Джудит Майкъл
Заслепени от страст (23)

Глава 23

Неусетно бе започнала да очаква с нетърпение часовете за работа. Розмари наблюдаваше как се втурва да вземе душ, да се облече, да закуси набързо и да тръгне, колкото е възможно по-рано. Започна да става раздразнителна.

— Не мога да те разбера, ти като че ли изпитваш удоволствие да работиш — попита тя, загледана втренчено в дъщеря си. — Неестествено е. Човек не може да се чувства толкова щастлив от работата си. Ако беше мъж, разбира се, тогава би било различно, но… Загрижена съм за теб.

Валери се разсмя и я целуна.

— Всичко съм ти разказала. Работя нещо ново, нещо лично мое, получих шанс да покажа на какво съм способна и се чувствам прекрасно. Може би и ти трябва да потърсиш нещо?

— Работа? Валери, не говориш сериозно. Какво бих могла да правя? Да не искаш да кажеш, че съм ти в тежест? Знам, че е така, тревожа се, но не подозирах, че сме толкова зле, та да се налага да ми кажеш… Не ти ли повишиха възнаграждението?

— Да. Но ти не ми тежиш. Нито пък ти казвам непременно да правиш нещо. — Тя облече сакото на костюма си, грабна чантата и тръгна през претрупаната всекидневна, като нетърпеливо бутна настрана малката разтегателна масичка. — Но мисля, че има неща, които би могла да вършиш и да изпитваш удоволствие. Не би ли искала да опиташ? Не би ли искала да разбереш какво можеш да вършиш?

— Не — отговори Розмари равнодушно. — На шейсет и една години съм и вече знам какво мога, какво обичам да правя и нямам намерение да започвам отначало, като някой тийнейджър, получил работа в „Макдоналдс“.

— Ох, майко — въздъхна Валери и пак се засмя. — Не мисля, че ще се справиш в „Макдоналдс“. Мислех за художествена галерия или музей — не си ли спомняш, че говорихме като възможност за работа за мен? Ти разбираш от изкуство толкова, колкото и аз.

— Не, не разбирам.

— Е, почти толкова, колкото мен. Имаш вкус, елегантност и чар. Държиш се очарователно с хората. Ще се чувстваш отлично в някоя галерия.

— Искаш да кажеш — да стана продавачка.

Валери притвори очи.

— Предполагам, че това съм имала предвид. Няма нищо лошо в това да си продавачка, разбираш ли, но ако това наистина ти е неприятно, наречи го съветник по изкуство. Звучи ми достатъчно престижно. — Тя отвори входната врата. — До довечера.

— Валери, не се сърди, но не разбираш колко ми е трудно. Ще помисля за това, ако настояваш.

— Не настоявам. Само идея. — Тя тръгна да излиза.

— Ще се прибереш ли за вечеря? — попита Розмари.

— Да.

— Нямаш ли среща тази вечер?

— Не.

— Валери, не е хубаво да живееш като монахиня. Би трябвало да излизаш и да се забавляваш. Ти си млада и ти е нужен някой, който да се грижи за теб. Аз не бих могла.

— Не ми е нужен никой — прекъсна я Валери. — Сама мога да се грижа за себе си. Имам нова работа със страхотно бъдеще.

— Работа — презрително повтори Розмари.

— Ще се видим довечера — каза Валери и твърдо затвори зад себе си вратата.

Парцелът, в който бе разположена къщата им, от трите страни бе ограден от стълбове, опасани с оранжеви ленти. Предприемачът, който строеше здания в парцела, бе започнал от другия край на карето. Все още непродадените терени бяха обрасли с трева и глухарчета. Пред къщата им беше останала незасегната градинката, засадена от предишния наемател и туфи от лалета и зюмбюли обрамчваха площадката пред къщата. Беше началото на март. В парка през улицата дръвчетата дрян и люляковите храсти бяха покрити с белезникави пъпчици. Дебелите стъбла на смрадликата бяха още голи. Валери заобиколи къщата, за да вземе колата си и подкара по късата алея до широката улица между къщата и парка. Спомни си хленчещия, неуверен и нещастен глас на Розмари. Тя бе загубила наистина целия си свят. Не знам какво да правя, мислеше Валери, не мога да й върна загубеното. Включи радиото и затърси нещо подходящо по скалата, откри „Пролетната соната“ на Бетховен и се замисли за пролетта, за ново начало за програмата си… и се почувства по-добре. Розмари ще открие своя път, трябва. А Валери трябваше да мисли за четирите минути — четири минути, в които да прави каквото поиска.

