Джудит Майкъл
Заслепени от страст (3)

Глава 3

Сибил напусна студиото късно вечерта и по пътя за университетското градче Пало Алто кара с небрежността на човек, който живее в този квартал. Всъщност тя не се чувстваше у дома в Калифорния, както впрочем не се чувстваше никъде — дори в Балтимор, където бе израсла. Винаги бе искала да живее другаде: в Ийстън Шоа например, където живееха богатите клиенти на майка й, или в Ню Йорк, или в Калифорния. Но когато пристигна в Пало Алто, вече не искаше да живее тук. Искаше й се да живее на хълма, където бяха богаташите. Досега не бе открила мястото, към което да почувства, че принадлежи.

Паркира колата си на непозволено, но дискретно място, близо до апартамента и остави стикера на KNEX-TV да се вижда през задното стъкло, така че да изглежда сякаш е спряла по работа. Вече две години паркираше тук, откак се бе преместила в малкото си частно жилище недалеч от двора на университета. Вместо наем чистеше къщата. Мястото за паркиране бе в алеята и бе достатъчно голямо за микроскопичния й Фиат, а и никога не плащаше такса. „Късмет или просто съм много умела“, мислеше си Сибил, докато заключваше вратата на автомобила си. Не че имаше значение кое от двете е, в крайна сметка тя се нуждаеше и от двете.

Вечерният й тоалет бе върху леглото. Бе го изгладила, преди да отиде на занятия. Обувките й стояха на земята до полата, а бельото лежеше на леглото до блузата. Ухание на гардения изпълваше въздуха в стаята. Беше си купила корсаж.

Валери й бе казала, че повечето жени няма да носят цветя, защото не бе строго официална вечеря, но Сибил за пръв път отиваше на парти извън университетския град и искаше да сложи нещо екстравагантно. Така че си купи една гардения и я забоде на смарагдовозеленото си сако, което толкова отиваше на зелено-златистата й рокля. Майка й бе ушила тази рокля за специални случаи и сега за пръв път щеше да я облече. Стоеше пред малкото огледало върху шкафа и се въртеше, за да се огледа от всички страни. Винаги бе съжалявала, че не е висока и стройна. „Ще стоиш изправена, каза си тя. С изправена глава. Аз съм гостенка на Валери Ашбрук и ще вечерям в къщата на Тос Карлайл, който е собственик на KNEX-TV и вероятно няма и най-малка представа, че работя за него. Ще се срещна с хора, които действително са влиятелни. И ако правя нещата както трябва, един ден ще ме поканят заради мен самата, а не — както мисли Валери — благодарение на нейното милосърдие. Ще бъда поканена, защото ще бъда влиятелна и важна като останалите.“

Точно в седем часа бе пред къщи, откъдето трябваше да я вземе Валери. Бе стояла навън с изправена глава и със събрани крака повече от двадесет минути преди черната лимузина да спре плавно до нея. Валери отвори задната врата:

— Господи, колко си точна.

— Да не би да съм сбъркала часа? — Сибил хвърли бърз поглед на облечените в тъмносиньо кадифе седалки и моментално ги съхрани в паметта си. От едната страна имаше малък бар и телефон, а от другата — малък телевизионен приемник. Видя, че Валери е облечена в черна, семпла рокля, много по-стилна и елегантна от нейната.

— Мисля, че беше казала за седем часа.

— О-о!

Дори не се извини, помисли си Сибил. Чудеше се дали Валери винаги се държи по този начин. Толкова рядко я виждаше в колежа. Не познаваше никой от приятелите й. Може би всички те бяха небрежни за такива неща като да дойдеш навреме. Дори покана за такова парти правеха небрежно. Бяха се срещнали случайно в библиотеката преди няколко дни и Сибил спомена за KNEX. Валери каза, че познава собственика й.

— Той и съпругата му дават вечеря и ми казаха да си доведа някоя приятелка. Искаш ли да се запознаеш с тях?

По такъв невероятен начин попадна в списъка на гостите за вечерята, давана от Тос Карлайл.

Шофьорът подкара нагоре по хълма.

— Мислех, че караш спортен Мерцедес — обади се Сибил. — Твоя ли е тази лимузина?

— За Бога, не, кой би искал такъв танк? Тя е на Тос. На него не му харесва мисълта, че две млади жени могат сами да карат кола през нощта нагоре по хълма, особено що се касае до мен. Той е много близък с родителите ми. Вероятно им е обещал, че ще ме наглежда. А и той е толкова галантен джентълмен, че не можех да му откажа.

— Че защо трябва да му отказваш? — попита Сибил. — Това е просто чудесно.

— Да, разбира се, ако не беше шофьорът. Сега сме принудени да се движим с неговата скорост, а не с моята. Кажи ми какво е станало в телевизионното студио. Чух, че някой е изгорял.

— Не е изгорял. Мести се в телевизионната мрежа. Това е най-голямото нещо на света, което може да му се случи. Колко бързо се разпространяват слуховете. Разбра се само преди няколко дни.

