Джудит Майкъл
Заслепени от страст (8)

Глава 8

В студията на „Ендърби Броудкастинг Нетуърк“, чиито прозорци гледаха към „Тринити чърч“ в Манхатън, чуха за Сибил Морган. „Красива и твърда“, бе казал за нея Куентин Ендърби на своя персонал, когато им показа записи на „Горещ стол“.

— Знае какво иска и не се страхува да изцапа ръцете си, за да го постигне. Свежо и различно. Няма нищо общо с безличните, скучни педита и сапунените им мехурчета.

Подчинените му се засмяха. От тях се очакваше да се смеят на „бисерите“ му и те винаги го правеха, дори и когато острият му език бе насочен срещу тях. Но след няколко месеца, когато взе на работа Сибил Филдинг и я направи изпълнителен продуцент на „Световен наблюдател“ — седмична новинарска емисия на WEBN, която никога не бе имала добър рейтинг, вече не им бе до смях. Не се усмихваха и когато Ендърби я разведе из студията и офисите, за да им я представи.

— Ще свикнат с теб — каза й той като влязоха в кабинета след последното студено ръкостискане. — Невероятно е колко бързо хората свикват, когато са добре платени.

— Ще бъде по-добре за работата, ако го направят.

Той вдигна вежди.

— Но и да не го направят, ще се справиш? Ти не се стремиш към популярност.

Тя кимна и вдигна поглед към него.

— Искам да знаят, че съм тук. И искам вие да ме одобрите.

Бе впечатлен от напрежението в леденостудените й сини очи, които гладката, мургава кожа и тежка, черна коса подчертаваха още повече. Бе забелязал красотата й, малката й набита фигура с подчертани женствени форми. Отново, както и при първото им събеседване, преди да я назначи на работа забеляза, че очите й бяха проницателни и светеха като силен огън. Чудеше се дали добре владеещото й се тяло и твърдостта на устата крие грубост или страст. „Искам да знаят, че съм тук.“ Щеше да е забавно да види как ще се убеди в това. Ендърби с интерес откри, че в него се надигна сексуално любопитство. Напоследък не му се случваше често.

— Още е прекалено рано да говоря за някакво одобрение — каза той. — Но вие ме заинтересувахте.

Очите на Сибил блеснаха. Тя задържа погледа си върху неговия. После с явно усилие отвърна очи.

— Офисът е прекрасен.

Той с учудване хвърли поглед наоколо.

— Функционален е. Не е по-различен от тези на останалите. Литографията над бюрото е на Пикасо. Но това би направило впечатление на двама от хиляда.

— На мен ми направи. — Застана зад стола до бюрото и изпита непреодолимо желание да седне в него, но реши да изчака докато Ендърби излезе. — Не очаквах, че веднага ще ми дадете кабинет. Мислех си, че първо ще искате да видите на какво съм способна, какво мога да направя.

— И ще работите в гардеробната? Не ставайте смешна. Никога не съм обичал хора с фалшива скромност. Човек или е добър и знае това, или не е и тогава не се задържа дълго тук. Имаш репутация на добра и упорита. Ако наистина е така, хората ще се уверят в това в момента, в който те срещнат. Никога не позволявай другите да си правят за теб изводи различни от тия, които ти искаш да си направят за теб. Запомни го.

Сибил се намръщи. Измери го с поглед и се опита да разбере що за човек е. Бе висок, с широки, но малко увиснали рамене, с дълбоки бръчки по лицето. Косата му бе като някакъв русо бял пухкав ореол около главата му и се люшкаше всеки път, когато говореше. Имаше силен глас, а пръстите му бяха възлести. Носеше бастунче със златна дръжка и се обличаше с костюм и папийонки, като британец.

Сибил се бе поинтересувала от него преди да дойде в Ню Йорк на събеседването. Знаеше, че е седемдесет и седем годишен, че произхожда от богата канадска фамилия. И че никой от семейството му не е сред живите. Развеждал се е четири пъти и един път е овдовявал. Няма деца. Бе вложил парите си в „Ендърби Брод кастинг Нетуърк“, когато телевизията все още е била новост, но в действителност не е успял да изгради телевизионна мрежа. Притежава само WEBN, независим телевизионен канал, някога много влиятелен, но напоследък рейтингът му непрекъснато спада. Знаеше, че е решен да вложи много пари, за да възвърне на канала влиянието му.

„Това обяснява защо взима на работа една двадесет и три годишна режисьорка от някаква малка телевизионна станция в Калифорния, мислеше си Сибил. При това жена. Което веднага му спестява двадесет и пет процента.“

Но тя не се пазари за заплатата. Нямаше избор. Казваше си, че е временно. Нямаше начин дълго време да се задоволява да получава по-малко, отколкото мъжете.

