Джудит Майкъл
Заслепени от страст (12)

Глава 12

Тя бе пуснала завесите на спалнята и когато Ник се събуди помисли, че е още нощ и е проспал вечерята.

— По дяволите — ядосано каза той, хвърли одеялото настрана и скочи от леглото.

— Ник! Къде отиваш? — тя протегна към него ръка. Ръката й бе като бяла панделка в тъмнината. — Какво има?

Той бе стигнал вече до прозореца и дърпаше пердетата. В стаята нахлу слънчевата светлина.

— Господи, още е рано.

— Разбира се, че е рано. Каза, че трябва да си тръгнеш в пет. Нямаше да те оставя да се успиш. Сърдиш ли ми се?

— Не, не разбира се.

Погледна часовника си. Беше четири и половина. Имаше време да се отбие в офиса си на път за вкъщи. Отправи се към разхвърляните си по пода дрехи и започна да ги събира.

— Ник! — Тя се измъкна от леглото и го прегърна като притисна тялото си към неговото. — Обеща, че ще бъдем заедно целия следобед. Върни се в леглото. Имаме още много време.

Вдигна ръце, за да я отстрани от себе си, но вместо това силно я притисна. Тя бе топла и невероятно мека. Кожата й бе като цвят на роза и нежна като на бебе. Русата й коса бе разбъркана от времето, което прекараха заедно. Тялото й се поддаваше още преди да е поискал нещо от него. Тя отметна назад глава и го погледна с малка закачлива усмивка. Леко го дърпаше за ръката, докато той отиде с нея до мекия килим. Грубо я свали по гръб и легна до нея. Ръцете му бяха между краката й.

— Хубаво е — прошепна тя до устните му. — Хубаво, хубаво…

Острият й маникюр остави малки следи върху кожата му.

Слънцето ги галеше с лъчите си. Тихият й шепот изпълваше съзнанието му. Тя широко отвори крака и се надигна да го посрещне, когато Ник я възседна. Навлезе вътре в нея, чувстваше движенията й, които се сливаха с неговите. Чуваше тихите й викове, докато започна да чувства само мекота, отдаденост и бялото слънце върху гърба си.

Но по-късно, докато караше обратно към къщи, изпита погнуса от себе си. Защото не можеше да си спомни името й.

С месеци бе спал сам, когато работеше до побъркване и прекарваше цялото си свободно време с Чад. Но след тези няколко малки кризи в компанията той установи нов ред. Сега имаше повече свободно време и можеше да си намери толкова жени, колкото искаше. След Пари последваха много други — жени за следобед, за вечерта и много рядко — за няколко седмици или месец. Жени, които търсеха място, където да се установят и да започнат нов живот. Никога не ги водеше вкъщи. Нищо не се получи с никоя от тях. Никоя от тези, които срещаше, не притежаваше магията на Валери. А повече нямаше да си позволи да сбърка съжалението с любовта, както бе направил със Сибил.

Кристи, помисли си той, като сви по пътя и натисна дистанционното, за да отвори вратата на гаража. Така се казваше. Разбира се, че не й бе забравил името. Кристи Литъл, медицинска сестра, приятна жена, най-отстъпчивата и поддаващата се от всички, с които бе ходил. Но не бе жената, с която иска да прекара живота си.

Чад го чакаше, както всяка вечер. Ослушваше се за шума от вратата на гаража. После пристъпяше с малките си крачета и правеше физиономия, изпълнена с отегчение.

— Чаках те с часове — каза той.

Ник се засмя и го качи на раменете си.

— Налетях на един малък дракон на ъгъла.

— Грешка. — Чад поклати глава. — Драконите са огромни.

— Този бе малък и силен. Правил е много лицеви опори, за да развие мускули.

Чад се изкикоти.

— Какво ще прави с тях? Ще убива лошите?

— Не, най-големият му мускул е езикът… хранил се е с броколи и аспержи и е станал силен… облизва и залепва с езика си лошите хора и ги води в затвора.

— Не го прави!

— Не? Но той облиза колата ми. Помисли ме за крадец и ме вдигна с езика си. Но после видя, че аз съм едно наистина добро момче със страхотен син, който ме чака да се върна и ме пусна обратно на земята. Но колата бе добре измита. Ако не вярваш, иди да видиш.

Смеейки се, Чад побягна да провери вярно ли е това, което Ник казва за колата. Ник въздъхна с облекчение и се отправи към кухнята. Тази игра, която играеха всяка вечер с Чад, му ставаше все по-трудна. Всяка вечер трябваше да измисля нови истории, а съчиняването на сюжета им все повече го затрудняваше. С компютрите е много по-лесно, помисли си той. Сигурно щеше да ми е много омразно, ако трябваше да си изкарвам прехраната със съчиняването на истории.

Отвори вратата на кухнята и се усмихна на Елена. Тя се бе омъжила преди две седмици и Ник се бе съгласил да отидат на сватбено пътешествие в Мексико, за да се видят със семействата си. Сега Елена и Мануел живееха в апартамента над гаража на новия дом на Ник в Портола Вали. Бе го купил през януари, докато те бяха в Мексико, по същото време, по което Сибил му се бе обадила, за да му каже, че двамата с Ендърби отиват да живеят във Вашингтон и за това известно време ще бъде много заета, за да може да дойде до Калифорния. Чад бе търчал през дванадесетте стаи, крещеше, че се е загубил и никога няма да види баща си отново и че Елена, когато се върне, няма да може да ги намери.

