Джудит Майкъл
Заслепени от страст (29)

Глава 29

Когато Ник се обади, Лили чу звъна на телефона. Лежеше будна от зазоряване. Лекият бриз, който нощем носеше прохлада в Джорджтаун не достигаше Фолс Чърч и Лили ту се въртеше на дивана във всекидневната, ту крачеше из стаята, като се опитваше да не обръща внимание на горещината, която я задушаваше. Но в четири и половина, както стоеше до прозореца и гледаше неподвижните дървета, осветени от първите бледи лъчи на още не изгрялото слънце, тя разбра, че не само горещината я държи будна. Този ден тя щеше да предаде Сибил.

В известен смисъл, тя вече я бе предала. Беше се обадила в офиса на Фондацията и взе от секретарката домашния адрес на Боб Таргъс, пилотът на „Часът на божията милост“, който работеше за Фондацията до преди две седмици, когато самолетът бе продаден.

Нещо става с мен, мислеше Лили. Тя стоеше до прозореца, а през главата й минаваха бавно объркани мисли. Не знаеше вече коя е тя, или какво ще прави с живота си. В едно нещо бе сигурна — че обича Валери повече от всичко друго на света. Вътре в себе си тя винаги бе носила огромна любов, но никога не бе успяла да намери някой, на когото да я отдаде по начин, от който да се чувства щастлива. Руди Доминус избледня и изчезна от живота й, Куентин Ендърби бе умрял и Сибил… ох, нищо за Сибил не изглеждаше вече както трябва. След тях идваше и… Но тя не можеше да каже името му. Никога не ще го каже. Той беше злото, сексът с него беше грозен и отвратителен и дори само от мисълта за него тя се разтреперваше от погнуса.

И все пак отделяше доста време, за да мисли какво й се бе случило. По някакъв начин той бе разбрал колко я гнети мисълта, че се е превърнала в символ за хората, но не и в личност за самата себе си. Тя не бе разбрала, че това противоречие й тежи. Искала съм да се чувствам нормална, си мислеше Лили и се питаше как ще се научи на това?

Валери би могла да й помогне. Тя я направи наистина щастлива. А сега Валери се нуждаеше от помощта й. Заради това Лили бе открила адреса на Боб Таргъс и заради това щеше да отиде с тях днес след обед: защото Боб я познаваше и винаги я бе харесвал и вероятно би бил по-откровен с нея, отколкото с Валери или Ник.

Убедена бе, че постъпва правилно, заради любовта си към Валери и защото Валери и Ник никога не биха извършили нещо лошо. И въпреки това, когато се здрависа с широко усмихнатия Боб Таргъс този следобед, тя почувства тръпка на вина, защото не можеше да бъде искрена.

— Преподобната Лили! — каза той и задържа ръцете й. — Мислех си да дойда до твоята църква, за да те видя отново! — След това забеляза Валери и Ник. — Не знаех, че водиш хора.

— Те са ми приятели — каза Лили. — Валери Стърлинг и Ник Филдинг.

Таргъс подаде ръка на Ник и след това на Валери.

— Бих ви поканил вътре, но разбирате ли, къщата е в такъв безпорядък. Току-що се връщаме от почивка и се местим. Сега работя при Набиско, би ли повярвала? От Господ слязох при бисквитите. Така казва жена ми. Така че, ако нямате нещо против ще седнем тук…

Лили долови нервността му и отново се почувства виновна.

— Тук е много хубаво — каза тя, докато той подреждаше градинските столове под сянката на див кестен. Попита го за новата работа, за града, в който щяха да живеят и за къщата, която бяха купили. Караше го съзнателно да се отпусне, за да го предразположи и непочтеността на постъпката я накара да се почувства още по-неудобно.

— Довели сте Лили само за да ме види? — Таргъс ненадейно запита Ник — или има още нещо?

— Искаме нещо да ви попитаме — отвърна Ник. — Лили ни предложи да дойде с нас и да ни запознае, тъй като сте приятели.

— Значи е нещо, за което не бих искал да говоря. — Таргъс присви очи, бавно местейки погледа си от Ник към Валери, след това към Лили. — Знаеш ли за какво става въпрос? — попита той Лили.

— Да, но наистина е само един въпрос. Ние не знаем нищо, искаме просто да открием… — Гласът й секна. — Не е хубаво да се мислят такива неща, но ние трябва да разберем… — Тя погледна безпомощно към Валери. Тя отвърна твърдо на погледа й — окуражаваше я, без да я насилва. Ако Лили не се справи, Валери или Ник ще успеят.

Лили прокара ръка по челото си. Въздухът бе тежък, дори на сянка и макар че бе с една плажна рокля на Валери, тя почувства, че й прилошава от горещината. Само още малко, помисли си тя, и ще се приберем вкъщи. Когато погледна отново към Таргъс, очите й гледаха уверено.

— Искаме да те попитаме за полета до Лейк Плесид. Ти ни откара със самолета до там — мен и Сибил преди година и половина — през януари. Сибил се върна обратно още на другия ден. Аз останах.

— Самолетът, който катастрофира — каза Таргъс. На лицето му не трепваше нито едно мускулче.

— Да, и пилотът Карлтън Стърлинг почина. Той бе съпруг на Валери.

Таргъс се извърна.

— Наистина съжалявам да го чуя. — Той преглътна, мускулите на лицето и врата му се бяха изпънали.

