Джудит Майкъл
Заслепени от страст (10)

Глава 10

— Поздравления — каза Валери като вдигна чашата си с шампанско. — Сигурно си много щастлива.

— Но ти мислеше, че не трябва да го правя.

— Мислех си, че трябва да бъде по-млад… Моето мнение в случая няма значение. Кажи ми къде живееш сега. Как може да се свърже човек с теб?

Сибил извади малко портмоне от чантата си и й подаде визитна картичка, на която със златни букви беше изписано „Сибил Ендърби“, адреса и телефонния номер.

— Ама ние сме съседи! — възкликна Валери. — Чудесно място е, нали? Там горе можеш да се чувстваш съвсем уединено, независимо че си в големия град.

— Прекалено тихо е, сякаш не е в Ню Йорк. Иска ми се да се преместим малко по-надолу, но Куентин няма да се съгласи.

Валери се усмихна.

— Не е лошо от време на време да се чувстваш сякаш не си в Ню Йорк. Къде ходихте след сватбата?

— Никъде. Останахме през нощта в Кънектикът, в една странноприемница и после се върнахме. Куентин не обича провинцията, а пък аз трябваше да се погрижа за предаването си.

— Дори не си си взела няколко свободни дни? Сибил, ами меденият месец, ами сватбеното пътешествие?

— Е, предполагам, че по някое време ще отидем някъде. Но сега не искам да изоставям студиото… — Забеляза, че в погледа на Валери се прокрадна любопитство и закачка. — Какво значение има? Ще направя това пътешествие по-късно. Сега най-важното нещо е „Световен наблюдател“ и другото предаване, по което работя. Не ми е достатъчно да съм просто омъжена. Имам нужда от много повече. И докато науча хората да се грижат за това, което правя, не мога да замина никъде. Но един ден ще го направя. Записах си всички тези места, където си била, след като завърши колежа. Ще отида до всяко едно от тях.

Валери кимна.

— Сигурна съм, че ще го направиш.

Настъпи кратка пауза.

Сибил наблюдаваше как келнерът отново напълни чашата й с шампанско. Малките мехурчета нарушаваха гладката повърхност и хвърляха весели пръски. Вдигна поглед и видя отражението си в огледалото срещу нея в тясната стая. Там бе и изображението на Валери. Две изискани жени и двете в меки вълнени рокли. Валери носеше златно колие, а Сибил бе с пет реда златни верижки с перли с различна дължина — подарък от Куентин за сватбата. Седяха в кадифени столове. Красотата на Валери бе изтънчена и притегателна на меката светлина, а тази на тъмнокосата Сибил бе по-драматична. Сибил толкова силно мразеше Валери, че от омраза чак въздух не й стигаше. Бяха в частния клуб на Валери в Ню Йорк — градът на Валери; богатството, свободата, силата и властта, които движеха този град като локомотив, принадлежаха на Валери и приятелите й. Сибил се бе преместила в съседство с Пето авеню на Валери. Бе се преместила там не защото то й принадлежеше или го бе наследила от семейството си, а защото бе на Куентин Ендърби.

— Как е Чад? — попита Валери. — Дойде ли на сватбата ти? А за Коледа?

— Не. Настинал е и отложиха пътуването си в последния момент.

— Съжалявам. Мислех си, че мога да го видя.

— Кого? — погледът на Сибил бе изпълнен с предизвикателство.

— Чад — каза Валери като невинно се усмихна. — Казах ти, че се надявам да се запозная с него.

— Няма да идва в Ню Йорк. Куентин не обича деца. Аз ще отида до Калифорния да го видя.

— Значи няма да мога да се запозная с него. Жалко. Изглежда очарователно на снимките — красив, забавен и обичлив… — Отново настъпи тишина. — Ще продължиш ли да работиш на пълен работен ден? — попита Валери.

— Разбира се. Какво друго да правя?

— Да се забавляваш. Винаги си била толкова сериозна, Сибил — работиш, учиш, правиш тези бележки и разсъждения за телевизията, за които ми разказа… Защо поне веднъж не се отпуснеш за малко и просто да се позабавляваш?

— Но аз и така прекарвам добре времето си.

— Ти обичаш работата си, но трябва да имаш малко време само за себе си. Помисли за себе си и за никой друг. Никой от нас не може да работи непрекъснато…

— Да работи? Ти? Върху какво?

— Върху каквото и да е — каза спокойно Валери. — Зная, че мислиш, че нищо не правя, Сибил, но не е така. Доста се забавлявам, защото така ми харесва. Виж, ще ти дам един списък на разни места. Сега можеш да си позволиш да ходиш там, а и това е добър начин да опознаеш Ню Йорк. — Извади от елегантна чанта малко кожено тефтерче и започна да пише със златната си писалка. — „При Сандра“ — промърмори тя. — Трябва да се запознаеш със Сандра. Тя пази мерките ти в магазина си, има и много хубави платове и каквото ти направи е уникално — сигурна си, че само ти ще носиш такова в цял Ню Йорк. И Бруно… чудесен човек… на Медисън, мисля, че около Осемдесет и първа. Прави ти еталон на крака. Никой друг не може като него да направи обувки или ботуши. Също и Нели в Лес Деимс. Тя плете най-хубавите пуловери. Да видим кой още. Салваторе — най-добрият масажист в града. — Погледна към Сибил и й се усмихна. — Най-хубавото нещо на Ню Йорк е това, че е пълен с хора, чиято работа е да те направят щастлив. И са много добри в това. Чудесно ще прекараш времето си с тях. — Прибави още няколко имена. — Повечето от тях няма да те приемат, без да те представя лично. Когато си определяш среща с тях, използвай името ми.

