Джудит Майкъл
Заслепени от страст (2)

Глава 2

Валери Ашбрук и Сибил Морган бяха вече трета година в колежа, когато се запознаха с Никълъс Филдинг. Валери първа го видя на една опашка в книжарницата на Университета Станфорд малко след Коледа. Той вече се бе дипломирал, бе по-възрастен, около двадесет и пет годишен. Тогава повечето от нейните приятели бяха високи, слаби и грубовати. Той носеше смачкано сако и обувки, които не отиваха на дрехите му. Косата му бе светлокестенява и стърчеше на всички посоки от последния опит на съквартиранта му да го подстриже. Но силните му мъжествени черти и дълбокият му кадифен глас го правеха много по-притегателен от всички други мъже, които познаваше. В походката му имаше някаква напрегнатост и настроение, все едно че нямаше търпение да се сблъска с всичко, което му предстоеше; все едно че целият свят за него бе прекрасен и интересен и той бе отворен за всичко, което се готвеше да влезе в живота му. В претъпканата книжарница Валери влезе в неговия живот и веднага след като си купиха книгите, прекосиха университетското градче и седнаха на тревата в парка, под мързеливото калифорнийско слънце. Не спираха да приказват.

— Не зная какво искам да правя — отговори предпазливо Валери, когато той я запита за трети път. — Ще получа ли черна точка, ако не реша веднага?

Той се усмихна.

— Аз просто не бих могъл да си представя, че не зная накъде съм тръгнал или как да постигна, което съм решил.

— О-о, сигурно тези дни ще реша — прекъсна го тя. — Ще направя някое откритие, или ще се влюбя, или някой ще ми направи някакво предложение, на което няма да мога да устоя, и тогава ще знам точно какво искам да правя. Но защо трябва да бързам, след като непрекъснато мога да се забавлявам?

Ник отново се усмихна, погледът му беше много замислен. Тя бе толкова красива, че той не можеше да откъсне очи от нея. Разкошната й коса бе толкова тежка и гъста и блестеше на слънчевата светлина. Изглеждаше така, сякаш никога не е използвала гребен. Бадемовите й очи под тъмните вежди му напомняха на есенни кестени, или може би на лешник. Трябваше да я погледне по-отблизо, за да разбере. Устните й бяха големи и топли, а ъгълчетата им леко се спускаха надолу, когато не говореше. Имаше много красива уста, но и много упорита. Бе облечена в джинси и бяло поло и бе висока почти колкото него. Но вървеше леко като балерина. В начина, по който държеше главата си личеше, че е свикнала с богатството и привилегиите. Долавяше се дори в леката й походка — сигурен бе, че движението ще спре заради нея. Беше сигурен, че хората я забелязват и че много повече й се възхищават, отколкото я критикуват. Жестикулираше докато приказваше. Всичко в нея бе изпълнено с живот, с енергия и обещаваше вълнение. На Ник му се искаше да стои вечно с нея така, на тревата, под топлите лъчи на слънцето и светът да спре завинаги.

— Предполагам, че мога да взема ново, ако има някакъв проблем — каза закачливо тя.

Той се втренчи в нея.

— Ново какво?

— Каквото и да е, от което си решил, че имам нужда след като така внимателно ме проучи.

Той бързо сведе поглед, но после отново я загледа.

— Съжалявам. Мислех си колко си красива. Нямаш нужда от нищо ново. Предполагам, че ти е омръзнало да го слушаш.

— Е, от време на време ми е приятно да го чуя. — Тя се усмихна малко присмехулно и се изправи. — Има нещо, от което имам нужда. Умирам от глад, а и вече е време за обяд. Наблизо има един разкошен италиански ресторант. Ще отидем ли?

Той се поколеба.

— Аз не обядвам. Но ще изпия с теб чаша кафе.

— Всеки човек трябва да обядва. Майка ти не те ли е учила, че три пъти на ден човек трябва да се храни?

— Не обичам да се храня навън — каза той. — Но ще ми бъде приятно да изпия чаша кафе с теб.

— Добре. Но аз плащам — добави спокойно Валери. — Аз те поканих, в края на краищата.

Той поклати отрицателно с глава.

— Не мога да ти позволя това.

— Защо не? — тя го погледна и му се усмихна предизвикателно. — Много е нетрадиционно? Прекалено много е за твоето мъжко самочувствие?

Сепна се. Поколеба се за миг и отново се усмихна.

— Позна. Мисля, че не мога да го преживея, ако видя жена да взима сметката. Нито пък баща ми ще го преживее, ако му кажа какво съм направил.

Очите й заблестяха.

— А майка ти?

