Джудит Майкъл
Заслепени от страст (28)

Глава 28

— Молете се за Преподобната Лили! — проеча мощно гласът на Флойд Басингтън в Катедралата на радостта и по телевизията, която го отнесе на хиляди мили до вярващите. — Тя е болна и лежи в тясното си легло, отчаяна, че не е тук при вас. Тя ще се върне веднага, стига да е в състояние, тя знае колко се нуждаете от нея, тя знае колко копнеете да е сред вас отново. Тя ще се върне много скоро! Тя ни гледа сега, чуй ни, Преподобна Лили! Очакваме с копнеж завръщането ти! Изпращаме ти молитвите си, изпращаме ти любовта си!

Флойд Басингтън преживяваше върховния миг в живота си. Никога не бе проповядвал в толкова величествена обстановка, над толкова наведени пред него глави — като поле от клюмнали цветя — пред толкова невидими милиони телевизионни зрители, завладени от думите му. Никога не бяха го предавали по телевизията. Изпъчи гърди напред, изправи се почти на пръсти и погледна нагоре. Очите ми гледат в камерата, помисли си той щастливо.

— Но ние имаме неприятел! — извика той и бързо продължи, преди телевизионната аудитория да потърси друг канал. Хората в църквата вдигнаха очи и го загледаха. Полето от цветя се превърна в небе от бледи луни и слисани очи, отправени към Флойд Басингтън. — Неприятел, който иска да унищожи нашата възлюбена Преподобна Лили! Неприятел, който крои планове да я хвърли на глутница ненаситни атеисти и интриганти! Неприятел, който…

— Кучият син, той се е смахнал — изхриптя Арч Уорман на Монти Джеймс и Сибил. Бяха седнали зад малкия олтар на Лили в апартамента й и гледаха телевизия. — Опитай да го накараш да успокои топката. Никой не би взел на сериозно този задник.

— Разбира се, че ще го слушат — каза Сибил разсеяно. Беше тръгнала да излиза от стаята. — Той е като онези, които дават тон за аплодисменти или за викане по мачовете. Думите нямат никакво значение. Важни са ритъмът и виковете. Ще се върна след малко.

— Отново ли излизаш? — попита Монти Джеймс. — Какво, по дяволите, става! Важно е, по дяволите! Трябва да знаеш какво приказва оня там.

Сибил се измъкна, без да отговори. Не искаше да разберат, че мисълта за Лили направо я влудяваше. Тя просто изчезна. Сибил се бе обадила на всеки хотел и мотел, на всяка болница, на всеки от продуцентската й компания, на членовете от борда на Фондацията. Никой не знаеше нищо за Лили. Изчезнала, изчезнала, изчезнала. Думата удряше като чук в главата на Сибил. Не можеше да спи. Спря да яде. Телефонира на други проповедници, на други телевизионни евангелисти. Откри дори и Руди Доминус.

Изчезнала, изчезнала, изчезнала. Без нея нямам нищо, помисли си Сибил и след това прогони неприятния факт от главата си. Отиде до телефонния автомат в другия край на коридора и набра собствения си номер, оставен на телефонен секретар. „Сибил, аз съм отседнала при приятелка“ — чу тя тънкия и треперещ глас на Лили от записа. „Ще остана тук за известно време. Не искам да разговарям с теб. Не мога да проповядвам. Не се тревожи за мен. Аз съм добре.“ Сибил чу и звука на затварянето на телефона.

Тя остана със слушалката в ръка. Краката й се огъваха. Останала при приятелка. Лили няма приятели. Как ли се е сдобила с някого? Кой ли я обработва, настройва срещу Сибил, отмъква…?

— Сибил — извика настойчиво Арч Уорман. — Искаме да чуеш това.

За първи път тя не го постави на мястото му. Тихо го последва обратно в апартамента на Лили.

— Телевизията! Благословената технология, която разнася Преподобната Лили до милионите души, жадни за нейния глас, тази благословена технология се използва за зли намерения… — Басингтън пое дълбоко въздух и по микрофона се чу дълго пъшкане — E & N. Кабелната телевизионна мрежа E & N е решила да преследва Преподобната Лили до смърт. На тези медийни маниаци не им бе достатъчно, че се нахвърлиха върху Джим и Тами Бакър — бедни грешници, които се нуждаят от състрадание! — и ги пометоха с лицемерните си метли. Въодушевени от победата те търсят нови жертви! Насочили са се към…

— Не трябваше да отделя толкова време на това — каза Монти Джеймс. — Защо създава на тези копелета безплатна реклама? Не трябва изобщо да споменава името на телевизионната компания.