„Да ме вземат мътните ако го направя, помисли си Сибил, имам си свое име. Ако си мислиш, че ще се мотая из този град като просякиня…, моля ви, сър, моля ви, мадам, пуснете ме в магазина си, аз наистина съм много уважавана, Валери Шорхем ще гарантира за мен…, ако си мислиш, че ще използвам шибаното ти име…“

— Сибил? — Валери се взираше в нея. — Добре ли си? Цялата гориш. Да не би да имаш треска?

— Не, добре съм. Наистина. — Сибил отпи малко вода. — Малко е топло тук. А може и да е от шампанското.

— Искаш ли да излезем навън за глътка въздух?

— Не, наистина. Добре съм. — Скръсти ръце върху скута си. „Не ставай глупачка, помисли си тя. Използвай я.“

Валери направи знак на келнера и поръча чай и още една чиния със сандвичи хапки.

— Благодаря ти за всичко, което правиш за мен — започна Сибил. Сложи ръка върху ръката на Валери. — Да се грижиш за мен и да ми помагаш…

— Не звучиш много убедително — каза Валери.

— Вярно е. Просто не съм сигурна, че ще мога да правя нещо от всички тези неща, за които ми говориш. — Гласът на Сибил се скърши. — Не мога сама да ходя на непознати места и да моля за помощ. Винаги съм се страхувала да не ми се присмеят, защото не знам например как да си избера подходящи дрехи, или грим или обувки…

— Да ти се присмеят? Защо ще го правят? Те искат да похарчиш парите си при тях, а не да нараняват чувствата ти. А и какво те интересува какво си мислят? Единственото нещо, което трябва да те интересува, е дали вземаш това, което искаш. Сибил, не мога да повярвам, че се притесняваш за такива неща. Ти си толкова уверена в себе си, когато говориш за работата си.

— Но това е различно. Винаги, когато не става въпрос за работата ми се чувствам изгубена. — Леко сви рамене. — Глупаво е да говоря за това. Просто трябва да се преборя. Права си.

— За бога, не трябва да правиш всичко сама. Защо просто не помолиш за помощ? Ако се страхуваш сама да започнеш, ще дойда с теб. Искаш ли?

— Не, не мога да те карам да правиш това. Няма нужда да ме водиш за ръка. Ще се справя сама.

— Ще ми позволиш да те запозная с всички тези хора. Четири-пет сутрини ще са достатъчни. Ще можеш да си уредиш това време, нали? Без да спориш, Сибил. Ще ми бъде приятно да го направя. Напоследък е много скучно. А това ще ми достави удоволствие.

— Добре, но не съм сигурна… Наистина ще ми бъде приятно. Ще бъде като да преследваш съкровище. — Погледна към Валери с нещо като невинно нетърпение. — През цялото време имах чувството, че голяма част от Ню Йорк е невидима за мен. Понякога, когато се прибирам пеш вкъщи след работа, усещам, че има много скрити места на най-горните етажи на сградите или в малките улички, за които нищо не знам. А и не зная как да ги открия…

— Е, сега може да си сигурна, че ще го направиш.

Сибил я погледна крадешком, но на лицето на Валери имаше само една голяма, топла усмивка. И в очите й имаше топлина, но Сибил бе сигурна, че е разбрала как е изманеврирала, за да помоли за помощта й. „Предполагам, че невинаги е глупачка, помисли си Сибил.“ Валери се облегна назад, докато келнерът сервира чая и сандвичите.

— Имах предвид точно това, което казах. Не трябваше да чакаш да ти предложа. Ако искаш нещо, просто ме помоли. Зная колко много работиш, аз също имах своето лошо време. А и Ню Йорк не е място, в което човек лесно започва да се чувства у дома си. Куентин не може да направи всичко това за теб. Той не знае от какво имаш нужда. Между другото, имам няколко добри галерии за антики, а ти… смяташ да пренаредиш апартамента му, нали?

— Не и ако той държи на своя стил. Но работя по въпроса. — Размениха си усмивка. — Той е много любвеобилен и разбира се и аз съм луда по него, но иначе е такъв инат… Живял е сам прекалено дълго… три години след последния му развод. Ти сама ли подреди апартамента си?

— Със Систър — усмихна се Валери. Видя празния поглед на Сибил. — Систър Париш. Тя е великолепна по вътрешния интериор. Прави комбинации, които никога не биха ти дошли наум. И винаги са сполучливи. Видя апартамента ми. Имаш представа какво може да направи. Искаш ли да й се обадя? Куентин не може да има нещо против.