Къщата бе просторна и студена. Тя бе умело обзаведена от една млада жена, която живееше с Тед в също толкова обширна къща само през един блок оттук. Често, когато двамата мъже работеха през нощта в кабинета на Ник, след като Чад си бе легнал, им се случваше да се спогледат и се усмихват при спомена за семейната стая и гаража в Сан Хосе.

За три години, след като бяха празнували преместването си в гаража, компанията се бе разраснала толкова, че бе изпълнила три сгради, в които работеха осемстотин работника. Разпращаха по хиляда компютъра на седмица. Продажбите им възлизаха на сто милиона долара на година!

Сега Ник вече не бе зает с ежедневните операции на „Омега“. Бе решил и бе удържал решението си да остави това на изпълнителния директор.

Независимо от провала им през зимата, Ник се бе срещал с адвокати и застрахователни агенти, за да се подготви по акционерните въпроси на компанията. Бе предприел кратки пътувания из провинциалните градове и до Европа. Връщаше се при Чад преди отново да замине и пак, и пак, в продължение на шест месеца. Във всеки град провеждаше разговори с най-големите къщи за инвестиции, пенсионни фондове и други подобни институции, за да възбуди интереса към „Омега компютър“ и да ги убеди, че си заслужава да закупят акции, когато се появят на пазара през пролетта.

Отначало се чувстваше малко вдървен. Не обичаше да усеща ярките прожектори, насочени към него, към графиките, фотокопията от историята на компанията и финансовите доклади.

Но съвсем неочаквано, на петата среща откри, че всъщност му е забавно и че е добър изпълнител. Харесваше му да разказва за компанията. Аудиторията му бе дошла, за да го слуша. Искаха да разказва и за себе си и в това нямаше нищо лошо, докато разказваше за себе си като за президент на „Омега“ и докато можеше да бъде искрен.

Една сутрин му хрумна, че трябва да преработи малко речта си, но не каза за това на застрахователите си. И на закуската с инвеститори разказа за кризата в „Омега“ с онези хиляда и петстотин компютъра. Бе ужасен момент. Застрахователите побледняха, а инвеститорите се стреснаха. Ник обаче успя да излавира.

— Когато един президент сбърка — каза той — това или накърнява честолюбието му, или му помага да разбере какво е направил. И тогава той дава шанс на най-добрите си хора да правят онова, което умеят най-добре. Имаме цяло съзвездие от отлични инженери в „Омега“, но те няма да те оставят на мира, ако вземаш решенията вместо тях и поемаш тази част от работата, която си им казал, че е тяхна. Ето това научих.

Смехът бе топъл и искрен и този анекдот се превърна в част от стандартната реч на Ник. Появи се и на първа страница на „Таймс“ и „Нюзуик“, когато акции на „Омега компютър“ на стойност един билион долара бяха предложени и разграбени през първите няколко седмици.

Ник, чиито двадесет процента в компанията сега бяха равни на двеста милиона долара, се бе превърнал в истинска знаменитост.

Сибил му се обади по телефона.

— Учудващо е. Просто е… изненадващо. Кой би могъл да предположи, в онази ужасна къща… „Американската мечта“… кое списание бе писало това? Сигурно и двете. И „ново мислене в технологиите“… чувстваш ли се като нов мислител? „Момчето чудо на Силикон Вали“… никога не съм мислила за теб като за момче… Колко си годишен?

— На тридесет и една.

— Със сигурност не си момче. — Настъпи тишина. — Поздравления — каза тя. — Какво ще правиш сега?

— Вероятно това, което съм правил до този момент. Ако си чела статиите, сигурно знаеш, че „Омега 2000“ ще излезе от производство тази седмица. Предстои много работа, свързана с продажбите…

— Но на теб вече не ти трябва да се занимаваш с това! Можеш да правиш каквото си искаш!

— В този момент искам да се занимавам точно с това. Трябва да свършваме, Сибил, по средата на тържеството за рождения ден на Чад сме. Съжалявам, че не си тук. На Чад му бе приятно да поговори с теб снощи. Ще дойдеш ли през април?

— Да, стига да не се случи нещо.

— Ще се чуем скоро.

Направи пауза. Бе престанала да се преструва, че ще му отнеме Чад.

— Благодаря, че се обади — каза той. — Скоро ще се чуем.

Побърза да се върне при двадесетте четиригодишни малчугана, които играеха на двора.

Игрите спряха, пържените пилета и лимонадата бяха изчезнали и Чад стоеше пред голямата торта, която Елена бе направила във формата на любимата му маймунка. Внимателно държеше ножа, както го бе научила Елена.

— Тате, чакаме те! — извиси глас той над шумната детска глъч, когато Ник влезе в кухнята. — Елена ми каза, че като духна свещичките, мога да отрежа първото парче торта.

— Давай! — Ник грабна камерата и я нагласи. — Всичко е готово. Кой ще пее „Честит рожден ден“?

Докато Елена и Мануел раздаваха на децата парчета от тортата, Ник движеше камерата по личицата им. Засне удоволствието, с което слагаха парченцата в неуморно движещите им се устица.

— Мога ли да получа още малко торта? — попита едно от тях.

— Разбира се, още много. — Ник се протегна към масата, където Елена бе оставила допълнителните парчета в картонени чинийки. — Пазиш ли си още виличката?

— Нямам нужда от нея.

— Разбира се, че нямаш — засмя се Ник. — Защо ли ще ти трябва виличка?

— Как така Чад живее през цялото време с теб, а не с майка си? — попита едно от момченцата.