„Никога не позволявай на другите да си правят за теб изводи различни от тия, които ти искаш да си направят за теб.“ И това бе първият извод — никой повече нямаше да погледне на нея като на нещо по-евтино от останалите.

— Ще го запомня — каза тя на Ендърби. — Това е хубав съвет. Благодаря ви.

В очите му се появи изненада.

— Да ме вземат мътните. Това бе обикновен отговор.

Настъпи пауза. Той неохотно се обърна към вратата.

— Запознай се с мястото. Ако имаш някакви въпроси, попитай когото искаш. Колкото по-строга си, толкова повече ще те уважават. Бъди решителна и строга. — Погледна я и почака да се усмихне, но на устните й не се появи нищо. Вместо това лицето й изрази объркване. — Редколегията на „Световен наблюдател“ е утре сутрин в осем — промърмори той. — Очаквам да чуя нови идеи. — Вече на половината път към вратата отново се обърна. — Намери ли си жилище?

Сибил кимна. Цялото й тяло бе напрегнато от желанието да седне в стола си.

— Къде?

— На тридесет и седма улица.

— Къде на тридесет и седма?

— Уебстър апартмънтс.

— Не съм го чувал.

— Препоръчаха ми го.

— Имаш ли някакви проблеми с жилището?

— Не. Всичко е наред.

Той кимна и отново се запъти към вратата.

— Благодаря ви още веднъж — каза Сибил. Гласът й бе по-топъл сега, когато той наистина се канеше да излезе. — Няма да ви разочаровам.

— Ще бъде по-лесно, ако не го направиш — каза той като повтори думите й от преди няколко минути и затвори вратата след себе си.

Въздъхна с облекчение. Кучият му син. Дърт, подъл и противен. Възможно най-лошият вариант за човек, за когото трябва да работиш. От хората, които не можеш да предскажеш.

Най-сетне си отиде. Сега вече може да се разположи в стола и да изучи кабинета си. Дори и тя не можеше да се преструва, че е голям и хубав. Но беше първият й самостоятелен кабинет. Имаше си собствено бюро. Нищо, че повърхността му бе надраскана и тук-там личаха следи от изгорено с цигара. Дървото бе тъмно и масивно и това й бе приятно. От другата страна на бюрото имаше два канцеларски стола, обърнати към нея.

Зад бюрото, до литографията на Пикасо бе малкият прозорец с изглед към Тринити чърч. Сибил се завъртя на стола, за да погледне към нея. Виждаше се кръстът на църквата и сводестите й изписани прозорци на нивото на короните на дърветата. Изглеждаше като картина от пощенска картичка. Църквата я караше да се чувства неловко. Не й беше мястото в Ню Йорк: малка, грациозна, деликатна. А в представите й всичко в този град бе най-високото, най-просторното, най-голямото, най-бързото, най-шумното. Едно място, където успехът значи много повече, отколкото където и да е другаде.

Това бе мястото, където живее Валери.

Вчера бе взела автобуса до Медисън авеню и после се разходи по Пето авеню към постройките, където майка й бе казала, че Валери и Кент Шорхем са си купили апартамент. Застана на отсрещната страна на улицата, взряна под щипещото ноемврийско слънце.

Сибил със завист гледаше сградата, в която живееше Валери. Мразеше хората, които виждаше да влизат и излизат от нея. Токчетата им арогантно потропваха по пътеката. Тоалетите им бяха изящни. Дори двете кучета, едното от които се разхождаше из алеята, изглеждаха дебели и високомерни. Беше чела за подобни сгради, бе ги виждала по филмите и по телевизията. Но никога до този момент не бе заставала пред някоя от тях. Никога не бе познавала някой, който да живее в такава къща. Гледаше ги как идват и си отиват и знаеше, че нямат и най-малка представа, че е тук и ги наблюдава. Завистта и яростта я изгаряха. Мислеше си, че излъчва тези чувства и те пресичат улицата и унищожително се разливат върху всички, които са отсреща. Но те не поглеждаха към нея. Тя си остана незабележима.

Няма да е задълго. Много скоро ще разберат, че съществувам. Ще живея в тази сграда или в подобна на нея. Ще бъда съседка на тази кучка.

Разходи се нагоре-надолу като изучаваше тълпата. С интерес наблюдаваше какво правят хората около нея. Мина жена, която се опитваше да махне парченца стъкло от бялата си рокля. Наблизо, на две масички бяха разхвърляни книги по петдесет цента всяка. В края на стъпалата към музея стоеше мъж в тъмно сако, тъмни панталони и таке и върху малка масичка играеше „скритата монета“ с двама туристи, докато приятелчето му гледаше да не се появи полиция. Върху стъпалата висока фигура на мъж се извиваше под звуците на саксофон и ударите на два примитивни тъпана и барабан, на които свиреха трима тийнейджъри.

