Джудит Майкъл
Заслепени от страст (4)

Глава 4

Сибил погледна надолу към затворените клепачи и отворената уста на Терънс Борегард Трети, чието тежко голо тяло лежеше между краката й.

— Добре — хриптеше той, а дъхът му излизаше на пресекулки. — Добре, добре, добре…

Затвори очи. Не можеше да понася гледката на мъж в леглото си. Вместо това се съсредоточи върху собствения си ритъм. Движенията й бяха бавни. Ослушваше се за дишането му, за да разбере кога трябва да започне да се движи по-бързо и кога по-бавно.

Държеше се с двете си ръце за широкото му лице и когато се наведе напред, зърната й докоснаха гърдите му. Това винаги го възбуждаше. Остави я тя да прави всичко, а тя се ослушваше за звуците, които издаваше и движенията й станаха по-бързи, желаейки да направи това, което на нея й се искаше, докато той изпъшка силно, сграбчи я за бедрата, изпъна се и след това притихна.

Все още дишаше учестено, когато тя се плъзна от него и седна с кръстосани крака на леглото.

— Добре — все още със затворени очи каза той. — Наистина беше много добре, сладурче.

Сибил изчака да види как ще се почувства. Стана както винаги — първо се усети изпразнена, след това по-самотна от всякога и накрая бясна.

Той пет пари не даваше кой беше отгоре му. Дори не си направи труда да я погледне. През цялото време не бе промълвил името й нито веднъж. Когато утре я срещне в студиото, няма да даде и най-малък признак за това, че е спал с нея. За него тя бе никой.

Както между впрочем и той за нея. Но това нямаше значение. Тя не можеше да понася да бъде незабележима.

Но точно тогава той я изненада. Тя се канеше да го изпрати до тях, както обикновено правеше с всеки, който бе прекарал известно време в леглото й, така че да може да прекара остатъка от вечерта като отново вземе живота си в собствените си ръце. Но той протегна към нея ръка.

— Ще трябва да поговорим за твоята емисия новини днес. Създаде доста проблеми.

Сибил замръзна.

— Проблеми?

— Скучна и отегчителна — той отвори очи и също седна на леглото. — Това е обедна емисия. Хората се хранят. Влизат, излизат, бързат… Трябва да ги грабнеш, или ще ги загубиш. От какво имаш нужда. Имаш нужда от нещо лично. Малка историйка. Просто минута. Знаеш, някой ще ги повика. А малките историйки лесно се свързват заедно. Никой не иска да гледа непрекъснато. За Бога… ще показваш водата в полетата, или ще извисяваш глас за загубите на реколтата… Исусе… хората се интересуват от други хора. И в повечето случаи — от страдащи. Семейство в лодка, което е загубило всичко, освен дрехите на гърба си. Реката иска да вземе и техните тела. Или малко момченце на покрива, което плаче и иска да бъде спасено от хеликоптер… каквото и да е. Кратки историйки. Дай на хората това, което искат да видят.

— Но голямата новина бе загубите на реколтата на царевица…

— Майната й на царевицата! Майната им на новините. Никой не го е грижа. Те искат историйки, сладурче. Кратки мигове. Колко пъти трябва да ти го казвам?

Стоеше отстрани на леглото и прокара пръста си по гърдите й.

— Ти си добра и си упорита. Ще се справиш. Имам планове за теб. Имаме ли бира в къщата?

— Ние! — Сибил си пое дълбоко въздух. Той имаше планове за нея. Можеше да й помогне. — Сигурно. — Обви се с халата си и здраво го пристегна в кръста. — Ще проверя в кухнята.

Кухнята бе в другия ъгъл зад одеялото, което бе метнала, за да отдели леглото и гардероба си от нея. Чуваше го да се облича, докато вадеше бира от хладилника. Поколеба се дали да не извади малко сирене и солети, но после се отказа. Нямаше нужда да го глези.

Остана при нея още малко, докато си напъха ризата в панталоните и си изпи бирата.

— Като говорим за кратки истории — започна той, — ще ти дам една страхотна. Не може да се използва, но е страхотна. — Седна на кожения стол и изтегна крака. — Една побъркана жена в Сънивейл, чийто баща се занимавал с петрол, а съпругът й с газ, се обадила един ден на президента на Станфорд и му казала, че иска да му даде петдесет милиона за нова сграда за Инженерния факултет, защото баща й и съпругът й били инженери. Но /винаги трябва да има едно „но“ в големите истории/, но трябва да построят и маймунска къща.

— Какво?

— Не ме прекъсвай, сладурче, просто попивай. Това е историята, която ти давам. Тя имала цяло стадо маймуни… отглеждала ги, хранела ги и не знам още какво… Любимата й маймуна се казвала Етелрет Несъобразителния. Знаеш ли кой е той? По-скоро кой е бил? — Сибил поклати отрицателно глава. — Той е бил крал на Англия по време на Мрачните години. На нея й харесва името. Един господ знае защо. Както и да е. Тя дава милионите си на университета, за да построи сграда за Инженерния факултет и къща за маймуната й Етелрет… Не се смей, сладурче. Това е сериозна работа. Петдесет милиона винаги са сериозна работа. Така че маймуната й да си има дом след смъртта й. Предполагам, че вече е някъде около деветдесетте, а може и повече. Страхотна история, нали? Разбира се, ние не можем да я използваме за нищо.

Изпи бирата си и си отвори още една бутилка.

— Но някой друг може — небрежно подхвърли той, докато си отваряше бутилката. — Е, аз не мога, защото обещах.

