Джудит Майкъл
Заслепени от страст (6)

Глава 6

Сибил стоеше до стола си със сведен поглед.

— Всичко изведнъж се промени, всичко просто… пропадна. — Напълни чинията на Ник със задушеното в гювече пиле. — Ходех с един от студиото. Но всичко свърши. Всичко приключи и с учението, и с работата ми… — Бързо вдигна поглед и на устните й се появи малка прелестна усмивка. — Но си намерих друга, почти веднага… като продавачка. Това означава, че ще мога да си плащам наема и няма да загубя апартамента… и всичко ще се оправи. Харесва ли ти пилето? Не се сетих да те попитам дали обичаш пилешко или да ти предложа нещо друго?

— Обичам и всичко е както трябва — отговори той. Внимателно я наблюдаваше и бе озадачен от нервността й. Бе облечена с бяла лятна рокля, косата й бе вързана с бяла панделка. Изглеждаше млада и беззащитна като невинна девойка, помисли си той, и по-красива, отколкото си я спомняше.

— Наистина, пилето е чудесно. Добра готвачка си.

— Обичам да готвя. Но не и когато съм сама. Тогава се чувствам още по-самотна. Винаги е много по-хубаво да го правя заради някой друг.

— Както повечето неща — каза тихо той и вдигна чашата си. — За страхотната готвачка.

Тя се изчерви.

— Не можеш да разбереш това само от един обяд…

— И от миналата седмица, когато изпусна кутията си бисквити до инженерната сграда. — Усмихна се. — Ронливките бяха великолепни. Беше голям късмет.

— Изпуснала съм бисквитите си?

— Ние обикновено се срещаме там. Не сме толкова много хора в тази сграда и в тази част на университетското градче, за да не забележим, когато някой мине оттам.

Сибил кимна.

— Да, имали сте късмет…

— Особено като се има предвид, че напусна Станфорд преди две седмици. — Отново напълни чашата си с вино. — Мен ли търсеше?

Тя се поколеба. Но после му отвърна със замислена усмивка.

— Прекалено си бърз за мен. Мислех си, че съм била толкова умна.

— Защо е трябвало да се притесняваш? — попита той. — Ако си искала да ме видиш, защо не ми се обади и да ми го кажеш?

Тя поклати глава.

— Не можех да направя това.

Той почака малко, но тя не продължи.

— А защо?

— Защото можеше да ми откажеш. Можеше да кажеш, че не те интересува. Можеше да излъжеш, че си зает, за да не прозвучи отказът ти грубо. А можеше и да се съгласиш, но всъщност да не искаш да ме видиш и да го направиш само от съжаление…

— А можеше и да кажа да, защото бих се заинтригувал от обаждането ти. Винаги ли си измисляш сценарии, в които да изглеждаш нежелана?

Тя отново се изчерви.

— Ако го правя не е, защото го искам.

— Съжалявам — каза той. — Не беше много любезно от моя страна. Надявам се, че скоро ще дойде времето, когато ще си достатъчно сигурна в себе си, че… — Спря. Не беше човекът, който трябваше да й говори по този начин. — Както и да е — каза той с по-бодър тон. — Мислех си, че съвременните жени вече не се тревожат за такива работи. Или поне, че разбират, че и мъжете имат подобни притеснения. Което всъщност означава, че си делят поравно тревогите. Предпочитам истината, каквато и да е тя.

— И аз също — топло каза тя. Погледът й се бе прояснил. — Може би следващия път ще те изненадам и ще те поканя на друг обяд.

— Освен ако аз не го направя преди теб. — Гледаше я как се протегна за купата със салата, оставена на печката. Апартаментът й бе толкова малък, че почти всичко бе на една ръка разстояние. Седяха около малката кръгла маса до одеялото, което бе пуснато, за да скрива леглото и ниският шкаф. Не бе направила нищо малкият апартамент да изглежда по-приветлив. Беше чист, но спартански, с няколко плаката по стените, голи дъски на пода и щори на прозореца, но без пердета. Огромният телевизор доминираше в стаята. Много приличаше на апартамента, който самият той делеше със своите съквартиранти — едно временно жилище, преди да си създадат истински дом.

— Разкажи ми за семейството си — предложи той.

— О-о — възкликна тя като се облегна на стола. — Няма много неща за разказване. Баща ми е починал преди да се родя… бил е пилот изпитател във военновъздушните сили. Загинал е при самолетна катастрофа. Същата сутрин изпратил осемнадесет червени рози на майка ми за рождения й ден. Оженили са се на седемнадесетия й рожден ден в една малка църква в провинцията, във Вирджиния. Майка ми избягала от къщи, за да се омъжи за него. Родителите й настоявали да се омъжи за някой друг. И оттогава не си говорят. Така че тя дори не им е телефонирала, когато баща ми загинал. Майка ми се е държала така, все едно че и те не са живи. И откак съм се родила сме само двете. Тогава нямахме и пари. Имаше нещо не наред със застраховката на баща ми.