От това може да стане добър телевизионен репортаж, помисли си тя. Ще се хареса на зрителите. Очите й виждаха всичко оградено в рамката на телевизионния екран.

Застана до мъж с престилка и си купи хотдог с горчица. Продължи да се разхожда като отхапваше от приятно лютия сандвич. Но изведнъж го запрати в близкото кошче. Не можеше да си позволи да срещне Валери, дъвчейки хотдог.

Внезапно Валери и нейният апартамент й се сториха безкрайно далечни. Яростта й нарасна. Защо всичко бе така трудно? Обърна се и бързо закрачи по обратния път. Премина покрай спирката на автобуса, където чакаше тълпата. Не искаше да чака, искаше да се движи.

Но когато тръгна надолу по улицата гневът й постепенно утихна. Улиците бяха претъпкани, трафикът беше много тежък и енергията на града изведнъж я заля. Премина по цялото й тяло, докато почувства, че може да направи всичко, което пожелае. Ню Йорк бе точно такъв, какъвто си го представяше — забързан, енергичен, точно място за нея, място, където може да бъде необременена и недосегаема.

Беше млада, амбициозна и разведена. Беше минало много лесно — много по-лесно и спокойно, отколкото си бе представяла един развод. Може би защото нямаше за какво да се карат. Ник нямаше състояние, нито някаква перспектива, която тя можеше да види. За нея бе очевидно, че той винаги ще бъде губещ, както своя баща. Нямаше никакъв проблем и с Чад. Ник получи родителските права, а тя имаше право да го вижда, когато поиска. Никой съдия няма да ми откаже, ако го убедя, че съпругът ми ме е уговорил, но че сега си искам обратно сина. Мога да го направя, когато си поискам. Но за сега съм свободна.

Първите дни в Ню Йорк си го повтаряше непрекъснато. Никой не й натякваше да му обръща внимание, да го слуша или да се грижи за него. Толкова се бе страхувала да се разведе и да остане отново сама. Но сега всяка сутрин се събуждаше с чувството, че е свободна, че се е отървала от всичко, което са изисквали от нея. Ник не й липсваше. През първите седмици си мислеше, че й липсва, но то бе по-скоро мисълта, че не може да мисли за себе си като за омъжена жена. Струваше й се, че й липсва Чад, но всъщност това, което й липсваше бе, че вече не мисли за себе си като за майка. Истината бе, че нищо не й липсваше.

Чувстваше се най-свободна, когато вечер се прибираше в къщи след работа. Първите дни в „Ендърби Билдинг“ оставаше всяка вечер до късно, за да избегне хладното отношение на хората към нея. Помнеше студените им ръкостискания в деня, когато им я представиха. Така че всяка вечер тя излизаше сама, вървеше по улицата сама и щипещият студен въздух я освежаваше. Минаваше през Гринуич вилидж и после през Челсия и забързваше крачка, за да могат хората около нея да я приемат като една от тях, а не като турист. Гледаше към старите къщи и към новобоядисаните така, сякаш цял живот ги е гледала. Понякога, когато мернеше през открехнатите пердета купчини дрехи и натрупани пазарски торби, през главата й бързо преминаваше споменът за Ник и Чад. Казваше си, разбира се, че често ще ги вижда и веднага позволяваше на неканената мисъл да излети от главата й. Вече бе работила за Куентин Ендърби три дни и на другата сутрин имаше редколегия. За това трябваше да мисли сега.

Не спа почти през цялата нощ, за да се подготви. Беше сигурна, че от нея ще се иска много повече, отколкото в Пало Алто и Сан Хосе. И когато на другата сутрин, малко преди осем, зае мястото си, се чувстваше напрегната и разтревожена. Повтаряше си, че никой не очаква от нея да знае всичко още от първия ден, но въпреки това ръцете й трепереха. Тя трябваше да се докаже и Ендърби щеше да бъде там. Като президент той никога не присъстваше на редколегии, но тази сутрин щеше да седне на централното място на масата, за да види на какво е способна.

Около дългата маса с разхвърляни вестници и доклади се разположиха шестима мъже и две жени. Обсъждаха водещите новини, решаваха какво да излъчат тази седмица в „Световен наблюдател“. Само след минути Сибил се отпусна. След половин час вече бе сигурна, че няма за какво да се притеснява. Те се занимаваха много повече с международните събития, отколкото с местните, както бе свикнала тя. Но иначе всичко друго бе същото. Беше по-умна от останалите. Точно както бе и в Калифорния. Щеше да пробие тук, точно както бе пробила и там. Всичко щеше да бъде наред.

