Джудит Майкъл
Заслепени от страст (22)

Глава 22

Сибил стоеше пред страничната врата на Катедралата на радостта и наблюдаваше непрекъснатия поток от хора, влизащи в осветения и топъл храм, силно контрастиращ с мрачния дъждовен ноемврийски ден. Органовата музика се смесваше с гласовете на множеството. Сибил се втренчи в часовника си, изчислила до минута разписанието на действията на Лили в малкото апартаментче зад олтара. Най-напред щеше да застане неподвижно, докато прислужницата й я облече в една от белите рокли от дантела и коприна, къса до колената, купени по препоръка на Сибил в магазин на Пето авеню, от който самата тя поръчваше тоалетите си. След това щеше да я закопчае и да коленичи, за да сложи бели обувки без ток. После щеше да седне пред тоалетната масичка и козметикът, нает от Сибил, ще метне на раменете й кърпа и ще я гримира. В десет без една минута ще излезе и ще тръгне по коридора към тежката врата, водеща към олтара и ще изчака да й съобщят, че всички са седнали. Записът бе започнал пет минути по-рано, за да излъчи „Часът на божията милост“ в цялата страна.

Точно в десет часа, с кресчендо на органовата музика тежките врати се отвориха и Лили се появи, крехка и мъничка на фона на масивната дъбова облицовка. Лили вървеше бавно, изкачи замислено мраморните стъпала на олтара, продължи до мраморния амвон, украсен с изящни, стройни бели лилии, които като че ли я прегръщаха. С наведена глава, затворени за молитва очи, тя изчака всички да седнат отново и музиката да заглъхне.

Скрита от аудиторията и камерите, Сибил кимаше, защото всичко вървеше точно до секундата. Най-доброто, което бе продуцирала: изчистен спектакъл, в който нищо не разсейваше съсредоточеното внимание на аудиторията към Лили Грейс. Този вид спектакли въздействаха най-силно, особено на малкия екран.

— Такова мило момиче, — каза Флойд Басингтън, току-що застанал до Сибил. — Не съм виждал никой да се моли по-възвишено.

Моето творение, си каза Сибил. Погледна нагоре към купола на катедралата, към изрисуваните прозорци, осветени отвън, създаващи впечатление, че слънцето винаги осветява Лили Грейс. Тя погледна към Лили, жестикулираща пред камерите и към молещите се. Погледна зад себе си към града Грейсвил, който израстваше върху богатата земя на Вирджиния. Мои, ликуваше тя. Мои.

В този миг тя усети доволство. Всичко това съществуваше благодарение на нея. Всичко бе нейно творение зад кулисите. Някога искаше всички да знаят за нея. Сега искаше да не подозират за съществуването й, да нямат представа чия сила ги направлява, как я използва, или как ги манипулира. Никой не знаеше.

— Арч и Монти са тук — каза Басингтън. Пръстите му галеха ръката й над лакътя и Сибил се отдръпна.

— Да не ги караме да чакат. — Тя тръгна пред него през изпотъпканата трева зад църквата към двуетажната бяла сграда с голяма входна врата. Къщата съществуваше, когато бордът купи земята с тринайсетте милиона на Карлтън и вместо да я съборят, я превърнаха в седалище на фондацията „Часът на божията милост“. Басингтън бе превърнал всекидневната в луксозен офис с мебели от абаносово дърво, облечени в кожа и обковани с красиви декоративни габъри. Другите стаи се използваха от секретарки, счетоводител и други служители — общо дванайсет. Преустройството завърши през септември и дейностите, по-рано разпределени между Кълпепър и Феърфакс, сега бяха съсредоточени в Грейсвил.

Сибил завари другите да я чакат в кабинета на Басингтън. Монти Джеймс, касиерът на фондацията „Часът на божията милост“ и президент на „Джеймс кредити и спестявания“, беше висок и прегърбен, с торбички под очите, с широки ноздри над дебели устни и обемисто шкембе, разполовено от широк каубойски колан. Носеше каубойски ботуши с високи токове, независимо дали беше с официален костюм или джинси. Беше по-висок от Арч Уорман, вицепрезидент и секретар на фондацията и президент на „Уорман строителство и предприемачество“, но Арч бе по-пълен, приличаше на яйце с отпуснатите си рамене и широк ханш, с малки ръце и крака. Очите му примигваха зад квадратни очила с черни рамки, а боядисаната му черна коса сивееше само на слепоочията, защото смяташе, че това придава благородство. Двамата седяха на кожения диван с бутилка скоч, кана вода, чиния понички и термос кафе, поставени на черна ниска масичка пред тях.

— Ах, закуска — каза със задоволство Басингтън. — Сибил?

— Кафе. — Сложи чантата си на масичката до поничките, но не я отвори. — Започвай — нареди тя на Басингтън.

Той й подаде чаша кафе.

— Джим и Тами Бакър. Новинарските емисии са ги взели на мушка. Защо не заглъхва шибаната история? Повечето бързо отшумяват. Тази се раздува все повече.

— Алчност, секс и пари — намеси се Арч Уорман. — Защо да заглъхва? Това е нещо, което всеки иска да научи.

— Добре де, от нас не са се интересували — каза Монти Джеймс. — Мислих по това — много сме скучни за пресата. Нито алчност, нито секс, само почтен бизнес.

— Почтен — изсмя се Уорман.

Басингтън внимателно разглеждаше ноктите си.

— Винаги сте били внимателни — каза Сибил. — Не виждам никаква следа да води към вас, дори ако телевизионните компании насъскват репортерите си.

— Може да се освободим все пак от някои излишъци — рече замислено Уорман. — Искам да кажа, че някоя от ония добре въртящи задника си телевизионни репортерки може да се разбута в работите ни и да открие, че летим със собствен самолет, караме скъпи коли като поршето на Монти, моето BMW и мерцедеса на Флойд. Кучката може да заразпитва какъв е тоя религиозен борд, който изисква толкова висок стандарт и откъде намираме мангизи за него.