— Е, тук е малко градче и на хората им е приятно да бъдат носители на новини, добри или лоши. И ти ли искаш това — да отидеш в телевизионната мрежа?

— Разбира се. Какво друго бих могла да искам? Там е мястото, където се случва всичко. Всичко, което правя в това студио е, за да мога колкото се може по-бързо да отида там.

Валери се размърда на седалката. Чувстваше се неловко.

— Решила си всичко? Предначертала си пътя си като на карта. Ник е същият като теб. Той всичко е премислил, изчислил. Знае към какво се стреми и как да го постигне. Не е така амбициозен като теб, но и двамата ми приличате на войници, които се изкачват нагоре към върха, без да поглеждат наляво или надясно. Никога ли не се отпускате и просто не се забавлявате?

— Ти ревнуваш — сви рамене Сибил.

Настъпи кратка пауза, после Валери се засмя.

— Сети се. Аз не съм този решителен тип.

Сибил погледна навън през прозореца. Бяха изкачили хълма, който гледаше към Пало Алто и се движеха покрай раззеленилите се дворове. Трудно е да повярва човек, мислеше си тя, че в късното лято седмиците сухо време ще превърнат всичко това в бледожълто и кафяво. Погледна къщите, покрай които минаваха, строени от камък и сякаш вградени в хълма. Чудеше се какво ли си мисли Валери за тях. Дали тези великолепни къщи й изглеждаха малки и обикновени? Дали някога бе мислила да дойде да живее тук, или колко свободен би се чувствал човек, ако живее тук — горе, на хълма, откъдето се вижда целия град и полуострова, и пътя към залива? Или просто си мислеше, че това е едно хубаво място, е, не чак толкова вълнуващо, колкото останалите от които можеше да избира.

Тя получава всичко, което поиска, помисли си Сибил.

— Чаках ви с Ник да се отбиете в студиото — каза тя, като се обърна към Валери.

— Говорихме за това, но нямахме време. Може би, когато ще правя клипа за шоуто на старите коли.

— Това е следващата седмица.

— Ще му кажа. — Лимузината зави. — Само след няколко минути ще стигнем. Чакай да ти кажа за хората, с които ще се запознаеш. — Валери изреди няколко имена с кратко описание и Сибил ги съхрани в паметта си. — Не е честно, ако трябва да ги запомниш всички наведнъж. Но ти ще ги прецениш сама, когато ги видиш.

— Запомних всичко — кимна Сибил. — Благодаря.

Опита се да изкаже благодарността си към Валери за тази вечер с други думи, по някакъв друг начин. Защо й бе толкова трудно да бъде признателна на Валери? Винаги й е било трудно, още когато се срещнаха за пръв път, петгодишни и Валери я попита дали иска да поплува в нейния басейн.

— Ник ще бъде ли на вечерята? — попита тя, за да наруши мълчанието.

— Не, има някаква работа. И може би така е по-добре. Той не харесва особено подобни вечери. Вече за трети път през последните две седмици ми отказва, когато го поканя.

— Мислиш ли, че е добре, имам предвид вас двамата? Не само да излизате? Наистина… да сте близки?

Валери повдигна едната си вежда и Сибил с неудобство си помисли, че е направила сериозна грешка. Нямаше право да задава подобни въпроси. Доста време мина преди Валери отново да се обърне към нея.

— Това е къщата — каза тя, когато лимузината зави от пътя. Погледна към Сибил. — Господи, изглеждаш така, сякаш отиваш на зъболекар. Слушай, това са най-обикновени, приятни хора. Не се страхуваш от тях, нали?

— Не, не разбира се. Аз просто не ходя често по такива места.

— Ще бъде чудесно — продължи Валери и гласът й бе така естествен, че Сибил разбра, че не се преструва само за да я накара да се почувства по-добре. — Ти си много хубава и има доста неща, за които можеш да разговаряш. Освен това в тебе има нещо… Ник го забеляза. Той каза, че си много силна и много уверена за нещата, които искаш. Хората те харесват, особено мъжете. Наистина ще се чувстваш добре. Няма за какво да се притесняваш.

Сибил почувства порив на благодарност.

— Благодаря.

— Е, тогава да вървим — подкани я Валери. Сибил излезе след нея от колата. „Просто й повярвай, каза си тя, защо ще те лъже?“ Но Сибил никога не умееше да посрещне един комплимент с грация. Винаги се чудеше дали всичко е както трябва.

Последва Валери с обичайната си бърза походка.

— Забавлявай се добре — каза й на входа Валери и Сибил кимна. Но въпреки всичко, когато прекрачи през входната врата, страхът я сграбчи за гърлото. Особено когато Валери изчезна, след като я представи на домакините. Сибил я наблюдаваше как върви между гостите с изящество и с такъв маниер, все едно че бе в колежа. С яд си помисли, че няма право да я оставя сама. Трябваше да постои с нея поне известно време. Валери си беше такава: люшкаше се между прямотата и простотата в обноските до пълната замисленост и затвореност в себе си. Правеше това, което й диктуваше настроението в момента, без да мисли за миналото или за миговете, които я очакват.

