Джудит Майкъл
Заслепени от страст (19)

Глава 19

Всички казваха, че трябва да се омъжи отново за някой с много пари и то веднага. Идваха на посещение в апартамента на майка й на Парк Авеню, където се бе настанила след изписването от болницата, за да започне продължителното възстановяване от катастрофата. Приятелките седяха с нея и разискваха бъдещето й.

— Трябва да се омъжиш — повтаряха те. — Без никакви пари… как иначе можеш да се справиш? Какво ще правиш?

— Ще чистя конюшни — отвръщаше Валери с хаплив хумор. — Твърде дълго съм била от другата страна, време е да науча нещо.

— Не се шегувай, Вал — казваха те. — Мисли за бъдещето.

— Ще помисля — обещаваше тя тържествено като че ли не мислеше за него всеки час, всеки ден, сънуваше го нощем. Нараняванията зарастваха, краката оздравяваха, но мислите й все още бяха в безпорядък. Не можеше да оплаква загубата на Карл, без да изпада в ярост или почуда.

— Пълна безсмислица — каза тя на Дий Уайли, която я посещаваше почти ежедневно. — Ако е имал затруднения, защо не ми е казал?

— Не играеше комар — кимна Дий Уайли замислено. — Не много, във всеки случай, не му харесваше, нали?

— Казваше, че не му харесва. Дори и това не съм сигурна вече. — Валери отхапа от шоколада, донесен от Дий. Бяха близки приятелки. Дий беше от малкото жени, с който Валери си позволяваше да разговаря свободно. Руса, атрактивна и спокойна, Дий беше единствената, която навремето беше запитала Валери дали не прави грешка като се омъжва за Карлтън. След катастрофата тя не спомена това, но и двете помнеха.

— Може някой да го е измамил — каза тя, поглеждайки встрани от Валери към фотографията на Карлтън, поставена на ниска масичка. — Понякога се държеше като малко момче, не мислиш ли? От време на време ми се струваше, че изглежда като изгубен. — Тя продължи да гледа снимката. — Не мислиш ли, че някой може да го е изнудвал?

— Не беше дете, а преуспяващ съветник по инвестиране, — отвърна Валери сухо. — Можем ли да твърдим, че е бил наивен? Все пак защо не ми е казал? Бихме се справили заедно. — Тя поспря. — Разбира се, тук стои въпросът и за другата жена. Може да е искал да избяга с нея.

— Не вярвам да е имало друга. Никога не съм го виждала с някоя, нито пък съм чула нещо. Тези неща се разчуват, нали знаеш?

— Единственото, което трябваше да направи, беше да ме помоли за развод — продължи Валери. Но той не ми каза нито дума, нито дори че мисли за развод. — Тя протегна ръце. — Той ме обичаше — сигурна съм — и как можа да ме унищожи?

— Той те обичаше, казвам ти. — Дий бавно поклати глава. — Бедната Валери, ти дори не можеш да го мразиш, защото в същото време го оплакваш. Умря толкова млад и вие сте имали заедно щастливи мигове… Каква бъркотия. Да имаше нещо, с което да ти помогна.

— Но ти точно това правиш — усмихна се Валери. — Ти си чудесна, Дий; цял месец ме слушаш как се опитвам да си обясня всичко.

— Може би трябват още няколко месеца — каза Дий весело. Тя се изправи. — Трябва да вървя, ще водя Емили на пазар. Бих искала и ти да дойдеш, Емили обича да пазарува с двете ни. Вика ни „двете ми елегантни майки“.

— Ще дойда веднага, щом краката ме удържат до Бергдорф. — Изразът й се промени. — Всъщност предполагам, че няма да дойда.

Погледите им се срещнаха, защото и двете се замислиха върху различията във финансовото им положение.

— Ще даваш съвети на Емили — каза Дий, мъчейки се да звучи закачливо. — Вкусът ти няма нищо общо с чековата книжка. — Тя целуна Валери. — До утре.

Веднага щом тя тръгна, Валери потъна във водовъртеж от гняв и мъка, страх от бъдещето и самосъжаление. Не заслужавам всичко това, мислеше тя в паника. Как бих могла да мисля за Бергдорф? Не съм сигурна дали парите ще ми стигнат за бакалията.