Ендърби взе чаша вода с лед и й се усмихна.

— Сибил сега ще ни покаже световния си ум и мъдрост с виждането си как да направим „Световен наблюдател“ гледано предаване. — Всички, освен Сибил се изкикотиха. Тя ги погледна с презрение. — Чакаме — заядливо каза Ендърби.

Бележките бяха в куфарчето й. Не ги извади. Бе много по-впечатляващо да говори, без да ги поглежда.

— Гледах записите на „Световен наблюдател“ за последните шест седмици. Предаванията си приличаха — прекалено бавни, прекалено сериозни, скучни. Чаках да видя нещо, което да ми хареса, нещо, което да не ми хареса, нещо, за което след това да мога да поговоря, но нямаше нищо такова. Само думи, думи, картини, които всички останали новинарски емисии използват. — Срещна погледи, изпълнени с омраза и погледна към Ендърби. Той се бе облегнал в стола си. Бе затворил очи и скръстил ръце на гърдите си. Петната по кожата му от възрастта контрастираха на бялата му риза. Като смъртник, помисли си Сибил. Само дето се усмихваше. Отвърна на погледите им студено. Това бе, което искаше Куентин Ендърби.

— Имам няколко идеи. Разбира се, ще ни трябват дузина, за да придвижим предаването там, където му е мястото. Нека на екрана се появи голяма карта, като тези в детските градини — с ярки цветове, големи букви. Всеки път, когато съобщаваме някоя новина, ще се осветява мястото на събитието. Повечето хора нямат и най-малка представа къде се намира Шри Ланка, или Катманду, или Трансваал — вероятно и не ги е грижа, но ще се почувстват добре като им покажем. Това е като да получаваш нещо безплатно.

— Трансваал? — попита един млад мъж в другия край на масата.

— Южна Африка — отсечено каза Сибил. — След това, водещият — няма ли кой да го научи, че не трябва да снижава гласа си в края на фразата? Има нужда от по-големи подплънки на раменете. Косата му трябва да бъде сресана наляво, вместо надясно. И да свали тези очила. Да сте чували някога за контактни лещи? По-добре просто да се отървете от този водещ.

Погледите се отправиха към централното място на масата и Сибил осъзна, че водещият е назначен от Ендърби.

— Вероятно навремето е бил добър — продължи тя. — Изглежда добре. Всеки може да си помисли, че това е съседът му, но това е един от проблемите. — Упорството й сякаш правеше гласа й по-суров. — Той е досаден и дебел като съпруг, който всяка жена иска да напусне.

— Хаплива забележка — каза с възхищение висока червенокоса жена. Тя седеше от лявата страна на Ендърби и внимателно гледаше Сибил през големите си рогови очила. — Хаплива и на място.

Сибил не й обърна внимание.

— Има и други…

— Сценарият — подхвърли Ендърби. Очите му все още бяха затворени. Не бе помръднал. — Това за подплънките и декора са глупости. Кажи за сценария.

— В него няма живот — каза Сибил. — Няма кого да намразиш. Всяко събитие в света си има своя злосторник и ние трябва да кажем на зрителите кой е той този път, за да знаят кого да мразят, без да се чувстват виновни, или да се притесняват дали са прави или не. Всеки човек вярва, че светът е разделен на добри и лоши. Нашата работа е да им покажем кой от кои е.

— Нашата работа? — като ехо повтори след нея дундест мъж с оредяваща коса.

— Разбира се. Нашите водещи, репортерите ни. За това ни гледат. Очакват от нас да им помогнем да застанат на страната на добрите. Те не искат да са объркани. Ние сме тук, за да направим нещата по-прости.

— Не е така. — Жената от лявата страна на Ендърби престана да се взира в Сибил през очилата си. — Нашата работа е да представим на хората събитията през седмицата. Може би те не са имали достатъчно време всеки ден да четат вестници, да гледат телевизия и искат да знаят какво е станало. Това е всичко, което искат и което очакват от нас. Не е наша работа да им казваме какво да мислят.

— Грешиш — продължи Сибил с равен глас. — Затова никой не гледа вашата програма. Нямате добър водещ, нямате добро оформление, нямате герои и престъпници. Имате само новини, а ако това е всичко, което можете да предложите, вие сте мъртви. Трябва да казвате на хората какво да мислят, защото повечето от тях са прекалено мързеливи или глупави, за да мислят сами. Трябва да накарате хората да повярват, че само след като вие им кажете на кого да се доверят и на кого да не се доверяват, само тогава ще могат да се оправят с изявленията, които чуват от политиците или четат във вестниците. Не трябва да им го завираме в очите, но посланието ни трябва да бъде такова: докато не са гледали нашето предаване ще са объркани и безпомощни в този объркан свят.

