Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (15)

6

Дон Лоренцо Салвара излезе от портика на храма в ослепителната влага на каморското пладне, без да подозира, че в квартала един малък крадец се учи да не прекалява с хитрина. Трелите на стражевите свирки почти не се чуваха. Салвара присви очи и огледа любопитно далечната фигура на един самотен градски страж, която се препъваше в калдъръма и понякога се блъскаше в стените, стиснал главата си, като че се страхуваше, че тя ще се откъсне от врата му и ще полети в небето.

— Можете ли да повярвате, господарю? — Конте беше довел конете от малката, небиеща на очи конюшня на храма. — Пиян като бебе, цапуркащо в буре бира, баш по пладне! Тия новите жезлоносци са шибана сбирщина от мекушавци! — Конте беше мъж на средна възраст, сбръчкан от слънцето, с талия на професионален танцьор и ръце на професионален гребец. На каква служба е при младия дон си личеше и без да го поглеждаш — по двата дълги до коленете кинжала, увиснали на кръстосаните кожени колани.

— Никак не ги бива според старите ти изисквания, а? — Донът от своя страна беше хубав млад мъж с класическа каморска кръв, чернокос и с кожа като потъмнял мед. Лицето му беше пълно, с меки извивки, въпреки че тялото му беше стройно, и само очите му намекваха, че не е любезен млад студент от колегиума, предрешен като благородник. Зад модните му очила без рамка очите му приличаха на очи на нетърпелив стрелец, жаден за мишени. Конте изсумтя.

— По мое време поне знаехме, че къркането е хоби, с което се занимаваш при закрити врати. — Конте подаде на дона юздите на ездитното му животно — стройна сива кобила, малко по-голяма от пони, добре обучена, но със сигурност не Укротена. Много подходяща за кратки разходки из този град, все още по-благоразположен към лодките (или акробатите, както често се оплакваше доня Салвара), отколкото към конете. Залитащият страж изчезна зад един далечен ъгъл, горе-долу по посоката на настоятелните сигнали. Тъй като те като че не се приближаваха, Салвара преодоля вътрешната си борба и изведе коня на улицата.

И тук втората любопитна случка за деня се разкри пред техния взор в целия си блясък. Щом донът и лакеят му се обърнаха надясно, пред тях се откри гледката на оградената с високи стени уличка покрай Храма на Щастливите води и в тази уличка двама облечени в хубави дрехи мъже явно се бореха за живота си с двойка главорези.

Салвара замръзна на място и се взря в тях с почуда — маскирани убийци в Квартала на Храмовете? Маскирани убийци душат мъж, облечен изцяло в черно, по тежкия, мъчен, злощастно негоден начин на вадраните? Милостиви да са Дванайсетте! Укротен товарен кон стоеше наблизо и гледаше безучастно.

След няколко пропилени в стъписване мига донът пусна юздите и се втурна към входа на улицата. Нямаше нужда да поглежда, за да знае, че Конте го следва на крачка зад него с извадени кинжали.

— Вие! — Гласът на дона бе доста уверен, макар и силно развълнуван. — Пуснете тези мъже и се махайте!

По-близкият разбойник се извърна рязко. Тъмните му очи се разшириха над импровизираната маска, щом видя дона и Конте да се приближават. Убиецът извъртя жертвата си с почервеняло лице така, че тялото на мъжа застана между него и натрапниците.

— Няма нужда да се забърквате в тази работа, господарю — рече той. — Просто малко недоразумение. Частно дело.

— Може би трябва да го уредите на не толкова публично място.

Разбойникът си докара наистина раздразнено изражение.

— Какво, да не би Херцогът да ви е подарил тази улица и тя да е ваша собственост? Още една крачка, и ще строша врата на това окаяно копеле!

— Хайде, де! — дон Салвара многозначително хвана дръжката на рапирата си. — Ние с моя лакей сме завардили единствения изход на тази улица. Сигурен съм, че ще сте все така доволни, че сте убили този мъж, и когато получите три стъпки стомана в гърлото.

Първият разбойник не отпусна хватката си върху примките, придържащи неговата почти загубила свяст жертва, но заотстъпва предпазливо към слепия край на улицата, влачейки тромаво облечения в черно мъж. Другият се дръпна от проснатото тяло на мъжа, когото риташе безмилостно. Двамата се спогледаха многозначително.