— Вероятно тя би си пожелала да се е родила в твоето поколение, за да е по-независима.

Валери се засмя.

— Бих искала да се запозная с майка ти. И да я поканя на един обяд. Хайде. Следващия път ще измислим нещо друго, но сега вече съм решила.

Ник хвана ръката й, за да я спре, когато се обърна да тръгне. Погледна в очите й. Цветът им е на лешник, реши той, но с оттенъци на бадем — променливи като лятното небе. Дълго се гледаха и той с мъка се откъсна от нея.

— И аз съм гладен — прошепна дрезгаво и двамата се отправиха към ресторанта.

 

 

Следващия път той я покани на обяд в апартамента си на втория етаж в частна къща през няколко блока от университетското градче. Докато Ник приготвяше обяда в кухнята, Валери се шляеше из стаите, мебелирани с малко мебели, с памучни килими, залепени плакати по стените и огромни количества възглавници по пода.

— Не мога да повярвам, че е толкова чисто. Трима мъже, оставени сами на себе си и по пода няма дори парченце хартия. Това е просто необикновено.

— Права си. Почистихме тази сутрин.

— С какво ги подкупи?

Той смръщи вежди.

— Направиха го по собствено желание. Бяха толкова доволни, че най-сетне ще доведа момиче, че искаха да са сигурни, че всичко ще е наред.

Облегна се на вратата и го загледа как топли зехтин в тигана, пържи лук и чесън и разбърква гъбите и доматите. Заля соса върху спагетите. Движенията му бяха сръчни и свободни. Ръцете му правеха точно това, от което има нужда. С уверени движения се сновеше между хладилника, печката и мивката. Изглеждаше като човек, който със зорко око наблюдава всичко, което прави. Той беше най-внимателния човек, когото бе срещала досега.

Седнаха около дървената маса с изглед към задния двор. Ник наля Кианти в две чаши за вино.

— Добре дошла — каза той като вдигна чашата си и докосна тази на Валери. — Радвам се, че дойде.

Тя отпи глътка вино. Беше стипчиво. Остави чашата си, но бързо я вдигна отново. Надяваше се, че не е забелязал. Ако това бе виното, което той можеше да си позволи, щеше да го изпие. Но следващия път тя щеше да донесе питие.

— Защо се изненадаха съквартирантите ти? — попита тя. — Мъж, който умее да готви така не може да остане сам за дълго. Сигурно си имал една дузина момичета?

Той се усмихна.

— Само няколко. По-добре общувам с компютрите, отколкото с хората. А и не рекламирам готвенето си.

— Това е добре, защото в противен случай трябваше да се наредя на опашка, а аз не се редя на опашка за каквото и да било. Това ли учиш? Компютри?

— Компютърен дизайн и програмиране.

— Компютри — като ехо повтори тя. — Е, имаме толкова много други неща, за които да си говорим. Виждала съм компютри, но нищо не разбирам.

— Един ден ще започнеш да разбираш.

— Недей да затаяваш дъх. Наистина не се интересувам от тези неща.

— Тези неща един ден ще променят живота ти. Най-късно до десет години, а може и по-рано, ще ги откриваш навсякъде. Няма да има частица в твоя живот, която да не бъде засегната от тях.

— И секса — изстреля тя. — Ще бъде ли безопасно?

Той се усмихна.

— Доколкото знам. Но вероятно сексът ще е единственото нещо, което няма да засегнат. И ако не разбереш как работят компютрите, или как се използват…

— За бога, та ти говориш много сериозно… — тя сви рамене. — Аз летя със самолет, карам кола, живея в апартамент с климатична инсталация и не бих могла да обясня как работят всички тези неща. Ако помисля, знам на какъв принцип е електричеството, но това не значи, че разбирам как работят те. И когато видя екрана на компютъра с всички тези думи, които се появяват отнякъде и изчезват някъде — това е прекалено много. Сигурно е някакво вълшебство.

— Ужасна идея — каза Ник. — Аз мога да предскажа какво ще направи компютърът, мога да го манипулирам и да го контролирам. Но не мога да правя всичко това с вълшебствата.

— Разбира се, че не можеш. Ако можеше, тогава нямаше да е вълшебство. Какво правиш, когато ти се случи нещо чудесно и вълшебно? Отказваш да повярваш? Или му се доверяваш?

— Аз дори не знам какво означава това. Звучи ми като митология. Не бих заложил на това.

— А на какво би заложил? На науката?

— Винаги.

Валери въздъхна.

— Не ми звучи много забавно.

— Забавно — повтори замислено той. Погледите им се срещнаха.

— Ще разбереш — каза тя. — Аз ще ти помогна.

Той се усмихна.

