Джудит Майкъл
Заслепени от страст (20)

Глава 20

— Имам работа точно за теб — каза Сибил любезно. Дошла в Ню Йорк по работа за един ден и бе поканила Валери на чай в Карлайл. — Можеш да започнеш веднага. Ще трябва да се преместиш отново във Вирджиния, но ще ти хареса, а и моята компания е най-доброто място за теб в момента.

— Предлагаш ми работа, която само мен чака? — попита Валери.

— Наистина имам такава работа, но дори и да нямах, щях да измисля. Измъчвам се за теб, Валери. И дори се чувствам донякъде отговорна за случилото се.

Валери повдигна вежди.

— Отговорна?

— Е, в известен смисъл. Няколко пъти се сблъсках случайно с Карлтън в Ню Йорк, миналата есен в много странна компания. Изглеждаха ми съмнителни, не като хора, които човек очаква да види около него. Имаха вид на мошеници… ох, не би трябвало сега да ти го казвам, каква ли полза може да има? Но наистина съжалявам, че тогава не ти казах нищо. Двете бихме могли да го спрем, преди да затъне дотам, че да не може да се измъкне.

— Да затъне в какво? — остро попита Валери.

Сибил помръдна рамене.

— Откъде да знам? Но ако те бях предупредила…

— За нищо не си отговорна, Сибил — гласът на Валери беше студен. — Няма смисъл да вземаш участие в проблемите ми. Мога и сама да се справя.

Лицето на Сибил замръзна.

Валери въздъхна.

— Извини ме, бях груба. Знам, че искаш да помогнеш и аз го ценя. Разкажи за работата, която ми предлагаш. Странно, как се промениха обстоятелствата: ти притежаваш продуцентска компания, а аз се снимах на времето в разни дреболии в телевизията.

Сибил седеше облегната назад и въртеше чашата в чинийката.

— Поразително е. Спомняш ли си веднъж, много отдавна, ти ме попита дали бих ти дала работа? Кой би помислил?… Добре, не бих могла да ти кажа нещо повече за работата сега. Трябва да я изясня с режисьорите. Но ти съвсем сигурно ще получиш мястото и ще станеш една от нашите. Повярвай ми, Валери, знам какво е най-доброто за теб. Ела в офиса ми след ден-два и тогава ще разговаряме за подробностите.

Валери разглеждаше чашката за кафе. Чудеше се какво да прави. В четирите дни, последвали скъсването с Едгар, тя преодоля предишните си колебания и позвъни на няколко приятели; всеки й каза, че в момента няма работа за нея, но ще й се обади веднага щом нещо се появи. Опита се да търси по обявите за работа, но и с тях не бе по-лесно. Почувства се безпомощна и обезкуражена. Краткият проблясък на увереност на партито като че ли затихна, не проумяваше как да постъпи по-нататък. Думите в обявленията се смесваха, сякаш бяха на чужд език, всичко в тях й изглеждаше мрачно. Думата работа й звучеше грубо, изговаряше я с охкане. И това бе почти достатъчно да я върне към Едгар. Но Сибил е тук и й предлага работа. Тя извади бележник и златна писалка от чантата си.

— Офисът ти е във Феърфакс? — попита тя.

И така, следващата седмица в края на юни, един слънчев понеделник, когато лодки се носеха по водите на Потомак, а ездачи галопираха по полята на Вирджиния, Валери влезе в офисите на Сибил Морган Продакшън. Яви се на работа облечена в бледосив костюм и блестящо бяла блуза.

Дадоха й бюро, представиха я на Гъс Емери и Ал Слейвин — двамата режисьори, чиито бюра бяха до нейното и й връчиха голяма купчина писма. Тя остана изправена до бюрото, колебаеща се дали да седне и да ги разгледа. Всички бяха адресирани до Преподобната Лили Грейс.

— Какво се очаква да направя с това? — обърна се тя към Гъс Емери.

Той бе висок колкото нея — приятен, мек, почти красив, с дълги ресници, светла кожа и поразително груб глас.

— Сортирай ги. За обич и обожание — на една страна, с въпроси — на друга.

Валери сви вежди.

— Не би ли трябвало да ми се каже какво означава това?

— Просто изпълнявай, ще ти хареса. Няма да натовари прекалено мозъчето ти.

— Момент — каза студено Валери. — Занесете това на някой друг. Не съм тук да върша такава работа.

— Ами? — Бавно я изгледа от глава до пети. — На мен ли тия? Мис Морган каза, че си новата асистентка.

— Не би могла да каже това. Тя ме доведе тук, за да се снимам. Очаквах да пиша и мои сценарии. Това съм правила и тя знае. Ще поговоря с нея, трябва да има някаква грешка.

— Бъркаш. Мис Морган не прави грешки. Добре, Вал, имаме работа за…

— Мисис Стърлинг.

