Джудит Майкъл
Заслепени от страст (18)

Глава 18

Къщата бе на няколко мили от Лейк Плесид: с малко езерце пред нея, с гръб към боровата гора, отпред с голяма тераса, гледаща към тясна ивица от брега. Построена от дървени трупи, с висок, остър покрив и голяма каменна камина, къщата имаше три спални и Карлтън се погрижи да запълни две от тях с групата, която събра за пътуването.

— Алекс и Бетси Тарънт — помолиха да дойдат с нас, не можех да им откажа, — каза на Валери, когато тръгваха към летището. — Те няма да ни се пречкат, а и ти винаги си ги харесвала.

Валери никога не бе харесвала Бетси, но остави думите му без коментар.

— Нали щяхме да бъдем само двамата — каза тя тихо.

— Знам, Вал, и съжалявам. Просто така стана. Няма да им обръщаме внимание. Могат да си се разхождат сами.

Валери не отговори. По време на полета до Лейк Плесид тя каза на Алекс да седне отпред с Карлтън, а тя се настани отзад с Бетси и я остави да говори за себе си. Би трябвало да се досети, че ще стане така. Карлтън не обичаше спокойните пътувания, ако зависеше от него. Винаги се заобикаляше с група, дори и само за уикенд във Вашингтон или Ню Йорк. Това си му беше привичка и нямаше причина да мисли, че нарочно е поканил Тарънтови; въпреки че изглеждаше по-разсеян и изплашен от всякога.

Приземиха се на летището на Лейк Плесид и продължиха с джипа, който държаха на гараж там. Когато пристигнаха, Валери се зае да уточни менюто с домакинята. Тарънтови се настаниха в широката спалня отзад на горния етаж; Валери и Карлтън разопаковаха багажа си в своята спалня долу. Карлтън изчезна веднага в кабинета си — една малка стая до спалнята им.

И на следващия ден той се затвори там, за да работи. Увещаваше Валери и другите да излязат на разходка по снега, да покарат ски и да обиколят езерото.

— Ще се включа и аз веднага щом мога — каза той в петък сутринта, седнал на бюрото с опряна на ръцете глава. — Съжалявам, Вал, щом приключа ще се отделим в някой ъгъл. Може би по-късно този следобед.

— Ще останеш сам тук? — заяви тя студено. — Ще заведа Тарънтови за цял ден в града и ще се върнем чак за вечеря. Затрудняваш ме много в скърпването на остатъците от брака ни, Карл. Ако ти…

— Скърпване на остатъци? Не се нуждаем от кърпежи, бракът ни върви идеално. Бях зает, не ти обръщах достатъчно внимание — знам, но това не означава нищо. Господи, Валери, всеки път ли когато съм претоварен, си мислиш такива щуротии? Ако всяка двойка, която не прекарва цялото време заедно…

— О, млъкни — извика тя нетърпеливо. Той сви рамене, все още облегнал глава на ръката си и в този момент Валери се наведе и го целуна по бузата. — Извинявай, и аз съм изнервена като теб тези дни. Ако ми кажеш какво те тревожи, може би бих могла да ти помогна, или поне да споделя грижите ти. Освен ако става въпрос за жената, с която се срещаш. Не си представям как бих могла да ти помогна по този въпрос.

— Жена? Каква жена? За какво говориш?

— Редовните ти пътувания до Манхатън, Карл. Да не мислиш, че всички останали са слепци? — тя вдигна кожуха си и тръгна към вратата. — Ще бъда в града до около шест часа. Ако искаш да говорим след вечеря, може би ще започнем да се чувстваме женени отново.

— Ние сме женени, за бога. Не мога да говоря с теб, ако си обзета от налудничави идеи. Няма никаква друга жена.

— Добре — каза Валери небрежно. — Тогава ще говорим за едно нещо по-малко, нали? До довечера.