— Всеки студент на точните науки си мечтае за такъв момент.

— Аз мога непрекъснато да ти ги доставям — усмихна се тя. — Правя го с вълшебство. Какво ще кажеш, ако започнем от утре? Отивам на езда в ранчото на един приятел в Лос Вердес. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не съм много добър ездач. Ще ви бавя.

— А ти не можеш да си го позволиш. Обичаш да водиш?

Вдигна вежди:

— И ти също.

— Тогава ще яздим един до друг. Става ли?

Погледна виното в чашите и ги доля. Тя едва бе отпила от нейното.

— Къде си се научила да яздиш?

— В нашата ферма. Майка ми искаше да имаме коне — за атмосфера. Тя смяташе, че във фермата трябва да има коне, така както мебелите във фермерската къща трябва да са тапицирани с басма, а в апартамента с кадифе. Но тя самата не се научи да язди. Така тя получи атмосферата си, а аз конете.

Ник я гледаше с любопитство.

— Никога не бих предположил, че си израсла във ферма.

Тя се засмя.

— Аз съм от Ню Йорк. Там е кадифената дамаска. Фермата ни е за уикенда. Тя е чудесна. Бил ли си в Ийстън Шоа?

— Не.

Тя мълчаливо го изучаваше.

— А някъде другаде в Мериленд.

— Не. Нито пък на Ийст Коаст. Нито в Мидланд. Нито на Юг. Обичам Запада и бих искал да го опозная, наистина. Така че прекарвах летата като скитах из него, работех какво ли не и опознавах хората.

Валери отново си помисли как готвеше: сръчно, спокойно и умело.

— Не си ходил и в Европа? — попита тя.

— Не. Ще го направя, когато започна да печеля пари. Разкажи ми за фермата. Колко е голяма?

— Около хиляда и двеста акра. Мисля, че не успявам да следя парцелите, които купува и продава баща ми. Наел е управител, който се грижи за фермата. Отглеждаме лен и соя и имаме голяма зеленчукова градина. Мисля, че храним половината Оксфорд от нея. Имаме чудесни дървета, които баща ми преди години подряза и сега изглеждат съвсем диви и естествени, и разбира се, басейн. Майка ми преди няколко години направи и игрище за крикет. Когато играе там с приятелите си, отдалеч напомнят акварел от деветнадесети век. Къщата е върху едно възвишение и гледа към Шеспик Бей, така че ако сами не плуваме с някоя от регатите, можем да ги наблюдаваме от терасата. Фермата е идеалният антипод на Ню Йорк. И на Париж, и Рим. Затова понякога като се връщаме от Европа минаваме първо оттам. Да отдъхнем, преди да ни погълне Ню Йорк. В някой от тези дни ще ми дойдеш на гости. Ще ми бъде приятно.

Видя го как смръщи вежди.

— Нещо не е наред ли?

— Не. Просто получих културен шок.

Настъпи кратка пауза.

— Не, не си — произнесе тя с равен глас. — Ти живееш в този свят. Знаеш, че в него има много пари и как хората ги харчат. Ти просто си изненадан, че имам повече от това, което си мислел, че притежавам и сега ще трябва да ми направиш преоценка. — Тя стана и започна да раздига масата. — Давам ти време за това.

Гледаше я как слага мръсните чинии в мивката.

— Кога за последен път си се занимавала с мръсни чинии.

— Преди десет години — кротко отговори тя. — На един лагер. Но винаги съм готова да се адаптирам към различна култура.

Той избухна в неудържим смях. Всичко е наред, мислеше си той. Имаме толкова много неща да учим един от друг. Ще успеем да се преборим с различията и ще продължим да сме заедно. Ще бъдем заедно. Учуди се колко добре се почувства от това. Стана да направи кафе.

— Кога каза, че ще ходиш да яздиш? — попита той.

 

 

Валери Ашбрук от Парк Авеню и Оксфорд, Мериленд, бе израснала сред коприна и самурени кожи, частни училища, собствени камериерки, визити на приятели в луксозните им вили в Южна Америка, френски замъци, испански дворци и италиански вили и малкото останали частни дворци в Англия. Много рано бе успяла да постигне всичко. Още на осем години побеждаваше в тенис турнири, ски състезания. На десет години вече яздеше конете с шеметна бързина. Играеше главните роли в училищните пиеси. Бе страстен танцьор и превърна един от складовете на фермата на Ашбрук в танцувален салон. Ако минеше седмица, без да я поканят на бал или на танци, тогава тя даваше собствен бал. Можеше да превъзхожда всички в математиката, но бе прекалено мързелива. Науката я отегчаваше, защото всеки опит трябваше да бъде повторен. Колекционираше произведения на изкуството и дори се опита да рисува, но скоро откри, че талантът й е толкова, колкото да превърне рисуването в свое хоби. Обичаше да чете, но нямаше собствена библиотека, защото подаряваше книгите си на хора, които щяха да им се радват повече. Никога не се научи да готви, защото го смяташе за загуба на време, когато можеше да си наеме някой, който да го прави по-добре от нея. Мразеше евтините вина. Винаги се намираше някой млад мъж, който да иска да прави любов с нея.

