Барбара Тейлър Брадфорд
Тайната на Ема (2)

Пролог
2000

„Моят край е моето начало“

Мария Стюарт, кралица на Шотландия

Тя седеше на стола до леглото на баба си и държеше ръката й. В болничната стая беше толкова тихо, че чуваше ясно накъсаното й дишане.

Лицето на старата жена беше спокойно. Щом заспа, бръчките около очите й изчезнаха и сега изглеждаше много по-млада.

„Тя ще се оправи“ — повтаряше си Еван, без да отмества очи от баба си — най-скъпия за нея човек в целия свят, наред с баща й. Колко много й се искаше той да е тук сега! Беше тръгнал от Кънектикът за Манхатън преди няколко часа и тя не можеше да си обясни защо закъснява. Погледна часовника си и предположи, че е блокиран от трафика. Задръстването в Манхатън беше пословично, особено сега, седмица преди Деня на благодарността. От устните й се отрони въздишка. Не можеше да си представи живота си без любимата си баба. Но инфекцията на бъбреците бе довела до бъбречна недостатъчност и смъртта на старата жена беше въпрос на дни, ако не и на часове.

Глинис Дженкинс Хъджис — момиче от Уелс, последвало съпруга си в Америка преди четирийсет и четири години заедно с малкия си син Оуен, роден в Англия, където бе разположена военната част на американския офицер Ричард Хъджис по време на Втората световна война.

„Тя ми беше толкова майка, колкото и на татко“ — замисли се Еван, облегна се на стола, затвори очи и позволи на спомените от детството да нахлуят в съзнанието й. Във всеки от тях присъстваше и баба й, винаги усмихната, винаги изпълнена с живот и оптимизъм, с топло и любящо сърце.

Майката на Еван беше болна от маниакална депресия и живееше затворена в свой собствен свят, извън реалността и в известен смисъл извън техния живот.

Един ден преди много години баба й дойде от Ню Йорк Сити и заяви, че са прекалено малки, за да се грижат сами за себе си. И бе добавила по-тихо, но не достатъчно и Еван я чу, че мъжът има нужда да се прибере вкъщи и да намери топла храна и прегръдка, обич и разбиране. За да продължи напред, му трябва жена, която да му дава сила и увереност.

Баба им се зае с грижите и възпитанието на Еван и двете й сестри — Илейн и Ангарад. Тя винаги беше в добро настроение, беше изпълнена с енергия. Никога не искаше нищо за себе си и в продължение на години даряваше цялата си любов и радост от живота на тях и на единствения си син, техния баща. „И го правеше от все сърце — размишляваше Еван. — Всичко хубаво в мен е нейна заслуга.“

Отвори очи и се взря в баба си. Усмихна се, щом видя, че се е събудила.

— Май си задрямала, Еван — едва прошепна баба й.

— Не съвсем. Просто си почивах и размишлявах.

— За какво?

— За теб. За това колко добре се грижеше за нас, докато бяхме малки, и за татко също.

Усмивката докосна устните на Глинис. Неочаквано синьото в старите сълзящи очи се проясни и в тях просветна искрица живот. Еван стисна ръката й и каза убедено:

— Скоро ще излезеш оттук. Ще видиш.

— Къде е Оуен? — попита едва чуто старицата.

— Пътува насам. Всеки момент ще е тук… сигурно задръстването го бави.

— Махни се оттук — изхриптя баба й.

— Няма да те оставя сама, бабо — упорито поклати глава Еван. Не можеше да разбере за какво е всичко това. Смръщи вежди и добави. — Искам да съм тук, да се грижа за теб и за татко.

— Имам предвид… напусни Ню Йорк… вече си на двайсет и шест… трябва да видиш… света…

Гласът й се загуби. Тя въздъхна и потъна дълбоко между възглавниците.

Еван се наведе по-близо до баба си и се загледа в очите й.

— Тук съм щастлива. Обичам работата си в „Сакс“ и искам да съм близо до теб.

— Аз умирам.

Клепките й потрепнаха, но тя намери сили да задържи очите си отворени и се взря настойчиво във внучката си.

— Не говори така, бабо! Ще се оправиш, знам, че ще се оправиш.