— От нищо няма да се освобождаваме — каза Сибил. — Това са законни разходи. Изобщо интересували ли са се от телевизионни проповедници?

— Предполагам, че ще се докопат до всички рано или късно — въздъхна Уорман. — За тях повечето са като тлъста мръвка за гладни псета. Но нашите неща са в ред, нали. Права си, Сиб — отлични сме. Много внимателни, много умни и почти невидими. Не сме оставяли следи като Бакър.

— Не ставай самодоволен — отвърна Сибил. — Лили ненавижда самодоволството.

Настъпи напрегната тишина. Тя настъпваше винаги щом Сибил споменеше името на Лили по този начин. Доста безцеремонно им напомняше, че без Лили не биха имали нищо, а без Сибил не би имало и Лили.

— Монти — каза Сибил и почувства задоволството, което изпитваше всеки път, когато извикваше заповеднически имената им и виждаше как подскачаха в отговор.

— Даренията през тази година ще достигнат седемдесет и пет милиона — започна бързо Монти. Облегнат назад, той говореше без бележки. Направи преглед на финансите за цялата година, която вървеше към приключване. От седемдесетте и пет милиона долара Монти, Уорман и Басингтън щяха да заплатят самолета на фондацията, колите им и пътуванията. Щяха да заделят десет процента от идващите в брой пари по пощата и щяха да я разделят между тримата и Сибил. Най-голямата част, разбира се, за Сибил…

— Грейсвил — продължи Монти с удоволствие и направи преглед на цифрите. — Началната фаза за построяването на града ще струва сто и петдесет милиона долара…

След като Монти свърши, за малко настъпи тишина.

— Арч — каза Сибил.

Черните очи на Арч Уорман примигнаха.

— Маррач Констракшън се движат съвсем по график. Магазините на дребно, ресторантите и тъй нататък ще бъдат завършени, както е по план в началото на юни. Ще бъдат отворени, когато първото крило на хотела бъде готово — към края на юли. Така е и с фитнес залите и заведенията за игри, които ще се започнат между юли и края на годината. Къщичките ще бъдат последни…

Той ги изгледа със светнало лице. Нямаше нужда да споменава за цените, по които работи с фондацията Маррач Констракшън изцяло негова собственост и създадена единствено за построяването на Грейсвил. Всички цени — за материали и труд — бяха двайсет процента по-високи от цените на предлагани от други строителни компании. Парите в повече се връщаха на Монти, Уорън, Басингтън и Сибил, която вземаше най-големия дял.

— Флойд — каза Сибил.

Басингтън остави поничката и зачете бележките си.

— Целият борд на директорите на Фондацията ще се събере този четвъртък и аз ще предложа Ларс Олсен за нов директор. Той е свещеник, преподава религия в девическата гимназия във Флетчър, женен е с четири деца, с отлична репутация. Точно каквото ни трябва.

— Ставаме седем — каза Уорман. — Струва ми се твърде много.

— Това е горната граница — отвърна Басингтън. — Но никак не ми харесва да изпуснем Олсен, дяволски почтен е.

Монти сви вежди.

— От друга страна обаче става и опасно. Сиб, ако ти би станала директор, бих се чувствал по-добре.

— Не — отвърна тя. Мускулите на лицето й се свиха, не обичаше изненадите. — Не възнамерявам да излизам начело.

— Мисля, че би трябвало — настоя Монти. — Бих се чувствал много по-добре, ако всички сме на една линия — предната.

— Предната — повтори Уорман и се засмя.

— Това ли е целият ти доклад? — попита Сибил Басингтън.

— Поставих въпрос — грубо се намеси Монти. — Искам те в борда. Цялата Фондация е твое творение, ти я беше изложила изцяло в писмен вид, преди да станем членове на борда. Ти наистина извърши чудесна работа, харесва ни направеното, но това беше преди известно време, а сега сме позакъснели за някои промени.

Сибил погледна към Басингтън.

— Защо? — попита Басингтън Монти. — Всичко върви отлично, защо да правим промени? Сибил е скромен човек, обича да стои зад сцената. Аз я уважавам за това, не бих искал нещо друго от нея. И не бих гласувал да я насилваме.

— Е, не съм сигурен за скромността — каза Арч Уорман. — Но не това е истинският проблем. Проблемът са парите. Сибил взема най-голямата част от всеки долар, който ние печелим и аз не се чувствам удовлетворен.

Басингтън хвърли поглед към Сибил, след това поклати глава към Уорман.

— Ти печелиш сега много повече пари с Маррач Констракшън, отколкото въобще някога ти се е случвало. Трябва да си благодарен. Аз съм благодарен, Господ ми е свидетел: никога не съм си помислял, че бих могъл да стана милионер. Служителите на бога, обикновено не са. Защо започваш да ставаш алчен?

— Арч не е човек, когото бих нарекъл алчен — сухо каза Монти.

— О, засрамете се — извика Басингтън. — Засрамете се и двамата. Сибил ни доведе Лили, тя я храни и изучи, спечели доверието й. Донесла ни е седемдесет и пет милиона тази година. И да говорите така за нея сега. Лили е много привързана към Сибил, забравяте ли?

Настъпи тишина, защото не забравяха, че Сибил държи цялата власт дотогава, докато държи Лили.

— Ще поговорим за това друг път — промърмори Уорман. — Не съм казал, че днес трябва да вземем решение.

— На следващото събрание — каза Монти. Беше почервенял от ярост. — Или на по-следващото.

Отново замълчаха. Сибил пое дъх, побесняла до степен да не може да говори. Беше привлякла двама тъпи, незначителни бизнесмени и един пропаднал проповедник и ги бе направила милионери, а те си мислеха, че могат да й диктуват. Трябва да се освободи от тях, по какъвто и да е начин.

Но от друга страна знаеше, че поне засега са й необходими. Нуждаеше се от Маррач, създаден специално от Уорман за построяването на Грейсвил, за да могат да вземат част от всеки долар, похарчен за изграждането му. Нуждаеше се от Монти за постоянните парични попълнения и допълнителния лихвен процент, който отделяха за тях. Нужен беше и Басингтън. Дразнеше се да признае, особено като помислеше за задъханото му тяло, за ръцете, мачкащи гърдите и бедрата й, като че ли месеше хляб, но беше полезен както с имиджа си на добър и почтен човек в обществото, така и за да въздържа Арч и Монти от прекалените им апетити.

