Любен Каравелов
Маминото детенце (3)

III.

— Ела, мами, ела, сине! Седни при мене… Аз ще му покажа как се бият чорбаджийските деца. Не плачи, мое детенце! Аз ще кажа на баща ти да ти купи жълто поясче — говорила нежната майка, гладила по главата своето теле и клатила главата си.

— Тия харсъзи всякога ще да ти развалят съня — говорил вулканът и търкал брадата си. — Тамам бях заспал… Сънувах. Чакай, чакай! Какво сънувах? Ха, сънувах, че ти беше станала мечка и играеше пред конака… Водеше те един циганин… А аз седях с забитина и пиехме ракия. А донесе ли Иван ракията?

— Ето я — отговори чорбаджийката.

— Налей ми.

— Бобако, дай и мене ракийка — казал Неновият наследник.

— Ти си още малък… Не пий ракия. Който пие ракия, той не става човек. Само чапкъните пият ракия — проповядал Нено.

— Аз искам да пия ракия и да стана като тебе — отговорил синът.

— А нема аз съм чапкънин? — попитал бащата и поущипал сина си за гушата.

— А защо ти пиеш ракия? — попитал синът.

— Аз съм голям, а ти си малък, — отговорил бащата.

— А нима малките чапкъни са по-лошави от големите?

— Ах, какъв си ти левусти Пенко! — казал бащата и заповядал на майката да налее и на остроумния оратор малко ракийка.

— Пийни си, сине, пийни си, мами!… Ако ти тегли сърцето, то си попивай по малко. Нашата ракия не е като другите. И цариците могат да я пият. После тия думи майката наляла с ракия една от ония чаши, които преди цивилизацията се наричаха виньови, и подала я на своето единиче.

— Налей й малко водица — казала тя.

— Без вода е по-сладка — отговорил Николчо и после изпил ракията, чмокнал два пъти с устните си и подал чашата на майка си, която в това време гледала на своето дете n такова умилно виражение, с каквото обикновено гледат ония майки, които са чули за децата си нещо похвално.

Ето как са живели тия две щастливи души, които са се приготовляли да оставят наследници и да умножат човеческия род; ето как са живели тия две лоеви сърца, които са се надявали да отхранят достоен и родолюбив син, под крилото на когото да преминат своята старост; най-после, ето как са живели тия два гражданина които са се уважали от простите смъртни, които са играли важни роли в казанлъшката история и които са се приготвляли да оставят славно име… А Николчо все расъл и расъл. Гюловата ракийка, която била изпиена от него в градината, имала такова чудно влияние на неговата натура, щото после тоя знаменит ден той добил воля да продължи захванатото дело с особена енергия и да докаже насвоите родители, че техните спестени капитали няма да му преседнат… Най-напред Николчо се постарал да си намери другари, защото даже и казанлъшката гюлова ракия изисква весели компании и сладки беседи. Но аз ви казах вече, че Николчо е имал голямо сходство с родителите си, които са държели главите си високо, които са говорили с по сиромасите от тях високомерно и които са презирали голаците и босаците. Това твърде важно дело доволно често туряло нашия херой в затруднително положение.

„Стояновият син обича да заповяда, а Христовото хлапе не ми е по годините — мислил Николчо. — Аз трябва да си намеря такъв другаарин, който би изпълнял моите желания и който би бил така също чорбаджийски син“.

Но Николчовите желания останали напразни. Чорбаджийските синове, които имали доволно важни причини да живеят самостоятелно и да управляват своите поданици по своята воля, не могли да се сближат с Николча, защото имената на неговите родители се въртели и ден и нощ на всичките езици, които имали способност да издават звукове. Но човеческата съдбина е доволно чудна и вятърничева жена. Един ден Неновият син затворил очите си и отишел да се поразходи край града с няколко свои полудругари, от които единът бил попски син, а другият — дяволска унука. Това се случило именно в онова време, когато Николчо захванал вече да зяпа по прозорците и да се занимава с Евините дъщери. Захванало да се смръква. Слънцето гряло слабо, пилетата полетели към гнездата си да успокоят своите уморени членове, комарите бръмчели наляво и надясно, няколко пеперуди се премятали една през друга, жабите квакали в блатото, няколко крави мукали пред портите си и вятърът добил успокоевающи свойства. В това време Николчо и неговите другари дошли при една върба, извадили из джобовете си две доволно големи стъклета с ракия и една хартийка с бадем и седнали на тревата.