Сегментът си бе нарекла „Задръжте погледа си върху…“ и от два месеца работеше над него. Тъй като имаше повече идеи, отколкото можеше да осъществи, тя подбра десет теми и ги предложи на снимачния съвет. За одобрените направи проучване и започна да пише сценариите. В миналото бе писала деветдесетсекундни или двеминутни обяви на обществени организации, сега трябваше да се научи как се пише интервю и в каква обстановка да разположи ограничаващата я четириминутна пролука в предаването. Пишеше, хвърляше и започваше отново, търсеше помощ от сценаристите на канала, прочете книги за писане на сценарии, наблюдаваше подобни кратки сегменти по телевизията. И накрая през първата седмица на март беше готова да запише първия сегмент за неделното вечерно издание на „Експлозия“.

Този следобед както никога досега, тя се почувства изнервена от силното осветление на прожекторите. Думите на Лес ехтяха в главата й. Аудиторията отвън си служи с дистанционното управление като с автоматично оръжие. Ако им изглеждаш скучно, ще те изключат след три секунди. Това досега не беше я впечатлявало. Но сега за първи път отговорността бе изцяло нейна. Опита се да прикрие нервността си като автоматично кръстоса крака, седна под ъгъл, който знаеше от по-рано, че й подхожда най-добре и заговори сърдечно към черния търбух на лещите на камерата, но несигурността се промъкна в гласа й и тя чу трепета в първите си думи.

— Искате ли да запишем отново началото — попита я режисьорът.

— Да — каза тя. — Благодаря. — Винаги се бе гордяла, че не й се е налагало да повтаря някоя част от записа. Това ще е за последен път, закле се тя и започна отново.

Сегментът на Валери се появи след третия репортаж на „Експлозия“, представен от един от репортерите на предаването. „Това бяха нашите репортажи за седмицата — завърши той. — А сега Валери Стърлинг ни казва да задържим поглед върху човек, чието име може би ще четем в заглавията в близко бъдеще.“

— Задръжте погледа си върху… Салваторе Скутиджера — започна Валери. Тя стоеше до един прозорец, полуобърната, за да гледа камерата. През прозореца се виждаха небостъргачите на Манхатън, река Хъдзън и малко по̀ встрани — мостът Джордж Вашингтон. — Би могъл да бъде член на правителството, когото не сте избрали.

Носеше небесносиня рокля със сребърно колие на врата и сребърни обеци. От грима лешниковите й очи изглеждаха още по-големи, устните й — по-пълни. Светлокестенявата й коса падаше на дълги, тежки вълни, през които проблясваха от време на време обеците й и кораловият лак за нокти. Тя се наведе леко напред, докато говореше, придавайки интимност на думите си.

— Той е нисък и жилав — продължи тя — почти на осемдесет, може би ги е минал и…

— Задръж — чу се гласът на режисьора от апаратната. — Валери свали колието.

Тя разбра какво искаше да каже още щом чу думите. По дяволите, помисли си вбесено. Знам много добре. Знам много добре. Тя вдигна ръце, свали колието и го пусна на земята до себе си.

— Хайде, започваме отначало — каза режисьорът.

След тази случка записът тръгна без прекъсвания и докато приключиха, нервността на Валери изчезна. Но чувството се върна, когато един час по-късно в студиото влезе Ник. Двамата с редактора бяха приключили монтажа на думите, казани в студиото и извадки от интервюто й със Скутиджера и гледаха четириминутния запис в окончателен вид. Ник им кимна и седна тихо в ъгъла на помещението.

Усещайки присъствието му точно зад себе си, Валери се наблюдаваше на екрана.

— Задръжте погледа си върху… Салваторе Скутиджера. Би могъл да бъде член на правителството, когото не сте избрали. Той е нисък и жилав, почти на осемдесет, може и на повече, лети към следващия си рожден ден: динамо, което използва света за свой офис. Официалният му офис е тук, в Ню Йорк, има друг в Рим, но рядко се свърта в тях. На вратите пише „Пътническа агенция“ — това е бизнесът му — урежда групови пътувания до всяка страна в света, но напоследък нашият близкоизточен репортер съобщи, че може би има и друг живот, зад кулисите, като агент на различни правителства, уреждащ политически и икономически срещи, които някой, или някои, желаят да запазят в тайна. Неговото име е Салваторе Скутиджера.