Докато Валери бе център на вниманието, Сибил стоеше в крайчеца на групата и слушаше разговора. Усмихваше се, когато другите се смееха. Внимателно слушаше човека, който говори, все едно че говореше само на нея. Така прекара вечерта. Не бе казала почти нищо, докато останалите гости стояха в дневната, отпиваха от питиетата си, преди да седнат около трите големи гранитни маси за вечеря. Наблюдаваше, слушаше, запомняше тоалети, жестове, маниери, вицове за телевизията, за местните и национални политици, с които бе изпъстрен разговора. Това бе първото й впечатление за това общество отвътре. Бе най-вълнуващата вечер, която бе имала до този момент. Тя й показа какво точно бе липсвало досега в плановете й за бъдещето. Сега искаше не само да стане богата и влиятелна в телевизията, но също и да се превърне в част от живота на влиятелните хора.

— Благодаря ти — каза тя на Валери, когато в единадесет часа лимузината спря точно на мястото, от което я бяха взели само преди няколко часа.

— Радвам се, че дойде — отговори Валери. — Надявам се, че ти е било забавно. Беше ужасно мълчалива.

— Гледах и се учех. Не се притеснявай за мен, Валери. Никога през живота си не съм се забавлявала по-добре.

 

 

Ник яздеше пред Валери. Конят му просто летеше, когато достигнаха билото. Започнаха да се спускат надолу. Не бе яздил с години и отново откриваше приятното вълнение от ездата, необузданата енергия и чувството за свобода, което проникваше в него заедно с вятъра. Наведе се ниско и обгърна шията на коня си, така че видя само прелитащите до него копита на коня на Валери. Тя викаше нещо, което той не чу. Със смях обърна глава назад и го погледна, а после подкара коня към хълма, като бързо увеличи разстоянието между тях. Ник също пришпори своя и скоро я настигна. Вече яздеха един до друг. Силата на конете им и възбудата от скоростта ги обгърна. И когато най-сетне спряха, Валери придвижи коня си съвсем близо до неговия.

— Прилича на любене, нали? Сякаш бяхме един в друг.

— Не съвсем — усмихна се той. — Доколкото си спомням, има съществена разлика.

— Но не и в същността. Точно сега ние се яздихме един друг, нали, по някакъв мистичен начин, разбира се. Чувствах се част от теб.

Винаги го изненадваше. Доколкото я познаваше, тя нищо не взимаше на сериозно. За разлика от него. И точно в такъв момент тя го изненадваше с някоя внезапна идея, като че ли бе премислила нещата по един аналитичен начин. Знаеше, че Валери няма аналитичен ум. Всеки го знаеше. Тя бе разглезена, изпълнена с желания и неуморна. Но същевременно бе пленителна и очарователна, което нямаше нищо общо с това колко сериозна беше, но то обясняваше защо прекарва толкова много време, мислейки за нея. Тази сутрин бе пропуснал занятия, за да дойде на езда. Тя също бе пропуснала часове, но нехаеше за това. А той имаше да довърши две писмени работи, освен това да работи и по един проект, което с положителност щеше да го задържи до късно през нощта. Сега обаче не му се мислеше. Бе изцяло обладан от топлия и мъглив ден, от вълнението на ездата и очарованието на Валери.

— Никакви мистични чувства? — присмехулно попита тя, когато мълчанието му продължи доста дълго. — Трябваше да се досетя, сигурно са забранени, както и магията в твоята книга от правила.

— Целият съм слух — каза той. — Един учен винаги иска да слуша.

— О, о, искаш доказателство. Колко отегчително. Знаеш ли какво най-много харесвам на язденето? Че човек се откъсва от всичко. Целият свят добива неясни очертания, всичко е бледо и мъгляво и единственото реално съм аз. Но аз съм напълно различна. Аз съм собственият си космос: чисто пространство, чисто движение. Дори времето престава да съществува. Съществуват само скоростта и вечността. Е, как се чувства един учен в подобна ситуация?

— Мисли си, че трябва да е поет — тихо каза Ник. — Вероятно и аз съм чувствал нещо подобно докато яздихме, но не с такива мисли.

— Е, сега те са твои — безгрижно се засмя Валери. — Можеш да правиш с тях каквото пожелаеш. Време е да се връщаме. Имам да пиша писмена работа за утре и освен това довечера ще репетираме едно действие на „Mesalliance“.

— Преди или след вечеря?

— Предполагам, че преди вечеря. Уговорили сме се за шест и половина. Ще бъде своеобразно състезание между диалозите на Шоу и нашите сандвичи. Искаш ли да погледаш?

— Предполагам, че другите не искат публика, нали?

— Звездата определя правилата. Ако искаш да гледаш, можеш да дойдеш.

— Тогава ще дойда някой друг път. Бих искал да ви видя. Но тази вечер сигурно ще работя до късно.

Тя въздъхна.

— Съсипваш се от работа — промърмори тя и подкара коня си напред.