— А как тогава ще може всеки от тях да ги атакува? — ядосано запита Сибил. Дразнеше се от всичко и от всеки — отседнала съм при приятелка, отседнала при приятелка. Дразнеха я всички, но най-вече тези двамата. Тъпи глупаци, да оставят Лили да си отиде, как можа да се остави да я яхнат такива тъпанари. — Нали не сте забравили, че планирахме тази атака?

— Ти реши, ние се съгласихме — изръмжа той. — Добре. Но Флойд не трябваше да говори за Бакър и след това за нас.

— Така ще им запари под краката! — продължаваше речитатива си Басингтън. — Ще тръгнем в поход, рамо до рамо до техните врати! Ще превземем техните бюра с милиони писма и телеграми! Ще прогоним с протестите си техните рекламодатели! Ще затворим прокълнатата E & N компания!

— Поход! — изрева той. — Поход рамо до рамо! Персоналът сега ще раздаде адресите на офисите и студията на E & N, а зрителите ще ги видят на екраните си. Да тръгнем срещу тях! Да ги обсадим! Пращайте телеграми! Кажете им да оставят на мира нашата Преподобна Лили, или ние ще ги унищожим! Кажете им…

Трябваше да си поеме дъх. Вътрешното му възбуждение бе стигнало предела си. Зави му се свят и той не можа да си спомни какво да каже по-нататък. Кажи им… Кажи им какво? Изпитваше нетърпима горещина от светлините на прожекторите. Ризата му бе мокра. Усещаше потни дори краката си. Изви ръка зад гърба си и направи жест към органиста и хора. В същия момент зазвуча музика, която спаси Басингтън от объркването. Като приливна вълна тя вдигна вярващите на крака.

На следващия ден започна кампанията срещу E & N.

Демонстрантите се появиха рано сутринта в понеделник. Те маршируваха около сградата на E & N в три групи по десет души.

— Изглеждат прекалено организирани, но им липсва хъс — каза Ник, застанал до прозореца на кабинета си заедно с Лес и Валери. — Сигурно са платени. Прилича ми на театър, какъвто Сибил би режисирала.

— Може да идва и от борда — обади се Лес. — Какво си казала на ония мошеници? — попита той Валери. — Трябва здравата да си ги изплашила.

Тя поклати глава.

— Разговарях само с трима от членовете на борда. Задавах въпроси, без никакви обвинения и доколкото знам, Ърл се е държал по същия начин. Той разговаря с Джеймс, Уорман и Басингтън. И не откри нищо.

— Но нещо ги е изплашило — каза Ник. — Или може би само факта, че сте задавали въпроси. Предполагам, че заради Лили те са се чувствали недосегаеми за каквито и да са скандали. Кой би повярвал, че тя е замесена в нещо незаконно?

— Във всеки случай аз не бих повярвал — каза Лес. — Вал, успя ли да се добереш до нещо?

— Нищо. Сигурна съм, че те въобще не знаят какво става. Един от тях, професор по религия — Ларс Олсен, е толкова добър, че според мен Сибил го е замислила като част от мизансцена.

— Искаш да кажеш, добър актьор?

— Искам да кажа добър човек. Ако нещо нередно се върши в Грейсвил, той не е в течение.

— Но ти знаеш, че някои от тях са натрупали милиони.

— Бих вложил пари в такова предаване — каза Ник, — но не без доказателства. Ние клъвнахме оттук-оттам и направихме някои разумни предположения. Но докъде можем да стигнем? В ефир не се излиза с инсинуации.

— Значи нямаш план за действие.

— В момента — не. Не виждам как ще стане.

— По дяволите. — Лес хвърли поглед към Валери. — Гадна работа.