Ник бе хванат неподготвен.

— Тя живее във Вашингтон.

— Да, знам. Чад ми е казвал. А защо и той не живее във Вашингтон? Баща ми живее във Финикс и ние му ходим на гости.

— Има много и различни начини да се направи нещо…

— Но вие не го правите както трябва!

— Кой казва така?

— Аз. И всички в училище.

Ник се намръщи.

— Всички? — Чад никога не му беше казвал. Той обичаше училището. Бърбореше за него с удоволствие. Дори не позволяваше на баща си да го нарича забавачка.

— То е пред детска градина — възмутен казваше той. — Истинско училище!

Колко ли тревоги е имал? Питаше се Ник. Колко ли много сили са му трябвали, за да защитава начина, по който живее, защото е различен от останалите?

— И Чад ли казва, че не е правилно? — попита той момчето.

Момчето поклати глава.

— Казва ми да си затварям устата.

— А ти правиш ли го?

— Разбира се. Чад знае да се бие.

— Чад знае да се бие? — повтори Ник. Никога не бе виждал Чад да удря някого.

— Защо той живее с теб? — отново попита момчето.

— Защото така решихме — отговори Ник, съзнавайки, че това е много слаб отговор за едно любопитно четиригодишно момче. — Майката на Чад работи такава работа, която отнема много голяма част от времето й и тя смята, че няма да може да отделя достатъчно внимание на Чад.

— И моята майка работи, а аз живея с нея — упорито продължи момчето. Ник изпита непреодолимо желание да му запуши устата с останалото парче от тортата.

Вместо това се изправи и каза:

— Мисля, че е време за магьосника.

Двадесет малки телца замряха в очакване.

— Магьосник? Истински магьосник?

— Чад не ни каза!

— Не знаех! — оправда се Чад. — Татко само ми каза, че ще има изненада!

Ник ги въведе в къщата и те насядаха в полукръг в голямата стая. Пред тях висок мъж с бял костюм, с червени обувки, с червена папийонка, с червена перука под червената шапка с перо, започна да приготвя масичката с принадлежностите. Не обръщаше никакво внимание на децата. И изведнъж, без никакво предупреждение, започнаха да изчезват разни неща, после да се появяваха някъде другаде в стаята. Шоуто на магията бе започнало.

Застанал настрана, Ник наблюдаваше Чад и останалите. Слушаше бърборенето на сладките им нестройни гласове и дълбоко в себе си чувстваше красотата на тяхното малко съвършенство. Те се смееха от удоволствие и изненада. По лицата им нямаше и най-лека сянка на отегчение или неверие, на презрение или омраза или някаква арогантност. Страхотни деца, мислеше си Ник. Надявам се един ден да преценят нещата около себе си много по-добре, отколкото са го направили техните родители.

До късно вечерта Чад не спираше да говори за своето парти. А когато се мушна в леглото, спомена и за прекрасния обяд.

— Какво е това? — попита Ник като седна до него. В ръката си държеше парче торта, завито в салфетка, което извади под възглавницата на Чад.

— Ами… Предполагам, че е парче от моята торта.

— Но ти изяде три парчета. Мислех, че сме се споразумели, че е достатъчно.

Чад се намръщи.

— Да. Не знам откъде се е взело тук.

Ник вдигна вежди.

— Добре, татко, тази ръчичка беше — и той вдигна едната си ръка — тя понякога прави неща, за които дори не знам.

Ник избухна в смях.

— Наистина ли го искаш? — попита Ник.

— Предполагам, че мога да почакам до утре сутрин.

— Тогава ще го върна в кухнята.

— Може ли да почетем малко от някоя от новите ми книжки?

— Разбира се. Но преди това искам малко да си поговорим.

— За какво?

— Защо майка ти не можа да дойде на твоя празник.

Лицето на Чад се затвори. Ник го наблюдаваше и осъзна, че винаги, когато говореха за Сибил, изразът на лицето на Чад ставаше такъв.

— Зная, че ти е трудно да говориш за това — започна той, — но мисля, че трябва да го направим.

— Защо?

— Може би дори заради това, че приятелите ти в училище говорят за това.

— И какво от това?

— Помислих си, че може би имаш нужда от някои отговори.

Той ядосано поклати глава.

— Чад — нежно каза Ник, — ние с теб тук живеем по-различно от останалите. Твоята майка също. Трябваше да се досетя, че малкото ни разговори не са достатъчни. Все си мислех, че трябва да почакаме да пораснеш още малко. Но съм сбъркал.

— Не си! Всичко е какво трябва! Разваляш рождения ми ден!

Ник се поколеба. На четири години човек е ужасно малък. Може да почака още известно време.

Но точно това си бе повтарял вече две години.

— Извинявай, ако развалям рождения ти ден, но това е важно и може би не е така ужасно, както си мислиш. Важно е, защото понякога хората, като приятелите ти в училище например, си мислят, че в твоя живот нещо не е както трябва. — Чад го погледна изненадан. — А това не е така. Фактът, че майка ти живее някъде другаде няма нищо общо с теб. Причината не е в теб, Чад. Ти си най-страхотното момче, което познавам…

— Ти си ми баща! Винаги ще кажеш така!

— Аз обикновено съм прав, нали? Спомни си колко често си ми го казвал. Но трябва да ти кажа, че и други хора мислят като мен. — И Ник изреди своите приятели, особено омъжените двойки, които ги канеха на неделни тържества и барбекю в двора. Опъна краката си на леглото, облегна се на стената и прегърна Чад.

