Джудит Майкъл
Заслепени от страст (24)

Глава 24

Слънце грееше във Флоренция. Времето беше топло и тихо. Валери отвори широко тесния прозорец и жалузите на стаята си в хотел „Мона Лиза“, гледащ към вътрешна градина и започна да разопакова и закача дрехите си в старинния гардероб. Не беше питала къде е отседнал Ник. Тъй като E & N щяха да платят сметката, тя направи резервация в хотел, в който никога преди това не бе стъпвала: на най-ниската цена от всичко, което би избрала в предишния си живот, но по-скъп, отколкото би могла сама да си позволи.

Пет века по-рано „Мона Лиза“ е бил притежание на принц от рода на Медичите и все още изглеждаше такъв: с много високи тавани, тесни прозорци, полиран каменен под и виещо се каменно стълбище, което водеше към втория етаж. В нишите на стените бяха поставени старинни статуи и вази. Дворът изобилстваше от рози и дръвчета — нар, лимон и маслини. Хотелът беше малък, уединен, нито луксозен, нито импозантен, но за Валери, за която това беше първата ваканция след смъртта на Карлтън преди година и половина, беше едно от най-красивите места на света.

Веднага щом подреди багажа си, тя телефонира на Салваторе Скутиджера.

— Не, не. Много е болен — възпря я дъщеря му Романна. Гласът й не звучеше приятелски. — Той говори единствено с мен и то доста рядко. Само чете и гледа в градината.

— Много е важно да говоря отново с него — каза Валери. — Само заради това съм дошла в Италия.

— Заради какво?

— За някои периоди от живота му, за които нямахме време при първото интервю. За толкова много неща не успяхме да поговорим.

— Е, и сега няма да можете. Не разбрахте ли, той не говори. А когато говори, говори само на италиански. Като че ли е забравил, че е бил американец през по-голямата част от живота си.

— Може да говори с мен, ние станахме приятели — произнесе Валери на италиански.

— Ах! — извика Розалина. — Но още… Не, съжалявам, не мога да ви разреша.

— Розанна — каза Валери настойчиво. Опитваше се да налучка подходящите думи. Историята на Скутиджера си беше нейно лично завоевание и нямаше да позволи да й се изплъзне. — Мисля, че баща ви може би би пожелал да запише за историята какво е постигнал през живота си. Ние трябва да му дадем тази възможност. Толкова много е направил за световните лидери, които ще останат безсмъртни върху филмовите и телевизионни ленти, защо Сал да не направи същото? Ще го попитате ли?

Мълчание.

— Винаги е мислил, че е много по-хитър от тъй наречените лидери — каза накрая Розанна.

Валери мълчеше. Моментът не беше подходящ за натиск.

— И аз ще присъствам, нали? — попита Розанна. — За да го предпазя от неподходящи въпроси — обясни тя припряно.

Валери се усмихна. Причината съвсем не беше в грижата за баща й. Розанна също искаше да се появи по телевизията.

— Разбира се, че ще присъствате — каза тя.

— Добре тогава. Мисля, че мога да го попитам. Не знам какво ще ми отговори, разбира се, но… в случай че каже да, можете ли да дойдете, да кажем, в десет часа, вдругиден.

— Да, съгласна съм.

— Но какво ще правя, ако той откаже да пусне камера вкъщи? — попита Розанна, внезапно изплашена. — Той не обича камерите.

— Кажете му, че ще се откажем от интервюто — каза твърдо Валери, защото се почувства сигурна: Розанна беше на нейна страна. — Кажете му, че не си представям телевизионно интервю без камера.

Розанна се разсмя.

— Ще му кажа, това ще го развесели. До другиден тогава…

Валери постави слушалката и се завъртя в малката си стая.

Щеше да направи интервюто. А ако беше права, ако е открила тайните страни на Скутиджера, щеше да сглоби шестнайсетминутен репортаж за него и никой не би й отказал да го използва.

Но когато Ник позвъни същата вечер от стаята си в хотел „Екселсиор“, тя не му разказа плановете си. Съобщи му само, че има уговорен час и че операторът и режисьорът пристигат на другия ден.

— Бързо действаш — похвали я той. — Права беше, никой друг не би го направил. Вечеряла ли си?

— Не. Но съм резервирала маса, в случай че пристигнеш навреме.

— Същото направих и аз. Да хвърляме ли ези-тура?

— Нали каза, че не си бил тук по-рано?

— Не съм. Надявам се да ми покажеш някои забележителности. Запазих масата по телефона от Мюнхен. Там един приятел ми препоръча „Сабатини“.

— Много е хубав — каза тя. — В колко часа?

— Осем. Удобно ли е? Имаш по-малко от час.

— Ще се справя. Ще се видим там. Знаеш ли къде е ресторантът?

— Ще го намеря. За колко време мога да отида пеш до там?

— Петнайсет минути.

— Ще те чакам.

Едва когато затвори телефона, Валери с учудване установи лекотата, с която разговаряха. Не я порази дори фактът, че е странно да прави планове за вечеря с Ник след четиринайсет години, да си го представя на две мили разстояние в хотел, в който е отсядала десетки пъти.

„Екселсиор“, помисли си тя, излегнала се във ваната. Кой би предположил преди толкова години, че Ник ще отсяда един ден в „Екселсиор“?

Или че Валери Стърлинг ще изпитва толкова голямо удоволствие при мисълта, че ще вечеря с него, след като тя беше, която скъса, защото имаше други неща, които искаше да направи през живота си?

Облече копринен костюм и обувки с ниски токове, защото само така можеше да не нарани ходилата и глезените си от италианските калдъръмени улици. Ник я чакаше във фоайето. Официалният костюм и винената връзка в първия момент изненадаха Валери. На работа носеше разкопчани ризи, понякога спортно яке и тя се питаше дали тази вечер официалността му не е параван, зад който ще се скрие, както бе правил няколко пъти преди това. Но когато ръцете им се срещнаха, тя промени мнението си и помисли колко бе приятно, че се е облякъл изискано заради нея.

И изведнъж я обзе желание. Почувства замайване, след това се изплаши, че желанието се чете в очите й или че Ник може да го усети при ръкостискането. Тя се дръпна назад и се обърна към метрдотела, който ги поведе към маса в далечния ъгъл на голямото помещение. Валери седна на тапицираното канапе, с гръб към стената градина, с подредени като в шпалир дървета, храсти, висящи растения, зад които се издигаше преграда от стъкло. Ник се разположи срещу нея.