Ник бе запленен. Отначало му каза, че няма много за разказване, а после му поднесе история като в приказките, в която всяко младо момиче би искало да повярва. Беше сигурен, че и тя не й вярва. Но какво значение имаше? Ако истината за семейството й бе прекалено болезнена, за да говори за нея, нека да вярва във фантазиите си. Всеки от време на време има нужда от една красива история, помисли си той, една история, която да смени спомените, които иска да забрави.

— Какво направи майка ти, когато ти се роди? — попита той.

— Стана моделиерка. Живеехме в Балтимор. Не искаше да работи в офис, защото нямаше на кого да ме оставя. Затова стана моделиерка, първо в Балтимор, а след това в Ийстън Шоа, където бяха големите пари. Една от клиентките й ми помогна със заем, за да мога да дойда в Станфорд.

Ник си спомни, че Валери му бе казала, че майката на Сибил е шивачка, а не моделиерка. Освен това бе споменала, че баща й бе дал пари на Сибил за колежа. Но Сибил нямаше да спомене Валери. Нито пък Ник щеше да го направи. Така е много по-добре, помисли си той, като се опита да се пребори с чувството за празнота, което се появяваше всеки път, когато си помислеше за нея. Не я намесвай в разговора. Не мисли за нея. Няма причина за това.

— Защо избра Станфорд? — попита той. — Телевизията му не е от най-известните.

— Знам, но можех да се уча, докато работя. Всеки щеше да ми показва. Макар и да ме смятат за незначителна прашинка, щяха да ми показват, защото хората обичат да парадират с това колко много знаят.

Ник се усмихна, но бе малко отблъснат от жлъчността на думите й.

— Но защо точно Станфорд? — настоя той.

— Нямаше някаква специална причина. Бях чувала много за него и изглеждаше по-добър от останалите.

Беше го избрала, защото Валери бе избрала да дойде тук. И това му бе казала веднъж Валери. Сигурен беше, че е така.

— Но защо напусна преди да се дипломираш? Даже преди края на семестъра?

Сибил сведе поглед към ръцете си.

— Не съм напускала. Изключиха ме.

— Ти си била какво?

Продължи да седи със сведен поглед.

— В едно от предаванията ми имаше репортаж за университета, който не беше истина. Мислех, че е истина… Никога не бих, наистина никога не бих го направила, ако не бях уверена в това…, но някои хора имат странно разбиране за шега и…

— Имаш предвид репортажа за човекоподобните маймуни и сградата на Инженерния факултет?

Вдигна поглед и очите й срещнаха неговите. Напрежението в бледата им синева го накара да изтръпне.

— Предполагам, че всички са се смели.

— Никой не се е смял — отрече той с категоричен тон. — Нямаше нищо, за което да се смее човек. Но можеше да бъде много лошо за университета. Не знаех, че ти си го правила.

Прехапа долната си устна.

— Да, аз го направих. За всичко съм виновна аз. Трябваше да проверя. Беше от онези двусмислени истории… и аз го знаех. Но на мен ми го каза човек, който е бил там и е чул всичко.

Кършеше пръсти в очакване Ник да каже нещо, но той не наруши мълчанието. Долната устна на Сибил затрепери.

— И после ме уволниха.

— Уволниха — повтори Ник. Бе потресен. Ядоса се много повече, отколкото като чу за безотговорността й. Това не може да бъде причина за изключване от университета, помисли си той, нито пък за уволнение от работа. Освен ако на някой не му е била необходима изкупителна жертва. И защо не Сибил — млада и жена.

И все пак не можеше да повярва.

— Как са могли да те изключат? Университетите почти никога не изключват студенти. Те им налагат някакви дисциплинарни наказания или временно ги отстраняват, но правят всичко възможно да не се стигне…

— Моля те, недей! — Сълзите се стичаха по бузите й. — Не мога да говоря за всичко това. Дори не мога да мисля. Не мога да го понеса. Толкова много ме боли. Не мога, не мога…

— Извинявай — каза Ник. — Разбира се, че няма да говорим за това, ако не искаш.

Настъпи продължително мълчание. Сибил спря да плаче. Пое си дълбоко дъх.

— Гордеех се с това предаване. Беше мое, доколкото ми дадоха възможност да продуцирам. И бях свършила добра работа. Всички го казваха. Това значеше много повече за мен, отколкото можеха да си представят. Чувствах се щастлива и доволна от себе си. — Улови бързия поглед, който й хвърли Ник. — Вероятно това ти звучи глупаво, но аз наистина не мога да издържам чакането, защото знам какво искам и съм решена да направя всичко, за да го постигна. Но всичко става толкова бавно, хората са толкова мудни. И тогава се случи. Когато получих работата си в студиото, почувствах, че животът ми едва сега започва. Най-после бях започнала да се изкачвам. А сега всичко е свършено. Направих една малка грешка и те ми отнеха всичко. Точно когато вече си мислех, че наистина съм нещо по-специално — бях дошла в Станфорд, направиха ме продуцент на предаване и изведнъж ми отнеха всичко това. Не ги е грижа, че разбиват живота на хората като ги уволняват и изритват от колежа. Толкова са самодоволни…

Лицето й се бе изкривило от яд. Отиде до мивката и пусна водата.

