Любен Каравелов
Маминото детенце (7)

VII.

Една заран Нено чорбаджи седял със своята жена на столчето под асмата и разговаряли се за едно, за друго. Лицата и на двете мазни същества били весели и щастливи.

— Изпълниха ли се моите думи? — казала Неновица и погледала на мъжа си горделиво и самонадеяно. — Аз познавам твърде добре сърцата нв всичките наши граждани… А какво се чуе за Стояна? Едному наречено, а другому изпечено. Сиромах Стоян! Той си беше наточил вече зъбите за печеното прасе, а добрите хора му дадоха да смръкне малко емфие!

— Луд човек! — промънкал Нено и напълнил чубука си. — Сватът ми разказа, че едната дъска на това младо ергенче се е отковала съвсем и че лудостта му се уголемява все повече и повече. Когато се върнал из Филибе и когато чул от майка си какво е станало, то дошел у Петрови, извадил пред невястета даровете и рекъл й: „Тия дарове Не са вече мои… Вземи ги“. „Ние не щеме чужди дарове — казал Петър. — Да е жив сватът… Той дава и на слугините си по-добри накити“. „Вие можете да правите каквото щете и да дадете дъщеря си комуто щете, но да се подигравате с хората и да им… Това аз никога няма да ви простя. Вземете даровете и накитете дъщеря си, преди да я закопаете. С Никола тя ще да види такова добро, каквото би видяла и овцата с вълка!… Ако сте изгубили честта си, то пожалейте барем детето си. Не мислете, че аз ви казвам това от завист. Да ме упази Господ“. После това той захванал да ме псува и да говори такива неща, от които косата би ми настръхнала, ако да би ги чул сам. Той казал, че аз съм бил вол, а ти свиня и че наш Никола е нехранимайковец. Ще да му покажа аз нему, кой е вол и кой е свиня! Воловете теглят колата, а аз съм чорбаджия.

— За тия думи ти тряба да го набедиш за нещо на конака и да му удариш петдесет тоеги по петите — казала мазната чорбаджийка и скръцнала зъбите си. — Свиня сьм била!… Ако съм аз свиня, то той е нерез… Мършав нерез. Свиня не свиня, а хубавото момиче му се изплъзна из ръцете! Нека се облизва.

— А знаеш ли какво е направил със своите дарове? Хвърлил ги в Тунджа… После тоя ден той не се връщал вече в Казанлък. Петър ми каза, че е побягнал във Влашко… Едно само ми се не харесва. Знаеш ли ти, че Пенка не ще да вземе наш Никола? „Жива ще да те закопая“-й казва бащата. „А ко ме закопаеш, то ще да ми направиш голямо добро“ — му отговаря. „Не мъчи я-казва май-ката, — ние не сме я намерили на пътя“. По цял ден се карат… Бащата вика и вдига къщата на главата си, майката му отговаря с всякакви думи, а дъщерята седи и плаче.

— Нека поплаче — казала Неновица и свила устните си. — И аз плаках, когато ме годиха за тебе… Всичките момичета плачат. Но ти тряба да прибързаш и да направиме сватбата. Кой знае какво може да направи Стоян! Не е той отишел във Влашко… Мене е страх да не стане хайдутин и да ни не направи някоя пакост… Баба ми разказваше, че мой чичо е грабнал своята годеница из черковата, когато отишли да я венчвят за другиго, и сватовете нищо не можели да му направят. Кови желязото, дорде е топло!

— До неделя ще да го изковем — казал Нено и отишел да поговори със сватовете и да им каже да прибързат със сватбата.

Скоро преминали и двете седмици. Една неделя после Петровден Николчо бил венчан за Пенка и сватбата станала за слава и за приказ. Казанлъчани говорили, че ако на тая сватба да не би се случили две, разбира се не твърде важни, произшествия, то подобна сватба не би могла да стане още веднаж не само в България, но и в подземното царство. Тия две произшествия са следующите. Когато младоженците се връщали из черкова, то ги срещнала Стоянова майка, погледала на младоженеца яростно и казала сърдито:

— Зачерни ти, мой синко, хубавото момиче! И невястата ти няма да види добро, но и ти няма да прокопцаш… Ако майка ти и да казва, че ти ще да се поправиш после женитбата, но аз мога да те уверя, че до днешния ден ни една свиня не е могла да се отучи да рови купищата. А какво ще да прави баща ти с детето на Цона Михаличина? Ти мислиш, че хората не знаят кой е баща на това дете? Да го не удавите в Кайнарджа, както удавихте и детето на Божата кравица? Хайде вървете си сега! Аз ви казах всичко, щото лежеше на сърцето ми. Нека бъдат проклети всичките бащи и майки, които нямат сърца и които кривят с душите си!