— А купи ли локмаруху? — попитал един от Николчовите другари, който имал бледно лице, крив нос й дебели устни и на когото името било Христьо Новият.

— Купих — отговорил другият, който имал червени и дебели бузи и чисто бяло лице и на когото името било Михал, попският син.

— А за какво ви е локмаруху? — попитал Николчо.

— Aх ти, лапнимухчо! — казал Христо и изкикотил се от всичкото си сърце. — Ти, както се види, няма да изпедепцаш занаята, а хората казват, че скоро ще да заминеш и гологан-бейовците! Ако в нашата гюлова ракия се налее малко локмаруху, то тя може да възкреси и мъртвите. Тъй е то! Само сопотненците и калоферците я пият без локмаруху. Л знаеш ли какво казваше докторът? — Който пие гюловицата без локмаруху, той изгубва калеврите си, както ги беше изгубил и сопотнецът.

— А който я пие с локмаруху, той се жени на вересия — казал Николчо и хванал другарина си за носа.

А знаете ли каква игра е изиграл един от новите доктори в Казанлък? Напил се (с локмаруху) гюловица и отишел в една къща да види една болна жена, а в тая къща се намирало едно чернооко сърненце, което му се харесало. На пиячите хора се харесват и самодивите, а момиченцето на болната жена, — ако и да не било за доктора, — не било за изхвъргане. Докторът хванал болната майка за ръката, попипал й жилата, погледал й езика, рекъл й да си тури на петите топли кирпичи и казал на момиченцето да му донесе малко водица. Момиченцето излязло.

— А знаеш ли защо съм дошел? — попитал той майката.

-Дошел си да ме видиш — отговорила тя зачудено. — Аз пращах да те викат.

— Не е то така — казал докторът. — Аз дойдох да се годя.

— А за кого мислиш да се годиш? -попитала болната.

— За вашето момиче — отговорил той. Жената се зачудила и казала на лечителя да й даде да се поразмиели, да поговори с мъжа си и с дъщеря си и да му отговори на другия ден. Но гюловата ракия бива луда даже и тогава, когато се пие с локмаруху, и докторът обявил на болната, че той не може да чака и че годежът тряба дастане тутакси. Майката, която била умна жена, пожелала да се възползува от гюловата ракия, защото момйчето й, което принадлежало на сиромашки родители и което нямало особени прелести, никога не би намерило по-добър младоженец, и затова повикала по-големия си син и изпроводила го да повика баща си, който в това време се намирал в кръчмата и пропивал своята седмична печалба. Бащата дошел и довел със себе си няколко души свои роднини и приятели. Когато добрите хора изпили още по няколко чаши гюловица и когато си поприказвали за едно, за друго, то майката се изправила на постелята си и обявила на събранието, че докторът иска дъщеря им. Произлязло още едно пиене и докторът бил сгоден. Той дал на момичето пръстена си и десетинв едри жълтици, между които се намирали и няколко калпави ирмиличета… После годежа честното събрание се нализало дотолкова, щото гюловицата захванала да не намира вече свободно място, връщала се назад и текла по брадите на своите любители. Отишли си посред нощ, и един от тях писали м и с л е т е, други н а ш о в е, а трети о н о в е^[1]. Докторът, който не бил в състояние да напише самостоятелно нито просто л ю д е, тръгнал към къщата си под менторството на четири силни ръце, които го държали под мишниците, и под ръководството на едно разумно същество, което му местило краката. На другия ден той спал почти до пладне… Когато се пробудил и когато повикал слугата си да му подаде да се омие, то няколко ранобудници от вчерашните негови приятели, над които даже и най-чистата гюловица нямала „алилуйско“ влияние, влезли в стаята му, климнали с главите си, поухилили се и казали:

— Честита ви радост.

Докторът се хванал за носа, защипал се, потьркал очите си и тупнал си крака о одъра, — той мислил, че спи, — но неговото упражнение останало съвсем напразно.

— Честита ви радост — повторили гостите.

— Каква радост? Какво се е случило? Да не се е отелила стринината крава? — питал докторът и мигал като куче във воденица.