— По дяволите — засмя се Ендърби. Смееше се така, че цялата маса се разтресе. — Ако това не е сто процента злато! Кажи на аудиторията от какво има нужда, а след това й кажи, че ние сме единствените, които могат да й го дадат.

— Тя има много ниско мнение за хората — каза закръгленият мъж с оредяващата коса. Ендърби красиво се усмихна.

— Разбира се. Точно за това я наех.

В стаята настъпи тишина. Служителите на WEBN преосмисляха отношението си към Сибил Филдинг. После с пресилени усмивки се заловиха за работа — да преобразят предаването „Световен наблюдател“.

 

 

Ендърби отпусна тежкото си тяло в малкия стол и пое питието, което му предложи Сибил.

— Няма един свестен стол тук — каза той като отново се размърда. Разсеяно гледаше към касата на вратата, от която вратата отдавна бе махната. — И никакво уединение. Не се позволява мъже да се качват на горния етаж. Не ми каза, че живееш в манастир. В женски манастир, от който можеш да получиш клаустрофобия. — Сибил седна на малко столче близо до краката му. Отпи от питието си.

— Можеш да го наричаш както си искаш. Това е място за работещи жени. Безопасно е и плащам само сто и петдесет долара на седмица за прилична стая и камериерка.

— И достъпа на мъже до твоята прилична стая не е разрешен.

Тя сви рамене.

— Няма и телефон в приличната ти стая.

— Има един в хола. Викат ме, ако търсят мен.

— Нямаш и лична баня в приличната…

— Това е само временно — каза тя с равен тон. Мразеше това място. Искаше апартамент и портиер. Искаше да е на Пето авеню срещу Сентрал парк. — Ще се преместя, когато съм сигурна с работата си и започна да се издигам.

Той се засмя с широка усмивка.

— Кога мислиш, че ще стане това?

На лицето й се изписа смущение.

— Не знам. Надявам се, че няма да е след дълго…

Ендърби отпи голяма глътка от питието си. Бърбънът е добър, забеляза той, и има точно толкова вода колкото трябва. Премери я с поглед от главата до петите.

— Никога ли не се обличаш по-различно? Искам да кажа за вечеря, или театър, а не само за делови срещи.

Тя смръщи вежди.

— Това е всичко, което имам.

— Костюми за работа — каза той, сякаш се опитваше да пропъди някаква мисъл. — Трябва да имаш и нещо по-превзето — волани, украшения.

Сибил поклати глава.

— Ще изглеждам глупаво.

— Не и ако са направени както трябва. Ако те подчертават женствеността и са елегантни. Трябва да отидем на пазар. Ще ти купя това, от което имаш нужда.

Тя наклони глава и се загледа напрегнато в него.

— Ще бъде интересно.

Той се изкашля.

— По-добре ще е да бъде. Е, хайде да тръгваме. Достатъчно се мъчих на този стол. За следващия път да им кажеш да намерят някой по-голям.

— Следващия път ти избери къде да отидем — каза дръзко тя.

Вдигна вежди. Опитваше се да стане от стола като си помагаше с бастуна и й подаде ръка да му помогне.

— В моя апартамент. Ще отидем там тази вечер. След вечеря.

Беше рязък и не съвсем лишен от изисканост, помисли си Сибил, докато пътуваха с лимузината му до Галерия „Лафонт“ на Осемнадесета улица. Дори Ник изглеждаше по-ласкателен от Куентин Ендърби. Очите му бяха студени, но виждаха всичко. През четирите седмици докато работеше в студиото, Сибил бе мислила за него, че е жесток, саркастичен, самотен, егоист, умен, глупав, интересен, досаден и надменен.

Винаги се чувстваше напрегната и неспокойна, когато бе с него. Не знаеше как да се държи. А той през цялото време я наблюдаваше. Мразя го, помисли си тя.

Галерия „Лафонт“ блестеше в ярки светлини. Хората се блъскаха между стените й. Крещяха, за да се чуват. Внимателно пазеха до гърдите си пластмасовите чаши с вино и заобикаляха ярко осветените скулптури и окачените на стените картини. Ендърби си мърмореше под носа.

— По дяволите, тази зала за мъчение! Не мога да разбера защо секретарката ми продължава да ме ангажира с подобни неща.

— Каза ми, че можеш да купиш нещо — обърна се към него Сибил.

— Така ли казах? Това нищо не означава. Винаги го казвам. Но никога не го правя.

— Никога нищо не купуваш?