Чу я да затваря вратата, но не помръдна. Чувстваше се изтощен, въпреки че още бе сутрин. Чудеше се как се е издал и е възбудил подозренията й. Повечето нощи си беше вкъщи, заедно ходеха на партита, прелитаха за ден-два до Ню Йорк и Вашингтон, канеха гости, яздеха заедно във фермата. Какво още й бе необходимо, за да се чувства омъжена?

Той поклати глава и се обърна към книжата върху бюрото си. Всичко беше готово. За три месеца, като сключваше по две-три сделки едновременно, бе ипотекирал всички недвижими имоти, заложи конете, колекцията от антични мебели и сбирката картини от XX век и превърна остатъците от ценни книжа и бонове в три полици за изплащане. След това закупи тринайсет милиона долара в бонове на приносителя от брокера си — бонове, обменяеми и за сигурност нерегистрирани — и изпрати боновете в една панамска банка. Банката ги осребри и откри сметка на компания, създадена от Монти Джеймс и управлявана от местен президент. Оттам парите щяха да бъдат трансферирани в друга сметка на името на строителна компания, в която Карлтън Стърлинг беше главният акционер. Целият път беше невидим, защото боновете на приносителя нямаха регистрация и следователно след закупуването им ставаха непроследими.

Карлтън никога не попита Сибил за пътя, който щяха да изминат парите по-нататък — тринайсетте милиона щяха да се използват за закупуване на хиляда и триста акра земя близо до Кълпепър, Вирджиния. После земята ще бъде препродадена на Фондацията „Часът на божията милост“ за трийсет милиона долара.

Огромна измама. Тази мисъл внезапно се оформи в съзнанието му в момента, в който изпрати боновете на приносител извън страната. Оттогава тя се промъкваше постоянно в мислите му — ден и нощ — непрестанно. А имаше и още нещо. Сибил. Не само че се беше заплел в измама, беше се обвързал и със Сибил. Обвързан — безвъзвратно и завинаги.

Такива мисли никога не му минаваха, когато бе с нея. Но щом той, Валери и другите се качиха на самолета за Лейк Плесид, той с учудване установи, че се чувства леко и свободно и колкото по-високо се издигаше машината, толкова по-ясно му ставаше, че усещането за свобода се дължи на липсата на Сибил.

Изсумтя раздразнено, бутна назад стола, облече едно яке и излезе навън. Слънцето и искрящият сняг заслепяваха и той си сложи тъмните очила, тръгвайки към брега на езерото. Вдъхна дълбоко хапещият от студ въздух и ускори хода си. Накрая почти затича, оставяйки дълбоки следи в снега. Когато по-късно, тежко дишащ и запотен се върна в къщата беше наясно, че не може да го направи.

В края на краищата всичко се свеждаше до това, че той дяволски малко знае за машинациите на Сибил с Грейсвил или други подобни. Дори не бе сигурен, че знае достатъчно за самата Сибил. Но със сигурност знаеше, че иска да се откаже.

Върна се в кабинета си, позвъни й и каза, че променя решението си.

— Не сте купили земята — каза той. Тя мълчеше. — Парите са все още в сметката на строителната компания. Ще наредя да се изтеглят идващия четвъртък, когато се върнем. — Тя продължаваше да мълчи. — Съжалявам, Сибил, знам, че искаше да ми помогнеш и това значи много за мен, не съм неблагодарен, просто… промених решението си.

— А ти самият? — попита тя накрая.

— Не знам. Не знам какво ще правя. Ще трябва да размисля още. Трябва да говоря с Вал. Не биваше да я държа настрана. Това са и нейни пари.

— Карл, знаеш, че не можеш…

— По дяволите, не искам да говоря за това! Извинявай, нямах намерение да крещя. Този път ще трябва да се откажеш Сибил; правя онова, което съм длъжен да направя и взех решение. Знам, че ще ме разбереш, винаги си ме разбирала и си била там, където си била необходима. Искам да те видя следващата седмица… съгласна? Веднага щом се прибера.

Беше тихо.

— Разбира се — каза тя меко. — Ти знаеш, че аз също искам, Карл.

Но Сибил нямаше намерение да чака. Същата вечер тя позвъни на Валери и се самопокани в Адирондак.