Сибил седна срещу него.

— Обеща?

— Обещах на човека, който ми я разказа. Каза ми я под секрет.

— Коя е тя? Откъде я познаваш?

— Не я познавам. Просто спах с нея.

Сибил прехапа устни.

— Коя е тя?

— Нечия съпруга. Мъжът й работи в университета. Присъствал е на срещата.

Тя го изгледа продължително.

— Не вярвам нито дума. Та това е лудост.

Той сви рамене.

— Светът е пълен с побъркани. Което е добре. В противен случай нямаше да има телевизионни новини.

— Но не и чак толкова побъркани — упорстваше тя. — Станфорд няма да го направи.

— Слушай, сладурче, хареса ли ти историята?

— Разбира се, че ми хареса. Страхотна е. Но не е вярна.

— Добре — той се вторачи в бирата си. — Вярна е наполовина. Наистина го е казала. С усмивка. Вероятно са преговаряли за петдесетте милиона, но не са успели да се споразумеят за това как да построят сградата. Тя е казала, че ако в скоро време не получи съгласието им, единственият начин да даде парите на Станфорд е да построят дом за Етелрет и останалите й маймуни. Нещо подобно. Дори им е направила скица. Подарила я е като сувенир на изпълнителния директор на университета. — Въздъхна. — Хубава, малка историйка. Един добър репортер може да направи добри пари от нея. Достатъчно, за да раздвижи емисията си. Достатъчно, за да привлече вниманието на някой от телевизионната мрежа, който може в това време да гледа канала.

Сибил го изгледа с остър поглед.

— И после какво? — попита тя.

— Е, кой знае? Казаха ми… под секрет, разбира се… Господи, тази вечер непрекъснато ти издавам разни тайни. Може би заради нещо, което си направила преди това… Някой ми каза, че може да ме изтеглят в телевизионната мрежа, и че сега следят нашия канал. И тогава… кой знае? Не мисля, че ще искам да оставя един от най-добрите си автори тук, когато замина за Ню Йорк.

Настъпи продължително мълчание.

— Е, но от това няма да излезе нищо. Аз обещах — той дълбоко въздъхна. — Дадох обещание. По-добре да поискам и ти да пазиш тайна.

Размениха си погледи.

— Ще обещаеш ли? — попита той.

— Разбира се — с лекота отговори Сибил.

Той широко й се усмихна. Изпи бирата и се огледа за още една.

— Тази беше последната — каза Сибил. — А и аз имам ужасно много писмени за утре.

— Сега ли ще ги правиш? — той забарабани с пръсти по масата. — В четвъртък обикновено не ме чакат вкъщи преди десет.

Тя кимна.

— Добре.

— Ще отскоча да купя още малко бира — каза той и се отправи към вратата.

— Тери — викна Сибил, когато отвори вратата, — как се казва жената с маймуните?

Той смръщи вежди.

— Разбира се, това е тайна.

— Разбира се.

— Рамона Джаксън — отговори той. — От Сънивейл.

— А изпълнителният директор? Този, на когото е дала скицата като сувенир?

— Олдфилд.

— Благодаря.

Вдигна пръст към устните си, изшътка и тръгна, без да затвори вратата. Сибил стана след него и врътна ключа. После отиде до бюрото си, седна и написа историята на Рамона Джаксън, за да е сигурна, че няма да пропусне някоя подробност.

 

 

— Папа — извика Валери от средата на сцената, като изпиваше с поглед мускулестия пилот. — Купи ми този звяр.

— За бога, госпожице, гледате ме така, сякаш се готвите да ме глътнете — каза Роб Сигъл, който играеше ролята на пилота. Той се усмихна, а останалите на сцената избухнаха в смях.

— А на мен ми хареса — каза режисьорът. — Хипатия^[1] поглъща с поглед всеки мъж, когото среща, всеки, когото пожелае. Ти наистина го постигна, Вал. Беше страхотна.

Валери промърмори.

— Не е трудно, щом веднъж разбереш, че нито една от героините на Шоу не е наистина любвеобилна.

— Нито пък Шоу — каза Роб Сигъл и й се усмихна. Тя отговори на усмивката му и задържа погледа си върху него, докато режисьорът не се появи. Той отново започна да обяснява последната сцена и Валери кимаше с разбиране, но погледът й минаваше покрай него. Плъзгаше се по сцената, която трябваше да завършат до следващата седмица. Обичаше да идва тук. Обичаше да споделя чувства. Точно за това обичаше театъра. На сцената те живееха в един фантастичен свят и караха публиката да повярва, че и тя живее в него. Стотици хора споделяха тази вяра, защото за съвсем кратко време тя изглеждаше реална. Разбира се, тази пиеса беше пресилена, на места дори беше глупава, но бе забавна. А ролята на Хипатия Тарлетън бе много приятна.

И Род Сигъл, който приличаше на гръцки бог, не сваляше очите си от нея през цялата репетиция.

— Какво ще кажеш да отидем да хапнем? — попита я той като си тръгваха. — Една тайфа се каним да опитаме нещо мексиканско.

Валери със съжаление поклати отрицателно глава и посочи към местата, потънали в сянка пред сцената.

— Имам среща.

— Да, виждах ви заедно. Просто си помислих, че може би имаш нужда от някакво разнообразие. — Стисна я за ръката. — Вече репетираме с години заедно и исках да те попитам… е, няма значение. Следващия път, може би, ако си свободна.

— Винаги, когато пожелая, мога да съм свободна — каза студено Валери.

