Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (132)

5

— Вие… Вие…

— Да, наръгах ви във врата. Трябва да призная, че изпитах удоволствие, драги мой. Какво да кажа? Доста ни измъчихте, докато ви преследвахме.

— Но… но… Доня Ворченца, не разбирам. С какво съм ви обидил?

— Можете да зарежете вадранския акцент. Отличен е, но се боя, че няма да можете да блъфирате с усмивка и да се измъкнете и този път, мастер Трън.

Локи въздъхна и разтърка очи.

— Доня Ворченца, ако тази игла наистина е била отровна, защо изобщо да си правя труда да ви казвам нещо, по дяволите?

— Деликатен въпрос. — Тя бръкна в туниката си и извади малка стъкленичка със сребро. — В замяна на вашето съдействие съм готова да ви дам противоотрова. Вие, разбира се, сега идвате кротко и мирно с мен. Намирате се на стотици стъпки нагоре във въздуха, а в момента всички мои Полунощни са тук, преоблечени като лакеи. Ще се отнесат към вас позорно, ако се опитате да пробягате ако ще да са десет крачки по коридора.

— Вашите… Полунощни… Искате да кажете… Сигурно се шегувате, мамка му. Вие сте Паякът?

— Да — отвърна тя. — И боговете са ми свидетели, че е много приятно най-сетне да го заявиш в лицето на човек, който би го оценил.

— Но… — заекна Локи. — Паякът е… или поне аз си мислех, че Паякът е…

— Мъж? И вие, и всички останали в този град, мастер Трън. Винаги съм смятала, че предположенията на другите са най-доброто прикритие… А вие?

— Хммм. — Локи намери сили да се изкиска. Около раната плътта му пареше и изтръпваше, и това усещане се разпростираше. Определено не беше плод на въображението му. — Обесихте ме на собственото ми въже, доня Ворченца.

— Сигурно сте блестящ, мастер Трън — похвали го тя. — Признавам ви го. За да постигнете това, което постигнахте, да карате хората ми да гадаят цели няколко години… Богове, щеше ми се да не ми се налага да ви натикам в гарванова клетка. Може би можем да се договорим някак, след като разполагате с няколко години да го обмислите. Сигурно за вас е нещо съвсем ново и твърде странно някой най-сетне да заложи такъв капан на вас.

— О, не. — Локи въздъхна и захлупи лице в шепите си. — О, доня Ворченца… Много съжалявам, че ще ви разочаровам, но списъкът на хората, които не са ме надхитрили, като че през цялото време, мамка му, става все по-кратък и по-кратък.

— Е, това сигурно е неприятно — рече доня Ворченца. — Но хайде, в момента навярно вие се чувствате доста странно. Краката вероятно не ви държат. Само се съгласете. Посочете ми къде се намират откраднатите от вас средства и може би годините в Двореца на търпението могат да бъдат посъкратени. Съобщете ми имената на съучастниците си, и съм убедена, че можем да постигнем някаква договореност.

— Доня Ворченца! — заяви натъртено Локи. — Нямам съучастници, а и да имах, несъмнено нямаше да ви издам кои са.

— Ами Грауман?

— Грауман го наех — отвърна Локи. — Той си мисли, че наистина съм търговец от Емберлен.

— Ами така наречените разбойници в уличката до Храма на Щастливите води?

— Наемници, отдавна вече избягали обратно в Талишам.

— Ами фалшивите Полунощни, които са посетили семейство Салвара?

— Хомункулуси — отвърна Локи. — Изпълзяват от гъза ми на всяко пълнолуние. От години са ми проблем.

— О, мастер Трън… Плачещата върба ще върже тоя ваш език така, че няма развързване. Няма нужда да ми доверявате тайните си точно сега — само се предайте, за да ви дам тази стъкленица, и можем да продължим този разговор в по-приятна обстановка.

Локи се вгледа в доня Ворченца продължително. Погледна я в тези нейни древни очи и забеляза в тях открито задоволство и ръката му самоволно се сви в юмрук. Може би доня Ворченца бе толкова свикнала на привилегированото си положение, че бе забравила възрастовата разлика между тях. Може би просто никога не й бе хрумвало, че мъж, очевидно изискан, па макар и престъпник, е способен на това, което направи Локи.

Той я фрасна в зъбите с десен прав, който би бил смешен срещу по-млада и по-силна жена. Но главата на доня Ворченца отхвръкна назад, очите й се подбелиха, а коленете и омекнаха. Локи я улови във въздуха и внимателно изтръгна стъкленичката от пръстите й. После я настани в креслото, отвори стъкленичката и изсипа съдържанието й в гърлото си. Топлата течност имаше цитрусов вкус. Той я преглътна жадно и захвърли стъкленичката. После, като действаше с възможно най-голямата бързина, свали сакото си и го използва, за да върже доня Ворченца на стола, като върза на възел на няколко пъти ръкавите зад гърба й.

Главата й се килна напред и тя изстена. Локи я тупна по рамото. После инстинктивно прокара бързо (но възможно най-вежливо) ръце по жилетката й и изсумтя доволно, когато напипа малка звънтяща сребърна кесия.

— Точно на това се надявах — рече той. — Да го наречем честно овъзмездяване за проклетата игла във врата, хммм?