— Също грешка. Ще те наричам както искам. Вал — помага ми на храносмилането. Добре, стига глупости. Назначена си при мен и Ал, принадлежиш ни, това е мястото на асистента, това е папката на асистента за сортиране на пощата на Преподобната Лили — в дъжд и сняг. Тук има голямо движение — хора идват и си отиват. Повечето от тях не могат да се разберат с първата дама — за теб мис Морган — но ние с Ал сме тук от самото начало и ще останем. Което значи, че ние си вършим работата и никой не ни се меси, но с помощта на асистент. В случая — ти. Има ли нещо неясно още?

Валери се обърна на токовете и закрачи към кабинета на Сибил.

— Трябва да се видя с нея — каза тя на секретарката и продължи към вътрешната врата.

Сибил погледна строго. Когато видя Валери, лицето й се смекчи.

— Не мога да разговарям, Валери. Имам среща…

— Искам просто да изясня нещо. Гъс Емери ми каза, че си ме назначила като негов асистент.

— На него и Ал. Казах ти вече.

— Не. Не си. Каза ми, че ще работя като говорител или интервюиращ, и че ще пиша текстовете си.

— Казах ти, ако си спомняш — наистина, Валери, сигурна съм, че казах ясно — че ще те използвам, колкото е възможно пред камерата, но че ще трябва да работиш най-напред в производството, докато открия начин да използвам способностите ти. Не ти ли казах това?

— Да. Но не каза, че ще бъда асистент на някого.

— Може да съм пропуснала да кажа. Наистина ли толкова държиш на званието? Искам да научиш колкото е възможно повече — ти знаеш, че имам специално отношение към теб, Валери. Искам да станеш основен елемент от компанията, а Гъс и Ал са много добри в работата си. Могат да те научат повече от всеки друг. Не е ли разумно?

— Какво си мислиш…

— Моля, добре ли чух?

Валери застина. Ехото от закачливия, толерантен глас на Сибил и детинския тон на нейните оплаквания увисна във въздуха. Като разтърсена от земетресение, тя почувства смяната в ролите им. Валери потрепери. Аз работя за тази жена и заплатата ми зависи от нея. Някога тя се въртеше около мен като паленце. Но тя е научила много след колежа за всичките години, през крито аз си играех.

— Не — каза тя вече спокойно. — Не е неразумно. Ако ти трябвам, ще бъда на бюрото си.

Накрая бавно седна зад бюрото и по този начин призна, че това е мястото й. Ще имам място за теб, казваше Сибил, ще се почувстваш приобщена. Валери преглътна горчивината и седна с изправен гръб, с високо вдигната глава, опитвайки се да повярва, че наистина е част от заобикалящото я.

Помещението беше голямо, с нисък таван, синкаво от флуоресцентното осветление, разделено с ниски прегради на квадратни стаички за продуцентите и директорите. Секретарите и асистентите сядаха извън тях. Помещението беше застлано с килим, бюрата бяха почти нови, обзавеждането на офисите, студията и кабинетите на ръководството бяха от най-добрите, които могат да се купят, но въпреки това всичко изглеждаше сиво. Но се различаваше от всяко друго студио, което Валери бе виждала. Всъщност, това я порази с ограничеността и затвореността си, сравнено с всички други.

Защото работя тук. Сега не се втурвам като гостуваща звезда да запиша блестящо деветдесетсекунден клип и да отлетя обратно при конете, свободата и любимата ми Стърлинг Фармс.

Тя затвори очи, за да не потекат сълзи. Твърде много промени за твърде кратко време, мислеше тя. Така и не успя да се приспособи към никоя от тях.

В деня след отказа на предложението на Едгар, когато спря да се преструва, че животът й е същото добре познато, обвито в лукс и пари гнездо, тя почувства цялата тежест на онова, което Карлтън бе извършил. След това се появи Сибил с предложение за работа и два дни по-късно Валери се премести обратно във Вирджиния, но не в просторната ферма в Мидълбърг, а в малко апартаментче във Феърфакс, с две тесни стаички и миниатюрна кухня, едва-едва мебелиран с простички мебели, с легло наклонено на една страна и няколко алуминиеви тенджери и тави. Сутрин и вечер си казваше, че е временно. Като в лош хотел. Не живея в него, просто съм отседнала за малко, докато събера пари, за да си взема прилично собствено жилище.

Но нямаше никаква представа кога ще стане това.

Засега майка й беше добре. Щом си намери по-малък апартамент и се премести от Парк Авеню, тя би могла да живее от парите от сметка, пропусната от Карлтън и от продажбата на бижутата си, поне докато Валери намери начин да й помогне.

Което означаваше, че трябва да печели повече от компанията на Сибил, да си намери друга работа или… Друго нямаше. А и не можеше да понесе мисълта да си търси друга работа. Първият път не беше се справила добре. Сега имаше някаква сигурност: работа, заплата. Но толкова мизерна, че никой не би се опитал да живее с нея — сигурна беше, че и тя не би могла за много дълго време — но поне я получаваше редовно. Сибил й я беше, тъй да се каже, подарила.