— Не си събу обувките — каза Чад.

— Вярно, трябваше да го направя. — Остави обувките си на пода и отново прегърна Чад, като не обръщаше внимание на явното му нежелание. — Виж, това не е така просто, но ще се опитам да ти го кажа толкова разбираемо, колкото мога. Има хора, които искат да са сами и не се чувстват удобно, когато живеят с други хора. Майка ти е от тези хора. Не че тя…

— Тя живее с Куентин.

— Да. Но имам чувството, че не прекарват много време заедно. Ние почти не го видяхме последния път като бяхме в Ню Йорк, нали? Мисля, че са се оженили, защото се харесват, но и защото обичат всеки сам да се занимава със своите неща и за тях това е начинът, по който трябва да живее човек. Не е защото майка ти не те обича, Чад. Тя не живее с теб, защото за нея е много важно да живее живота си така, както тя го разбира — да се отдаде изцяло на работата си и мисля, че в сърцето й не остава много място, за каквото и да е друго.

Настъпи тишина. Ник чувстваше в прегръдката си напрегнатото телце на Чад.

— Тя не ме иска. — Ник наведе глава, за да може да чуе. — Тя не ме обича!

Сълзите започнаха да се стичат по бузите му. Чад се задави от ридание. Опита се да се стегне, но рухна в ръцете на Ник, здраво стискайки ризата му. Телцето му се тресеше.

— Тя не ме обича!

Дяволите да те вземат, ругаеше Ник мълчаливо Сибил. Затвори очите му и избърса сълзите. Взе го в скута си и здраво го притисна към себе си.

— Слушай — решително му каза той. — Слушаш ли ме? Тя те обича по свой начин. Тя не може да го покаже така, както аз ти го показвам, но тя много си мисли за теб. Нали знаеш колко много подаръци ти е пратила. Кой мислиш, че ги купува… кметът на Ню Йорк? — тих смях се прокрадна през хълцанията на Чад. — А след няколко седмици ще дойде да те види… Не, знаеш ли какво? Защо не я изненадаме и не отидем ние във Вашингтон?

Чад се надигна. Очите му се бяха разширили, а бузите му блестяха от сълзите.

— Можем ли? — Но после поклати глава. — Но тя не ни иска.

— Разбира се, че ни иска. Може и да не мисли така, защото е много заета, но утре ще й се обадим и ще й кажем, че отиваме. Вие двамата ще отидете заедно на вечеря, или може би до зоологическата градина… Ще си прекараш чудесно. Ще бъде като продължение на рождения ти ден. Чад, слушаш ли ме?

Чад го гледаше много внимателно.

— Какво?

— Майка ти няма да бъде като другите майки, независимо колко силно го искаш. Независимо дали ние ще отидем във Вашингтон или тя ще дойде тук. Това няма да я промени. Понякога тя има много проблеми как да успее в този живот. Мисля, че прави най-доброто, за да се справи. Но ние не можем да искаме от нея да се промени или да очакваме да бъде различна. Просто трябва да я приемем такава, каквато е и да я обичаме, ако…

— Ти не я обичаш!

— Не я обичам така, както съм я обичал преди, но това няма нищо общо с теб. Ти можеш да я обичаш толкова много, колкото искаш и да не се срамуваш от това, нито да си мислиш, че правиш нещо лошо. Кажи на приятелите си в училище, че ние си имаме свой живот и свой начин да го живеем. За нас това е добрият начин. Можеш да им кажеш, че имаш голямо семейство… твоята майка, твоят баща, Елена и Мануел и Тед и още много хора, които те обичат и които мислят, че си страхотен, въпреки че не всички живеят с теб. Зная, че е трудно да имаш само баща…

Чад се хвърли в прегръдките му. Здраво се притисна към него и потърка буза в неговата. Отново бе започнал шумно да плаче.

— Обичам те, татко, не е трудно, обичам те…

Ник не можеше да стигне до джоба си, за да извади носната си кърпа и затова изтри сълзите му с крайчеца на ръкава си.

— И аз те обичам, приятелю! — каза нежно той. Гласът му бе дрезгав от собствените му сълзи. Целуна Чад по затворените клепачи и здраво го притисна до себе си.

— Скъпият ми Чад. Скъпото ми синче, моят приятел, моята компания, моят шампион по ядене на торти с ръчичка, която прави неща, за които той дори не знае…

Нов смях изду бузите на Чад и като малка експлозия гръмна във въздуха. Стояха притихнали и Ник чувстваше, че държи в ръцете си целия си живот: смисъла и съдържанието на живота си, красотата и радостта му. Обичаше сина си с такава страст, за която мислеше, че може да бъде предизвикана само от жена. Бе щастлив и убеден, че Чад е всичко, от което има нужда. Тази любов, толкова различна и толкова важна за него му бе достатъчна, мислеше си той. Щеше да направи всичко, което е по силите му да притъпи болката. Винаги щеше да знае, че е обичан, желан и скъп. Ник щеше да му даде най-добрия шанс, който можеше да се даде, за да стане мъж способен да обича, готов да даде и сподели приятелството.

— Тате, — каза Чад. Очите му внезапно се бяха разширили. — Ще се ожениш ли някога за жена, която няма да ме харесва?

Сърцето на Ник се сви. Няма нужда от тези страхове.

— По никакъв начин — твърдо отговори той. — Няма да се оженя за никоя преди двамата да сте станали приятели. Но скоро няма изгледи за подобно нещо. Изглежда още доста време ще си бъдем само двамата. Това ми се вижда много хубаво. А на теб?

