Джудит Майкъл
Заслепени от страст (27)

Глава 27

Сибил спеше, когато се чу звънецът на вратата. Беше звънял няколко пъти, преди да се събуди. Икономът и другата прислуга бяха в отпуск и тя бе останала сама в къщата. Тя продължи да се излежава, почти решена да не отговаря. Сигурно е Басингтън. Беше нахлул така веднъж, посред нощ за бързо чукане, защото не можел да заспи. Тя поклати глава. Нека си звъни, не можеше да понася дори мисълта за него.

Но звънецът продължи да звъни, отчаян звън, който стържеше по нервите на Сибил и накрая тя навлече един халат и слезе долу. Погледна през пердетата на библиотеката, за да разбере кой стои пред вратата.

Лили. Увита в дълъг шлифер, в ясна, гореща юлска нощ.

— Влез — каза Сибил, отваряйки широко вратата. Лили влезе вдървено в антрето, като че ли в транс. Очите й бяха червени и подути, устните — изранени. — Господи, какво се е случило? — извика Сибил — Лили! Какво се е случило?

— Гъс — прошепна Лили и избухна в сълзи.

— Гъс? Гъс Емери? Той те е изнасилил?

Лили кимна веднъж, след това грохна на пода.

— Ох, за бога — извика Сибил. Защо хората не вършат нещата по нормален начин? За Лили можеше да се предположи, че ще отстъпи — разгорещена и жадна. От своя страна Гъс би трябвало да възбуди страстта й, а не да я бие и изнасили. Най-обикновено прелъстяване, което щеше да върне Лили при Сибил за утеха и съвет. Особено, след като Гъс напусне, за да се премести в Лос Анджелис и я изостави. Не бе предположила, че ще бъде мръсно изнасилване, наситено с емоции, сълзи и накрая припадък, с които Сибил не бе подготвена да се справи. Човек би си помислил, че гледа ням филм от двайсетте години.

— Лили — Сибил коленичи до нея. — Не мога да те нося. Ще трябва да вървиш сама.

След малко Лили се раздвижи. Отвори очи.

— Какво? — попита тя.

Сибил й помогна да стане, поведе я — отпусната и залитаща — към тъмната всекидневна.

— Съблечи си шлифера — каза тя. Лили поклати глава. Сибил сви рамене и я сложи да седне на едно от канапетата. След това обиколи стаята и запали всички лампи.

— Много е светло — прошепна Лили.

Сибил загаси половината и седна на облегалката на канапето.

— Какво се случи?

— Той… — Не можеше да изговори думата. — Насили ме. Аз се борих с него, наистина, Сибил… Просто не бях достатъчно силна. Но най-лошото нещо е, че… точно преди това… и онзи ден също… аз исках той да ме люби. Не исках, когато започна…, когато пъхна ръката си…, когато знаеше… — Зъбите й тракаха. Тя ги стисна за момент здраво и прибра ръцете си в скута. — Но това няма значение, няма значение, важното е, че преди това аз исках той да ме люби.

— Но всъщност не си искала — прекъсна я Сибил.

Лили поклати глава.

— Той дори не ме целуна. Не тогава.

— Тогава защо се тревожиш сега за това?

Устата на Лили се отвори и затвори. Тя изгледа Сибил като непозната.

— Ти не разбираш.

— Опитвам се… — Сибил осъзна остротата на тона си. — Бих искала — каза тя гальовно. — Лили, аз искам да ти помогна. Добре направи, че дойде. Мястото ти е тук. Ще останеш тази вечер. Ще останеш толкова, колкото искаш. Не трябва да се безпокоиш за нищо вече. Аз ще се грижа за теб.

Треперенето на Лили постепенно стихна с успокоителните думи на Сибил.

— Би ли ми дала чаша чай? — помоли тя.

— О! Разбира се. Ела в кухнята, ще седнем там. И ти ще ми кажеш какво мислиш. Можеш да ми кажеш, Лили. Можеш всичко да ми кажеш. Аз ще разбера. Ще ти дам всичко, което ти е необходимо. Никой друг не ти е необходим. Никога не ти е трябвал. Само аз съм ти необходима.

— Да — съгласи се Лили. Така й се спеше. Болеше я навсякъде и въпреки че беше взела вряла вана, от която цялата й кожа почервеня, въпреки че намаза с крем наранената си кожа, все още изпитваше ужасно парене между краката — като рана. Струваше й се, че още усеща течността, която остави след себе си той и струйката кръв протекла от нея. Чувстваше се мръсна и чужда, като стока, от която продавачът е смъкнал обвивката и я е сложил на рафта, за да я гледа всеки.

— Кажи ми какво се случи — подзе Сибил. Те седяха една срещу друга на дългата кухненска маса и чакаха водата да заври.

— Той дойде при теб вкъщи?

Лили затвори очи.

— Не мога… още не.

— Кажи ми — произнесе Сибил настойчиво. Тя се наклони и се приближи към нея. — Искам да чуя всичко.

— Не! Съжалявам, Сибил, не мога. Не тази вечер. Искам само да спя.

— Не искаш ли чай?

— Ох. Сигурно искам. След това ще мога ли да си легна?

— Разбира се. Всичко, което пожелаеш. Нищо няма да правиш до неделя сутрин. Ще намерим някоя стара проповед, която ще кажеш. Никой няма да разбере…

— Неделя? Сибил, не мога да проповядвам в неделя. Не ме карай.

Сибил сви устни. Очите й останаха безизразни. Имаше си достатъчно ядове и без кризата на Лили. Чайникът запищя. Тя скочи и отиде до печката. — Няма да говорим за това тази вечер. Донесе на Лили чаша чай. — Колко време беше той при теб?

Лили гледаше парата, която се издигаше от чашата.

— Той си отиде веднага след това…

— По кое време?

— Не знам. Слънцето светеше.