Другото произшествие било малко по-значително. В сряда после сватбата на Нена дотрябали пари и той заповядал на жената си да му даде ония кесии, които му били донесени преди месец и половина от устабашият на бакалския еснаф. Неновица отишла и донесла му една кесия.

— Аз ти казах да донесеш и двете — казал Нено.

— Ами Устабашия ти донесе само една кесия — казала Неновица.

— Как една кесия?… Две кесии… Едната е пълна със сребро, а другата със злато…

— Аз намерих на миндерлъка само една кесия — казала Неновица и плеснала ръцете си.

— Една кесия! — изревал Нено и опулил очите си като стар бухал — Една кесия… една… само една! Нека ме убие светата гърмотевица!. Ле-ле-ле! Де е Никола? Намерете Никола… Умирам… Дръжте ме… Шестдесет хиляди гроша…

— Иване! — извикала чорбаджийката и на устата й се появила пяна. Из всичко се видяло, че и тя е изгубила вече любовта си към своето „мамино детенце“.

Иван, който все още слугувал на Нена чорбаджи, ако и да събрал вече доста отдавна добри парици, израсъл пред своите повелители и мълчешката очаквал техните приказания^[1]. Но, о чудо чудес! Нито чорбаджият, нито чорбаджийката били в състояние да продумат!…

— О-де-ле-ле, умираме — проговорила най-после чорбаджийката и из очите й потекли едри сълзи. — Припкай, Иване, и намери Никола… Пари пак са се изгубили…

След една неделя после това произшествие поп Кън; за когото тряба да кажем няколко думи, събирал сечивата си и приготовлял се да извърши една доволно тежка, но полезна работа.

— Тури в бохчата новия патрахил, който ми беше харизан от хаджийката, — говорил той на едно младо и руо момченце, на което името било така също Иван. Тряба да знаете, че казанлъчени обичат Ивановците твка също, както коприщени обичат Лулчовците, карловци — Тудураковците, калоферци — Тинковците и сопотненци — Цачовците. — Хайде, хайде, не чеши се, а шавай по-скоро — продължил поп Кън и захванал да се омива. — Хайде да захванеме, Иванчо. „Благословенъ Богъ нашъ“…

— „Слава Отцу и Сину и Святуму Духу“…– захванвл да чете Иванчо и да везва бохчита.

— Бързай, бързай Иванчо! „Господи помилуй, Господи помилуй!“ Чети „Помилуй мя, Боже!“

А разбирате ли каква е била рвботата и какви майстории е знаял поп Кън? Ако не разбирате, то слушайте. Поп Кън имал обичай да служи бденията утренните и всичките други дреболии дома си, а за черковата оставял само литургията, която, да кажеме право, се свършвала твърде бързо, Иванчо, който така също бил от бързите хора, бил за поп Къна не само дясна ръка и десен крак, но съставял и половината от неговия език и от неговия мозък. Даже и сам поп Кън говорил, че ако да не би бил Иванчо, то ни един православен християнин не би можел да отстои Василевата литургия. И така, дорде поп Кън и Иванчо се омивали и обличали, то бденията се свършвали; дорде дохождали до черковните врата, то утреннята дохождала до своя „амин“, а дорде се отваряла черковата и дорде, клисарят палил свещите, то и на литургията се давали петте пари. Бъбрал Иванчо, бъбрал дядо поп, бъбрал Иванчо, и когато бабичките дохождали пред пангара да си купят по една свещ, то дядо поп вряскал из всичкото си гърло: „Сострахомъ божи“, а Иванчо чел „Молитвами святихъ отецъ…“ и работата се свършвала.