— Чудесно изглежда — каза той с одобрение, гледайки към градината.

Тя кимна.

— Идвах в Италия поне веднъж годишно. Тя влиза в кръвта ти и след това трудно устояваш на желанието да я посещаваш по-често.

Ник я загледа, търсейки следи на съжаление.

— Сигурно това ти е липсвало.

Тя разбра, че нямаше предвид само Италия.

— Да, предполагам, че винаги ще чувствам липсата. Но започва да ми се струва като сън. Вече не съм толкова сигурна доколко преувеличавах добрите страни и за удобство забравях онези, които наистина не бяха весели. — Тя се усмихна. — Човек редактира спомените си подобно на телевизионни сценарии.

— И иска да им остане верен — каза Ник. Той се обърна към келнера, за да поръча вино, оставяйки Валери да се пита на кои спомени е останал верен през годините.

— Никога не разбрах женитбата ти със Сибил — каза тя, когато той се обърна към нея.

Той бавно кимна.

— Сигурен съм, че не си могла.

Тя преглътна готовия си остър отговор. Не бе очаквала Ник да я постави така на мястото й.

— Или защо се премести във Вашингтон след толкова години? — каза тя, като се мъчеше да се въздържи.

— Време беше. Бях готов да напусна Калифорния. — Сега вече тонът му бе отпуснат, защото желаеше да разискват въпроса. — Направих онова, което мечтаех да направя и за известно време имах всичко, което исках — или почти всичко — и тогава настъпи промяната. Предполагам, че така е с всички мечти. Вероятно започват да се променят в момента, в който ги доближиш, защото означава, че са достижими и следователно стават нещо друго.

— Цели — тихо подсказа Валери. — Вече не са мечти.

Той се усмихна.

— Да. Добре казано. Целите следват схеми, рутинност, долари и други хора с техните мечти или цели… — Той наблюдаваше келнера, който пълнеше чашите им с вино, след това вдигна чашата си и изчака Валери да вдигне своята. — Да пием за мечтите.

Чашите им звъннаха.

— Но ти никога не си мечтал да притежаваш телевизионен канал — каза Валери.

— Не. Но възможността дойде в подходящо време. Аз търсех нещо ново.

— Искал си нещо да се случи — каза тя със слаба усмивка и двамата си спомниха как той я бе критикувал за същото преди много време.

Валери се извърна леко, за да погледне градината зад себе си. Чувстваше се неловко — нямаше навик да мълчи, когато не вечеряше сама, но не знаеше как да наруши тишината. Трудността идваше от невъзможността да определи отношенията им. Как би трябвало да се държи с бивш любовник, с когото някога бе скъсала, който сега бе неин работодател, много по-богат от нея, с далеч по-големи успехи в област, в която тя едва започваше… и който някога намираше за много привлекателен? Едно нещо бе сигурна, че няма да направи — да започне да припомня миналото; би изглеждало, че бърза да изрови романтичната им история, преди да са се опитали да заложат основите на… нещо, което биха могли да построят заедно сега.

Ник прелистваше менюто и съвсем не се тревожеше от настъпилата тишина.

— Имаш ли някакви предпочитания? — попита той.

— Бих започнала с прошуто и пъпеш — каза тя, прелиствайки менюто в ръцете си. — И ако главният готвач е все още същият — нещо с телешко — много е добър.

Келнерът пристигна и Валери поръча на италиански. Не беше преднамерено, защото добре знаеше, че келнерите в „Сабатини“ говорят добре английски — но неочаквано започна да задава въпроси за познати ястия, питаше за промените на превъзходния си италиански. И почти веднага установи защо се държи така: за да си помогне във формулирането на отношенията с Ник. Той можеше да й е работодател, но в Италия беше турист, а тя — тази, която познаваше страната.

— Поръчах за двама ни — каза тя, когато келнерът се оттегли. — Надявам се, че не се сърдиш.

Той я наблюдаваше развеселено.

— Не се сърдя, благодаря ти. На италиански ли мислиш да интервюираш Скутиджера?

— Ако се наложи. Надявам се да се съгласи на английски. Иначе ще трябва да запиша и превода на лентата, не искаме надписи, нали?

— Не, наистина не искаме надписи. — Изглеждаш сигурна, че ще направиш материала?

— Сигурна съм. Материал има, стига да се доберем до него.

Той кимна и двамата отново млъкнаха. Валери си повтаряше наум думата „ние“, както бяха я употребявали. Всеки път това й бе доставяло радостно вълнение.

Ник я гледаше замислено.

— Работила ли си като омъжена? — попита той.

— Не — отвърна тя. Учуди се, защото никога нищо не бе я питал за браковете й. — Работила съм на доброволни начала — добави тя — телевизионните клипове, които правя отдавна.

Той се усмихна.

— Преди време би казала, че това е истинска работа.

— Така е — каза тя рязко. — Много са местата — болници, музеи и десетки други — които не биха могли да функционират без доброволци. Тяхната работа е тежка, понякога по четирийсет и повече часа седмично, но не получават голямо признание, а понякога и благодарност.

— Не съм искал да се заяждам — каза той невинно.

— Така ли? Тогава защо говорим за доброволния труд, като че ли не е истинска работа?

— Защото ти говореше така. Ти казваше, че няма да работиш, когато се омъжиш, а сега казваш, че си работила на доброволни начала.

Тя избухна в смях.

— Прав си. Не трябваше да се сърдя. — Изгледа го замислено.

— Разликата е в заплатата. Силата, стояща зад нея. Някой има силата да плаща, а работникът — слабостта да се нуждае от пари. Когато богатството не е от значение, няма различие между силите и тогава такава дейност не се мисли като труд.

— Искаш да кажеш — нещо като съвместно усилие. Или приятелство?

— Или женитба.

Той се усмихна.

— Човек винаги се надява на това, нали? Но богатството не е всичко. Какво да кажем за авторитета? Учителите имат власт над учениците, генералите — над войниците…

— Прав си, но принципът е същият. Това е силата да даваш и вземаш от някой, който се нуждае и поради това е слаб. Когато върша доброволна работа, аз съм равна на всеки, защото от мен не може да се вземе нищо. Аз наистина не бих се страхувала да загубя доброволната си работа, ако не се харесвам някому.