— Следобед? И ти си чакала до среднощ да дойдеш при мен? Сигурна ли си, че той си е тръгнал веднага? Или остана, докато свикнеш с него, може би да започнеш да го харесваш и след това си дошла при мен, защото той си е отишъл?

Лили изпусна чашата. Тя се счупи на парчета и вдигащият пара чай се разля по масата като червена локва, след това се стече върху шлифера й и остави тъмно петно. Тя не забеляза нищо. Трепереше. Започна да удря с юмрук по масата, безпомощно блъскайки все по-силно. Ръката й достигна разлятата течност, а счупените парчета подскачаха от ударите по масата.

— Нямаш право да казваш това, нямаш право, нямаш право! Ти обеща да се грижиш за мен, да ме разбереш, да бъдеш всичко, от което имам нужда. — Тя удряше по масата, отново и отново. Не можеше да се спре. — Ти ме излъга!

— Аз никога не лъжа! — Сибил закрачи с големи крачки към дъното на кухнята. Усещаше някаква тромавост в тялото си, като че ли не можеше напълно да го контролира. — Престани да се държиш като бебе! Овладей се! Не мога да се занимавам с теб, докато не спреш да се държиш истерично!

— Мислиш, че ми е било приятно? Как можеш да си помислиш дори? Ти въобще не ме разбираш.

— Много добре те разбирам! Може и да не ти е харесало, има ли някаква разлика? Когато се успокоиш, ще забравиш — и тогава ще можеш да се съсредоточиш върху проповедите. — Тя се приближи към Лили отзад и постави ръце върху раменете й. Послушай ме — каза тя внимателно. — Казах, че ще се грижа за теб и ти знаеш, че не лъжа. Толкова години го правих. Ти беше щастлива и правеше щастливи други хора. Всичко вървеше според моя план. Не би искала да разрушиш всичко, нали? Беше ти добре, нали, Лили? Обещавам ти, че всичко ще се оправи, но само се дръж за мен. Ще трябва да забравиш мисълта, че можеш да си правиш експерименти със секса. От една страна да си поиграеш малко, след това да се върнеш при мен, защото…

— Не говори така! — Лили скочи от стола и заобиколи тичешком масата, така че тя остана между тях. Все още бе с шлифера, силно стегнат около тънкия й кръст. Изглеждаше мъничка и изгубена в него. Тънко вратле и пребледняло измъчено личице, с широко отворени, изплашени очи, които надничаха от широката му яка. — Не си правя експерименти, нито се заигравам, дори не съм сигурна какво значи това. Исках някой да ме обича. Мислех, че ти ме обичаш, но съм се лъгала… Знаеш ли на кого приличат думите ти? На него! Когато беше коленичил и говореше, хванал ме за ръцете… о, Господи, о Господи… — тя изпъшка, като че ли се задушаваше. — Мразя това, което той направи с мен! Мразя го, мразя и теб!

— Млъкни! Ти не ме мразиш, не можеш да ме мразиш, аз съм всичко, което имаш на света. Преживяла си шок, но не трябва да стигаш до крайности. Тези неща не оставят дори следи. Ще забравиш много скоро. Мислиш, че никога няма да бъдеш същата, но ще се възстановиш. Всичко, както си беше. Ще правиш всичко, което кажа. Ще спреш да се държиш като тийнейджър, дръж се като проповедник, който има милионна…

Лили простена високо, обърна се, отвори вратата и изхвърча навън.

— По дяволите! — избухна Сибил и хукна подир нея. — Лили, върни се! — Фигурата й се очертаваше в светлия правоъгълник на кухненската врата — Казах, върни се обратно! Не можеш да си тръгнеш така. Къде ще отидеш? Имаш само мен! — Тя стоеше, все още ослушваща се. Чуваше се само шумоленето на листа, раздвижвани от лекия бриз. — Лили, заповядвам ти да се върнеш! — Остана там, задъхана от ярост. Сянката, която хвърляше пред себе си изглеждаше като дълъг тънък пръст, сочещ към Лили.

Скрита зад люляков храст, Лили се сви. Имаш само мен. Истина е. Не можеше да отиде никъде. Би могла да седне в малката кола, която Сибил й бе подарила за рождения ден и да кара хиляди километри и пак не би намерила човек, който да я обича. Милиони хора я гледаха всяка седмица. Хиляди идваха в Катедралата на радостта, за да я чуят, но за тях тя бе проповедницата — далечна, чиста, цялата в бяло. Тя бе отговорът на въпросите им. Те не биха искали да узнаят какво тъжно, опетнено същество се бе оказала Лилит Грейс. Не биха поискали да я утешат, да я обичат. Това те очакваха от нея.

Тя преглътна сълзите, готови да рукнат отново. Като че ли бяха непресъхващ извор. Как ли досега не се е превърнала в суха обвивка? След всички пролети сълзи от нея не бе останало нищо.

Нищо не бе останало. Имаш само мен: Сянката на Сибил сочеше към нея.

— По дяволите! Заповядвам ти! — Викът процепи тишината. — Върни се в къщата! — След това последва тишина. Когато започна отново, гласът й звучеше напрегнато и по-тихо. — Когато се наспиш хубаво, ще се почувстваш по-добре. Ела тук. Ще те сложа да спиш. — Отново настъпи тишина. — Ела тук!

Лили потрепери. Не мога да се върна. Ще умра. Бавно, пристъпвайки внимателно крачка по крачка, тя се отдалечи от къщата. Заобиколи отдалеч, за да стигне до алеята за коли, свършваща пред входа. Отвори внимателно вратата и седна вътре. Клепачите й се спуснаха. Само да можеше да поспи…

— Отговори ми! Къде си?