Той ще остане за известно време, помисли си тя. Всички ще останат още малко. Но след това ще си вървят. Грейсвил е мой. Ако си въобразяват, че могат да вземат нещо от мен, ще видят колко се лъжат.

Тя се обърна към Басингтън.

— Имаш ли нещо друго да кажеш?

— Да. — Той порови из книжата в ръцете си. — Сериозно мислих по въпроса за Джим и Тами Бакър и за всички обвинения отправени към тях от Джери Фолуел и някои други. Какви злощастни дни!

— Говори по същество — изръмжа Монти.

— Точно това правя. Същественото е, че ако шумотевицата около тях не заглъхне много скоро хората ще започнат да се интересуват от всички телевизионни проповедници — не от Лили специално, но просто заради идеята — и могат да спрат пращането на пари, поне за известно време. Струва ми се…

— Шибани алчни копелета, — избухна Монти, гневът му се отнасяше за Бакърови. — Не им е стигало проповядването, та е трябвало да прибират всеки шибан долар…

— Алчни — изсмя се подигравателно Уорман.

— Струва ми се — продължи Басингтън, — че Лили може да окаже известен натиск, когато умолява за помощи. Да каже, че например няма да успее да открие Грейсвил в срок, заради допълнителни разходи, инфлацията и тъй нататък, ако хората не изпращат допълнително няколко долара седмично.

— Идеята не е лоша — съгласи се Уорман неохотно. — Нека вярващите се чувстват виновни, ако изоставят Лили.

Монти кимна.

— Съгласен съм, но искам да го казва и сряда вечер, когато отговаря на писмата и дава съвети.

— Говори с нея — Монти се обърна към Сибил. — Това би ни донесло допълнително двайсет процента.

— Знам — отвърна Сибил студено. — Лили знае, че аз искам това от нея. Ще го направи, би се съгласила до някаква степен. Но има някои неща — допълни тя подчертано, — за които не може да бъде насилена.

— Добре — каза Басингтън в настъпилата тишина, — има ли още нещо?

Сибил подаде на всеки лист хартия.

— Това е планът, който възнамерявам да представя на целия състав на борда в четвъртък.

— Членство — каза Уорман, след като хвърли поглед на листа. — Пожизнено членство в Грейсвил? Интересно…

— О, много интересно — кимаше Басингтън, четейки. — Членство срещу петстотин долара, което дава право на петдневен престой годишно в Хотел Грейс, доживотно. Прекрасна идея. Какво благодеяние за хора, които не могат да си позволят ваканция!

Монти се подсмихна.

— Благодеяние — повтори той. — Нали за това сме тук: да раздаваме благодеяния. Цифрите ми харесват — каза той на Сибил. — Въпреки че вероятно е прекалено оптимистично да се предполага петдесет хиляди члена.

— Не го намирам оптимистично, нито пък ти — отвърна тя студено.

— Добре, ще трябва да помислим. Петдесет хиляди по петстотин на глава… двеста и петдесет милиона… А помислила ли си какво можем да предложим на цели семейства?

— Не. Това оставям на борда и на твоя финансов комитет.

Той кимна.

— Ще се опитам да приготвя нещо за събранието в четвъртък.

Изражението му се промени. Той й хвърли остър, неприязнен поглед.

— Да, мама. Ще го направя със сигурност.

— Е, сега — каза ведро Басингтън, — защо да не пийнем кафе, да хапнем понички и да поговорим за Ларс Олсен. Наистина ще ми е приятно да го представя като нов член на борда в четвъртък.

Арч и Монти размениха бърз поглед. Алчността на Сибил ставаше неуправляема — дори Басингтън показваше признаци на загриженост, — но те трябваше да продължат така, докато намереха начин да измъкнат Лили от ръцете й.

Когато се върнаха отново в църквата през влажната отъпкана трева на поляната, проповедта на Лили бе приключила. Церемонията се повтаряше всяка неделя и продължаваше почти цял час, но Лили винаги се справяше чудесно: с усмивка и горещо ръкостискане тя изпращаше и последния почитател, без да забравя да не застава с гръб към камерата, дори след като видеше, че е изключена. Така се упражняваш, напомняше й Сибил, да не забравяш нито за секунда за камерата, дори когато не те снимат.

В началото Лили се бе възпротивила.

— Не искам да „изпълнявам“ пред камерата, Сибил. Интересуват ме хората, а не камерите.

— Разбира се, че те интересуват хората, нали за това рейтингът ни е толкова висок. Но ти трябва винаги да усещаш камерата. Необходимо е, Лили, как иначе би достигнала до милиони хора, които се нуждаят от теб, но не могат да дойдат в катедралата, за да те чуят?

— Ох — въздъхна Лили.

Сибил се бе изправила в ъгъла на църквата и наблюдаваше сбогуването на Лили с последните почитатели. Беше спряло да ръми и никой не бързаше. Арч и Монти тръгнаха към колите си, Басингтън се навърташе наоколо, очаквайки да отведе Сибил на обяд. Започва да става непоносимо досаден, помисли си тя и веднага си припомни, че току-що бе решила, че все още й е необходим. Добре тогава, още няколко месеца внимание. Не беше чак толкова трудно — само губене на време и нерви.

Тръгна към Лили, за да й каже, че ще чака в колата, за да я откара в Кълпепър, в малката къщичка, която Сибил й бе купила преди няколко месеца. Последните от поклонниците разговаряха с Лили, две жени с гръб към Сибил. Едната беше висока с късо подстригана черна коса, другата — с гъста светлокестенява коса, падаща малко под раменете. Лицето на Лили светеше от оживление, като че ли умората от последния час бе изчезнала. Дали ги познава, помисли си Сибил и в същия момент една от жените се извърна леко. Тя позна Валери.