Но тоя ден не приличал на обикновените, защото поп Кън станал малко по-рано и защото звповядал на Иванча да чете малко по-полека.

— Днеска литургнята и една час от утреннята тряба да се отслужи в черкова — казвл ученият и разумният поп.

— Ама ще да зачудиме бабичките! — казал Иванчо и изкикотил се. — Тия всякога закъсняват…

— Мълчи и чети — казал поп Кън. — Днеска ще да имаме коджамити работа… „Приидите поклонимся цареви нашему Богу…“ Ти тряба да идеш и да му отчетеш два псалтиря… Бакшишът ще да бъде голям. Синът му купи снощи копринени пошове. „Слава тебе, Боже нашъ, слава тебе…“

— Дядо попе, хората казват, че той е умрял от дамла… Синът му го уморил… Откраднал му паричките.

— Езикът ти би трябало да бъде малко по-късичък — промъмрал поп Кън и отворил вратата. — Дългата молитва и дългите езици и Богу не са драги… Чети по-скоро…

— А щеш ли да ме заведеш в събота на гробищата? — попитал Иванчо.

— С тоягата по гърба — проговорил поп Кън и продължил да се моли за православните христиени и за туторите^[2] и приложниците „храма сего“…

— Какъв храм? — попитал Иванчо — Ние се намираме на пазара!

— Мълчи, ти казвам и чети– извикал поп Кън и захванал да крачи малко по-сърчено. — На гробищата никога няма вече да те заведа… Оная събота надникнах в човала и само хляб намерих! Всичките млинове и всичките медени парченца си олапал!

— Ни едно парченце не съм видял — казал Иванчо и усмихнал се.

— Ни едно парченце не е видял! А я си погледай ръкавите на антерията и потурите около джебовете! Оная неделя насмалко щяха да те изедат мухите… Чети „Верую“… И ушите ми ще да изедеш.

— А поп Славе казва, че ти мислиш да изедеш ушите на цял Казанлък, — казал Иванчо. — Ти си му бил отнел и махалата, и гробовете, и литургиите.

— Мълчи, Иване, — казал само поп Кън и влязъл в черковата.

Поп Кън е добър и разумен човек. Ако той iонякогаж и да се кара Иванчу, но неговите попържни не излизат от сърцето му. Но и Иванчо заслужва да го обичат и да му дозволяват да яде млиновете и медените парченца заедно с ръкавите си и потурите си.

— Като Иванча ниде няма — говори обикновено поп Кън и разказва из неговия живот различни анегдоти. — Веднаж го пратих в село Ешеклере да прочете на бабичките едно-друго и казах му да вземе голямата книга, в която се намират всичките молитви, а той сбъркал и вземал друга една голяма книга… Какво да се прави? Умното момченце захванало да чете из тая дебела книга, из която четат само владиците, и осветило божия храм още веднаж! Тоя ден той докара две магарета с едно-друго и напълни всичкати ни къща ако едното магаре и да беше паднало заедно с него и заедно с порязаниците в Тунджа.

Но при всичкото това поп Кън е добър и умен човек. Ако го не обича поп Славе, то от това няма да пострадае нито Казанлък, нито владиката, нито градските кръчми. С поп Славе не може и да се пошегува човек! Веднаж на задушница поп Кън излязъл из черковата и дошел на гробищата малко по-раничко и българите говорят, че раното пиле рано и пее. Така се случило и с поп Кън.

Когато тоя разумен пастир прочел „Помени Господи“ над всичките свои гробове, то захванал да чете и над гробовете на поп Славе… Хората не могат да чакат всичкия ден: на едни женици децата седят гладни, на други кравите стоят неиздоени, на трети хлябът ще да прокисне, на четвърти мъжете тряба да идат на работа!… Идете после това и не говорете, че поп Кън е милостив човечец! Когато поп Славе дошел на гробищата и когато видял, че поп Кън ходи по неговите гробове като кесиджия с ножа в ръка, то хвърлил кандилката, изкастрил го по майка и побягнал; а поп Кън се изсмял и извикал след него: „Сърдит поп, празна му турбуличка“. После тоя ден поп Славе никога не казва на поп Къна „добро утро“, а поп Кън и нехае. Трябва да ви кажа и това, че поп Славе е пакостен човек… Той разказва за поп Къна различни неща, които е измислила неговата попска калимявка. Така например, той разказва, че веднаж поп Кън открадцал парите от дискоса и изпил ги във Вельовата кръчма, ако тия пари и да принадлежали на троица попове. Когато чорбаджиите, туторите, Приложниците и епитропите на храма чули всичкото това, то се събрали на кавенето и накарали поп Кън да върне парите и да целуне ръката на стария поп. Но тия са малки неща.