— Забравих да направя кафе — каза със задавен глас. — Извинявай, обикновено съм много по-добра…

Ник се изправи до нея и я прегърна. Хвана ръцете й в своите и ги притисна до гърдите си. Стигаше едва до брадичката му. Опря бузата си на тъмната й коса.

— Ти си много специална — тихо каза той. — Ти си много, много специална и не мисля, че нещо може да те спре. Сигурен съм, че ще постигнеш това, което искаш. Ще си вземеш поука от случилото се, но няма да му позволиш да те сломи.

Сибил се обърна в прегръдката му и се взря в очите му.

— Откъде знаеш? Та ти не ме познаваш.

— Все още не те познавам много, но се досещам. — Усмихна й се и видя как лицето й се промени. Бе жадна за одобрение, жадна за усмивка, за приятелска ръка, за добра дума. Жадна за любов. Заболя го за нея. Разчувства го много по-силно след месеците на близост с Валери и нейното самообладание, със смеха й, с който посрещаше всичко в този живот…

Ядосан от слабостта си отново изхвърли образа на Валери от съзнанието си. Винаги бе вярвал, че може да владее чувствата си и да концентрира вниманието си. Това бяха силните страни в характера му. Но не бе успял да намери начин да държи Валери далеч от мислите си, въпреки че всеки ден, всяка нощ си казваше, че тази жена очевидно не е за него, че не беше мъж за нея.

— И ще те опозная по-добре, ако още няколко пъти вечеряме заедно — обърна се към Сибил. — Можем да се редуваме. — Отново й се усмихна.

Сибил се протегна и привлече лицето му към своето. Отначало се изненада от агресивността й, но когато меките й устни докоснаха неговите, бързо я забрави. Устните й леко се разтвориха под неговите. Езикът й докосна неговия с някаква свенлива неохота, докато се отдаде на настойчивата му ласка. Тялото й сякаш олекна и се изви, повтаряйки формата на неговото. Ръцете й се обвиха около врата му, сякаш молещи подкрепа.

Но колкото и податлива да бе тя, в нея имаше нещо лакомо и Ник инстинктивно я отдалечи от себе си, прекъсвайки целувката. Веднага сякаш облак покри лицето й.

— Ще трябва да те опозная — нежно каза той, като си помисли в изблик на чувство за хумор, че това не бе традиционният начин на мъжко поведение. В момента, в който тази мисъл премина през главата му си помисли колко хубаво щеше да бъде, ако можеше да сподели това и да се посмеят заедно с Валери, но на Сибил то не би й се сторило забавно. И все пак точно в този момент даже липсата на чувство за хумор у нея изглеждаше привлекателна. Беше сигурен, че е така, защото бе млада, уязвима и дълбоко наранена и защото нямаше на кого да разчита в този живот. Ако имаше защита, тогава щеше да открие и смеха.

Не можеше да избяга от някого, който беше в нужда.

Но имаше и друго, което така силно го привличаше към нея. Тя притежаваше същата решителност и всеотдайност по отношение на работата си, каквато изпитваше и той самият. Решителност, която толкова много бе смущавала Валери. Сибил не би се притеснявала от това. Тя щеше да го разбере.

Тя бе човек, който можеше да те разбере. Бе интелигентна и привлекателна. Силно се стремеше да постигне целите си и в този момент се нуждаеше от подкрепа. Това бе комбинация, на която трудно се устояваше и той си обеща да не избързва. Обви ръцете си около нея и я привлече към себе си.

— Какво ще кажеш да сложиш вече онова кафе? — попита той.

 

 

В началото на юни университетът опустя. Семестърът бе свършил, а лятната сесия още не бе започнала. Университетското градче изглеждаше като заспало. Сибил се разхождаше от единия до другия му край в тишината и покоя на деня. Освен кратката й визита в сградата на Инженерния факултет, за да открие Ник и да го покани на вечеря, за първи път, откакто я изключиха преди три седмици идваше тук. Повече от всякога се почувства като аутсайдер. Сякаш имаше право да се движи тук само когато всички други са си отишли.

— Да вървят по дяволите — каза на висок глас тя. — Всички да вървят по дяволите!

Седна с кръстосани крака под кипариса близо до административната сграда. Не, не всички. Не и Ник Филдинг, който бе така приветлив, красив и сексапилен. Не й беше безразличен, въпреки че още не бе спала с него, а след първата им вечеря заедно се бяха виждали още три пъти. Но тя нямаше да насилва нещата. Щеше да го остави той да наложи темпото. Имаха достатъчно време. Поне докато той бе така загрижен за нея и се опитваше да я защити. Знаеше, че точно това го привлича сега, не тялото или ума й, нито дори готвенето, въпреки забележката му колко е хубаво човек да има някой, който да му сготви.