— Разбира се, че не купувам. Не харесвам произведенията на изкуството. Никога не съм ги харесвал.

— Тогава наистина не знам защо си тук.

— Нито пък аз. Нали точно това ти казах.

Сибил вдигна поглед към него, за да види дали не й се подиграва. Но той изучаваше стаята.

— Искаш ли вино? — попита тя.

— Не. Ще обиколим да разгледаме и ще си тръгваме.

Видя въпроса в очите й и се усмихна.

— Е, това може да е зала за мъчение, но нищо не ни пречи да обиколим и да се позабавляваме, докато сме тук. Обичам да гледам как глупаците се опитват да следят всичко ново, как си шушукат, как се притесняват, как наблюдават с крайчеца на окото си дали няма някой да ги изпревари. Чудят се как да пръснат парите си.

Бе спрял пред масивна картина, чиито фосфоресциращи червени цветове сякаш подскачаха пред очите им.

— Настроения за живот — каза някой зад тях.

— На мен повече ми прилича на буря в ада. Не мислиш ли така? — чу тя един глас, изпълнен със забава.

Сибил се огледа. Позна този глас.

— Валери — извиси тя глас над дискутиращата тълпа.

Валери вдигна поглед. Засенчи очите си от ярките светлини.

— Сибил! Не мога да повярвам!

Проби си път през тълпата като привлече погледите към себе си. Бе по-красива, отколкото я помнеше Сибил. Разкошната й коса небрежно се разпиляваше по раменете й. Бадемовите й очи блестяха от изненада. Бе облечена в копринена рокля в бордо и носеше дълго колие от перли.

— Не е ли странно! Вчера си мислех за теб. Изглеждаш чудесно. Какво правиш в Ню Йорк?

— Живея тук. А ти?

— Аз също. Трябва да се видим. Няма ни в указателя. Чакай да ти дам номера ни…

— Аз имам телефонния номер на родителите ти.

— Не, не техния, а нашия с Кент. Аз съм омъжена. А ти?

— Аз бях.

Една ръка се протегна покрай Сибил към Валери.

— Куентин Ендърби.

— Извинявай — каза Сибил като се изчерви от неудобство. — Валери Ашбрук… не, предполагам, че сега не е така. Не зная как си по мъж. Толкова много време мина и аз нищо не съм чула за теб.

Валери се ръкува с Ендърби.

— Валери Шорхем. Виждала съм ви и друг път при откриване на изложби.

— И няма съмнение, че сте чували коментарите ми.

Фиксираше я с поглед. В Ню Йорк имаше много красавици, но Валери Шорхем несъмнено бе една от най-големите. Бе учуден, че има нещо общо със Сибил.

— Ще се отбиеш да ме видиш — каза Валери на Сибил. — Трябва да дойдеш. Имаме да си кажем толкова много неща. Ето визитката ми. Ще те чакам тази седмица. По-добре ела още утре на едно питие.

Сибил чувстваше, че се задушава. Кучка. Трябва да дойдеш. За кого се мислеше, по дяволите?

— Добре — отговори тя, но гласът й сякаш не бе нейният.

Погледна визитката и попита:

— Това не е ли някъде около музея „Метрополитен“?

— Точно срещу него. Не можеш да го пропуснеш. Ще те чакам към пет и половина.

— Добре.

— Чудесно. Радвам се. Не можеш да си представиш колко много означава това за мен. Кой можеше да предположи…, но ти винаги си искала да дойдеш в Ню Йорк. В телевизията ли работиш? — Сибил кимна. — Искам да ми разкажеш. Беше ми приятно да се запознаем — каза тя, като се обърна към Ендърби. — Ще те чакам утре — обърна се отново към Сибил. И се стопи в тълпата.

Светлините сякаш помръкнаха, когато тя си отиде. Въздухът престана да искри. Сибил въздъхна.

— Не я харесваш — подхвърли Ендърби.

— Разбира се, че я харесвам. Ние сме приятелки. През целия си живот сме били приятелки. — Вдигна поглед към него и той разбра, че никога няма да е сигурен кога казва истината и кога лъже. Видя му се много вълнуващо.

— Да тръгваме — предложи той и я хвана за ръка. Сибил леко потрепери, когато студеният въздух я лъхна след задушната галерия. Но Ендърби здраво я държеше за ръка, докато отново се озоваха върху кожените седалки на лимузината му. Във въздуха се носеше тиха, нежна музика. Шофьорът приготви питиетата им — шери за Сибил и бърбън за Ендърби. Постави ги на сребърната масичка пред тях.

— Е — каза Ендърби като вдигна чашата си — да пием за изкуството. Или за това, което е покрай него. Какво мислиш за откриването?