Но тя я мразеше. Мразеше всичко, свързано с работата. Мразеше да се събужда в определено време, да се облича и закусва за броени минути, да кара до студиото сред поток коли като една от тълпата и да върви из офисите на Сибил Морган Продакшън, където все още бе никоя.

Къде беше триумфът на победата, който изпита в Адирондак? Къде останаха възбудата и задоволството от съзнанието, че хората зависят от теб? Къде е чувството, че е по-добра от онова, което мислят хората за нея?

Но не на тази работа. Компанията на Сибил не е място за героизъм. Сигурно има обаче нещо, което тя може да върши. Нещо, което да я накара да се почувства отговорна за живота си отново.

Едно от нещата, което сигурно нямаше да направи, бе да се върне при Едгар. Неведнъж бе мислила за това, но знаеше какво би станало, ако се върнеше: щеше великодушно да й прости и да демонстрира благородство като се ожени за нея. Бракът им щеше да е провал от самото начало. Не, не Едгар. Друг мъж, може би някой, който би повярвал във възможностите й. Или пък парите й, поне част от парите й, ще се върнат. Или… нещо друго. Нещо, за което още не се бе сетила.

Промяната може да стане всеки момент, казваше си Валери. Но единственото нещо, което се промени в двете седмици след преместването й във Вирджиния, беше продажбата на Стърлинг Фармс.

Дан Литигейт й бе казал в деня, преди да започне работа при Сибил, че някой е предложил добра оферта, но не знаеше кой, защото преговорите са се водили с адвоката на купувача, но цената била превъзходна, а финансовото състояние на купувача изглеждало солидно. Валери скоро щеше да разполага с голяма сума пари, с които да си помогне при уреждане дълговете на Карл. След една седмица продажбата бе потвърдена.

Свършено е. Някой друг ще я притежава сега. Никога отново няма да мина през стаите, няма да яздя по полята, или да бера цветя от градината или оранжерията, за да украся масата за вечеря.

— Всичко ли е сортирано? — Гъс Емери стоеше до бюрото на Валери и посегна към кошницата с пощата.

— Не — отвърна тя. — Сега ще ги сортирам.

Той погледна към стенния часовник на стената зад гърба й.

— Преподобната Лили ги очаква в единайсет часа.

— Не сте ми казали това.

— Аз ти заповядвам. А това значи сега, а не когато ти решиш.

Валери го изгледа студено.

— Нужно ли е да сте груб, за да демонстрирате важността си?

От свитите му устни се разнесе продължително подсвиркване.

— Я виж ти, много сме смели тази сутрин, като се има предвид, че сме съвсем нови в работата и можем да изхвърчим на момента. Остави аз да се грижа за важността си, а ти си гледай работата. Ясно ли е?

— Не. Ако трябва да работим заедно, защо не се държите като джентълмен, което ще е по-приятно и за двама ни?

— Джентълмен — повтори той. — В работата няма джентълмени, Валери. Ако беше работила поне един ден през живота си, щеше да го знаеш. Донеси ми тази поща, щом свършиш. Чакат те цял куп други неща.

— Откъде знаете, че не съм работила през целия си живот?

— О, хайде, де. Вестниците, телевизията, поведението ти, както и първата дама. До скоро.

— И това ви безпокои? Че никога не ми се е налагало да работя?

Той я изгледа, извръщайки глава.

— Безпокоят ме само хора, които не изпълняват заповеди. Така че това е урокът, който ти преподадох: аз заповядвам, ти козируваш. Трябва да научиш това, както и всичко останало.

И той продължи към клетката си, намираща се на пет метра.

Валери го проследи с поглед. Ти долен, завистлив, раболепен малък червей, помисли тя. Мразиш хората с пари. Мразиш ме, защото съм имала пари, а ти никога не си и може би никога не ще имаш. И Сибил ме пробута на теб, а на теб не ти харесва. Е, не е ли прекалено лошо? Това ми е работата и никой не може да ме изтръгне от нея.

Тя обърна кошницата с пощата върху бюрото си и започна да изважда писмата от пликовете, прочиташе ги набързо и ги разделяше на купчини. „Скъпа, Преподобна Грейс, благодарение на вас животът ми сега е прекрасен…“ се поставяха от едната страна на бюрото. „Скъпа Преподобна Лили, не знам какво да правя с моя син, взема някакви наркотици…“ се слагаха на другата страна.