— Не, не — каза Скутиджера, чийто образ се появи на екрана — малък и сбръчкан като средиземноморска маслина. Седеше в кресло срещу Валери в Нюйоркския си офис, с протегнати напред ръце като че ли да покаже, че са празни. — Аз съм обикновен човек, обичам да пътувам, обичам да помагам на другите да са щастливи. От време на време правя услуга на някой приятел. Но — агент на правителства? Няма такова нещо.

Валери отново беше на екрана, този път седнала в тъмносиньо кресло близо до прозореца.

— Сал Скутиджера е роден в Рим през 1912 г. Родителите му емигрират в Америка точно преди Първата световна война и той израства в Ню Йорк. От осемгодишна възраст печели пари, като продава изхвърлени дрехи и мебели.

— Е, най-често не бяха съвсем изхвърлени — обърна се Скутиджера към Валери. — Могат да се нарекат взети на заем. Задигнати. Откраднати. Но бяхме млади и нетърпеливи — търсехме преки пътища. Различно време, различни пътища.

В креслото си до прозореца Валери каза:

— През последната си година в гимназията той открива организаторския си талант и започва да помага на съседи и познати да организират пътешествията си. Скоро го забелязват хората от този бизнес.

— Можете да ги наричате пътнически агенти — каза Скутиджера. — Те изпращаха хората на различни места, разбирате ли, това беше през двайсетте и трийсетте години. Понякога ги изпращаха в други градове, понякога изпращаха хора на дъното на реката в бетонен куфар. Това никога не съм правил. Казвах им, че не е моя работа, че ми се гади. Аз само изпращах хората извън града, когато те вече не бяха желани там. Но бяхме млади и жадни. Различни години, различни кариери.

От своето кресло Валери продължи:

— „Пътническа агенция“ е създадена през 1952 г. Създадена е от трима приятели от времето на онези пътнически агенти. Сал Скутиджера… Нашето Близкоизточно бюро ни съобщава, че състоялата се наскоро среща в Мароко на водещи правителствени фигури от САЩ и четири близкоизточни страни може да е добре подготвена комбинация от Сал Скутиджера.

— Не — каза Скутиджера. Той поклати пръст към Валери. — Харесваш ми, момиче, пряма си, приятна за гледане и здраво се трудиш, но правиш погрешни заключения и смяташ, че можеш да ме подведеш.

— Нищо общо ли нямахте с тази среща? — меко запита Валери.

— Съвсем малко. Нуждаеха се от хотелски стаи, зала за срещата и искаха да не се шуми. Това е бизнесът ми. Аз съм в туристическия бизнес и не клюкарствам. И обичам да правя хората щастливи. Това е истинският ми бизнес: да правя хората щастливи.

От креслото си до прозореца Валери запита аудиторията:

— Дали Салваторе Скутиджера е обикновен пътнически агент? Или е скитащ посланик, чиито експертни оценки се купуват? Човек, който маневрира в сянка и изпълнява поръчки на правителства, които не биха искали народите им да знаят какво се върши? Задръжте погледа си върху него.

Тя се обърна и погледна към друга камера.

— Аз съм Валери Стърлинг. Ще бъда тук следващата седмица, с поглед върху… Стенли Джуъл. Дотогава от всички нас от „Експлозия“, благодаря и лека нощ.

В малката монтажна стаичка беше тихо. Ник и Валери се изправиха едновременно.

— Много добре — каза той. — Харесва ми стила ти. На екрана изглеждаш чудесно. Това не се е променило. Колко часа го интервюира, за да измъкнеш тези отговори?

— Шест. — Тя сияеше, все още възбудена от изпълнението си пред камерата, но и защото за първи път изобщо й се случваше да даде живот на свое собствено творение. И към това се прибавяше похвалата на Ник. — Почти седем, фактически. Мисълта му скачаше.

— Но си успяла да го накараш да ти вярва.

— Той ми хареса — произнесе бавно Валери, — но има нещо съмнително при него. Вярвам в това, което ми каза, но мисля, че като цяло е лъжа, или нарочно е изкривено, защото това не е основният въпрос.