Не яздеше много бързо и Ник скоро я настигна. Конете им вървяха близо един до друг, с изправени тела и еднакъв ритъм. Харесваше им да яздят така, мълчаливи, разменящи си само щастливи усмивки в прекрасния тих ден, който бавно си отиваше.

Бяха само на миля от ранчото, където трябваше да върнат конете, когато чуха чудесните звуци на хармоника и акордеон и веселите, закачливи смехове на деца.

— Хайде да отидем да видим — предложи Валери, следвайки музиката, която идваше от карнавала в покрайнините на Лос Вердес. Имаше стотици деца и няколко възрастни, които стърчаха като високи дървета сред разлюляна трева.

— О-о, чудесно е — каза Валери като скочи от коня и го завърза за една ограда. — Ник, хайде. Не обичаш ли карнавалите?

— Толкова отдавна не съм бил на карнавал. — Беше казал същото и за ездата. „Толкова много неща преоткривам наново“, помисли си той, докато връзваше коня си. Но и толкова много откривам тепърва. Писмените за утре бяха забравени, репетицията тази вечер също, и работата на Ник. Вървяха хванати за ръце, обикаляха от място на място, стреляха по движещи се патици, играха миниголф и крикет. Два пъти се качиха на виенското колело. Наслаждаваха се на радостта в очите на децата, на веселото минивлакче и накрая в най-отдалечения край на карнавала попаднаха на куклено представление.

Валери силно стисна Ник за ръката.

— Не мога да повярвам. Пиесата е съвсем същата като тази от моето детство.

Стояха зад тълпата от деца, седнали с кръстосани крака на тревата и Валери жадно поглъщаше с очи малкия театър.

— Всичко блести и сияе както тогава. Само дето сега е сребристо вместо златисто. Когато поглеждах тогава към светлините на сцената, златото блестеше като звезди и всичко беше като в приказките. — Топло се засмя, обзета от спомени. — Заедно с братовчедите ми правехме пиески и ги показвахме пред останалите от семейството, докато сценариите станаха толкова ужасни, че вече никой не искаше да ги гледа. Не е ли учудващо, че децата обичат да разправят ужасии, за най-лошото, което може да им се случи? Не мога да си обясня защо е така? Но сега не ми се мисли за тези неща. Предпочитам да си представям, че всичко ще бъде в златно сияние, красиво като звездите. Чудя се дали все още куклите ни за театър са в мазето на фермата. Ако някога имам деца ще ми бъде приятно да видя какво биха направили с тях. Трябва да има около тридесетина кукли, които само чакат някой да им вдъхне живот.

На малката сцена две кукли играеха на пинг-понг.

— Ако имаш деца? — попита Ник.

— О-о, предполагам, че един ден ще имам. Не съм разсъждавала. Но със сигурност няма да имам деца, за да ги дам на някой друг да ги гледа и възпитава. А точно сега не искам около себе си някой, който да отнеме цялото ми време.

Улови учудения му поглед, преди да успее да прикрие чувствата си.

— Аз съм само на двадесет години! — възкликна тя. — Защо очакваш от мен да взема подобно решение? Още не съм готова. Всеки, който има деца трябва да е разумен и уравновесен. А пък аз не съм. Поне все още. Виж каква умна идея!

Една от куклите бе поела бялото топче и го бе изпратила към публиката. С весели крясъци децата се хвърлиха да го сграбчат. Малко момиченце успя да го хване и го притисна здраво към гърдите си. Когато децата погледнаха отново към сцената, куклите се караха.

— Видя ли какво направи? Изгуби топчето!

— Не съм. Ти го подаде лошо и то се изплъзна от хилката ми.

— Подадох го както трябва! Ти не знаеш как да го отбиеш!

— Аз го подадох както трябва! Не ти!

— Слушай, глупчо — има два начина да направиш нещо — моят начин и погрешният начин. Това е!

Децата се смееха и подскачаха. Ник и Валери се погледнаха.

— Разумните нации в такива случаи обявяват война — промърмори Ник и тя се засмя. — Това е урок за властта на политиците.

Но в следващия момент куклите премислиха.

— Може би това е другият правилен начин, освен моя — каза куклата, която бе нарекла своя приятел „глупчо“. — Но това е досадно — да трябва да научиш и двата начина.

— Не е толкова лошо — каза другата кукла. — Може и да е малко досадно, но не е толкова лошо, ако това означава, че ще играем заедно, без да се караме през цялото време.

— Моралът на нашия ден — каза Ник, когато двамата с Валери поеха обратния път. — Но това не е властта на политиците, както я познаваме ние.

— Не. Това дори не е бракът, такъв какъвто го познаваме.

— Тогава за какво беше тази пиеса?

— За една любовна връзка — каза тя като се засмя. — Нима не мислиш така? Това е единственият момент, когато хората наистина се опитват да се покажат в най-добрата си светлина. Ето ги конете. Господи, стана късно. Хайде да видим колко бързо можем да се върнем.