— Следователите откриха вода в резервоарите — продължи Лили. — В двата резервоара. Питахме се… ти си бил там, поне част от времето, защото щеше да ни връщаш обратно… питахме се дали не си видял някой на летището, който да е бърникал по самолета.

— Защо? — Въпросът беше като изстрелян. — Защо някой би направил нещо? Имало ли е хора, които са искали да го убият?

Лили потрепери и затвори очи.

— По дяволите, съжалявам, Преподобна… ох, Исусе, нямах намерение да ругая… проклет да съм, не трябваше да казвам… ох, по дяволите… — Объркан в думите, които употребяваше ежедневно, но не би си позволил пред Лили, той избухна. — Извинявай! Не мога дори прилично да говоря! Искам да кажа, да ме извиниш, Преподобна Лили…

Ник каза тихо:

— Ние не знаем дали някой е искал да го убие или не. Но след катастрофата, когато все още е бил жив, но ранен, той е казал категорично, че това не е случаен инцидент. Бил е сигурен, че някой го е направил. И е бил сигурен, че е жена.

— Коя?

— Мислехме, че вие може би знаете.

— Не. Не, сър. Нищо не знам за това. Искам да кажа, че си гледам работата, просто возя със самолет хората, нали разбирате, там, където искат. Това е всичко, което върша.

— Ти си внимателен — каза меко Лили. Очите й бяха широко отворени и изпълнени с решителност. — Ти си отличен пилот, винаги си забелязвал какво става около теб, независимо дали си във въздуха или на земята. Ти не пропускаш нищо, Боб.

Той поклати глава.

— Съжалявам.

— За мен е много важно да науча — намеси се Валери. Гласът й бе нисък и Таргъс трябваше да се наклони към нея, за да я чуе. — През цялото това време аз така и не разбрах защо катастрофира нашият самолет. Ако знаех, че грешката е на съпруга ми и че наистина е инцидент, това би ме удовлетворило. Не искам да науча нещо по-особено. Искам да знам.

— В летенето винаги има мистерии — каза Таргъс.

— Много ли?

— Не са толкова много, но има неща, които никога не разбираме. Не знам нищо за полета на вашия съпруг.

— О, Боб — въздъхна Лили, — не казваш истината.

— Съжалявам, Преподобна Лили.

— Че ме лъжеш?

Той не отговори.

— Мисля, че не съм искала повече от хората, отколкото те могат да дадат — каза Лили. Гласът й бе тих, но в ритъма и със звучността, които имаше, когато говореше от амвона. Изглеждаше някак по-възрастна, по-висока, седнала с високо изправена глава в градинския стол. — Аз моля хората само да изпълнят задачата си. Искам това от теб, скъпи Боб. Ти можеш да летиш на най-големите самолети по целия свят, но това е само част от онова, което си ти. Ти си добър човек, човек обичащ семейството си, интелигентен, наблюдателен. Ти си честен човек. Ти не би подкрепил извършването на злина. Ти не би оставил злото да триумфира, ако го видиш. Ти обичаш хората.

Таргъс клатеше глава тъжно, но упорито.

— Не съм чак дотам добър. Повечето хора не са добри, Преподобна Лили. Ти винаги си мислила най-доброто за хората, разбираш ли, ти ги мислиш за светци, но те не са. Те са дребни, егоисти, и единственото, за което ги е грижа, разбираш ли, е да спасят кожите си…

— Какво се случи на летището в Лейк Плесид? — попита Лили. — Кажи ни. Какво видя?

— Много е трудно, разбираш ли, Преподобна Лили, когато някой мисли, че си добър, искам да кажа, тежко е като преса, която те притиска надолу…

— Аз вярвам в теб — каза Лили простичко. — Ще ни кажеш ли какво си видял?

Мрачното му лице обилно се потеше от горещината.

— Тя ми каза да направя нещо, за да го задържа там — каза той и в гласа му се почувства облекчение, защото най-после беше произнесъл нещо, което бе потискал от толкова време. — Разбираш ли, така че да не може да отлети веднага. Имаше някаква среща и тя мислеше, че той може да се опита да спре нещо, което тя искаше да направи, както и да е, така че ми каза, разбираш ли, направи нещо на самолета му, за да не може да излети, когато поиска. Не беше с цел да го убие, трябва да ми повярваш за това, Преподобна. Господи, това не бих направил и след милион години. Тя — също. Тя просто искаше, разбираш ли, да го задържи там известно време. Така че аз си помислих, че най-лесното беше, ъъ… да сложа, разбираш ли, вода в резервоарите.

В дървото над тях една птица изпя дълга трела. Валери заби нокти в дланите си, прилошаваше й. Тя е убила Карл. Тя е убила Карл. Тя е убила…

Ник взе ръката й и тя автоматично му подаде дланта си. Пръстите му се вплетоха толкова здраво в нейните, че чак изпита болка, но това я накара да дойде на себе си. Изведнъж се почувства изпълнена с ярост. Седеше и наблюдаваше Таргъс.

Лили, бледа почти като дух, също го гледаше.

— Да — каза тя, почти шепнейки.