— А не би ли могла да я загубиш поради некомпетентност?

Тя поспря.

— Предполагам. Но най-вероятно няма да бъда уволнена, ще бъда прехвърлена на друга работа.

— Заради това, което си?

— Защото фондациите с нестопанска цел страдат постоянно от липса на помощници.

Те се засмяха. Ордьоврите вече стояха пред тях и Ник опита прошутото. Той я погледна учудено и взе още една хапка.

— Чудесно.

— Не, онова, което наричат в Америка прошуто, не струва. Предпочитам да изчакам, за да го ям в Италия.

— Но ако не ходиш често в Италия?

— Тогава ям друга храна. Не си ли струва да се изчака за най-доброто?

— Има хора, които никога не са ходили в Италия.

— Тогава няма да ядат прошуто. Нека ядат американска шунка, нея я правим отлично. Няма смисъл да се правят компромиси.

— Не си ли правила компромиси след смъртта на мъжа си?

— Разбира се, че съм, но само когато нямах избор.

— Например.

— Апартаментът ми. Къщата, в която съм сега. За същата сума мога да си купя шунка, приблизително толкова добра, колкото прошуто, но не мога да взема парите, които съм отделила за наем и да си намеря друга къща, дори близо до фермата ми в Мидълбърг.

Той кимна.

— За какво още си правила компромис, освен къщата?

— Нищо. Не си купувам дрехи, защото не мога да си позволя такива, каквито харесвам, а и имам достатъчно и за дълго време. Те не са модерни — предполагам, че това също е компромис — но все още са онова, което разбирам под дрехи.

Той кимна отново с помрачен поглед.

— Подобен разговор би бил неразбираем за някой, който винаги е бил беден.

Тя го погледна с леко събрани вежди.

— Мислиш, че съм безчувствена.

— Мисля, че не си разбрала какво означава да нямаш пари. Предполагам, че възприемаш случилото се с теб като нещо нереално. Може да чувстваш, че миналото е като сън, но сън или не, по някакъв начин очакваш то да се върне, дори и да не знаеш как ще стане това. Ако трябва да определиш някакъв срок, представям си, че би казала „преди да си износя дрехите“.

Валери пламна.

— Не помня да си бил груб. Или защото съм била толкова наивна в онези дни, че дори ти се възхищавах.

— Заслужавах си го — каза Ник рязко. — Извинявам се. — Наблюдавайки блясъка в очите й, гордо вдигнатата глава, той внезапно я пожела и осъзна, че я е желаел откакто седнаха на масата. Това е причината за напрежението, помисли си той и се запита дали същото изпитва и Валери. Погледна я и си припомни тялото й, устните й под неговите. Всичко в помещението му изглеждаше неясно и отдалечено, виждаше само устните на Валери, чувстваше тялото й така близко и познато, като че ли до вчера бяха лежали заедно.

С усилие се принуди да изгони спомените си. Още веднъж се отказа от тях. Рано беше. Не беше готов да каже, че я желае отново, нито на нея, нито на себе си.

— Извинявам се — повтори той и в гласа му се почувства съвсем леко потреперване. — Маниерите ми обикновено са по-добри, дори ако оценките ми не са. Мисля, че се затруднявам, защото не се чувстваме насаме.

Валери повдигна веждите си.

Ник посочи към празната маса до тях.

— Там са Ник и Валери, по-млади с четиринайсет години. Опитват се да преодолеят различията помежду си.

— Не са на онази маса — каза Валери. — Те са в нас, ние сме все същите хора.

— Не мисля така. Знам колко много съм се променил и виждам…

— Въобще не си се променил.

— … че ти също си се променила. Мисля, че съм се променил и можем да поговорим за това някой път, ако искаш. Преди малко си мислех, че не си се променила. Но съм сгрешил. Видях как работиш и знам колко по-различна си сега.

Тя поклати глава.

— Не мисля, че хората се променят много. Предполагам, че ние искаме да се променят, защото светът би бил подреден и предсказуем, но не вярвам, че някой от нас наистина е станал друг. — Тя се замисли за момент. — Това, което може да се случи, особено ако човек преживее някакъв шок, е да открие част от себе си, за която не е подозирал. Каквато и да съм сега, тази Валери е съществувала в мен, просто хората не са я виждали.

— Или ти не си се възползвала от нея.

— Или не съм се възползвала от нея — повтори тя спокойно. — Благодаря за напомнянето.

Келнерът сервира вечерята, допълни чашите им с вино и дискретно се оттегли. През това време двамата се гледаха предизвикателно. Ник мълчаливо си каза: желая я може би повече от всякога.

— Би ли ми повярвала — попита я той, — ако кажа, че се радвам много, че сме тук заедно?

— Да — отвърна Валери. — Много ми е приятно.

Те избухнаха в смях и в същия момент напрежението помежду им изчезна.

— Разполагам с два дни във Флоренция — започна Ник, когато пиеха кафето. Беше късно. Двамата бяха останали сами в ресторанта. Едва сега той установи, че помещението, макар елегантно и красиво, беше прекалено осветено. — Бих искал да ги планирам с теб, но не тук. Не познаваш ли някое по-приятно място, където да отидем?

— А защо просто не се поразходим? Флоренция няма богат нощен живот, но е чудесна за разходки.

Ник разбра, че трябва да се откаже от идеята за полутъмно интимно ъгълче, тих разговор и питие, с което да завършат вечерта.

— Идеята не е лоша — съгласи се той.

Когато накрая се върнаха в „Екселсиор“, нямаше представа колко време се бяха разхождали, но беше сигурен, че никога не е виждал толкова много църкви, площади и затворени магазини и си помисли, че това няма да се повтори. Улиците не бяха толкова многолюдни както през деня, но въпреки това трябваше постоянно да се отклоняват вляво или вдясно, за да не се сблъскат с местните граждани.

— Генът ми е различен — разсмя се Валери, когато още веднъж не успя да види идваща насреща им двойка и трябваше да отстъпи рязко, за да не я блъснат. — Може би ако живеех тук, бих могла да го проумея.