— След минута. — Ник обви ръце около нея и я привлече към себе си за целувка. Дълго останаха под дървото. До тях достигаше музиката и смехът на децата. Въздухът бе изпълнен с аромата на цветя и очарованието на залязващото слънце. Стояха притиснати, дъхът им се смесваше.

— Така ми е хубаво — каза Валери, когато се отдалечиха малко един от друг и се усмихнаха. — Какво ли вдъхнови това чувство в мен?

— Чудесният ден. А и аз исках да се покажа в най-добрата си светлина.

Тя се засмя.

— Но аз го очаквах от теб. В противен случай това щеше да бъде много разочароваща връзка. Хайде, трябва да побързаме да се върнем.

Докато яздеха по пътя за ранчото, конете им се движеха един до друг. Валери мислеше за репетицията тази вечер. Беше забравила за куклите. Но Ник не ги забрави. Защото този следобед той за пръв път бе разбрал, че иска да се ожени за нея… и че не може да я попита за това, защото щеше да му откаже. Този следобед бе първият от много други следобеди и вечери, в които щеше да си каже, че тя още не е готова за това, че трябва да изчака подходящия момент.

 

 

Университетското градче бе неговият истински свят. Той сякаш бе отделен от огромния свят с висока стена. Дори и без тази стена всеки посетител забелязваше, че влиза в друг свят, че пресича границите на Станфорд. Светлината бе по-мека. Тя се разстилаше върху колежаните, които се шляеха, изтягаха се, прегръщаха се. Сиянието й осветяваше извивките на каменните постройки с арки и червени покриви, заобиколени от четириъгълните вътрешни дворове и дълги алеи. Глъчката и врявата на големия град тук бе изчезнала, дори колежаните с велосипеди изглеждаха замислени. На човек му бе лесно да повярва, че суматохата на пазарите бе отстъпила място на търсенето на знания, и може би, дори на мъдрост.

Ник бе запленен от това място още от първия миг, когато родителите му го докараха тук преди седем години и му помогнаха да пренесе вещите си в общата спалня, давайки му съвети така настоятелно, сякаш това бе последният им шанс да го направят. Веднага щом си тръгнаха, той излезе да се разходи, изучавайки картата и пътя си до колежа. Опитваше се да запомни имената на сградите, наблюдаваше живота навън, завиждаше на двойките, които се разхождаха хванати за ръце през зелените поляни, бродеше с пръсти по лавиците с книги в библиотеката. Искаше да ги прочете всичките.

Никога повече не се завърна вкъщи. По-голямата част от годината прекарваше в университетското градче. Учеше, захващаше се с една или друга работа, понякога и с две едновременно. Всяко лято за по един месец се отправяше на запад, от Орегон и Вашингтон до Аризона и Ню Мексико. Правеше снимки, водеше си бележки, четеше за традициите на индианците и Запада. В повечето случаи ходеше сам. Едно лято го придружи едно момиче, което си мислеше, че обича, но близостта им им разкри твърде много неща. Другото лято към него се присъединиха двама приятели. Единият от тях осигури кола и тримата проучваха рифовете на Йоминг. Това бе едно от най-добрите пътешествия, които бе правил. Но приятелите му се дипломираха на следващата пролет и това лято той отново бе тръгнал сам. Този път с колело. Мина покрай фантастичните каменни образувания по дължината на Бая Калифорния. Това също бе страхотно пътешествие. Самотата има своите удоволствия. Никога не се бе страхувал да остане сам.

Когато се завръщаше в студентското градче от пътешествията или от посещение при родителите си, винаги имаше чувството, че се прибира у дома. Това бе мястото, към което принадлежеше.

Когато го каза на Сибил тя учудено го погледна. Беше ги развела с Валери из студията на KNEX-TV и сега се бяха отправили към китайския ресторант в Пало Алто със спортната кола на Валери.

— Не можеш да мислиш за колежа като за свой дом. По-скоро това е място, където трябва да спреш по пътя си в този живот.

— Ник успява да си свие гнездо дори насред път. Учудващо е колко добре успява да го прави. Никога не бих успяла да направя това, което прави той.

— Просто имаш нужда от няколко урока — каза Ник с усмивка. — И аз с удоволствие бих ти ги дал.

— Прекалено късно е. А и аз съм прекалено стара за подобни уроци. Защо да не те науча как се наемат слуги?

— Прекалено скъпо е за моя бюджет, а и всичките ми готварски и къщни умения ще атрофират. — Улови замисления поглед на Сибил и се почувства виновен, че бяха я изключили от разговора. — Говорихме за Станфорд — обърна се към нея той. — Какво не му е наред?

— Не става въпрос само за Станфорд. Става дума изобщо за колежите. Прекалено много време е необходимо на човек, за да премине през всичко това, а всъщност то изобщо не носи на човек каквото желае. А и какво ли да ми хареса тук?

Ник наблюдаваше как келнерът им поднася мармалад от сливи, ивиците пържено месо и зеленчуци.

— А ти какво искаш? — попита той.

Тя се поколеба за миг.

