Джудит Майкъл
Заслепени от страст (21)

Глава 21

— Имам нужда от работа — високо вдигнала глава каза Валери, седнала в коженото кресло срещу бюрото на Ник. Белият ленен костюм се бе поизмачкал от шофирането до офиса му и юлската горещина и влага. — Нямам пари. След смъртта на Карл открих, че всичко е пропиляно, а ми остави и дългове… Историята е дълга, но основното е, че се нуждая от работа и си помислих, че би могъл да ми помогнеш.

Застанала срещу стената от прозорци зад гърба му, лицето й изглеждаше като озарено от сутрешното слънце. Беше изминала година, откакто Ник я видя на обеда в Мидълбърг, но отново бе поразен от съвършенството на овалното й лице, спокойния поглед на лешниковите очи под правата линия на веждите, фината, като че ли прозираща кожа и светлокестенявата коса, падаща на свободни, тежки къдрици на раменете й и заоблените устни. Красотата й като че ли караше другите да се приближат, за да измолят усмивка. Може би, защото вярваха, че голямата красота се съпътства от душевно величие. И тъй, хората се приближаваха, мислейки, че човек, красив като Валери Стърлинг, притежава толкова доброта, искрена сърдечност и великодушие, че би им предала част от съвършенството си.

Ник, който знаеше, че не е съвършена — поне до преди тринайсет години — откри, докато я гледаше, че все още вярва във възможността това да е вярно. Припомни си онзи обяд в Мидълбърг, когато се убеди, че въобще не се е променила, но дори и това не го освободи от чувството на възбуда и очакване. Чувстваше се щастлив, макар и по много особен начин и разбра, че би могъл да я обича отново.

А може би съм я обичал винаги, продължи мисълта си той. Не би могло да е истина — не вярваше, че каквато и да е любов би могла да издържи тринайсет години без контакти и надежди — но самото предположение го интригуваше: харесваше му да си представя колко постоянна е била любовта му. А и защо иначе би го обзело такова щастие?

Очите на Валери бяха помрачнели и той неочаквано осъзна, че е притеснена от мълчанието му.

— Карлтън почина миналия януари — каза той. — Какво си правила от тогава?

— Нищо. Нищо съществено. — Тя срещна погледа му и въздъхна малко раздразнено. — Работих.

— Къде?

Главата й се вдигна по-високо.

— В продуцентската компания на Сибил. Предложи ми да работя с двама режисьори и аз започнах, но имахме различия по това какво мога да правя, така че аз… напуснах.

Той кимна спокойно. От обяснението изглеждаше, че Сибил я бе изхвърлила. Каква безумна ситуация, си каза. Сибил винаги й е завиждала и да й се удаде случай да я унизи…

— Колко време работи за нея? — попита.

Тя помълча.

— Три седмици.

Той кимна отново, спокойно, както преди малко.

— А преди това?

— Живяхме с майка ми в Ню Йорк. Опитвахме се да намерим по-малък апартамент за нея, не можеше да си позволи да остане там, където беше. Аз… мислех си да се омъжа отново, но не поисках. — Тя се наведе напред. — Искам да правя нещо интересно, Ник, нещо значимо. Трябва да работя нещо, което ми харесва, нещо, за което ме бива. Искам да правя шоу интервюта, или журналистическо разследване или новини, и сама да си пиша текстовете. Знаеш, че отдавна се занимавам с това. Добре се справях. — Тя спря, мислейки за времето, с което бе разполагала: часове, дни, години, само за да върши онова, което й е приятно. Толкова много свободно време, време — лично нейно. То беше също форма на благосъстояние, както и значителното й богатство, а тя досега не беше го осъзнала. — Знам, че продуцираш някои собствени програми. Искам да създадеш една за мен…

Ник се облегна назад, развеселен от нахалството й. За момент си помисли, че тя може би прикрива несигурност, дори страх, но по-продължителен поглед го убеди в друго: беше съвсем сериозна и арогантна, както винаги. Изоставена, почти сама, жертва на съпруга си, без средства, с които да се издържа, тя се държеше далеч повече от смело, направо дръзко.

— Бива ме за това, Ник, мога да се справя — повтори тя. Едва тогава неочаквано добави. — Почти единственото нещо, което мога да върша — изрече го с малка, обезсърчителна усмивка, от която го заболя сърцето.

Помисли върху казаното. Пред камерата би била чудесна, не се съмняваше. Колко обаче би издържала пред камерата — половин час? Дали може да пише? Нямаше и доказателства дали се отнася към света днес по-сериозно от вчера, въпреки че вече не разчиташе на богатството си. Тя не търси кариера, мислеше си той. По-скоро очаква мъжа, който ще я спаси, или онзи, който ще открие парите й, или някое друго чудо да се случи, за да се оттегли.

Но макар и сигурен в тези разсъждения, не можеше да я отпрати. Дори само заради странното усещане за щастие и очакващите отговора му вперени в него лешникови очи.

— Все още ли живееш в Мидълбърг? — попита той.

— Не, трябваше да продам фермата. — Тя продължи по-спокойно. — Живея в апартамент във Феърфакс. Смятам скоро да се преместя на по-добро място, но няма да се отдалечавам. Не искам да напускам Вирджиния.

— Добре. — Той вдигна слушалката на телефона. — Сюзън, какво незаето имаме в момента? — Играейки си с писалката, без да поглежда към внезапно намръщилата се Валери, той почака. — При Ърл — продължи той. — Това изглежда чудесно. Тук е моя близка, Валери Стърлинг, може би ще поиска да говори с теб за мястото. Мисля, че ще е много добра.

Той се обърна към Валери.

— Имаме свободно място. — Гласът му звучеше безразлично, почти рязко. — Увеличаваме персонала за една нова програма — „Експлозия“ и ни трябва още един човек в отдела за проучване.

Валери се начумери и го погледна учудено.

— Проучване?

Ник кимна.

— В момента не разполагаме с нищо друго. — Звучеше като извинение, но той продължи по-рязко. — Като начало мястото е много добро за теб. Ще се запознаеш с всички и ще се научиш как работим. Отделяме доста време, за да се учим сами. Всичко все още изглежда ново тук и всички вършим по пет-шест дейности, когато се наложи, за да преодолеем поредната криза, независимо от естеството й. Но ние ги преодоляваме и никога не повтаряме грешките си. — Гласът му стана по-топъл, защото обясненията го ентусиазираха. — Така че тук може да изглежда хаотично, но никога — скучно. Нашите хора не напускат. Петимата, които привлякох на ръководни длъжности преди две години са все още тук и така е с всички, които назначихме след това. Ти можеш да помогнеш в популяризирането на канала.