— Само за едно преспиване — каза тя. — Толкова бях натоварена и в такова напрежение, че просто ми е необходимо да се отдалеча и да подишам по-различен въздух. Твоята икономка ми каза, че сте отишли на планина и ми се стори, че това е мястото, от което се нуждая. Нямаш нищо против, нали?

— Има една празна спалня и разбира се, че можеш да дойдеш — каза Валери, мислейки, че й е безразлично с колко гости е пълна къщата. Тя и Карл биха могли да говорят навсякъде, ако и двамата искаха. — Напоследък не сме те виждали, ще се радваме да ни гостуваш. Сигурно ще успееш да вземеш самолета рано сутринта.

— Ще взема самолета на Фондацията. Не се притеснявай за мен. Толкова любезно от твоя страна, Валери. Ще се видим утре сутринта.

Самолетът на „Часът на божията милост“ със Сибил и Лили на борда се приземи в Лейк Плесид в събота сутринта. Час и половина по-късно двете се разположиха в последната празна спалня с двойно легло и самостоятелна баня. Присъединиха се към останалите за обяд на кръглата маса близо до камината. Сибил похвали къщата, възхити се на изгледа, на стаите, на комфортната мебелировка.

— Досега не съм била в Адирондак — каза тя. — За мен е истинско удоволствие. Благодаря, че ми разрешихте да взема Лили. Тя се нуждае от почивка повече от мен, не можех да я изоставя.

— Радваме се, че сте тук — усмихна се Валери на Лили и започна да я разпитва за телевизионната й програма и все още незавършената църква, въпреки че тя проповядваше в нея от пет месеца. Карлтън, потресен от присъствието на Сибил, разкъсван от желания към нея, които нахлуха с чудовищна сила още щом я видя, загребваше бързо от чили супата и гълташе огромни залъци царевичен хляб. Трябва да стои настрана от нея не само заради Вал, въпреки че и това бе важно. Какво я беше прихванало да дойде тук, когато почти цяла година бяха толкова внимателни? Цялата логика на мисленето му от последните няколко дни щеше да рухне, ако само я приближи. Стой далеч, казваше си той, напрегнат и вибриращ от желание. Стой в кабинета, върви веднага там. Икономката сервира кафе. Върви веднага, не чакай десерта, никой няма да обърне внимание. Върви веднага!

— Карл — каза Сибил — мога ли да се посъветвам с теб за сделка, по която работя?

— Не сега — отказа той нервно. — Имам много работа. По-късно, може би утре или друг ден…

— Моля те — каза тя. — Утре си тръгвам и наистина се нуждая от съвет. — Тя протегна ръце умолително. — Малко са хората, на които мога да се доверя изцяло, Карл. Не можеш ли да ми отделиш малко от времето си? Искам да ти покажа нещо, което донесох.

Чертите на Карлтън се изопнаха. Парите, помисли си той. Тя сама е изтеглила парите, не е искала да го кара да чака, или да се тревожи. По дяволите, подценяваше я.

— За мен е удоволствие да помогна — каза той и я поведе към спалнята и през нея към кабинета си.

Затвори вратата.

— Карл — прошепна Сибил и се хвърли в прегръдките му, езикът й се вплете в неговия, а ръцете й го притискаха здраво. Карлтън погали гърдите й, след това ръцете му се спуснаха надолу между краката й. Искаше му се да я смачка, да я хвърли на пода, да я прониже и да я обладае. Но играта се водеше от нея; тя се плъзна надолу по тялото му, докато коленичи пред него. Бързите, сръчни ръце смъкнаха ципа на панталона му и той почувства стегнатата хватка на устата. Карлтън тихо простена и експлозивно се освободи от напрегнатото желание.

Дишайки тежко, той я отблъсна и се облегна на стената. С утоляването на страстта страховете му се връщаха.

— Донесе ли парите?

— О, Карл — отвърна Сибил тъжно. — Как можеш да говориш за пари? Ти ми липсваше; трябваше да бъда с теб. Мислех, че можем да поговорим и малко за бъдещето.