Очите й мигновено се отвориха. Ключовете висяха на таблото, намери ги пипнешком в тъмното. Запали и в същия момент затръшна вратата. Колата подскочи напред и поднесе, когато рязко завъртя кормилото, за да следва извивката на алеята. Ще намеря място, където да отида. Някъде…

Сълзи замъглиха погледа й. Тя намали и тръгна съвсем бавно. Гледаше двата снопа светлина от фаровете, които се бореха с непрогледния мрак и я водеха. Не ме водят към някого или към нещо, мислеше си тя. За мен няма бъдеше. Аз съм само един обикновен човек. Не съм непорочна девица, не съм чиста, не съм предопределена от Бога и нямам къде да отида.

Но аз имам мисия. Сибил винаги го е твърдяла. Казваше, че съм избрана. Спасих се от онази самолетна катастрофа без дори драскотина. Карлтън беше убит, всички други — ранени. Единствена аз останах недокосната, в прегръдките на Бог.

Но… Сибил. Не съм сигурна в нищо, което Сибил ми е казвала. Вече не. А и не си спомням как съм излязла от самолета. Помня само, че вървях. И ако наистина не съм предопределена от Бог, не съм различна… ами ако бъркам и за катастрофата?

В този момент тя разбра какво ще направи. Натисна газта, повиши скоростта и продължи след светлините на фаровете.

Трябва да открие какво се е случило след катастрофата. Трябва да говори с Валери.

 

 

— Ще ти кажа всичко, което знам — усмихна й се Валери, — но не тази вечер. Ти почти заспиваш, аз също спях, така че ще почакаме до сутринта.

— Не се нуждая от сън — каза Лили упорито, седнала на крайчеца на един стол. — Просто трябва да разбера…

— Хайде — каза Валери кротко. — Часът е два сутринта. И ти и аз ще спим.

Лили се остави да й помогнат да се изправи на крака.

— Къде?

— В моето легло. Има достатъчно място за двете ни.

— О, — въздъхна Лили. Тръгна по тясното стълбище, влезе в спалнята й и се отпусна, докато Валери й помагаше да свали шлифера, панталоните и широката риза. След това пропълзя във все още топлото легло. Сви се колкото можа в единия край, за да не заема много място. Усети, че Валери ляга от другата страна и се разтрепери. Не знаеше защо, не й беше студено, но цялото й тяло се тресеше.

— Лили, — произнесе Валери меко, приближи се към нея и пъхна ръка под раменете й. Тя привлече Лили към себе си и леко я залюля. — Всичко е наред, Лили, всичко е наред. — Гласът й звучеше успокоително като нежна милувка. — Не се страхувай, Лили, тук си в безопасност, ние ще се погрижим за теб. — Лили притисна тялото си към Валери, сгуши се в обгърналите я ръце, усети топлината от близостта на телата им — като майка и дете. След малко се успокои напълно.

— Обичам те, Валери — прошепна тя и заспа.

Когато се събуди, стаята бе обляна от слънчева светлина, а леглото — празно.

— Валери? — прошепна Лили. След минута повиши глас. — Валери?

— Долу съм — извика Валери. — Ще закусиш, когато пожелаеш. В банята има чист комплект кърпи.

Лили взе душ. Облече панталоните и широката риза и слезе долу.

— Добро утро — поздрави Валери. Това е майка ми. — Розмари Ашбрук. Лили Грейс.

Седяха около масата за ядене.

— Добро утро — кимна Розмари. — Искате ли препечен млин? Кафе?

— Да, благодаря. — Лили избягваше погледа на Валери, притеснена от спомена за детинското си държане снощи.

— Ще ходя на работа по-късно — каза Валери така небрежно като че ли нищо необикновено не се бе случило. — Така че ако искаш да говориш, сега е моментът.

Лили отхапа хапка от препечения хляб, след това втора. Внезапно се почувства зверски гладна.

— Съжалявам, че те събудих посред нощ. — Устата й беше пълна и тя изчака, докато преглътне и последния залък. — Не знаех къде другаде да отида. — Започна да маже конфитюр по друга филийка. — Случи се нещо, нещо ужасно, отидох при един човек за помощ, но там също беше ужасно. Трябваше да замина някъде. Затова дойдох тук.

Валери кимна като че ли й беше съвсем ясно.

— Защо не ни кажеш какво се случи?

И Лили заразказва. Мислеше, че никога не би могла да говори за това, но в тази претъпкана с мебели слънчева стая, споменът за успокояващата прегръдка на Валери през остатъка на нощта и същата Валери сега, седнала до нея, толкова красива, загледана в нея с такова внимание и заинтересованост — Лили почувства като че ли се бе прибрала вкъщи.

Когато свърши, Розмари я гледаше просълзена.

— Бедно дете. Но защо не съобщихте в полицията? Трябваше веднага да ги повикате. Колкото повече време мине, толкова по-трудно ще бъде.

— Не — извика Лили и бурно заклати глава. — Не мога да говоря за това с никой друг. Не пред непознати! Толкова ме е срам…

— Но как ще накажат…

— Майко, това трябва да реши Лили — каза Валери спокойно. Тя сложи ръка върху нейната. — Ужасно е, че си го преживяла и че сега трябва да решиш как да се справиш. Ще направим каквото можем да ти помогнем, но в края на краищата, освен теб, никой не може да се справи.

Лили я погледна с широко отворени очи. Сибил винаги й бе казвала, че поема грижата за всичко. Но аз съм на двайсет и три години, каза си Лили. Не мога винаги да се гуша в къщата на някой или в леглото му.

— И още нещо — продължи Валери. — Бих искала да се опиташ да не се чувстваш засрамена, Лили. Направили са ти нещо ужасно, но това с нищо не е променило личността ти. Ти не си окаляна, Лили. Той е омърсеният. Ти си все така добра, скромна и вярваща. За това можем да разговаряме, когато пожелаеш. Или за друго. Само ми кажи.

Лили продължаваше да я гледа с широко отворени, малко изплашени очи. Валери забеляза, че в тях просветва обожание. — Искаше да ме питаш нещо снощи — каза тя. — Какво беше?