Валери се усмихна колебливо.

— Не разбирам нищо от проучвания.

— Ще се научиш за нула време — гласът на Ник все още бе топъл и преливащ от енергичност. — Ърл Дешан ръководи отдела. Той ще ти окаже необходимото съдействие.

— Но това не е моето… Тя не довърши.

В кабинета на Ник настана тишина. Валери се изправи, обхваната от паника и пресече голямото помещение. Не проумяваше случилото се. И през ум не й бе минало, че той може да не й помогне. Поспря се пред ескимоска скулптура — изправена на задните си крака танцуваща мечка. Произведението беше първокласно. Познаваше подобни от частни колекции и знаеше колко са редки и скъпи. Не знаеше, че Ник харесва ескимоска скулптура. Всъщност тя нищо не знаеше за него. Някога беше убедена в безпроблемната яснота на характера му, така лесен за разбиране. Но това беше, когато той имаше две увлечения — работата и нея.

Кабинетът му изглеждаше семпъл, но тя можеше да оцени колко е струвал — облицован с махагон, с мебели от кожа и палисандрово дърво и изящен килим в индиански стил. Кабинетът на преуспял, амбициозен мъж, мъж с превъзходен вкус и пари, с които да го задоволява. По-рано размишленията й биха спрели до тук. Но сега виждаше и други неща — че това е кабинет на един суров мъж, който макар и да звучеше момчешки ентусиазирано, в действителност беше все така лишен от въображение, какъвто някога го познаваше, особено когато бъдеше помолен да направи нещо различно, като например да й даде възможност за работа. Той ми дава възможност. В обзелата я паника тя отхвърли мисълта. Не е подходящата възможност. След като работи за Сибил, тя се нуждаеше от нещо, което знаеше, че може да работи. Необходимо й беше да почувства увереност в себе си.

Приближи се до камината, няколко пъти вдигна и постави обратно гипсови скулптурки — тюлени, закачени на въдицата на рибар. В кабинета бе съвсем тихо. Когато тя се обърна, Ник я наблюдаваше в очакване да се успокои. Един от най-атрактивните мъже, които съм познавала, си каза. И то сега много повече, отколкото в колежа. По лицето му имаше нови линии, които го правеха по-интересен, косата му сивееше на слепоочията, усмивката му, макар и не толкова отзивчива, както тогава, разведряваше лицето му повече, отколкото си спомняше, а дълбоко поставените очи гледаха по-загадъчно. Яката на ризата му бе отворена небрежно, но леко вълнено яке прилягаше отлично на широките му рамене и Валери бе сигурна, без дори да погледне, че и чорапите му са в тон с облеклото.

Преди години, когато бяха заедно, дрехите му бяха износени, притежаваше само една вратовръзка, косата му бе вечно рошава, а чорапите никога не подхождаха. След скъсването той се бе оженил за Сибил… как е могъл? Как е могъл да я обича, да я желае, да изпитва нужда от нея?… да се разведе със Сибил, да стане баща, да създаде две компании, да се пресели и според Чад да се забавлява с доста жени. Въобще не го познавам, отново си помисли Валери. Всичко свързано с него я връщаше към спомените, но все още й се струваше, че говори с чужд човек.

Но той не ми е чужд и аз разчитам на него. Как можа да се отнесе така с мен?

— Полезно беше да науча колко много мога да се излъжа в някого — каза тя, с нотка на отчаяние. — Сигурна бях, че ще ми помогнеш.

Ник повдигна учудено вежди.

— Искаш да кажеш да ти предложа онова, което искаш.

— Исках да кажа да ми предложиш нещо, за което ме бива. Всеки би могъл да ми предложи да правя журналистически разследвания.

— Всеки би могъл, но се съмнявам дали би го направил. Ти самата каза, Валери, че не разбираш нищо от разследвания.

— Хората могат да предлагат всичко — изрече тя заядливо, — ако не знаят какво съм правила и за какво съм подходяща. Но ти знаеш. Сигурна съм. Бях убедена, че ще ме разбереш.

— Нека перифразирам това, което каза — рече Ник ледено. — Дошла си при мен, защото те познавам и заради това не бих могъл да ти откажа каквото и да е.

Валери се изчерви.

— Казваш го много грубо.

— Покажи ми как.

— Приятелите се търсят, когато имаме нужда от тях. Мислех, че приятелството означава това. Иначе светът би бил прекалено мрачен: всеки сам, откъснат от останалите…

Той кимна.

— Права си. Ти се обади, аз ти предложих работа и казах, че искам да бъдеш част от онова, което създаваме тук. Това значи, че няма да си сама. Какво още ти е необходимо, за да стане светът по-малко мрачен?

Валери се усмихна неволно. Отдавна не й се бе случвало да разговаря с духовит човек. Очите й срещнаха погледа на Ник и той отвърна на усмивката — спокоен и уверен; нейната, обаче, угасна. Запита се колко време ще й е необходимо, за да разбере, че е загубила статуса, който цял живот е смятала, че й принадлежи.

— Мисля, че тук ти харесва — каза Ник небрежно. — Разследванията могат и да ти дойдат, въпреки че предполагам, че ще се намери друго нещо, след като поработиш малко.

Валери повдигна леко глава като че ли чу предупредителен сигнал.

— Искаш да кажеш, след като се установя? Тест, нали? Да разбереш дали пасвам и изпълнявам задачи. Така направи и Сибил…

— Не, не е — веднага отговори Ник. — А и ти сигурно не вярваш в казаното. — Отново гласът му бе станал безцеремонен. — Искам да ти помогна да намериш собственото си място — нещо, на което можеш винаги да разчиташ, ако наистина търсиш това. Ако е така, ще направя всичко, което мога, за да те подпомогна. Но докато желаеш да работиш в моя телевизионен канал трябва да ми се довериш за начина, който намирам подходящ.

Валери замълча. Срамуваше се, че го обвини, че се държи като Сибил. Но го каза от безсилие. И той е като всички останали. Не й вярва, че може да свърши нещо. Ще отида някъде другаде, каза си тя, имам приятели.