— Добре — смутено отговори той. — Исках да кажа… сигурно. Просто имах предвид, че ти може би… нали знаеш, да почувстваш, че трябва, нали знаеш…, защото вече дълго време сте заедно. Разбирам го. Имам предвид, че разбирам, ако това имаше предвид… — Той сгъна сценария на пиесата. — Можеш да ми се обадиш когато и да е. Просто направи нещо. За Бога, Вал, ти си страхотна. И си толкова разумна. Както и да е. Просто си помислих, че можем да бъдем заедно. Така че ако решиш да ми се обадиш, можем да си прекараме чудесно. Нали?

— Добре — отговори Валери, развеселена от обърканата му реч. — Ще се видим утре. На репетицията. — Слезе от сцената и се отправи към осмия ред, където седеше Ник със скръстени ръце и я наблюдаваше.

— Готова ли си? — попита той. — Денят не е ли чудесен за пикник? Човек се чувства като във вечността, когато види слънцето.

— Превъзходен е! Харесваш ми. — Той разгърна дългото си тяло от тясната седалка. — Днес беше превъзходна.

— Благодаря, сър. Днес бях по-добра от вчера. Почти се чувствах готова за пред публика.

— Днес имаше един зрител. Исках да те поздравя, но после си помислих, че е по-добре да не напомням на другите, че съм тук. — Бе решил да й каже как доминираше на сцената, че присъствието и играта й бяха магнетични като красотата й, че чувството й за хумор превръща Хипатия в много приятен образ. Много често, когато й правеше комплименти ставаше неспокойна, особено ако те звучаха екстравагантно. — Беше много добра в сцената с пилота, този дето мислеше, че си щяла да го глътнеш. Двамата сте много добра двойка.

— Благодаря.

Усмихна се и си помисли за Роб, докато излизаха от театъра в безоблачния майски следобед. Слънчевите лъчи проникваха през клоните на дърветата и се прокрадваха към сградите на университета, като им придаваха меко, златисто сияние.

— Какъв чудесен ден! Не мога да повярвам, че всеки следобед съм заета с тази пиеса и пропускам пролетта. Хайде да тичаме.

Тичаха през тревата като деца, заобикаляйки цветята, скулптурите и храстите. Увлякоха и други студенти, докато стигнаха до паркинга, където Валери бе оставила колата си.

— Така е по-добре — каза тя, останала без дъх. Смеейки се, обви ръце около врата на Ник и го целуна.

— Не мога да понасям да стоя цял ден и да се занимавам с дреболии. Денят минава, сякаш нищо не се е случило.

Той целуна очите й, после устните й и накрая върха на нослето й.

— Сигурна ли си, че искаш да отидем до Бейлендс?

— Да. Никога не съм ходила там, а и ти ми обеща хиляди птици. Обеща ми и пикник. Носиш ли нещо за ядене в сака си?

— Да. Празненство. Ти ли ще караш или аз?

— Ти. Знаеш пътя.

Тя се намести в колата и от устните й се откъсна дълга въздишка.

— Свобода! Прекалено дълго репетирахме. Не ти ли омръзна?

— Никога не ми омръзва да те гледам. Освен това научих нещо. Двете с Хипатия сте като две капки вода.

— О-о, не — хвърли му един поглед. — Защо?

— Тя също иска нещо да се случва.

Настъпи кратка пауза.

— Искаш да кажеш, че когато тя казва, че иска да се омъжи, е не защото е влюбена, а защото иска да й се случи нещо. Но аз не приличам на нея. Никога няма да се омъжа само за да ми се случи нещо.

— А какво ще кажеш за това, че купува всичко, което може да си пожелае човек? Това е, накратко казано, Хипатия. Или пък моли баща си да го стори за нея.

— Но аз не си купувам мъжете, нито ще помоля баща ми да направи това за мен. Хайде, Ник, знаеш, че няма да го направя.

— Права си. Знам. Чакай малко, трябва да реша накъде да завием. Тук някъде беше…

Опитва се да прекрати разговора, помисли си тя. Бе отишъл много по-далеч, отколкото е решил. И повече не иска да говори за това. И това е чудесно. Но той действително си мисли, че купувам прекалено много неща и че очаквам непрекъснато да ми се случва нещо. Веднъж ми бе казал, че моята движеща страст е удоволствието. Добре, даже и да е така? Защо не ме приема такава, каквато съм, вместо да разсъждава толкова много? Изучаваше го. Лицето му бе напрегнато и решително, докато гледаше табелите. Обичаше, когато той кара колата й. Харесваше й. Определено изглеждаше по-възрастен от останалите мъже, които познаваше. Включително от Роб Сигъл, който в интерес на истината бе много млад. Но въпреки че бе млад, Роб бе очарователен, а може би и точно заради това. Той бе най-очарователният мъж, когото познаваше. Но щеше да бъде само като студена, мрачна празнота след ярката топлина на Ник Филдинг.

Мълчаха, докато стигнаха до пристанището за яхти в края на пътя за Ембаркадеро. Ник паркира колата.

— Ще се върнем — каза той, като остави сака си на задната седалка. — Тук няма подходящо място за пикник.

— Какво е това? — попита Валери като направи сянка с ръка над очите си и погледна надолу към нещо, което приличаше на тресавище.

— Казах ти. Птици. Хайде, след час ще затворят това място.