Из всичкото това, щото казахме по-горе, читателите ни се сещат, че, някой е умрял и че тоя „някой“ е бил Нено чорбаджи. После светата литургия, която била скопосана от поп Къна и от Иванча надве-натри, угасналият вулкан бил донесен в черкова, а после обяд всичкото казанлъшко христолюбиво воинство го занесло на гробищата и закопало го между неговите деди и прадеди с голямо тържество. Даже и поп Славе тоя ден не чел с носа си. А защо не е дошла дражайшата економка на Нено чорбаджи? — Защо не е дошла! Малко ли причини съществуат на тоя свят, които накарват човека да не изпълни своите свещени обязаности? Ако да би чули какво говори Стоянова майка, то вие тутакси би открили няколко важни тайни, ако против нейните убеждения и да се изказвали множество противоречия.

— Ех, Петре, Петре, даде ти Господ добър и хрисим зет! Сам си го избра… Седни сега и оплачи детето сй… Баща му умря от дамла, а майка му лежи избиена и осакатена!… Да не е крила парите си. Щото е дошло харам, харам ще и да иде. Дорде ги не изхврчи, той няма да миряса. А-а-а-а! Чак сега ми поолекна на сърцето — говорила Стоянова майка на една своя съседка. Съседката поклатила главата си и пропищяла:

— Да ни упази Господ!

— Ти мислиш, че ти разказвам приказници? Мисли каквото искаш, а аз тряба да ти кажа, че Петровата дъщеря няма да види добро. Когато Нено захванал да умира и когато потърсил сина си, то техен Иван го намерил при калугерките. Тежко и горкно на неговата млада жена! И днеска, когато отиваха да закопаят баща му, той беше пиян, — люшкаше се… Искаш ли да чуеш и друго нещо? Баба Стойка ми разказа, че Цона Михаличина е родила вече… За една се венчава, а друга му ражда!

— Тряба да се каже на Петра и на Петровица — казала съседката.

— Ако искаш кажи, а ако не искаш — не казвай. Аз те съветвам да не казваш — казала Стоянова майка и влязла в къщата си със засмяно лице. Тя твърде добре знаяла, че нейната стрела е ударила на добро място, защото познавала всичките душевни и телесни свойства на своята съседка. След няколко минути и Петър, и Петровица, даже и младата Николчова жена, били известни за всичко, и това всичко било посипано с мерудийни разсъждения, с маслени съжаления, с люти притурки й с миризливи примечания^[3].

Но да оставиме всичките казанлъшки свахи и да видиме какво е произходило в къщата на Николча Ненова, защото всяко едно нещо тряба да се разгледва и изпитва на мястото му. Ако Нено и да умрял от жалост за своите изгубени пари и ако Неновица и да пролежала някояко месеца по същата причина и от юмруците на своя родолюбив син, но Николчо наследил доста големи суми или доволно голямо имане. Казанлъчени разказвали, че всичките богатства на Нена чорбаджи, вземени заедно, са били дотолкова големи, щото Николчо успял да ги изяде само тогава, когато преминали четири годинки и когато младата му жена родила цели две деца. Но да не помислите, че в продължението на тия четири годинки казанлъшките христиени са презирали Николча или че са се старали да го отбият от лошавите пътища? Съвсем не. Вие, любезни читатели и читателници, още не познавате и сами себе и искате ли да ви сваля булото и да ви изнеса пред лицата гладко огледало? Ако между вас се намери такъв човек, който да харчи навятъра, който да не знае какво прави, който да развратничи и пр. И пр., но който да ви не иска на заем или който да не докача вашите интереси, то вие или ще да го хвалите, или ще да мълчите, или ще да го извинявате с различни остроумия; но щом тоя човек преобърне в кесията си последния грош, щом ви не почерпи няколко деня, щом захване да ви се оплаква и щом ви каже да му заимете пет гроша, то ващите уста се разтварят до толкова широко, чегато се събирате да погълнете Канерите. Същото се случило и с нашия херой. Когато тоя добродетелен човек (тая титла му се давала от калугерките) довършил паричките си, когато такуните^[4] на калеврите му се изкривли и когато той сам захванал да пие на чужд кредит, то даже и преподобните сестри из Преображенския манастир решили, че той е луд и че „честните хора не тряба да пущат в къщата си такъв един човек, който е имал дете от друга жена, преди да се ожени, и който е уморил баща си“.