Но ръцете й бързо забавиха темпото си, защото започна да изчита писмата от начало до край. Бяха интимни, страстни, дори боготворящи. Пишеха на Лили Грейс, като че ли тя беше майка, сестра, боготворен учител, стар приятел или любим. Чувствата бяха искрени. Валери ги прочете с учудване. Младата жена, пасажер в самолета на Карлтън в онова последно, ужасно пътуване, изглеждаше съвсем обикновена. Дори малката реч, която произнесе на погребението на Куентин Ендърби, макар и вълнуваща, не бе с нищо забележителна. Какво се бе случило? Някой ден, може би, ако имам време, реши тя, ще отида в нейната църква.

— Изглежда имате нужда от помощ — произнесе лек, приятен глас над рамото й и една дълга ръка се протегна, за да грабне купче писма.

— Не, нямам — гневно каза Валери и обръщайки се видя вдигнатите вежди и откритата усмивка на Ал Слейвин, другият режисьор, за когото работеше.

— Хайде да ги свършим — кимна той и си придърпа стол.

Брадата и косата му бяха огненочервени и когато се наведе над писмата, Валери забеляза малко плешиво петно на върха на главата му. Той хвърляше бегъл поглед на всяко писмо, поставяше го в съответната купчина и вземаше следващото. — Не мога да ги изтрая за дълго. След като прочетеш няколко, всички си заприличват.

— Винаги ли са толкова много? — попита Валери, като преглеждаше писмата колкото може по-бързо.

— Пристигат всеки ден. Получаваме осемстотин-деветстотин седмично, понякога повече. Обожаващите я фенове получават прочувствена благодарност. Хората в затруднение получават писмен отговор или им се отговаря по телевизията.

Валери погледна нагоре.

— Как?

Той поклати обвинително пръст.

— Сама се издавате. Не признавайте никога публично, че не гледате всеки епизод от всяко продуцирано от Сибил Морган Продакшън шоу. Би означавало подписване на смъртна присъда. Само между нас — Лили се явява по телевизията всяка сряда вечер в десет часа. Предаването се нарича „Вкъщи с Преподобната Грейс“: тя седи до уютна камина с лилии и свещи на масата и отговаря на някои писма. Прочита ги високо, разбира се без имена, дава съвети, пръска мъдрост и вдъхва кураж, усмихва се към камерата с любов и нежност…

— Вие не я харесвате.

— Напротив. Обичам я. Никой не може да не обича Лили. Просто не бих желал тя да направлява живота ми или страната ми. Безпокоя се, когато хората се влюбват в образ от екрана и мислят, че така биха могли да преобразят политическите си или морални качества.

Валери кимна, без в действителност да обръща голямо внимание. Не я интересуваше толкова много. В друго време би била заинтригувана да научи повече за Лили Грейс, но сега, с толкова неща на главата, просто й липсваше необходимата енергия, за да се опита да разбере една млада проповедница, която не заема място в живота й.

— Готово — каза тя. — Ще пием ли кафе?

— Аз ще взема. А вие ще попитате Гъс какво иска да се свърши след това.

— Имах намерение да отидем до кафенето долу.

— Знам. Но ние нямаме почивки. В кухнята има кафемашина. Ще ви я покажа по-късно.

Валери го загледа продължително.

— Това пиеса за двама ли е? Той играе лошия, а вие — добрия? Той кара хората да се чувстват нещастни, а вие след това ходите да заглаждате настръхналата перушина?

Той се усмихна в червената си брада.

— Вие сте умна лейди. Не е пиеса, улеснение. Той изстисква повече работа от хората, но аз ги задържам да не напускат. Поне за известно време.

— Харесвате ли го?

Той размърда рамене.

— Ние сме екип, свикнали сме един с друг. Сега побързайте да откриете какво друго трябва да свършите, а аз ще взема кафе.

Изглеждаха като две половини на една личност, си мислеше Валери, но благодарение на Ал Слейвин тя не се отчая най-малко десетина пъти през следващите три седмици. Имаше някаква жилка на жестокост у Гъс Емери, която я озадачаваше. Беше толкова добър в работата си, че според нея би трябвало да си позволи отпускане. Но никога не се отпускаше. Гонеше себе си и тези около себе си. Изглеждаше ожесточен срещу всеки — с острия си език и студен цинизъм. Не се интересуваше от ничие мнение.

Освен Сибил и Лили. Със Сибил се държеше спокойно, енергично, студено и с уважение, никога почтително, но и никога грубо. С Лили беше предпазлив — като че ли стъпваше на пръсти около нея, внимаваше за речника си, говореше меко, бащински, когато даваше напътствия или се усмихваше, когато снимаха проповед или „Вкъщи с Преподобната Грейс“. Беше се превърнал в неделима част от Сибил Морган Продакшън, но никой, освен Сибил и Лили не го харесваше.

Всички обичаха Ал Слейвин. Много скоро стана и най-близкият приятел на Валери. Във всеки свободен миг той й обясняваше елементите на продуцирането: как суровият сценарий се превръща в завършена, заснета програма. Научи я да прави надписите и други дейности в апаратната. Обясни й сателитните връзки и транслации, операторските и осветителните техники. Често я викаше да му помага в студиото.