— Не — отговори Сибил. Отново пламна цялата. Яростта се разля по цялото й тяло. „Кучка. Нарочно го направи, за да й покаже колко е невежа. Откъде можеше да е чувала за някоя си Систър? Откъде изобщо можеше да познава някоя декораторка?“ Прехапа устни.

— Съжалявам — каза Валери. — Разбира се, че не познаваш Систър. Откъде би могла? Ти си живяла в Калифорния. Ще ми бъде приятно да те запозная с нея. Кажи ми разписанието си, за да мога да го уредя. — Тя се усмихна леко присмехулно. — Иначе с какво ще запълвам дните си. — Взе пакетите от съседния стол и стана. — Трябва да тръгвам. Днес Кент има рожден ден и е поканил двеста души близки приятели, за да му помогнат да го отпразнува. Двамата с Куентин трябва да дойдете на вечеря. Ще сме само четиримата, за да можем да се опознаем. Ще ти се обадя. И ще уточним датата. Не съм ти купила сватбен подарък. Има ли нещо, което би искала, или аз да избера?

— Ти избери. — Сибил също стана и оправи новото си палто. Беше мек февруарски ден, недостатъчно студен за кожено палто. Валери не носеше палто. Но тя го беше купила тази седмица и щеше да го носи, докато й омръзне, или докато дойде лятото.

Лимузината на Валери я чакаше пред вратата.

— Искаш ли да те откарам? — попита тя.

Сибил поклати отрицателно глава.

— Имам среща с Куентин.

Допряха бузи и леко се прегърнаха. Сибил изчака малко преди да извика такси. „Имам нужда от лимузина, помисли си тя. И когато Валери реши да ме води по бутиците си, тя ще е тази, която ще седи зад моя шофьор.“

Даже и в таксито изпита тръпката, че се изкачва към дома си. Движението на колите по улицата ставаше все по-свободно с увеличаването номерата на сградите. Въздухът ставаше все по-чист, атмосферата все по-префинена, магазините все по-малки, а цените им все по-високи. „Трябва да свикна с тези цени, помисли си Сибил. Няма да се почувствам богата и щастлива, докато мисля, че цените са отвратително високи и не започна да ги схващам като едни прилични, разумни цени.“

„И ще го направя, каза си тя, когато таксито спря пред дома на Куентин… не, пред нейния дом.“ Нейният портиер дойде да й отвори вратата. Нарича я госпожа Ендърби, все едно че това е името на поколения прародители. Държи й вратата на асансьора, качва се с нея до нейния етаж и я чака, докато си намери ключовете, за да види дали няма да има нужда от още нещо.

Куентин не си беше вкъщи. И тя с удоволствие се наслаждаваше на самотата сред огромните стаи. Отиде до прозореца и се загледа в тъмното езеро, все едно че бе нейното езеро. Отново се обърна към ярко осветената дневна с мраморната камина и тежка мебел. Тихо приседна на ориенталското канапе и се почуди как ли би променила този интериор Систър. Стана и отиде в библиотеката. Запали осветлението и седна пред бюрото на Куентин. Помисли си за Ник. Винаги след срещи с Валери си мислеше за него. Отдавна не бе говорила с него. Импулсивно вдигна телефонната слушалка и му се обади.

Той работеше и бе нетърпелив, но в гласа му долови тревога.

— Случило ли се е нещо?

— Просто ми се прииска да ти се обадя — започна тя. — Забравих за…

— И това е всичко? Просто ти се е приискало да ми се обадиш?

— Нали това ти казах. Защо се заяждаш с мен? Забравих за часовата разлика. Тук е шест часа.

— А тук е три. Има ли нещо друго, което искаш да знаеш?

— Никога преди не си бил гаден, Ник. Можеш да ми кажеш как е Чад.

— Можеш да му се обадиш и да разбереш. Ще му бъде приятно да те чуе. Сега си е вкъщи, ако решиш да му позвъниш.

— Опитах. Но никой не се обади.

— Никой не се обади? Настинал е и Елена каза, че няма да излизат целия следобед. Освен ако му е станало по-лошо и го е завела на лекар.

— Болен ли е? — попита Сибил.

— Мисля, че просто е настинал. Сибил, ще позвъня у дома. Сигурно му е станало по-зле. Ще поговорим друг път.

— Може би съм сбъркала телефона — бързо каза тя и нарочно смени цифрите като му го прочете.

— Четири, а не пет — поправи я той. В гласа му се долови облекчение. — Опитай отново. Ще го намериш. Кажи му, че ще му донеса нова книжка. Днес нямах възможност да му се обадя.

— Сигурно си зает. При теб е много шумно.

— Сибил, затънал съм до гуша в работа. Какво искаш?

— Просто да си поговорим. Да ти кажа здрасти. Защо да не се чуваме от време на време?

— Да. Вероятно идеята е добра. Но не и по средата на деня. Обаждай се вечер и тогава можеш да поговориш и с двама ни.

— Но ти всяка вечер излизаш… нали…? С твоите приятелки.

Ник се намръщи. В гласа й прозвуча ревност. Какво имаше? И къде ли бе съпругът й?

— Ще ти се обадя довечера, когато се прибера вкъщи за вечеря. Обади се на Чад, Сибил. Той ще се зарадва.