— И на мен. Може ли да почетем малко от някоя от новите ми книжки?

Чад измъкна една книжка изпод възглавницата и отново се нагласи удобно, като се облегна на гърдите на Ник. Държеше книгата от едната страна, а от другата я държеше баща му. Загледа се в картинките и потъна в дълбокия кадифен глас на баща си, който се издигаше и снижаваше. Не след дълго бе като морето — гладко, сякаш отдалеч се чуваше някакво бучене, отдалеч, отдалеч… После отиде някъде и Чад заспа.

 

 

Секретарката на Сибил бе приела съобщението, че Ник и Чад идват във Вашингтон.

— Не — каза тя на глас. „Защо го прави винаги, когато съм най-заета?“ Опитваше се да научи как да ръководи кабелната мрежа. Освен това следеше и работата по ремонта на двата апартамента, които бяха свързали в един. Свикваше с Вашингтон. Бе планирала да купи билети за Бала на операта, за премиерите на симфоничния оркестър, за благотворителни балове. Бе направила дарения от сто хиляди долара за „Кенеди Сентър Ендоувент Комити“ и десет хиляди за „Сенаториал Комити Тръст“. Това също щеше да бъде забелязано от когото трябва. Научи местата, където да пазарува, да обядва, да пие чай. Бе намерила кой да я предложи за член на клуба „Еф Стрийт“. Имаше още толкова много неща, които трябваше да свърши. Нямаше време за гости. „Ще му се обадя, помисли си тя, ще трябва да си промени плановете.“ После прочете следващото съобщение. Валери Шорхем се бе обаждала от Хаваите. — „По дяволите, помисли си тя, трябва да са се обадили един след друг.“

— Колко е часът сега в Хаваите? — попита тя Ендърби.

— С шест часа по-рано оттук — отговори той, останал скрит зад вестника си. — А по какъв повод бе това „Не“?

— Ник иска да доведе Чад във Вашингтон. — Погледна часовника си. — Шест часа. Значи сега там е обяд. — Вдигна телефонната слушалка и набра номера. Когато Валери се обади, се чуваше толкова добре, все едно че се обаждаше от града.

— Сибил. Толкова се радвам, че успя да ме хванеш. Точно излизах да поплувам. Как си? Когато ти се обадих, секретарката ти ми даде телефонния ти номер във Вашингтон. Кога се преместихте?

— През януари. Купихме една телевизионна мрежа, кабелна, и се преместихме тук, за да я ръководя.

Валери се засмя.

— Дотук бе моят съвет да си осигуриш време за забавления. Звучи интересно. Какво направи с онова финансово предаване?

Настъпи пауза.

— Забравих, че ти през цялото това време бе извън страната. Намерихме нов водещ. Искаха да остана и да продължа, но Куентин има нужда от мен тук във Вашингтон. Ако ми остане време ще направя друго предаване. Но този път ще трябва да помисля повече. Когато веднъж си бил в ефира, вече не съществува друго предизвикателство.

— Така ли мислиш? На мен пък започна да ми харесва повече отпреди. Разбира се, аз не го правя много често. Може би затова ми харесва.

— Снимала си се в телевизията, докато си пътувала?

— Да, малко. Беше страхотно забавно. Работих с хора, които правят нещата толкова по-различно от нас.

— Но какво прави?

— Най-вече интервюта. В няколко италиански и френски телевизионни…

— На английски?

— Не, аз говоря италиански и…

— Защо, те интервюираха?

— А, беше съвсем неочаквано. Бях при един американски експерт по коне. Помислих, че е някаква шега, но те бяха много сериозни. А когато хората ме възприемат насериозно, аз никога не се опитвам да ги убедя в противното. Но както и да е, наистина бе забавно. Бях на гости у приятели във Франция и Италия, които отглеждат и дресират коне, а те познават разни хора в телевизията. И всъщност така стана. Разказах им за някои американски техники на дресиране. Даже направихме малко повече от това. Заснехме и показно филмче. Ще си помислиш, че в този живот разбирам най-много от коне.

— За какво още говори?

След секунда Валери искрено се засмя.

— Е, това е добър намек, Сибил. За какво ли още бих могла наистина да говоря?

Сибил не отговори.

— В Югославия говорих за американската мода… на английски. Всичко, което знам на сърбохърватски е „здрасти“, „довиждане“ и „благодаря“. Използвах скици, които сама бях направила. Това предаване бе най-доброто от всички. Разкажи ми за теб. Къде живееш във Вашингтон?

— Уотъргейт.

— О-о, това е една от любимите ми сгради.

— Какво искаш да кажеш?

— Толкова е любопитно, не мислиш ли? Всички тези зъби на акули по балконите.

— Зъби на акули? — Почти крадешком Сибил хвърли поглед зад себе си към балкона, който гледаше към центъра. Назъбени декоративни бетонни редици очертаваха покрива, както и покривите на съседните четири сгради в целия този комплекс: дълги, заострени, с тънки върхове. Като зъби на акули. „Тази кучка, ядоса се тя, може да се забавлява с всичко, което не притежава.“ Но после мисълта й отново се върна към зъбите на акулите. „Какво лошо имаше в акулите? Те са умни, бързи и почти винаги печелят битките. Аз понякога се справям по-лошо“, помисли си тя.

— Харесва ли ти? — попита Валери.

— Хубаво е.

— Продаде ли апартамента в Ню Йорк?