Не че искаше готварските й умения да са на първо място. Напротив, те бяха доста надолу в списъка й. Но все пак й харесваше на нейната маса да седи мъж. Освен това откри, че докато приготвя вечерята, спокойно можеше да си мисли за много други неща: да си намери друга работа в телевизията, за Ник, за тях двамата, за Ник и Валери и защо са скъсали.

„Ами ако Валери е тази, която го е изоставила? Не искам нещата, които изоставя Валери. Вече съм минала по този път, мислеше си тя. Всичките тези години, когато майка й ми даваше дрехите, които Валери повече не искаше да носи. А аз трябваше да се усмихвам и да бъда благодарна. Дрехите бяха фантастични и аз изглеждах великолепно в тях, след като майка ми ги преправеше за мен — от високата, стройна Валери за ниската, закръглена Сибил, която все се опитваше да отслабне. Но те не бяха мои. Те винаги си оставаха дрехи на Валери и аз ги мразех. Ако Валери го е напуснала, не го искам.“

— Сибил? — една сянка падна върху Сибил и тя вдигна поглед, като засенчи очи.

— Ленор — каза тя и скръсти ръце, сякаш за да се защити. Надяваше се, че ще срещне някой познат, но в същото време се страхуваше от това. Искаше да знае какво мислят хората за нея, но в действителност не й се искаше много да го чуе. Но сега щеше да й се наложи, защото Ленор работеше на час като секретарка в личен състав и бе експерт по клюките.

— Чух за неприятностите ти — започна Ленор като се настани до нея. Бе висока и мършава. От онези вечни студенти, на които постоянно им остават три месеца до дипломирането. Имаше продълговато меланхолично лице, много подходящо за предаване на лоши новини.

— Лоши новини — започна тя, като раздруса ръката й. — Навсякъде витаят лоши чувства.

— Към мен — попита Сибил.

— Сигурно. Но ти не си единствената. Носи се такава мълва.

— Нищо не съм чула. Толкова съм настрани…

Тези думи бяха подействаха като магия. Ленор не можеше да устои на слушател, който нищо не знае. Протегна дългите си крака и се облегна на кипариса.

— Е добре. Първо — Джаксън си взе парите. Подхвърли, че ще ги даде някъде, където се отнасят към нея сериозно. Казаха й, че са те изключили и че никога няма да ти позволят отново да почукаш на тяхната врата… и какво му беше името на този от KNEX, мъжът, за когото работеше, той също напусна, изритаха го…

— О-о! — възкликна Сибил. — Все пак има някаква справедливост.

— … защото е бил изпълнителен продуцент и също е отговорен за това, което се появява в ефира. И така — лошите бяха наказани, а Джаксън все още стискаше парите си в горещия си малък юмрук. Тогава я убедиха, че е най-добре, ако все пак даде парите на университета и се отдаде на щастието, че го е направила. Нещо такова. И тя ги даде.

Настъпи пауза.

— И това е всичко? — попита Сибил.

— Почти. Вече отзвучава. Президентът обвини за тази каша Лари Олдфилд, той обвини твоя шеф, твоя бивш шеф. Който побесня заради онова величествено същество, което от време на време прави телевизия — виждала си я да се върти из студиото — Валери Ашбрук. Разбрал от Лари, че тя е изплюла камъчето на една вечеря и те са използвали каквото са научили от нея, за да го изритат. Между другото, ти ли направи репортажа? Чух толкова много версии, не можеш да повярваш…

Меланхоличният глас на Ленор все повече и повече спадаше, но Сибил вече не я слушаше. Валери. Валери. Значи от нея е тръгнало всичко. Имаме свидетел. Така й бе казал Олдфилд, когато се обади да я повика в кабинета си. Някой, който знае, че истината ви е известна, но сте я изкривили, измислили сте части от нея за собствените си цели. Вие сте фалшифицирали историята, превишили сте си правата и не можете повече да останете в нашия университет.

Валери. Името сякаш пулсираше в нея и споменът нахлу в мислите й: Сибил и Валери стоят на терасата на Студентския съюз и Валери я слуша… по дяволите, толкова мило и приятелски… подканваше я да разкаже как е написала историята. „Бях толкова развълнувана, помисли си Сибил, а тя ме слушаше с такъв интерес, че аз й разказах всичко. Тази кучка. Сигурно си е помислила, че е много забавно, нещо, за което можеш да си поклюкарстваш и да станеш център на вниманието.“

Ръката й здраво стисна един камък, докато пръстите й усетиха студената му грапавина. Тази кучка, кучка, кучка.

„… изплю камъчето на една вечеря.“ О-о, така нещата са още по-лоши. Една от тези вечери в града. Като онази, на която я заведе милата Валери. Веднъж. Само веднъж.

„Валери.“ Валери пред камерата, спокойна, усмихната, уверена, както Сибил никога не можеше да бъде. Валери върви през университетския двор все едно че е нейна собственост. Ръката на Валери в ръката на Ник. Валери в леглото на Ник.