Един ден Николчо явил на своята млада жена и на своята родителница, че ще да продаде къщата и гюловете и че ще да се пресели в Пловдив. Произлязъл Содом и Гомор. Майката ревала и скубала косата си, младата жена вземала дечицата си и отишла у баща си и у майка си, а Никола се разхождал по двора, псувал, клел и махал с ръцете си. Но през тоя същи ден той бил повикан на конака, дето се намирали всичките кметове и чорбаджии, а кадията му обявил, че къщата и гюлът принадлежат на майка му и че никой няма право да тури на тях ръка. Какво е говорил в това време Никола, аз не зная, зная само това, че каймакаминът заповядал да го затворят и да го изпроводят в Пловдив.

— Против теб е викнал всичкият град — казал каймакаминът и махнал с ръката си.

— Отдавна би трябало да му се тури юздата — казал Али-ага.

— От сега гюловицата ще да стане малко по-евтиничка — си помислил поп Желязко.

В Пловдив нашият херой бил държан не дълго време, защото нямал даваджии и защото прегрешенията му се отнасяли повече до него самия, нежели до неговите съграждани. На връх Св. Димитър той бил пустнат… Но де се е дянал после това? Поп Кън разказва, че той отишел във Влашко и че се е заселил в Гюргево, дето го храни една циганка, която пере хорските ризи и която продава по улиците варен кукуруз.

* * *

Казанлък е хубав и весел град; хората му са чисти и благородни; понятията на гражданите са високи и човеколюбиви; а гюловицата е люта и миризлива. Хайдете да идеме в гюловите градини и да се надъхаме щастие и блаженство… Слънцето свети весело и любезно, пиленцата пеят и скачат от храстек на храстек момичетата се смеят и радват се, децата припкат и викат из всичкото си гърло… В една от тия райски градини седи доволно побеляла вече жена, с жълто и папунесто лице, и милва до коленете си две дечица, които й гледат в очите и които й изказват детинска чиста любов и невинно почитание… Не далече от тая щаслива група една още млада жена върти мотиката и прекопава трендафила… Лицето й е бледно и повянало, очите й гледат темно и безсмилено, ръцете й са почернели от слънцето и от тежката работа, косата й е побеляла, а по лицето й текат изобилни сълзи. Час по час тя изправя снагата си, гледа умилно към децата, въздиша тежко и горчиво и навожда се изново… Из всичко се види, че тая работа не е по нейните сили, че пръстите й тръпнат, че кръстът й я боли и че всичките й телесни сили изнемогват под тежката мотика, но нейните дечица тряба да бъдат сити и обути и нейната свекърва не тряба да проклина дните си… Тежка е желязната мотика, горещо е ясното слънце, слабо е женското тяло мъчен е трудът! А пред очите на младата жена се мяркат по-приятни картини, по-мили образи, по-чисти възпоминания, по-щастливи времена… Мярка й се нейното девичество, мярка й се нейната младост, мярка й се Стоян и неговото добро и умно лице… И тече след сълзата сълза, и трупа се над страданието страдание, и събира се с нещастието нещастие, и страдае бедното и полуубиеното сърце…

— Ох, ако да не би били децата ми! — говори младата жена и гледа с любов и с ненавист към небето — Как, какво! — отговаря сама. — Тутакси се бих удавила! Аз не тряба вече да живея… Ох, тато, тато, какво направи ти с мене? Боже мой, прибери ме, но не оставяй децата ми!

А децата й гледат умилно, смеят се, кикотят се и играят си.