Без дума повече първият разбойник запокити жертвата си към Конте и дона. Докато злощастният мъж в черно се задъхваше и се мъчеше да се вкопчи в спасителите си, двамата маскирани убийци хукнаха към стената в дъното на улицата. Конте прескочи стенещия и треперещ вадран и се втурна след тях, но нападателите бяха пъргави, а и хитри. От стената висеше тънко, едва видимо въже, с възли на равни разстояния. Двамата злодеи се изкатериха по него и прескочиха стената. Конте и кинжалите му закъсняха с две секунди. Другият край на въжето с окачената на него тежест прехвърча над стената и тупна в спечената кал в краката му.

— Шибани мързеливи негодници! — Лакеят на дона сръчно прибра кинжалите обратно в ножниците и се наведе над безчувственото набито тяло, проснато в уличната кал. Злокобните бели очи на Укротения товарен кон като че го проследиха как притиска пръсти към врата на дебелия, за да напипа пулса му. — Стражите се клатушкат пияни посред бял ден, а виж какво става в проклетия Квартал на храмовете, докато те се подмотват…

— Слава на Същините — изхъхри облеченият в черно, щом отмота въжето от врата си и го захвърли на земята. Дон Салвара забеляза, че дрехите му са много хубави, въпреки че бяха оплескани с кал и неразумно тежки — с отлична кройка, ушити по мярка и украсени със скъпо изящество, не с крещяща показност. — Слава на Солените, слава на Сладките, Слава на Ръцете под водата, тези копелета ни нападнаха посред това място на сила, където ручеите ви докараха, за да ни помогнете!

Теринският на мъжа беше изряден, макар и с тежък акцент, а гласът му — дрезгав, което не беше за учудване. Той заразтрива ожуленото си гърло, примига и заопипва в калта наоколо със свободната си ръка, като че търсеше нещо.

— Убеден съм, че и сега мога да ви помогна — отвърна дон Салвара на своя най-добър вадрански, който беше също толкова изряден и със също толкова тежък акцент като теринския на непознатия. Той вдигна от земята чифт обрамчени с перли очила (като забеляза тяхната лека и здрава конструкция — много скъп чифт с прекрасна изработка), обърса ги в ръкава на червената си дреха със свободна кройка и ги подаде на мъжа.

— И говорите вадрански. — Чужденецът заговори на своя език, безупречно според слуха на Салвара. Мъжът в черни дрехи нагласи очилата на носа си, примига и огледа своя спасител. — Цяло чудо, повече, отколкото имам право да се моля! О! Грауман!

Облеченият в черно вадран се изправи несигурно на крака и се заклатушка към спътника си. Конте бе успял да преобърне едрия чужденец в калта. Сега той лежеше по гръб, а грамадният му, оцапан гръден кош равномерно се вдигаше и спадаше.

— Очевидно е жив. — Конте плъзна ръце по ребрата и корема на клетника. — Според мен няма нищо счупено и разкъсано, макар че сигурно седмици наред ще е син-зелен от побоя. Първо зелен като езерна вода, после черен като нощта — или аз не мога да различа лайно от сладкиш с яйчен крем!

Стройният, добре облечен вадран изпусна продължителна облекчена въздишка.

— Сладкиш с яйчен крем. Наистина. Същините са твърде щедри. Грауман е мой помощник, секретар и прилежна десница. Уви, не борави умело с оръжие, но пък и аз самият съм ощетен в това отношение. — Сега чужденецът говореше на терински. Той се обърна и погледна дон Салвара с разширени очи. — И също така проявявам неуважение към вас, защото сигурно сте един от доновете на Камор. — Той се поклони ниско, по-ниско, отколкото етикетът изискваше пристигнал чужденец да поздрави свой равен от Светлото херцогство Камор; едва не си удари брадичката в земята. — Аз съм Лукас Феруайт, слуга на Дома на Бел Остер от кантон Емберлен и Кралството на Седемте същини. Изцяло съм на вашите услуги и съм ви неизказано благодарен за онова, което направихте днес за мен.

— Аз съм Лоренцо дон Салвара, а това е лакеят ми Конте, и ние сме тези, които са изцяло на вашите услуги, безспорно. — Донът се поклони точно под нужния ъгъл, протегнал напред десница, подканяща за ръкостискане. — Аз в известен смисъл отговарям за гостоприемството на Камор, а онова, което ви сполетя, не е проява на гостоприемство. За мен бе въпрос на чест да ви се притека на помощ.

Феруайт стисна протегнатата ръка на дона точно над китката и я разтърси, а донът хвана неговата ръка по същия начин. Ръкостискането на чужденеца бе слабо, но донът бе склонен милостиво да го припише на това, че без малко щяха да го удушат. После Феруайт се наведе, докато челото му докосна леко дланта на дона, и приключиха с жестовете на любезност.