— Така че той би си помислил, че има теч, разбираш ли, нещо много сериозно — Таргъс продължи с монотонен глас. — Обикновено това е наистина сериозно, да има толкова вода. Трябва да се изпразнят резервоарите, да се направи проверка от механик, да се заредиш отново с гориво… това би отнело почти цял ден. Това беше всичко, което искаше тя.

Никой не проговори.

— Е, искам да кажа, как по дяволите бих могъл да знам, че глупавото копеле няма да направи предполетна проверка? Извинявай, Преподобна… извинявайте мисис Стърлинг… просто, защото той не би трябвало да катастрофира! Нямаше никаква причина. Когато чух за това, първото нещо, което си помислих беше, че е имало нещо друго не в ред със самолета. Отвратително съвпадение, но би трябвало да е така. Нямаше причина вината да е във водата, защото той при всяко положение би трябвало да я открие. Е, както и да е, това си представях, докато не чух целия отчет и тогава, разбирате ли, проклето да е, само защото е бил глупак, аз трябваше да се чувствам като убиец? — Той скри глава в ръцете си. — Съжалявам — каза отново той глухо. Погледна към Валери. — Какво бих могъл да кажа? Че онзи е умрял заради нещо, което съм направил, но един вид случайно? Не можех да говоря с никой. Не можех да говоря с нея. Тя се държеше като че ли никога не сме летели до там и обратно. И нямаше за какво да говоря с нея. Тя си върши нещата и си живее в своя свят. Свят, в който може, разбирате ли, да действа така, че всичко да върви по волята й. Тя ми плати много пари за тази малка работа, но можеше и да не го прави. Нямаше начин да проговоря и тя знаеше това. Помислете си само, той сам се уби, защото е излетял, без да направи предполетна проверка.

Горещ порив на вятъра завъртя прах около обувките му и той заизтърсва краката си като ученик.

— Какво ще стане сега? — попита той.

 

 

Сибил бе в кабинета си в Морган Фармс, когато Валери и Ник пристигнаха. Лили оставиха в къщата на Валери във Фолс Чърч и след това продължиха за Мидълбърг.

— Сигурно е в къщата — каза Ник, когато стигнаха до фермата. — Ако не искаш да се срещаш с нея вътре, напълно те разбирам.

Валери се взираше в познатия й пейзаж. Някога мястото беше спокойно убежище от светската врява. Сега в красотата му витаеше нещо злокобно, защото даваше подслон на Сибил и интригите й.

— По-добре би било да не влизам, но не виждам как бих могла да стоя настрана… — Гласът й все още трепереше. Беше ядосана и разтърсена от чудовищната постъпка на Сибил. Какво се беше опитала да направи, какво е искала да направи? — просто не можеше да се успокои.

— Няма нужда да влизаш — възпря я Ник. И неговите мисли бяха объркани, но знаеше, че за Валери е много по-тежко. Изкара колата на тревата до пътя и спря. — Може би е твърде скоро…

Тя поклати глава.

— Тя е убила Карл! Убийство. Не спирам да си повтарям, не спирам да се опитвам да разбера, но е толкова невероятно, толкова ужасно… Ник, но не виждам и смисъл! Хората не убиват, за да разрешат проблемите си!

— Не твоите познати, нито моите. Да благодарим на Бога, че повечето хора не са такива. Но за твърде много това е въпрос на избор. Никога не съм мислил, че Сибил може да е от тях. Ужасен съм, разбираш ли? И двамата я познавахме, а аз бях толкова близък с нея, доколкото може да бъдеш близък — и нито един от двама ни не е подозирал… — Той пое дълбоко дъх. — Валери, мисля, че е по-добре да не се намесваш, ако влезеш с мен вътре.

— Да, разбирам. Това имах предвид. Не виждам как бих могла да го избегна. Ако въобще някога успея да се примиря… О, Господи, как да се примириш с такова нещо? Тя е убила Карл. — Тя затвори очи за момент. — Да, разбира се, ще дойда с теб. Не е моментът да се правя на плашливо момиченце.

Ник се обърна към нея. Те бяха сами на правата отсечка от пътя. Нощта бе почти паднала — време, когато повечето хора си бяха вече вкъщи. Единствените признаци на живот бяха пасящите в далечината коне, които заради горещината бавно се движеха и напомняха на пълзящи сенки. Ник взе ръцете на Валери.

— Времето не е подходящо за много неща. Прекалено грозно е. Но преди да продължим нататък, искам да ти кажа колко много те обичам. Трябваше да ти го кажа веднага, но предполагам, че не съм крил съвсем чувствата си. Обичам те от мига, в който те видях за първи път. Ти бе част от мен през всичките тези години, каквото и друго да съм правил в живота. Когато те намерих отново, разбрах колко много си ми липсвала и колко много съм искал да върна всичко обратно. Мисля, че ние направихме нещо повече — открихме нещо много по-добро — и единственото, което искам сега е да му се насладим.

Валери се наведе към него и го целуна. За момент потуши яростта и отвращението към Сибил. Това беше един малък отрязък от мир и красота, който им принадлежеше. Ние ще се върнем към чувствата, помисли си тя, но след като изживеем днешния ден. Или след утре. Или когато всичко това свърши.