Тя гледаше надолу към демонстрантите. Би трябвало да ги заснемем, помисли си тя, в случай че направим програма за Грейсвил. Те вече имаха доста заснет материал, готов да бъде монтиран — клипове от проповеди на Лили, стотици метри лента от Грейсвил, църквата, разрешенията за строеж на всичко в града, издадени на „Маррач Констракшън“, няколко снимки на главния отговорник на строежите, влизащ в „Уорман строители и предприемачи“, вилите на Флойд Басингтън на островите Кайман и в Северна Минесота, поршето на Фондацията, дадено на Монти Джеймс и самолета на „Часът на божията милост“.

Но това бе само върхът на огромен айсберг. И съвсем не достатъчно за самостоятелно предаване. Валери не би могла да твърди, че ще излезе нещо. Двамата с Ник бяха го обмисляли неколкократно.

— Стават вече две — каза тя на Лес. — Не е ли рекорд — да проваля две предавания преди още да съм започнала?

— Гадна работа — повтори той. — Бих искал да направя нещо.

— И аз. Разбира се, ако можем да хвърлим поглед върху книгите на строителната компания, или да открием кои са акционерите на „Борегард Дивелопмънт“… Но това вероятно няма да се случи, така че сме наникъде. Грейсвил си остава мистерия, както стана и с първата ми програма в „Експлозия“. Ще стана суеверна.

— В какъв смисъл?

— За третия път ще направя магия.

Лес се изкикоти.

— Добре казано. Но да караме поред. — Той обърна гръб на прозореца. — Защо не разкараме тази паплач долу? Не може да се каже, че ни подобряват имиджа. Да им обявим, че няма да правим предаване, те ще се разотидат.

— Не — каза Ник. — Защо да се отказваме, когато не разполагаме с нищо? Въобще не се притеснявам от няколко демонстранти, а публичността може да раздвижи нечии спомени, нечие съзнание, или нещо да се случи, което в края на краищата ще ни даде ключ за предаването.

— Суеверните станаха вече двама — каза Валери и двамата с Ник се засмяха едновременно.

Лес ги погледна одобрително. На средна възраст и щастливо женен, той изведнъж бе обзет от желание да подтикне връзката между двамата.

— Защо не дойдете на вечеря този уикенд? — попита той уж случайно. — Приятна ми е идеята четиримата да прекараме известно време заедно.

— Петък — предложи Ник. — С Валери ще имаме работа в събота.

— Ще проверя вкъщи — каза Лес и се върна в кабинета си.

— Събота? — попита Валери.

— Ако си свободна. Тогава се връща пилотът на Сибил от почивка. Става ли?

— Да. Благодаря ти. Бих искала това да бе свършило.

— Може и нищо да не научим — въздъхна Ник.

— Тогава ще трябва да търсим другаде — каза Валери, опитвайки се гласът й да не звучи отчаяно. — Знаеш ли, Карл ненавиждаше криминалните романи и филми. Въобще не допусках, че може да ми остави куп тайни за разгадаване. — Тя хвърли отново поглед към демонстрантите. Някой фотографираше тях и тълпата на отсрещния тротоар. Репортери, помисли си Валери. Скоро ще се появят и телевизионни камери. — По-добре да вървя да работя — каза тя.

— В петък вечер — започна Ник и тя се обърна отново към него, — след вечерята при Лес, би ли дошла вкъщи с мен?

— Да. Много ще се радвам. За няколко часа.

Той я изгледа продължително и след това я прегърна.

— Слушай. Ти си знаеш, но аз ще ти го кажа още веднъж. Чад мисли, че си страхотна. Непрекъснато говори за теб, няма търпение да те види отново. Също като баща си. Най-голямата му радост ще е да те завари на масата на закуска. Също като баща си.

— Може би засега. Но след това може да започне да се тревожи, ако от нас двамата не излезе нищо. Тогава ще се почувства много по-зле, защото няма да разбере и ще се страхува да попита.

— Чад никога не би се страхувал да попита. Любопитството му е ненаситно и по-голямо от това на нас двамата. Той ще пита.

— И какво ще му кажем?

Ник помълча.

— Аз бих казал, че за двама души, които се откриват отново, след като всичко в живота им се е променило от времето на първата им връзка, ние напредваме много бързо, прекарваме заедно чудесно и това е всичко, за което сме наясно засега. След това ще пита теб.