— О, да. За катастрофата, когато Карлтън загина. Искам да знам какво се случи с мен. Не бях ранена. Нямах нито драскотина, нито рана, нищо, но не мога да си спомня. Как съм излязла от самолета?

— Не си излязла — каза Валери. — Алекс и аз те изнесохме.

— Не може да бъде — Лили поклати глава. — Аз излязох от самолета и след това трябва да съм изгубила съзнание, защото дойдох на себе си настрана от самолета, той гореше и аз побягнах. Въздухът около самолета беше толкова горещ, че трепереше, а снегът наоколо се топеше… и тогава видях Карлтън, лежеше на земята и аз седнах до него, когато вие се върнахте. Но през цялото време вървях, излязох от самолета и вървях докато ви намеря, а на мен нищо ми нямаше. Въобще не бях наранена.

Валери се загледа през прозореца, припомняйки си сцената, която Лили описваше.

— Трябва да си била около самолета, когато с Алекс те търсехме. Но ти не си излязла от самолета, когато стана катастрофата, Лили. Ти беше в безсъзнание и ние с Алекс те измъкнахме най-напред, защото беше най-близо до вратата.

Лили я погледна.

— Била съм в безсъзнание?

— Лили, ти каза, че не си спомняш да си излязла от самолета.

— Не, но зная, че съм излязла. Не сама. Господ ми е помагал. Той ме запази незасегната, а всички останали бяха ранени и Карлтън умря. Той ми даде сили да тръгна и да вървя. Сибил ми каза, че е било така. Тя винаги го повтаряше преди започването на всяка проповед, особено когато бях по-нервна. Казваше, че никога не трябва да се съмнявам, че имам предопределение и че тя ще ми помогне да изпълня мисията си… — Гласът й заглъхна. — Но не знам вече какво да вярвам за Сибил. — Тя наведе глава, след това я изправи и погледна към Валери. — Била съм в безсъзнание в самолета? Сигурна ли си?

— Съвсем — каза предпазливо Валери. — Двамата с Алекс те измъкнахме на известно разстояние от самолета и се върнахме за другите.

Стана тихо. Лили прехапа устни.

— Значи не съм различна, нито предопределена, нито избрана. Всичко, в което вярвах… лъгала съм се във всичко. Всички тези хора, вярващи в мен, намиращи упование в мен… Аз нямам никакво право да им казвам нищо. Всичко свързано с мен е лъжа.

— Не е лъжа, че обичаш хората — каза Валери спокойно.

Лили я погледна.

— Не, но…

— Имай поне малко доверие в себе си. Може би си права, че не си нито различна, нито предопределена, но аз все пак се съмнявам. Може да откриеш, че предопределението ти е твърде необикновено. Не се самоосъждай веднага, Лили. След това ще е много трудно да си възвърнеш самочувствието.

Лили бе смръщила вежди. Беше свикнала да чува от Сибил, че е предопределена за чудеса. Руди казваше същото, както и Куентин. Нито един от тях не й бе казвал сама да прецени… и може би да открие, че въобще не е необикновена.

— Просто не знам — каза тя безпомощно. — Ако си права за катастрофата… да, трябва да си, защото знаеш какво си правила тогава. Ти си спасила живота ми. А през цялото това време, аз съм си мислила… Сибил знае ли, че ти си ме спасила? — неочаквано попита тя.

— Не знам — отвърна Валери. — Може и да съм й казала, когато дойде да ме види в болницата, но не си спомням.

— Бих се обзаложила, че е разбрала от теб. — Гласът на Лили звучеше по детински рязко. — Мисля, че тя се мъчи да узнае всичко и след това го използва както намери за добре.

Замълчаха отново. Розмари започна да раздига масата. Валери мълчаливо се питаше доколко Лили бе запозната с финансите на Грейсвил и за Сибил и Карл. Разкритието за тях двамата тя пазеше за себе си, докато реши какво да прави. Нямаше никакъв смисъл да се среща със Сибил. Нямаха какво да си кажат една на друга. Освен, ако Сибил знае какво е направил Карл с парите.

Карл и Сибил. Все още умът й трудно го побираше. Наистина искаше да разбере повече за тях. Лили, помисли си тя. Може да попита Лили по някакъв заобиколен начин. И, разбира се, ще я попита за Грейсвил. Две съвършено различни истории, но съществуваше вероятност Лили да знае нещо за Карл и сигурно доста за Грейсвил. Но точно сега самата Лили трябваше да се справя с твърде много неща.

— Валери — подзе изведнъж Лили. — Би ли имала нещо против… Би ли било добре… — Тя гледаше надолу към скръстените си ръце, след това вдигна очи към Валери с отчаяно изражение.

— Може ли да поживея при вас, съвсем за малко, докато обмисля какво ще правя със себе си?

 

 

Този следобед, като остави Лили и Розмари, Валери отиде на работа и влезе направо в кабинета на Ник. Беше го виждала много рядко след съботната вечер, от която бе минала седмица. Той бе звънял няколко пъти късно вечер, след лягането на Чад. Ник се чувстваше като колежанин, който звъни на гаджето си. Самото чувство не беше лошо, а просто необичайно. На Валери пък й се струваше, че не се държи както трябва. Искаше й се да се бяха срещнали за първи път тази година. Тогава сигурно щяха да се чувстват вълшебно, без да се страхуват, че имат да преодоляват образи и надежди от миналото.

Но и сега се чувстваме вълшебно, мислеше тя. Поне понякога. Но сама не знаеше колко често би се повторило чудото на миналата съботна вечер — без кавги, без напрежение. Една дълга вечер, изпълнена с нещо, което лесно би минало за любов.

Този петък следобед, оставила настрана конфликтите помежду им, тя отиде в офиса на Ник, за да му разкаже за Лили.

— Силно уязвена и наранена. Известно време ще поживее при мен. Мисля в някакъв момент да я попитам за Грейсвил. Може би ще вземеш участие?