Но не й се ходеше никъде вече. Разбира се, че вярваше, че приятелите са за това, да помагат, но мразеше да се моли. Малкото приятели, на които се бе обадила, преди да започне работа при Сибил, нищо не бяха предложили. Дори Дий Уайли не можа да й предложи помощ, макар че се обаждаше редовно — единствената, която, след като Валери се премести във Вирджиния, продължи да поддържа връзка. Не й беше лесно да позвъни на Ник и да помоли за среща, още по-малко да го моли за работа.

Добре тогава. Ще остана тук. Повече никакви молби за благосклонност. Застанала до камината, с вдигната високо глава, тя погледна към Ник и се усмихна. Ти, тъп, тесногръд, стиснат задник, бизнесмен… как за Бога съм могла да си помисля, че те обичам? Ще ти покажа на какво съм способна, ще ти покажа колко грешиш за мен. Нищо не знаеш за мен.

— Чудесно — каза тя почти весело. — Журналистически разследвания. — Почти прехапа езика си, докато произнасяше последните две думи. — Доколкото си спомням бях много добра по това в колежа. Сигурна съм, че скоро ще си припомня. — Тя се усмихна отново и тръгна към бюрото му. — Ако бях знаела какво ме очаква, щях да работя много по-сериозно върху него. — Тя протегна ръка. — Благодаря ти.

Той се изправи и я изгледа внимателно.

— Много се радвам, че идваш при нас.

Ръцете им се докоснаха и Валери почувства шока от познатото й ръкостискане на дългите, тънки пръсти. Тя бързо отмести поглед. Спря го върху снимката на Чад, поставена на бюрото му.

— Не попитах за Чад — каза тя като оттегли ръката си. — Как е той?

— Чудесно — очите на Ник се оживиха. — Това е последният му шедьовър. — Повдигна рисунката, която беше опряна на шкафа зад бюрото. — Търся място, на което да я закача.

Валери разгледа рисунката. Момче и мъж караха велосипеди покрай канал — сети се, че е каналът в Джорджтаун — а отстрани весело подскачаше куче. В далечината от горния прозорец на една къща ги гледаше жена. Каналът и тротоарът бяха изрисувани на слънчеви и сенчести петна, но мъжът и момчето бяха на открито между дърветата, позлатени от слънчевата светлина. Жената на прозореца изглеждаше като тъмен силует.

Спокойна сцена, приличаща на рисунките на Писаро, но с подчертано изразен собствен почерк, който накара Валери да поклати почудено глава.

Той е чудесен. Удивително е за малко момче… на колко години е?

— Единайсет.

Тя поклати отново глава, но този път с чувство на меланхолия. Единайсет години. Ник направи толкова много, живя толкова много, докато аз просто гледах как годините минават…

— Той ми хареса, когато се срещнахме на обяд миналата година — каза тя. — Но сега изглежда, че ще става художник.

— И аз така предполагам — каза Ник. — Надявам се, че ти… — Вътрешният телефон на бюрото му иззвъня и секретарката обяви следващата му среща. Той остави рисунката на пода и изпрати Валери до вратата на кабинета си. — Надявам се, че ще се разберете с Ърл — каза той, прекъсвайки започнатото. — Иди в канцеларията като излезеш от тук, последната врата вляво и попитай за Сюзън. Тя ще оправи документите и ще те представи на Ърл. Можеш да започнеш веднага, нали?

— Да. Благодаря ти отново.

Стиснаха си ръцете още веднъж набързо и тя тръгна надолу по коридора.

Започвам, помисли си тя, учудена от себе си. При Ник.

 

 

E & N, телевизионният канал за забавления и новини, който Ник създаде на мястото на „Ендърби Броудкастинг Нетуърк“, току-що бе започнал да излъчва двайсет и четири часа в денонощието. Аудиторията му бе нараснала на двайсет милиона семейства.

— Все още имаме много път за изминаване — каза Лес Брадън. — E & N има едва трийсет и пет милиона зрители. — Но казвайки го, се усмихваше, и както всички останали от E & N ликуваше.

„Новините от другата им страна“ не само им бе донесла първата „Еми“, но и първото им шоу, регистрирало два милиона зрители и накарало ръководствата на националните канали да ги забележат.

Наградената програма бе започнала с Джед Бейлис, забързан към Конгреса, да казва яростно „Моят опонент иска да отреже социалните ви осигуровки с четирийсет и шест и половина процента“. На екрана се появи опонентът на Бейлис, датата на речта му под името. „Социалното осигуряване не бива да се орязва — произнесе той монотонно. — Четирийсет и шест и половина процента от хората не биха преживели без тях.“

Появи се ироничното лице на водещия. „Защо Джед Бейлис използва погрешно тези проценти? Не е разбрал, когато ги е чул за първи път? Ако искате да отговори, ще се радваме да ви го покажем в следващото предаване.“ Политици, издатели, бизнес — ръководители, чуждестранни лидери, репортери и общински дейци, всички се мъчеха да изглеждат почтени.

Вестниците постоянно пишеха за „Другата страна“, както започна да се нарича предаването. Зрителите с нетърпение очакваха неделната вечер, за да видят коя ще бъде следващата жертва.

— Улучихме десетка — обяви Лес. — Не е ли късмет? Постигнахме успех с нещо действително ново, и то още през първата година. И това е само началото. Чакайте и ще видите.

— Нашият призов дует: новините и цирковете — каза Ърл Дешан на Валери, когато се отправиха към отдел „Проучвания“ през първия й работен ден в E & N. — Освен тях имаме шоупрограми за мода, които не се отличават с нищо особено, но така намираме спонсори и печелим. Вземаме чужди филми, както и мили, остарели наши филми. Двете новинарски предавания се следват от дебати — истински дебати, без никакви ограничения — веднъж трябваше да прекъснем юмручен бой. — Той спря. — Докъде бях стигнал?

— Шоупрограмите за мода — подсказа Валери.

Той я погледна.

— Точно така. Имаме друго харесвано „Зад кулисите“, което показва как се правят филми, пиеси, Бродуейски мюзикъл. Репетиции, изпробване на костюми, построяване на декори, гримиране на актьори… никак не е лошо. Ник и Моника много го харесват — тя е вицепрезидент по забавните програми, Лес е вицепрезидент за новините — и Лес го харесва, всъщност всички ние, както и няколкото стотици хиляди интелигентни хора, които го гледат. Би трябвало да са милион, не можем да разберем защо не се увеличават.