Замръзна на мястото си. Не можеше да повярва. Беше я изличила от паметта си. Всичко бе взела от нея и след това я запрати някъде в подсъзнанието си. Дори не бе помисляла за нея, откакто я уволни през юли, преди четири месеца. Е, наистина, мислеше за нея от време на време, не би могла изобщо да не мисли, защото живееше в къщата, принадлежала на нея и Карлтън, държеше конете си в конюшните, където стояха нейните. Пребоядиса и премебелира техните стаи, гледаше през прозорци градината, за която се е грижила Валери. Всичко, някога принадлежало на Валери, сега бе нейно. Валери бе смазана. И за това Сибил си мислеше за нея от време на време, особено защото все още очакваше да изпита удовлетворението и наслаждението, които трябваше да получи от победата над Валери. Но не го почувства. Все още бе тласкана от незадоволеност и разяждащ гняв като че ли не тя бе победила.

Но сега тя бе тук: Валери Стърлинг, изправена съвсем спокойно срещу катедралата на Сибил, облечена в дебел пуловер с висока яка и спортен вълнен костюм с панталон. Изглеждаше съвсем на място в тази част от Вирджиния, а с Лили говореше като че ли бяха стари приятелки. Сибил тръгна към тях.

— Сибил — извика Лили. — Валери е дошла да чуе проповедта ми! Нали е чудно?

— Да — Сибил погледна към другата жена.

— Софи Лазар — представи се жената и протегна ръка. — Работим заедно с Валери и когато ми каза, че познава Преподобната Лили, аз й казах, че трябва да се срещна с нея.

— Защо? — попита Сибил.

— Гледала съм я по телевизията. Говори неща, които ми харесват. Отскоро проучвам проповедниците и не знам много за тях, но се обзалагам на каквото и да е, че Преподобната Грейс се различава от всички останали.

— Тя се различава от всички — каза Сибил студено. — Защо проучвате проповедниците?

— За да разбера що за хора са и дали трябва да ги слушам. Интересувам се от всяка помощ, която мога да получа.

— Можем да поговорим някога, ако желаете — каза Лили. В средите съм във Феърфакс, за видеозаписа на вечерната ми програма. Бихме могли да се срещнем тогава, само двете.

— Ще ми е приятно — отвърна Софи.

— Къде работите? — попита Сибил.

— E & N. Това е канал на кабелна…

— Знам какво е. — Със застинало като маска лице, Сибил се обърна към Валери. — Ти също работиш там, нали?

— Да. Лили каза, че ще ни разведе в Грейсвил, Сибил. Ще дойдеш ли с нас? Бих искала да поговорим по един въпрос.

— О, да, Сибил, моля те ела — намеси се Лили. — Ти знаеш много повече за града от мен.

— Ти ли отговаряш за него?

— Не, аз нямам нищо общо с него. Той се ръководи от борд на директорите, който ме е наел да продуцирам предаванията на Лили. Не знам толкова много за града, колкото Лили си мисли, но мога да ви разкажа каквото знам. — Тя обърна гръб на църквата, където Басингтън я чакаше. — Имам само няколко минути.

Тръгнаха към центъра по разкаляния път, който щеше да бъде Главната улица. От двете страни се виждаха скелетата от желязо и дърво на дълги, ниски сгради. По-нататък се издигаше висок строеж, който единствен щеше да е най-високата сграда на града.

— Това е хотелът — каза Лили, наслаждавайки се на ролята си на гид. — Главната улица върви право към него, до раздвояването тук по средата, за да обхване градския площад. От двете страни на Главната улица и около площада ще има магазини и ресторанти, два киносалона, няколко зали за развлечения и отмора, площади със скамейки и фонтани и разбира се градини…

— Какъв по-точно вид зали за развлечения? — попита Софи.

— О… за боулинг, бинго, салони за видео игри, само два…

— Видео игри? — попита Софи. — Но нали това е религиозен град? Един вид уединение?

Лили се изчерви.

— Преподобният Басингтън каза, че е много важно да задоволим както светските, така и духовните потребности, защото трябва да се конкурираме с примамките на външния свят. Аз не разбирам всъщност. Искам да кажа, не се чувствам щастлива, тези забавления ми изглеждат грешни. Когато хората имат сериозни проблеми, трябва да се концентрираме върху тях, вместо да ги насърчаваме да разпиляват трудно спечелените си пари в тези глупави игри, но… просто наистина не разбирам. Преподобният Басингтън познава света много по-добре от мен и е много добър човек. Винаги е толкова логичен…

— Кой е той?

— Президентът на Фондацията. Офисът му е в онази къща, — посочи Лили и Софи погледна към спретнатата бяла къща с широка входна врата. — Игрището за голф ще е зад нея — продължи да обяснява тя. — Игрището ще бъде миниатюрно, но ще има голямо езеро за плуване, лодки и скутери. До участъка за пикник ще има работилничка за подковаване на коне, там ще има конюшни, а от другата страна на игрището за голф, по цялото протежение ще се построят къщички, които ще се продават на хората.

— Амбициозно — каза Софи. — Направо съм потресена. Колко къщички?

— Не знам още. Мисля, че още не е решено.

— Колко легла ще има хотелът?

— Петстотин — намеси се Сибил.

— Господи, това е истински град — възкликна Софи. — Какво ли струва нещо подобно?

Лили поклати глава.

— Не знам. Зависи от това какво хората желаят да ни изпратят. Ние самите не можем да строим, нямаме пари. Сибил знае за плановете.

Софи се обърна към Сибил с вдигнати учудено вежди.

— Двеста и петдесет милиона долара за първата фаза — отвърна Сибил. — Бях ти го казала, Лили. Ти просто не обичаш да мислиш за пари.

— Вярно е. Предпочитам да мисля за хората.

— Двеста и петдесет милиона — повтори Софи. — Не можете да съберете такава сума от дарения за църквата.