— Позволете да не се съглася. Тук имате верен слуга, доста умел, както изглежда. Можехте да защитите честта си, като го пратите да ни помогне, ала вие се притекохте лично, готов за бой. От мястото, където се намирах, изглеждаше така, сякаш той се втурна подир вас. Уверявам ви, гледната ми точка към ставащото бе неудобна, ала отлична.

Донът размаха ръка, все едно искаше да пропъди думите от въздуха.

— Съжалявам, че се измъкнаха, мастер Феруайт. Няма да мога да ви въздам истинска справедливост. Камор ви се извинява и заради това.

Феруайт коленичи до Грауман и отметна потната черна коса на здравеняка от лицето му.

— Справедливост? Имам късмет, че останах жив! Благословен съм, че стигнах тук благополучно и с ваша помощ останах жив, за да продължа мисията си, и това е достатъчно справедливо. — Стройният мъж отново вдигна поглед към Салвара. — Вие не сте ли дон Салвара, собственик на лозята Накоца? Не е ли вашата съпруга доня София, прочутата ботаничка алхимичка?

— Имам тази чест и това удоволствие — отвърна донът. — А вие не служите ли на онзи Дом на Бел Остер? Не се ли занимавате с…

— Да, о, да, точно на този Дом на Бел Остер служа. Занимавам се с продажбите и превоза на веществото, за което си мислите. Любопитно, много любопитно. Същините си играят с мен. Ръцете под водата сигурно са пожелали да умра от почуда. Това, че вие спасихте живота ми тук, че говорите вадрански, че имаме общи делови интереси… Същинско чудо!

— Да, и аз го намирам за необикновено, но никак не съм недоволен. — Дон Салвара огледа замислено улицата. — Майка ми беше вадранка, ето защо говоря езика въодушевено, макар и слабо. Проследиха ли ви дотук? Въжето на зида издава подготовка, а Кварталът на храмовете… обикновено той е безопасен като читалнята на Херцога!

— Пристигнахме тази сутрин — отвърна Феруайт — и след като си наехме стаи в странноприемница „Катурнатата къща“, знаете я несъмнено, дойдохме право тук, за да се отблагодарим и поднесем дарове за благополучното ни пристигане от Емберлен. Не видях откъде дойдоха тези мъже. — Феруайт се замисли. — Макар че съм убеден, че един от тях метна това въже на стената, след като събори Грауман. Бяха предпазливи, но не ни причакваха в засада.

Салвара изпухтя и насочи вниманието си към безизразния поглед на Укротения кон.

— Любопитно. Винаги ли водите коне и стока в храма, когато поднасяте даровете си? Ако тези дисаги са толкова пълни, колкото изглеждат, разбирам защо са се изкушили разбойниците.

— Обикновено държим тези неща под ключ в странноприемницата. — Феруайт потупа приятелски Грауман два пъти по рамото и отново се изправи. — Но що се отнася до този товар и тази мисия, боя се, че се налага през цялото време да го нося със себе си. И се боя, че това ни е направило изкусителна мишена. Истински ребус. — Феруайт се почеса бавно по брадичката. — Вече съм ви длъжник, дон Лоренцо, и се колебая да ви поискам помощ още веднъж. Ала това е свързано с възложената ми мисия за времето, което ще прекарам в Камор. Вие сте дон — познавате ли дон на име Якобо?

Очите на дон Салвара се впериха във Феруайт, единият ъгъл на устата му едва забележимо се извърна надолу.

— Да — каза той и не додаде нищо. Мълчанието се проточи.

— Този дон Якобо… Разправят, че бил богат човек. Изключително богат дори за дон.

— Това е… вярно.

— Разправят, че бил авантюрист. Дори дързък. Че има… как се казва… има око за странните възможности. Че е склонен към рискове.

— Характерът му може да се опише и така, може би.

Феруайт облиза устните си.

— Дон Лоренцо… Важно е… Ако това е вярно, бихте ли, възможно ли ви е със своето положение на каморски благородник да ми помогнете да си уредя среща с дон Якобо? Срам ме е да ви моля, но още повече бих се срамувал да се отрека от мисията си за Дома на Бел Остер.

Дон Салвара се усмихна без ни най-малък намек за веселие и извърна глава, уж за да огледа Грауман, който лежеше кротко в калта. Конте стоеше до него, втренчил разширени очи в дона.