— Искам много неща. — Искаше й се Валери да не беше с тях. Щеше да й бъде много по-приятно да си приказва с Ник насаме. — Да ме забелязват, да накарам хората да знаят, че съм тук. Повечето хора, които познавам са така задоволени, те нямат подобни главоболия да изглеждат забележителни… — гласът й пресекна, сведе поглед и се изчерви от притеснение.

Валери, която не можеше да понася някой да бъде нещастен, бързо каза:

— В телевизията? Като каква? Като продуцент?

— Може би, за да започна отнякъде. — Сибил вдигна поглед и видя, че те не й се присмиват. — Но това е само първата крачка. После ще бъда с камерата — на върха на новините. А сетне ще направя свое собствено предаване. С интервюта или нещо подобно. Още не зная. Но ще правя всичко: ще го пиша, ще го продуцирам и ще бъда водещата в него. — Облегна се назад, докато келнерът остави пред нея чинията със сладкиша — Едно нещо със сигурност няма да бъда никога — няма да бъда голямо колело в малка незначителна компания като KNEX.

— Защо не? — попита Валери изпълнена с любопитство.

Сибил й хвърли поглед, все едно че е изоставащ студент.

— Защото искам нещо, което сега не притежавам. Нещо, което всеки човек иска. Пари. Власт. Слава.

Валери поклати глава.

— Не и аз. Не и що се отнася до властта и славата. Прекалено много работа и малко удоволствия. А освен това трябва да се бориш с всеки, който иска да ти ги отнеме. Не мога да си представя, че ще трябва да правя това.

— Това е, защото винаги си имала пари и си свикнала да притежаваш всичко, което пожелаеш. Дяволски хубаво и лесно е да се правиш, че не искаш нещо, което вече си имаш. И освен това да знаеш, че ще имаш още повече, без да полагаш каквито и да е усилия за това.

— Хей, — каза меко Валери — не си заслужава да се палиш за това.

— Извинявай — каза Сибил като наклони глава и отново нервно се изчерви. — Прекалено много се разгорещих. Но тези неща действително означават ужасно много за мен.

— Да постигнеш това, което нямаш?

— Да постигна всичко, което искам.

— Това е много далечна цел — спокойно отбеляза Ник. Той ги наблюдаваше. Усещаше, че всички в ресторанта правят същото. „Завиждат ми“, мислеше си той. И двете бяха толкова привлекателни. Валери бе светла и омайно красива, Сибил — тъмна и интригуваща с учудващо светлите си, почти екзотични очи. Валери носеше джинси и смарагдовозелена копринена блуза. А Сибил бе много семпла в черната си пола и бял пуловер. Валери се държеше непринудено, небрежно, самоуверено. Сибил бе притеснена и напрегната.

Бяха толкова различни. Не можеше да не се чуди на тяхното приятелство, даже да бе спорадично и случайно. Бе забелязал бързия, изучаващ поглед на Сибил, когато Валери влезе в телевизионното студио. Знаеше, че Валери сигурно също бе забелязала с какво е облечена Сибил, но не се интересуваше много от това. Сибил слушаше много по-внимателно, когато Валери й говореше, отколкото Валери — Сибил. Понякога дори правеше някои жестове, които напомняха тези на Валери. Никога не си позволяваше да се замисли и да не следи разговора, както понякога правеше Валери. Създаваше впечатление за ученик, който се опитва да запомни всичко, за да се представи добре на бъдещия тест.

— Не се страхувам от далечни цели — отговори тя на Ник — щом са свързани с нещо, което сама трябва да спечеля.

Тя го изгледа продължително и изучаващо. Сините й очи приличаха на скъпоценни камъни. Бяха пълни с обещания, без да разкриват какви точно. Бе интересна жена, решена да успее. Можеше да я разбере, защото приличаше на него. Хвана ръката на Валери под масата. Бе благодарен, че е открил своята звезда, щастлив, че след толкова търсения и опити с различни жени, които го бяха интригували по начина, по който го правеше сега Сибил Морган, бе открил точно Валери.

— А ти? — попита го тя. Опитваше се да вземе с клечките парченце от пилешкото. Остави ги настрани, сякаш вече бе яла достатъчно. — Ти учиш, за да постигнеш това, което искаш? Да събереш достатъчно умения и знания, когато си тръгнеш. Иначе защо ще прекараш толкова много години в очакване да се случи нещо истинско?

Ник изпита съжаление към нея. Чудеше се как една жена, за която заобикалящият я свят не е истински и която болезнено иска нещо различно, може някога да бъде доволна.

— Дойдох тук, за да уча — изрече той с широка усмивка. — Звучи безнадеждно скучно, нали?

— Не и за учен — меко каза Валери.

— А за учени, които харесват куклени пиеси? — настоятелно попита той.

— Те са нещо друго. Изобщо не са скучни. Но все пак — добави иронично тя, — да дойдеш в колежа, за да учиш… звучи малко старомодно.