— Благодаря ти, ще участвам — каза той. — Бих искал да я опозная. Гледал съм я няколко пъти. Тя притежава забележителна вяра!

— Загубила е вярата в себе си, поне засега. Но ти трябва да се срещнеш с нея. Ела на вечеря. И доведи Чад. Нека изглежда непринудено. Не искам Лили да мисли, че я излагам на показ. Във всеки случай, чувствам се неудобно да я разпитвам, когато ми е гостенка и е в беда.

— Забележка на истински журналист — каза Ник развеселено.

— Никога не пропускай възможността.

— Искаш да кажеш, че я използвам.

— Искам да кажа, че се възползваш от това, че живее в къщата ти. Но ако тя иска да говори за Грейсвил, не виждам проблем. Освен, ако това я наранява. И по-рано съм те питал, нали, какво ще правим, ако открием нещо за Грейсвил, което ще я нарани?

— Не знам. Трябва да открия какво чувства към Грейсвил. Тя се е отдръпнала от Сибил, но може би и от църквата. Каза, че не иска да проповядва тази неделя.

— Това не е отговор на въпроса ми — поклати глава Ник. — Онова, което ще научим може да я нарани, независимо дали е замесена.

Валери кимна.

— Прилича ми на история, която не завършва щастливо, независимо кой път ще изберем. Трябва да те попитам същото за Чад.

Ник взе един молив и го затъркаля между пръстите си.

— Да, мислих за това. Ако всичко сочи към Сибил, би било много лошо. — Той захвърли молива на бюрото си. — Ние все още не знаем посоката. Защо да не оставим за разискване моралните проблеми, след като разберем какво е истина и какво не? — Той се изправи. — Закъснявам за среща. Ще се радвам много да дойда на вечеря и ако мога да се изкажа от името на Чад — той ще бъде очарован. В колко часа?

— Седем и половина.

— Ще бъдем точни. Какво вино харесваш?

Очите им се срещнаха и спомените нахлуха стремително. Виното изглежда е слабото ти място. Единственото, което съм открила. Досега. Някога тя бе купила виното и бяха отишли в апартамента му. Сготвиха заедно, макар че тя едва се справи с приготвянето на салатата. И след това се любиха. Ще говорим за това какво ще правим утре. И всеки ден след него.

— Прочел съм някои специализирани книги — каза Ник с усмивка. Искаше да удължи момента, в който спомените ги обединяваха, вместо да ги разделят. И ти също, очевидно, ако ще приготвиш вечерята?

Валери се разсмя.

— Няма да научиш, докато не опиташ. Но мисля, че можем да си вярваме. Бяло вино, ако обичаш. Очаквам ви довечера.

Тя все още работеше нейните четириминутни сегменти за „Експлозия“, но проучваше Грейсвил за цялостно предаване. Скутиджера беше паднал най-долу в списъка й на възможните обекти. Никой не говореше за него. Всички искаха историята да отмре, за да не я притесняват. Но Валери все още се чувстваше разстроена и наскърбена от неуспеха си: нейната идея, нейното интервю, нейният сценарий… и нищо да не излезе от това. С Грейсвил ще бъде различно, мислеше тя. Ще направя нещо от Грейсвил. И Лили. Лили. Грейсвил. Сибил. Каква комбинация! Заета с работата си след разговора с Ник, тя отново се запита какво общо имаше между Сибил и борда на Фондацията „Часът на божията милост“ — как би могла да свиква съвещание, когато според нея единствената й връзка с борда беше продуцирането на двете програми на Лили.

Но дори и това не е нейна работа, мислеше Валери. Тя вдигна молива и го завъртя между пръстите си. Самата Сибил не работеше по нито едно от шоутата, които продуцираше нейната компания. Вършеха го Ал Слейвин и Гъс Емери.

Тя протегна ръка към телефона и набра Сибил Морган Продакшънс. Не бе забравила номера. Но когато попита за Ал Слейвин, телефонистката й каза, че не работи там.

— Той е в CNN в Атланта — обясни й тя.

Валери го потърси там.

— Ей, Валери — извика той, — радвам се да те чуя. Всичко наред ли е? Какво мога да направя за теб?

— Мисля, че можеш да ми кажеш нещо за продуцирането на шоутата на Лили.

— Каквото мога. Как е тя? Ние тук я гледаме. Изглежда добре.

— Да — съгласи се Валери. — Ал, Сибил има ли нещо общо с Грейсвил?

— Не, доколкото знам. Не вярвам да имат желание, заради начина, по който тя ги изстисква за производствените си разходи.

— Какво значи това?

— Иска им три пъти повече от истинската себестойност. Ние не сме казвали нищо — не е наша работа — но за мен беше много грозно. Мошеничество и то с религиозен борд.

— Колко е обикновената печалба? — попита Валери.

— Не става така. Фондацията „Часът на божията милост“ е единственият клиент, който ни наема, за да произведем техни програми.

След приключване на разговора Валери си записа някои неща. Нищо незаконно, помисли си тя, както винаги, когато разследваше Фондацията. Сибил може да начисли каквото си иска и ако те са толкова глупави, че да плащат… Тя се залови отново за работа, но трудно се концентрираше и накрая, един час по-рано, тръгна за вкъщи. Трябваше да подготви вечерята.

 

 

Беше се научила да готви обикновени ястия, а Ник — да купува скъпи вина и на десерта, седнали на красивата маса на Розмари в претрупаната стая — комбинация между всекидневна и трапезария — те вдигнаха чаши за наздравица.

— За напредъка — усмихна се Ник. — Вечерята беше чудесна.

— С великолепно вино. — Чашата на Валери докосна неговата.

Лили видя как се гледаха, как се наведоха един към друг, без да си дават сметка и извърна глава. Никога няма да й се случи това. Никой няма да я обича така, както очевидно Ник обича Валери.