— Това е най-подходящото време. Каквото и да става около нас, всички лоши моменти в живота ни са минало. — Истина беше. Толкова бяха станали близки. Зад тях бяха останали всички детински пререкания и дрязги, които я караха да мисли, че никога няма да постигнат съгласие. Запита се дали всеки трябва да премине през някакъв вид детство с друг човек, преди да изградят взаимоотношения на възрастни хора. Каква загуба на време, мислеше си тя със съжаление. А може би не? Може би това означава, че те с Ник са пораснали заедно и вече бяха готови да създадат нещо много по-хубаво от онова, което всеки от тях е притежавал преди.

— Обичам те, Ник — каза тя с устни върху неговите. — Обичам Чад, обичам теб и обичам да мисля за всички неща, които можем да направим заедно, ние тримата. О, Господи.

— Какво? — Той я отдели от себе си. — Какво има?

— Ник, няма да можем да направим предаване за Грейсвил. Аз не мога да го направя, твоят канал не може. Ние не можем да сме хората, които ще изложат на показ Сибил.

— Заради Чад? — попита Ник.

— Разбира се. Защо не помислихме за това? Толкова бяхме погълнати от разследването, чудехме се как да го направим, но няма начин. Други хора ще го направят. Не трябва да бъдем ние.

— Не, не трябва — съгласи се той тихо.

Валери го изгледа внимателно.

— Ти се отпусна. Ник, защо не ми каза нищо? Мислил си за това, а не си ми казал.

— Но това е твоето предаване. Не знаех как да ти обясня.

Гледаха се дълго в очите и накрая Валери се усмихна.

— Може би това е истинската ми работа в E & N — почти-предавания за „Експлозия“. Има разлика, нали? Повечето хора продуцират и излъчват телевизионни предавания. Колко от тях получават заплата за почти-предавания.

— Благодаря ти — каза Ник. — Ненавиждах мисълта, че аз трябва да ти кажа.

— Но аз никога не бих го направила. Как бих могла да живея с Чад, ако започна по този начин? — Ник я привлече към себе си отново, но тя се дръпна. — Откога мислиш за това?

— От днес. Досега си мислех, че можем да направим предаването, без да я замесваме. Тя дори не е член на борда, нали знаеш. Можехме да покажем борда, построяването на Грейсвил, разкритията на Ал Спиир и да акцентираме главно върху Лили, която е била използвана от всички. Можехме да направим всичко това и никога да не споменем Сибил.

— Но промени намеренията си, когато видя Боб Таргъс. Защото на Чад отведнъж ще се стовари твърде много.

— Точно така. Той ще открие за Грейсвил — ти си права, разбира се, ние не можем да спрем това — и ще разбере за участието й в катастрофата на самолета, защото трябва да се каже на полицията. Но той не трябва да разбере, че неговият баща и жената, която ще стане първата истинска майка, която въобще е познавал, са двамата, разгласили историята за Грейсвил. Дали ще споменем или не Сибил, тя е толкова дълбоко замесена, че всеки телевизионен репортер ще стигне до нея още на другия ден и ще излезе, че ние двамата сме го насочили. Съжалявам, Валери. Бих искал да можехме да го направим. Казах го и преди това, нали?

— Надявам се, че няма да го казваш отново — отвърна тя леко усмихната. — Всичко е наред, Ник, свърши, изчезна. Ще намеря нещо друго. Ще потърся, само веднъж да свършим с това тук.

Той я притисна към себе си. Толкова й беше благодарен, че се попита как е живял без нея през всичките години. Държейки се един за друг, те се целунаха отново, наведени над лоста за скоростите.

— Много сме стари за кола — каза Валери. — На нас ни трябва ложе, дебел килим, или поне легло…

— Очаква ни — каза Ник. — Къща, която ни очаква, живот, който ни очаква… Те се целунаха отново, но кратко, защото думите му им напомниха, че още нещо ги чакаше преди това. — Нека да свършим. — Валери се облегна назад, а той запали колата и те се отправиха към Морган Фармс.

— Мисис Ендърби работи — каза икономът. — Можете да почакате в покритата градина, но може да отнеме часове. Препоръчвам ви да уговорите среща за друго време.

Ник написа няколко думи на визитната си карта.

— Мисля, че трябва да види това. Ние ще почакаме тук.

Икономът се поколеба, след това взе картата и излезе.

След по-малко от минута на вратата се появи Сибил.

— Колко невероятно — каза тя. Гласът й звучеше безизразно. Бледосините й очи измерваха и двамата, също без всякакъв израз. — Е, къде да отидем, за да говорим? Валери, ти предложи. Познаваш добре къщата.

— Това е твой дом — изрече високо Валери. — Ще отидем там, където ти предложиш.

Сибил замълча, обърна се и тръгна, без да погледне назад. Те я последваха по коридора към библиотеката, засенчена от спуснатите пердета и почти ледена от климатичната инсталация.

Сибил седна в кресло с висок гръб до един китайски параван. Носеше тъмен ленен панталон и бяла блуза и на Валери заприлича на остаряла черно-бяла фотография.

Ник седна на кадифено канапе. Валери понечи да седне до него, но промени намерението си и седна отсреща. Помежду им имаше ниска масичка за кафе, а столът на Сибил се намираше в другия край на масата. Валери изведнъж си спомни, че преди много години бяха преживели подобна среща в китайски ресторант в Пало Алто. Бяха пили наздравица, като че ли за това къде ще бъдат след десет години. Но никога не сме могли да предположим, че нещата ще се обърнат точно така, мислеше Валери. Ние тримата — непознати, любовници, приятели, врагове. И от всичко това Ник и аз ще трябва да изградим живот.