— На мен ми харесва — каза Валери. Тя често го бе гледала, когато Карл отсъстваше и тя оставаше сама в Стърлинг Фармс. — Не съм го гледала само през последните месеци, когато живях в Ню Йорк.

— Ню Йорк е костелив орех за нас — той се усмихна, за да схване шегата му. — Там сме продали само „Другата страна“. — Той спря пред една отворена врата и я изчака да влезе. — Ник каза, че ще работите главно върху „Експлозия“. Каза ли ви нещо за него?

Валери поклати глава. Тя разглеждаше светлата, без прозорци стая със стени, покрити с рафтове, пълни с книги и вестници. От тавана висяха цяла редица осветителни тела, насочени към рафтовете и четирите бюра в центъра на стаята. Трите бяха отрупани с материали, едното — празно, но всяко с персонален компютър. Не съм писала на машина от колежа, помисли си Валери, не знам дали си спомням дори. Нищо не разбирам от компютри. Не знам много и за техниките за проучване. Може би единственото, с което бих се справила са обикновените скучни факти.

— Вашето бюро — посочи Ърл и издърпа стола.

Валери седна на стола и скръсти ръце.

Той я изгледа закачливо.

— Нещо ви тревожи?

— Не знам как се работи с компютър — изстреля тя направо. — От години не съм писала на машина. Не разбирам много от разследвания, в колежа съм правила няколко и това е всичко. Предполагам, че бих могла да ви излъжа и да се опитам да се оправя някак си, но това не е в стила ми. Ще мине време преди да ви бъда полезна.

— Не се тревожете. Ник каза, че сте добра, а той много рядко греши. Хайде сега да опитаме бюрото!

Валери се поколеба за момент, след това се обърна и придърпа стола към бюрото. В средата на празното бюро лежеше бележник с бележка, написана с едрия, ъгловат почерк, който никога не бе забравяла. Добре дошла от всички ни. Надявам се, да ти е приятно да работиш с нас.

Валери се усмихна и докосна леко бележника.

— Столът изглежда е подходящ — каза небрежно Ърл. — Това е първото изискване. Сигурно ще се справите добре с работата. А ето и останалите от екипа. Ще ви представя.

Все още усмихната, Валери сгъна бележката и я пъхна в джоба си, докато Ърл ги представяше.

— Софи Лазар и Барни Абът — Валери Стърлинг. Отивам да приготвя ямайски чай, а вие се опознайте. След това двамата с Валери започваме с основните принципи и правила, а вие продължавате по задачите си. Ръководя доста изкъсо и никой не трябва да го забравя.

— Не бихме могли — усмихна се Софи. — Толкова често ни го казваш, че ми се повдига. Здравей — обърна се тя към Валери. — Радвам се, че си тук — затрупани сме от работа, но не ни насърчават много. Трябваше ни нов човек. Ще те разведа наоколо, за да се запознаеш с това, което на подбив наричаме „нашата библиотека“.

— Аз ще говоря с теб по-късно — каза Барни Абът. — Когато се научиш да ползваш микрофишовете. На разположение съм, ако ти е необходима помощ. — Той погледна непроницаемото лице на Валери. — Аха-а, ще се нуждаеш от помощ. Аз съм готов.

— Не идваш ли от проучвателен отдел?

Валери поклати глава.

— Не.

Софи изчака.

— Добре. Тогава откъде идваш?

— Занимавала съм се с коне.

Настъпи тишина, след това Софи избухна в смях.

— Звучи страхотно като подготовка за телевизия. Хайде да обядваме заедно, искаш ли? Тогава ще поговорим.

— Да — съгласи се Валери. Харесваше й. Тя бе висока, слаба, с широк ханш, късо подстригана черна коса, блестящи черни очи и голяма уста, която винаги се движеше: дъвчеше дъвка, разговаряше, мърмореше на себе си работейки, смееше се. Тя носеше — Валери щеше да открие, че се облича така постоянно — костюм тайор и копринена блуза, вързана на фльонга на врата и огърлица или от аметисти, или от лапис лазури.

— Дванайсет и половина? Има едно място надолу по улицата, където ме познават, ще ни сервират на самостоятелна маса и ще можем да поговорим. Сега, за нашата библиотека, защото нямаме истинска система…

Софи, Барни и Ърл Дешан ангажираха изцяло както първия ден на Валери в E & N, така и цялата първа седмица.

— Омъжена на осемнайсет, разведена на двайсет — заяви Софи още на първия им обяд. — Не беше много травматизиращо — нямахме деца. Въпреки че бих искала да имам, а трийсет години е време, когато трябва да се помисли за това. А ти? Разведена? Деца? На колко си години?

— Съпругът ми почина. На трийсет и три съм, нямам деца, аз също бих искала да имам. Къде се научи на тази работа?

— Работих в библиотека, след като завърших гимназия. Винаги съм искала да уча в колеж, но след това реших, че не е важно и се омъжих. Неразумно решение, но бях само на осемнайсет, а когато се разведох нямах никакви пари, така че продължих да работя. Няма нищо трудно в разследванията, разбираш ли, ако имаш наистина нюх и не бързаш да се откажеш. Просто продължаваш да ровиш и изкарваш цялата история. Ще работиш за „Експлозия“, нали?

— Да, но не знам какво е. Автомобилни спирачки? Слънчеви петна? Краят на света? Любовни скандали?

Софи се разсмя.

— Нищо подобно. То е като светкавицата при фотографията. Ние заснемаме нещо — например спускане на кораб във вода, най-често присъстват много известни личности — след това увеличаваме снимката, за да покажем малък брой, но известни хора, след това я увеличаваме отново и я насочваме към някой, да кажем човек, седящ невинно настрана, увеличаваме снимката му и тя става все по-голяма и голяма, докато изпълни целия екран и вече с него започваме нашата история.

— Кой е той?

Софи разпери ръце.

— Отгатни. Може би инженерът, който е раздухал историята за някакви спекулации в морските сили с предишен кораб. Или Вашингтонски лобист, които е убедил Конгреса да се сключи договор за построяването на кораба с една компания, вместо с друга. Или човекът, обвинен, че е взел пари от прекомерните разходи за дизайн и конструкция на кораба.