Валери се засмя.

— Харесва ми отговора ти. Но аз все пак мисля, че няма да кажа „добро утро“ на Чад на масата за закуска, поне докато нямам отговор за себе си. — Тя погали с ръка бузата на Ник и устните й нежно и леко докоснаха неговите.

Следващия ден — вторник — се проявиха първите признаци на пороя от хилядите писма и телеграми, които щяха да залеят E & N, а към дисциплинираните демонстранти се бяха присъединили по-малко дисциплинирани и далеч по-емоционални привърженици. Около обяд те вече наброяваха триста или четиристотин — викаха, пееха, издигаха плакати с надписи „ДА СПАСИМ НАШИЯ АНГЕЛ!“ и „ДА ПАЗИМ НАШАТА ПРЕПОДОБНА ЛИЛИ!“

— Погледни там — каза Лес и Ник отиде до прозореца. Бяха се появили нови плакати: „E & N = ЗЛИНА И БЕЗЧЕСТИЕ“, „ЗАКРИЙТЕ САТАНИНСКАТА ТЕЛЕВИЗИЯ“, „ОТРЕЖЕТЕ КАБЕЛИТЕ ИМ“, „ЗАЩО ГРАДЪТ НИ ДАВА ПОДСЛОН НА ЗЛОТО?“.

— Какво, по дяволите! — не се стърпя Лес. — Искат градът да ни изгони ли?

— Може да се случи първо на тях — подхвърли Ник. Беше дошла полицията.

В началото полицията се задоволяваше само да не позволява на демонстрантите да пречат на трафика. Но към средата на следобеда демонстрантите вече лежаха пред отклоненията, водещи до предната и страничните врати на сградата. Тогава полицията започна да извлича протестиращите настрани. Чуха се викове и плачове. Мъже и жени коленичиха за молитва в средата на улицата, което доведе до задръстване и блокиране на движението. Някой се изкачи на близкото дърво и подаде тон за религиозен химн. Шофьорите натискаха клаксоните.

— Двама оператори филмират всичко — каза Лес на Ник. — Един от покрива, и един от прозореца на кабинета ми. Нали нямаш нищо против?

— Съвсем не. Дори да не ги използваме, трябва да ги заснемем. Доволен съм, че си помислил за това. — Ник се върна при компютъра, където пишеше изявление.

— Нали няма да го прочетеш ти? — попита Лес.

— Да, а защо не?

— Те те мислят за самия дявол.

Изявлението бе заснето за новините в шест часа. Ник седна на стола, който ползваше Валери. През прозореца зад стола можеше да се видят редиците на преминаващите демонстранти.

— Аз съм Никълъс Филдинг, президент на E & N — започна Ник, с поглед в камерата. Чувстваше се смутен и неестествен. С удоволствие би делегирал правата си за тази работа на някой друг. Но знаеше, че не бива. Той притежава телевизионната мрежа. Той трябваше да я защити.

— Днес силно развълнувани демонстранти заплашиха, че ще затворят тази телевизионна компания, ако продължим разследването си върху една църква и нейната служителка, която има последователи от цялата страна. Не се явявам пред вас, за да критикувам демонстрантите, или подателите на писма и телеграми със същото съдържание. Аз ще чуя и ще помисля върху техните искания, но на практическо ниво ще се откажа само, ако моите убеждения съвпадат с техните. Защото, ако издам съответните заповеди, само за да им се харесам, тогава не би имало видима причина утре да не издам нови, противоположни заповеди, защото друга група демонстранти с нови лозунги се е появила. Ако ми липсват собствени твърди убеждения, аз ще бъда направляван от всеки, който вика достатъчно силно.

Но и това не е главната причина, поради която не се отказвам. Истинската причина са страстите. Демонстрантите имат своите страсти. Аз също имам.

Страстта да търсиш истината, защото лъжите и увъртанията, тайните сметки са отрова за демокрацията. И единствените хора, дали ви харесва или не, чиято работа е да изваждат на показ лъжите, увъртанията и тайните сметки, са журналистите.

Страстта да събираш информация, да изслушваш всички страни и след това да избереш своята позиция.

Страстта, която ти казва вярвай в оценката си, бъди готов да защитиш позицията, която си избрал, но с разумни доводи.