Затвори телефона, преди да е успяла да каже нещо друго. И моментално я забрави, погълнат изцяло от работата си. „Омега“ се разрастваше. Ник дори не знаеше колко инженери, техници и монтажници работят в нея. Веднъж Пари го попита:

— Нямаш ли чувството, че губиш контрол?

Той бе кимнал с глава.

— Ако можеше да правим всичко малко по-бавно…

— Но ако ти бе човек, който обича да прави всичко бавно и спокойно, нямаше да инвестирам в теб — каза тя и го улови за ръката. — Нито пък останалите щяха да го направят.

Знаеше, че е истина. Двамата с Тед бяха увеличили с половин милион парите на тримата инвеститори, включително и тези на Пари, защото техният компютър бе по-добър от всички останали, освен „Apple“.

Нищо вече не беше рутинно, нито спокойно. Бяха постигнали успех, преди да имат достатъчно време за организационната работа: да подредят архив, да установят процедурите, да организират работата. Така че хаосът изглежда обхващаше всичко. Всеки ден избухваше по една криза — или не можеха да открият частите, които им трябваха, или нещо в оборудването се издънваше, или се оказваше, че хората не им достигат, или че конкурентите им са свалили цените, или че се е появил вирус в софтуерния продукт.

Атмосферата бе наелектризирана. Нямаше нищо, което да става бавно и скучно. И когато идваха поръчките, отначало малки, но постепенно за все по-голямо количество, производството се увеличаваше и всичко останало се завърташе на бързи обороти. Никога нямаше достатъчно време за обмисляне, трябваше да се взимат бързи решения, да се дават разпореждания на работниците, и после отново да се взимат други решения. Ароматът на триумф и богатство се носеше из въздуха.

Като президент Ник започна да пътува. Той подписваше договори, присъстваше на изложения на компютри в Америка и Европа. Но по-голямата част от времето си бе в Сан Хосе и работеше върху „Омега 2000“, една авангардна хардуерна и софтуерна система, която щеше да се превърне в стандарт за индустрията.

През юли, когато инсталирания на тавана еркандишън не успяваше да се пребори с високите летни температури, пристигна нова поръчка и Ник и Тед се видяха принудени да работят по-усилено от когато и да било преди. Трябваше да предоставят хиляда и петстотин компютъра до първи септември.

— Ще се справим — каза Ник на Чад по време на вечеря. Елена бе отишла на кино с приятеля си и двамата бяха сами. — Бих искал да можеш да работиш с мен, но има закон за детската трудова заетост.

— Детската трудова заетост? — попита Чад.

— Работа.

— Чад може да работи — тържествено заяви Чад. — Чад кова, кова и направи масата да звъни.

— Да звъни? Сигурен ли си, че употреби правилна дума?

Чад взе лъжицата и започна ритмично да удря с нея по масата.

— Харесва ми ритъма, но не чувам звън — каза Ник. — Коя маса? Твоята работна маса?

— Масата на тате — каза Чад с искрен смях.

— Слушай, приятелю, ти май не трябваше да влизаш там.

Очите на Чад се разшириха и долната му устна затрепери.

— Не листата на тате. — Той много усърдно заклати главичка. — Чад никога не пипа листата на тате. Тате каза „не“.

— Той със сигурност го е направил — въздъхна Ник. — Мисля, че съм пропуснал нещо. Трябва ти ксилофон или по-добре барабан. Дай ми ден-два и ще ти донеса.

След вечеря почетоха заедно. Чад се бе сгушил в скута на баща си и повтаряше думите, които Ник четеше, като му показваше картинките.

— Добре — каза накрая Ник. — Време е да си лягаш.

— Не — запротестира Чад.

Ник се засмя и го качи на раменете си.

— Чад може да отиде на работа с татко. Моля!

— Ще дойдеш в някой от следващите дни. Но не и в осем часа вечерта, когато трябва да си лягаш.

— Чад ще отиде на работа с татко, Чад ще отиде на работа с татко…

— Казах не. — Ник го свали от раменете си, постави го на леглото и седна до него. — Договорихме ли се?

— Договорихме се — каза Чад. Плесна лекичко лицето на Ник, както правеше с любимата си плюшена играчка. — Добро тате. Добро момче.

Ник избухна в неудържим смях. Силно прегърна сина си, като опря буза в тъмните му къдрици.

— Обичам те, Чад.

Чад също бе обвил ръце около врата на баща си и двамата останаха известно време така, мълчаливи в топлата прегръдка.

— Ти си страхотно момче — прошепна Ник. — Не знам какво бих правил без теб. — Чад се мушна в леглото и Ник го зави до брадичката с одеялото. — Нещо в мен щеше да е празно — каза повече на себе си Ник.

Угаси светлината и остана за момент загледан в личицето на Чад и в усилията му да държи очите си отворени.

— Обичам те, тати — тихо прошепна детето. Ник се наведе към него и го целуна. — Къщата ни е пълна е любов. Спи спокойно, приятелю мой.