— О, да; ще се изненадате — каза Лили. — Аз поне съм изненадана. Толкова много доброта има в сърцата на хората. Винаги съм знаела, че тя съществува, но все пак да виждаш ежедневно доказателството за това… чувствам се странно. Радостна, но понякога и изплашена. — Тя видя предупредителния поглед на Сибил — говореше твърде лични неща — и замълча.

— Аз дадох пари днес — малко несвързано и с неудобство каза Софи. — След вашата проповед, когато заговорихте за мечтите си за Грейсвил… Никога не давам, разбирате ли. Искам да кажа, че не се поддавам на подобни словоизлияния за пари.

Лили се усмихна.

— Дошъл е мигът да поискате да дадете, както и справедливата кауза, за която да го направите. Благодаря ви. — Двете със Софи тръгнаха надолу по главната улица и продължиха да разговарят. Валери и Сибил изостанаха.

— Искала си да говориш с мен? — попита Сибил.

— Да, за нещо, което каза преди няколко месеца, след смъртта на Карл. Каза ми, че си го видяла в Ню Йорк в компанията на няколко подозрителни мъже. Надявам се, че би могла да ми кажеш нещо повече за тях.

— Не си спомням да съм казвала подобно нещо.

Валери спря като закована.

— Не си спомняш?

— Наистина срещнах случайно два пъти Карлтън в Ню Йорк, но… подозрителни личности? Наистина Валери, звучи ми като че ли четеш евтини трилъри…

— Или като че ли ти ги пишеш — каза Валери безпристрастно.

Сибил рязко извърна глава.

— Какво значи това?

— Че съчиняваш измишльотини както ти падне. Или си си измислила първата история, или сега съчини втората. Ти ми бе казала…

— Не ме наричай лъжкиня! Правила си го по-рано и ти бях казала… — Сибил се обърна на токовете си, като че ли да си тръгне, но след това се извърна. — Никога не съм ти казвала, че съм виждала Карл с някакви хора, подозрителни или не, в Ню Йорк или някъде другаде. Защо си дошла днес?

Изненадана, Валери й отговори.

— Дойдох със Софи. Тя искаше да се срещне с Лили.

Сибил поклати глава.

— Не ти вярвам. Дошла си, защото имаш нещо на ум.

— Сибил, не всеки крои интриги като теб. Дойдох, защото приятелката ми ме покани. Не исках да идвам, но не желая да й давам обяснения. — Всъщност се страхуваше да дойде. Не искаше да се връща в горите и полята, които обичаше, но със съзнанието, че вече е само посетител. И съвсем не се чувстваше по-лесно, отколкото си го бе представяла. Всичко тук й напомняше какво бе загубила: пространството и спокойствието на хълмистата местност, големите къщи, неясни като сън в замъгления въздух, пасящите във фермите коне, чиито имена и собственици познаваше твърде добре, острият свеж мирис на мокра от дъжда трева, пътища губещи се в далечината, напомнящи й за уединеност и комфорт: думи, които сега нямаха смисъл за нея. Не исках да идвам, но сега не искам да си вървя. Няма да говоря за това.

— Наистина имам нещо на ум — каза тя с леко заядлив тон, тъй като Сибил явно беше обезпокоена от нещо. — Исках да поговоря с теб, откакто… от два месеца.

— Откакто… какво? Какво се е случило? — Сибил я наблюдаваше. — Кажи ми, знаеш, че се интересувам.

Отново бяха тръгнали, приближиха се до Лили и Софи, застанали пред хотела.

— Откакто Националната транспортна служба за сигурност ми връчи доклада — каза Валери. Всъщност не искаше сега да говори за него, но след като бе започнала, трябваше да завърши някак и след това да повика Софи, за да тръгват. — Имало е вода в горивните резервоари на самолета, а Карл не бил извършил цялостна предполетна проверка. Това е всичко, което са открили.

— Нищо друго? — Когато Валери кимна утвърдително, Сибил продължи. — Тогава защо си играеш на детектив?

— Защото не вярвам на техните обяснения. Има още твърде много въпроси. Заради това исках да говоря с теб.

— Просто не мога да повярвам, че се занимаваш с това. Защо не се откажеш? Получила си обяснение, защо не го намираш задоволително?

— Защото Карл мислеше, че някой е пипал самолета.

— Пипал? Как е могъл… Ти откъде знаеш?

— Каза ми, преди да умре.

— Искаш да кажеш, че е мислил, че някой е сипал вода в резервоарите, за да предизвика катастрофата? От НТСС знаят ли, че е казал това?

— Казах им. Изглежда, че не го взеха сериозно.

— Ако те не са го взели и ти би трябвало да се съгласиш.

— Това е мое решение, Сибил. Аз реших да го приема сериозно.

— Не мога да си представя защо. Имаш толкова неща да обмисляш, нали, сега, когато работиш под началството на Ник?

Злоба прозвуча в гласа й. Не й обръщай внимание, помисли Валери. С нея не може да се говори. Тя проследи с поглед отдалечаващата се Сибил по изровената от булдозери земя, с натрупани на купчини изкоренени дървета, готови за извозване.

— Какво безобразие, да унищожиш толкова дървета.

Сибил й хвърли вбесен поглед. Как смее да критикува? Пое дълбоко дъх и когато заговори, гласът й звучеше съвсем плавно.

— Предполагам, че ти липсват дърветата и всичко останало от местния пейзаж, нали живееш във Феърфакс — такова вулгарно предградие. Защо не заповядаш някой път в Морган Фармс? С удоволствие ще ти позволя да пояздиш някой от конете ми.

Тя спря пред пламъка в очите на Валери.

— Какъвто и да е Феърфакс, не е по-вулгарен от начина ти на мислене — отвърна Валери презрително. — Отвращаваш ме. — Тя закрачи бързо, изоставяйки Сибил застинала насред път.

— Валери, разказвам на Софи за хотела — каза Лили, когато ги настигна. — Ще бъде приказен, ще има дори бална зала…

— И четири конферентни зали — каза Сибил, която също ги настигна. Тя се засмя триумфално на Валери, защото бе успяла да я засегне. — И петдесет котеджа зад главното здание, всеки с по две спални.