На вратата се появи икономът.

— Би ли желала мадам разхладителни напитки?

— Не. — Сибил гледаше единствено към Ник като че ли двамата бяха сами и чакаше.

— Този следобед ходихме да се видим с Боб Таргъс — каза Ник, — да го питаме…

— Това е лъжа — грубо го пресече Сибил. — Той се премести.

— Още не е. Събираха багажа. Отидохме да го питаме дали знае нещо за катастрофата със самолета на Карлтън Стърлинг.

Замълчаването беше съвсем кратко.

— Разбира се, че не знае. Откъде ще знае?

— Защото е бил там. И ни каза какво е направил на самолета, преди да отлетите за Вашингтон.

— Това шега ли е? — попита Сибил. — Нямам представа за какво говориш. Таргъс беше служител, на който не може да се разчита — нечестен и недостоен. Измисляше си истории, на които никой не вярваше. Ако е казал, че е правил там нещо, трябва да си луд да му повярваш. Както и да е, катастрофата беше преди година и половина, разследването приключи. Ако това е всичко, което си дошъл да ми кажеш, аз имам работа.

— Таргъс ти е бил пилот от доста време. Мисля, че ти би се освободила от него, ако е бил човек, на когото не може да се разчита. Дойдохме да ти кажем, че той призна, че е сложил вода в резервоарите на самолета на Карлтън. Каза, че си искала да забавиш Карлтън, не да го убиваш, но да го забавиш — да не се върне във Вашингтон веднага. Таргъс каза, че си му наредила да направи така, че да му се наложи някаква поправка, която да го задържи поне няколко часа. Таргъс е измислил да сложи вода в резервоарите. И разбира се, Карлтън бе убит.

— Копеле такова, искаш да кажеш, че аз съм го убила — гласът на Сибил беше леден и равен, почти като механичен. — Искаш да кажеш, че съм наредила на Таргъс да… каквото е направил…, тъй че аз съм виновната. Това ли казваш? Обвиняваш ме, че съм убила оня глупав задник, който не е знаел дори че трябва да направи предполетна проверка, преди да излети. Ти си луд. Каквото и да е казал този лъжец, аз нямам нищо общо със самолета на Карл. Защо ще имам? И не ми пука какво е направил.

— Имала си връзка с него — каза Валери тихо.

— Не беше от интересните — изсмя се Сибил с презрение, като въртеше очи из стаята, без да среща погледа на Валери. — Беше глупав, тъп и ленив в леглото. Много ниски са ти стандартите, Валери, лягаш — тя хвърли бърз поглед към Ник, — с каквото ти падне.

Ник и Валери я гледаха мълчаливо. Тя отново погледна Ник.

— Беше много отдавна и аз едва го познавах. Изобщо не ме е било грижа какво е правил и кога. Просто исках да го махна от пътя си.

Ник кимна.

— Точно това каза и Боб Таргъс.

Сибил сви устни.

— Не можеш да ме уплашиш Ник, твърде добре те познавам. — Седеше вдървено, а лицето й бе като маска. — Искаш да ме унищожиш. Не понасяш, че Чад ме обича повече от теб: държеше ни далеч един от друг, откакто се е родил. А сега искаш да ме унищожиш само защото ми върви. Опитваш се да разрушиш Грейсвил. Изпратил си тази жена да задава на членовете на моя борд въпроси, които няма право да задава, за да ги накара да ми обърнат гръб. Но сигурно си луд, щом си въобразяваш, че ще ме изоставят. С това няма да стигнеш до никъде, аз съм по-силна от теб. Много ми е минало през главата.

Ник се наведе напред.

— Сибил, изслушай ме. Би трябвало да отидем в полицията с признанията на Таргъс, но не го направихме, все още не сме. Трябва да помислим за Чад. Искаме да го предпазим, колкото е възможно и да помислим как да му кажем за всичко, което е станало. А може би ние грешим, може би Таргъс не е казал истината. Ако имаш друго обяснение, бихме искали да го чуем. И за парите, които Карлтън ти е дал. Ние открихме, че…

— Кои са тези ние? — попита Сибил, гледайки право в Ник. — Аз говоря с теб, ще изслушам теб, но няма да разговарям с никакви ние.

— Ще трябва да ме изслушаш, каквито и думи да употребявам. Не работя сам по въпроса. Двамата с Валери заедно проучвахме Грейсвил и ти знаеш. Имаме информация за сумите, които са измъквани от Фондацията, имаме…

— Нищо нямате! — отсече механично тя. — Говориш за полиция — на мен, на съпругата си! Говориш, че ще отидеш в полицията! С какво, за бога? С няколко слуха, които си изровил, подобни на клюките за онези задници Бакърс и си мислиш, че всичко ти е в кърпа вързано. О, като ме унижиш, ти ще станеш много известен нали? Аз бях твоя жена! Аз съм майката на сина ти! Но ти ще ме пожертваш, за да увеличиш аудиторията си, която иска все повече мръсотии! Ти, копеле, ти би направил всичко…

— Ние няма да направим това, Сибил — намеси се Валери спокойно. Опитваше се да не трепери в ледената стая. Голите й ръце и крака настръхнаха от студа, но тя няма да ги разтрие, няма да даде никакъв признак на Сибил, че замръзва. — Информацията ще се узнае — не може повече да се държи в тайна — но ние не искаме да сме хората, които ще я представят по телевизията. Но други ще го направят.