— Много интересно, но ако не се намери нищо от това, което изброи?

— Намираме някой, който е свързан. Или не работим по този случай. Никога не ни липсват далавераджийски истории, разбираш ли? Но ние не търсим това. Всяка седмица измъкваме трима души — по шестнайсет минути на човек — и разказваме неговата история — добра или лоша, но за бога, никога скучна.

— Всеки има своята история — замислено каза Валери.

— Точно така. Но ние трябва да открием драматичните случаи, които аудиторията обича да слуша. Ти ли си онази Стърлинг, която спаси няколко души, когато самолетът им катастрофира? Щата Ню Йорк? Миналата зима?

— Януари.

— Ти си била?

— Да.

— Добра история. Можем да я направим в „Експлозия“.

— Не.

— Е, да, мога да кажа, че те обвинявам. Все пак е любопитно: когато започнеш да правиш разследвания, в които се включва и интервюиране на хора, които биха могли да вземат участие в шоуто, ще откриеш, че повечето от тях умират от желание да разкажат историята си на екрана. Освен ако са мошеници, тогава вече наистина трябва да се рови дълбоко за фактите. Когато прочетох твоята история, се запитах как бих се държала аз, ако се беше случило с мен. Предполагам, че бих била в състояние да направя същото, но как мога да съм сигурна? Правила ли си нещо подобно по-рано?

— Не.

— Не е ли чудно? Ние дори не познаваме самите себе си. Но защо трябва да работиш? Обикновено хора, които имат собствени самолети не работят за прехраната си.

Валери я погледна изненадано. В нейната среда никой не задаваше въпроси за доходите на другите.

— Искам да кажа, неща, за които хората мечтаят — продължи Софи. — Частен самолет и всичко останало: голяма къща, апартамент в Париж и може би на друго място, пътешествия, дрехи по поръчка, яхта… изобщо. Притежаваш ли всичко това?

Валери се усмихна.

— Не е за чудене, че те бива да разследваш.

Софи се изчерви.

— Искаш да кажеш, че си пъхам носа, извинявай.

— Не, аз се извинявам — бързо уточни Валери. — Не исках да кажа това. Исках да кажа, че добре задаваш въпроси. — Тя се усмихна отново, този път по-топло. Трудно бе да се устои на простодушния чар на Софи. Пък и на какво да устоява? Софи Лазар й предлагаше приятелството си в момент, в който тя се нуждаеше от него. Беше се обадила на няколко приятели в Мидълбърг, но се чувстваха почти толкова неудобно, колкото и онези, при които бе отишла да търси работа.

А Софи я приемаше такава, каквато беше. Тя любопитстваше за доходите й, но не за да я съди или от неудобство.

— Имах пари някога — отвърна Валери. — Вече нямам. Ще разкажа за това някой път.

— Много ще ми е интересно — отвърна Софи. — Много обичам да чета за богати хора, но никога не ми се е случвало да говоря с тях. Имаш ли желание да говориш за нещо? Например за мъжа ти?

— Не този път. А ти би ли разказала за твоя?

— О, това беше толкова отдавна. По-добре да ти разкажа за сегашния ми приятел. Той иска да се оженим. Но по-добре да изчакаме — нали — докато се опознаем по-добре.

Валери се усмихна.

— Обикновено да се слуша за интимния живот е толкова трудно, колкото и да се разказва за него.

Софи я изгледа сепнато.

— Права си. Къде живееш?

— Във Феърфакс.

— Хубаво и близо. Аз съм във Фолс Чърч. — Тя свърши супата си и се облегна назад с широка усмивка. — Знаеш ли какво ще ти кажа? Ще те науча на всичко, което знам за разследванията, а обедите ще продължим заедно. Преди да усетим, ще станем стари приятелки и ще говорим за всичко. Поне ми изглежда приятно.

— Да, — съгласи се Валери. — И на мен. Много ми харесва.

 

 

Веднъж на връщане от E & N, където работеше вече почти три седмици, Валери завари майка си пред вратата.

— Трябваше да ти се обадя предварително наистина — каза Розмари, когато Валери отключи вратата и влязоха вътре. — Но не можех да чакам. Взех влака. Знаеш ли, че има чуден влак от Ню Йорк до Вашингтон? Много бърз — седемдесет и пет мили в час, кондукторът ми каза — съвършено чист, макар че храната не беше нещо особено… сандвичи, нали разбираш, не истинско ядене и трябва сам да си я носиш.

— Седни, мамо — каза Валери, прекъсвайки неспирния поток от думи. — Ще ти направя чай. Кажи какво се е случило?

— Тук ли живееш? — попита Розмари. Тя се огледа в тясната стаичка. — Тук живееш?

— Валери пълнеше чайника.

— Не те чувам.

— Казах — Розмари спря. Седеше изправена, скрила лицето си с ръце.

Валери седна до нея.

— Помислила си да останеш при мен известно време, нали?

Розмари кимна.

— Мислех, че си търсиш по-малък апартамент в Ню Йорк.

— Да. Беше най-отвратителното ми преживяване. Местих се в различни апартаменти, един от друг по-отвратителни, не можеш да си представиш какви високи наеми искат. Малки, тъмни помещения, няма къде да сложа мебелите си… — Тя хвърли бърз поглед във всекидневната на Валери и спалнята зад нея и млъкна.

Те поседяха така известно време, докато чайникът засвири и Валери се върна в кухнята.

— Къде ти е багажът? — попита Валери.

— На гарата — каза Розмари доста по-тихо.

— Колко куфара?

Розмари не отговори.

— Колко, майко?

— Девет…

— Девет куфара? Та ти си се приготвила за четири сезона?

— Не ставай саркастична, Валери. Не съм мислила за багажа. Всичко беше толкова ужасно, а аз — толкова изплашена… Не мога да поддържам този апартамент, не мога да си намеря друг, не знам въобще какво да правя и къде да отида. Сънувам кошмари. Трябваше да дойда тук. Шейсет и една годишна съм и не мога да си представя… Не знам какво да правя по-нататък.

Валери прегърна майка си.

— Извинявай. — Тя се поколеба. Затрудняваше се да изговори най-обикновените думи, че майка й може да живее с нея, колкото пожелае. — Чаят е готов — каза тя най-накрая и започна да налива от белия, със златна украса порцеланов чайник.