— Мастер Феруайт — рече най-сетне донът, — вие не знаете ли, че Палери Якобо е може би най-големият ми жив враг? Че ние двамата два пъти сме водили битка до кръв и само по лична заповед на дон Никованте не сме уредили спора си завинаги?

— О — възкликна Феруайт с тона и изражението на човек, току-що изтървал факла в бъчва масло. — Колко неловко. Колко глупаво от моя страна. На няколко пъти съм идвал в Камор по работа, но не… Обидих ви. Поисках прекалено много.

— Надали. — Тонът на Салвара отново стана топъл. Той забарабани с пръсти по дръжката на рапирата си. — Но вие сте тук по поръчение на Дома на Бел Остер. Карате товар, който държите да ви е пред очите. Явно имате план, свързан по някакъв начин с дон Якобо, ала… ви е нужно да се домогнете до официална аудиенция с него. Затова да се изясним — той не знае, че вие сте тук, нито че възнамерявате да го издирите, нали?

— Аз… тоест… боя се да говоря твърде много за делото си…

— Ала вашето дело тук е ясно — отвърна дон Салвара, определено развеселен. — А и не повторихте ли няколко пъти, че сте ми задължен, мастер Феруайт? Въпреки моите уверения в противното не отклонихте ли тези уверения? Сега оттегляте ли обещанието си, че сте ми задължен?

— Аз… С най-добрите намерения на света, господарю… Проклятие. — Феруайт потрепери. — Срам ме е, дон Лоренцо. Или трябва да се отрека от задължението си към мъжа, спасил живота ми, или от обещанието си пред Дома на Бел Остер да си мълча за делото му.

— Не сте длъжен да се отричате от нищо — рече донът — а и може би аз мога да ви помогна пряко за осъществяването на делото на господаря ви. Не разбирате ли? Ако дон Якобо не подозира за присъствието ви тук, какво задължение имате вие към него? Явно сте дошли тук по работа. План, замисъл, някакво предложение. Тук сте, за да започнете нещо, инак вече да сте уредили връзките си. Не се ядосвайте на себе си — всичко това е чисто и просто логика. Не е ли вярно?!

Феруайт сведе поглед и кимна неохотно.

— Ето! Макар и да не съм толкова богат, колкото дон Якобо, аз съм човек състоятелен; а и нашите професии взаимно се допълват, нали? Посетете ме утре на моята баржа на Подвижния пир. Направете предложение на мен — ще го обсъдим внимателно. — В очите на дон Салвара проблесна коварна искрица, видима въпреки яркото слънчево сияние. — Тъй като сте ми задължен, издължете ми се само като се съгласите да дойдете. А после, свободни от всякакви задължения, да обсъдим делото за наша взаимна изгода. Не виждате ли, че проявявам подчертан интерес да отнема всяка предлагана от вас възможност от Якобо, та дори и той никога да не научи? Особено ако никога не научи, така че да няма нужда да ви се сърди? И не съм ли достатъчно дързък за вашия вкус? Кълна се, лицето ви се издължава като по магия. Какво има?

— Не е заради вас, дон Лоренцо. Просто Ръцете под водата изведнъж отново проявиха нечувана щедрост. Ние имаме една поговорка — незаслуженият късмет винаги крие примка.

— Не се тревожете, мастер Феруайт. Ако наистина искате да обсъдим дело, не се съмнявайте, че по пътя ще ни чакат достатъчно упорит труд и страшни беди. Значи договорихме ли се? Ще обядвате ли утре с мен, ще дойдете ли на Подвижния пир, за да обсъдим вашето предложение?

Феруайт преглътна, погледна дон Салвара в очите и кимна уверено.

— Вашето предложение е много разумно. И може би това е голяма възможност и за двама ни. Ще приема вашето гостоприемство и ще ви разкажа всичко. Утре, както казахте. Вече нямам търпение.

— За мен бе удоволствие да се запозная с вас, мастер Феруайт. — Дон Салвара се наведе към чужденеца. — Може ли да ви помогнем да вдигнете приятеля си от калта и да ви придружим до вашата странноприемница, за да сме сигурни, че няма да срещнете повече затруднения?

— Вашата компания ще ми е изключително приятна, стига да изчакате и да се погрижите за клетия Грауман и за нашия товар, докато аз поднеса даровете си в храма. — Локи извади една малка кожена кесия от натрупаните на гърба на коня стоки и пакети. — Даровете ще са по-големи, отколкото възнамерявах. Но господарите ми разбират, че в нашето занятие благодарствените молитви са неизбежен разход.