— Ние ти казваме за годежа — отговорили гостите.

— Боже мои, той не помни! — казал поп Кън.

— Нема не помниш, че ние те годихме снощи вечер? — попитал поп Желязко.

Когато докторът чул тия не твърде утешителни думи и когато си припомнил своята пловдивска годеница, то по тялото му преминали студени тръпки.

— А за чие момиче ме сгодихте? — попитал той.

Събранието опулило очите си и раззинало „възприемниците“ си. Повдигнал се смях, попържни и различни разсъждения.

— Аз бях пиян, аз нищо не помня, аз се връщах от Таш-бунар, аз се бях наклянкал като копач — говорил докторът.

— Пиян, не пиян, а момичето е вече твое — отговорил един.

— Хайде да идем у невястата, защото отдавна вече те чакат, — говорил други.

— Хайде, облечете се — заповядал трети.

— И такава сватба до сега не е бивала в Казанлък — говорил четвърти.

Когато събранието изказало всичките свои мнения, разсъждения и обвинения, то докторът се удврил по челото и извикал:

— Ето какво ми направи проклетата гюлова ракия.

— Благословенное вино и проклятое пиянство — проговорил поп Желязко и помирисал джубето си, което му давало духовна храна, защото то е имало обичай да се облива с гюловица всеки пет минути.

— А как вие пиете гюловицата — с локмаруху или без локмаруху — попитал даскал Славе и погледнал доктора в очите.

— С локмаруху — отговорил докторът печално.

— Чудно! — проговорил даскал Славе и погледнал из прозореца към кръчмата, в която седели няколко посетители и наслаждали се чувствително.

Докторът навел главата си и мислил така философически, както обикновено мислят ония нещастни хора, които са прехапали езика си. Най-после той се обърнал към сватовете, помолил ги да го оставят да се облече и заръчал им да го почакат или в кръчмата, или у невястата, на която името и къщата му станали вече известни. Събравшите са излезли.

— Приготви коня ми — казал докторът на слугата си и погледнал из прозореца.

— А де ще да идете? — попитал слугата.

— Не е твоя работа -отговорил докторът сърдито. — Ти си найди кираджийски кон и намери ме в Пловдив. Събери всичкия ми калабалък и донеси го със себе си.

След няколко минути после тоя разговор докторът припущал вече коня из полето и достигнал благополучно първото село…

— Ето ти и гюлова ракия! — бъбрал той и боял се да погледа назад. — На хубаво мирише проклетата проклетница. Да не им се е видял ни гюлът, ни коренът му… Да изсъхне до корена… Насмалко щях да почерня главата си. „Пий я с локмаруху“, казва Славе. Ето ти и локмаруху… Главата ми е заприличала на пазарджийско кило. Дали не щат да изпратят след мене потеря…? Господи, свети Никола, избавете ме от това премеждие, и аз ви давам дума, че никога вече няма да туря в устата си казанлъшка ракия.

Aх, да го вземе дяволът! Тая казанлъшка гюлова ракия е измислена, вярвайте ми, от някой дявол или от някой магьосник. Ако я пиеш, то не можеш да се откачиш от нея; ако захванеш да мислиш за нейната миризма, за бистрината й и за достойството й, то и на съне гледаш чаши, бурета, стъклета и хунийчета; а ако захванеш да говориш за нейния род и произхождение, то заборавяш работата си, изгубваш мислите си между гюловете и между казаните и главата ти се преобразява на решетка, през която пловдивските кокони прецеждат сладкото си…

Хайдете най-после да оствиме и ние тая пущина, да идеме под върбата и да видиме какво прави Николчо и неговите другари, защото захваща вече да мръква. Когато трите надежди на казанлъшкото бъдеще изцедили едното стъкло, то пред тях се изправил синът на Хюсеина Налбатинът, който е известен на всичките по-опитни казанлъшки младежи и който се ползува, не с твърде похвална слава между, своите братя. Ако вие да би попитали някого от нашите учени младежи за качествата и за нравственостга на тоя още млад човек, то тия би ви разказали множество похвални историйки и различни хероически подвиги, които е той направил из града и които отговарят на техните прогресивни достойнства; а ако би попитали за него и за неговото поведение, неговите роднини и старите турци и българи, то би получили такъв отговор, който би ви накарал да затъкнете ушите си и да побегнете през девет земи в десетя и през девет води студени. И наистина, Хюсеиновият син се дружил само с ония казанлъшки „мамини чедица“, които спали да пият, яли да пият и живели да пият. Той и Николчо се помирисали, харесали се един другиму, залюбили се един в другиго и тръгнали да мерят улиците и полетата. „Инстинктът е второ правило“ — казват умните хора.