Очите на Еван се напълниха със сълзи и тя стисна по-силно треперещите пръсти на Глинис.

— Стара съм — каза Глин. — Прекалено стара, момичето ми.

— Не си! Само на седемдесет и девет си. Сега това не се смята за старост — повиши тон Еван.

Глинис въздъхна и сърцето й се сви. За нея беше непоносимо да гледа внучката си как страда. „Моята голяма любов — замисли се тя. — Е, имах и друга голяма любов, но то беше толкова отдавна, че вече няма значение. Еван винаги е била моя. Дъщерята, която не можахме да имаме с Ричард. Моят мил, любим Ричард! Съпругът, за когото си мечтае всяка жена. Беше толкова добър! Най-добрият мъж на света, заслужаваше си да прекарам живота си с него. Колко много имам да казвам на Еван. А време не остана. Трябва да подредя мислите си… да й разкажа всичко… защо не го направих по-рано…, но се страхувах…“

— Бабо! Бабо! — извика Еван. — Моля те, отвори очи!

Глин повдигна бавно клепачи и погледна внучката си.

Набръчканото й лице светна в широка усмивка.

— Мислех за дядо ти, скъпа. Какъв добър човек беше Ричард Хъджис!

— И ние го обичахме.

— Мислиш ли, че ме чака там, горе? Вярваш ли в задгробния живот, Еван? Как мислиш, дали съществува рай?

— Не знам, бабо — избърса сълзите си с ръка младата жена, — но се надявам. Наистина.

— Аз мисля, че има… Не плачи за мен, Еван. Аз си поживях добре… е, имаше и тъга… и болка… Но не съжалявам за нищо. Хубавото винаги върви ръка за ръка с лошото.

Глинис отново замълча, потъна в собствените си мисли, но след малко събра последните си сили и погледна към внучката си.

Еван се наведе над нея и докосна лицето й с пръсти.

— Тук съм, бабо.

— Знам, скъпа — пое въздух Глинис и на устните й затрептя слаба усмивка.

— Обичах го толкова много! — промълви неочаквано.

— Колкото и да обичаш, никога няма да е прекалено. Ти си ми казвала.

— Така ли?

— Да, много отдавна, когато бях още малка.

— Не си спомням. Еван?

— Да, бабо?

— Иди при Ема.

— Ема? Коя е Ема?

— Ема Харт. В Лондон. Тя е… ключът… към твоето бъдеще. Ох, Еван…

Глинис замълча и се загледа напрегнато във внучката си, сякаш да запомни всяка черта от лицето й. После склопи очи. От устните й излезе дълбока въздишка и лицето й застина.

— Бабо! — обади се тихо Еван, но с натежал от горест глас. — Бабо!

Отговор не последва, нямаше дори и потрепване на миглите. Погледна към вплетената в нейната ръка на баба си и видя, че тя изведнъж се отпуска. Гърлото й се стегна и очите й плувнаха в сълзи.

„Отиде си — осъзна Еван. — Пресели се в друг свят. Сега вече нищо не я боли, най-сетне намери покой.“ И се замоли там някъде наистина да съществува рай и дядо й да посрещне нейната скъпа баба.

Наведе се и целуна още топлата й буза. Сълзите потекоха по страните й. Дори не чу влизането на баща си. Едва когато той сложи ръка на рамото й, разбра, че не е сама.

— Отиде ли си? — попита той пресипнало.

— Да, преди секунди — отвърна Еван и погали сребристобялата коса на Глинис.

Вдигна очи, видя сълзите в сините му очи и мъката, изписана на лицето му, и се хвърли в прегръдките му, за да го утеши и да получи утеха.

Те останаха дълго притиснати един в друг. Най-накрая Оуен прошепна:

— Опитах се да дойда преди края…

— Знам, татко. И баба го знаеше.

— Предаде ли ти нещо за мен?

— Каза, че те обича много.

Баща й остана мълчалив и замислен. Отдръпна се от прегръдката на Еван, приседна до майка си и се приведе към нея.

Еван го гледаше с тревога, мислите й бяха заети единствено с него и тя забрави за последните думи на баба си. Когато се сети, те отново я озадачиха.

И след известно време замина за Лондон. За да намери Ема Харт. Да намери ключа за бъдещето си.