Харесваше му да крачи до нея, да се докосва до ръката й от време на време, да усеща ритъма на изравнения им ход. Осъзнаваше, че никога не е бил толкова привлечен от нея, както сега, когато съвсем не бе сигурен какво им предстои. Отдаде се изцяло на топлината в гласа й, на удоволствието от бързите й реакции и на сексуалния ток, който течеше между тях — в ритъма на вървежа, в шепота на думите им, в начина, по който главите им се доближаваха, краткотрайното чувство за взаимност, когато ръцете им се срещаха. Беше сигурен, че и тя изпитва същото.

Вървяха покрай Арно и я пресякоха по Понте Векио, покритият мост с магазинчета, които затворени през нощта изглеждаха като дървени кутийки за скъпоценности. Градът приличаше на приказен декор за някаква старинна история. Трудно можеше да се повярва, че тук хората водят най-обикновен живот.

— Ще те изпратя до… как беше? — попита той.

— „Мона Лиза“.

Вратата беше заключена. Валери позвъни и нощният портиер й отвори.

— Лека нощ — каза тя и подаде ръка. — Благодаря ти. Вечерта беше чудесна.

Ник задържа ръката й и изведнъж ръцете му я обгърнаха, телата им се вплетоха в силна прегръдка. В огромното фоайе с камина и софа в левия край и с портиера на бюрото от дясно, те мълчаливо продължиха да се прегръщат. Портиерът задълбочено пишеше със сведена глава. Сигурно се чуди защо не се качим горе, си помисли Валери и смях трепна по устните й. Тя вдигна ръка и докосна лицето на Ник.

— Лека нощ — повтори тя. Трепереше от желание. Затова бързо изтича и продължи по каменното стълбище.

Ник избегна погледа на портиера. Мисли ме за побъркан. Американец, ама не е наясно с любовта. Имаха време. Имаха толкова неща да изяснят, защото онова, което щяха заедно да открият, беше да разберат какво искат, за да му останат верни.

Почувства се щастлив. Не можа да си спомни кога се бе чувствал за последен път така. Крачките му се забавиха. Чувстваше се силен и безсмъртен. Като влюбен хлапак, каза си, смеейки се над себе си. Нещо ново, над което трябва да помисли. Но не тази нощ. Когато най-накрая се добра до стаята си, беше почти три часа сутринта и вече не мислеше за нищо. Легна и заспа.

Първото, за което помисли, когато се събуди, беше да позвъни на Валери. Посегна към телефона, преди да си е отворил напълно очите.

Тя отговори веднага.

— Направих план за деня. Готов ли си за повече ходене?

— Каквото кажеш, само ако започна със закуска.

— Защо тогава да не закусим тук, при мен? Сервират в трапезарията и смятам, че ще приемат и гостенина ми. Ще те чакам долу след един час.

Така започна денят, който Ник никога нямаше да забрави: интензивен, оживен, възбудителен, изморителен. На обяд, хапвайки равиоли със сос от сметана в малко ресторантче близо до двореца Пити, той се запита дали това би бил животът му с Валери. Но разбира се, помисли си той. Знаеше го още в Станфорд. Тогава най-много харесваше в нея заразителния интерес към всичко, което животът можеше да предложи и решимостта й да го постигне. Да предизвикаш нещата да се случват…

Вечеряха в девет часа. Валери чувстваше, че не може да направи повече нито крачка.

— Изумена съм — каза тя, когато седнаха в двора на Енотека Пинкиори. — Мнозина хора не биха издържали такова темпо.

— Много хора не са те имали за гид. Денят беше изключителен. Остана ли нещо, което да видя, ако дойда отново?

— Днес беше само ордьовър. Следващия път те очаква банкет.

— Тогава ще намеря начин да дойда отново. Ако и ти си с мен.

— Много се радвам.

Той се усмихна, защото осъзна колко много започваше да разчита на откровеността й и липсата на претенциозност.

— Разкажи ми за другите си посещения тук — предложи той и през цялата вечер тя с лекота му разказваше за първите си пътувания до Европа. Завърши с последното, което бяха предприели двамата с Карлтън до Швейцария, на гости при приятели.

— Беше само два месеца преди да умре — каза тя и леко се намръщи. — Не бях се сещала за това — питам се дали няма банкова сметка там. Питам се дали парите не са там.

— Никога не си ми разказвала тази история — каза Ник. — Знам само части от нея и то от вестниците. Бих искал да я чуя.

— Ще ти я кажа някой път. Не сега, ако не възразяваш, чувствам се толкова далеч от всичко онова. Чуждите страни винаги създават това усещане, поне за мен. Понякога не мога дори да си представя дома и всекидневните задължения. Това придава на местата, които посещавам, където и да са, романтичен ореол.

— Както и миналото — каза Ник усмихнато.

Валери го изгледа замислено.

— Искаш да кажеш, че мислим за миналото като за чужда страна: далечно място, което съдържа нещо магическо, нещо, което искаме да открием отново.

— Каза го далеч по-хубаво от мен.

— Трябва да помисля за това. — Тя се облегна назад с въздишка. Кафените чаши и малките чаши с грапа бяха празни, остатъците от десерта — отнесени от келнера. Лекият бриз полюшваше цветята в градината и пламъка на свещите. — След такава вечеря с удоволствие бих се разходила, но е невъзможно.

Той се разсмя.

— Трябваше да помислим преди това.

Те помълчаха. След това едновременно вдигнаха поглед и очите им се срещнаха.

— Иска ми се да дойдеш при мен тази вечер — каза Ник тихо. — Бих дошъл с теб, но не си представям как ще погледна отново онзи портиер.

— Съжалил ни е най-вече. — След малко продължи. — Да, надявах се да ме поканиш.

Те се изправиха едновременно и се прегърнаха там, на премигващата светлина в градината, както предишната нощ в хотела. Всичко от този дълъг, прекаран заедно ден се изля в този миг, когато прегърнати, устните им се сляха, в началото леко, след това с нарастваща интензивност, от която дъхът им спря.

— Дотук — каза Валери. — И така ще ми е трудно да стигна до „Екселсиор“.

— Такси — твърдо каза Ник. — Трябва да има наоколо.

— Разбира се, че има.

— Ако ти си гид, човек не би разбрал, че съществуват таксита. Да се обадим ли?