Тихо се измъкна от стаята. Сибил отново бе звъняла тази сутрин. Винаги очакваше да чуе, че е променила решението си и ще го съди за родителски права над Чад. Не го каза… всъщност веднъж се бе изпуснала, че Ендърби не иска около него да се мотаят деца. Но въпреки това непрекъснато правеше разни намеци, че тези дни може да реши да си вземе Чад и така държеше Ник под непрестанно напрежение. Няма да успее да си го вземе, мислеше си Ник. Никога не би могла да убеди някой съдия да й го даде. Вече бе минала почти една година от развода им, а тя бе идвала да види Чад само два пъти и то за не повече от два-три дни.

Всяка вечер си казваше това и много по-убедително особено в дните, когато се обаждаше Сибил.

Притвори вратата на стаята на Чад и взе една книга. Седна в дневната да почете, докато чака Елена да се върне от киното. И после, както всяка нощ, отиде отново на работа.

— Този живот е същински ад — започна Тед с влизането в офиса. — Десет часа вечерта е. Защо си тук, а не си в някой ресторант или на театър с някоя красавица? Или по-добре в леглото й?

— Реших, че имаш нужда от компания — усмихна се Ник. — Изпуснах ли нещо?

— Засега е доста спокойно. Голямата работа ще настане, когато чипът ІC за принтер се върне от Соуър. Какво стана с вас с Пари?

Ник се облегна назад и бутна купчина доклади към него.

— Не съм я виждал от май.

— Нарочно ли? Струваше ми се, че ви е добре заедно.

— Предполагам, че и двамата сме прекалено заети. И ти си зает, колкото и аз. Я ми кажи колко срещи си имал за последните шест месеца.

— Повече от теб.

— А на теб идвало ли ти е наум, че имам син? Когато имам свободно време го прекарвам с него.

— Хей, какво ти става? Не ти казвам как да живееш живота си. Просто виждам как от ден на ден ставаш все по-кисел и раздразнителен и ако не внимаваш, някоя сутрин ще се събудиш прошарен, мрачен и отпуснат… и тогава къде ще си?

Ник избухна в смях.

— В голяма беда. Благодаря, Тед. Харесва ми, че се притесняваш за мен. Веднага като се справим с поръчката ще си взема малко почивка. И ти също.

Взе един от докладите.

— И аз мога да свърша тази работа — каза Тед и започна да почуква с молива си по чертожната маса на Ник. — Има и още нещо, освен това, че работиш прекалено много.

Ник вдигна поглед.

— Какво е то?

— Ти се месиш в работата на другите.

— Какво?

Тед седна на ръба на масата.

— Ще ти кажа какво чух, а ти слушай. Просто слушай. Всички мислят, че си страхотен и им харесва да работят за теб. Смятат, че си най-добрият. Но ти се бъркаш във всичко, което правят. Ти си един от най-добрите програмисти в света. Защо не отделяш повече време на „Омега 2000“ вместо да се занимаваш с неща, за които сме назначили хора да ги вършат?

Ник остави доклада.

— Понякога е много по-бързо сам да направиш нещо, отколкото да обясняваш на друг как да го направи. Съжалявам, че не съм успял да създам добра организация…

— Не искам да се извиняваш. Просто се опитвах да ти кажа какво става тук.

— Знам какво става тук. Аз ръководя това място.

— Ние двамата, по дяволите, ръководим това място.

— Извинявай! Двамата го ръководим. Добре. Каза ми какво си чул да се говори. Благодаря. А сега ме чака работа.

Тед го изгледа и напусна стаята като остави вратата отворена. Ник стана и я затвори. Върна се отново на бюрото и разпростря докладите пред себе си.

Чете до два през нощта. В девет на другия ден си направи втората за деня чаша кафе и отвори кутията с понички, които бе купил на път за работа. Десет минути по-късно в стаята влезе пребледнял началник производството. Ник остави кафето си.

— Какво не е наред?

— Соуър го е сплескал. Пратили са погрешни чипове за принтер. Обадих им се. Казват, че това е всичко, с което разполагат.

— Глупости. — Ник отмести някакви книжа от бюрото си. — Говорих с тях преди две седмици. Имат повече ІC чипове, отколкото ние се нуждаем.

— Глупавият задник в склада е объркал номерата им, Ник. Те ги нямат. Трябва ни малко време. Ще ги вземем от другаде.

— Мръсното копеле… — Ник бутна стола си назад. — Кой от нас може да ги вземе днес или утре?

— Никой. Блестър има един подобен. Казват, че не може да се намери разлика.

— Знам го. Използвал съм го. Цената същата ли е?

— С няколко цента по-евтина, но…

— Колко имат?

— Достатъчно за това, което ни трябва. Лошото е, че докато ги пуснем на тест ще загубим толкова много време, че никога няма да може да го наваксаме.

— Тогава няма да ги проверяваме. Първо…

— Ник, няма начин проклетите ІC да минат през мен, без да са проверени.

— Ще проверяваме, докато монтираме. Сигурен съм, че ще работи. Правил съм го и преди. — Само няколко дни закъснение, не е толкова лошо. — Той придърпа към себе си телефона, провери в тефтерчето си и проведе кратък телефонен разговор.