— От Стърлинг Фармс е — каза Розмари, галейки с пръст позлатените извивки на похлупака. — Много е красив. Къде са останалите неща от сервиза?

— Прибрани са. Нямах сърце да ги продам.

— Какво продаде?

— Повечето от порцелана, два сребърни сервиза — задържах един. Всички сребърни прибори за сервиране, всички ценни мебели, повечето кристали.

— И руския полюлей?

— Не подхожда на обстановката тук.

Розмари хвърли още един бърз поглед на стаята и потрепери.

— Как можеш да живееш тук? Как си могла да издържиш повече от една нощ? Откога си тук?

— Малко повече от шест седмици. Не е за постоянно, мамо. Място, в което ще остана само за известно време, като на хотел.

— Ужасен хотел. Ние не отсядаме в такива хотели.

Валери усети, че търпението й се изчерпва.

— Помня времето, когато казвах такива неща. Предпочитам да не ми ги напомняш. — Тя доля чай на Розмари. — Гладна ли си? За вечеря имам риба и салата.

Розмари рязко вдигна глава.

— Приготвяш си вечеря? Знаеш ли как?

— Знам. И живея в ужасна хотелска стая. Работя и получавам заплата, която е много по-добра от последната, но едва ли би стигнала за готвач. Колко време ще продължиш да говориш, като че ли нещата не са се променили, майко? Нищо вече не е същото. Опитвам се да привикна с това и си имам достатъчно неприятности, освен идването ти тук…

— Не говори така с мен! — извика Розмари. — Не ме искаш! Това се опитваш да ми кажеш, нали? Искаш да се върна в Ню Йорк и да те оставя на мира!

— Да, но няма да те оставя да се върнеш.

— Да? Ти наистина каза „да“?

— Предпочиташ да те излъжа ли? Казвам ти какво чувствам, майко. Трябва да разбера как да живея и как да мисля за себе си. Не се чувствам като съществото, което съм била през целия си досегашен живот. Трябва да мисля за Карл, да се опитам да разбера…

— Каква полза има да мислиш за него? Ти се омъжи за него, а той ни разори.

— Искаш да кажеш, че е трябвало да потърся референции, преди да му отговоря с „да“. Добре, но аз не го направих и сега се опитвам да разбера какво се е случило, да свикна да живея тук, да работя… Майко, не можеш ли да разбереш, че не ми е лесно?

Розмари поклати глава.

— Ти си груба и дръзка… Не знам какво се е случило с теб!

— Да, знаеш! Много ми се случи изглежда, и то само за една нощ, но ти си твърде заета със самосъжаления, за да обърнеш внимание.

— Казах ти, че не понасям начина, по който ми говориш! Защо да не се самосъжалявам? Аз съм на шейсет и една и не знам какво ме очаква! Хората на моята възраст, най-вече вдовиците, имат право да очакват, че децата им ще се погрижат за тях!

— Аз не ти отказвам — отговори Валери тихо. Почувства се на тясно както заради лошото си настроение, така и за оплакванията на Розмари. Цял живот бе правила каквото пожелае и сега, когато трябва да се концентрира върху изграждането на някакъв живот от руините, които Карл й бе оставил, се налагаше да се грижи и за майка си. Не е честно, дъщерите обикновено предполагат, че майките се грижат за тях.

Розмари плачеше. Сълзи се стичаха от затворените й очи и падаха надолу по лицето. Валери беше обхваната едновременно от жалост и гняв, мускулите й бяха напрегнати, главата я болеше. Възможностите й за избор се намаляваха с всеки ден. Всяка стъпка, която направеше я отдалечаваше от живота, който бе водила и който мислеше, че би могла да води отново един ден. И докъде би могла да стигне, питаше се тя, освен да печели прехраната и да организира живота на двама души?

Няма значение, нищо друго не би могла да направи. Тя сложи носна кърпичка в ръката на майка си и я прегърна.

— Не искам да се връщаш в Ню Йорк. Ще останеш тук, при мен. Ще се оправим някак.

Сълзите на Розмари спряха.

— Тук? — попита тя.

— Където аз реша да живея — каза кратко Валери, след това въздъхна. — Сега ще сготвим вечеря — каза тя весело. — Заедно. Дамите Ашбрук в кухнята, кой би повярвал? Ще ти призная — не съм никаква готвачка. По-скоро съм младши помощник. Чета рецептите, слагам всичко наведнъж и се надявам, че накрая ще излезе нещо познато.

Розмари се поусмихна.

— Звучи ми малко рисковано.

— Така е, но си има и добрите страни. Нали не би било забавно, ако знаем точно какво ще се получи накрая?

Розмари поклати глава.

— Предпочитам да знам какъв е краят. Не ходя на кино, ако знам, че завършва трагично. Винаги прочитам най-напред последната глава на книгата, за да проверя дали краят е щастлив.

— Наистина ли? Въобще не знаех. Но така проваляш четенето си, нали? Писателят има някакъв план от начало до края на…

— Не ме интересува. Не си губя времето за нещастно завършващи книги.

Валери кимна.

— Ще се постарая колкото мога — промърмори тя.

Следващия ден те се заеха да търсят по-голям апартамент.

Розмари направи списък на адреси, докато Валери бе на работа и телефонира, за да уговори срещи. Вечерта обиколиха с колата един по един всички по списъка. С критичния поглед на жени, разполагали винаги с най-хубавото, те бързо ги оценяваха. След това Валери щеше да ги оцени отново с оглед на доходите им: нейната заплата и малката банкова сметка на майка й, понараснала след продажбата на бижутата й.

Намирането на апартамент им отне две седмици: всъщност не апартамент, а къщичка, обособена от бивша конюшня на някогашно имение. Бившата конюшня щеше да бъде съборена някой ден, когато парцелът бъде продаден, но междувременно стана техен дом за толкова нисък наем, че си заслужаваше да се пренесат, въпреки че Валери не знаеше колко време ще могат да останат. Розмари бе нещастна, защото макар и да разполагаха с два етажа, мястото не бе достатъчно за нейните мебели. За Валери обаче, след като се тъпкаха с майка си в тесния й апартамент, петте стаи изглеждаха огромни и разкошни, а и през улицата насреща бе парк и стаите винаги бяха слънчеви, с изглед към дървета и храсти, вместо към сиви сгради. Къщата бе във Фолс Чърч, на няколко пресечки от Софи. Розмари пренесе мебелите си от Ню Йорк и двете подредиха част от тях както можаха в петте стаи. Останалото Валери настоя да се продаде.