Всички останали приятели, не толкова близки колкото Дий, й казваха по възможно най-деликатен начин, че не притежава образование, умения или темперамент, за да изкарва сама хляба си: „Можеш ли да се справиш въобще със сметките си?“ — питаха те. Тя не знаеше. Не беше й се налагало да прави сметки. Освен тези посетители идваха и следователи да разпитват за самолетната катастрофа и загубата на парите й. Всеки техен въпрос я хвърляше отново в смут и ярост, обхващащи я всеки път, щом само помислеше за Карлтън.

— Просто не мога да повярвам, че се е отнесъл така с теб — възкликна Сибил. След самолетната катастрофа това беше третото й идване в Ню Йорк, а при двете от тях се отби при Валери, в апартамента на майка й. — Винаги е изглеждал толкова почтен и стабилен. Съвсем не типа…

— Сибил, вече сме говорили за това — прекъсна я Валери. В скута си държеше ръкоделие, започнато миналия месец. Заниманието й създаваше някакво ново удоволствие — успокояваше гнева й, изпита чувство за постижение, когато сложната персийска рисунка започна да се очертава върху плата. Но Сибил я изнервяше така, че не можеше да направи и бод и затова го бе оставила. — Не желая да разговарям колко почтен е бил Карл, очевидно не е бил.

— Но ти трябва да говориш, иначе ще продължиш да се самоизмъчваш. Сигурно е казал нещо, направил е намек за предприети действия или за намеренията си… ти живееше с него; трябва да си видяла някакви признаци.

— За парите — не — кратко отговори Валери.

Сибил се хвана за думите й.

— За какво тогава? Значи е имало признаци? За какво?

— Не — отвърна Валери след едва забележима пауза. — Нищо.

— Валери, кажи ми. Можеш да говориш с мен, за теб е добре да говориш, а аз искам да ти помогна.

Валери я изгледа. Носеше кашмирен костюм поръбен с кожа, голям диамант искреше на един пръст, смарагд — на друг, златните обици бяха от Булгари — всеки познавач би открил, парфюмът — Шехеразада, а палтото й — от самурени кожи. Твърде официално облечена за следобедно посещение, си помисли Валери. Банковата й сметка е изписана на челото. Паниката я обхвана отново — аз нямам банкова сметка. Всичко, на което разчитах без изобщо да разсъждавам… пропадна, пропадна. Сега Сибил има всичко. А аз я съжалявах. Завладя я неудържимо желание да се изсмее — диво, но и изплашено — и тя го потисна.

— Кажи ми — настояваше Сибил. — Кажи ми за Карлтън, нещо, което е казал или намекнал… може да успеем да разберем какво се е случило.

Валери поклати глава. Защо Сибил се интересува толкова от Карлтън? Срещали са се два или три пъти. Знам, обаче, отговора. Винаги е било така: Сибил обикаля около мен, задава въпроси, за да имитира всичко, което правя. Ски, стрелба, езда, лов, дори ферма във Вирджиния…

Сигурно е безобидна, продължи да мисли Валери, но не ми харесвам ровичкането й. Още пет минути и ще я отпратя.

— Трябва да обмисля нещата сама — каза тя — преди да говоря с когото и да било. Разкажи ми за работата си. Колко шоута произвеждаш сега?

Сибил се поколеба. Тя изпи чашата вино и я постави на масата до Валери, за да я напълни.

— Продадох четири и работя по три нови: телевизионен сериал и две комични поредици. Миналото лято продадох две шоу игри. И разбира се, продавам „Часът на божията милост“. Това е най-голямото ми постижение, но трябва да се грижа и за Лили, тези дни се е отдала изцяло на Грейсвил.

— Грейсвил?

— Не си ли чувала за него?

— Не, а трябваше ли? Появявало ли се е във вестниците?

— Не още. Но Карл бе идвал в катедралата.

— Да, спомням си. Говорихте за това в деня, в който обядвахме заедно. И аз попитах дали ще има град наоколо.

— Не бях се замисляла за град, докато ти не спомена — каза Сибил. — Но тогава осъзнах, че трябва да се направи. А Лили изпадна в екстаз от идеята.

— Значи строиш град. Грейсвил. Истински град?

— Разбира се. Магазини, театри, къщи, градски къщи, апартаменти, хотели, болница… всичко.

— А църкви?

— Катедралата.

Валери се усмихна леко.

— Истински град, но само с една религия.

— Всеки, който идва в Грейсвил иска да е близо до Лили Грейс. Хората, които не вярват в нея, няма да идват. Аз не ги искам.