Чад видя тъжната извивка на устата й и се опита да измисли нещо, с което да я развесели. Хубава е, помисли си той, не чак толкова като Валери. Липсваше й усмивката на Валери или начина, по който Валери те кара да се смяташ за най-важния човек на света, но Лили беше хубавичка и добра, само дето беше ужасно тиха. Дрехите изглеждаха грамадни за нея, сигурно затова е толкова тъжна. Той затърси усилено нещо да каже и избра яденето.

— Харесва ли ти пъстървата? — попита той.

Лили се обърна към него. Такова мило момче и хубаво — почти колкото баща си. Като че ли съм на семейна вечеря, помисли си тя. Розмари беше бабата, Ник и Валери — родителите, а тя и Чад — децата. Всички се отнасяха толкова сърдечно с нея. Валери й предостави дрехите, с които бе облечена, Розмари й подари гребен и четка за коса, а Ник й бе донесъл книга, която смяташе, че ще й хареса. Семейство, помисли тя отново. Мисълта й действаше успокоително, но я настройваше и тъжно, защото не отговаряше на истината.

— Пъстървата — повтори Чад.

— Да — сепна се тя. — Много ми хареса. Особено бадемите.

— Нарича се пъстърва амандин^[1] — каза дълбокомислено Чад. — Едно от любимите ми яденета.

— Пъстърва амандин — повтори Лили. — Не знаех. Какви други любими ястия имаш?

— Десетки. Виждал съм те по телевизията. Ти работиш при майка ми.

— Майка ти? Не знам коя е тя, но не бих могла да работя при нея. Не работя за никого. Само за Бог. — Тя прехапа устни. — Но и в това не съм сигурна вече.

— Сигурен съм, че работиш при нея. Тя ми каза. Сибил Ендърби.

Лили вдигна глава. Обърна се и погледна Ник, който разговаряше с Розмари и Валери. Не можеше да е истина. Съвсем мъгляво започна да съзира взаимоотношенията, които не можеше да проумее. Не познавам изобщо света, помисли си тя. И по-рано бе мислила върху това, но винаги като за нещо неопределено. Сега разбираше колко невежа е била. В училищния интернат беше затворена в себе си, остана затворена в себе си с Руди и след това със Сибил. Нито един от тях не я бе научил какво й е нужно на нея самата. А това тя трябва да разбере самостоятелно.

— Сибил продуцираше моите програми — каза тя на Чад. — Винаги съм мислила, че работим заедно за по-висша цел.

— Продуцираше. Какво искаш да кажеш? — попита Чад. — Вече не ги ли продуцира?

— Предполагам, че не — Лили се опита да се усмихне. — Знам, че звучи глупаво, но толкова много неща ми се случиха, че съм пообъркана. Но в едно съм сигурна — не искам повече да ми бъде продуцент. Трябва да взема много решения.

— За какво?

— За… — Лили се огледа около себе си, с надежда да се спаси от любопитството на Чад и Валери я забеляза. Тя я включи в общия разговор и петимата приказваха дълго време около масата за незначителни неща, а навън падаше мракът на лятната вечер. В притъмнялата стая Розмари запали свещи. Лили се загледа като хипнотизирана в пламъка им. Главата й клюмна.

— Извинявайте — прошепна тя след малко. — Направо заспивам.

— О, мила — каза Розмари, — още не сме приготвили дивана. А и не би могла да спиш тук, докато ние си говорим.

— Легни в моето легло — предложи Валери. — Ще те събудя по-късно, когато се освободи тук и приготвим дивана. Не ни затрудняваш — добави тя, като видя колебанието на Лили. — Хайде, иди да си легнеш.

Лили кимна сънливо и изкачи стълбите до спалните, Розмари събра водните чаши.

— Аз ще помогна — скочи Чад. Той струпа на куп чиниите от десерта и я последва в кухнята.

Валери погледна Ник.

— Винаги ли помага?

— Предпочита да се измъква.

Тя се засмя.

— Благодаря. Мама мие чиниите за нас двете, но мисля, че сега е ужасена от количеството. Ще се зарадва на помощта. И на компанията.

Стояха мълчаливо, близо един до друг, без да се докосват. Работеха заедно, споделяха, мислеха за нещо извън самите тях. Чудесно е, помисли си развеселено Валери, наблюдавайки Ник да разлива остатъка от виното в двете чаши.

— Открих нещо днес следобед — каза тя. Говореше тихо, за да не я чуят в кухнята. — Сибил утроява разноските, когато изготвя сметките на Фондацията за продуцирането на програмите на Лили.

— Прекалено е, дори за Сибил — с невярващ глас произнесе Ник. — А и не е за вярване, че бордът плаща. Могат да потърсят оферти от други продуценти.

— Може би не могат. Ако Сибил наистина е замесена с тях, те може да й се отплащат по този начин.

— В замяна на какво? Не е голяма реклама да продуцираш двете предавания на Лили. Какво друго би могла да им предложи тя?

— Не знам.

— Не могат да са до там ненормални — Ник упорстваше. — Трийсет милиона за земята, утроени разноски за продуцирането… Единственият начин, по който това би имало смисъл е…

— … ако част от парите се връщат при тях — довърши Валери тихо. — Членовете на борда, а не Фондацията.

Те се гледаха.

— Предполагам, че това са правели и двамата Баракар — каза Ник. — Приемали са пожертвованията на вярващите и са прибирали по-голямата част за себе си.

— Но за Фондацията не сме сигурни. Единственото, което можем да кажем, е, че имат желание да плащат по-високо… Софи мисли, че трябва да са невероятно глупави.

— Не знам с какво разполагаме. Би ли ми донесла хартия?

Валери му подаде бележник и той извади молив от вътрешния джоб на сакото си.