Когато влезе в лицея, майка й настоя да разпредели времето си между партитата и доброволната работа в организации в Ню Йорк и Мериленд. Така че заедно със своите приятели, чиито майки също бяха настояли за доброволна работа, тя прекарваше по няколко часа всяка седмица в благотворителни акции по балове и приеми. Всичко това бе наречено „добра работа“, но всъщност бе едно безкрайно забавление. Освен това от тази нейна работа произлезе и нещо още по-добро. Бе поканена да участва в телевизионно новинарско предаване в ранните вечерни часове по Мерилендската телевизия, за да разкаже за една благотворителна програма за събиране на фондове за нов морски музей. Бе млада, прекрасна и уравновесена за годините си и всички мислеха, че е сензация. По-късно, когато влезе в Станфорд, светските семейства в Сан Франциско и Пало Алто, които познаваха родителите й, я викаха няколко пъти, когато се налагаше някой да популяризира дейността им в ранните вечерни или обедни емисии новини.

— Не го правя много често — бе казала Валери на Ник, когато пристигнаха в студиото на телевизията Пало Алто, седмица след като обядваха в апартамента му. Все пак не бяха отишли да яздят заедно. В последната минута го бяха извикали в инженерния департамент, където работеше на няколкочасово работно време, за да замества.

— Бих искала да направя повече, защото това има такова въздействие, но телевизията няма достатъчно свободно време за добрите каузи. Както и да е, аз и без това нямам време. Прекалено съм заета с учението.

— Може би ще успееш да намериш време, ако те викаха по-често — каза той.

Тя се засмя.

— Прав си. Наистина ми харесва да се занимавам с това. Но няма да почукам на вратата им и да се моля за повече. Аз едва ли съм професионалистка и със сигурност няма да го превърна в своя професия.

— Защо не? — попита Ник.

Тя вдигна поглед към него.

— Не знам. Не съм мислила за това. Изобщо не съм мислила за каквато и да е работа, нали ти казах вече. Но както и да е, никой не ми е казал до сега, че съм идеалната телевизионна говорителка… Господи, мислиш ли, че това щеше да бъде комплимент? Аз просто правя услуга на приятели, или на приятели на родителите ми. Както се получи. Забавно ми е и на никого не вреди.

Влязоха в студиото и тя го заведе до кожен стол в дъното на огромна празна стая.

— Можеш да седиш тук и да гледаш. Ние просто ще запишем един съвсем кратък клип. Няма да се забавя много.

Видя я да поздравява оператора и младата жена, която стоеше до него със слушалки на ушите. Валери пристъпи на постлана с килим платформа, седна в един фотьойл, обърнат така, че да не се вижда голямата дупка в дамаската. До нея стоеше ваза с повехнали цветя.

— Няма ли по-свежи цветя? — попита тя. Прокара кабела и малкия черен микрофон под пуловера си и закачи микрофона на яката. — Тези трябва да ги изхвърлите.

— Ще намерим нещо друго — съгласи се жената с големите слушалки на ушите и след малко смени цветята с разкривена, двусмислена бронзова скулптура с един дълъг протуберанс.

— Две кучета в момент на страст? — опита се да познае Валери. — Или двойка коне, които се бият над торба с храна. Или кон, а може би куче?

Операторът се засмя.

— Един студент я направи. Остави ни я тази сутрин, за да я покажеш, когато говориш за изложбата в центъра по изкуствата. На мен ми харесва. Със сигурност в нея има нещо.

— Има много бронз — кимна Валери. — Но е по-добре от увехналите цветя. Готова съм, ако са готови и останалите.

Пуснаха ярките светлини и всичко стана бяло и искрящо. Ник разбра защо Валери бе сложила толкова много грим. Защо бе поставила яркочервено червило върху очите и бузите си, защо бе облякла ярка рокля от коприна. При това осветление всичко прекалено изглеждаше нормално. Когато операторът насочи камерата към нея тя два пъти прочете текста — веднъж, за да опита, а втория път заради техническия екип, който проверяваше силата на гласа й в микрофона. След това жената със слушалките подаде сигнал и записът започна.