Но вече не.

Отсега нататък той ще е в моето легло. Ще го накарам да я забрави. Ще го накарам да забрави всичко и да вижда само мен. Може и тя да е скъсала с него, но това няма значение, защото рано или късно тя отново ще го поиска. Но няма да има този дяволски късмет, защото той няма да я иска повече. Никога повече.

Но това не е всичко. Тя ще накара тази кучка да си плати. Имаше време, когато й се възхищаваше, завиждаше и искаше да прилича на нея. Дори за известно време бе много щастлива, защото бяха равни: студенти в един и същи университет. Но това време отмина. Вече не се възхищава на Валери Ашбрук нито иска да прилича на нея. Яростта безмълвно се надигаше в нея. Тя е глупава и нехайна. Винаги мисли само за себе си и за собственото си удоволствие. Вечери, клюки, светски празни приказки. Разказва истории, които хората споделят насаме с нея, без да се замисли дали ще ги нарани и без да я е грижа за това. Държи се така, сякаш цяла свита слуги я следва, готови да оправят всяка каша, която забърка.

— Но не и тази, по дяволите — промърмори Сибил, като съвсем забрави за присъствието на Ленор. Вдигна ръка. Все още здраво стискаше камъка и със сила го запокити надалеч. Този път няма да може да оправи кашата, която е надробила, защото аз никога няма да го забравя. И ще я унищожа.

Ще намеря начин да я накарам да загуби всичко, което има. Да разбере какво е да си беден и отритнат. Няма значение колко време ще ми трябва. Ще намеря начин да го направя.

Изправи се.

— Трябва да тръгвам. Благодаря, че ми разказа всичко… Но закъснявам. Чака ме толкова много работа. Ще се видим пак…

Тръгна почти тичешком. Имам толкова много неща да свърша. Да си намеря друга работа. Да открия хора, които да ми помогнат, да чета и да уча. Да наблюдавам хората и да откривам слабите им места. Да се науча, да се науча да откривам най-бързия път към върха.

Да премисля как да си отмъстя на Валери.

Да се обадя на Ник.

 

 

— Надявам се, че и след като защитиш доктората си ще се навърташ наоколо — каза Лайл Уилсън. Сложи ръка на рамото на Ник. — Колкото си амбициозен, след няколко години ще бъдеш готов да оглавиш това място. Тогава аз ще се оттегля и ще се правя на джентълмен.

Ник се засмя.

— Няма да е за дълго. Знаеш какво искам, Лайл. Не мога да го направя, ако работя в университет.

Лайл въздъхна.

— Толкова много енергия! Не ми казвай, че няма някое хубаво момиче, което да иска да се ожени за теб и да се установиш. Знаеш ли, на нея ще й хареса, ако й го покажеш. Колко младежи се дипломират и вече имат добра работа и бъдещето им е осигурено?

Ник отново се усмихна.

— Никой не иска да се жени и точно сега малко тайнственост няма да ми е излишна.

Взе кашона, пълен с вещите, които вече три години изпълваха бюрото му.

— Чувствах се добре тук — каза просто той, като за последен път огледа стаята. Изненада се от кратката поява на паника, която го обзе. Напускаше всичко, което му бе близко. Напускаше мястото, където го познаваха и уважаваха, където познаваше правилата и си бе създал авторитет. Отиваше в един непознат свят, където още нямаше авторитет, нямаше сигурност и пари.

Но паниката си отиде толкова бързо, колкото бе дошла. Правеше това, което искаше. Заставаше на път, за който бе мечтал заедно с баща си. Пътят, по който Никълъс Филдинг щеше да стане най-добрият в своята област, най-влиятелният и най-богатият.

Освен това щеше да се махне и от Станфорд, и от спомените, които го измъчваха. Щеше да си тръгне сам. Не планираше бъдещето си с някой друг около себе си. Веднъж бе пробвал, бе се провалил и поне сега не му се искаше да опита отново. Бе решил да свърши прекалено много неща и не знаеше колко време ще му е необходимо, но беше сигурен, че ще направи най-доброто и по най-бързия възможен начин. И то сам.

Тъкмо си тръгваше, когато телефонът иззвъня. По навик вдигна слушалката.

— Здрасти — каза Сибил. Гласът й бе дрезгав и гальовен, различен от последния път, когато я видя преди седмица. — Не знам чий ред е да се обади, но се надявам, че ще можеш да дойдеш днес на вечеря.

— Ще ми бъде приятно — каза той и се усмихна. Продължи да се усмихва и след като се уговориха за часа и затвори телефона. Възхищаваше се от лекотата, с която го покани, въпреки че все още не се чувстваше съвсем уверена. У Сибил има толкова много неща, на които може да се възхити човек, помисли си Ник. Но същевременно я съжаляваше, особено заради самотността, заради липсата на чувство за хумор…

И защото й се възхищаваше и я харесваше, знаеше, че трябва веднага да й каже плановете си за бъдещето. Не бе говорил с друг, освен с родителите си за компанията, която двамата с Тед Макилвън, един от съквартирантите му, щяха да открият следващия месец в Сан Хосе. Но сега си мислеше, че бе длъжен да каже на Сибил, защото тя зависеше от него толкова много. И вечерта, докато пиеха кафето, й каза.