 

 

Следващия следобед, неделя, Сибил се върна във Вашингтон. Лили остана.

— Ако имаш някакви въпроси за Грейсвил, попитай я — каза Сибил на Карлтън, когато я откарваше до летището на Лейк Плесид. — Започнал си да се притесняваш, защото нямаш с кого да поговориш.

— Затова ли я оставяш при нас? — попита той дрезгаво. — Да не би да се отметна?

Сибил въздъхна дълбоко.

— Тя е преуморена, а Валери много мило й предложи да остане и да се върне с вас. — Гласът й потрепери. — Караш ме да се чувствам непочтено, Карл.

— Ужасно пресметлива — каза той равнодушно. — Винаги подготвена. Отлична.

Разтревожена, тя го изгледа продължително. След това клепачите й се сведоха.

— Ще върна парите ти — каза тя ледено. — Не искам да имам нищо общо с някой, който ме мисли за пресметлива. Всичко, което съм искала е да ти намеря тринайсет милиона долара, да разчистя бакиите ти, да ти дам сърцето и душата си до края на живота си и да се опитам да бъда всичко, което някога си пожелавал. Съжалявам, че това не ти е достатъчно. — Тя гледаше право напред. — Щом се върнеш във Вашингтон ще получиш парите си. Няма нужда да се виждаме. Моят помощник ще ти ги даде. Въобще няма да се виждаме. Няма смисъл.

Карлтън рязко изви кормилото и спря колата встрани от пътя. Той я притегли към себе си, пръстите му се впиха в раменете й, устата му срещна нейната.

— Не ми прави номера, твърде много ми се насъбра. Казах ти, че ще продължа. Ще го направим и когато приключи ще кажа на Вал, че я напускам. Тя няма да се сърди. И без това нямаме вече много общо — тя сама го каза — и става нетърпелива. Знам, че предпочита да бъде свободна и да си намери друг. И повече никакви подмятания, че няма да ме виждаш, ясно ли е? Ще ме виждаш постоянно, направихме го заедно и ще бъдем заедно.

Сибил кимна.

— Завинаги — прошепна тя и впи устни в неговите.

В останалата част от пътя за летището не говориха. Когато пристигнаха, Карлтън каза:

— Ще изпием чаша кафе с теб преди да тръгнеш.

— Не — Тя отвори вратата от нейната страна и се плъзна навън. Пилотът ми е тук от един час, искам да тръгна веднага. — Тя се огледа наоколо. — Къде е самолетът ти, Карл? Не го виждам.

— Там, в края, близо до хангара.

Тя се втренчи, за да го различи на намаляващата светлина.

— Съвсем в края? О, ето го. Преживяхме няколко приятни пътувания с него, нали? По-специално тук, когато къщата беше само наша.

Той извади малката пътна чанта от колата.

— Ще ти позвъня тази вечер.

Тя го целуна, устните й като че ли с колебание се откъснаха от неговите.

— Ще чакам да се обадиш. И ще се видим скоро.

— Следващият четвъртък.

Той я гледаше как върви към работните помещения, за да намери пилота, а след това пое обратно към къщи, към Валери, към Лили, която го чакаше, за да го убеди за Грейсвил, към грижите, които го налегнаха отново, щом Сибил изчезна от погледа му.

Още усещаше впитите в него устни. Завинаги. Той и Сибил. Провинени в измама. Направихме го заедно. Ще бъдем заедно. Завинаги.

Избягваше Лили, чийто загрижен поглед следеше крачките му от камината до отворената врата на кухнята в голямата стая. Прекара вечерта в кабинета си. Когато се обади на Сибил, звукът на гласа й го влудяваше от желание и отвращение и той рязко прекрати разговора. Остана там цялата нощ, ядосан на себе си заради колебанието си, ядосан на Сибил, че го е забъркала в кашата, ядосан на Валери, че не проявява достатъчно настойчивост, за да й каже истината, да сподели в какво се е замесил и да я накара да открие начин за измъкване и на двамата.