— Ще ги имаме утре сутрин, ако можем да изпратим за тях превоз. Аз ще се погрижа за това, а ти подготви хората си за монтирането. Аз ще се заема с тестовете.

— Ще направя всичко. Това е, за което ми плащаш, но искам да ти кажа, че не ми харесва.

— Нито пък на мен. Но нямаме друг избор. Не се безпокой за тестовете. Ще поговоря с Ед за това.

Началник монтажното тръгна да каже нещо, но после само сви рамене.

— То е твоя рожба.

Думите парнаха Ник. В началото, когато компанията започваше, когато двамата с Тед наеха няколко инженера, всеки чувстваше всеки проект като нещо принадлежащо на всички. И сега: То е твоя рожба. Тези думи го разтревожиха, но той ги избута в едно крайче на съзнанието си за друго време. Точно сега имаше много работа. В математическата програма, развита за гимназиите се бе появил вирус, който довеждаше всяко равенство до нула, а отгоре на всичко и климатикът бе престанал да работи.

След гневен разговор по телефона, Ник убеди сервиза да дойде след половин час и в късния следобед студеният въздух вече циркулираше из помещенията. Тази нощ двамата с Тед помогнаха на програматора да фиксира вируса в математическата програма. Заместителите на IC чиповете пристигнаха на сутринта. Започна последният етап в производството на хиляда и петстотинте компютъра. В следващите две седмици Ник почти не виждаше Чад и никой друг, освен хората, с които работеше. Пресрочиха само с три дни.

Но триумфът им трая много кратко.

— Ник, обадиха се от училището Емерсън — съобщи секретарката, когато се върна от езерото Тое, след уикенда, прекаран с Чад. — Нещо не е наред с новия им компютър.

Това сложи край на триумфа.

— На екрана се появяват някакви глупости — каза Дарел Браун, директорът на училище Емерсън. — Отначало всичко беше наред, но щом започнахме да печатим, всичко от екрана изчезна и започнаха да се появяват цифри, букви, въпросителни… всичко, което може да ти хрумне… Пълен боклук.

— Колко от тях проверихте? — попита Ник.

— И петте. Всички са такива. Ник, ние трябва да демонстрираме тези неща след две седмици. Знаеш колко ми бе трудно да ги получа… цената, както знаеш, винаги сме на границата…, а и те не работят!

— Задръж, Дарел. — Ник се втренчи в диаграмата на стената. Сърцето му започна силно да тупти. Командата за принтиране се подаваше и контролираше частично от този IC чип. А той бе забравил да каже на Ед да го подложи на тест преди и след монтирането.

Ти, глупаво копеле, забрави да му кажеш. Имаше много неща, които трябваше да свърши тогава: вируса в математическата програма, напускането на програмиста, и още нещо. А и климатикът се бе развалил. Помнеше, че се обади в сервиза. Ти вършиш дори секретарската работа, за бога. Виждал съм те да въртиш телефоните, което може да направи и друг.

— Ник? — попита Дарел Браун. — Там ли си? Платихме цяло състояние. Сега какво ще правиш?

— Ще ги оправим — просто каза Ник. — Знаеш, че винаги държим на думата си, Дарел. Каквото и да ни струва това, ще направим системата да работи. Ще изпратим някой да вземе компютрите и ще ти ги върнем до седмица. Гарантирам.

— Седмица. Добре, ако наистина направите това…

— Разбира се, че ще го направим. Ти ги приготви, добре?

Затвори телефона и остана неподвижен и напрегнат. Чуваше как звънят телефоните в другите стаи.

„Не се притеснявай за пробите. Ще кажа на Ед.“

„Мога да инсталирам всичко. За това ми плащат.“

„… ти се месиш във всичко, което правят, включително и в неща, които не трябва да са твоя грижа.“

„Това е твоя рожба.“

Прилоша му. „Какво направих?“

Тед бе застанал до вратата. Лицето му бе пепеляво. Зад него се виждаше производствената зала, в която цареше суматоха. Телефоните не спираха.

— Колко обаждания има?

— Петдесет и три. Не мога да повярвам, че всички те ще…

Началник производството се появи зад Тед.

— Проверих тези, които оставихме тук. Проблемът е от IC чипа.

Ник кимна.

— И аз мислех така — опита се да успокои малко свития си стомах. — Какво им казахте? — обърна се той към Тед.

— Че ще ги вземем и ще ги оправим.

— И аз казах така на Дарел. От училището Емерсън. Имаме нужда от превоз. Ще се обадя… — спря като срещна погледа на Тед. — Мери трябва да осигури превоз и да отиде до клиентите ни. Ще съберем и компютрите на всички останали, които още не са се обадили.

— Добре. А IC чипът?

— Ще намерим подходящите, ще ни ги докарат през нощта. Най-лесно би било от… — и той написа няколко имена на един лист и ги подаде на Тед. — Колкото и да струват. Изпуснах шанса да спестя пари. Време също. Можеш ли да им се обадиш?