Този път, докато Валери четеше текста, Ник я гледаше като сравняваше как изглежда като я гледа срещу себе си, и как на телевизионния екран встрани от него. Бе очарован от ефекта на светлините и камерата. На екрана тя изглеждаше малко по-едра. Малката разлика между лявата и дясната половина на лицето й ставаше по-очевидна, а сенките придаваха на раменете й по-закръглен вид. Всичко това бе ново за Ник и той извади от джоба на сакото си малкото тефтерче, надраска някакви бележки, които искаше да запази заедно с дузината други, изписани в най-различни ситуации. Някой ден щеше да има достатъчно време, за да ги разгледа и да помисли за всички тези интригуващи късчета информация.

Светлините угаснаха. Валери откопча микрофона от яката си и издърпа кабела му. Приближи се към Ник.

— За какво мислиш?

— Това е необикновено. — Той премести поглед от нея към камерата. — Седиш тук и говориш на обектива, който прилича на черна всепоглъщаща дупка. Но на екрана изглеждаш така, сякаш говориш на мен и аз съм най-добрият ти приятел. Как, по дяволите, го правиш?

— Не знам. Някои хора са по-добри от другите. Аз съм от добрите.

— Сигурно правиш нещо — настоя той. — Представяш си някакво лице пред себе си, някой действителен човек вместо обектива… Как иначе можеш да бъдеш толкова дяволски искрена!

Тя се засмя.

— Можеш да забравиш за искреността, Ник. Това се нарича да флиртуваш с камерата и не е чак толкова трудно, поне не за мен. Ако си много добър в това, което казваш, ако знаеш какво искат да чуят от теб хората, можеш да ги накараш да повярват почти във всичко. А, ето я и Сибил. Познавате ли се?

— Не. — Той протегна ръка за поздрав.

— Сибил Морган. Никълъс Филдинг — представи ги един на друг Валери. — Сибил също учи в Станфорд. Тук работи на час.

— Добро място за работа — усмихна се Ник, като почувства здравото ръкостискане на Сибил.

— Най-доброто. Поне докато съм в колежа — вдигна към него учудените си светлосини очи. Досега не бе виждал такива. Гледаше го така, сякаш искаше да запомни всичко за него. — Добро място е да се учи човек. Не би могло да ми създаде репутация, но не може и да я разруши.

— Надявам се, че ще откриете мястото, което да ви създаде репутация.

— Решила съм. — Тя се обърна към Валери. — Проверих записа. Чудесен е.

— Добре. Значи може да отидем на вечеря. — Валери хвана Ник за ръка. — Ще се видим следващия месец. Нали тогава ще правиш шоуто за старите коли.

— След два месеца. Ще ти пратя бележка. — Погледна към Ник. — Ела пак, когато искаш. Ние обичаме да се перчим.

— Ще ми бъде приятно.

Погледна към оператора, който буташе камерата към друга платформа, на която бе поставено бюро пред картата на света, и по-малка карта на Пало Алто с прогнозата за времето.

— Не зная нищо за телевизията, а ме интересува.

— Потърси ме и ще те разведа. Елате двамата, ако искате — каза тя като се обърна към Валери. — Въпреки че ти сигурно ще се отегчаваш.

— Никога не се отегчавам в телевизионното студио — произнесе предпазливо Валери. — Поне досега не ми е било скучно. А освен това ще ми е интересно да видя как работиш, Сибил. Ти си добра.

— Тогава ще ви чакам — обърна се Сибил към Ник. Той усети, че за втори път тя нямаше предвид Валери, а говореше само на него. — Ако искате да видите нещо по-специално, ще ме предупредите предварително.

Ник гледаше как се отдалечава. Възхити се на решителността, която излъчваше. Беше впечатляваща. Имаше лице, което човек не можеше да забрави. Трябва да е на годините на Валери, помисли си той. Имаше гъста черна коса привързана с ластик, решителна уста и заоблени бузи. Но това, което Ник не можеше да забрави, бяха очите й: светлосини искрящи очи на овалното лице. Бяха леко приближени едно към друго, с тежки мигли. Изглеждаха невинни, открити и в същото време много бдителни — една невероятна комбинация, от която човек не можеше да разбере какво мисли.

— Отдавна ли я познаваш? — попита Ник, докато се прибираха с колата й към университетското градче.

— Отдавна. Тя е от Балтимор и когато сме във фермата майка й е камериерка на моята. Идва от Балтимор веднъж седмично рано сутринта до полунощ и прави прически. Там живеят богатите клиенти. И Сибил винаги е оставала сама, още от бебе. Да купя ли обяд или ще измислим нещо друго?