Това са страстите, от които се ръководи E & N. И ако работим така, ние сме на прав път. А ако залитнем, ще се надяваме вие да ни го покажете — със съвети и предложения за подобрение. Ние разчитаме на вас. Благодаря ви.

Той не помръдна и продължи да гледа мрачно и камерата, докато приключи записът.

— Браво — каза тихо Валери.

Той се обърна, заслони с ръка очите си от камерите и видя, че стои наблизо.

— Не знаех, че си тук.

— Ако знаеше, щеше да си по-неспокоен.

— Въпреки това бях неспокоен. Добре ли беше?

Беше й благодарен за присъствието. В това помещение тя беше професионалистът, а той — новакът.

— Ще изгледам материала, преди да го пусна — каза той. — Ела с мен. Искам да си с мен.

Изгледаха лентата мълчаливо, като се опитваха да оценят въздействието.

— Не мисля, че това ще разколебае много демонстрантите — каза Ник, след като изгледаха изявлението му. — Но някой от аудиторията може да се замисли върху казаното и да го одобри.

— Интересува ме повече бордът на Фондацията — рече Валери. — Питам се дали мислят, че говориш на тях и какво биха направили. По-специално Олсен — добави тя замислено. Имам чувството, че той е непредсказуем.

Ник се засмя.

— Ти допускаш, че той гледа нашите новини?

— О! Ти си прав, може и да не ги гледа. Добре, искам да съм сигурна, че ще гледа тези новини. Извини ме, Ник, но трябва да проведа няколко телефонни разговора.

 

 

В шест и половина вечерта, половин час след като изгледа изявлението на Ник по телевизията, Ларс Олсен му телефонира в офиса. Ник бе все още там.

— Впечатлен съм от изявленията ви — каза Олсен. Думите му бяха премерени, а гласът — добре модулиран. Глас, на който винаги се обръща внимание. — Не знаех нищо за демонстрацията, докато не я видях по вашите новини. Знам, разбира се, как беше предизвикана — от проповедта на Флойд Басингтън в неделя. Съмнявам се дали Флойд сам я е замислил. Въображението му е доста ограничено, но е твърде близък с други двама членове на борда, които са по-агресивни от него.

— Джеймс и Уорман — прекъсна го Ник. — Изглежда, че във вашия борд има разногласия.

Олсен мълчеше.

— Разбира се, те могат да не влияят върху решенията ви — продължи Ник преднамерено. — Ако всички сте единодушни по въпросите за управлението на Фондацията и стопанисването на Грейсвил, то проблеми няма.

Олсен въздъхна.

— Двама души от вашия канал бяха дошли да ни задават въпроси. Валери Стърлинг и Ърл Дешан. Предполагам, че с вашето позволение.

— Да — каза Ник.

— Разговарях с Валери Стърлинг. Въпросите й бяха доста смущаващи. Накараха ме да се вгледам по-внимателно в една организация, на която може би съм обръщал малко внимание. Струва ми се, че очарователната и талантлива млада жена Лили Грейс, като че ли ни е поприспала. Ние й вярваме и покрай нея вярваме на всичко. Но въпросите на мис Стърлинг и след това тази демонстрация… Защо някой ще задвижи такава акция, освен ако е изплашен? С две думи — много съм разтревожен, макар че нямам конкретни основания за това.

Ник бе включил спикърфона и Валери чуваше всичко. Сега тя надраска на парче хартия: финансите.

— Има начин да намерим отговор на повечето от въпросите ни — каза Ник на Олсен. — Можем да прегледаме сметководните книги на Фондацията.

Олсен въздъхна дълбоко.

— За да се види къде отиват парите?! Не мога да ви дам книгите, ако това ми предлагате.

— Но бихте могъл да помогнете на счетоводител, който да ги види.

Отговорът се забави.

— Бих могъл — произнесе Олсен бавно. — Мисля, че са в офисите в Грейсвил.

— Мога да ви предложа счетоводител — каза Ник, като се мъчеше гласът му да не издаде нарастващата възбуда. — Той е запознат с религиозните фондации. Участвал е в проверката на сметководните книги на Бакърс. Можете да му позвъните и да се уговорите.