— Инстинктивно ли го казваш? Или си попаднала на нещо, докато си била в офиса му?

— Инстинктивно. Нямаше на какво да попадна от това, което можах да видя. Всичко беше толкова чисто, като че ли чистачката току-що е минала.

Той я погледна.

— Мислиш, че си заслужава да му се отдели повече време в „Експлозия“?

— Мисля, че би могло.

— Ще кажа на Лес. Има ли още какво да му кажа?

— Кажи му, че „Скутиджера“ на италиански значи „стоножка“, а понякога „паяк“.

— Ще му кажа. Благодаря ти — усмихна се той.

Те излязоха от мъждиво осветената монтажна в светлия коридор, готови да поемат в противоположни посоки — Ник в кабинета си, Валери — в своя. Ник се задържа, не му се тръгваше. Харесваше му бързото и леко разбирателство, което постигаха в разговора и му се искаше да го продължи. Спомни си, че същото беше и когато бяха в колежа. Това бе и едно от нещата, които най-много му липсваха, когато се разделиха.

Валери му се усмихна.

— Много е хубаво да те разбират без чертежи и обяснителни записки.

Спомни си и това — откровеността, с която споделяше чувствата си.

— Хубаво е — каза той. — Можем да поговорим някой път.

— Можем — съгласи се тя. — Благодаря ти, че беше тук днес. — Тя се обърна и тръгна към гримьорната.

— Валери — извика я Ник. Тя се обърна. — Кой е Стенли Джуъл?

Тя се усмихна отново.

— Укротител на лъвове при „Барнум и Бейли“. Ще трябва да гледаш програмата ми през следващата седмица, за да научиш останалото.

В деня след предаването за Скутиджера, Лес застана пред бюрото й.

— Предаването за Скутиджера беше добро — започна той. — Само няколко проблема.

— Ник каза, че е добро — каза тя, след като затвори телефона.

— Прав е. Но има няколко проблема. Първо — колието.

— Знам — каза Валери. — Съжалявам. Знам, че среброто отразява прекалено много светлина, просто не разбирам как съм могла да не го сваля. Съжалявам.

Той й подаде колието.

— Оставила си го на земята. Второ — в един момент се почувства недоверие. Трето — говореше много бързо, макар и само от време на време. Четвърто — не се хвана за последната му реплика. Когато ти призна, че им е осигурил хотелски стаи. Може би трябваше точно това да разчепкаш и да го поставиш на фокус. Пето — бих искал да покажеш няколко негови снимки като дете, и да речем, на съседи. Шесто…

— Много ли още има? — ледено попита Валери.

Лес се облегна на стола и кръстоса крака.

— Предполагам, че толкова дълго, колкото поискаш. Мога да свърша за пет минути… или един час, ако трябва да обяснявам как си гледам работата.

Двамата млъкнаха. Валери мислеше да каже, че не е имала достатъчно време, че никое предаване не може да се направи както трябва за четири минути.

— Съжалявам — произнесе тя сподавено. — Знам, че допуснах грешки и знам на какво се дължат повечето от тях. Но все още се уча на занаят.

— Знаем го — каза Лес усмихнато. — Винаги сме го очаквали. Какво става сега?

Валери си представи мислено Ник и Лес, седнали в кабинета му, с качени на масата крака, да пият кафе и да разискват грешките й. Как смеят да ме обсъждат? Но тогава си спомни, че беше поискала шестнайсет минути, а не четири. Сама си го беше докарала.

— Ще ми кажеш останалите грешки и аз ще ги поправя — изрече тя почти весело. — Следващия път, когато Ник ми каже, че съм добра, искам да е убеден в това.

— Убеден е. Ти беше добра. Ще станеш още по-добра. Има обаче още един проблем: ти не ни даде основание да предположим, че онзи приятел може да стане още по-голям или още по-важен. Научихме един малък факт за него и беше интересно, но какво би правил той по-нататък? Защо трябва да се интересуваме от него, освен факта, че има големи връзки и върши някои услуги? Долавяш ли смисъла?

— Да. Може би е най-важното, което каза. Благодаря.

— Винаги можеш да разчиташ. — След кратка пауза продължи. — Няма нужда да доказваш, че можеш да се справиш сама, разбираш ли? Ние сме тук само да помагаме.

Тя кимна разсеяно. Лес видя, че си бе водила бележки: правеше списък на грешките си.