— Вече съм приготвил вкъщи. Ако нямаш нищо против. Как тогава е стигнала до колежа?

— Каза на майка ми, че иска Станфорд или нищо. Както и да е. Тя бе така полудяла от желанието си да дойде тук, че родителите ми й заеха пари за четиригодишно обучение. Мисля, че едва ли ще може да ги изкара с работата си в телевизията.

— А къде е баща й?

— Мисля, че е умрял — зави към тротоара. — Искам да спра за малко тук и да купя вино.

— Вкъщи има.

— Знам, но и аз искам да допринеса с нещо за вечерята. А виното изглежда е слабото ти място. Единственото, което досега съм открила.

Той се засмя.

— Тогава вземи бяло. Приготвил съм телешко месо.

Купи четири бутилки Шабле. Той мълча, докато излязоха от магазина.

— Как ще успеем да се справим с четири бутилки?

— Ще ни остане и за следващия път.

Той се усмихна като слагаше виното в колата.

— Можеш ли да приготвяш салата?

— Никога не съм опитвала. Защо?

— Харесва ми да вечеряме заедно.

— Не мисля, че говориш сериозно и че ще ти хареса да се мотая в кухнята ти, но ще опитам.

— Добре.

Когато влязоха в кухнята, той наля две чаши вино, сложи останалото в хладилника и извади продуктите за салата. Валери застана до него и започна да чисти граховите зърна.

— Майка ти ли те е учила да готвиш?

— Не, баща ми. — Той точно мереше ориза, но й хвърли бърз поглед и улови учудения й поглед.

— Майка ми е секретарка в един истински държавен офис и обикновено готвеше, когато се върне от работа. Но скоро баща ми пое това задължение. Тя готви само през уикенда.

— Значи баща ти готви след работа?

— По-точно е да се каже — по време на работа. Той има работилница в гаража, така че не излиза от къщи през целия ден. — Сложи чайника с вода на печката и включи газта. — Той е изобретател.

— Изобретател? На какво? Чула ли съм за нещо?

— Вероятно не. Той патентова уреди, които се използват в автомобилните заводи и един нов метод за боядисване чрез емулгиране… — Очите му срещнаха погледа й. — Нищо, за което би искала да чуеш повече.

— Да — каза с облекчение тя. — Но съм впечатлена.

— Той е човек, който прави впечатление. — Ник гледаше към чайника, без да го вижда, очаквайки водата да кипне. — Никога не се предава, постоянно опитва и обича да споделя успехите си с другите, но винаги пази в себе си неудачите си. Той е много учен и е един безкраен оптимист. Реалист, с чувство за хумор. Винаги сме се чудели как успява да съчетава всички тези качества.

— Ти много го обичаш — вметна Валери.

Замисленият й, изпълнен с копнеж глас го накара да се обърне, но тя бе свела поглед и режеше червената чушка на тънки лентички. Отвори уста, за да й каже, че трябва да престане, защото парченцата ставаха твърде малки, но навреме успя да се спре. Наблюдаваше я и внезапно с учудване почувства обзелото го желание да я защити. Сигурно превъртях, помисли си той. Тя е толкова богата, красива, чаровна, изпълнена с енергия и бърз ум. Има приятели по цял свят, колкото вероятно и мъже… и как ли можеше някой да й устои?… А освен това имаше и вкус към луксозен живот, вкус, който можеше да задоволи. А той изпитваше желание да я защити!? Но тази нотка в гласа й…

Тя вдигна поглед към него.

— Нали? — попита тя.

— Да — отговори й той, разбирайки колко дълго бе продължило мълчанието му. — Много го обичам. Винаги е бил за мен като пътеводна звезда. Дори в омразните моменти, когато се проваляше или когато ме караше да се чувствам неловко, не можех да си представя, че някой друг би могъл да ми бъде баща или че бих могъл да последвам другиго.

Валери го наблюдаваше, отпуснала ръце.

— Когато те е карал да се чувстваш неловко?

— Да! Нима твоите родители никога не са те карали да се чувстваш неловко? Мама и татко идваха в училище на родителска среща или нещо подобно и всички родители, включително и майка ми, слушаха какво разказват учителите за нашия клас, само баща ми разказваше на всеки, който го слушаше за неговите изобретения… и за тези, с които не бе успял и за тези, които щяха да революционизират съвременния свят и да му донесат цяло състояние, въпреки че все повтаряше, че целта му не са парите, а желанието му да направи живота на хората по-добър. Искаше ми се да спре да говори, но разбира се, не можех да му го кажа. Просто се свивах в един ъгъл и умирах от срам, както често се случва на тийнейджърите, когато са с родителите си.

Валери се засмя.