— Оберкелнерът ще го направи.

— Веднага. Както върви, нощта ще бъде твърде кратка.

Те се разсмяха и радостното изражение на лицата им остана, докато пътуваха до „Екселсиор“. Стаята на Ник гледаше към Арно. Беше голяма и просторна, но Валери не забеляза. Още щом се затвори зад гърба им, те се озоваха в прегръдките си.

— Мислих си за това през деня — прошепна тя, с устни почти долепени до устните на Ник, — между картините.

— Между кои картини?

— Всичките.

Ръцете му се задвижиха по тялото й, докато се целуваха. Притискаха я, преоткривайки линията на гърба й, елегантната извивка на ханша, съвършенството на гърдите й, напрегнати под копринената блуза. Между плата и върха на пръстите на Ник проблесна малка искра и той се разсмя и прекъсна целувката им.

— Наелектризирана си.

— Надявам се — каза Валери. — Но по-скоро бих… — Бързо разкопча блузата и Ник я плъзна надолу по раменете й. Ръцете му бяха горещи и със загрубяла кожа. Ръце на човек, който работи с инструменти в градината, в къщата. Тя почувства, че сваля една по една дрехите, докато остана гола, покрита само от твърдата сигурност на ръцете му. Докосваше я леко и бавно, като далечен спомен. Усещаше дланите и пръстите му по цялото си тяло, като че ли чувствата му я обвиваха цялата.

В същото време, бързо и сигурно като него, тя го освободи от дрехите и те застанаха в мълчалива прегръдка в полутъмната стая. Една-единствена лампа хвърляше позлатен кръг светлина върху щампите на килима и края на леглото. Ник обърна Валери, тръгнаха към светлината и се отпуснаха върху копринената материя. Тя го привлече върху себе си, леко се изви, когато почувства тежестта на тялото му да я притиска към леглото.

— О, обичам това — прошепна тя. — Да се срещнем по средата на разстоянието…

И тогава, така естествено, както споделяха всички чудни неща, които видяха през деня, той проникна в нея, и се присъедини към ритъма на тялото й. Изправи се, опрян на ръце и я погледна усмихнато.

— Спомням си това. Спомням си как ме гледаш и какво изпитвам, когато съм в теб.

— Спомням си, че трябваше да се научиш да говориш, когато се любиш — изсмя се Валери. — Спомням си — каза тя меко. — О, да, спомням си, да, да… — Тя привлече Ник към себе си, за да почувства цялата му тежест отново. Раздвижи се под него, като че ли се опитваше да получи повече, целия. Толкова съм жадна за него, помисли си тя, че сигурно никога няма да се наситя. Движенията им бяха ритмични, устните — вплетени — горещи и сладки. Телата им заучаваха отново онова, което знаеха отдавна — да се извиват и притискат, да се отдалечават и приближават, докато станат едно цяло.

 

 

Облегната на ръката на Ник, Валери се унасяше в дрямка, когато изведнъж седна.

— Не искам да заспивам — каза тя и се наведе, за да докосне с връхчето на езика си трапчинката в основата на врата му. После бавно придвижи устните си надолу към тъмно окосмените му гърди. — Толкова е хубаво — каза тя, шепнейки думите срещу стегнатите мускули на кръста му. — По-хубаво от всеки друг.

— Може и да не е вярно — измърмори той. С ръка под главата той гледаше светлокестенявата коса на Валери, обгърнала го като облак, криеща лицето й и устните й, които се движеха като пламък по тялото му.

Тя вдигна лицето си.

— Може и да не е вярно? — Тя му се подигра. — Колко други жени са били толкова добри? Колко би могъл да помниш от четиринайсет години?

— Не мога да си спомня — каза той усмихнат. — Когато мине време, ние забравяме.

— Но не и истинските неща. С никой не ми е било толкова добре.

— Не е необходимо — каза Ник тихо. — Не изпитвам нужда да чуя това.

— Не го казвам, за да се чувстваш добре. Харесва ми да го кажа, харесва ми да знам, че е вярно. Не лъжа, Ник, ти знаеш.

— Да. Обичам това в теб.

На слабата, златиста светлина, очите им се срещнаха леко засенчени, почти тъжни. Тогава Валери наведе отново глава и започна да докосва с устни горещата кожа на Ник. Чувстваше трепета на мускулите от допира на устните й, които се плъзгаха надолу по гладката, стегната кожа на корема. Тя повдигна малко глава, за да види израза на лицето му, докато езикът й го галеше. Наведе се отново, за да го поеме в уста. Дълбоко в гърлото, тя просто го изпиваше — неговата гладка, твърда, гореща влажност и начините, по които я изпълваше. Гърдите й се притискаха силно към бедрата му, ръцете й бяха под него и тя почувства, че се разтопява — топла и отворена, разпростряна като слънчеви лъчи, но и изпълнена от силата му и все така силно притисната към него…

— Валери — каза той.

Тя го остави да се отстрани малко и го погледна.

— Исках…

— Знам. Но имаме време. Ела тук.

— Да. — Тя легна върху гърдите му и впи устни в неговите. — Никога не е било така хубаво с никой друг, защото мислите ми не се реят другаде, когато съм с теб. Мисля само за теб, виждам само теб.

Пръстите на Ник се вплетоха в изгорялата от слънцето коса, той повдигна главата й и езиците им се вплетоха. Искаше да каже колко я обича, но нещо го задържа и вместо това, понеже радостта, която го преизпълваше, трябваше да бъде изразена в думи, той прошепна срещу устните й.

— Права си. Никой друг. Ти си великолепна…

— Не е необходимо да го казваш. — В гласа й се усещаше спотаен смях, подобен на дълбоката радост, която изпитваше той самият. — Чувствам се превъзходно и без това.

— … защото през цялото време съзнавам, че това си ти. Защото усещането с теб не може да бъде изпитано с някоя друга, начинът, по който се допълваме и подхождаме. Гласът ти е като целувка… Никога няма да се запитам коя си или да забравя името ти.

Шокирана, Валери се отдръпна.

— Наистина ли си правил така? Колко депресиращо. Може да ме накара да се откажа от секса. Защо е било така? Разбираш ли?