— Булка, остави мотиката и почини си! — казва Неновица и клати главата си. — Ела пийни малко студена водица. Боже, защо не мога да й помогна? Като ми взема парите, то защо ми взема и здравето?

 

 

 

Един мой приятел ми доказваше един ден, че ние, българите, сме добри християни, защото мислиме повече за ближните си, нежели за своята собствена черга, която отдавна вече се е покъсала и която е пълна с бълхи. Това непатриотическо убеждение ме накара да изляза из себе си, да наговоря на моя приятел цял шиник грубости и да му докажа като два и два четири, че негова милост не чете нито цариградските вестници, нито издадените от г-на Данова ръководства, нито стихотворенията във в. „Ден“. „Българите не са добри християни!“ — извиках аз и долната ми устна затрепера от яд. — Добрите християни се стараят по-напред да попощят чуждите черги, а после вече са завземат да плачат на своите гробища… Българите не са такива. Тия достойни за уважение хорица мислят, сънуват и грижат се само за своите лични удоволствия, които се наричат у, нас „животец“, а ако понякогаж плачат по-чуждите гробища, то плачат именно затова, защото мъртъвците имат деца и унуки, които могат да им бъдат подойници. Ето каква е работата!… Ех, българинът знае на какво стъпя и що му е потребно! Искаш ли доказателства! Ако искаш, то трябва да знаеш, че ако във Влашката земя да не би съществували патета и мисирчета, то и орлите не би се събирали да плачат на чуждите гробища. Тая логика, както ми се чини, е твърде понятна. Ето ти главната причина, която накарва нашите банкери и базиргяни, нашите учени и просветители, нашите патриоти и дипломати да оставят жените си и децата си, да презират името си и народността си и да се отказват от майките си и от бащите си.

Едно време мой дядо, който беше чист и непорочен българин, говореше, че учението е празна работа, защото чорбата му не стая от него по-гъста; че отечеството му не трябва, защото неговите покойни родители не са му оставили триста крави и хилядо овце; че родолюбив и чедолюбие му не трябват, защото неговите деца му не дават заработеното от техния труд сребро и злато за вино и за ракия; най-после, че народност му не трябва, защото гърците живеят по-добре и работят по-малко от българите. „Дойде гръцкият калугерин на двора ти, говореше той, побъбре ти с носа си няколко «кирие елейсона», поглади брадичката си и земе ти паричките: дойде Янаки в къщата ти, похване те за ръката, даде ти няколко капки локма-руху, земе ти паричките и облизва ти се; дойде агиос Никофорис в селото ти, разперчи хата си, извика «хей христианлар», земе ти паричките и присмива се на главата ти. Гърците са умни хора. Тия се не учат нито физики, нито граматики, а пият сурови яйца и оправят гласовете си. Молитвите са такава скъпоценна стока, която се купува без пари, а продава се за чисто злато. Поучете се от гърците как да живеете.“