Мелодрамата „Изкуството на любовта“ се записваше всеки ден, след репетиция сутрин.

Ал бе в апаратната, а Валери — в студиото. Стоеше настрана, със слушалки на ушите, с бележник и молив, готова да изпълни нарежданията.

— Шарфът на Лола е изкривен — каза Ал на Валери по слушалките и тя отиде, за да оправи шарфа на Лола Монталда.

— И й кажи да си закопчее третото копче на блузата. Какво й става? Попитай я колко ще пийне на обед?

Валери се усмихна на Лола.

— Ал би искал да си закопчееш блузата. И каза, че си много красива днес.

— Разбира се — каза Лола. — Винаги съм хубава. Копчето ми? — тя погледна надолу. — Чудно. Трябва да се е разкопчало само.

— Валери — извика Ал — всички чакаме.

— Лола — предаде й тя, — всички чакат.

— Разбира се — отвърна Лола. — Нека чакат. — Закопча блузата си и се разположи на софата, държейки рисувана керамична ваза.

— Добре — каза Ал. — Ще започнем от „Отнасяш се с мен като с робиня“.

„Преместих се в къщата ти, когато ме помоли, така че да съм наблизо, когато ти потрябвам! За да правя каквото искаш! Всичко, което поискаш! А сега си мислиш, че можеш да ми кажеш, че си намерил друга по-добра? Няма да си постоянно тук? Щото ще се виждаш и с нея? Добре, аз няма да остана тук! Ако си мислиш, че ще кисна тук, ти си луд! Ти си…“ — Тя се огледа наоколо като че търсеше още нещо за хвърляне и в този момент Том Халприн скочи, хвана я здраво за раменете и я притисна надолу към софата.

С едната ръка я задържаше долу, а с другата разкопчаваше блузата й. Тя нямаше нищо под нея, но тялото на Том и снимачния ъгъл на камерата позволиха да се видят само за миг пълните й гърди.

— Не! — изкрещя Лола. — Не искам… не можеш…! — Тя се бореше, но той задържа ръцете й над главата. — Спри! — викаше тя, докато викът й премина в скимтене. Устата на Том беше върху гърдите й. Ръцете му — под полата. Камерата се плъзна бавно към софата, където ръката на Лола сега висеше отпусната, а пръстите й леко галеха килима. — Том — мълвеше тя. — Всичко, което поискаш…

Валери стоеше встрани, занемяла от гняв. Никога не бе гледала „Изкуството на любовта“. Никой не й беше казвал, че това е полуприкрита порнография. Защо Сибил го прави?

Защото има аудитория. Валери знаеше, че сериалът „Изкуството на любовта“ е купен от трийсет и пет телевизионни станции и биеше всички телевизионни мелодрами в следобедните часове. Сибил угаждаше на аудиторията, без да се интересува от качеството на програмата. Така печелеше парите си.

Чудя се какво ли не би направила за пари, мислеше Валери.

Но след това се учуди на останалите: Ал Слейвин, Лола, Том и целия състав, помощник-режисьора, операторите… и Валери Стърлинг. Всички ние работим за порнографските филмчета на Сибил. И с нищо не сме по-добри от нея.

Не, продължи да мисли тя. Не е съвсем вярно. Коя съм аз да съдя хората: че било по-добре да напуснат, отколкото да работят в порнографски пиеси? Реалният избор е на Сибил. За нас — останалите, е по-комплицирано.

След като бе построена следващата сцена, гласът на Ал прозвуча в слушалките.

— Валери, би ли приближила телефонната масичка по-близо до леглото? И да провериш дали килимът е прибран, защото камерата трябва да влезе в банята? Не дай Боже да се види задника на Том под душа.

Свърши всичко, което й наредиха, но мислите й бяха другаде. Никога по-рано не беше се замисляла за хората, принудени да работят, независимо дали харесват работата си или не, дали трябва да правят компромиси с убежденията си, за да задържат работата си, защото нямат друг избор. Но сега тя бе част от този свят и бе поразена от факта, че трябва твърде много да се приспособява. Защо никой не се оплаква?

Може би, защото бяха добре заплатени. Би трябвало и на мен да плащат повече, мислеше Валери към края на деня. В студиото бе тихо, а персоналът подреждаше сцената за репетицията на следващия ден. Тя също изпълняваше работата, за която бе назначена, дразнеше се и се отегчаваше, защото задачите бяха прости: да поръчва по телефона пиците, които ще се раздадат на двата отбора от шоу играта, да провери реквизита за „Изкуството на любовта“, да направи кафе, да донесе сандвичи за обяд, да отбележи поправките в сценария, да получи разрешение за ползване на авторските права на песни…

— Той иска да се проваля — казваше Валери на Ал в края на третата седмица. — Само защото някога съм имала пари.