Сибил ги наблюдаваше. Дъхът й спря, когато улови погледа на Ник към Валери. Ник се обърна към нея и тя смутено сведе очи. Взе отново клечките. Опита се да ги нагласи между пръстите и палеца си. По дяволите, помисли си тя, изглежда толкова лесно, ако човек гледа Валери и Ник. Това е едно от тези неща, които идват с парите и времето, прекарано по ресторанти! Устоя на изкушението да си поиска вилица и известно време се опитваше да разбере как се прави това. Докато се бореше с клечките пропусна част от разговора. И когато Ник я погледна, побърза да каже:

— Не може това да е всичко, заради което си дошъл тук: да се учиш.

— Наистина — съгласи се той. — Дойдох също, за да открия Валери. Допреди три месеца не знаех нито името й, нито как изглежда.

— Не, сериозно. Сигурно има и нещо друго — нетърпеливо попита Сибил.

— Предполагам, че действително няма нищо друго — простичко отговори той, като се чудеше какво ли би могло да я накара да се засмее. — Аз съм най-щастливият човек, когато успея да открия неща, за които вчера не съм и предполагал, че съществуват. Има толкова много неща, които искам да направя и чакам с нетърпение да свърша след няколко месеца и да си намеря работа.

— За каква работа става дума?

— За същата, с която се занимавам сега, дизайн на компютри и програмиране…

— Това е същото, за което говорех и аз. Тук трябва да получиш диплом, както всички останали. Това е като преминаване на курс по преодоляване на препятствия, преди да стигнеш до истинския старт. Хората извън колежа смятат, че това е важно, но всъщност то няма нищо общо с действителния свят.

— За мен нещата не са толкова сложни — усмихна се Ник. Все още се възхищаваше на решителността й, но му се искаше да не е така остра. „Прилича на това, което бях аз самият, преди Валери да ми помогне да се отпусна“ — Просто ми се искаше известно време да бъда студент. Мъже на моята възраст правят състояния от Сан Франциско до Монтерей със или без дипломи. Можех да направя своя удар по всяко време. Но аз исках първо да дойда тук. Вероятно това е последният шанс в живота ми да се концентрирам върху себе си и да разбера какво искам. Винаги съм мислел, че точно в това е ролята на един колеж. Що се отнася до състоянието — ще го направя, когато му дойде времето. Не се притеснявам за това.

Сибил се вторачи в него.

— Не се притесняваш? — като ехо повтори тя. — Толкова си сигурен!

— Сигурен съм. Ще направя това, което трябва и всичко ще е наред.

Все едно че го казвам аз, помисли си Сибил. Защо е с Валери, когато прилича на мен? И после, като че ли изведнъж си спомни, че не е успяла да защити аргументите си, продължи:

— Сигурен си, защото имаш своите дипломи. И защото тук си се запознал с хора, които могат да ти помогнат. Въпреки че в по-голяма степен ще трябва да разчиташ на собствените си сили, защото не би искал да разчиташ на помощта на другите. Не съм ли права, Валери? Ти искаш да се отдадеш на театъра и това е начинът да започнеш.

— Не съвсем — отговори Валери. Играеше си с клечките и изглеждаше отегчена. — Не си представям сцената като бъдеща кариера. Прекалено задължаващо е.

Сибил се вторачи в нея.

— Тогава защо си дошла в колежа?

Сега беше ред на Валери да погледне Сибил като изоставащ студент.

— А защо не? Това е нещо ново, непознато, като да отидеш в Африка или Индия. Но вече съм го правила. Пък и всички отиват в колеж, то е следващата стъпка след гимназията.

Ник се подсмихна и вдигна поглед от чашата си с китайска бира. Вдигна я за тост:

— За академичния живот.

— Можете да си правите шеги — каза сериозно Валери — но аз обичам да уча, както всеки човек. Само че аз просто го правя, вместо да говоря за това. И прекарвам времето си много добре.

— Разбира се, че и на мен ми харесва — каза Сибил. — Но не е само… — и спря. Не можеше да ги убеди. Бяха прекалено обзети от собствените си идеи.

Валери чукна с чашата си тази на Ник:

— За хубавото време и за многото начини да го изживеем.

— Заедно! — каза той, като задържа погледа си върху нейния.

— Може би. — Тя погледна през масата към Сибил. — Какво ще кажете за това? След десет години тримата да вдигнем чаши и да пием за Сибил Морган, известна национална звезда, и нейното собствено телевизионно предаване.

— Пия за това — каза Сибил и тримата отпиха от чашите си.

* * *

Валери седеше до прозореца и мечтаеше, докато професорът драскаше с тебешира някаква химическа формула на черната дъска. След като се запозна с Ник имаше по-толерантно отношение към науката от преди. Дори се изненадваше, че се улавя да се забавлява. Понякога, когато предаваха нещо скучно, си представяше, че слуша гласа на Ник. Той не звучеше така напрегнато, когато й обясняваше как да се справи с писмените си работи.