Розмари Ашбрук почука тихо на отворената врата.

— Цял ден си разговаряла с посетители — каза тя на Валери и се обърна със светска усмивка към Сибил. — Много съжалявам, но наистина трябва да пазя дъщеря си. Тя въобще не мисли за себе си.

Лицето на Сибил изрази недоверие, но тя бързо се изправи и посегна към чантата си. Валери я последва, потрепвайки от болката в краката, обаждаща се все още след два месеца.

— Радвам се, че дойде — каза тя, накуцвайки след Сибил. — И благодаря за многото цветя.

Те пристигаха всяка седмица, придружени от картичка, на която пишеше: „С обич. Сибил“ — огромни, пищни букети, които напомняха на Валери пирамидите цветя, съпровождащи траурните процесии на диктаторите или на доновете от мафията. Винаги изхвърляше най-едрите цветове, които изглеждаха като чудовища, готови всеки момент да я разкъсат и от остатъка правеше пет-шест малки букети.

— И още веднъж ти благодаря, че дойде на погребението на Карл. Много учтиво от твоя страна.

— Не можех да не дойда — каза Сибил. — Ще дойда да те видя веднага щом мога. Трудно ми е да отсъствам, толкова много работим… Но ако ти се разговаря, телефонирай ми по всяко време. Знаеш, че искам да помогна.

Във фоайето двете жени допряха бузи и майката на Валери затвори вратата.

— Толкова е привързана — каза Розмари. — Чудно е, че идва толкова често, след като живее Във Вашингтон. Валери, Дан Литигейт е в библиотеката с оня детектив, забравих как му беше името. Казах им, че си заета, но те казаха, че ще почакат. Би ли искала да говориш с тях? Мога да им кажа, че не се чувстваш добре.

— Не, ще се видя с тях, мамо. Трябва да разбера какво са открили. — Валери вече се бе обърнала и тръгна, доколкото можеше бързо към библиотеката.

Когато влезе, мъжете се изправиха, а Литигейт й помогна да седне. Валери прекъсна безличния общ разговор, с който той като ритуал започваше всяка среща.

— Дан, разтревожена съм. Би ли ми казал какво открихте?

— Ъ… Разбира се. Разбира се, че се тревожиш. Веднага ще ти кажа, Валери, но нещата са зле. Както за теб, така и за майка ти, бих добавил. Отново трябва да ти кажа, че съм абсолютно възмутен от поведението на Карлтън. Не мога да проумея какво е ставало в главата му…

— Ще започнем ли? — попита Валери остро.

— Да. Добре, нека огледаме първо цялостната картина. Миналият септември Карлтън е направил няколко несполучливи инвестиции. Много лошо. Загубил е около петнайсет милиона долара. Следващите три месеца преди края на годината, той събира близо тринайсет милиона долара. През декември закупува от брокера си бонове за тринайсет милиона долара на приносител. И дотук всичко свършва. Боновете на приносител не се регистрират и с тях можеш да се разплащаш като с пари в брой. От тях няма следа и най-вероятно никога не ще се намери. Разбира се, ние знаем, че Карлтън отчаяно е бързал да се прибере от Адирондак в първите дни на януари и изглежда възможно това да има някаква връзка с боновете на приносител, но дори в това не можем да сме сигурни.

Валери го гледаше съсредоточено, по израза й не личеше, че слуша разказа за собственото си нещастие.

Литигейт посочи човека до себе си.

— Фред ще ти каже какво е открил.

Фред Бърстин беше наетият от Литигейт детектив след смъртта на Карлтън. Неговото разследване започна едновременно с воденото от Националната транспортна служба за сигурност. НТСС разследваше всяка катастрофа, в която има смъртен случай, но едва след година и повече съобщаваше разкритията си. Валери не ги бе чувала от времето на първоначалния разпит. Знаеше, че са изпратили екип да разследва катастрофата на място и да съберат остатъците от самолета за изследване. Други следователи бяха прегледали документацията по поддръжка на самолета и разпитали Тарънтови, Лили и техническия персонал на летището в Лейк Плесид. Към техните разследвания щеше да се приложи медицинския доклад. Аутопсията показа, че Карлтън не е бил под влияние на наркотици или алкохол. Смъртта е била причинена от тежко нараняване на главата.