Вървяха хванати за ръце. Минаха през Природния център и се отправиха към дъсчената пътека с перила, която сякаш плуваше на няколко стъпки над тресавището. Когато тръгнаха по нея, Валери започна да забелязва живота около себе си. Отначало трябваше да се напряга, но когато погледът й се изостри, тя започна да долавя все повече, докато изведнъж всичко около нея оживя. Насекоми кръжаха около червено-оранжевите паразити върху растенията; водни жаби си пробиваха път между високите тръстики; пасажи риби минаваха като батальони войници. Всичко в тресавището и над него се движеше. Черни птички излитаха и се връщаха в гнездата си, малки насекоми обикаляха и жужаха наоколо, птици се спускаха ниско над водата и ловяха насекоми, носеха в човките си тръстикови пръчици, идваха и се връщаха към залива.

Ник казваше имената им, но Валери не го слушаше. Какво значение имаха имената! Това, което я грабна, бе гледката: птиците, които летяха в някакви редици или кръжаха сами над водата, ослепителните дъгоцветни насекоми, странните цветове на рибите в мъглявата вода, жужукането, шепотът и писъците на тресавището. Остана мълчалива, докато се отправиха обратно към колата.

— Никога не съм виждала подобно нещо — каза тя. — То през цялото време е било тук, а аз не съм знаела. И е толкова невероятно красиво, толкова различно…

— Огледай се пак — леко я подкани той, за да прикрие вълнението си. Никога не бе предполагал, че тя ще се развълнува толкова много. А това вълнение го бе накарало да я обича още повече, ако изобщо повече бе възможно. Тя не отговори. Ник забеляза, че гледаше през прозореца на колата. Хвърляше последен поглед към тресавището, преди да тръгнат. Не сега, каза си той. Сега не му е времето да й говориш за брак. По дяволите! Никога не изглежда да е подходящият момент за това. Сега тя е така развълнувана и доволна и защо, по дяволите, не мога…

Отново погледна към Валери. Чакай, възпираше го вътрешният му глас. Изчакай поне до пикника, където наистина ще можеш да говориш.

Не можеше да чака. Думите сами се изплъзнаха от устата му.

— Мисля, че трябва да се оженим.

Но тонът му не беше верният тон. Гласът му звучеше рязко, почти остро. Изкашля се, за да го каже отново по-меко, с любовта, която изпитваше, но внезапно на платното им се изпречи камион, който се носеше право срещу тях, задминавайки колата пред него. Ник успя да се отклони встрани, сърцето му лудо биеше. Псуваше шофьора на камиона. Кокалчетата на пръстите му побеляха от здравото стискане на волана. Колата забоксува, хвърляйки пръст и прах. Клон от някакво дърво се удари в покрива й и мина с рязък метален звук по прозореца откъм Валери.

— Кучи син — процеди Ник през зъби, когато шофьорът на камиона се върна в своето платно. Завъртя кормилото и отново излязоха на шосето. Камионът вече не се виждаше, а колата, която бе задминал, следваше пътя си. Валери не бе издала нито звук.

Лицето на Ник бе посивяло. Той дишаше тежко и свърна в първата отбивка. Спря до тревата.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма — каза Валери. — Ти беше страхотен. Това наистина не е за вярване.

Сбра вежди и се вторачи в нея.

— Не се ли изплаши?

— Разбира се, но това е част от преживяването, нали? Всичко ти изглежда много по-значимо, когато се страхуваш. Наистина беше невероятно.

Той поклати глава.

— Докато нещо се случва…

— Понякога е добре да се случва нещо — студено отговори тя. Седна като изправи гръб. — Това ли е мястото, което бе избрал за пикника?

— Не е мястото, където ми се искаше да отидем, Валери. Съжалявам. Но това не е най-добрият начин да предложиш на една дама любовта си. Сигурен съм, че ако някога го бях правил, сега щях да го направя по-добре, но за пръв път ми се…

— Е, мисля, че няма да ти е за последен път — каза тя.

— Защо не? — попита той. — Ако това е отговорът ти, начинът, по който го казваш, е неприятен.

— Мислех, че е добър. И да, това е моят отговор. — Валери постави ръката си върху неговата. — Ник, не искам да говорим за това. Толкова ни е хубаво заедно вече четири, не, пет чудесни месеца! Недей да разваляш всичко.

— Не мислех, че ще разваля нещо.

— За бога, звучиш като малко обидено момче.

— Съжалявам — твърдо каза той и се втренчи в колата.

— Извинявай, не беше хубаво от моя страна да го кажа по този начин, но Ник, ти наистина се държиш като момче, когато започнеш…

— Когато започна какво?

— Ами да си така сериозен и нацупен. Не искам да се омъжа за теб, Ник. Все още не искам да се омъжвам за никого. Хиляди пъти ти казах, че не съм готова за това, но ти не слушаш. Ти просто искаш нещата да вървят така, както ти искаш.

— А ти — както ти искаш!

— Да, така е. — Тя се засмя и се наведе да го целуне. — Ние и двамата сме такива инати, но ни е хубаво заедно. Не можем ли да забравим за това и да продължим както по-рано? Не е толкова ужасно, нали? — Седна обратно на мястото си и се загледа в каменния му профил. — Какво имаш в сака си за нашия пикник? Приготвил ли си нещо специално?

Поклати отрицателно глава.

— Нямах време. Просто купих малко хляб, сирене и плодове.

Включи мотора и скоро колата отново бе на главния път. Не избрах подходящия момент, помисли си той. Следващия път няма да избързвам. Пред нас е бъдещето, не трябва да съм нетърпелив. Валери е права. Чувстваме се чудесно, когато сме двамата. Сега все още не се налага да променям нещата. Ще почакам по-подходящо време.