Сибил гледаше втренчено Ник. Чертите на лицето й се бяха опънали, а кожата й — потъмняла от гняв.

— Никой няма да го направи. — Тя не изговаряше докрай думите, за да не прозвучи някакво трепване. — Коя си мисли, че е тя? Ще ми се прави на благородна, нямало да бъде тази, която ще разправя лъжи по телевизията за мен? Тя не е благородна, тя няма нищо! Ти нищо не знаеш за мен. Карл ме подлудяваше, молеше ме да взема парите му, молеше ме да се оженя за него и да се отърве от хубавелницата, за която е женен, но аз не можех да го търпя. Доскучал ми беше до смърт. Ти си глупак Ник, да се забъркваш с нея. Тя унищожава всеки мъж, до който се докопа.

Валери се изправи вбесена, измръзнала, с едно-единствено желание — да излезе оттук, навън!

— Ти го уби. Ти взе парите му, нашите пари и го уби, за да ги присвоиш. Никога нищо не те е задоволявало, Сибил, и ти би направила всичко, за да получиш още. Не ти стигаше, че уби Карл, ти крадеш от парите, които хората изпращат на Лили. Ти я манипулираш, използваш добротата и невинността й, защото можеш да разчиташ на нея. Ти знаеш, че тя те обича и че не би слушала никой, който каже нещо против теб. Дори сега тя не може да повярва в казаното от Боб Таргъс…

— За какво говориш? Тя не знае нищо за тези работи! Тя ми се обади. Тя винаги ми се обажда, за да ми каже къде е. Тя е болна. Отседнала е при приятелка…

— Отседнала е при мен. Тя беше с нас днес следобед, когато говорихме с…

— Това е лъжа! — Сибил скочи от стола и се втурна към другия край на стаята, за да застане колкото може по-далеч от Валери. — Никога не би дошла при теб. Дяволски добре знаеш това! Искаш да ме нараниш. Цял живот си правила това, опитваше се да ме накараш да се чувствам като нищожество пред теб. Въобразяваш си, че можеш да си като мен и да вземеш всичко, което имам! Видях те в къщата на Ник да се лигавиш с Чад. Искаш сина ми, искаш мъжа ми, искаш Лили! Не искаш да признаеш, че аз съм по-добрата. Ти искаш да съм бедна, безпомощна, както когато се запознахме… по дяволите, върни се тук! Няма да ми се измъкнеш!

Валери беше на вратата. Трепереше от ужас, от болезнената ярост на Сибил, натрупаната злоба, подхранвана с години. Почувства, че отровата на Сибил я обвива като дебелостволо увивно растение и изцяло я откъсва от живота: Ник, Чад, приятели, работа. Няма да й позволя. Тя няма да унищожи красотата в света, да ни свлече в нейния свят на омраза и смърт.

— Ще ти го кажа сега, защото се надявам никога да не се видим отново — каза тя напрегнато, заради усилието да не потрепери гласът й. — Някога, много отдавна, си мислех, че можем да бъдем приятелки. Това е било всичко, което съм искала от теб. Никога не си го вярвала, но е истина. Ник, Чад и Лили са част от моя живот, защото се обичаме, не заради някаква конспирация срещу теб. Ние изобщо не мислим за теб, когато сме заедно, въпреки че знам, че ти е трудно да повярваш. Ти не разбираш значението на думи като любов, приятелство или поне привързаност. Не разбираш какво е почтеност или приличие. Използваш хората и после ги изхвърляш. Ти уби съпруга ми и единственото, което искам, е да те пратя по дяволите.

Тя отвори вратата.

— Ще те почакам навън — обърна се тя към Ник и излезе.

Сибил отвори уста, но не се чу никакъв звук. Тя се наведе към един стол задъхана. Виеше й се свят и нещо ставаше с очите й, всичко в стаята й изглеждаше неясно и разлюляно. Като че ли гледаше през вода. Тя сграбчи края на стола и се задържа да не падне. Не мога да го понеса. Всички са срещу мен. Нужна ми е закрила!

Ник стоеше прав и тя присви очи, за да фокусира погледа си.

— И ти бягаш, нали? Тези безумни обвинения… ти каза, че ще изслушаш моята страна…, а бягаш.

— Не си ми казала нищо — каза той.

— А защо? Не ти го дължа. Дадох ти най-доброто, което имах и то не бе достатъчно добро. Ти ме напусна заради нея. Няма да говоря. Ти ще го използваш срещу мен. Положението ти е безнадеждно, казвам ти. Мъчиш се, мъчиш се и въпреки това не успя да създадеш това предаване. Ти не знаеш нищо за финансите ни и никога не ще научиш! Разполагаш с измислиците на един пилот, когото сме уволнили за лъжа, но това няма нищо общо с Грейсвил. „Вода в резервоарите!“ — изкрещя тя превзето. — Кой по дяволите го знае това, и кой го е грижа? Хората се интересуват от секс и пари и ти точно за това ровиш в Грейсвил. Но не си открил нищо, нали? Не си открил нищо, което да се навърже. Наникъде си. Защо просто не се откажеш? И оная кучка, също. Ние двамата можем да се съберем заедно, нали? Този път ще работим заедно. Ще те направя член на борда на Фондацията и ще излъчваме проповедите на Лили и по твоя канал, два или три пъти седмично, ако искаш. Нямаш представа колко са доходоносни. И ти би могъл… бихме могли да се грижим един за друг. На Чад ще му хареса, знаеш, че е така. Толкова е просто. Винаги е било просто. Направихме няколко завоя, това е. Ник, изслушай ме!