Изправи се и закрачи из стаята. После пак се обърна към доня Ворченца, коленичи пред нея и каза:

— Господарке, сърцето ми кърви, че съм принуден да се държа толкова грубо с госпожа като вас. Истината е, че аз много ви се възхищавам и по всяко друго време бих бил крайно любопитен да разбера къде точно съм се прецакал и съм се издал. Но, трябва да признаете, трябва да съм луд, за да тръгна с вас. Благодаря ви за твърде интересния следобед. Предайте поздравите ми на дон и доня Салвара.

С тези думи той бутна дървените кепенци докрай и излезе през прозореца.

Външната стена на Гарвановия обсег при разглеждане отблизо се оказваше покрита с грапавини, малки нащърбвания и первази по целия й периметър на всеки от етажите. Локи се приплъзна и стъпи върху тънък перваз, широк около педя, притисна корем о топлото стъкло на кулата и изчака думкането на кръвта в слепоочията му — сякаш някой грамадан го млатеше с юмруците си — да се успокои. Но то не се успокои и той въздъхна.

— Аз съм Кралят на кретените — измърмори той. — Най-личният от всичките кретени на света!

Топлият вятър биеше в гърба му, докато той пипнешком се придвижваше вдясно. След малко первазът се разшири и напипа една щърбавина, на която се захвана. Уверен, че не го заплашва непосредствена опасност от падане, Локи погледна надолу през рамо и на мига съжали.

Стъклената кула все пак осигуряваше преграда между наблюдателя и гледката. Тук, навън, сякаш целият свят пропадаше надолу в огромна дъга. Той не се намираше на шестстотин стъпки горе във въздуха, а на хиляда, на десет хиляди, на милион — на някакъв необятен брой стъпки, подвластен само на боговете. Стисна здраво очи и се вкопчи в стъклената стена, все едно можеше да се просмуче в нея като хоросана в камъните. Потръпна. Свинското и петльовото в корема му въодушевено се втурнаха нагоре към гърлото му, а той беше на ръба да им угоди.

„Богове! — помисли си той. — Чудя се дали не се намирам върху прозрачната част на кулата? Сигурно е смешничко!“

Нещо над главата му изскърца. Той погледна нагоре и хлъцна.

Една от клетките се спускаше към него. Щеше да мине покрай него, на около три стъпки от мястото, където той се беше вкопчил за стената.

Беше празна.

— Уродливи страже! — прошепна Локи. — Ще го направя, но те моля само за едно, едно-единствено нещо! Щом приключа с това, нека веднага го забравя, мамка му! Открадни спомена от ума ми. Докато още дишам, никога повече няма да се изкачвам по-високо от три стъпки над земята! Хвала ти!

Клетката изскърца. Намираше се на десет стъпки над него, после на пет, а после дъното й се изравни с очите му. Обзет от паника, дишайки дълбоко на пресекулки, Локи се обърна и долепи гръб до стъклото. И небето, и светът под краката му изглеждаха толкова огромни, че погледът му не ги побираше. Богове, хич не му се мислеше за тях! Клетката се спускаше надолу — решетките й бяха там, на три стъпки над петдесет и няколко етажа във въздуха.

Той изкрещя и се оттласна от стъклената стена. Удари се в черното желязо на клетката и се вкопчи с ръце и крака по-отчаяно от всички котки, вкопчвали се някога в клонка. Клетката се залюля напред-назад, а Локи с всичка сила се мъчеше да не забелязва невероятните завихряния на небето и хоризонта. Вратата — трябваше да отвори вратата. Тя се затваряше здраво, за да не изпаднат пътниците, но ключалките не бяха сложни.

Ръцете му трепереха, сякаш беше ужасен мраз. Той напипа резето и успя да отвори вратата, а после предпазливо се промъкна вътре и с последния пристъп на ужасно виене на свят се пресегна и затръшна вратата след себе си. Седна на пода на клетката — дишаше жадно, дълбоко, и трепереше, къде от облекчение, къде от последиците от въздействието на отровата.

— Уф — измърмори той. — Така. Голям ужас си беше.

Издигаща се клетка, пълна с благородни гости, се изравни с Локи на двайсет стъпки вдясно от него. Изгледаха го твърде любопитно. Той им махна.

В ужас, че клетката може да увисне във въздуха, преди да стигне до земята и да тръгне обратно нагоре, той реши, че ако стане така, ще рискува да попадне в Двореца на търпението. Но клетката продължи надолу. Сигурно още не бяха развързали Ворченца и тя не можеше да предприеме нищо. Щом клетката се приземи, Локи се изправи. Лакеите в ливрея, които му отвориха вратата, се облещиха насреща му.

— Извинете — каза единият. — Но вие не бяхте ли… Дали… Вътре в клетката ли бяхте, когато тя тръгна от платформата?

— Разбира се! — заяви Локи. — Сянката, която сте видели да се стрелва от кулата? Птица. Най-грамаданската птица, която сте виждали някога. Щях да се напикая от страх, да ви кажа. Да ви питам, може ли да се вземе тук карета под наем?

— Идете на последния ред — рече лакеят. — Потърсете някоя с бяло знамение и фенери.

— Много съм ви задължен. — Локи прегледа надве-натри съдържанието на кесията на доня Ворченца. Количеството на златото и среброто вътре бе твърде задоволително. Щом излезе от клетката, той пъхна по един солон в ръката на всеки от лакеите.

— Птица беше, нали?

— Да, господине! — отвърна лакеят и докосна черната си шапка. — Най-грамаданската птица, която някога сме виждали!