Тед се усмихна, махна като за поздрав с ръка и излезе от стаята. Шумът в производствената зала все повече нарастваше. Телефоните не преставаха да звънят, клиентите се обаждаха, за да се оплачат, че системата не е успяла да заработи. Тогава в офиса на Ник нахлуха началникът на инженерите, наблюдателят на проверките и изпитанията, техническият наблюдател.

— Какво става, по дяволите?

Ник им разказа, без да пощади себе си.

— Очаква ни тежка седмица — кимна началникът на инженерите. Това бе целият коментар. На всеки бе ясно, че почивката се отлага до преминаване на кризата. Ник, напрегнат и вцепенен, се опитваше да говори с нормален глас, докато правеха планове как да подменят чиповете. А телефоните продължаваха да звънят.

Главният дистрибутор на „Омега“ се обади по време на обсъжданията.

— Чух, че имаш малък проблем, Ник. Не работят ли? Имаме в склада толкова много и те не работят? Какво трябва да направя, Ник? Да ги продам на децата за Коледа?

— Работим по въпроса. Ще ти се обадя днес следобед или утре сутрин.

— По-добре да го направите, Ник. Вашите стоки ми заемат доста пространство, и ще ми струва пари, ако не мога да ги натоваря на корабите за моите клиенти. Оправи нещата или ще ти ги изпратя обратно и ще разваля поръчките.

— Слушай, изчакай малко. — Ник закрачи зад бюрото, като прекара телефонния кабел зад гърба си. — При мен е техническият контрольор — каза той. — Искам да верифицира нещата. Ако става въпрос само за обикновено инсталиране… аз все още не знам това, но ако това е проблемът, ще изпратим екип в склада да го направи на място — хвърли въпросителен поглед към техническия контрольор, който бе направил малък кръг с палеца и показалеца си. — Това устройва ли те?

— Да ги инсталирате тук?

— Точно така.

— Можете да го направите? Но ние не разполагаме с апаратура.

— Не зная от какво ще имаме нужда. Ако можем да го направим с апаратура, която да донесем, ще го направим.

— Хъм. Добре. Не виждам нищо лошо в това. Кога ще знаеш?

— Надявам се, днес следобед. Ще ти се обяда. Но дотогава няма да предприемаш нищо, нали?

— Добре. Обади ми се.

Когато Ник затвори телефона, Тед се подаде на вратата.

— Два дни за чиповете. Ще ги изпратят със самолет от Бостън. Не питай за цената. Достатъчно е само един от нас да получи сърдечен удар.

— Добре, ще те попитам по-късно. Можеш ли да поговориш с Уилт да инсталира допълнителна станция за провеждане на тестове? И определи хората, които ще го правят през нощта.

— Добре. — Излезе, но след малко отново се показа на вратата. — Ник, ще се справим. Можеше и да е по-лошо. Можеше да се саморазрушат след подаване на команда за влизане.

Ник се подсмихна.

— Благодаря ти, Тед — и отново се обърна към групата около бюрото. — Докъде бяхме стигнали?

— Обезвреждане на дистрибутора — каза техническият контрольор. — Добре се справи, шефе.

— Благодаря — кимна Ник. Обичаше ги за тяхната прямота. — Какво още имаме да правим?

Знаеше, че ще успеят да се справят със загубите всички заедно. Щяха да инсталират наново тези хиляда и петстотин компютъра и да ги върнат отново на клиентите си. И никой извън компанията няма да разбере колко опасно и съсипващо е било. Но Ник добре знаеше, че ще му струва цяло състояние да направят всичко това тихо, спокойно и да се измъкнат от кашата, която той забърка. Добре знаеше, че няма да останат достатъчно пари, за да разработят „Омега 2000“, поне не така рано, както той се надяваше.

Той внезапно бе научил за Ник Филдинг неща, които не му харесваха. Въпреки че непрекъснато говореше за атмосферата, на която всеки в компанията се радваше, той не се бе доверил на никого. Ти се месиш в работата на другите. А това бе много меко казано. Той винаги се бе старал да владее нещата.

„Страхувал съм се от провал, помисли си той. Страхувал съм се да не изгубя всичко, както изгубих Валери. Както мога да изгубя и Чад. По дяволите, този страх, след като отидох твърде далеч и можех да затрия цялата компания. И колко много неща развалих още. Позволих на Пари да се измъкне през това лудо лято. Не съм разговарял с приятелите си с месеци. Не прекарвам с Чад толкова време, колкото е необходимо за него и колкото самият аз желая.“

 

 

— Ник — повика го секретарката. — На телефона е Сибил. Казах й, че си зает, но тя настоя.

Вдигна телефонната слушалка. Паниката бързо се разля по тялото му.

— Здравей — каза небрежно той.

— Ще имам мое предаване, Ник. Ще бъде пред камерата.

Опита се да разбере какво иска да му каже. Стори му се, че няма връзка с нищо.

— И затова ли ми се обаждаш?

— Какво искаш да кажеш? За мен това е много важно, Ник. Обаждам ти се, защото искам да си тук, когато е първото ми предаване.

— Защо? — попита той.

— Защото искам да ме гледаш! Защо си толкова безчувствен? Знаеш, че точно това съм искала през целия си живот. Освен това си мислех, че на Чад ще му е приятно да види майка си по телевизията.