Не искаше да мисли, че такова време може никога да не дойде.

 

 

Сибил бе започнала работата си в KNEX на рецепцията през първата си година в Станфорд. После стана секретарка. На третата година беше асистент-режисьор. Написа и сценарий. Една сутрин, изпълнена с напрежение, когато репортерът на обедните емисии новини се разболя, тя даде материала си на говорителката, която го прочете, преди някой да е успял да разбере, че тя го е писала. Беше добра. Пишеше бързо и изреченията й бяха остри и драматични. После започна да пише материалите за новините в местните канали, като допълнение на работата й като асистент-режисьор. От всяка работа научаваше нови неща за студиото. Съхраняваше всичко в паметта си. Но не разчиташе само на нея. Водеше си бележки в едно тефтерче, които нощем препрочиташе в леглото.

Единственото подобрение, което направи в аскетичния си апартамент, бе един голям телевизионен приемник, пред който стоеше с часове. Пишеше критики на телевизионни предавания. Записваше си идея за нови шоупрограми, реклами, промоции. Обикновено гледаше късно вечер, след като бе излизала с мъже или жени, които бе срещнала на учебните занятия или в работата. Или пък след като бе приела някого в леглото си. Тя излизаше или водеше някого вкъщи всяка вечер, защото не понасяше самотата.

Това, което изпълваше мислите й и отнемаше най-много от енергията й бе нейната работа. Всеки път, когато влезеше в KNEX-TV, а това бе пет пъти седмично по четири часа на ден, знаеше, че това е мястото, на което принадлежи. Телевизията я разтърсваше дълбоко, изпълваше я с очарование и учудване. Превръщаше я в частица от себе си, когато изпращаше своите думи и образи към стотици хиляди хора, които нямаха и най-малка представа какво става зад екрана. Знаеше, че все още не принадлежи напълно на телевизията, защото бе начинаеща. Но никой не й се подиграваше, даже повечето й помагаха да се учи.

Бюрото й бе едно от многото в голямата стая за новини, претъпкана с телекси, рафтове за дискети, пишещи машини, кафемашини и охладители за вода.

— Сиб, мила, имам едно бяло петно точно по средата на емисията — каза Даун Данвърс от ранните вечерни новини. Беше блестяща блондинка с учудено вдигнати вежди и широка усмивка. — Ако не ми подадеш нещо, което да кажа, ще е ужасно тихо, когато се наложи да продължим.

— Чакам една история — отговори резервирано Сибил. — Даун Данвърс й бе неприятна. Бе само една голяма усмивка и празна глава. — История с филмче — две минути с десетсекундно начало. Трябва да го получа до час…

— Цял час! Но скъпа, ще имам само половин час да го разуча. Зная, че не можеш да ми спретнеш такъв номер. Намери ми някаква друга история и то бързо.

Сибил й хвърли бърз поглед.

— Казаха ми да направя тази.

— Добре. Като не искаш, не искаш. В края на краищата това си е твоето предаване. И ще включат в него каквото имаш. Знаеш, всички мислят, че си страхотна. Но все пак си подсигури гърба. Вземи нещо готово за всеки случай. Хайде, сладурче, не ми оставяй празно място в емисията.

Сибил стисна зъби. Не ме наричай сладурче, сопна се мислено тя.

— Хайде, сладурче, направи нещо, за Бога! Не ме интересува какво. Иначе отново ще получа нервен стомах, а аз не мога да понасям това. Не понасям да се чувствам зле. Добре? Добре? Искам отговор.

Недей да ми заповядваш, ядосано каза наум Сибил. Ръцете й трепереха и тя здраво стисна ръба на бюрото.

— Мога да напиша друга история и ти да разучиш текста, но няма да я използваме.

— Напротив, ще го направим, ако поискам. Бъди сигурна в това! Благодаря, сладурче. И нека да бъде като динамит. Обичам да чета такива истории.

Сибил я проследи с поглед, докато излезе от стаята. Кучка, каза си наум тя. Богата и красива — наистина красива, ако човек харесва русокоси хубавици. И отгоре на всичко очаква, че всеки ще си превива гърба, за да направи живота й по-лесен. Също като Валери. Двете са от един дол дренки. Искат да стане това, което те желаят, а останалите да вървят по дяволите.

Седна пред пишещата си машина. Даун Данвърс искаше бързо своята история. И при това искаше да е като динамит. И щеше да се погрижи тя да бъде излъчена.

Е, мога да й дам точно това, което иска.

Пресегна се към най-долното чекмедже и извади от него купчинка изписани на ръка листчета и една скица. Искаше й се да има повече време, за да може да събере малко подробности. А и не бе успяла да направи филмчето, но не можеше да изпусне великолепната възможност, която случаят й предоставяше. Усмихна се, когато започна да пише. Ще й дам нещо, което ще й създаде име. И моето бъдеще.

В следващите петнадесет минути не престана да пише. Наистина имам много неща, помисли си тя. Особено след като бе успяла да вземе и скицата. Това беше страхотната част: бе се прокраднала в офиса на Лаурънс Олдфилд, докато чистачката бе в съседния кабинет. Прерови картотеката, измъкна „Джаксън“, взе листчето със скицата и излезе. Искаше й се да остане и прочете всички тези документи, които просто я мамеха с цифрите, бележките, писмата — пълни с тайни. Но не можеше. Трябваше да излезе преди камериерките да са се върнали да изгасят лампите и да заключат вратата. Но все пак бе добре, мислеше си тя, докато бързо тракаше на машината.