— Чула си Сибил да насрочва среща на борда на Фондацията. Тя е споменала двама от членовете по име. Единият от тях притежава банка, която изглежда финансира Грейсвил. Другият притежава строителна компания, която вероятно строи града. Строителната компания може да е била създадена за построяването на града. Открихме датата на регистрирането й — тя съвпада — и изглежда, че се занимава само с това. Което пък означава, че всички пари за строежите минават през една корпорация. Ние вероятно никога няма да узнаем с какви сметки Фондацията товари Маррач, но ако сметките на Сибил за продуцирането са някакви индикации, сметките за строежа вероятно са надути като балон. Грейсвил ще се окаже много скъпо струващ град.

— Не мога да спя. — Лили беше застанала в подножието на стълбището, със зачервено лице и премигващи от светлината очи. — Нали няма да преча, ако поседя с вас?

Валери и Ник размениха бърз поглед.

— О — каза Лили объркано. — Съжалявам. Би трябвало да се сетя… разбира се, че ви е по-добре да сте сами… разбира се, че не ви трябвам. Съжалявам. — Тя се обърна и тръгна към стълбите.

— Можеш да останеш при нас — бързо се намеси Валери. Тя тръгна към Лили и я прегърна. — Не че не те искаме. Страхуваме се да не те разстроим, ако разбереш, че говорим за Грейсвил.

Лили въздъхна.

— Разбрах, че говорехте за това. Чух, като каза, че струва твърде скъпо. Мислите, че има нещо не в ред?

— Може би — каза Ник. — Но не знаем много.

— Би трябвало да знаете. — Лили погледна Валери. — Ти би трябвало да знаеш всичко. Участвала си още от началото. Мислех, че заради това тогава дойдохте със Софи, за да видите как изглежда града, защото и ти имаш участие в него.

— Участие в него? Лили, никога не съм имала нещо общо с града.

— Имала си, разбира се — настояваше Лили. — Може би не директно, но това бяха и вашите пари, нали? Грейсвил не би започнал да се строи — не би имало… не би имало нищо изобщо…, ако не беше Карлтън. Той ни даде парите да купим земята.

Около масата се възцари гробна тишина. Валери гледаше втренчено Лили.

— Ти знаеше, нали? — каза Лили несигурно.

Ник хвана здраво ръката на Валери и преплете пръсти в нейните. Тя въздъхна — дълга, пресекната въздишка. Тринайсет милиона долара за земята! И тринайсет милиона долара, които Карлтън беше събрал, ипотекирайки всичко, което притежаваха и след това… похарчил. Сега знаеше за какво.

— Не разбирам — прошепна Лили. — Защо Карлтън не ти е казал? Та това беше толкова хубаво нещо — закупуването на тази земя. А хубавите неща хората правят заедно.

Валери погледна към Ник.

— Не ти казах по-рано, но Карл и Сибил са имали връзка.

— О, не! — извика Лили.

Ник сложи ръка на устните й.

— Чад не трябва да чуе нищо.

— О, да, разбира се. Но как са могли те…

— Тя го е накарала да инвестира в Грейсвил — обясни Ник на Валери. — Но той не е имал парите, нали? Имал е големи загуби на борсата.

Валери кимна.

— Почти петнайсет милиона долара. Ние не знаехме нищо за това преди смъртта му. Карл никога не споделяше, когато нещата не вървяха добре. Понякога по-късно ми казваше, когато успееше да се измъкне… да си възвърне загубеното или каквото е направил…, но почти винаги се държеше като че ли всичко върви идеално и аз приемах, че е така.

— Възвръщал си е загубеното — повтори Ник бавно.

Загледана в него, Валери чу собствените си думи. Когато се измъкнеше…

— Сибил — каза тя.

Ник стисна по-силно ръката й.

— Ако тя му е казала, че той може да си възвърне парите, които е загубил на борсата като инвестира…

— … в земя — продължи мисълта му Валери. Досега това беше загадка: почти безлична и много по-лека за размисъл. — Те са я купили с неговите тринайсет милиона и са я продали за трийсет…

— … и той е щял да спечели… е, не знам колко би могъл да спечели, защото не знаем колко хора са щели да получат част от трийсетте милиона. Но да предположим, че получи двайсет и пет или нещо подобно — удвоил е това, което е вложил — достатъчно, за да възстанови повечето от загубеното на борсата и да заплати ипотеките и заемите. Ти нямаше да разбереш нищо за това, а той щеше да се опита да оправи всичко — милион, два милиона, колкото и да са били — на борсата.

— Но Карл не е купил земята — възрази Валери. — Нито Сибил. Купена е от „Борегард Девелопмънт“.

— Точно така. Панамска корпорация, което означава, че не е необходимо да се разкриват имената на акционерите и проверка не може да бъде извършена. Но ако се помъчиш да отгатнеш кои са, кои биха могли да са те?

— Какво би казал за Сибил?

— Или за Фондацията — продължи Ник. — Ръководена от онези членове на борда, които имат и фирми. Всеки от тях би бил точно попадение.

— Но това е безсмислено — обади се Лили. Тя бе слушала с дълбока бръчка между веждите и с брадичка, подпряна на ръцете. — Казвате, че бордът е купил земята и след това я е купил отново за себе си. Но това просто е безсмислено. Ако Сибил и Фондацията вече са я притежавали, защо ще вземат трийсет милиона от Фондацията — това са пари, които хората изпращат, всеки по няколко долара, защото вярват в това, което правим! Защо ще използват тези пари, за да купят земя, която вече притежават?

— За да спечелят — обясни й Валери. — Изглежда, че това е единствената причина за построяването на Грейсвил.

— Не е вярно! — извика Лили болезнено. — Ужасно е да се твърди подобно нещо!

— Знам — съгласи се Валери меко. — Не сме съвсем сигурни, за повечето от нещата само се досещаме. Може би отивам твърде далеч. Не сме сигурни в нищо — каза тя, поглеждайки към Ник. — Нямаме доказателства. Всичко, с което разполагаме, са теории.

Ник записваше последователността на събитията.