— Не. Ще го използваме, когато идваме в Ню Йорк.

— А Чад? Идва ли вече при теб?

— Още не. — Ето защо се е обадила. Иска да чуе нещо за Ник. Ще има да почака. Но какво я е грижа?

Настъпи продължителна пауза.

— О-о, Сибил — въздъхна Валери. В гласа й се чувстваше весела нотка, но също и укор. — Мислех си, че можеш да ми кажеш нещо за Ник. Днес видях „Нюзуик“ и „Таймс“. Снимката му бе на първите страници. А ти си единственият човек, за когото знам, че го познава. Сигурно се чувства чудесно.

— Разбира се. Много се вълнува. Имахме дълъг разговор по телефона оня ден. Чад имаше рожден ден и бяха организирали голямо парти, но аз не можех да отида и му се обадих. Разбира се, поговорих и с Ник. Каза, че се чувствал отмъстен. Толкова много хора не вярваха, че може да го постигне.

— Отмъстен? Странна дума за Ник. Никога не съм мислила, че би могъл да я употреби.

— Защо не? — остро попита Сибил.

— Защото никога не чувства… не е чувствал… необходимост да доказва себе си пред някого. Това е дума, която би употребил човек, който не е сигурен в себе си, който се чувства неразбран или който смята, че към него се отнасят зле.

— Аз съм била омъжена за него — излязла от кожата си каза Сибил и усети как Ендърби се намръщи. — Зная що за човек е.

— Разбира се — каза Валери. — Предполагам… — в гласа й се долови нотка на колебание, — че хората се променят.

— Не. Не много. — Пръстите на Сибил здраво стискаха телефонната слушалка. „Аз просто извадих тази дума, помисли си тя, за да има какво да кажа. Тя не би могла да знае дали Ник би я употребил или не. Опита се да ми направи впечатление. Откъде би могла да знае толкова много за него? Били са заедно само няколко месеца преди шест години.“

— Учудващо е — подхвърли небрежно тя — колко много неща се случват, когато съм извън страната. Имам чувството, че съм отсъствала с години, а не само няколко месеца. Надявам се да имаш голям успех във Вашингтон. Обади ми се, когато дойдеш в Ню Йорк. Да се видим.

— Връщаш ли се вече?

— Вероятно още не. Напоследък не мога да си намеря място. Просто не знам какво ще правя. Уморих се да пътувам, но е по-добре, отколкото да си стоя вкъщи, а и не съм успяла да видя всички места, които бях решила. Миналата седмица се срещнах с едни хора, които смятат да се преселят в Непал. Помниш ли, веднъж ти разказвах. Но като дойдеш в Ню Йорк ми се обади. Секретарката ми винаги знае къде съм и какви планове имам, когато ги имам.

— И ти ми се обади, ако минеш през Вашингтон.

— Не мога да си представя какво би ме накарало да отида там, но ще го имам предвид. Успех, Сибил. Надявам се, че работите ти ще вървят така, както ти искаш.

Както ти искаш, помисли си Сибил, като затвори телефона. Ендърби се бе скрил зад вестника. Диванът, на който седеше, бе от солидно дърво. От едната страна на апартамента им бе тъмната ивица на Потомак и светлините на Вирджиния. От другата страна бе Вашингтон с широките булеварди и бели мраморни сгради. За един нюйоркчанин той бе невероятно чист град, с чист въздух и модерен трафик и добро управление. Както ти искаш.

Аз вече не знам какво точно искам.

Усвояваше нов бизнес. Бе напориста както винаги, когато решеше да научи нещо ново. Но го мразеше. Мразеше Ендърби, че я доведе във Вашингтон и я набута в една телевизия, която изглежда няма нищо общо с телевизията, която тя бе правила с години. Бе я нарекъл свой помощник-директор на мрежата. Бе прекръстил мрежата на EBN — „Ендърби Брод кастинг Нетуърк“.

— Ти ще бъдеш директор до края на годината, така че внимавай — беше я предупредил той.

EBN беше малка мрежа и лесно можеше да бъде погълната от по-големите.

— Ще станем по-голяма мрежа — каза Ендърби на Сибил по време на вечеря, докато седяха пред камината в „Ла Шомиер“ в Джорджтаун. Едва се бяха преместили във Вашингтон и Сибил вече си мислеше, че може би бе направила грешка. В Ню Йорк поне разбираше от работата си и имаха влиятелна и доходна телевизионна станция. Тук притежаваха нещо, за което още не се знаеше дали ще оживее.

— Кабелната телевизия тепърва ще направи бум — продължи Ендърби като отпрати сервитьора. Не бързаше да поръчва. — Ще бъде едно красиво, голямо бебе, една богата мина. Каналите, които ще я направят най-голямата кабелна мрежа, трябва да бъдат такива… умни, забавни, може би и порнографски…

— Не можеш да направиш това — каза Сибил. — Знаеш, че не е позволено за ефира.

— Но е позволено за кабелната телевизия. Никой не може да каже какво ще върви по нея. Една стотна процент няма да бъде регулирана. Харесва ли ти това? На мен ми харесва. — Хвърли поглед наоколо. — Имаме нужда от малко алкохол.

— Ти каза на келнера да си тръгва.

Вдигна ръка с императорски жест и поръча бутилка скъпо вино.

— Виж какво може да стане. Мрежа като EBN може да купи предавания от независими продуценти или да направим наши предавания в нашите собствени студиа. Ще купуваме или произвеждаме програми, ще продаваме рекламно време и ще пускаме толкова реклами, колкото можем да си позволим във всяко предаване. После ще обединим няколко програми в целодневно програмиране… Следиш ли ми мисълта?