Ник хвърли молива си.

— Добре. Ще се опитаме да дойдем. Кога ще бъде?

— Не съм сигурна. Ще ти кажа. След няколко месеца, вероятно…

— Няколко…

— Аз току-що научих за това. — Сибил усети оправдателната нотка в гласа си и се ядоса. Защо трябваше да се оправдава пред него? — Исках да знаеш за това. Ще ти се обадя веднага щом науча датата. Как си?

— Добре. А сега трябва да тръгвам, Сибил. Ще поговорим…

— Знам, че мразиш да те безпокоят на работа, Ник. Но аз бях така развълнувана… Много ли си зает?

— Ние винаги имаме много работа. А и тази сутрин имахме малък проблем.

— О-о, съжалявам. Нещо сериозно?

— Не по-лошо от бедствие. Ще ти се обадя скоро.

— Ник…!

Но той бе затворил телефона. Сибил се втренчи в слушалката. Не биваше да му се обажда. Снощи заедно с Куентин бяха в апартамента на Кент и Валери на едно от безкрайните им партита. И днес Куентин й каза, че може да бъде водеща на „Финансов наблюдател“, последната програма, която бе направила. Нямаше търпение да сподели с някого, и разбира се, това бе Ник. Тя нямаше други приятели, освен Валери. Но тя не й се доверяваше. С други думи — трябваше да каже на Ник. Искаше да е сигурна, че той знае колко щастлива и изпълнена с успехи е и че едва след като го е напуснала, е можела да стане точно такава, каквато е искала да бъде. Той трябваше да разбере колко прекрасен е животът й в Ню Йорк, и колко малък и незначителен е неговият живот в Сан Хосе.

Е, добре, сега знаеше. Значи отново можеше да забрави за него и да се заеме с работата си. Всеки ден тренираше гласа и тялото си за появяване пред камерата. През август двамата с Куентин отидоха до Мейн. Той настояваше да останат целия месец, за да играе голф. Но тя се върна сама, за да продължи обучението си. Бе планувала „Финансов наблюдател“ за средата на септември, когато щеше да бъде премиерата на всички нови програми. Но когато Куентин се върна от Мейн й каза, че няма да успеят до тогава.

— Защо не? — настоя тя. Бяха в спалнята й в златисто и сребристо, премебелирана от стая за гости. Чрез един будоар тя се свързваше със спалнята на Куентин. Сибил сваляше гривните от ръката си.

— Работя по това предаване от юни. То е готово и ти знаеш това.

— То може да е готово, но ти не си — произнесе той.

— Откъде знаеш? Нямаш представа какво мога да правя.

— Вчера гледах записа ти. Твоят преподавател ми изпрати касетата, след като сте свършили с обучението. Не мислиш, че ще ти позволя да се появиш в ефир, без да съм видял как изглеждаш, нали? — с невиждащ поглед улови яростта и тревогата, които изпълниха очите й. — Няма защо да бързаме. Нашите проучвания показват, че ще бъде хит и то ще бъде хит, когато и да се появи. Но не и ако ти не можеш да го направиш.

— Уолтър каза…

— Уолтър е преподавател, но няма и представа от телевизия. — Широко се усмихна, доволен от себе си. — Но ще се получи. Ще го бъде. Успокой се. Прав съм и ти вероятно също го знаеш. А ако не си го разбрала, не ми казвай. — Обви ръце около нея и я привлече към себе си. — Нека да се приберем по-рано довечера.

— Добре — съгласи се тя.

— Къде ще ходим за вечеря?

— Три пъти вече ти казвам. В Коте Баск със семейство Жифорд.

— Казала ли си ми? Не си спомням. — Наведе главата си към нея и Сибил вдигна лице. — Днес си много красива — каза той и я целуна с онази ненаситност, която бе усетила първия път, преди повече от година, когато я бе съборил на седалката в лимузината. — Страхотна си — изсумтя той, като допря бузата си до нейната. — Развратна, сексапилна, амбициозна жена. Страхотна! Бях преценил, че ще си такава. Ще се върнем по-рано тази вечер.

— Добре — отново се съгласи тя. — А за кога предвиждаш програмата?

Той се изкикоти.

— Не се отказваш, нали? Казах ти — когато си готова.

— Това не е достатъчно, Куентин. — Остана в прегръдката му и вдигна поглед към него. — Ние вече сме съобщили за тази програма. Трябва да знам как да продължа, някаква дата…

— Януари — отвърна той след малка пауза.

— Януари! Нямам нужда от цели четири месеца!

— Вероятно ще имаш нужда от повече — озъби се той, изведнъж станал много раздразнителен. — Уморих се да говорим за това. Не трябва ли да излизаме тази вечер? Къде ще ходим?

Сибил отвори уста да се сопне, но я затвори. Той е на седемдесет и осем години, помисли си тя. И скоро ще умре. Ще трябва да намеря някакъв нов начин да го понасям, но това няма да е за дълго. И после телевизионният канал ще е мой, парите ще са мои, каквото и предаване да поискам, ще бъде мое.

Тогава Валери и Ник и всички други ще видят какво мога. Тогава животът ми наистина ще започне.