Ал поклати глава. Седнал на бюрото си, той записваше набързо промените в осветлението за „Часът на божията милост“.

— Има нещо повече от това. Нещо, свързано с мисис Морган. Мисля, че ревнува.

— Ревнува?

— Тя ти обръща голямо внимание. Често минава оттук, като че ли случайно, но наблюдава теб. Сякаш винаги те наблюдава каквото и да правиш. Дори когато е в кабинета си. Трябва да си го забелязала. Всички останали го знаят. Мисля, че може би Гъс е загрижен за мястото си — не режисурата, но да не го изместиш от ролята му на съветник.

Валери се изсмя.

— Кажи на Гъс, че няма опасност. Не сме близки със Сибил.

— Но си я познавала, преди да те назначи?

— Да. — Не й се говореше за това, дори с Ал. Тя остави страниците, които подреждаше. — Толкова ми е противно това, всеки осмокласник може да го свърши. Трябва да ми дадете друга работа, Ал, в която ще се чувствам полезна, ще ми е приятно да я върша.

— Почти целият свят иска това — любезно й отговори Ал. — Дай ни възможност, Вал. Няма и месец откак си тук. Ще намерим нещо интересно за теб.

Валери се усмихна на сериозността в кафявите очи. Беше добър приятел, щастливо женен, с голямо семейство, което я улесняваше да мисли за него като за някой, на когото може да разчита и да обича.

— Благодаря, Ал. Мисля, че Сибил не иска да правя нещо по-сложно още отсега.

Гъс Емери влезе и махна към Ал.

— Трябваш ми за неделя за снимките на Лили.

— Няма проблеми — каза с готовност Ал. — Нещо по-специално?

Гъс поклати отрицателно глава.

— Както обикновено. Ти ще ръководиш от апаратната предаването на шибаното й послание към вярващите. Сладкишът им.

— А ти? На почивка ли отиваш тази седмица?

— Избран съм да помогна на първата дама. Закупила е ферма за коне в Мидълбърг. Ще й помагам там.

— Тя вече има ферма за коне. В Лийсбърг, нали?

— Купила е много по-голяма. Стърлинг Фармс. — Гъс се обърна към Валери. — Някаква връзка?

Тя стоеше като вкаменена.

— Не. — И двамата гледаха към нея. — Имам работа — каза тя сковано и се изправи. Огледа се наоколо като че ли се питаше къде се намира, след това тръгна към бюрото си.

Някой друг ще я притежава сега. Никога отново няма да мина през стаите, да яздя по полята, да бера от градината или оранжерията цветя, за да украся масата за вечеря…

Тя продължи да върви, отмина бюрото си, всички други бюра и по коридора стигна до голямото студио. То беше ледено, тъмно и празно до следващата сутрин, когато камерите ще го съживят отново. Тя не може да притежава фермата. Никой не може. Тя е моя.

И не само защото някой бе купил Стърлинг Фармс. Зашемети я фактът, че това е Сибил.

Все пак какво значение има кой я е купил? Вчера не знаеше кой е купувачът. Днес знаеше. Какво значение, когато най-важното беше, че за нея тя е загубена.

Има значение. По необясним начин чувстваше, че Сибил от години дебнеше, следеше — в бутиците, в магазините за козметика; стрелбата, ездата, лова — дори Ник, помисли си с горчивина — и сега Стърлинг Фармс. В началото Валери мислеше, че Сибил иска да копира начина й на живот, сега обаче, изглежда, че иска да вземе всичко, всичко, което е притежавала.

Като че ли иска да ме накаже. Но какво съм й направила? Мислех, че й помагам. Тя дойде при мен в Ню Йорк и аз…

Не, досети се тя изведнъж. Не Ню Йорк. Преди това. И тогава си спомни.

Станфорд.

Нещо бе направила… не, казала нещо, с което предизвика неприятности на Сибил. Дребно нещо, но в резултат Сибил бе изключена. Заради това. Заради това се бе отнесла към нея приятелски в Ню Йорк — чувстваше се виновна. И й се извини.

Все още стоеше в центъра на студиото, замаяна от нахлулите мисли.

Преди тринайсет години.

Закрачи напред-назад близо до софата, където Том Халприн бе изнасилил Лола Монталда и поток от секссцени вървеше ден след ден, освен когато софата се използваше като част от декора за „Вкъщи с Преподобната Грейс“. Направих глупост, но след тринайсет години тя не е забравила и иска да ме накаже. Боже мой, ако през цялото това време е чакала сгоден случай…

Почти бе забравила болката от загубата на Стърлинг Фармс. Какво още иска? Ако имах съпруг, предполагам, че би го поискала. Но нямам, нямам нищо още, което е възможно да пожелае. Питам се дали това означава, че най-после е удовлетворена.