— Но защо е продължавал да прави изобретенията си, след като толкова често не е успявал?

Ник я погледнал учудено.

— Защото работата му бе да изобретява. Това бе смисълът на живота му. И все още е. И защото винаги вярва, че следващия път ще успее. Ти ще се откажеш ли от нещо, ако не успееш веднъж?

— Ще зависи от това какви усилия ще са ми необходими, за да продължа. Може би няма веднага да се откажа, но след известно време сериозно ще премисля. Щастлив човек ли е баща ти?

— Да — без колебание отговори той. — Той все още мечтае да създаде нещо, което наистина ще повлияе на историята, но започна да мисли, че аз ще го направя, докато той продължава да майстори своите неща по най-добрия за него начин.

— Звучи толкова организирано — въздъхна Валери, — като овладяна скорост.

— Ние и двамата правим това, което искаме — отговори кратко Ник.

Тя му хвърли бърз поглед и отново се съсредоточи върху салатата. След минута му даде препълнената купа за одобрение.

— Много си сръчна — похвали я той като погледна еднакво нарязаните дребни парчета червени и жълти чушки и грахови шушулки, изящно подредени в купата.

— Не съвсем. Всъщност съм много разхвърляна. Винаги има нужда някой да се върти около мен и да подрежда. Но не исках да се срамуваш, че съм била в кухнята ти. — Погледна към купата със салата. — Трябва да ти кажа, че изглежда много странно. Не прилича на никоя от салатите, които съм виждала. Може би прекалено много съм се старала. Но се надявах, че ще спечеля някоя и друга точка.

Ник взе купата от ръцете й и я остави на масата. Прегърна я и каза:

— Никога не бих се срамувал, че си тук или където и да е другаде близо до мен.

Когато ръцете на Валери се обвиха около него, устните му докоснаха нейните.

— Няма да отбелязвам точките. А ти?

Тя поклати отрицателно глава. Устата й леко се разтвори под неговата, забрави за салатата, забрави за резкия му тон, за онази сериозност в гласа му, която винаги я караше да изпитва колебания, когато бяха заедно. Устата му покриваше нейната. Усети лекия вкус на вино върху езика му и се отдаде на усещането, което изпълваше тялото й. Усещаше силата, която я бе привлякла при първата им среща, отвореността му, толкова интригуващо различна от всички останали хора в живота й.

Той се опита да се отдалечи малко от нея, за да я погледне, но тя здраво бе обвила ръцете си около него.

— Да не би да се притесняваш, че ще прегори вечерята? — попита го тя.

Лека усмивка озари лицето му.

— Тя може да почака.

— Тогава да почака.

Той отново се наведе към нея и устните му намериха нейните, а ръцете му галеха тялото й. Копринената й рокля се наелектризира под дланите и пръстите му. Усети чувствата й, лекото потреперване, когато разкопча роклята й. Усети парфюма й. До ушите му достигаха звуците, които издаваше при всяко негово докосване.

Положи я на дивана, но Валери го спря като усети неговите тесни очертания и тънката вълнена покривка, прехвърлена през облегалката.

— Може би да отидем в спалнята ти? — попита тя.

Ник се засмя.

— Малко по-добре е, но не много.

— Има легло. Това е по-добре.

Той протегна ръка и тя я пое. Пресякоха малкия хол.

— Почакай малко — отново го спря Валери. — А твоите съквартиранти?

— Няма да се върнат. Бил е извън града, а Тед е при момичето си.

Тя се засмя и го поведе. В слабата светлина на малката нощна лампа стаята изглеждаше изпълнена със сенки, въпреки че в нея имаше само едно легло, не много по-голямо от дивана в дневната, висок, старомоден шкаф и старинно бюро с люлеещ се стол. Чудесен килим покриваше пода, а книгите бяха разхвърляни навсякъде — по пода, по мебелите, на первазите на прозорците. Ник свали една купчина от леглото и запали аплика на стената. Меката му светлина изпълни стаята. Привлече Валери към себе си.

— Ако затвориш очи, можеш да си представиш, че си в „Риц“.

— Не искам да съм в „Риц“. Ти няма да бъдеш там.

— Не все още — съгласи се той и я целуна. Ръцете му сваляха нежно роклята от раменете й. Събличаше я спокойно и Валери с облекчение си помисли, че в края на краищата не е неопитен. По-рано може би можеше да ме излъже, помисли си тя, но тази мисъл бързо изчезна от главата й. Той бе махнал и своите дрехи и сега телата им се докосваха. Кожата й усети неговата. Телата им се извиха едно до друго, сърцето му биеше в такт с нейното. Очите й срещнаха неговите и двамата се отпуснаха на леглото.