— Сан Хосе! — възкликна тя, все едно че се намираше на друга планета, а не само на няколко мили. — Но защо? Всичко, което искате да направите, можете да го правите и тук.

— Можем. Но там лелята на Тед има къща, която е празна и ни дава да я ползваме за една година. Така че това, което сме отделили за наем можем да го вложим в компанията. Освен това в Сан Хосе са и клиентите. И с кола не е далеч оттук — нежно допълни той.

Тя поклати глава.

— Не става въпрос за милите. А за това, че е различно. Ще погледнеш през прозореца и ще виждаш други места, ще се срещаш с различни хора, ще мислиш за друг тип работа, за друг тип преживявания. Пало Алто вече няма да е реалност, нито пък аз.

Отново бе поразен от нейната студена, жлъчна интелигентност. Пало Алто вече няма да е реалност… Истина е и той го знаеше. Когато дойде в Пало Алто се дистанцира от дома си, от родния си град, дори от семейството си. В живота му вече ги нямаше, а не се опитваше да създаде нещо постоянно. Знаеше, че не може да живее повече с тях.

Хвърли един поглед на апартамента на Сибил. Беше малък и мрачен, но близък, познат. Сложи ръка върху нейната.

— Ще се открием. Ако това е, което и двамата искаме, ще успеем.

— Дали го искаме? — в гласа й отново прозвуча тази нова дрезгавина, но в него се долавяше и копнеж, и тъга. — Знаеш точно накъде си тръгнал, какво искаш да постигнеш и ще го постигнеш. Знам, че ще успееш. А аз все още се опитвам да открия изход. — Устната й потрепери и тя я прехапа. Обърна се към Ник и здраво стисна ръката му. — Не е твоя вината, че съм се забъркала в такава каша. Ти се държа чудесно с мен. Зная колко много неща искаш да направиш и не искаш някой да те препъва, някой, който… е загубил… пътя си…

Наведе глава. Гладката извивка на врата й леко потръпваше като че ли в очакване. Сърцето на Ник заби. Вдигна ръка и погали топлата й кожа. Пръстите му се придвижиха под отворената яка на блузата й до рамото.

Дълга, тръпнеща въздишка се откъсна от устните на Сибил.

— Искам… — почти изстена тя.

— Какво? — попита Ник. Ръката му стисна рамото й и я обърна към него.

— … да бях по-силна и по-добра. Можехме да бъдем заедно… и да си помагаме… Бих искала да ти помогна…

Ник привлече лицето й към своето и я целуна. Устните му разтвориха нейните, ръката му се плъзна под блузата й.

— Не! — възкликна Сибил. Тя се отдръпна назад толкова рязко, че блъсна стола и той падна. — Не можеш да го направиш! Няма да ти позволя… — закрачи из малката стая. — Имаш ясна цел и знаеш какво искаш да бъдеш. Всичко си уредил и аз няма да те задържам. Ще ме намразиш за това, че съм се лепнала за теб…

— Никога няма да те намразя. — Ник застана до нея, обви ръце около раменете й и решително я поведе към леглото.

— Ти си силна, чудесна жена. И не си се лепнала. А ако чувстваш, че си загубила пътя си, може би аз ще ти помогна да го откриеш отново.

Вдигна поглед към него. Очите й бяха широко отворени.

— Ако наистина имаш предвид…

Наведе се, за да я целуне отново.

— Тези дни ще престанеш да се съмняваш в себе си.

— Може би… с твоя помощ… — прошепна Сибил. Търсеше лицето му. После се усмихна с много повече удоволствие, отколкото бе виждал някога изписано на лицето й. — Толкова съм щастлива… — Думите сякаш се изплъзнаха заедно с въздишката. А после, все още с поглед устремен в очите му, започна да разкопчава блузата си.

Нежно се разсъблякоха и легнаха на леглото. Тялото й бе дребно и набито, а гърдите й стърчаха като на младо момиче. Мургавата й кожа бе мека и влажна. Държеше очите си затворени, не говореше и дори не се усмихваше. Лицето й бе съсредоточено. Някой трябва да я научи да се усмихва, помисли си Ник, да се смее и да се шегува…

По дяволите, мина му през ума, наведе се над Сибил, докато тя се движеше под него.

— Погледни ме — изкомандва я той.

Тя с изненада отвори очи, но веднага отново ги затвори. Не можеше да го погледне и го мразеше за това, че я кара. Трябваше да му е достатъчно, че е в леглото й и че тя правеше всичко, за да го задоволи.