— Не бях стигнала до котеджите — каза Лили. — Ще има градини, друго малко езеро и много нови дървета. Харесва ми как хотелът и катедралата стоят лице в лице, нали? Преподобният Басингтън казва, че ние ще предлагаме на гостите си удобни легла в единия край на Главната улица и удобна религия в другия.

Софи се разсмя, но видя, че Лили бе съвсем сериозна. След това погледна към Валери и изражението й я накара да попита:

— Искаш ли да тръгваме?

— Да — отвърна Валери.

— Но бихме могли да обядваме! — извика Лили. — Мога да приготвя нещо в моята къща. Имам чудна нова къща в Кълпепър — каза тя въодушевено. — Сибил искаше да остана при нея. Тя наистина бе необичайно благородна да ми предложи дома си, но аз казах, че наистина искам да съм самостоятелна и когато разбра, че…

— Не днес — прекъсна я Сибил. — Тази седмица ще говориш пред две групи. Трябва да се подготвиш.

— О, Сибил, само този…

— Съжалявам, но не. Знаеш колко тежък труд ти коства всеки разговор.

— Да. — Гласът на Лили прозвуча меланхолично.

— Ще обядваме следващия път — каза Валери с усилие. Толкова бързаше да си тръгнат, че едва се сдържаше на едно място. — Ще ти се обадим и ще се уточним за обяда.

— О, да, моля ви — отвърна Лили със светнало лице. — Толкова ми беше приятно. Не разговарям с много хора, освен със Сибил. Много съм заета, нали знаете…

Всички тръгнаха обратно по пътя, по който бяха дошли. Валери тръгна напред. Сибил се влачеше отзад.

— Нямате ли приятели? — Софи попита Лили. — Нямате ли срещи?

— Е… разбира се, имам приятели. Всеки има приятели. Но не ходя на срещи.

— Не? Изобщо?

— Не. Не мога. Руди ми каза — с него работех по-рано, друг проповедник — той ми каза, че трябва да съм девствена, за да давам пример за чистота и съвършенство. Каза ми, че ако съм девствена, хората не биха ме мислили за съперница, само биха ме обичали. И знаете ли, веднъж Бог ме избра да оцелея, вместо да умра, а то е едно и също, не мислите ли така? Божията ръка ме спаси и Божията ръка е единствената, която би ме докоснала.

Софи се вслуша в ритмичното песнопение, което се чувстваше в гласа на Лили, докато им говореше и леко потрепери.

— Вероятно — промърмори тя, като си мислеше, че трябва да каже нещо, но те продължиха до църквата мълчаливо, където се разделиха.

Софи поклащаше глава, докато двете с Валери вървяха към паркинга.

— Много странно. — Тя погледна към Валери. — Добре ли си?

— Да. Изглеждах ли ядосана?

Софи изсумтя.

— Думата е неточна. Готова си да смачкаш с крак някого. Предполагам — Сибил. Какво се случи?

— Покани ме да пояздя, щяла да ми даде един от нейните коне.

— В собствената ти ферма?

— Не е моя.

— Знам, но е била и до неотдавна… Как е могла…

— Хайде да не говорим за нея, Софи. Какво беше започнала да казваш? Какво ти се стори много?

— О, да, Лили. Когато е в църквата си, там горе на онзи мраморен мавзолей, който наричат олтар, тя ме кара да се чувствам, като че ли се нуждая от нещо или съм в беда, — което Бог ми е свидетел, наистина ми се случва… и че тя може да ми помогне, защото изглежда, че разбира много и думите са чудесни. После изглежда като изгубена, или в някакъв транс. Тя няма приятели, или семейство, тя вярва в ролята си, защото това е всичко, което има. Изглежда толкова невинна. Уязвима. И тъй нататък. Разбираш ли какво казвам?

— Да — отвърна Валери. — Мисля, че поради тази причина тя има толкова много последователи. Винаги съм мислила, че най-популярните проповедници са мъже, защото може да се направи връзка с Исус, а хората това търсят. Но Лили някак си кара хората да искат да й помогнат и в същото време вярват, че тя им помага. Невероятно въздействащо. Питам се дали тя наистина разбира това. Безобразие е, че е толкова зависима от Сибил. Добра ли се до онова, което търсеше?

— Съвсем малко. Трябва да се порови дълбоко във финансите, за да се разбере какво наистина става. Сибил е мръсница, нали?

— Вероятно — кимна Валери замислено.

— Сигурно много й се иска да знае, за какво съм дошла. Питам се какво ли би направила, ако й бях казала, че разследвам точно телевизионните проповедници.

— Щеше да грабне Лили и да изчезне, предполагам. Тя не обича въпроси за нещо, с което се занимава. Мислиш ли, че Лес наистина иска да направи точно такова предаване?

— Кой знае? Ние разследваме четиридесетина случаи, от които той избира един, върху който работи. Защо? Искаш да работиш по него ли?

— Бих могла. Но бих искала да го напиша и да се явя като репортер в предаването, след като сме го разследвали заедно. Не мислиш ли, че сме добър тим?

— Сензационно. Лес канил ли те е да се издигнеш до автор и водещ?

— Все още не.

— Желая ти успех — каза Софи, докато се качваха в колата й. Тя излезе от паркинга. — Не знаех, че се нуждаем от допълнителен автор и водещ.

— Нито пък Лес.

Софи се разсмя.

— Но ще го осведомим. Добре, радвам се за теб. Но ще ми кажеш какво мога да направя, за да ти помогна.

— Много е рано да се говори с него — отговори й Валери. — След Нова година, когато навърша шест месеца тук, може би ще му кажа. И може би ще те помоля за помощ.

Учеше се на търпение. Научи се на много неща, но това бе едно от първите: да мисли за следващата си стъпка и да състави план за нея, а не да се хвърля както някога към всяко ново развлечение, което привлечеше вниманието й. Всъщност беше започнала да се интересува от новия живот, който създаваше за себе си. Помогна й приятелството на Софи, както и бившата конюшня, която бе започнала да й изглежда приятна и уютна, но онова, което й помогна най-вече бе нейната работа. И то поради най-удивителното разкритие: че е интелигентна.