— Валери ти каза, че ние няма да правим предаване — каза Ник бавно и тежко. Мъчно му беше за Чад. И за Сибил — също. — Но това не означава, че не сме научили предостатъчно и че не трябва да съобщим на други. Всичко е свързано. Всичко е свързано с Карлтън. Той е инвестирал тринайсет милиона долара в Грейсвил по времето, когато сте имали връзка. Предполагам, че това ще мине в частта — секс, а от цялата история вони на пари. Ти си завличала големи суми от всички фондове, участващи по някакъв начин в Грейсвил — пари за продажбата на земята, разходите по строежите, дарения, членство…

— С това въобще не си запознат!

— … над четирийсет процента от всичко отиват за теб и твоите партньори. Карлтън е бързал да се прибере, за да присъства на приключването на сделката за земята — може би, за да я спре, никога няма да разберем — когато е катастрофирал самолетът му, след като е бил повреден по твоя заповед. Това са връзките, които ние направихме.

— Слухове! Лъжи! Нямаш доказателства!

— Ние натоварихме счетоводител да прегледа сметководните ви книги. Предполагам…

— Лъжеш! Няма начин…

— Намерихме, Сибил. Предполагам, че ще получиш известие от данъчните служби тези дни. А Боб Тагър ще дойде при Валери тази вечер, за да запише изявление за нас. Ако имаш нещо да кажеш — ако хората са ни лъгали и ние не сме разбрали — кажи ми. Не обвинявай Боб, че е лъжец, кажи ми как се случиха всички тези неща. Ти ще трябва да се защитиш сама, или да подпомогнеш разследването, иначе никой няма да ти помогне.

— Ти, копеле мръсно. Принуждаваш ме да се унижавам. Предпочитам да загубя всичко, което притежавам.

Ник я погледна. Приличаше на тъмна статуя. Единственият признак на живот бяха бледосините й очи, които проблясваха в сянката.

— Може и така да стане — каза той. Изведнъж усети колко му е студено. По някое време бе развил навитите ръкави на ризата си, но не беше достатъчно. — Ако промениш решението си, обади ми се. Ще бъда у Валери, или вкъщи.

— Вън! — Тя го видя да затваря вратата зад себе си. Остана там, където беше, облегната на стола и задъхана.

Ще бъда при Валери или вкъщи.

Вдигна една мраморна подпорка за книги и я захвърли по дължината на стаята. Тя счупи стъклата на вратичките на шкафа за оръжие, които се разхвърчаха и паднаха на парчета върху тъмния килим. Блестяха слабо на мъждукащата светлина, която проникваше през спуснатите завеси. Когато звукът заглъхна, в стаята стана тихо. Чуваше се само слабото съскане на студения въздух и хриптящото дишане на Сибил.

Никой не влезе. Твърде често им казваше да я оставят сама. Винаги й е било достатъчно да знае, че има и други в къщата, не ги искаше близо до себе си. Остана така изправена, докато дишането й се поуспокои. По някое време по-късно икономът я попита дали ще вечеря вкъщи.

— Не — каза Сибил. Той хвърли бърз поглед към шкафа с оръжията, оправи гънките на едно от пердетата, откъдето можеше да проникне слънчева светлина и излезе. Тя не помръдна.

Ник лъжеше, че няма да има предаване по телевизията. Сигурна беше. Лъжеше и за счетоводителя. Външен човек не можеше да премине през охраната. Не беше подозирала, че Ник може да е такъв лъжец. Но има ли значение колко незначителна или невярна е информацията му, защото той щеше да направи все пак предаване от нея. Сибил винаги бе постъпвала така, а и всеки друг. Това тя не можеше да спре. Единственото, което й оставаше, беше да чака и да се бори с обвиненията.

Лъжи и предположения. Фондацията ще успее да оцелее и след тях. Все пак ще трябва да направят някои промени. Ларс Олсен ще трябва да стане президент. Необходима им е абсолютната му почтеност, за да се преборят със скандала. Флойд ще го приеме спокойно — винаги е правил каквото му се каже. Икономът й бе казал, че е звънял тази сутрин, докато е била заета. Тя ще му се обади утре и ще му каже да подаде оставка като президент.

Но истинската опасност не беше Фондацията.

Тя се отпусна бавно надолу и седна на пода, наведе се напред със здраво скръстени на гърдите ръце. Знаеше коя е истинската опасност.

Боб Таргъс. От години го държеше на заплата, даваше му премиални, поверяваше му и някои деликатни задачи… и сега това слабохарактерно, нелоялно копеле се превръщаше в истинска опасност. Толкова време си бе държал устата затворена и изведнъж, най-неочаквано, да проговори пред някого…

Трябва да го спре, да предотврати записа. Ако няма доказателства, ще остане само неговата дума срещу нейната — някакво нищожество пилот срещу Сибил Ендърби — кой би му повярвал? По-добре да го заглуши, да го няма, да е мъртъв.