— Разбирам сега, тогава — не. — Той задържа лицето й между ръцете си. — Не осъзнавах, че си в кръвта ми. Не знаех, че колкото по-усилено търсех любов, толкова повече ти се настаняваше в ума и сърцето ми и дори не можех да се залъгвам, че се задоволявам с някоя друга. Мислех, че съм изгонил миналото, но то бе толкова упорито, че винаги оставаше в по-добрата част от моето аз.

Валери се позасмя.

— Колко остроумно. Никак не е лесно да се овладее по-добрата ти страна… — Тя се наведе над него и с устни разтвори устата му. — Никога не съм искала да забравя миналото. Искам отново да стане част от нас.

— Тази нощ. И всички нощи — каза Ник, повдигна я от себе си и я постави в леглото. Устните му засмукаха гръдта й, а езикът му милваше зърното. Валери лежеше тихо и кръвта й пееше. Стаята се изпълваше със засилващи се и отслабващи звуци, като вълни на прибой. Златистата светлина, простряла се над тях и част от помещението, изглеждаше като изгряващо слънце.

Устните на Ник заслизаха надолу по мраморно копринената белота на кожата й и той разтвори краката й, а езикът му навлезе в нейната топла, влажна чувственост. Валери прошепна името му. Пръстите й бяха вплетени в тъмната му коса. Ник провря ръцете си под нея, повдигна я и продължи, докато тя извика, а тялото й се изви като дъга пред устните му. Тогава той бързо легна върху нея, взе я в прегръдките си и я прониза. Така съединени, те останаха за момент неподвижни, като че ли изчаквайки телата им да се раздвижат едновременно. Това откриваха и преоткриваха тази нощ, точно както го бяха открили в съответствието на крачките си през деня. Валери каза това много по-късно, когато истинското зазоряване започваше да просветва в стаята. Те лежаха на една страна, целуваха се, и двамата сънливи и бавни, но движенията им пулсираха със здравия ритъм на сърцето.

— Дори няма за какво да мислим — прошепна тя, — ние си пасваме отлично.

 

 

Салваторе Скутиджера живееше в готически дворец в Сиена. Откъм тъмната тясна уличка се виждаше само гола стена, долепена до други каменни постройки, които изглеждаха като наклонени навътре и като че ли ограничаваха и без това малкото парче синьо небе отгоре. Но между каменните стени на двореца на Скутиджера имаше малък двор, където растяха няколко маслинени дръвчета и заплетени храсти рози с дебели и вдървени от годините стебла. Скутиджера седеше между тях в инвалидна количка, изложен на горещото утринно слънце, увит в халат и с одеяло върху краката си. Розанна стоеше изправена до него, с ръка на рамото му и с твърдо изражение на лицето.

— Те трябва да останат тук, не по-близо — каза тя, когато операторът и режисьорът влязоха след Валери и Ник. — А вие ще седнете тук. Изнесла съм стол. Не очаквах, че ще бъдете двама.

— Тя ги беше огледала набързо, докато се разпореждаше, но сега ги погледна втренчено през присвитите си очи и Валери разбра, че Розанна е открила сексуалното излъчване, което витаеше около тях. След нощ каквато тя и Ник бяха прекарали, то не би могло просто да бъде изтрито, само защото бе станало време за работа.

— Това е Никълъс Филдинг, президентът на E & N — каза тя на Розанна и Скутиджера. — В Рим е по работа и помоли да присъства на интервюто.

— Надявам се, че ще ми разрешите — каза Ник, стискайки ръката на Розанна. Той се наведе към Скутиджера и протегна ръка. — Много бях впечатлен от първото ви интервю и се радвам, че ще ни дадете още едно.

— То беше шоу — закиска се Скутиджера. — Разказах няколко хитри историйки.

— Но те бяха верни — каза сепнато Валери.

— Истински. Наистина бяха истински. Само че не са всичко.

— Той се изкашля и задиша с мъка. — Използвах такива, които знаех, че ще ви харесат.

— А днес какви ще използвате? — запита шеговито Валери.

Един прислужник донесе още един стол и след като Валери седна, Ник се настани малко зад нея. Операторът започна да снима веднага щом му посочиха къде да застане. Скутиджера протегна напред ръка и Розанна постави в нея чаша. И тогава започна да говори.

Трийсет минути той говори за почти всичко и не каза почти нищо. Ник наблюдаваше как Валери го застъпва с нови въпроси, пробваше, обикаляше, подхвърляше, понякога млъкваше и след това подхващаше нова линия. Дори без предупреждение мина на много бърз италиански, което запали огънчета в очите на Скутиджера. Тя беше интелигентна, остроумна, добре осведомена, отличен репортер. Ник бе преизпълнен от възхищение, но заедно с това усещаше безсилието й, защото Скутиджера беше по-хитър от нея и с нищо не се издаде.

В края на трийсетте минути Розанна вдигна ръка.

— Това е времето, което ви обещах. Изключете камерата.

Валери можеше да признае кога е победена. Без колебание, тя се наведе напред и стисна ръката на Скутиджера.

— Надявам се, че скоро ще се почувствате по-добре.

— Скоро ще съм в гроба. — Той повдигна набръчканото си лице към нея, докато тя се изправяше. — Харесваш ми, момиче. Ако реша да говоря пред някого, бих избрал теб. — Той се загледа втренчено през двора, видя, че операторът свали камерата и се обърна към нея. — Мислила си, че ще се разбъбря, защото умирам. Но аз имам семейство, пръснато по целия свят, те си имат бизнес, грижат се за техните семейства. Няма да взема да им преча, като се разбъбря пред теб. Ние не работим така.

Валери притихна.

— С какво би могъл да им попречиш?

— Хайде де, момиче, имаш достатъчно мозък, за да задаваш глупави въпроси. Защо си тук, ако не знаеш отговора на въпроса си?

— Нищо не знам — отвърна Валери студено. — Имам някои предположения.

Скутиджера се засмя.

— Не се тревожа от предположения. Ние ставаме нервни само когато такива като вас намерят факти. Сбогом, момиче. Надявам се скоро да се чувстваш по-добре.

При тази последна подигравка Валери се обърна и без да каже дума излезе от двора.