Когато приключи, прегледа набързо написаното и нанесе няколко поправки. После събра изписаните страници и се отправи към филмотеката. Откри филмчето, което търсеше. Час и половина по-късно Даун Данвърс четеше историята й в ефир с медения си трениран глас, докато Сибил я наблюдаваше от контролната зала.

— Университетът Станфорд има нова любима, научи днес KNEX. Можем да я наречем Любимата от Сънивейл, или Ангелът на Инженерния факултет, или по-добре — Благодетелката на всички маймуни.

На екрана се появи Сънивейл. Камерата се насочи към огромно пространство с големи къщи.

— Деветдесет и една годишната наследница Рамона Джаксън е живяла през целия си живот в Сънивейл. Дъщеря на преуспяващ в петрола баща и вдовица на инженер по газови и петролни инсталации, тя години наред е мечтала да построи нова сграда на Инженерния факултет на Университета в Станфорд в памет на съпруга си и баща си. Но госпожа Джаксън има и друга мечта. И е решена и двете й мечти да се реализират в Университета на Станфорд.

Филмът за Сънивейл бе сменен и на екрана се появи къщата на маймуните в зоологическата градина в Сан Франциско. Сибил предпочиташе да покажат маймуните на Рамона Джаксън, но нямаше достатъчно време за това. Даун продължаваше да чете с медения си глас.

— За последните петдесет години госпожа Джаксън е осигурила подслон и компания за много маймуни. Учила ги е на езика на жестовете и етика на общуването, което ги е превърнало в членове на нейното семейство.

На екрана се появи Университетът в Станфорд. Камерата се движеше по постройките, докато показа сградата на Факултета за инженерни науки.

— Според високопоставен служител в Станфорд, госпожа Джаксън е обещала на университета петдесет милиона долара за реконструкция на инженерната сграда и за построяването на дом на маймуната. — На крайчеца на устните на Даун се появи тънка усмивка, но бързо изчезна. На синия екран сградата на факултета бе сменена от картонения модел по скицата на госпожа Джаксън, която Сибил бе взела от офиса на Олдфилд. — Госпожа Джаксън е скицирала мечтаната постройка за университетските служители, както и картонения макет…

Русата красота на Даун Данвърс отново изпълни екрана. Тя направи пауза и се усмихна.

— Това е всичко за тази вечер. Следват новините от телевизионната мрежа. До утре. Благодаря ви, че бяхте с нас.

Едва сдържаше усмивката си, докато червената светлина на камерата угасна и започна излъчването на рекламите.

— Дяволска история — каза Даун на оператора. Поговориха още минута и после забравиха за нея. Беше просто една от многото истории, които бяха чели. Беше забавна, но нямаше причина да я запомнят.

Но другите я запомниха. Бяха я гледали внимателно, бяха я обсъждали и я запомниха.

 

 

— Не може да е истина — възкликна Ник, докато гледаше Даун Данвърс. Приготвяше вечерята, а Валери го наблюдаваше. — По дяволите, трябва да е някаква шега.

— Каква беше шегата? — лениво попита Валери.

Бяха прекарали следобеда в леглото. За пръв път може би от месец бяха сами в апартамента за повече от час-два. Беше се отпуснала и мързеливо отпиваше от виното. Почти не бе поглеждала към телевизионния екран.

— Слушай — каза Ник и тя чу Даун да казва — … ще позволи на неакадемичните среди да посетят инженерната сграда „Етелрет“ и Къщата на маймуните. Тя е много по-близо от зоологическата градина в Сан Франциско.

— Къщата на маймуните? За какво става въпрос?

— Точно това е шегата. Но този, който е писал емисията не го е знаел. Как, по дяволите, са успели да се докопат до това? И откъде са взели картонения макет? Това също бе шега.

— Чудя се дали Сибил има нещо общо с тази работа? — подхвърли Валери. — Тя пише някои от техните емисии. Не помня точно кои. Какво имаше предвид като каза, че е шега?

Ник се облегна на мивката и скръсти ръце.

— В Сънивейл живее една страхотна дама, около деветдесетте, изпълнена с енергия и чувство за хумор. Тя дава на Станфорд огромна сума пари за нова сграда на Инженерния факултет. Трябваше й известно време да реши… всъщност клонеше повече към Кал Теч…, но Лайл Уилсън, председателят на инженерния, я ухажва около шест месеца и я склони да даде парите на нас. Разбрах за това, когато веднъж ни заведе да вечеряме с дамата. Искаше да й се похвали с най-добрите си студенти и ни накара да представим проектите, по които работим. Лайл работи като луд за тази сграда и няколко души му помагахме. Снимахме филм за направеното през последните години от факултета, събрахме публикуваните книги, снимки, доклади…, но по-голямата работа свърши Лайл. Работи в продължение на шест месеца и трудът му бе възнаграден.

— Но какво общо имат с това маймуните?

— Маймуните. Не зная кой започна да ги нарича човекоподобни маймуни. Тя наистина има четирима любимци. Никой от семейството й не обещава да се грижи за тях. Вероятно ще ги даде на зоологическата градина или нещо такова. Лайл ми каза, че са спорили по някакви детайли и дамата е споменала, че ако не постигнат съгласие, ще даде парите за къща за маймуните си на името на най-възрастната маймуна. Тя се казвала Етелрет Несъобразителния. Един Господ знае защо. Набързо нарисувала една скица и я дала на изпълнителния директор. Всички се засмели и преговорите продължили.

— И това е историята, която разказаха по новините?

— Точно. И то все едно че е абсолютната истина.