Сега вече ползваше компютъра и библиотеката с лекота и умение, както някога бе подреждала откъснатите от оранжерията цветя. Събираше материали и пишеше доклади, които бяха далеч над резюметата, които й бе поръчано да пише. Когато решеше, че темата не става за „Експлозия“, докладът й беше кратък и отрицателен. Но откриеше ли нещо, което й се стореше интересно, пишеше доклад, представляващ напълно скицирана програма, която по нейно мнение би трябвало да се продуцира.

Беше написала десетина доклада. Изпращаше ги на Ърл, който ги предаваше на Лес, а той разискваше повечето от тях с Ник, но Валери не вземаше участие в тези дискусии и не знаеше каква е съдбата на предложенията й.

— Биха могли да ти кажат дали ги изхвърлят или не — каза Софи. — Лес и Ник не са грубияни.

— Може би се страхуват, че ще пиша още по-дълги материали, ако ми благодарят или че въобще ще спра да пиша, ако ме критикуват — отвърна Валери усмихнато.

— Но трябва да те интересува какво става с нещо, за което си загубила толкова време — продължи да настоява Софи.

Валери кимна. Тя се интересуваше. Но за нея бе много по-важно да пише докладите си, защото бе вълнуващо да открива способностите си. Досега не бе знаяла, че могат да й хрумнат толкова много идеи, че може бързо да ги свърже с други, че може добре да идентифицира и разрешава проблеми, че може бързо да си представи диалога, обстановката, цялата програма и сценария, които ще дадат живот на всичко това.

Дълго неупотребяваният й ум се бе събудил. И скоро, въпреки принудата на осемчасовото работно време, към което не можеше да привикне, тя откри, че прекарва много добре.

Не можеше да говори за това с Розмари, която се бе сприятелила със съседите и прекарваше дните си в разкази за миналата слава. Не говореше за това и с мъжете, с които излизаше, представени й от Софи или други колеги от E & N, дори с такива, които й харесваха достатъчно, за да се съгласи да излезе втори или трети път.

Бих искала да кажа на Ник, помисли си тя един ден през декември. Той би разбрал, той винаги е работил така. Досега не бях разбрала.

Но нямаше възможност да му каже, тъй като те разменяха само обичайните поздрави, когато се срещнеха по коридорите. Всички знаеха, че Ник пътува повече от всякога, и когато се прибереше, прекарваше повечето време в кабинета си с ръководния персонал.

Тези, които бяха тук от началото, когато той току-що бе купил телевизионния канал и го преименува в E & N, разказваха на Валери, колко по-различни са били тогава нещата.

— Беше страхотен — разказваше Ърл на Валери. Беше два дни преди Коледа и четиримата от отдела за проучвания на E & N вечеряха на голяма кръгла маса в Ла Бержери, в Александрия. Беше изпълнен с носталгия, както всяка Коледа. — Изкарваше ни въздуха от работа, много повече, отколкото на което и да е друго място и казваше, че трябвало да му благодарим, защото ни давал шанс да участваме. През уикендите Чад идваше при нас и го използвахме като момче за всичко — да вади ксерокопия, да събира вестниците и тъй нататък. Бяхме като щастливо семейство. Господи, две, две и половина години, а изглеждаше толкова продължително.

— Или късо — каза Барни Абът. — Най-кратките две и половина години от живота ми.

— И забавно — каза Софи. — Честита Коледа — добави тя, когато видя, че влиза Ник. — Говорим за началото на E & N.

— Без вас не би я имало тази Коледа — каза Ник усмихнато. Той вдигна пълната чаша с вино пред него. — Щастливи празници и мирна, здрава, благополучна Нова година!

Започнаха да си припомнят стари случки в E & N, а Валери ги наблюдаваше. Бяха спокойни и шеговито настроени, привързани един към друг. Един непознат не би могъл да открие кой притежава канала, кой ръководи изследователския отдел и кой работи за единия или другия.

През останалото време на вечерята, разговорът скачаше от политиката във Вирджиния до президентските избори, които щяха да се състоят през следващата година, насилията в Близкия Изток, цените на самолетните билети, скандалът с Джим и Тами Бакър и възможностите за специално предаване за телевизионните проповедници, ако отделът по проучване им посочи нова гледна точка. Софи погледна към Валери, очаквайки да каже нещо за Лили и Грейсвил, но тя не каза нищо. Мълча до края на вечерта. Наслаждаваше се на приятелската атмосфера около себе си и от чувството, че е част от този екип.

— Някой да се нуждае от кола за прибиране? — попита Ърл, след като изпи трета чаша кафе и бутна назад стола си.

Всички го последваха и започнаха да стават.

— Валери — каза Ник. — Би ли останала за минута?

— Разбира се — кимна тя и седна отново.

Ник се сбогува с останалите и след това зае отново мястото си. Те седяха един срещу друг, а между тях — голямата кръгла маса с чаши за вино и кафе, и смачкани салфетки. Ник направи знак на келнера и поръча още един коняк.

— Валери?

— Да, благодаря, ще взема.

Настъпи тишина. Ник се облегна на стола си и кръстоса дългите си крака. Играеше си със салфетката. Валери седеше строго изправена, в червена вълнена рокля, с дълги ръкави и висока яка, която на трепкащата светлина на свещите хвърляше върху лицето й розови отблясъци. Стъклените й обеци, които заместиха продадените диаманти, пречупваха светлината и хвърляха искрици към Ник. Колко невероятно е, мислеше си той, че всеки път, когато я видя, е все по-хубава.

Сега седеше срещу нея и му се струваше, че са сами. Осъзна, че се е навел жадно напред с готови въпроси, със случки за разказване, с мисли за споделяне.

Но всичко бе по-сложно — тя работеше при него. За миг дори пожела да не е така… но иначе нямаше да са тук, заедно. И тогава разбра, че е твърде рано да мисли за взаимност, каквато съществуваше между тях преди години, или да се опитва да я възстанови. Твърде много години, твърде много лични преживявания лежаха между тях.