— От тия две момченца ни една майка няма да види никакво добро — говорили старите и климали главата си. — Ако се не удавят в някоя вода или в някое блато, то непременно ще да бъдат обесени. От рано са захванали да пият и да ходят по кавенетата и по кръчмите! А какво гледа Нено? Ако Хюсеиновият син е сираче и няма кой да му държи юздата, то Неновият нехранимайковец не би трябало да се остави без дървен господ.

— Подобни хора тряба да се затворят при лудите и да им се налива на главата студена вода, защото от пиения бяга и лудият, — говорил Али ага и гладил брадата си. — Ако аз да би имал власт, то би им ударил по петдесет дегенека^[2] и извадил би из главите им всичките гюлови миризми, а после би ги изгонил из града да не мърсят чистото и доброто. Краставата коза тряба да се изгони из стадото, защото нейната краста твърде лесно може да премине и на другите кози. И Нено заслужва двайсет тоеги по петите. Охранил е коджамити ластагарин^[3], а не може да му държи дизгинете! За убиване са такива бащи.

Такова е било общественото мнение за Неновия наследник, ако неговата чедолюбива родителница и да мислила, че като Николча нийде няма и че на чорбаджийските синове тряба да се прощават множество прегрешения.

Да видиме сега какво е произходило под върбата. Веселата компания, при която дошли още няколко градски чапкъни, продължила да пие гюловица и да яде бадем до първи петли, и когато няколко души, които още не били достигнали до последния градус, поискали да се върнат в града, то двамина хъркали вече на тревата и не разбирали нито от дума, нито от силните юмруци на Христа, който бил опитен във веяко едно отношение и който, по неговите собствени думи, имал в корема си достатъчно тригия^[4]. После дълги борби, после отчаяни усилия и после неподвижни съпротивления, двамина от компанията били оставени под божия покрив, а останалите тръгнали към града.

— Утре вечер тряба да направиме съвсем друго — говорил Христо и махал с ръцете си — На гладно сърце се не може. „Гладна Корнелия не може да надвие на бяла Рада…“

— Ра-ра-ки-и-я се не пи-пи-е след ед-е-енето… Ние не сме ру-у-сси — говорил Николчо и килкал се насам-нататък.

— Нема е грехота да пиеме вино? — попитал Христо.

— Виното тряба да пият копачите и поповете. Ние не сме жаби — казали няколко гласове.

— Утре вечер ние тряба да опечем две-три агнета и да повикаме цигани — казал Христо и подскокнал.

Компанията се съгласила. В това време юнаците се приближили до града и разделили се: едни тръгнали на ляво, други — на дясно, а трети — право напред. Николчо, налбантският син и Христо останали сами.

— А кой дявол ни носи по това време в града без фенер? Ако ни хване колът^[5], то всичкото веслие ще да излезе из носа ни — казал налбантският син.

— Хайде да идем там и да поискаме Нониния фенер — казал Христо и изкикотил се.

— Де там? — попитал налбантският син.

— Вървете след мене и ще да видите. След няколко минути трите приятеля се запрели пред една малка къщица и потропали тихо на вратата… Около къщицата царувала мъртва тищина, месечината освещала стената на противоположната къща и блестяла с всичкото свое величие, милиони звезди се лъщели по небето, нощен ветрец духал откъм полето — и нищо повече…

— Вземи едно камъче и хвърли го вътре през прозореца — казал Николчо, който в това време захванал вече да дохожда в себе си.

Христо вземал камъче, хвърлил го и ударил стъклото на прозореца. След няколко минути из процепа на уличната врата се зачул тих женски глас, който питал с голяма осторожност кой е и що иска.

— Отвори — казал Христо и почукал по вратата с указателния си пръст.

Вратата се отворила и триумвиратът влязъл във Венериния храм.