Тя потрепери. Представяше си мислено една неумолима, неудовлетворена Сибил, която ще я преследва вечно.

Но това е лудост. Сибил не й е вече приятелка — вероятно никога не е била — а сигурно се мисли за неприятелка на Валери, тя не е чудовище, би могла да бъде разубедена.

Добре, нека не изпадаме в крайности, помисли Валери поуспокоена. Няма да се опитам да я убеждавам. Няма да се ровя в миналото въобще. Но има неща, които искам от нея и по дяволите, ако тя не ми ги даде.

Искам повече пари за работата, която върша тук.

И работата, която ми обеща.

Познавам възможностите си. Показах й, че съм добър работник. Не се оплаквам, справям се с всичко. Сега искам в замяна няколко неща.

Тласната от справедливите си разсъждения, тя се върна по коридора и влезе в стаята, свързана с вътрешна врата с кабинета на Сибил.

— Трябва да я видя — каза тя, както преди три седмици, и отвори вратата.

Сибил говореше по телефона.

— Казах ти да насрочиш заседание на борда за вдругиден. Позвъни на Арч и Монти веднага, ние трябва… — Тя погледна към нея. — Ще поговорим по-късно. — Тя тръшна слушалката. — Секретарката ми би трябвало да позвъни, когато някой иска да ме види.

— Извинявай. Трябваше да почакам — каза Валери, влизайки в кабинета. — Искам да говоря с теб.

— Добре.

— Нуждая се от по-висока заплата, Сибил.

Сибил почти падна върху стола си.

— Защо?

— Защото получавам унизително малко, а заслужавам повече.

Едно мускулче затрепери в ъгъла на устата на Сибил.

— Аз съм секретарка и асистентка на Гъс и Ал. Това са две отделни длъжности. Трябва да ми дават две заплати.

— Две заплати — повтори Сибил.

— Не искам чак толкова, но очаквам да бъда прилично възнаградена за труда си. И има още нещо. Вчера Ал работеше върху ново шоу интервю. Искам да го водя. Тук съм от три седмици, изчаквах такова нещо, знаеш, че съм подходяща. И колкото по-скоро ме одобриш, толкова по-скоро ще мога да започна с Ал да го разработвам.

Сибил я изгледа за момент.

— Звучи ми като че ли вече седиш на моя стол.

Валери се усмихна, забравяйки, че Сибил никога не се шегува.

— Не засега.

Лицето на Сибил потъмня.

— Можех да откажа да те видя. Никой не си позволява да нахълтва тук по този начин. Започва да ми омръзва, ти злоупотребяваш със старото ни приятелство. — Тя се изправи. — След шест месеца ще имаме конкурс за нови сътрудници, както всяка година. Това ти е известно.

— Гъс ми каза, че няма да получа повишение до края на годината. Не злоупотребявам с нищо… няма да се унижа до там… мисля, че правя…

— Правиш онова, което искаш. Винаги е било така. Но не стигна много далеч, нали? Досега би трябвало да се научиш как да се държиш.

— Искаш да кажеш как да угоднича — ледено отвърна Валери. — Аз не угоднича, Сибил, нито пред теб, нито пред никого. — Тя спря. Работя при нея, работя при нея, работя при нея. Пое дълбоко дъх. — Исках да разискваме работата ми, заплатата, шоу интервюто.

— Искаш! За коя се мислиш, че да ми казваш, какво искаш да правиш? Ти работиш за мен, това е моята компания, получаваш моите пари за незначителната си работа. Винаги си си мислила, че си по-добра от мен, но сега знаеш…

— Не е вярно. Никога не съм мислила, че съм по-добра от теб. Аз имах повече…

— По дяволите…

— Изслушай ме! Имах повече пари от теб, но в тях не се включва и таланта. Аз бях родена в богатство. Но то не е нещо, заради което бих се чувствала по-добра от някого. Фактически аз ти завиждах! Ти винаги знаеше накъде вървиш и къде искаш да стигнеш… Помниш толкова много от миналото, би трябвало да си спомняш и това!

— Не ми казвай какво да си спомням! Винаги си ме гледала отвисоко, отнасяла си се като с глупава братовчедка от село и ненавиждам всяка минута от спомените си. Много време ми отне…

— Единствената истина, която каза, е, че мразиш спомените си с мен. И че ме мразиш.

— Никога не съм мразила… — Сибил спря, защото автоматично бе започнала да отрича, както винаги, когато някой я обвинеше в нещо. Тя седеше неподвижно в стола, втренчена в рисунката малко вдясно от главата на Валери. Не можеше да я гледа в очите. — Защо не? — попита тя и в дрезгавия й глас се изля години омраза. — Защо да те обичам? Никога не те е било грижа за мен. Винаги съм се чувствала по-нисша категория. Ти ми се перчеше с Ник, но когато той започна да ме харесва, ти ме изхвърли от училище, за да го запазиш за себе си. Добра работа свърши, нали? Аз се омъжих за него, не ти. След това ме влачеше по скъпоценните си бутици, за да покажеш колко си благородна, отделяше време, за да запознаеш бедната, малка Сибил с превзетите идиоти, които ти правеха обувките, палтата, гримовете… Покани ме в къщата си за посрещането на Нова година, за да се почувствам не на място, защото бях единствената неомъжена… Какво изобщо си направила за мен, та да трябва да те обичам?