Мъртъв.

Разбира се. Какво друго би могла да направи? Как иначе би била сигурна, че няма да проговори пред други? Не можеше да спре Ник да направи каквото пожелае с Грейсвил, но можеше да запуши устата на Таргъс.

Изправи се сковано и пристъпвайки между счупените парчета стъкла, тръгна към шкафа с оръжието. Отвори разбитата врата и извади една пушка. Напоследък не бе тренирала по мишена, нито бе ходила на лов, но това не я безпокоеше — никога не пропускаше целта. Наистина ми е липсвал ловът, помисли си тя, развеселена от собствената си шега. Време е да се заловя отново.

Боб Таргъс ще дойде у Валери тази вечер, за да запише изявление за нас. Какъв глупак е Ник, че й каза. Човек би помислил, че я познава по-добре. Били са женени, в края на краищата, живели са заедно, имаха син… Нищо ли не бе научил?

Аз се учих, мислеше Сибил. Само затова успях.

Взе шепа патрони и излезе от къщата през вратата, водеща към гаража. Избра най-близкостоящата кола — елегантна и бърза — Тестаросса, една от първите покупки с парите, получени от Фондацията. Но излизайки от гаража тя установи, че въобще няма представа къде живее Валери. Копелето му с копеле, защо не спомена и адреса, докато говореше за записа тази вечер? Остави пушката в колата, върна се обратно в библиотеката и потърси името на Валери в телефонния указател.

Намери името и адреса. Фолс Чърч, помисли си, странно място за човек, който се предполага, че е загубил всичките си пари. Сигурно е имала нещо скрито и никога не е казвала на Карл. Господи, каква кучка! След това се върна отново в колата и подкара към Фолс Чърч.

Колкото повече приближаваше орбитата на Вашингтон, толкова трафикът ставаше по-натоварен. Тя ловко избягваше колите и пешеходците, изведнъж почувствала неотложността на задачата си. Таргъс ще дойде тази нощ. Какво ли значеше тази нощ! Беше осем и половина. Слънцето бе залязло, но жегата не бе намаляла. Издигаше се на вълни от нагорещения паваж, а постоянно духащият вятър я разнасяше. Кога свършва вечерта и започва нощта? Осем часа, девет? Десет? Полунощ? Тя приближи адреса и след това намали скоростта, когато видя пред себе си малката къщичка, заобиколена от празни терени. От другата страна на улицата започваше парк, изправящ се като стена от кестени. Когато го забеляза, Сибил почувства тръпка на задоволство. Като по поръчка.

Колата на Ник беше паркирана близо до къщата, в края на кръга, очертан от светлината на лампата над входната врата. Не е съвсем светло, но достатъчно, зарадва се Сибил. Направо приказно. Друга кола, освен тази на Ник, не се виждаше наблизо. Таргъс все още не е дошъл. Пристигнала е точно навреме.

Паркира колкото можеше по-далеч от най-близката улична лампа и като прегърна пушката, се отправи към най-близката група дървета. Не беше чак толкова добре, колкото си представяше: вятърът бе силен и люлееше тънките клончета на смрадликата. Пречеше на зрителното й поле. Няма да е задълго, помисли си тя, ще утихне. Тя намести пушката до дънера на едно дърво и замря в очакване.

Само веднъж забеляза движение зад прозореца отсреща. Някой преминаваше през стаята. Иначе прозорците изглеждаха пусти и тайнствени. Караха я да се чувства като просяк, надзъртащ в чужди домове. Представи си как Ник се движи вътре, разположил се на облегалката на фотьойл, как отхапва ябълка и отваря вестник. Преди да се възпре, тя вече си го представяше в леглото с Валери. По дяволите. Опита се да заличи образите им от съзнанието си. Може би ще убия и него? И нея? Заслужават си го.

Наблизо спря кола и тя се напрегна, но се оказа, че е на човек от другата къща. Той извади от багажника чувал с дървени въглища и се прибра. След няколко минути вятърът довя щипещата миризма на газ, а след нея — на разгорени дървени въглища. Представи си семейство, събрано около барбекю. Самата тя не изпитваше никакъв глад.

Премина жена, която водеше куче на каишка, след малко дете на велосипед с три колела, до което крачеше баща му. Тийнейджъри пресякоха улицата, кискайки се. По-добре да не се пречкат, закани им се мислено Сибил. И тогава пристигна друга кола, паркира до тази на Ник и тя видя, че от нея излиза Таргъс.

Вдигна пушката си, целейки се в широкия му гръб, докато той затръшна вратата и се отправи към входа. Но вятърът бе още силен и клончетата пред нея непрекъснато се движеха. Вбесена, тя ги отстрани с дулото на пушката. Той вече звънеше на вратата. За нея ставаше късно. Вратата се отвори. Тя се прицели отново в гърба му. Клончетата пак й се препречиха, но вече нищо не можеше да я спре. Тя стреля.

Чу се вик и Таргъс падна. Видя го, че се опитва да се изправи. Вбесена от неточността си — проклетият вятър! — тя стреля отново. Но точно в този миг Лили се бе втурнала напред, за да помогне на Таргъс и вторият изстрел улучи нея.

— Лили! — извика Сибил. Ник и Валери пренесоха двете тела в къщата и затвориха вратата. Сибил постоя известно време като статуя. След това побягна.