— Не знам — отговори тя, но мислите й все още бяха заети с Валери. — Не разбирам от изкуство.

— Не е и необходимо. Хареса ли ти?

— Не знам. Предполагам, че някои неща ми харесаха.

— Какво ще кажеш за онази картина, която твоята приятелка определи като буря в ада?

— Не знам. Но не мисля, че приличаше на буря в ада.

— И твоята приятелка не го мисли. Гладна ли си?

— Не.

— И аз не съм. Ще пропуснем вечерята. — Обърна се и каза това на шофьора по малкия микрофон отстрани на седалката. Лимузината зави в следващата пресечка.

— Всички са задници — каза той. — Глупаци и сноби, които се преструват и раболепничат пред фарса и каприза. Баща ми се занимаваше с антики и произведения на изкуството. Не успя да се справи. Продадохме всичко, което имахме — картини, мебели, скулптури. Къщата ни приличаше изложбена зала. Цялата бе за продажба. Научи ме да не се привързвам към нищо, защото разбрах, че няма нищо вечно. Жестоко копеле. Най-доброто нещо, което направи бе, че умря млад и ми остави парите си. Така че успях да си купя телевизионния канал. Как сте станали приятелки с Валери Шорхем?

Сибил не отговори.

— Сибил?

Тя вдигна поглед към него.

— Майките ни се познават. Куентин, не съм ти казвала, но аз искам да бъда пред камерата.

— Но ти си продуцент.

— Да, но не това е, което искам.

— По дяволите, ти си добър продуцент. И точно за това те наех.

— Ще го правя, докато „Световен наблюдател“ се придвижи напред в класацията. Но после искам да бъда водеща или домакин на предаване със събеседници… или на нещо подобно.

— Тук си от четири седмици. Само един глупак може да говори за нова работа след четири седмици. След четири години може и да те изслушам.

— Четири години? Не говориш сериозно.

— Опитай.

Пое си дълбоко дъх. Мразеше го.

— Извинявай. Зная, че е прекалено рано. Просто си помислих, че може да ти го кажа отсега. Няма да предприемаме нищо за известно време. Може би за доста време, но си помислих…, че трябва да знаеш.

— Добре. И какво общо има всичко това с Валери Шорхем?

— Нищо! Защо мислиш, че… Няма значение, наистина не му е времето сега. Прав си. Прекалено рано е да повдигаме този въпрос.

— Да, ама го повдигна. И аз съм любопитен. Най-вече за красивата Валери.

— Няма нищо за казване — започна Сибил. — Знаем се от деца. Бяхме заедно в колежа. Бяхме много близки за известно време… Тя е от този тип хора, които имат нужда да споделят с някого и обичаше да приказва с мен. Но после се отдалечихме. Тя замина за Европа, а пък аз се омъжих и започнах работа. Не съм я виждала повече от три години. Бях забравила за нея до тази вечер. Това е всичко. Защо не ми разкажеш нещо повече за баща си?

— Винаги говоря за баща си с младите жени, които искам да вкарам в леглото си.

Сибил се втренчи в него. Страшно се ядоса. Бе се почувствала малка и незначителна до Валери. Не й харесваше и начина, по който я гледаше Ендърби. Мразеше да се чувства неуверена и неспокойна, когато са заедно. Той бе отхвърлил идеята й да бъде пред камерата в ефира и затова я отвращаваше. Облегна се назад.

— Никой не ме вкарва в леглото си. Аз съм тази, която решавам дали искам да спя с някого и кога да го направя. А за теб все още не съм решила.

Той се засмя. Нещо от рода на „Хо-хо“ се изтръгна от устата му и Сибил настръхна.

— Отдавна си го решила и добре го знаеш.

— А какво ще кажеш за майка си? — попита Сибил. Гневът я правеше дръзка. — За нея говориш само на жените, за които си решил да се жениш?

Ендърби се протегна и я привлече към себе си толкова рязко, че бутна сребърната масичка и чашата се търколи в краката му. Сибил се оказа в скута му. Ръката му бе под главата й и здраво я държеше. А устата му се озова върху нейната.

Инстинктивно се опита да се освободи. Устните му бяха меки като гъба и тя се опита да се извие. Но той държеше главата й със сила, която я изненада. А когато езикът му се опита да отвори устните й, тя престана да се бори. Той плъзна ръката си под сакото й и сграбчи гърдата й. Тогава Сибил обви ръце около него. Спомни си, че отдавна искаше да направи това.