Сибил гледаше как келнерът напълва чашата й. Кимна.

— Значи всичко, което трябва да направиш, е да събереш няколко предавания и тогава операторите ще почукат на вратата ти и ще ги купят.

Той й хвърли остър поглед.

— Не се шегувай с това, бебчо. То ще те направи дяволски богата, много по-богата отколкото си сега.

— Как?

— По дяволите. Ти не си слушала като ти говорих. Казах ти. Това е голям бизнес. Искаш ли да чуеш прогнозата ми? Ето я. Ако си толкова добра, колкото бе в Ню Йорк, можем да имаме от двадесет и пет до тридесет милиона домове, които ще купят от операторите нашия пакет програми в най-гледаното време. А може и повече… Като извадим дребните разходи можем да получим скромния приход от десет до петнадесет процента.

Сибил присви очи. Седеше неподвижно. Той говореше за приход минимум от единадесет милиона долара на година.

— Колко солидни са тези цифри?

— Достатъчно солидни за мен, за да ме накарат да купя това пеленаче от Дюрхайм.

Пръстите й си играеха с чашата.

— Какво искаш да кажеш с това „ако съм толкова добра, колкото бях в Ню Йорк“?

— Дяволски добре знаеш какво имам предвид. Ти ще бъдеш директор. Или президент, или ръководител, каквото искаш да се казва. Аз ще те наглеждам, ще разговарям с тези, с които трябва, но на моята възраст не можеш да очакваш от мен по цял ден да съм на педал.

Погледът й мина покрай него и спря върху рамката на камината. Всичките тези пари! Огромна национална аудитория, съпругът й ще я остави сама да се справя… и много по-често отколкото напоследък, ще я оставя сама и нощем. Защо да не се чувства по-щастлива?

Защото унижението, което изпита в Ню Йорк, бе надвиснало над нея като облак, помрачаваше всичко. Изминалите месеци само го направиха по-тежко. Сякаш колкото повече време минаваше, толкова повече оживяваше в паметта й.

— Сиб? Къде си?

Тя се стегна.

— Разбира се, че няма да си на педал. Аз ще се погрижа за това. Какво се иска? Само да се подберат подходящите програми?

— Това е най-важното. После ще трябва да подпишем договор за най-добрите канали. Операторите на кабелната мрежа са ужасни, ограничени, самомнителни Наполеони…, но те решават кой канал към коя мрежа отива. Досега нашият винаги е бил закован в тридесети канал. Никой не желае да бъде на този канал. Зрителите сядат в удобните си фотьойли и започват да натискат бутоните.

— Значи трябва да купим от първите канали?

Той се захили.

— Малката Сибил. Винаги улучва право в целта. Официалната версия е, че те не са за продажба. Но аз ще видя какво може да се направи. Ще опитаме. Кое число ти харесва?

— Дванадесет.

— Защо?

— Защото хората не обичат да се отказват още в самото начало… мислят си, че може да пропуснат нещо. Но ако са търсили от втори до дванадесети канал, вероятно ще спрат.

— Изглежда убедително. Хайде да поръчаме нещо, за бога, умрях от глад.

От тази нощ Сибил се захвана с кабелната мрежа. Още веднъж извади тетрадките си със записки от предишните телевизионни станции с впечатления и идеи, които й бяха хрумвали. Работеше от ранни зори до късно пред нощта, често заедно с Ендърби в неговия или нейния офис. Вечер се хранеха в някой ресторант. Той се прибираше у дома, а Сибил се връщаше на работа. Обикновено беше заспал, когато тя се връщаше у дома. Ако видеше светлина в стаята му, разбираше, че я чака и се отбиваше да го види. Но бе прекалено уморена за друго, освен за целувка по челото и изчезваше в спалнята си.

Но на работа се разбираха много по-добре от всякога. Ендърби никога не проумя яростта, която бе станала част от всяка нейна фибра. Тя я прикриваше под студена амбиция. Колкото повече бяха заедно, толкова повече Ендърби си мислеше, че тя е доволна.

— Трябва да наречем някак това, което правим — каза Сибил, когато започнаха да купуват програми. — Някакво послание, което ни прави различни от другите мрежи.

Той се намръщи.

— Посланията са за рекламите.

— Разбира се. Ние се рекламираме. „Ню Йорк Таймс“ например пише: „Всички новини, подходящи да бъдат публикувани!“. „Чикаго Трибюн“ казва: „Дом на звездите“. Ние какво ще кажем за себе си? Трябва да е нещо просто, да се запомня.

Той още повече смръщи лице.

— „Телевизия за всеки“. Какво ще кажеш за това?

— Не. Не е впечатляващо. „Телевизия за теб“. Май е по-добре.

— Това е впечатляващо? Не ми харесва. Какво ще кажеш за „Телевизия за кучета, дебютанти и изкуфели татковци“?

— Куентин! Аз говоря сериозно.

— Добре. Какво ще кажеш тогава за нещо, което ще ги накара да изключат каналите, които ги карат да се натъжават и напрягат? „Щастлива телевизия“.

Погледът на Сибил стана съсредоточен.

— Идеята не е лоша.

— Какво? Но аз се пошегувах.