— Много са хубави, за да ги продадем! — опълчи се Розмари. — Някой ден ще ти потрябват.

— Но можем да употребим парите сега, когато са ни необходими — отвърна й твърдо Валери и Розмари остави, както напоследък правеше, на Валери да реши въпроса. Този уикенд тя седя в стаята си със затворена врата, трепвайки всеки път щом чуеше чужди стъпки и приглушен разговор на купувачи. Остана там, докато в другите стаи стана тихо и когато излезе почти всичко бе продадено.

— Колко получи? — попита тя Валери.

Парите бяха подредени на различни купчини на махагоновата масичка за кафе.

— Почти пет хиляди долара.

Розмари ахна.

— Но те струват трийсет! Четирийсет!

Валери кимна. Тя гледаше към парите, разперени като ветрило пред нея. Харчех пет хиляди долара за една рокля. Сега ми изглеждат като цяло състояние.

— Ти просто си ги подарила! — обвини я Розмари.

Валери събра парите на едно място.

— Не си права. Ходих на две къщи за разпродажби и видях какво дават хората. Не исках нищо да остане. А пък и не съм продала всичко, майко. За бога, огледай се!

Заинатена, Розмари загледа втренчено през прозореца разхождащите се в парка хора. Гледайки я, Валери почувства прилив на нежност, като към нещастно дете. Бившата конюшня беше претъпкана: огромни ориенталски килими покриваха пода, излишната дължина бе подгъната покрай стените, украсени с ресни и обшити с панделки предмети бяха наблъскани един до друг, за да се намери място за нещата, с които Розмари не можеше да се раздели — лампи, фотографии в сребърни рамки и вази отрупваха всички възможни хоризонтални повърхности. Всичко изглеждаше неподходящо: мебелировката, която бе елегантна на Парк Авеню, тук изглеждаше тежка и тъмна, твърде официална за малките, прости стаички на бившата крайградска конюшня. Но предметите й бяха близки, така че въпреки всичко, къщата напомняше много повече дом, отколкото напуснатата от Валери. За първи път откакто напусна Вирджиния тя почувства, че има място, на което принадлежи.

Но това означаваше, че е за постоянно. Сякаш и последната врата от предишния й живот се бе затворила. Погледна надолу към парите на масата, след това отново към новата си всекидневна, към масивните мебели, осветени от лъчите на залязващото слънце и тялото й се напрегна от неудържимото желание да избяга. Но нямаше къде да избяга. Никъде. Само напред, където и да стигаше този път.

Тя натъпка парите в портмонето си, за да ги внесе следващата сутрин на път за работа. След това бръкна и извади малко.

— Ще отидем на вечеря — каза тя на Розмари. — Ще отпразнуваме новата си къща, невероятното ни умение да натъпчем всичко и новия ни живот във Фолс Чърч. Тя обгърна с ръка раменете на Розмари. — Сега живеем тук. — Знаеше, че говори колкото на майка си, толкова и на себе си. Ще опознаем Фолс Чърч както Ню Йорк, ще ходим до Вашингтон за разнообразие, ще си намерим приятели. И ще бъдем много щастливи.

Розмари въздъхна. Валери не обърна внимание на израза на мъчително съмнение, но по-късно през нощта, лежейки в леглото си, той се появи в мислите й. За първи път от детските си години насам тя спеше в кревата с балдахин и загледана нагоре към дантелите му, се виждаше отново девойка, в къщата на родителите си, където всички се грижеха за нея. Спомни си момчетата, които я гонеха в гимназията, едните, на които не бе обръщала внимание и другите, за които си бе мечтала.

Тя се раздвижи неспокойно в леглото, тялото й — натежало от копнеж. Липсваше й Карл. Той беше добър любовник и бяха преживели хубави моменти заедно, много по-добри, отколкото с Едгар, който беше само драматичен, изобщо лишен от чувствителност. Тя затвори очи и си представи ръцете на Карл върху гърдите си, как ги придържа и с език обикаля зърната й. Въздъхна, краката й се разтвориха леко, като че ли го почувства да се навежда към нея — с една ръка все още върху гърдите й, с устни бавно преминаващи по горещата й кожа, към кръста, по корема… „Ник“ — въздъхна дълбоко Валери.

Очите й се отвориха широко. Краката й се събраха в миг и очите се втренчиха в дантеления балдахин над нея. Чии ръце и устни си бе представяла? Не на Ник, не може да е Ник, не след толкова много време! Просто грешка на езика, нищо повече. Та тя не го беше виждала, освен от разстояние, след разговора им преди пет седмици. Част от времето той беше извън града, а в останалото — извънредно много зает — разширяваше E & N.

Грешка на езика. Сигурно си е мислила за работата и така е изскочило името, което бе изговорила високо.

Трябва да правя нещо, помисли тя. Не ми стига да размествам мебелите и полиците с книги и да поставям на мястото чинии и чаши.

— Като пубертетка, кипяща от сексуална енергия — измърмори тя кисело. — Трябва да изнамеря начин да се отърва от това.

Тя се измъкна от леглото и отиде до френското бюро, на което като младо момиче бе писала домашните си упражнения, любовните писма и поезия. Запали порцелановата настолна лампа и погледна към купищата дрехи, все още незакачени в гардероба й, а само наредени в чекмеджетата на бюрото. Работа за няколко часа, помисли си тя и разсъблечена в топлата нощ започна подреждането.

— Един от онези следователи беше тук — каза Розмари, когато Валери се върна от работа, няколко дни след като се бяха преместили. — Не мога да си представя какво още има да те питат. Минаха девет месеца от инцидента. Казах им, че ще си бъдеш вкъщи в пет и половина.

Валери отиде в кухнята, за да сложи чайника. Току-що бе влязла.

— Не си измила съдовете от закуска.

Розмари разглеждаше някакво списание.

— Нямах време.

— Ти притежаваш единствено време. Тук си била цял ден.

— Нямаше време! Помислих да ги измия, но денят просто се изплъзна. Ще ги измия утре.

— Това ми каза вчера и завчера.