Валери го гледаше с леко повдигнати вежди. Ник взе появилия се пред него коняк и отпи.

— Лес искаше да ти каже това — каза той, — но му се наложи да пътува извън града днес следобед и ще се върне през първите дни на януари, затова му обещах, че аз ще говоря. Искахме да научиш възможно най-бързо.

Тя държеше чашата с коняк в дланта си и чакаше с очи, вперени в неговите.

— Ние не оставяхме без внимание докладите ти, Лес пази всичките, а някои от тях се разработват за бъдещи програми. Трябваше да ти кажем по-рано. Съжалявам, че не стана така. Толкова сме заети, но се надявам, че ни разбираш. Основното е, че ги харесвам — Лес и аз харесваме работата ти, харесват ни идеите и начина, по който ги свързваш. Всичко, което си подала е добре обмислено, интелигентно и с въображение. Понякога летиш твърде високо, има неща, които не сме в състояние да правим, поради законови или финансови причини. За това ще говорим по-подробно, когато се съберем всички заедно, за да разбереш някои от ограниченията, пред които се изправяме.

Чувстваше се неудобно, но не знаеше как би говорил по друг начин. Тежестта на миналото и променените взаимоотношения на настоящето го теглеха назад и думите му звучаха дори в собствените му уши неестествено. Колко абсурдно е, мислеше си той, да бъдат разделени от тази кръгла маса с бяла ленена покривка. Изразът на увереност в очите й го привличаше, както и съвършеното спокойствие, толкова различни от спомените му. Толкова е променена, помисли си той, както когато четеше докладите й през последните няколко месеца с нарастващо изумление. Толкова силно, непредсказуемо променена.

— Искаме да направим промяна в „Експлозия“ — каза той. — Рейтингът ни е добър, но искаме да го повишим. Имам предвид — добави той с усмивка, — че искаме да увеличим числото на зрителките. Искаме да прибавим профили на известни личности, от рода на тези в списание „Пипъл“. Някой от политиката, забавната индустрия, бизнеса, спорта… Все още нямаме заглавие, нито сме уточнили характеристиките и организацията. Всичко това ще се изработи с теб, надяваме се. Искаме ти да го правиш.

Валери се наведе напред.

— Искаш да кажеш и да го коментирам на екран?

— Искам да кажа — всичко. Планиране, разследване, написване и говорене пред камерата. Ще трябва да изложиш темите си на снимачния съвет — от време на време и аз участвам в него — и нашите адвокати ще трябва да изчитат сценариите ти, но оттам нататък шоуто е твое.

Тя смръщи вежди.

— Не ми даваш екип?

— Ще имаш режисьор от екипа на „Експлозия“.

— Това не е достатъчно. Шестнайсет минути всяка седмица…

— Съжалявам, но не съм се изразил ясно. Става въпрос за четири минути. Това е всичко, което можем да отделим от предаването сега…

— Четири минути? От едночасово предаване ми отделяш четири минути?

— Опитахме се да отделим повече, но не успяхме. Ако успееш да направиш нещо силно с твоята част ще го преценим спрямо останалите три части и тогава ще решим.

— Може да го промениш още сега. Направи го десет минути, те няма да са достатъчни, но поне ще ми дадат възможност да поставям въпросите си в дълбочина.

— Валери, решението е взето. Лес и аз не възлагаме шестнайсетминутен сегмент от програмата на човек без опит в писане на сценарии и репортажи на живо. Ще говорим за това отново след няколко месеца, след като си показала на какво си способна във времето, с което разполагаш.

— Решението е взето без мен — каза тя студено.

Ник отвърна също толкова студено.

— Обмисляли сме персонален сегмент в „Експлозия“, а не дебют на холивудска звезда. И смятаме да го направим в определените четири минути, независимо дали ще бъдеш ти или някой друг.

Настъпи тишина. Валери се огледа. Никой не изглеждаше раздразнен или нетърпелив. Всички изглеждаха доволни от това, с което разполагат. О, спри! Изпадаш в самосъжаление. Той притежава компанията, той диктува правилата, как не можа да се научиш до сега? Защо да не вземеш гадните му четири минути, да му покажеш какво можеш да направиш от тях и след това да го принудиш да признае, че можеш да се справиш самостоятелно?

— Наистина ли са четири?

— Не съвсем, макар че бих искал. — Той забеляза промяната в гласа й. Нямаше темпераментното избухване, помисли си той, и слава богу. Тя очевидно си беше както винаги арогантна, но той въпреки това искаше да види какво би направила в „Експлозия“, поне ако се въздържа от гневни изблици, докато работи. — Ще трябва да си напишеш встъпление и заключение и това ще се включва в твоите четири минути. От теб зависи колко време ще им отделиш.

— По пет секунди за встъплението и за заключението, — каза тя, без да се замисля и внезапно двамата избухнаха в смях.

— Ако можеш да направиш въвеждане за пет секунди, ще трябва да се поучим от теб — каза Ник. — Приемам, че отговорът е „да“.

— Да. — Чувстваше се по-добре и започна да схваща, че би могла изобщо да загуби шанса си. Предлагат ми го само след четири месеца. Това е шанс, за който много хора биха дали всичко. Защо винаги смятам, че хората ми дължат повече, отколкото ми дават? — Благодаря ти, Ник — каза тя. — Съжалявам, че не ти благодарих веднага. Смятах да дойда да те моля да ми дадеш шоу. Много по-добре е да ти бъде предложено.

Той се усмихна.

— Не трябва да се молиш. От всичко написано се убедихме, че би могла да се справиш. Ти си го заслужи.

— Благодаря ти — повтори тя. Заслужила съм го, помисли си тя. Тази съвсем земна дума й прозвуча като поезия. Заслужила съм го сама. Без привилегии, без специално внимание.

Ник заобиколи масата и седна до нея. Вдигна чашата с коняк.

— Добре дошла в „Експлозия“ — каза той ниско, само за нея. — С нетърпение очаквам да работим заедно.