Напоследък често мислеше за него. Повече, отколкото бе мислила за който и да е било друг мъж. Чудеше се защо. Не беше нито най-сексапилният мъж, когото познаваше, нито най-красивият или решителен. Не бързаше да я хване в мрежите си. Нито пък имаше пари, за да ходи с нея на увеселителните пътешествия с приятелите й, с яхтите, с водните ски. Не можеше да ходи с нея на партита и в нощните клубове, да се разхождат с колите си из полуострова и да си търсят забавления. Дори не успя да се измъкне от работа, за да отиде с нея през двата уикенда в Ню Йорк да се запознае с родителите й. Бе дяволски сериозен във всичко.

Това е най-лошото му качество, мислеше си Валери. Ръката й леко се движеше по тетрадката, записвайки формулата, но мисълта й бе при Ник. Истината бе, че може и да не бе най-сексапилният, нито най-красивият, но затова пък бе най-всепоглъщащият човек, когото познаваше. Когато бяха заедно, тя бе изцяло с него.

Но тази негова напрегнатост, сила и решителност да направи всичко, което си е наумил, без значение дали ще е езда в следобедните часове, или някаква временна работа в университетското градче, бъдещата му работа! Винаги, дълбоко в същността му, като част от него бе тази сериозност и владеене, тази съсредоточеност, която дори тя не можеше да разруши.

Не го разбираше, нито споделяше възгледите му и същевременно не можеше да не мисли за него. Как бе възможно да изпитва подобни чувства към човек, когото не разбира? Това я изнервяше. Правеше я неспокойна. Прекарваха толкова много време заедно, учеха заедно, хранеха се заедно, прекарваха нощите заедно, когато съквартирантите му отсъстваха. Започваше да заприличва на брак. Не се бе срещала с други мъже вече четири месеца и прекарваше все по-малко време с приятелките си. Изглежда Ник не се притесняваше от факта, че не се среща с други жени, но все още продължаваше да се вижда със старите си приятели. Разбира се, Валери бе на първо място. Той явно бе готов за този живот. А тази мисъл я изпълваше с тревога.

Прекалено млада съм за това, мислеше си тя. Не би трябвало още да се обвързвам с когото и да било.

Но аз в действителност не съм толкова обвързана с него! Не още. Прилича по-скоро на корабен романс. Ще свърши, когато пристигнем. А може би и по-рано.

Професорът завърши лекцията и Валери погледна тетрадката си. Листът бе изписан с дребния й почерк с цифри, диаграми, бележки, дори имаше и заглавия на някаква статия в списание, която би трябвало да прочетат за следващото занятие. Изглежда бе записала всичко без изобщо да е чула и дума от това, което се говори. Чудя се дали Ник ще си помисли, че е достижение, или че е някакъв недостатък на характера ми.

По дяволите, помисли си тя, първото нещо, за което си помислих, е да кажа за това на Ник. Напоследък винаги го правя. Напусна сградата и мина през сенчестата част, докато очите й привикнат с яркото априлско слънце. Всеки път, когато се случи нещо, забавно или изненадващо, или поне интересно, не мога да дочакам мига да го кажа на Ник. Е, този път ще пропусна. Не виждам защо трябва да разказвам на Ник Филдинг всичко, което ми се случва. Имам си собствен живот и отказвам да излагам всичко от него на показ на когото и да било.

— Писах през целия час — каза тя по време на вечерята в апартамента му. — Направих чудесни записки и не чух нито дума от лекцията. Мислех си за други неща.

Ник се засмя.

— Трябва да си помислиш дали да не се отдадеш на политиката. Ако можеш да мислиш за едно, а да пишеш за друго… по-скоро да говориш за друго… ти си идеалният кандидат.

— Това не би ми харесало. По-добре да развивам тези умения в личния си живот. По-честно е.

Засмяха се. Ник сипа кафе и разряза кекса, който Валери бе купила от хлебарницата. Наблюдаваше го как реже. Обичаше да гледа ръцете му — спокойни, уверени, с дълги тънки пръсти. Спомни си усещането на пръстите му вътре в нея и го пожела. Изглежда не можеше да му се насити в леглото. Дори днес по време на час си мислех за това, мина й през ума.

Бях решила да не му казвам как съм си правила записки по време на лекцията, без да чуя нито дума. Бях сигурна, че няма да му кажа. Взе вилицата и започна да рови в чинийката с кекса. Сега това не изглежда така важно. Беше й топло и хубаво да бъде тук с него, да го гледа как се движи из кухнята, да си мисли, че скоро ще бъдат в леглото и отново ще преоткрие нежността и силата му, които всеки път й се струваше, че открива наново. Вече не можеше да си спомни идеалните си аргументи, че не бива да се обвързва прекалено.

Изглежда имаше голяма разлика в това, което си мислеше, когато бе далеч от него и мислите, когато са заедно. Тези дни ще трябва да осмисля всичко това. Не трябваше да насилва нещата. В края на краищата всичко ще приключи, когато напуснат Станфорд. Защо трябваше да прави нещо сега, когато се чувства чудесно и той също?

И точно това е проблемът. Той бе започнал да се превръща в навик, от който вероятно ужасно трудно щеше да успее да се откаже.