 

 

Апартаментът на Ендърби беше няколко блока на север от сградата, в която живееше Валери. Бе на осмия етаж и прозорците му гледаха към широкото езеро на Сентрал Парк, в което се отразяваха лунните лъчи. Когато пристигнаха, Сибил веднага се отправи към прозорците. Вероятно точно на тази гледка се наслаждаваше и Валери. Взираше се навън. Усети, че Ендърби се приближи и застана зад нея.

— Много е хубаво — нехайно вметна той.

— Повече от хубаво — съгласи се тя.

В изгледа имаше нещо величествено, от което дъхът й спря. Сентрал парк бе като черен лебед, заобиколен от ярките светлини на града. Луната се отразяваше в гладката повърхност на езерото, както и стотиците искрящи лампички от сградите наоколо, сякаш трепкащи звездици в тъмно огледало. Под прозорците на Ендърби се разстилаше Пето авеню с ярките си светлини, лъскави автомобили, жълтите светлини на такситата. Стаята бе притихнала и градът под нея приличаше на изображение върху телевизионен екран без звук. „Ние сме над всичко това, помисли си Сибил. А това е много повече от хубава гледка. Това е идеално.“

Ендърби я обърна и дръпна към себе си. Грубо я целуна. Когато й позволи да си поеме дъх, тя почувства, че устата й все още е отворена.

— Искаш ли нещо? — попита той.

Да се махна оттук, помисли си тя.

— Не — вместо това отговори тя.

Той се обърна и я поведе през стаята. Тя го последва, като внимателно оглеждаше мебелировката: тъмна и тежка в германски стил. По стените висяха маски. В спалнята бе простряна леопардова кожа, а по стените имаше ловни трофеи.

— По-рано ходех на лов — вметна Ендърби.

— Защо престана?

— Един човек ме придума да престана.

Сибил замълча. Погледна към огромното легло. Бе два пъти по-голямо от леглата, които бе виждала досега. Все едно че Ендърби иска да е сигурен, че може да бъде на достатъчно разстояние от всеки, който доведе в леглото си, в случай че през нощта промени чувствата си към него.

— Един проповедник — продължи той. — Имам слабост към проповедниците. За щастие, не се срещам често с такива. Дяволски малко удоволствия са ми останали. Ще се съблечеш ли?

Сибил застана малко настрани от него и започна бавно да се съблича. Свали сакото си и го остави да падне на земята зад нея. Ендърби отпусна ръце встрани и започна да я наблюдава. Тя се изхлузи от обувките си. И постепенно съблече и останалите си дрехи.

— Ти си красиво момиче — каза той. — Имаш хубаво тяло. Ще имам нужда от малко помощ…

Бързите пръсти на Сибил му помогнаха да свали дрехите си. Те се излегнаха в пухеното легло и сякаш потънаха в него.

— Вече не съм така бърз както бях. Ще ми трябва малко време.

Той се отпусна по гръб и светлината от нощната лампа се разля по тялото му. Сибил се изви до него, наведе се и го пое в уста. Езикът й се движеше по бебешката му мекота. Той мълчеше. Тя се отчая и вдигна глава.

— Продължавай — каза той.

Плъзна ръцете си под него, като отново го пое в устата си и скоро дишането му се учести. Сибил усети, че започна да се издува и заработи още по-усилено. Ръцете му бяха върху гърдите й и тя го пое още по-навътре, докато най-после той я бутна и се качи отгоре й. Тя все още не бе готова и инстинктивно се опита да го отблъсне. Но тежкото му тяло я притисна и той нахлу в нея. Болеше я, но никога нямаше да му го покаже. Затвори очи. Отдаде се на това, което знаеше, че прави добре и без да има нужда да си представя нещо. Чувствено се движеше под него. Колената й притискаха бедрата му. Леко гризеше със зъби меката кожа на врата му. Притисна го здраво към себе си, позволявайки му да навлезе навътре в нея. И съвсем скоро тишината на стаята бе разкъсана от доволните звуци, които издаде Ендърби. Тялото му се напрегна и след това утихна.

Сибил изчака. Искаше й се да го избута от себе си.

— Ти си хубаво момиче — отново каза той.

Тя отвори очи. Той леко се усмихваше и изведнъж й се стори, че прилича на Чад, след като го накърми. Почувства се по-добре като си помисли за това.

— Добра си — промърмори той. — Знаех, че ще бъдеш. Винаги съм прав за тези неща.

— Сигурна съм. — Сибил лежеше до него и се взираше в тавана. Единствено с Ник й се беше случвало да й хареса или почти да й хареса. Не трябваше да я зарязва. Беше им добре заедно. Но вече нямаше смисъл да мисли за това. Всичко бе свършило. Трябваше да гледа напред. Трябваше да мисли как да се омъжи за Куентин Ендърби.

Този път като се омъжа, ще имам полза от това.