Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (10)

1

Локи Ламора знаеше от опит: доброто ограбване чрез измама изисква три месеца подготовка, три седмици репетиции и три секунди, през които да загубиш или да спечелиш завинаги доверието на жертвата.

Локи стоеше на колене, а застаналият зад гърба му Кало държеше конопено въже, три пъти омотано около врата му. Беше дебело, изглеждаше впечатляващо и щеше да остави върху гърлото на Локи много достоверна червена следа. Нито един каморски убиец, достатъчно възрастен, че да може да щапука по права линия, не би удушил никого с друго, освен с коприна или тел, разбира се (за да може по-успешно да прекърши гръкляна на жертвата) — размишляваше Локи. Но ако дон Лоренцо Салвара можеше да различи фалшивия белег от душене от истинския само за един миг от трийсет крачки разстояние, значи много бяха сбъркали в преценката си за човека, когото смятаха да оберат, и цялата игра щеше да се изпорти.

— Виждаш ли го вече? Или сигнала на Дървеницата? — подшушна Локи тихичко, а после издаде няколко впечатляващи гъргорения.

— Няма сигнал. И дон Салвара го няма. Можеш ли да дишаш?

— Мога, мога — прошепна Локи, — но ме пораздрусай още малко, здравата ме друсни. За по-убедително.

Намираха се в задънената улица зад стария Храм на Щастливите води. Чуваше се как водопадите на храма се леят нейде зад високата стена, зидана с хоросан. Локи отново се вкопчи в безобидните примки около врата си и хвърли поглед на коня, който го зяпаше няколко крачки по-нататък, натоварен с богат наглед товар — дисаги, претъпкани със стока. Клетото тъпо животно беше укротено — зад млечнобелите черупки на немигащите му очи нямаше нито любопитство, нито страх. Нямаше да му пука дори и да го душеха наистина.

Ценни мигове отминаваха. Слънцето сияеше високо в жаркото безоблачно небе, а уличната кал лепнеше като мокър цимент по крачолите на Локиевите бричове. Наблизо Джийн Танен се въргаляше в същата тази кал, а Галдо (до голяма степен) се преструваше, че го рита в ребрата. Риташе весело почти от минута, откакто брат му душеше Локи.

Дон Салвара трябваше да свърне всеки миг в улицата и в идеалния случай да хукне да спасява Локи и Джийн от „нападателите“, с което щеше да ги спаси от скуката.

— Богове! — прошепна Кало, приведен над ухото на Локи, все едно му заповядваше. — Къде се губи тоя проклет Салвара? А къде е Дървеницата? Не можем цял ден да висим тук — и други хора минават по тая смотана улица!

— Продължавай да ме душиш — прошепна Локи. — Мисли си само за двайсетте хиляди цели крони и продължавай да ме душиш. Мога да се задушавам цял ден, ако се налага.