Тя държа списъка пред себе си до края на седмицата, докато подготвяше следващото предаване. Най-напред проведе десетина телефонни разговора. Когато си изясни какво иска да научи, тя замина за Ню Йорк, където Джуъл бе отседнал за седмица и прекара цял ден с него в хотелската му стая, с режисьора и двама оператора. Следващия ден поръча диапозитиви от снимките, които й бе дал — на него, на цирка, на новия офис и на места, в които бе живял. В същото време пишеше текста…

Това се превърна в стил на работата й. В края на всяка седмица Ник се появяваше в студиото или в апаратната, където Валери проверяваше силата на звука и застанал тихо в ъгъла наблюдаваше видеозаписа. След това разменяха набързо няколко думи в светлия коридор. Седмиците минаваха и кратките разговори започнаха да се удължават. Темата винаги беше „Експлозия“, но от време на време те се отклоняваха и към нещо по-лично — пиесата, която Ник и Чад бяха гледали, книгата, която Валери четеше, журналистически материал, от който Ник се бе възхитил. Случваше се коридорът да е празен и гласовете им да се преплитат в тишината, докато някой не минеше и не ги поздравеше. Едва тогава те усещаха интимността на момента. Но не си признаваха. Продължаваха да говорят още минута-две, небрежно докосваха ръцете си и тръгваха в противоположни посоки.

Като че ли отново се запознаваха, но много по-предпазливо, отколкото първия път. Валери откри, че мисли за Ник през целия ден и много повече вечер, когато стоеше вкъщи с Розмари и четеше или прескачаше от канал на канал, за да види какво прави конкуренцията. Най-много мислеше за него нощем, когато лежеше в леглото в малката си стая, претрупана с мебели от детинството й и се бореше с желанията на тялото си.

Питаше се дали се чувства привлечена от Ник заради богатството му или за да се почувства отново млада? Защото е самотна или защото искрено я привличаше отново, поради едни и същи причини?

Няма да разбера, освен ако не прекарам известно време с него, размишляваше тя. И изглежда няма да се случи, ако самата аз не предприема нещо.

Добре, защо не? Аз го отпратих някога. Може би аз трябва да съм тази, която да го помоли да се върне?

Ако това искам наистина.

Вземаше по десетина решения седмично за предаването си, но не можеше да вземе нито едно за личния си живот. Вече не настояваше Розмари да потърси нещо за работа, защото създаваше напрежение между тях и Валери се чувстваше виновна. Не намираше интересни мъжете, с които се запознаваше и затова не излизаше вечер. Купи си няколко нови рокли и костюми, заради предаването, но пазаруването вече не й доставяше по-раншното удоволствие и тя продължаваше да носи дрехите, донесени от Ню Йорк и Мидълбърг, остарели вече с две години. Харесвам си работата, казваше си тя и там намираше изцяло удовлетворение през тези дни.

Тогава най-неочаквано замина за Италия и всичко в живота й се промени.

Разбира се, беше ходила в Италия много пъти през вече миналия си живот. Но сега беше различно. Този път беше с Ник.

Тя знаеше, че той отива в Италия през юни, каза й го в края на май. За първи път й казваше, че заминава, въпреки че правеше по две-три, а може би и повече, кратки пътувания всеки месец.

— Ще пропусна две предавания — каза той. — Съжалявам.

— Аз също — отговори Валери. — Свикнах с присъствието ти зад светлините на прожекторите. Питам се дали няма да се държа по-различно като не си там.

— Мислиш ли, че може да има промяна?

Тя кимна.

— Убедена съм, че всичко, което правим се влияе от това кой ни наблюдава.

Той повдигна въпросително вежди.

— Искаш да кажеш, че хората действат винаги заради аудиторията.

Валери в момента мислеше за Сибил.

— Някои хора се държат винаги като на сцена — каза тя замислено, — независимо кой е около тях. Но аз имах друго предвид. Ние променяме поведението си в зависимост от гледащия ни и от това какво мислим, че очаква той от нас. Ние сме хамелеони в една или друга степен.

— Но ти не си сигурна, че те гледам, не можеш да ме видиш в ъгъла или в апаратната. Какво би станало, ако изляза по средата на предаването ти?

— Бих си помислила, че някъде е възникнала критична ситуация, защото си твърде възпитан, за да напуснеш поради някаква друга причина.