— Добре де и какво от това? То си е тяхна работа, нали? Когато истината излезе наяве, те ще изглеждат като идиоти и ще трябва да поискат извинение. И с това ще приключи…

— Не знам. — Той закрачи из малката кухня. — Тя е много горда жена. Семейството й живее тук от четири поколения. И тя прекарва доста от времето си в грижи за репутацията си: нейната и на всички Джаксън, живи или мъртви. Има чудесно чувство за хумор, но сигурно много ще се огорчи като чуе тази история. Може да стане за посмешище, а това внезапно да наклони везните към Кал Теч… по дяволите. — Взе един портокал и го хвърли в мивката. Той се пръсна. — Лайл се въодушеви като дете за тази постройка. Както и всички ние. Трябва да му позвъня. Може би ще иска да се срещнем отново с нея. Ще се опита да поуспокои нещата.

Валери гледаше към пръснатия в мивката портокал. Повдигна вежди.

— Много навътре го вземаш, Ник. Не можеш да си сигурен как ще се развият нещата. В края на краищата това бе само една новинарска емисия. Вероятно никой не я е гледал. А дори и да са я гледали, няма да си спомнят…

— Ще го запомнят. Парите винаги карат хората да помнят за тях. А става дума за ужасно много пари. Мръсно копеле…

— О, стига — протегна се Валери. — Мразя като ставаш такъв. Не сме били заедно с векове, а ти се впрягаш за нещо, което няма нищо общо с нас двамата и което е ужасно неприятно. За тази вечер имах други очаквания.

Ник престана да крачи из стаята и се втренчи в нея.

— Струва ми се, че и аз не съм очаквал подобно нещо. Не очаквах, че ще кажеш, че това няма нищо общо с нас, особено след като ти казах как се чувствам. Не очаквах да ми кажеш, че се впрягам за неща, които дяволски ме притесняват, които могат да наранят човека, когото уважавам. Но това вероятно не те засяга. Какво, по дяволите, има значение за теб? Забавлението, нали? Университетът няма значение. Аз нямам значение…

— Ти имаш значение, ако се отпуснеш и прекараме добре времето си! Как да ти обясня, че значиш много за мен, когато ти непрекъснато се безпокоиш за нещо или за някого, за когото изобщо не ме е грижа? Утре пък ще трябва да отидеш на някакво събрание за университетската политика, или нещо подобно. Та ти участваш в една дузина комитети…

— Два, но кой го е грижа да сметне? — направи пауза, после си пое дълбоко дъх. — Хайде, Валери, хайде да подпишем примирие. Напоследък май непрекъснато се караме. И винаги тръгва от някаква дреболия. За миг всичко е чудесно и после започва сражението. Не знам какво ни кара да се държим така, но мисля, че трябва да сложим край.

Валери бавно кимна.

— Може би трябва да го направим!

Обзет от тревога, той се вгледа в нея.

— Не това имах предвид!

— Знам. Но спомняш ли си кога започнаха кавгите ни? Когато взе да си мислиш за брак. Оттогава стана нетърпелив и критичен и престана да бъдеш мил по онзи начин, който харесвам.

— Мога да кажа същото и за теб. Съжалявам. Аз първи извадих оръжието. Помолих те да се омъжиш за мен. Не зная защо това може да е причината да започнем да се караме и да се нахвърляме един срещу друг. Ти знаеш ли?

Тя поклати глава.

— Е добре, моля да ме извиниш. Знаеш, че никога не бих те наранил, ако можех да ти го спестя. Нямах намерение да те критикувам…

— Не — каза Валери. Когато я погледна, в очите му имаше толкова много нежност, че сърцето й се сви. „Господи, какво правя? Не го заслужавам!“ Но после си помисли: „По дяволите. Уморих се да мисля за това. Уморих се от мисълта, че той е по-добър, по-благороден, по-умен от мен. Обичам да бъда с някой, който е малко глупав, поне от време на време. Като Роб или някой като него. Някой, който не иска нищо от мен“.

Почувства се нещастна. Всичко, което искаше в този момент, бе да е далеч от апартамента на Ник, да е далеч от него, да остане за малко сама.

Изправи се. Ник бързо я хвана за ръката.

— Не си отиваш, нали? Какво става, по дяволите? Разбираш ли нещо?

— Предполагам, че достатъчно. Отивам си, Ник. Сигурно ще ти се обадя, но сега не ми се говори повече.

— Но аз искам да ти кажа. Слушай. Валери, любима, не можеш да си тръгнеш с всичко недоизказано, което се носи във въздуха. Това е нелепо… няколко скарвания… това не е причина да ме напуснеш. Господи, знаеш колко много те обичам, колко много искам двамата… не мога да си представя да не сме заедно. Знам, че не искаш точно това.

— Да, точно това искам. — Тя се отдръпна от него. — Не можеш ли да разбереш? Искам го. Не чувстваш ли дяволското напрежение около нас. Сякаш сме в горяща къща. Беше ни толкова забавно, Ник. Повтарях ти го, повтарях ти го, но ти не искаше да го оставиш да продължи така. На теб това не ти бе достатъчно. Трябваше да превърнеш всичко в драматична продукция. Но единственото място, където мога да участвам в подобна продукция е сцената, където знам, че това е илюзия.

— Това не е…

— Не говори, изслушай ме за минута! Ти винаги говориш много хубаво и можеш да ме убедиш, но този път просто помълчи. Можеш ли?