— Знам. Но си мисля за идеята. Да се концентрираме върху специфично програмиране и да станем известни с него. Както MTV. Хората предварително ще знаят какви програми могат да очакват по нашия канал. Няма да има трагедии, нито проблеми, нито ужасни предсказания за озоновия слой или ядрените заводи. Това те могат да видят по всички канали и вероятно до гуша им е дошло някой да им го напомня непрекъснато. Ние ще бъдем ненадминати, оптимистични и пълни със забавни програми… всичко ще бъде забавно, дори и новините!

Спогледаха се.

— Тази малка Сибил — каза накрая Ендърби. — Бях сигурен, че мога да заложа на теб.

— Ще я наречем „Телевизия на радостта“. Или „Надежда“. Или „Телевизия на Светлата страна“. Нещо такова. И ще имаме нужда от водещ в новините. Мисля, че мога да повикам Мортан Кейс.

— Кой е този?

— Беше водещ в една от първите ми програми в Сан Хосе. Гледал си запис, преди да ме наемеш на работа.

— Не си спомням. Кое предаване?

— „Горещ стол“.

— Това предаване? Този водещ? Та той е гърмяща змия. Дяволски добър, но гърмяща змия. Какво общо, по дяволите, може да има той с радост или надежда, или каквото и да е там?

— Имаме нужда от змия, за да може лошите новини да изглеждат като щастливи. Той е много умен, Куентин. Имай ми доверие.

Той кимна. Внезапно се почувства изтощен.

— В моя офис има много работа. По-добре съм там. Ще се видим по-късно.

— Имаш ли нужда от помощ, за да отидеш до там?

— Не! Да отида къде?

— До твоя офис. Ти каза, че имаш още много работа.

— Знам какво съм казал, по дяволите! — тръгна леко наклонен на една страна към вратата. — Ще се видим на… на…

— На вечеря — каза Сибил. Не се бе помръднала от стола си. Никога не забравяше нещо, или някоя дума, когато си бе починал. Правеше го само, когато бе много уморен. Трябва да работи повече, помисли си тя. Той е президентът. Той трябва да се оправя. Знаеше, че отива в офиса си, за да си подремне два часа на канапето. Обади се на секретарката му.

— След половин час напомни на господин Ендърби за срещата в четири и половина. И после му дай писмата, които ти диктувах тази сутрин. Искам да ги прегледа, преди да ги изпратим.

Така преминаваше обикновеният им работен ден. Работеха през цялата сутрин. Хапваха набързо на бюрото на Сибил или на Ендърби, или пък с останалите в заседателната зала. После Ендърби отиваше да дремне. Когато решеше да избяга, си отиваше в къщи и си взимаше работата с него. Сибил оставаше в кабинета си.

Минаха сивите зимни месеци. Мина и март с рождения ден на Чад и обаждането на Валери от Хаваите. Изнизаха се и април, и май, преди Ник да доведе Чад във Вашингтон за четири дни. През тези месеци тя успя да създаде това, което вече рекламираха във вестниците и списанията като „Телевизия на радостта“ на EBN. И когато всичко бе готово за премиерата, всички знаеха, че тя изцяло е нейна рожба.

В този ден седеше в контролната зала и наблюдаваше как телевизионният екип монтира новините, десет минутните спортни емисии и прогнозата за времето. Между предаванията на живо имаше филми и записи на шоупрограми, кулинарни, детски и забавни предавания, филми за хора и животни по цял свят. След като свърши, заваляха поздравленията в контролната зала, телеграми и обаждания от целия щат. Имаше и критика, че програмите били плитки и повърхностни, и цялостният ефект не е добър. Но тя се интересуваше повече от хвалбите.

Вечерта Ендърби даде вечеря за двадесет души от персонала на EBN в „Ла Павийон“. Почувствал се отпочинал след дрямката, с черна папийонка, Ендърби придружи Сибил от Уотъргейт до лимузината им.

— Заслужаваш едно парти — произнесе той величествено като император. — Най-добрата малка продуцентка в…

Спазъм от силна болка изкриви лицето му.

— В…

Преви се и се строполи на пътеката. Някой изкрещя. Сибил отстъпи крачка назад и замръзна на мястото си. Портиерът изтича и приклекна до него.

— Господин Ендърби! — повдигна главата на Ендърби и с ужас огледа хората, които започнаха да се събират наоколо.

— Повикайте лекар! — каза някой. — Полицията! Бърза помощ! Сам ли е или има някой с него?

Сибил приклекна до Ендърби. На лицето му не бе останал и капка цвят. Той й изглеждаше нереален и някак много далечен, непознат, все едно че гледаше филм за някой, който умира. Вдигна поглед към непознатите лица, които се бяха скупчили около тях.

— Повикайте бърза помощ! — нареди тя. — Във фоайето има диван. Аз ще доведа линейка…

— Не трябва да го движите — чу дълбок глас зад себе си. Той се разля върху тълпата като гръмотевица. Сибил погледна към продълговатото лице с хлътнали бузи и сиви и спокойни като повърхността на езеро очи. Мъжът се приближи до нея.

— Мога ли да ви предложа помощта си? — попита той. — Казвам се Руди Доминус. Проповедник съм. А това е моята асистентка. — Той избута напред млада жена с бяло руса коса, деликатни черти и дребна, стройна фигура. Изглеждаше съвсем обикновена, но Сибил не можеше да откъсне поглед от нея. Очите, сигурно заради тях, или може би заради печално извитите й устни… Всички погледи бяха втренчени в нея. Сибил чувстваше, че и другите не могат да откъснат очи от нея.

— Моята асистентка — повтори Доминус. — Лилит Грейс.