Той се разсмя.

— Но това не е отговор на въпроса ми.

— Няма никакво значение дали си там или си излязъл. В случая важното е, че аз вярвам, че ме гледаш. Заради това някои хора не могат да търпят да са сами.

Ник се загледа в нея. Мислеше за Сибил.

— Интересна идея — каза той. — Ще очаквам с нетърпение да видя записите от предаването ти, когато се върна.

— Аз пък с нетърпение очаквам да ги видя веднага след записа — каза тя и те се разделиха със смях.

Ник замина за Италия в първите дни на юни. Никога не беше ходил там и при полета над Атлантика той често вдигаше глава от книгата си в слабо осветения пътнически салон — пътниците около него четяха, спяха, играеха карти. Пожела си да пътува с някой, с когото да сподели новите неща, които щеше да види. Смяташе да вземе Чад, но точно преди седмица един съученик го покани в лятната им къща във Върмонт, където щяха да плуват, яздят и да се разхождат из гората.

— Иска ми се да бъда и на двете места — бе казал Чад разстроен същата вечер. — Как става така, че нещата се случват по едно и също време? Животът не е честен.

— Вероятно не, — бе отвърнал Ник сериозно. — И за мен е толкова тежко, разбираш ли, защото и аз бих искал да можеш и двете.

— Добре, но защо да не отидем в Италия през юли?

— Защото имам срещи в три града и не мога да отложа нито една. Бих искал да можех. Имам няколко други срещи по-късно през годината, какво ще кажеш за Лондон през септември?

— Училището — отвърна мрачно Чад. — Както върви, няма да ми стигне животът, за да свърша една стотна от нещата, които искам.

Ник се засмя.

— Е, тъй като скоро стана на дванайсет, мисля, че ще имаш време да направиш значително повече. Как мислиш, че се чувствам в моята напреднала възраст?

Чад го изгледа внимателно.

— Стар, струва ми се. Не излизаш толкова, колкото по-рано и вече не говориш, че ще се ожениш отново. Ще трябва да раста без майка. — Те замълчаха и двамата мислейки за майката, която Чад имаше. — Искам да кажа майка, която е тук. Която да ми казва да си почистя стаята и в колко часа да се прибера вкъщи и нещата, които не трябва да правя.

— Тези неща и аз ти ги казвам — каза Ник тихо. — Както и Елена и Мануел.

— Така е. — Чад бе изцяло погълнат от пирамидата, която се опитваше да построи от грахови зърна в чинията си. — Всичко е наред, татко — каза той след малко, гледайки го със закачлива усмивка. — Не те насилвам да правиш нещо, защото сигурно ще извършиш огромна грешка. Изчакай още единайсет години, за да си сигурен.

Ник избухна в смях.

— Много ти благодаря. Сигурно ще направя точно така.

— От това се страхувах.

— А може би не. — Ник погледна сина си. — Спомняш ли си Валери Стърлинг? Обядвахме с нея…

— В Мидълбърг. Денят, в който отидохме до църквата. Разбира се, че си спомням. Тя беше страхотна.

— Тя работи в E & N — каза Ник.

— Така ли? Ама е омъжена.

— Мъжът й почина.

Лицето на Чад светна.

— Страхотно! Е, искам да кажа, че е много лошо, но… не мога дори да си го спомня, разбираш ли, искам да кажа, че той не изглеждаше нищо специално… Не искам да кажа, че това е добре… — Той спря, за да оправи бъркотията в мислите си. — Значи затова работи при теб? Защото е умрял?

— Това е една от причините.

— А ти извеждаш ли я някъде?

— Не още. Мисля за това.

— Добре, можеш да почакаш още единайсет години.

— Не мисля, че мога да чакам толкова дълго. — Елена сервира десерта и Ник смени темата с облекчение, защото откри, че му е приятно да говори за Валери, но се чувстваше неудобно от прямотата, бързата реакция и унищожителната логика на своя син.

Сега, в самолета, Ник си пожела Чад да беше с него. Когато пътуваха заедно, Ник изпитваше истинско наслаждение, защото разглеждаше хората и градовете през невинните, жадни очи на Чад. Дори познати места му изглеждаха нови, когато Чад беше до него. Следващия път няма да го оставя така, реши в себе си Ник. Ще намеря начин да променя графика на срещите.