Чувстваше тежестта и топлината на тялото му. Ръцете й галеха гърба му, а тялото й се извиваше под неговото. И тогава, точно в най-подходящия момент, си разтвори краката. „Мой“ — каза тя, но приличаше повече на въздишка, беше толкова тиха, и самотна в грохота на оркестъра. Здраво стисна тесните бедра на Ник между своите, сякаш за да му покаже колко силна може да бъде и му помогна да навлезе в нея. Получи се и бе даже по-хубаво от обикновено, защото той й харесваше. Може би защото се отнасяше към нея по-добре от останалите, с които бе спала. Може даже да ми хареса, помисли си тя.

От дълго време се опитваше да се почувства добре с някой мъж в леглото, да почувства как я заливат вълните на удоволствието, за които бе чела. Понякога дори се опитваше да си представи, че ги е усетила. Но в действителност нищо подобно не й се случваше. Нямаше значение как се огъваше под тях или върху тях. Нямаше значение какво си представяше. Нищо не чувстваше. Може би с Ник ще се получи, помисли си тя. Беше почти като молитва. Престана да мисли и даде воля на тялото си да се движи както усеща за добре — умело, чувствено, не чак толкова влажно, за да направи това, което щеше да направи с последната въздишка. И щеше да го направи толкова добре, че никой не можеше да предположи, че изобщо не чувства нищо, че ни най-малко не е ангажирана с всичко това.

Когато се успокоиха и се отпуснаха тихо на леглото, Ник все още я държеше в прегръдките си. Тя обърна към него лице и облегна глава на рамото му. Устните й леко галеха кожата му. Но внезапно от очите й покапаха сълзи и Ник ги почувства.

— Какво има, Сибил? — Потърси лицето й и се взря в него. — Какво има сега? — попита той и в гласа му Сибил долови безпокойство.

— Нищо. Извинявай. Няма нищо. Беше чудесен. Хареса ми да сме заедно. Обичам те… — притаи дъх и се опита да погледне встрани, но Ник здраво държеше лицето й и тя го погледна в очите. Погледът й бе замъглен от сълзи.

— Продължавай — каза той.

— Обичам те — повтори по-тихо тя. — Но сега от това няма да излезе нищо. Не е подходящ моментът. Ако се бяхме срещнали преди година, когато си започвал да организираш компанията си…, но за съжаление… Имаш право да искаш да отидеш в Сан Хосе, да направиш всичко, което можеш за себе си. Не трябва да мислиш за мен. Ще се оправя. Знам какво искам и ще се опитам да го постигна като теб. И аз не мога да остана тук. Ще отида в Лос Анджелис или Ню Йорк. — Избърса и последната сълза, която все още не бе пресъхнала в очите й. — Просто се почувствах самотна, защото тази вечер ми бе така добре с теб. Винаги ми е хубаво с теб, но няма да се опитвам да те спра, защото точно сега нямаш нужда от мен.

Ник я изгледа продължително. Преди малко се бе учудил от страстта й, но й бе благодарен, защото бе разбрал, че не изпитва към нея само съжаление и възхищение. Сега отново болезнено усети всичко това: сърцето му се свиваше при мисълта колко самотна е и колко неуверена. Знаеше, че в нея има огън, който само той може да разпали отново. Ще я научи да обича и да се смее, и да има вяра в себе си. Прегърна я по-силно.

— Ще дойдеш с мен — каза той.

Сибил притаи дъх. Но после поклати отрицателно глава. Между веждите й се образува тънка бръчка.

— Не трябваше да го казваш. Мъжете често казват в леглото неща, които не мислят.

— За бога — прекъсна я нетърпеливо той. — Не зная с какви мъже си спала, но ако мислиш, че съм се разтопил от благодарност, просто не ме познаваш. — Усмихна й се. — Няма да променя решението си.

Тя продължаваше да го гледа с втренчен поглед.

— Ако наистина мислиш… Не бих могла да го преживея, ако не…

— Сибил! — обърна я към себе си и повтори името й. Гласът му бе изпълнен с нежност. — Сибил. Искам да дойдеш с мен. Не мога да те напусна. Ти сама го каза. Ще бъдем заедно и ще си помагаме.

Тя отново притаи дъх. Затвори очи и бавно въздъхна. Малко по малко мускулите й се отпуснаха и тя цяла се отдаде на прегръдката на Ник. Бе поставила ръка на гърдите му, а устните й докосваха трапчинката между ключиците му. Отговорът й излезе като въздишка:

— Да… — прошепна тя.

Ник почувства внезапен шок, когато ужасът странно го обзе. Но той го прогони, обърна се към нея и я целуна по челото.

— Обичам те, Сибил — каза той.

Седмица по-късно сключиха брак. Церемонията бе скромна, изпълнена от съдията в Пало Алто.

 

 

Преместиха се в Сан Хосе и се установиха в южната част на града. И тъй като къщата принадлежеше на лелята на Тед Макилвън, и в нея трябваше да установят и компанията си, той също се премести да живее при тях. Тед се настани на горния етаж, където имаше две малки спални и баня, а Сибил и Ник се установиха на долния, където имаше обширна спалня и баня. И тримата деляха дневната, гостната и кухнята.