Олсен изпита неприятно чувство. Харесваше гласа на Ник, внимателно подбраните му думи, и бе преизпълнен от възхищение, когато го гледа по телевизията. Изявлението му не бе подстрекателско — не атакува никой, не назова никой. Дори показа уважение към опитващите се да нанесат вреда на телевизионната му мрежа.

Но да се промъква в офисите на „Часът на божията милост“ и да пусне счетоводител, който да се ровичка за компрометиращи материали? — повдигаше му се. Беше дошъл във Фондацията, за да донесе любов, спокойствие и подкрепа за милиони, които се нуждаеха от това. Беше отишъл да прави добро, а не да бъде шпионин.

Но и от демонстрантите му прилошаваше. А и въпросите, поставени от Валери.

— Дайте ми името на счетоводителя — каза той.

Следващата вечер, когато персоналът си бе отишъл, Преподобният Ларс Олсен и Алвин Спиир поздравиха охраната пред вратата на малка къщичка в Грейсвил.

— Добър вечер, Преподобни — усмихна се пазачът. — Нуждаете ли се от нещо?

Олсен кимна замислено. Беше очевидно, че пазачът е свикнал да вижда членове на борда да идват нощем. Какво правят? — чудеше се той.

Той поведе Спиир към канцелариите.

— Нищо не разбирам от компютри или от сметководни книги. Няма да съм ви от полза.

— Няма проблеми — успокои го Спиир. — Аз само ще се поогледам.

Олсен седна в ъгъла, беше си донесъл книга за четене. Най-напред бе помислил за Библията, но му се стори прекалено — все още нямаше причина да започва да се моли.

Три последователни нощи до късно след полунощ той четеше книгата си, докато Алвин Спиир разгъваше компютърните разпечатки, проверяваше колоните цифри, прелистваше папките с фактури, взираше се в банкови извлечения и анулирани чекове, а пръстите му танцуваха по клавиатурата на калкулатора му. В петък през нощта, малко преди полунощ, Олсен свърши книгата си. С ръце, скръстени в скута, той наблюдаваше наведената глава на Спиир.

— Готово — каза Спиир, повдигайки главата си два часа по-късно. — Преди да започна — работата е добре изпечена. Има много материал. Мога да напиша заключенията си, мога и устно да ги направя.

— Устно, ако обичате — предложи Олсен. — Ако намеря за необходимо ще ги напишете, колкото е възможно по-бързо.

— Значи от самото начало… направих малки проучвания, между другото, ако се учудвате откъде притежавам някоя информация. От самото начало. Пристигат чекове отвсякъде — големи и малки. Имената, адресите и сумите са вкарани в компютъра, а чековете се изпращат в банката.

— „Джеймс спестявания и осигуровки“.

— Не, в банка в Кълпепър. Всички имена и суми са на тези разпечатки. Проблемът е, че сборът на разпечатката в края на всеки ден не е еднакъв със сбора от всички постъпления за деня. — Той видя, че Олсен не разбира. — Някой е програмирал компютъра да променя сборовете в края на всяка разпечатка. Ако съберете един по един чековете, получени за деня, сборът ви ще е по-голям от този, който ще ви даде компютърът.

— По-голям — повтори Олсен.

— Моето предположение е, че те депозират чековете в две сметки — една на името на Фондацията и друга — частна. Парите от частната сметка отиват при онзи, който върти цялата работа. Трикът е много стар, знаете. Много хора го правят, не само религиозните. Така че когато се заделят пари от постъпващите, хората гледат да се подсигурят — сборът на разпечатката да е равен на депозитните вноски по сметката на Фондацията. Прави се заради ревизиите и проверките или ако някой се заинтересува. Схванахте ли? Нали помните, че Фондацията получава почти милион и половина всяка седмица. Това прави пет до десет хиляди дарения всеки ден. Кой ще седне да ги събира на ръка? Повечето хора биха погледнали сборовете. Но аз си направих труда да събера едно по едно числата. Следите ли мисълта ми?

— Колко?

— Колко са взели? Предполагам, че някъде около десет процента.

Олсен затвори очи. Миналата година Фондацията беше получила седемдесет и пет милиона долара като дарения и членски внос. Някой беше прибрал седем и половина милиона от тях. Кой? Колко са?