Вцепенена от яростното нападение на Сибил, Валери отстъпи назад, но като я слушаше, очите й се присвиха и тя загледа Сибил с презрение.

— Предложих ти приятелство. Мислех, че търсиш това. Но ти нямаш и най-малката представа какво е приятелството. Ако наистина искаш да знаеш какво мисля за теб, ще ти кажа. Мислех те за измамница. Винаги беше толкова сладка, невинна и благодарна, толкова наивна, изпълнена с прекрасни чувства към всички… Господи, Сибил, нима си мислила, че ти вярваме? Ти ми…

— Млъкни — изкрещя Сибил.

— Ти ми казваше колко много обичаш Куентин, Ник, Чад, дори мен. Колко ти е необходима помощ, защото си безпомощна и загубена в този голям, лош свят.

— Млъкни! Не можеш…

— За известно време мислех, че ти наистина си вярваш или че си внушаваш, че е истина, но след това промених мнението си. И по-специално за Чад, защото ти никога не разказваше за него. Родителите обикновено са пълни с прелестни малки анекдоти за децата си, но ти никога…

— Ти не знаеш нищо за децата, никога не си имала! Нямаш нищо! Аз имам всичко. Мислиш, че ще ме накараш да се почувствам злобна, но аз съм по-добра от теб. Аз имам всичко.

— Всичко ли имаш? Питам се колко наистина имаш? Има нещо не в ред в теб, Сибил, нещо извратено, като че ли виждаш всичко отразено в онези криви огледала по панаирите. Мисля, че си ме взела тук…

— Пачавра, не можеш да ми говориш така! — Сибил бе скочила на крака, наведена през бюрото. — Вън! Вън! Вън!

— Остави ме да свърша! Взе ме тук, за да ме унижиш, нали? Да се държиш господарски. Точно в твоя стил, точно за каквато съм те мислила: ти си подла, отмъстителна, знаеш да мразиш, но не знаеш да обичаш…

— Шибана пачавра! — Сибил заблъска яростно копчето на бюрото си. — Ела вътре! — извика тя, когато секретарката й отговори. При появата на секретарката на вратата, тя каза със сподавен глас. — Тази жена напуска. Напиши й чек за каквото й дължим и провери да не се измъкне с някои наши вещи.

— Да отмъкна! — възкликна Валери. — Ти си луда. Нищо не бих взела от теб. Не искам нищо от теб.

— Искаш работа. Искаш някой да се грижи за теб. — Очите на Сибил избягваха погледа на Валери. — Всичките ти защитни прегради изчезнаха, нали? Съпруг, банкови сметки, позлатен живот… Изчезна. И ти дойде да просиш. Аз се помъчих да ти намеря работа, но това не ти е достатъчно. Аз поех грижа за теб, дадох ти повече, отколкото заслужаваш и три седмици по-късно ти нахълтваш и ми казваш, че съм нарушила обещанието си, че не ти харесва полученото и че очакваш да ти дам всичко, което поискаш…

— Сибил, спри! Не си измисляй неща и не се преструвай, че са верни!

— Не ме наричай лъжкиня! Не можеш да понесеш, че трябваше да дойдеш при мен и да просиш! Ти си лъжкиня, ти си нелоялна и разглезена. Не си вършиш свястно работата и си евтина курва, въртиш се около Ал Слейвин, който има жена и четири деца. Та той да ме изработи да ти дам страхотното интервю шоу. Никой не желае да те вижда по телевизията. Никой не желае да те вижда въобще! Ти се провали. Нямаш нищо никъде и никой не иска да има шибано вземане-даване с теб!

Валери се отдръпна от злобата на Сибил. Стомахът й се разбърка и тя помисли, че ще повърне от отвращение.

— Вън оттук — грубо извика Сибил. Тя седна, взе напосоки лист хартия и се обърна на въртящия се стол. — Вън, по дяволите! Имам работа.

Валери излезе, почти препъваща се от бързина. Трябваше да се отдалечи, колкото е възможно повече. Каквото и да я очакваше навън, по-добре да го изпита още днес, отколкото да остане още миг в орбитата на Сибил. Тя сграбчи дръжката на вратата, за да я затвори след себе си. Но точно преди това, чу гласът на Сибил — нисък, но силен, да отеква в стаята.

— Това е всичко. Всичко. Край! Сега започва моят живот!