Розмари захвърли списанието на земята.

— Просто трябва да свикна с тази мисъл! Трябва да ме разбереш, Валери, не е лесно да се променяш на моята възраст. На шейсет и една години съм и никога не съм мила чинии. Никога не съм и помисляла, че ще ми се наложи.

— Никога не си говорила и за възрастта си, докато ти стана извинение. — Валери усети горчивината в гласа си и ядосана на себе си се върна в кухнята. Толкова бе уморена. Цял ден седя пред компютъра и машината за микрофишове и чете тесни отпечатъци от вестникарски материали за серия от неразкрити убийства в последните пет години. Боляха я гърбът и вратът, боляха я очите и й бе скучно. В началото материалите бяха интересни, но трябваше да прочете десетки такива… След това подбираше най-важните факти от всичките и ги записваше на компютъра — бавно, с два пръста като резюме за Лес Брадън, който би могъл да ги използва при планирането на тема за „Експлозия“. Тя си наля чаша чай, чувствайки се обезкуражена и раздразнена. Погледна към чайника и наля чаша за майка си. Носеше чашите във всекидневната, когато звънецът иззвъня и Розмари отвори вратата.

— Боб Хейс от Националната транспортна служба за сигурност — представи се следователят и стисна ръката на Валери. — Изготвихме окончателния доклад. Реших да ви го донеса, вместо да го изпратя по пощата.

— Окончателен? — Валери седна, пренасочвайки мислите от себе си към Карл. — Открихте ли нещо ново?

Хейс поклати глава.

— Бих искал да бяхме открили. Включено е всичко, което е намерено — той извади плик от служебното куфарче и й го подаде — това е, до което достигнахме. Ако искате да знаете основното, което е там…

— Да — съгласи се Валери.

— Причината за катастрофата е наличието на вода в двата допълнителни резервоара за гориво и грешката на пилота, че не е извършил пълен предполетен оглед. Ако го беше направил, той щеше да открие водата. Няма начин да не я забележи. Но изглежда, че се е отказал от прегледа. Също така пилотът не се е придържал към стандартните летателни процедури. Той явно е превключил на двата допълнителни резервоара едновременно.

Валери почака.

— Това ли е всичко?

— Това е.

— В целия доклад?

— Има доста странични неща: разпити, тестове, анализи, цялото разследване. Но това е нашето заключение.

— Но то не разрешава нищо! Карл каза, че не е възможно да има вода в двата резервоара, каза, че никога не се е случвало по-рано.

— Разбираме, че го е казал. Рядко се случва да има вода в двата резервоара, но това открихме — може би от кондензацията.

— Карл каза, че е направено нарочно. Казах на полицията, както и на вашия следовател.

— Включено е в доклада. Но не можем да посочим тази причина, без да имаме доказателства. А нямаме никакви. Всичко, с което разполагаме, е, че в двата резервоара е имало вода и че пилотът не е направил предполетна проверка.

Валери се изправи и го погледна изпод вежди.

— Така ли е описано в доклада?

Той кимна.

— Че грешката е на Карлтън и няма замесен никой друг?

— На базата на доказателствата, с които разполагаме…

— Но той говореше за жена. Каза, че е трябвало да се сети, че може да направи… нещо.

— Включили сме го в доклада, но хората често се обръщат към машините си в женски род — „тя“, а и никакво доказателство за жена не намерихме. Механиците на летището в Плесид не са видели жена. Нито някой на терминала. Тези обвинения, знаете… направили сте ги, когато сте били вероятно в шок, може да не сте чули съвсем ясно. А и съпругът ви е признал, че губи контрол. Той ви се е извинил за това. Всички пътници казаха, че е бил в делириум. Вие — също.

— Казах, че е в треска и силно възбуден. Надявам се, че в доклада не съм цитирана погрешно.

— Не мисля, че сме допуснали това. Съжалявам, мисис Търлинг. Искахме да отговорим на всички ваши въпроси, но не всякога сме в състояние да го направим.

— Аз също съжалявам — каза Валери сподавено и остана така, докато той си тръгна.

Розмари й хвърли един поглед и отиде в кухнята. След малко Валери чу звука на течаща вода и тракане на съдове. Питам се колко ли ще счупи, каза си тя.

Няма да са много, реши. Майка ми обича финия порцелан. За голямо свое разочарование тя ще открие, че много добре мие съдове.

Погледна към доклада, който държеше. Сега не знам нищо повече, отколкото преди девет месеца. Предполагах, че всички тези следователи ще го свършат вместо мен, но всичко, което са направили е да обвинят Карлтън. Колко лесно, нали? Той е мъртъв.

Но защо да не го направя пък аз? Той ме унищожи, защо аз да го защитавам?

Защото му вярвам, когато каза, че някой е направил нещо на самолета. И ако това е вярно — ако има и най-малката вероятност да е вярно — това лице е убило Карлтън и едва не уби и нас останалите. Искам да зная кое е било това лице. Съвсем не е просто любопитство, а желание за справедливост.

Тя погледна към доклада още веднъж. Какво би могла да направи там, където екипи държавни следователи не са могли? Нямаше представа. Но ако е била замесена жена, тя искаше да узнае. Досега, поради някаква причина, не бе искала да проследи тази версия, защото се откриваха много отвратителни възможности. Но сега трябваше да узнае. Карл бе имал някаква връзка, за това беше сигурна. Защо да не се предположи, че това е жената, която той обвини. И освен това — парите. Никой не можа да ги намери, но може да не са търсили, където трябва. Само тези съмнителни личности, с които Сибил каза, че е видяла Карл в Ню Йорк. Може би те знаеха нещо за парите, може би имаше някаква връзка с катастрофата на самолета. Ще трябва да говоря със Сибил, помисли тя. Трябва да успея да я накарам. Сега, след като не работя вече за нея, можем да се държим възпитано, поне за кратко време.

— Валери? — извика Розмари. — Къде стои бежовата кана?

— Ще ти покажа — отвърна Валери. Внезапно се почувства пълна с енергия. Толкова неща трябваше да свърши. Веднага щом може да се освободи за малко от работата, или да организира уикендите си така, че да остави време и за себе си, тя ще започне собствено разследване. Няма да разчита повече на други хора. Сама ще се справи. И този път ще получи отговорите, които търси. И няма да спре, докато не ги получи.