— Валери — тихо прошепна Ник.

Гласът му бе дълбок. Изговаряше името й бавно, чувствено, сякаш вкусваше от него, сякаш то бе едно дихание.

— Толкова невероятно красива си!

Устните му бавно се спуснаха надолу по шията, към гърдите й. Покриваше ги с целувки, леко докосвайки зърната с език. После отново се озоваха в прегръдките си. Телата им се извиваха и вплитаха при всяко докосване. Ник погледна в очите на Валери, а после тя надникна в неговите. Смееха се на движенията си, към които ги принуждаваше тясното, монашеско легло.

— Да се люби човек с теб е все едно да ходи по назъбени канари — закачливо произнесе тя, когато едва успя да се задържи да не се търколи от леглото. — Изобщо не съм сигурна къде ще се озова след малко.

Нервите на Ник се отпуснаха, но ръцете му все още бяха неподвижни. Погледна я под присвитите си клепачи. Той беше този, който не беше сигурен. Никоя от жените, с които бе имал връзка досега, не се бе смяла или шегувала в леглото. И той винаги бе сериозен и мълчалив като тях. Като че ли всички те имаха едно и също правило — лекотата не може да бъде част от романтиката и страстта.

И бе приел това правило на доверие. Сега се чудеше дали смехът на Валери означава досада, която е искала да прикрие с него. А може би тя никога не бе приемала нищо насериозно, независимо какво е било. По дяволите, ще я накарам да ме приеме на сериозно, помисли си той. И точно в този миг Валери се метна отгоре му.

— Забранява се всякакво мислене — засмя се тя. — Може би по-късно, но не и сега. Сега е момент за това. — Целуна го бавно и продължително. Езикът й играеше мързелив танц с неговия. — И това. — Езикът й се стрелна навътре в устата му, описвайки малки кръгове, които просто го изгаряха. Тя почувства горещината на кожата му под устните си, под ръцете си и под гърдите, когато се притисна към него. Продължаваше да описва малки кръгове с език по цялото му тяло. Харесваше й да чувства мускулестото му тяло и нежната му като на момче кожа. Тяло на атлет, помисли си тя, и мозък, който мисли прекалено много.

Тихият й смях го погали като лек пролетен вятър.

— Какво? — попита той.

Тя го погледна.

— Чувствам се чудесно.

Той се засмя, повече слисан, отколкото доволен. Разбира се, че не беше отегчена. Не го бе помислил сериозно. Но по дяволите, искаше му се тя да мисли само за него и за любенето. Грубо я вдигна и я постави по гръб на леглото. Здраво я притисна. Устните му гальовно покриха тялото й. Докосваше я с върха на езика си и почувства как тя се напряга, как го усеща с всичките си сетива. Достигнаха до този единствен миг, когато се срещнаха езикът му, нейната плът и тяхното удоволствие. Чуваше се единствено дишането им и шепотът на техните имена. И когато навлезе в нея, двамата разбраха, че точно така могат да бъдат заедно. Валери срещна погледа му и се засмя с дълбок гърлен смях, преди устните й да срещнат неговите. Ник знаеше, че всичко е наред и че всичко е идеално, защото това сливане бе единственото, различно от всички останали, които имаха помежду си. Сега бяха част един от друг. И сега смехът на Валери бе много важен, защото той беше задоволството, радостта, която бяха открили заедно и която щеше да продължи. Ще трябва да се науча да се смея с нея, помисли си той, и никога вече няма да желая да бъде мълчалива.

Когато после лежаха спокойни и Ник целуваше усмихнатите й устни и затворените й очи, тя пое лицето му в дланите си и отново привлече устните му към своите.

— Знаех си, че не ни трябва „Риц“ — прошепна тя.

За момент седна до нея. Обгърна с поглед малката стая, после отново сведе очи към Валери. Тя сякаш бе цвете от слонова кост, небрежно положено на леглото му. Разкошната й коса бе разпиляна около красивото лице. Цялото му същество ликуваше. Бе открил какво точно искаше. И сега вече всичко бе възможно.

— Ще отидем някога и в „Риц“ — каза той, — за да проверим дали ще е по-различно.

Наведе се и целуна гърдите й.

— Отивам в кухнята да приготвя вечерята — усмихна се. — Не, не просто вечеря, а пир.

Взе от гардероба един халат и й го подаде.

— Малко ще ти е голям. Но ще бъдеш страхотна в него. Ти изглеждаш страхотна с всичко. После ще похапнем и ще поговорим какво ще правим утре.

Загърна се с халата и спря при вратата.

— И всеки следващ ден след този — добави той и излезе от стаята.