— Разбира се, това е само началото — каза Спиир. — Искате ли да чуете останалото?

Олсен отвори очите си.

— Всичко.

— Добре. Разходи за построяването на Грейсвил. Позвъних тук-там и се разбра, че вие плащате на „Маррач Констракшън“ грубо двайсет процента повече, отколкото би трябвало. След това заемът за строителството. Вие плащате два процента повече, отколкото за заеми в други банки. Продуцентските разходи за телевизионните предавания. Те са почти три пъти по-високи от тези, които моят приятел Ник Филдинг плаща, когато продуцира подобни предавания. Това е горе-долу всичко. О, заплатите са в ред — високи, но не прекалено. Но имате някои разходи за членовете на борда, от които хората биха повдигнали вежди: коли, пътешествия, къщи и други неща от тоя сорт. Виждам, че е имало и корпоративен самолет, продаден преди две седмици… Знаете ли защо е бил продаден?

— Не знаех, че е продаден.

— Е, изглежда са започнали да разчистват терена. Малко са позакъснели, струва ми се.

Настъпи тишина.

— Ще изчакате ли заключенията ми? — попита Спиир. — Ще ги видите в писмения ми доклад.

— Моля ви. Искам всичко сега.

— Добре тогава. Измъквате десет процента от даренията, плащате завишени разходи за строителство, скъпа лихва за заема, утроени продуцентски разходи, допълнителни разходи на членовете на борда и това, което ви остава от легитимните разходи за построяването на Грейсвил и за заплащането на операторската работа за телевизионните проповеди е около петдесет и шест процента от онова, което се получава като дарения.

— Петдесет и шест процента!

— Другата страна изглежда така според мен — предполага се, че над две години ще се строи Грейсвил, грубо шейсет и пет милиона долара ще се разпределят на „Маррач Констракшън“, „Джеймс осигуровки и спестявания“, „Сибил Морган Продакшън“ и кой знае кой още.

Олсен го гледаше онемял.

— Сега аз нямам никакво доказателство, че нещо тук е незаконно — каза Спиир, — освен присвояването на десетте процента. Някой би могъл да даде интересно обяснение за това, но аз си имам съмненията. Толкова много разкрития се правят напоследък около телевизионните проповедници. Мирише ми на големи измами. Големият въпрос е дали няма по-тежки престъпления: ограбване на Фондацията, на правителството. Това са вече престъпления.

Олсен го гледаше, без да мига. Цял живот съм помагал на хората в нужда, мислеше той, целият ми живот. И сега да открия, че съм бил фасада на крадци, измамници, мошеници и всичко в името на Бога.

Спиир гледаше намръщено.

— Нали няма да ме карате да си трая, Преподобни? Не трябва, нали знаете? Искам да кажа, че когато намеря доказателства…

Олсен поклати глава.

— Не искам да мълчите. Би било против всички правила на вярата… — гласът му потрепери и заглъхна. Самият Грейсвил се изправяше срещу всичко, в което вярваше, учеше и работеше. Беше се оставил да го използват. Правеше се, че не вижда, мързеше го, станал бе ленив, самодоволен, дебелокож…

— Мисля да си вървя тогава — каза Спиир. — Вие също, Преподобни. Много е късно.

— Да. — Олсен се надигна от стола си. Беше уморен, но знаеше, че тази нощ няма да заспи. Трябва да помисли върху това, което научи. Трябва да се каже на Ник Филдинг. Той с разумния си глас бе довел до разкритията тази нощ. Без изявлението на Ник Олсен не беше сигурен, че въобще би се разровил в Грейсвил, за да види потайния живот, който вреше под него.

Ник Филдинг, припомни си Олсен, подготвяше телевизионно предаване за Грейсвил. Наистина на него трябва да се каже.

 

 

Рано в събота сутринта, докато във въздуха все още се чувстваше нощната прохлада и само скитници се мяркаха по тихите улици, Ник бе събуден от телефонно позвъняване, след което той самият позвъни. Обади се на Валери, която току-що се бе събудила и й каза, че в края на краищата ще получи програмата за Грейсвил.

Един час по-късно, Флойд Басингтън подаде оставка от борда на директорите на Фондацията „Часът на божията милост“.