Дядо имаше право. Неговите съвети се уважават от всичките наши граждани. Въобразете си, че един гладен орел лети над някоя мърша и че има намерение да кацне на нея и да се наяде до уригване, въобразете си, че тая мърша е мазна, угоена, и хранителна; най-после въобразете си, че гладният орел не намира никакви конкуренти освен няколко дългоклюни гарвани и освен нищожно количество щъркокраки гарги и че съдбата му обещава извънредно щастие. Разбира се, че ако нашият орел да не би оставил своите планини и своите орлета и да търси мазни мърши из слепите царства, то би бил принуден да яде зайчета, лалугери и полски мишки, които, както е известно, се хващат не твърде лесно и които, удовлетворяват кръвожадния стомах не твърде изобилно. Така също, ако нашият българин да би останал в своята бащина къща и да живее честно или, както казват бабичките, „както господ дал“, то би трябвало ля работи, трябвало би да храни жена, трябвало би да отгледа деца, трябвало би да гледа майка и баща, трябвало би да даде премяна на сестри и на дъщери и много друго, а всичките тия домашни обязаности са и тежки, и неблагодарни работи. Мършата — ако тя доволно често и да бива воняща и неприятна на вкус — е по-сладка именно затова, защото за нея „не е прела ни баба, ни прабаба“, защото тя не изисква ни печене, ни варене, ни дъвкане и защото принадлежи всяко-му без различие. Земете за пример нашия казанлъшки херой, за когото ви разказвах вече в първата картина, отворете главата му и разгледайте нравствената страна на воденицата му. Турете очилата си и гледайте. Ако Николчо да би останал в Казанлък, то би трябвало да храни жена, да отгледа, деца и да живее честно и почтено, защото в противен случай коремът му, децата му, жената му и общественото мнение би го накарали да се откаже от множество мечешки наклонности и от някои и други телесни и душевни наслаждения. Във Влашко не е така. В Гюргево например съществуват множество циганки, унгоройки, немцойки, еврейки и румънки, които не изискват от своя почитател нищо друго освен черни мустаки, дебели кълки, огнени очи и яки гърди. Последното достойнство се изисква от всеки разумен херой именно затова, защото патриархът на семейното огнище е длъжен да държи всичко в редовност и защото женските страсти са разнообразни. Така например, ако бъде пияна жената, то нейният повелител е длъжен да изцеди из утробата й сичките отровителни частици на спирта й с двата юмрука; а ако е пиян мъжът, то неговата всемилостива, целомъдрена и благочестива стопанка трябва да удря така, щото костите му да останат цели и за другия ден. Достоверно е вече известно, че Николчо и неговата циганка — която той непременно желае да нарече законна съпруга, ако неговата законна работница и да копае чуждите гюлови градини да прехрани децата си — повтарят гореказаните екзекуции по триесет и един път през месеца, ако ролите им и да се меняват, по няколко пъти на ден.

* * *

…В Румъния се случили три велики събития. Всеки от вас знае, че великите дела (разбира се, че човеческите) се посрещат от простите смъртни с ентусиазъм и с гръмогласни похвали, без да се гледа защо именно тия дела са велики, действително ли са велики, за кого са велики, кой ги е нарекъл велики и за дълго ли време ще останат велики. Човекът е направен така, щото нему е необходимо разнообразие, следователно той доволно често дава велико значение и на най-малките работи, защото тия работи го извеждат из неговата колиба на чист въздух и накарват го да заборави и разглаголствуванията на баща си, и неудоволствията на майка си, и пехливанлъка на жената си, и неблагонадеждността на децата ти. Тая е оная велика причина, която е създала стотина празнини и която накарва човечеството да търси утешение в червеното винце между своите приятели и познайници. Доказано е вече, че колкото повече са по-забъркани и по-неестествени отношенията на мъжа към жената, толкова повече се празнуват и празници.

Но аз се задърдорих изново.

В Румъния се случили три велики събития, които трябва да са забележени вече не само в аналите на г-на Хаждъу^[5], но и в българската история на г-на Кръстовича^[6], която непременно трябва да се свърши с българо-кинезкия период. Гореказаните три събития накарали румъните да създадат още един празник. Още от утринта на новия празник звънците на тристатях букурещки чернови принудили чувствителните хора да се откажат от своето утрешно спокойствие, многочислено количество жени, деца и бабички припкали по градските улици и радвали се; слънцето, което доволно често принимава участие в човеческите веселия, блестяло с всичката своя сила; бозаджиите, шекерджиите, халваджиите и въобще всичките любимци на децата се приготовляли да спечелят някоя парица; с една дума всичко се приготовляло да се повесели или да поживее малко по-безгрижно.