— Точно така — каза той разсеяно. — Ние не разполагаме с нищо, докато някой не проговори или ни даде възможност да погледнем в сметководните книги на Фондацията. Можем да говорим с членовете на борда, все пак. Да ги интервюираме за „Експлозия“. Някой от тях би могъл да ни насочи към отговорите. Трябва да започнем, колкото може по-скоро. Тази седмица.

Валери кимна.

— Все пак… — Тя се поколеба. — Това би ги разтревожило.

— Не можем да го избегнем. Все някога ще се усетят. Но ние ще се стремим да отговаряме мъгляво, когато ни питат от какво се интересуваме. И знаеш ли какво ни липсва? Дати. Кога „Борегард Девелопмънт“ е закупила земята и кога е продадена на Фондацията?

— Не знам кога Борегард я е купил. Фондацията я купи три месеца по-късно.

— Знам, но кога е станало това? Знаеш ли?

— Не. Софи би могла да знае.

— Би ли й позвънила? Щом сме почнали да събираме фактите, нека се опитаме да съберем всичко известно.

— Единайсет часа — измърмори Валери. — Но тя не си ляга преди полунощ.

Софи отговори още при първото позвъняване на телефона.

— Разбира се, че съм будна. Взела съм си работа вкъщи, на бюрото съм. Какво ти е необходимо? — Валери й обясни. — Така по памет не мога да ти кажа, но съм донесла тази папка вкъщи. Почакай да проверя. — Върна се след минута. — Намерих. Продадена на „Борегард“ на втори декември. Сделката е била приключена и оформена на пети януари.

Сърцето на Валери изстина. Пети януари. Денят, в който умря Карлтън.

Мислите й я върнаха назад. Спомни си всичко за катастрофата. Виждаше я така ясно, както в деня, в който се случи. Карл бе прекарал нощта в кабинета си. Спомни си, че бе отварял и затварял чекмеджета на бюрото. Бе влязъл в спалнята в седем сутринта с папка документи. „Връщам се. Веднага. Трябва да свърша нещо. Повече не мога да отлагам.“

Три дни по-рано от планираната дата на завръщането им.

— … още ли си на телефона? — попита Софи.

— Да — отвърна Валери. — Какво каза?

— Казах ти и другата дата, която искаше. Фондацията е купила земята от „Борегард Девелопмънт“ на осми април. Това ли е всичко, което те интересува?

— Да. Благодаря ти. — Валери затвори и погледна към Ник. — Борегард е сключил договор за закупуване на земята на втори декември. Приключването на сделката е станало на пети януари.

— Денят на катастрофата! — извика Лили.

— Карл бързаше да се върне — обясни Валери на Ник. — Каза ми, че има сделки, за които се безпокои.

— Или е решил, че трябва да присъства, или е искал да спре сделката — едно от двете.

— Мисля, че е искал да я спре — каза Валери. — Ужасно беше разтревожен и толкова бързаше, че дори не направи цялата предполетна проверка, преди да отлетим.

— Променил е решението си — каза замислено Ник. — Страхувал се е да не загуби парите и никога да не успее да си ги върне…

— Или не е искал да се обвързва завинаги със Сибил.

Очите им още веднъж се срещнаха. Възбудени от подреждането на мислите и фактите, те изпитаха и особен вид вълнение — че работят заедно, мислят заедно, прескачат заедно между откъслечната информация, с която разполагаха. Може би прибързваха, може би грешаха, но — заедно, в ритъм, който чувстваха почти като сексуален.

— Предполагам, че никога няма да разберем — каза Ник. — Но вероятно причината е била една от тези. Може би и всичките.

Валери все още се мъчеше да си спомни. Оня ден, целият, преминаваше като филмова лента, пусната на бързи обороти. „Съжалявам, Вал… Мъчих се да удържа. Сега ще разбереш. Шибана работа, губя контрол… загубих контрол! Помислих, че съм се закрепил… започнах отново. Много късно. Съжалявам Вал, съжалявам… Изглежда като вода в резервоарите! Шибана работа, трябваше да се сетя, че тя би могла…“ Валери затвори очи. Гадеше й се.

— Слушай, Ник. — Тя повтори думите на Карлтън.

— „Тя?“ — повтори като ехо Ник.

— Следователите помислиха, че е имал предвид самолета. Затова е казал „тя“. Но ако е имал предвид жена…

— Не говори така — Лили проплака. Беше запушила с ръце ушите си и здраво стискаше очи.

— Тя беше там — обясни Валери на Ник. — Двете с Лили бяха на гости в къщата ни, тя замина един ден по-рано, преди ние да отлетим обратно.

Те дълго се гледаха над свитата на кълбо фигура на Лили. Денят преди приключването на сделката. Денят преди Сибил да изразходи тринайсетте милиона на Карл, за да купи земята за Грейсвил. Денят преди Карл да реши внезапно да се завърне, може би, за да спре сделката, може би, за да промени нещо свързано с нея, или може би просто, за да вземе по-активно участие в нея. Денят преди катастрофата на неговия самолет.

— Никой не би направил такова нещо! — извика високо и с треперещ глас Лили. Беше по-скоро въпрос и молба, отколкото увереност. — Никой не би предизвикал самолетна катастрофа! Пет души… пет души биха могли да загинат! Недейте да мислите, че някой би могъл да направи това! Не… не Сибил… нито някой друг!

— Ние не знаем какво се е случило — каза Ник мрачно, — но трябва да открием.

Валери, взела молива на Ник, драскаше линии по бележника.

— Дори и да има нещо общо с катастрофата, тя не би могла да го направи сама, нали?

— Вероятно, не. Но това означава, че е наела някой, а такъв риск едва ли би поела.

— Нейният пилот — предположи Валери. — Тя отлетя оттам със самолета на Фондацията.

Ник сложи ръка върху нейната, за да й попречи да драска повече, защото листът бе заприличал на парцал.

— Трябва да говорим с него. Нищо друго не ни остава. Ще трябва да открием какво се е случило онази нощ.