Той кимна и Валери почувства, че сълзите застават в гърлото й. Искаше й се да протегне ръце, да го прегърне и да измие с целувки болката в очите му. Да измие с целувка мъката от чудесните му устни, които й бяха доставяли такова удоволствие, но тя се пребори със себе си и се отдалечи към вратата.

— Спомняш ли си деня, когато бяхме на Бейлендс и аз бях така развълнувана? Има още толкова много неща, които не знам… знаеш ли, мислех си, че всичко съм видяла вече. Обиколила съм Европа, Азия, Индия и цялата ни страна. Мислех си, че вече всичко съм видяла. Но се оказа, че невинаги съм го търсила на правилното място. Ти ме научи на това. Имам много планове и няма да се откажа от тях като се обвържа със семейство или нещо друго практично и обикновено. Не искам да зная какво ще правя на другия ден! Не можеш ли да разбереш това? Толкова добре си ме разбирал. Това е едно от нещата, които най-много харесвам в теб. Моля те да разбереш и това. Искам да мога да правя това, което ми се прави; да ходя на места, където ми се иска да отида; да се срещам с хора и да излизам с тях без да се притеснявам, че ще нараня чувствата ти, или чувствата на когото и да е. Искам да прекарвам добре времето си, без да се чувствам виновна за това. Не мисля, че искам толкова много. И преди съм ти казвала всичко това. Едва ли съм го пазила в тайна.

— Не, не си, но аз бих искал…

— Каза, че ще ме изслушаш без да ме прекъсваш.

— Аз те слушах. А сега е мой ред. Ти харесваше всичко в мен, което се опитваше да окастриш. Харесваше ти някой да се грижи за теб, да кара колата ти вместо теб, да ти помага за писмените работи, да те слуша, когато искаш да говориш… Харесваше ти, че съм по-възрастен от твоите приятели. Харесваше ти, когато бях драматичен, защото това ти създаваше чувството, че нещо се случва. Харесваше ти да знаеш, че не се вълнувам, когато пърхаше с мигли на онова магаре, което играеше пилота в…

— Не съм пърхала с мигли!

— По дяволите, дали си го правила! Ти обичаш да си играеш с хората, Валери. И го знаеш. Ти си разглезена, егоцентрична, човек, който не може да си намери място…

— Тогава защо ме искаш? — очите й се впериха в него. — Какво лошо има в това човек да не може да си намери място на двадесет години? Кога, ако не сега, ще се забавлявам? Ти си прав. Обичам някой да върши нещата вместо мен. Беше много хубаво, че си по-възрастен, защото не летеше из облаците както…

— Както ти го правеше.

— Не съм. Бях тук пет месеца, тук, с теб, помниш ли? Не мога да понасям, че винаги стоиш тук и ме чакаш да взема някакви решения. Не искам да вземам повече решения. Не искам да го правя още дълго време. Искам да ме оставиш да бъда такава, каквато съм и да не се опитваш да ме промениш.

Бе стигнала до вратата и я отвори. Ник бързо се озова до нея.

— Не искам да те променям. Обичам те такава, каквато си. Обичам те от деня, в който те срещнах.

— Това не е вярно. — Тя студено го погледна. — Ти беше решил как трябва да изглеждаме заедно, все едно че правиш една от твоите компютърни програми. Мислеше, че знаеш кое е най-доброто за нас и как да го постигнем. Особено аз. Мислиш, че харча прекалено много за дрехи, че посещавам прекалено много партита и че не обръщам достатъчно внимание на задълженията си…

— Но това са дребни неща, които нямат значение. Това, което обичам в теб е духът ти и твоето…

— О-о, духът ми. Всичко това означава, че с мен по-лесно се разговаря и съм по-добра в леглото от някой от твоите компютри. Ти си си изградил този образ за мен, а на мен не ми е лесно да живея с него. Дори не искам да го правя.

— Ако не си сигурна, тогава дай ни още малко време. Защо искаш да разрушиш всичко, което изградихме през последните пет месеца?

— Защото смятам, че не съм достатъчно добра и се чувствам виновна и… се задушавам. — Тя остро поклати глава. — Съжалявам, Ник, но не искам да те виждам повече.

— Не казвай това!

— Трябва да го направя. Изобщо не искам да те виждам повече. Мислила съм за това…

— Не си мислила! Не и до днес!

— Отдавна го мисля. Просто не съм ти казвала.

— Мислила си за това, докато сме се любили?

— Двете неща нямат нищо общо. Обичам да се любя с теб.

— Можеш да се преструваш на искрена. Нали така каза, когато бяхме в телевизионното студио. Така е, нали? Да флиртуваш с камерата, нали така го каза? Каза, че не е трудно, поне на теб не ти е трудно, защото ако човек знае какво искат хората не му е трудно да ги накара да му повярват.

— По дяволите, Ник. Мразя, когато ми казват какво съм говорила преди много време. Аз дори не си спомням.

Отново се опитваше да се пребори с чувствата си. Не можеше да понесе смайването, което се изписваше на лицето му. Ръцете й потрепериха от желанието да го прегърне и да се притисне към него и с целувка да измие всичко, което си бяха казали. Но успя да се овладее.

— Довиждане, Ник. Надявам се… — направи непохватен жест в усилието си да намери думите, които да каже за сбогом — … че ще намериш някоя по-добра от мен.

Обърна се и прекрачи прага на апартамента му за последен път.

— Валери — викна след нея Ник. Тя се обърна и той докосна с ръка бузата й и нежно прокара пръсти по лицето й.

— Довиждане, моя любов — изрече много тихо и нежно той. И после той беше този, който затвори вратата.