Аз ще да опиша тия три събития накратко, защото есенциите се дават даже и от д-ра Богорова не в твърде голямо количество и защото истинната поезия бива немногосложна. Първото събитие, което е съзряло в Гюргево, се е свършило със сватба; второто събитие, което е ожалостило цял Букурещ и всичките благородни и благочестиви сърца, се е свършило със смърт и с духовно завещание; а третото събитие, което се е извършило пак в столичния град и което е повдигнало букурещкия патриотизъм на няколко градуса, се е свършило с официално кръщение в румънската камера. Из тия няколко реда вие се усещате вече, че в първото събитие главната роля е играл нашият казанлъшки херой г. Николчо, на когото животописанието аз се постарах вече да ви опиша, доколкото беше възможно, в първата картина. Това е така. Когато Николчо се преселил в Гюргево и когато почувствувал около себе си небрано лозе, то пустил в ход и последния си грош, защото в много градове под ясното небе даже и чистата женска любов се продава на кантар. Първоначално той търсил работа, мислил за жената си и за децата си, надеял се след време да им бъде полезен — или да ги доведе в Румъния, или да спечели някоя и друга пара и да се върне назад, — кроил планове за възпитанието на рожбите си и доволно често обвинял своя характер; но след някой месец малко по малко, без да се сети и той сам как се е случило всичко това, Казанлък захванал да му се представлява в някакъв си неопределен вид, лицата на децата му се изгубили в някаква си мъгла, а фигурата на жената му захванала да принимава друга форма, друг вид и друго положение. И така, малко по малко, когато преминали вече цели две години, Николчо изгубил и последната капка от своя поезия, защото някои от гюргевските комунистки му се показали по-апетитни от неговата работница и защото червеното вино имало такива чудотворни свойства, които изглаждат из човеческия мозък всяко едно възпоминание. В първото време Николчо работил, харчил със своите многочислени жени и се още мислил да бъде човек. Но времето и обстоятелствата доволно често преобръщат наопаки и самата природа. И така, виното, развратният живот и разваленото общество доволно скоро произвели своето разрушително влияние и Николчо захванал да се скита из кръчма в кръчма, да спи под откритото небе и да мисли само за излечението на своята болна глава със същия клим. Работа никой вече му не давал, защото пиянството произвежда слабост, а слабостта — отвращение към всяка една работа. Когато един милостив човек се съжалил над бедственото състояние на нашия херой и когато го земал в къщата си за работник, то го пратил в зимника да наточи малко вино и да извади малко кисело зеле.

Николчо, на когото коремът в това време хванал вече тригия, налял няколко паници с вино и изпил ги на гладно сърце. Чакал господаринът му десет минути, чака други десет минути, а Николча се няма и няма. „Тоя хърсъзин е заспал в зимника“, казал милостивият човек и отишел да го търси. Но когато той прескочил през прага на зимника, то пред очите му се представила такава живописна картина, каквато не би могли да срещнете нито у Хохарта. Бъчвата, която брала сто ведра вино, изтекла до капка и Николчо плувал по червеното море като венецианска гондола. После това произшествие, което с помощта на целомъдрените гюргевски жени станало известно в доволно кратко време почти по целия град, Николча постигнала твърде трагическа съдба. Благоразумните хора, които купуват виното си за чисти пари, се боели не само да му дадат работа, но и да го пуснат в къщите си. Но господ бог не заборавя ни най-последните свои създания. Една от неговите любовници, която принадлежала на циганското племе и която гледала на пиянството като на достойнство, се решила да земе чорбаджийския син под свое покровителство и да го храни със своя труд. Тая човеколюбива женица прала чуждите дрехи, купувала на любовника си вино и ракия и наслаждавала се на неговите прелести. Разбира се, че и нежното сърце на нашия херой не е могло да не поблагодари твоята благодетелка. Не-преминала нито една година, а Николчо й предложил вече своята десница и пожелал да я нарече законна съпруга. Това произшествие е важно в две отношения; първо, из него ние можеме да заключиме, че човекът доволно често се преобразява на безполезен предмет, кой-то намира съчувствие само у ония паднали и нищожни, какъвто е и той сам, създания; второ, че кривото дърво не може да изправи ни самата природа, ако моралистите и да разказват, че нейните закони са чудотворни.

А какво прави Николица? Как живее тая сирота жена, която е била обязана от нравствените принципи на казанлъшката патриархалност да бъде послушна на родителите си, да избере за свой съжител сина на градския първенец и да му наражда деца? Какви мъки и какви неволи е длъжна да търпи тая добра и честна майка, която е длъжна да отгледа своите деца без ничия помощ? Тя работи, копае, не доспива си, недояда си… Кой е крив? Отеческата воля трябва да се уважава без никакви противоречия.

* * *

РЕШЕНИЯТА НА КАМЕРАТА

Решение първо. Понеже нашият нови гюргевски гражданин Никола Казанлъчано унищожава голямо количество спиртуозни питиета, то честният акциз се обязва да го погребе на правителствена сметка. (Погребалното угощение ще бъде поднесено от камерата.)