На разсъмване погледна към календара на бюрото си. Понеделник. Ден твърде близък до сделката за покупката на земята.

— Не, не бива — възропта той в ледената стая. Изхвърли всички книжа от бюрото си — паметни бележки, документи за ипотеки, акции и трансакционни бонове, финансови проекти и ги натъпка в една папка. Проклет да съм, ако се оставя да падна в клопката. Да падна в нейната клопка. Вал каза, че можем да споделим грижите си. Вярвам на Вал.

Каза си това и разбра, че не вярва на Сибил и никога не й е вярвал. Само силно я желаеше. Но този път не беше така.

— Връщам се — каза той и решителността му се усилваше при звука на думите. — Няма да успее да грабне земята. Няма да я оставя.

— Връщам се — каза той на Валери, която намери будна в леглото. — Веднага. Имам работа, която не мога да отлагам повече.

Тя седна в леглото.

— Всички тръгваме.

— Не. Ти остани, не искам да…

— Всички тръгваме. — Тя отстрани завивките, отиде до шкафа и заизважда панталони, риза и яке.

Карлтън разгледа голото й слабо тяло като че ли я нямаше.

— Не искам да идваш. Не искам да провалям почивката ти.

— Това не е почивка. Не можеш да я провалиш, беше фарс от самото начало и нямам никакво желание да стоя повече тук. — Тя навлече дрехите си. — Събуди другите, Карл. Ще се приготвим до един час.

— Не мога да чакам толкова.

Тя погледна часовника си.

— След един час ще бъде осем. Вкъщи ще бъдем около десет и половина. Време, достатъчно за цял ден работа. Карл, тръгваме с теб.

— Виж, обещах на Бетси и Алекс девет дни…

— Въобще не ми пука за Бетси и Алекс. Все още ми пука за теб и затова тръгвам с теб.

Карлтън въздъхна дълбоко. Тя поемаше грижата за всичко. Благодарен й беше. Искаше я до себе си. Не обичаше да се връща в празна къща. Не обичаше да се тревожи сам за проблемите си. А не искаше да е със Сибил. Искаше Вал. Тя бе чиста, лоялна — точно от това се нуждаеше. Обичам я, помисли си той и почувства, че изстива от ужас, спомняйки си злините, които й е нанесъл. Ще трябва да посветя годините, които ни предстоят в доказване съжалението и разкаянието ми. Трябва да възстановя имотите и парите й и ще я накарам да повярва колко много я обичам.

— Карл, готова съм — каза Валери. Тя докосна ръката му. — Заедно ще разгледаме затрудненията ти и след това ще направим нещо за нас двамата.

Гласът й звучеше успокояващо като че ли знаеше всичко и му бе простила. Карлтън се поотпусна. Не трябва да се тормози за Вал, тя ще остане до него, ще му помогне, ще се държи чудесно.

— Повикай другите — каза той. — Аз ще затворя къщата.

Около час по-късно бяха на летището, потрепервайки от хапещия сутрешен въздух.

— Лили, Бетси, Алекс — почти излая заповедно той и те заеха местата зад предните две и закопчаха предпазните колани. Лили изглеждаше като замаяна, не промълви и дума по време на пътуването от къщата до летището. Бетси горчиво се оплака — беше отказала четири партита, за да дойде в Адирондак — докато Алекс не й нареди да млъкне. Карл не би тръгнал така набързо, освен ако имаше сериозна причина.

Карлтън хвърли бегъл поглед към предполетните проверки за безопасност, след това ги отстрани. Нямаше време за цялостна проверка, пък и бяха тук само от няколко дни, за да е станало нещо. На пилотската седалка вече той включи моторите и провери изправността на апаратите, докато Валери затвори вратата и се изкачи на мястото до него.

— Всички ли са с колани? — попита той радостно. Чувстваше се по-добре — поемаше пътя си, ще почне да действа, отново разполагаше с живота си. — Добре тогава, излитаме. Вкъщи — след два часа!

И малкият самолет се издигна в сивото януарско небе.