— Съжалявам, че трябва да започнем по този начин — каза Ник. — Няма да ни трябва много време, за да се преместим в наше жилище. Обещавам.

Сибил прокара пръсти по нащърбената маса за хранене в дневната. Валери щеше да хвърли един поглед на това място и щеше да си излезе. Ако тя бе младоженката, никога не би делила къщата си с някой друг. Валери никога не би позволила на някакъв непознат да се мотае близо до спалнята или банята й, независимо дали е младоженка или не.

А и Ник никога не би я помолил за това. Никога не би постъпил така с нея. Ако Валери беше негова жена, щеше да намери някакъв изход.

Но Валери не бе неговата съпруга. Валери го бе напуснала и сега Сибил бе госпожа Филдинг. Сибил бе жената, на която сега обещаваше Ник.

— Няма нищо — каза тя и се сгуши в прегръдката му. Надигна се да го целуне, когато почувства силните му ръце около кръста си. Той я желаеше. Ще забрави Валери.

Ще я забрави много по-бързо от мен.

Прошепна с устни до устните му:

— Докато съм с теб, нямам нужда от огромна къща.

— Но ще имаш — обеща той. — Ще имаш всичко, което пожелаеш.

— Знам — каза Сибил. Отправиха се към спалнята. От горния етаж долитаха звуците на скърцащите мебели на Тед. Ник шумно превъртя ключа в ключалката.

Докато се любеше с него на продъненото легло, Сибил си мислеше, че има някакво преимущество в това, че тримата делят тази къща. След като и работата му и партньорът му са на едно и също място, за Ник ще е естествено да работи до по-късно. И тогава нямаше да има много изисквания към съпругата си. Няма да трябва да се притеснява да запълва времето си с други хора, с други звуци. И аз ще трябва да си намеря работа в телевизията на Сан Хосе. Ще бъде чудесно. Нямаше да имат проблеми за това, че не са сами в къщата, нямаше да имат проблеми с брака си. И ще бъдат щастливи.

Къщата бе тясна, в тесен двор с кафява трева пред и зад нея. До алеята за колата растеше палмово дърво. А огромният прозорец на дневната гледаше към подобен прозорец на подобна къща от другата страна на улицата. Стените бяха боядисани в странен оттенък на горчица, който също така странно се опитваше да проблясва на зловещата светлина, която мистериозно пръскаше уличната лампа пред къщата. Сибил и Ник купиха бели чаршафи и ги закачиха на прозореца вместо пердета. Но даже и на дифузната светлина, проникваща през тях в стаята, те все още изглеждаха един на друг като неземни, чудновати същества. Накратко — странни непознати.

Тримата подредиха малкото си мебели, изхвърлиха неподходящите съдове. Наредиха на полиците кашоните книги, които докараха със себе си от Пало Алто заедно с мебелите във фургона, взет под наем. След седмица вече сготвиха първата си вечеря в обширната кухня. Непрекъснато се бутаха, докато всеки откри мястото си. Всяка вечер след вечеря Ник и Тед се заемаха отново с работа. Късно през нощта Ник и Сибил се прибираха в спалнята си, а Тед се качваше на втория етаж.

— Сигурна ли си, че се чувстваш добре тук? — попита я Ник като се изтегна в леглото и я прегърна.

— Добре съм — отговори тя. — Щастлива съм.

Той й повярва. Не се бе противопоставяла за къщата. И вече не бе споменала, че няма място в живота му. Дори стените с цвят на горчица бяха станали предмет на шеги. Но все пак Ник знаеше, че под спокойната повърхност в Сибил бушуваше тревога. Една вечер, две седмици след като се бяха преместили, когато загасиха светлините в спалнята и тя притихна до него, започна да се обръща ту на една, ту на друга страна и най-накрая се измъкна от леглото.

— Мога ли да ти помогна? — попита той.

— Не. Просто не ми се спи. Ще прегледам тетрадките си със записките ми за телевизията. Обикновено го правя вечер. Ти заспивай. Аз ще почета в дневната.

Надигна се и се подпря на лакът. Наблюдаваше я на светлината на уличната лампа.

— Притесняваш се, че не си си намерила работа?

— Да. Но всичко е наред. Ще го преодолея. — Взе от бюрото една от тетрадките. — Просто трябва да престана да се тревожа. Ще си намеря нещо. Лека нощ, Ник.

Легна си отново. Щяла да престане да се тревожи. Учудващо, тази увереност не я напускаше дори когато бе неуверена за толкова много други неща. Тя бе уверена, че ще успее. И ще си намери работа, и ще има успех, както винаги е искала да има. Вече не се съмняваше в това.

На другата сутрин Ник и Тед излязоха рано, за да купят апаратура за офиса си. Но Сибил бе излязла преди тях. И този ден си намери работа в най-голямата телевизионна станция в Сан Хосе.

Сега, помисли си тя, най-после, в този момент, животът ми наистина започва.