На разсъмване те летяха над италианските Алпи. Пухкави облаци, обагрени в розово и оранжево от изгряващото слънце се гушеха в падините, между покритите със сняг върхове, небето светеше. Когато се приземиха в Рим, италианските пасажери изръкопляскаха възторжено, защото слънцето вече грееше и червеникавокафявите сгради изглеждаха златисточервени. Вече беше горещо.

Стаята на Ник в хотел „Хаслер“, кацнал на хълма над Испанските стъпала, гледаше над червените керемидени покриви и кубетата на десетки църкви с разпръснати помежду петна тъмна зеленина на кипариси, борове и платани. Калдъръмът на Плаца да Спаня, в подножието на Испанските стъпала, беше като калейдоскоп от семейства, бизнесмени, туристи и деца, катерещи се по делфините във фонтана Баркачия. Самите стъпала, широки и стръмни, по края с колички ярки цветя, заслонени от слънцето с чадъри, бяха пълни с хора от всички възрасти, които се препичаха на слънце, четяха, приказваха, качваха се или слизаха, фотографираха панорамния изглед на Рим в далечината. Ник щеше да открие, че стъпалата никога не остават празни. Хората намаляваха на разсъмване, но в късния следобед изглеждаха като мравуняк. Всички бяха част от декора.

Той фотографира сцената за Чад и след това се обърна, за да заснеме другите три страни на площада, ограден от стари, с олющени мазилки сгради, разделени от тесни улички, които водеха към площада.

Искам да видя всичко, помисли си той, изправен до цветопродавачката на площада. И се засмя. Съвсем като сина си.

Но следобедът премина в срещи, както и следващия ден. Най-после бяха изработени последните детайли, водещи до подписване на споразумение, което позволяваше на E & N да основе италианско новинарско бюро, включващо сателитни връзки, студио и офис за репортер, оператор, техник и секретар.

Беше четири часа следобед. Намираше се в Рим, горд от постигнатия успех, горящ от желание да празнува, а единствените му планове бяха да вечеря след няколко часа с италианските си бизнес колеги. Нещо като разочарование, си каза той обезсърчено и завърнал се в хотелската стая, вдигна телефона да позвъни на Чад. Но във Върмонт беше сутрин и Чад бе на езда. Тогава Ник се обади в компанията си.

— Buon giorno — обади се Лес. — Успя ли?

— Всичко до запетайката, както го искахме — отвърна Ник. — Чудесен акцент. Тук ще се чувстваш много добре.

— Ти чу целия ми италиански речник. Имаше ли време за забавления?

— Забравяш, че пътувам по работа. Има ли нещо при теб, за което би трябвало да зная?

— Какво може да се случи за два дни? Чакай да видим. Моника има идея за серия автентични драми. Тя пише вече. О, ето нещо, за което можеш да помислиш, докато си там. Нали си спомняш оня малкия — на Валери. За когото правихме проучвания.

— Скутиджера. Открихте ли нещо за него?

— Нищо повече. Спомням си, че вестниците поеха темата след предаването, но не разбраха много повече от Валери. Все пак добра реклама за нея. Както и да е, открихме яхта, която той е наел за парти около Канарските острови, но кой знае? Беше обявено като коктейл парти и може и да е било такова. Кучият му син е непроницаем като черна дупка. Или работата му е чиста. Искаме да го попитаме за яхтата и за някои други неща. Затруднението е, че вероятно не е тук. Търсихме го за ново интервю, но ни отговориха, че е болен и че отива вкъщи, за да умре.

— Колко болен? Изглеждаше много добре преди три месеца, когато Валери разговаря с него.

— Не ми казаха нищо повече.

Ник помисли.

— Отвратително съвпадение. Но ако се доберем до нещо, можем да направим предаването без него.

— Сигурно, но дали ще е интересно? Виж за какво става дума. Отишъл вкъщи да умре. Къде мислиш, е домът на човек на име Салваторе Скутиджера?

Ник се усмихна.

— Бих казал, някъде тук наоколо. Къде е той?

— В Сиена. Малко градче, не много далеч от…

— Флоренция.

— Която пък мисля, че не е много далеч от Рим.

— Четири часа. Има бърз влак. Мога да отида утре сутринта. Не, по дяволите, утре след обед заминавам за Париж.

— Не можеш ли да отложиш?

— Не. Колко още му остава да живее?