— Не трябваше да му позволявам да разбере колко съм вбесена — каза тя на Ник, когато той я настигна на входната врата на двореца. — Но, по дяволите, наистина ме вбеси. Надявал се, че скоро ще се чувствам по-добре! — Тя излезе на хладната, сенчеста улица. Две коли, които бе взела под наем, бяха качени на половина на тротоара, за да не пречат на движението на улицата и тя се отправи към едната. Застанала на вратата, тя се обърна към Ник. — Ще имаш ли нещо против, ако карам аз?

— Разбира се, че не. Дори ще ми е приятно. Ще разглеждам околностите.

Операторът, режисьорът и тонтехникът излязоха след тях.

— Вал — каза техникът. — Звукът не беше изключен.

Тя се обърна рязко назад.

— След като изключихме камерата?

Той кимна.

— Радвам се, че ми каза — отвърна тя. — Ще ми дадеш ли копие, когато се приберем вкъщи?

— Разбира се.

— Благодаря. — Тя погледна към Ник. — Тръгваме ли?

— Да. Ще трябва да хванем самолета.

Когато излязоха извън Сиена, тя натисна педала на газта. Ник бе забравил бързото й каране и известно време бе раздразнен. Ръцете й не държаха стегнато волана, тялото й беше отпуснато, а той много добре знаеше, че не е спала повече от час през нощта. Но след малко и той се отпусна. Тя шофираше уверено и добре. Не беше безразсъдна. Отклоняваше вниманието си от пътя само за да хвърли поглед на някоя къща или замък по билата на зелените хълмове. Двамата мълчаха, но не чувстваха неудобство от тишината, защото бяха потънали в собствените си мисли.

— Ник — каза Валери, когато наближиха Флоренция. — Искам да продължа тази история.

— Коя история? — попита той.

— Скутиджера, разбира се.

— Но каква е историята, която ще продължиш?

— Това, за което той намекна. Там има нещо, което не иска да се знае. Ти го чу да го казва.

— Чух, че направи няколко намека. Но го и видях как си игра с теб половин час. Може би това е била последната му шега?

— Не вярвам — каза тя бавно. — Сигурна съм, че намерението му беше да ме накара да разбера, че не греша. Искам да разбера за какво говореше, какво криеше. Искам да науча остатъка от историята.

— Нямаш за какво да се захванеш.

— Засега. Не съм работила по това.

— Но имаш проучванията.

— Искам нещо повече, отколкото могат да дадат проучванията. — Тя помълча. — Ник, това е мое разследване. Искам да го завърша.

Той погледна профила й.

— Искаш да го използваш за „Експлозия“.

— Разбира се.

— И да станеш равноправен репортер.

— Разбира се.

— Но има други теми и истории. Няма да те спрем, ако не успееш с тази.

— Ще започна с тази.

— За тази нямаш нищо. Ние не пилеем време за истории, които не изглеждат обещаващи.

— Тази е обещаваща.

— Откога? Човъркаш я от четири месеца и не си открила нищо ново.

— Нямах възможност да й отделя повече време.

— Отдели й достатъчно време и разбра, че не си заслужава. Разполагаме с повече идеи за такива предавания, отколкото можем да направим, а и не се занимаваме с гонене на вятъра.

— Да не би да ми казваш, че не мога да работя по нея?

— Не мога да ти забраня. Тези решения се вземат от Лес.

— Но ти ще му кажеш, че не трябва да продължавам.

— Няма да му казвам какво да каже — каза Ник студено. — Но ти можеш да поразмислиш как той взема решения. Той трябва да разпредели времето и таланта на хората, които работят за него.

— Не ме интересува какво е длъжен да прави. Искам да завърша историята.

— Ти искаш — каза Ник презрително. — Това е най-важното, нали? Не ти ли омръзна да се повтаряш? Трябваше да повярвам, когато каза, че не си се променила.

— Доколкото си спомням — ледено отвърна Валери, — една от безусловните присъди, които си изказвал за мен беше, че нямам амбиции. Сега, когато искам да направя нещо, което може да е наистина значимо, ти се отнасяш с мен като с дете, което плаче за играчката си. Няма начин, по който да ти се харесам, нали? Ти си убеден, че не мога да направя нищо, което да си заслужава труда.

— Това е смешно и ти го знаеш.

Валери не отговори. С неподвижно лице тя се съсредоточи върху шофирането. Трафикът в предградията на града беше натоварен и хаотичен. Шофьорите се засичаха един друг с малките си коли като че ли бяха в парк за забавления, но тя не падаше по-долу, защото промъкваше фиата в невъзможно тесни пространства. За последен път се карам с нея, когато шофира, помисли си Ник мрачно.

Мълчанието им продължи и през целия след обед. Събраха багажа си, всеки в своя хотел и се срещнаха отново, когато лимузината, която Ник беше наел, ги откара до летището в Пиза. Все още мълчаливи, те се качиха на самолета и заеха резервираните от секретарката на Ник едно до друго места.

Валери разглеждаше списание. Тя усещаше присъствието на Ник, така както предишните ден и нощ, но не можеше да заговори. Измъчваха я разочарование и безсилие. За първи път от години знаеше много добре какво иска и беше убедена, че е по силите й. Но в двора на Скутиджера усети, че нещата й се изплъзват и без да мисли се беше вкопчила в него. А Ник въобще нищо не разбираше, държеше се като работодател — непреклонен, тесногръд и назидателен, за какъвто винаги го е мислила. По дяволите, беснееше тя, чувствайки празнина в себе си, как можа да ни се случи това?

— Buonasera — каза стюардесата. — Мадам, желаете ли коктейл?

Валери поръча вино, след това се загледа през прозореца. Ник също поиска питие и отвори книга. Думите се замъглиха пред очите му. Колко различни вида тишина имало, мислеше той удивено и колко глупаво могат да се държат двама възрастни. След вчерашната близост през деня и нощта, струваше му се невероятно сега да се чувстват до такава степен отдалечени. Валери се държа като дете, а той беше груб. И какво научиха през последните трийсет и шест часа?

Дори няма за какво да мислим, ние си пасваме отлично.

Той почувства празнина като от загуба, защото моментът, в който бяха изречени тези думи, бе отминал. Онзи приказен момент, онази приказна нощ. Научихме само, че не си пасваме отлично. И може би никога няма да си подхождаме. Може би има нещо в самите нас, което ни разделя…

За Бога, но това беше само една кавга.