— Никой не ми е дал разписанието. Би ли могъл да отидеш при него след Париж?

— Не, но мога да отида след Мюнхен. След пет дена. Ще взема човек, за да го интервюира и… — Той спря, припомняйки си наученото в „Омега“. — Ти ще ги осигуриш, Лес. Имаме вече римски офис, те ще работят за теб. И ми изпрати въпросите, които трябва да се зададат.

Започваше да го обзема възбуда. Защо винаги за него оставаше работата на бюро, задаваше си той въпроса, когато винаги е по-забавно да си сред ставането на нещата, да вършиш самата работа?

— Какво още можем да направим за теб? — попита Лес.

— Ще ми трябва адреса му — отвърна Ник.

— Добра идея. Ще помоля Валери да го вземе. Всъщност, би могла да му се обади и да уреди интервюто. Той я харесва.

— Чудесно. Освен ако не би било по-добре да го изненадаме. Попитай я какво мисли — тя го познава, а ние — не.

— Веднага ще говоря с нея — каза Лес и в момента, в който затвори телефона, отиде в централното помещение и откри Валери на бюрото си, заета в писане на нов сценарий.

— Мога ли да те прекъсна? Току-що говорих с Ник.

Тя вдигна глава.

— Подписаха ли споразумението?

— Всичко е уредено, Ник обикновено постига онова, което иска. Слушай, нуждаем се от помощта ти. Искаме да вземем интервю от Скутиджера, докато все още не е хвърлил топа. Ще трябва да намеря репортер и оператор от Рим, а Ник ще отиде с тях в Сиена. Как мислиш, дали да го изненадаме или да се обадим предварително? И ако позвъним, можеш ли ти да се заемеш с това? Той ти вярва, нали?

— Почакай за момент. — Валери отмести погледа си и се загледа през прозореца. По небето се движеха бавно тъмни облаци. Цял ден ръмеше. И Ник й липсваше. Не беше осъзнала колко важно бе станало присъствието му. Стигаше й само увереността, че е някъде наблизо, докато тя се опитваше да си изясни дали да го завладее отново или не.

Решението бе взето.

— Би трябвало аз да съм там — каза тя на Лес. — Няма никакъв смисъл да се използва италиански репортер, който никога не се е срещал със Сал, докато аз съм се срещала. Човек трудно може да го предразположи, защо да започваме отначало? Той ме познава, вярва ми, вероятно няма да се изненада да ме види отново. — Гласът й стана по-настойчив. — Лес, искам аз да го направя. Няма причина да проправям пътя на някого с позвъняване по телефона.

Лес се усмихна.

— Истинска журналистка. Винаги с чувство за собственост към свой материал. Разбирам го и ти се възхищавам. Но Ник предложи така, Вал. Не мога да му кажа, че изпращам теб да направиш интервюто.

— Тогава аз ще се обадя. — Тя изведнъж осъзна колко много иска да го направи. Независимо дали Ник ще е там, или не. И със смайваща яснота видя колко далеч е отишла от дните, в които те с майка си разискваха женитбата с Едгар, защото не виждаха друга алтернатива. Ще прелети над океана и ще бъде с Ник няколко дни, далеч от службата. Не по-малко я подтикваше журналистическата треска. От всичко това тя се почувства щастлива. — Ще му се обадя и ще му кажа, че ще се срещнем в Сиена. В… — тя посегна към календара си — четвъртък. Не, не мога. Записвам предаването си в четвъртък. Трябва да стане за петък. Той ще разбере. — Тя погледна към Лес. — Извинявай, много избързвам, нали? Съгласен ли си, Лес? Мога ли да отида?

Той се поколеба, но не за дълго. Знаеше, че е права.

— Да. Но искам да вземеш оператора и режисьора, с които работиш. Ще го направим както трябва. И аз ще се обадя на Ник, това е промяна в плана, която трябва да излиза от мен.

— Но това наистина е така — каза Валери.

— Телефонният разговор трябва да проведа аз — каза той твърдо.

Тя кимна колебливо.

— Искам да говоря с него за някои уточнения, след като свършиш.

— Съгласен съм. Ще те повикам, след като свършим.

Той отиде в своята канцелария. Валери бе застанала неподвижно, загледана през стичащите се струйки по стъклата в тежките облаци. В Италия ще бъде слънчево, каза си тя. Ще бъде топло, красиво и чудесно в Италия.