Изглежда, че ще има доста кавги. Какво кара някои хора да се държат мило и приятно заедно, докато други започват веднага да се зъбят, както ние на вечерята в Сабатини и по пътя от Сиена?

Изглежда, че не можем да се възприемем такива каквито сме и се опитваме да се коригираме един друг. Но аз я харесвам такава, каквато беше вчера и снощи и не бих я помолил да се променя нито сантим.

Само една кавга всъщност. Ако искаме, можем да я отминем.

Стюардът постави напитките им на табличката, вградена в ръчката на седалката между тях. Ник отпи от своята и срещна погледа на Валери, когато тя се обърна от прозореца и взе своята чаша вино.

— Трябва да присъстваш на събранието на „Експлозия“ — подхвърли той небрежно, като че ли просто продължаваха разговора си, — за да избереш проект за себе си.

— Аз не съм репортер в „Експлозия“.

— Лес мисли, че би могла да бъдеш. Разговаряхме, че трябва да има още един. Разбира се, трябва да решат двамата с продуцента, но ако ти си избереш нещо, ще трябва да си го гониш.

Валери се загледа замислено в чашата с вино.

— Благодаря — каза тя тихо. — За какви проекти мислят?

— Много повече, отколкото имаме възможност да осъществим. — Ник се отпусна. Може би и тя търсеше помирение като него и ако е така, нека да го споделят, както толкова много неща във Флоренция. Ще избягват внимателно темата Скутиджера — тя ще трябва да я разреши с Лес. Той се почувства изведнъж безкрайно щастлив. В края на краищата всичко може да е на добро.

— Кои проекти? — попита тя отново и той забеляза, че за момент мислите му бяха отлетели другаде.

Той започна да говори за идеите на екипа на „Експлозия“, на Лес и на продуцента, които събират в дебело досие всяка седмица и го изпращат на отдела за проучване и оценка.

— Бих искала да направя някои — каза Валери, докато стюардът напълни отново чашите им с кафе. — А имам и друга идея, в която съм заинтересована лично. Бих искала да направя предаване за Лили Грейс.

— Лили — повтори Ник замислено. — Можем ли да намерим нещо, което да кажем за нея, нещо, което не е казано вече?

— Мисля, че тя е по-различна. Тя ме привлича, защото не се вписва в нито една категория. Всъщност не знам нищо за нея, но не вярвам, че тя съзнателно може да участва в измама или нещо криминално. В Лили има нещо повече и аз бих искала да го открия.

— Срещала ли си се с нея?

— Два пъти. Тя е необикновено млада и искрена и… чиста.

Може би чрез нея ще научим нещо за телевизионните проповедници, което не можем да научим от другите.

— Но каква ще бъде историята? — Ник очакваше да заеме отбранителна позиция, както преди това, когато я предизвика със Скутиджера.

— Не знам — каза Валери, но този път в гласа й не се чувстваха отбранителни нотки, само обезсърчен смях. — Все още се уча да замислям цялостно предаване, а не просто страхотна идея. Но преди известно време бях в Грейсвил и видях огромен бизнес. Бих искала да науча повече за това и по-специално как се оползотворяват парите. Не мога да си представя, че Лили прилича по нещо на онези Бакърс. Случаят сигурно е различен.

— Ти каза, че не вярваш тя съзнателно да участва в онова, което се върши. Предполагаш, че я използват?

Валери помисли.

— Не знам. Изглежда ми съвсем самостоятелна. Но ако тя…

— Може би Сибил е свързана — каза той, когато тя се поколеба да продължи. — В такъв случай Сибил трябва да е замесена в Грейсвил.

— Тя казва, че не е.

— Знам. Често пъти съществува пропаст между истината и казаното от Сибил. Ако тя участва в Грейсвил, тогава историята излиза далеч извън рамките на религията. Сибил никога не я е било грижа за човешките души.

— Но Лили се грижи.

— Вероятно. Сигурна ли си, че наистина искаш да направиш такова предаване? От Сибил няма да получиш помощ, ще те помисли за враг.

— Само ако използва Грейсвил за собствени интереси, а аз нямам доказателства за това или причина да мисля, че тя има такива. Интересува ме много повече Лили. Струва ми се, че тя е нещо като символ на онова, което е телевизията, или може би най-доброто, което би била. — Тя се усмихна. — Не знам какво да мисля за нея все още. Но съм сигурна, че би могло да стане страхотно предаване.

— А какво ще стане, ако Лили пострада заради това?

Валери поклати глава.

— Това са твои предположения. Казах ти, че според мен тя не е корумпирана.

— Това не е отговор на въпроса ми.

Валери се поколеба.

— Ако съм съвършено убедена, че това ще стане значително предаване, ще го направя.

— А ако откриеш, че Сибил е корумпирана? Че използва Грейсвил, както каза, за собствени интереси?

Тя го погледна твърдо в очите.

— Ако стане въпрос за нещо важно и значимо, ще го направя. Не за да нараня Сибил — това би било нечестно — а защото проблемът е твърде важен. Както и да е, аз мисля, че действителният интерес на Сибил е Лили. Струва ми се, че й харесва някой млад и впечатлителен човек да се чувства зависим от нея. — Тя се поколеба отново. — Не знам накъде ще тръгне тази история, Ник, но ми се ще да я проследя. Тя подхожда на много от заглавията в последните дни, а и Лили е невероятна. Не само аз съм омаяна от нея.

— Звучи ми добре. Ще говорим с Лес. — Ник взе ръката й с лекота и непринуденост, защото му стана приятно от приятелския тон на разговора им. Забравяше, че бе решил да се държи внимателно, докато бурното им пътуване от Сиена остане в миналото. В първия миг ръката на Валери остана неподвижна, но след това пръстите й се вплетоха в неговите и той се почувства отново щастлив. Все още съществуваше напрежение помежду им, с лекота се възползваха от случая да заемат враждебни позиции по дребни спорове. Той не знаеше как щяха да се справят с тези си привички, дори биха ли изобщо могли да се справят, но засега въздухът беше чист. И ако откриеха начин да споделят взаимно важните неща в живота…

— Още нещо — поде той. — Ако Лес го одобри и направиш цялостно разследване по случая Лили Грейс и Грейсвил, бих желал да работя заедно с теб.