Валери получи медицинските резултати в деня, в който със санитарен самолет прелетя до Вирджиния за погребението на Карлтън във фамилния гроб. След завръщането си в Ню Йорк се изправи пред многобройните въпроси, задавани от застрахователните агенти, Фред Бърстин и Нюйоркската полиция. Всички се интересуваха дали Карлтън не е жертва на измама или въвлечен в незаконни дейности. Всеки от следователите споделяше част от информацията си, но и задържаше по нещо за себе си. От всичко, което бе успял да събере от тях и да открие сам, Бърстин бе съставил своя доклад.

— Ще изложа всичко — каза той, както бе направил и Литигейт. — За да се получи цялостна картина. От моя гледна точка е съвсем ясно, че вашият съпруг не е извършил предполетна проверка. Казахте ни, че сте помагала на другите пътници да се настанят и не сте обърнала внимание, но все някой щеше да забележи, ако той бе извършил проверките. А хората не са били малко. Никой от вас не е забелязал да използва уреда, с който да провери за вода в горивните резервоари.

Когато спря, Валери каза:

— Предполагам, че не. Не съм забелязала.

— Казахте, че сте му вярвала.

— Да. Това ви казах. Нямах причина да не му вярвам.

Бърстин въздъхна.

— Загубил е двайсет и осем милиона долара и по-голямата част ваши и на майка ви, а вие сте му вярвали. Добре, продължавам. Не е играл много на хазарт, казвате, а и не можах да открия следи в казината на Лас Вегас или Атлантик сити за последните две години. Може да е излизал извън страната, но казахте, че обикновено сте пътували заедно. Добре, нататък. Казахте, че не е притежавал никакви презокеански компании и доколкото знаете, не е бил и партньор в такива. Прегледах служебните и личните му документи, банковите и брокерските му книжа, календара за срещите му и не открих никакво доказателство, че е притежавал чуждестранни компании. Разпитах секретарката му, бизнес партньорите му, приятелите и пътувалите в самолета с вас и те също не можаха да помогнат. Няма данни за чужди компании или партньорство, за незаконни сделки тук, или отвъд океана. Няма данни и за друга жена. Проверих по хотелите, говорих с портиера в сградата ви в Ню Йорк и икономката ви в Адирондак — всичко е нормално. Претърсих банковия му сейф, личния му шкаф в клуба и мястото на катастрофата — НТСС ми помогна много — вашия апартамент, къщата в Адирондак, Стърлинг Фармс и нищо не открих, включително боновете на приносител. Помислих, че може да е умрял преди да успее да се възползва от тях и че те все още са някъде там. Но не би.

Така че ето какво мисля — предполагам, че се е опитвал да възстанови загубите си на пазара с комар. Не можахме да го открием в казината на страната, но има толкова други места — Англия, Испания, Африка — със собствени игрални заведения, може тях да е предпочел. Далеч от къщи. Значи може да е загубил дори много повече и да е трябвало да плаща загубите. Тези момчета не се шегуват, знаете. Той е трябвало да се върне, да събере бързо парите: тринайсет милиона за по-малко от три месеца е наистина бързичко. Тъй като въобще не открихме боновете на приносител, не сте чула някой да търси парите си, предполагам, че се е разплатил за дълговете си, преди да умре. Не открих никакви доказателства, че е имал намерение да изчезне и не прилича на човек, който би го направил. Полицията не откри нищо, което да сочи някаква измама. Разбира се, това не е окончателно, поне докато не пристигне докладът на НТСС.

Той спря. Валери не помръдна по време на дългия му монолог.

— Той ми каза, че не е случайност — каза накрая тя.

— Взех предвид това. НТСС — също. Но от това, което досега съм разбрал, вие сте единствената, която го е чула, но сте била в шоково състояние. А той е имал смъртоносни наранявания и може би е бил в делириум. Не разчитам много на изявления, направени при такива обстоятелства.

— Той съзнаваше какво казва — настоя Валери — а аз съм уверена в чутото.

— Добре тогава, кой го е направил? Кой е искал смъртта му? Кой е имал възможност да се ровичка из самолета му, за да е сигурен, че ще катастрофира? Кой го е мразил толкова, че не се е интересувал дали ще убие четирима души, за да ликвидира съпруга ви?

Още веднъж настъпи тишина.

— Не знам — каза Валери. Гласът й едва се долавяше. След това погледна към Бърстин. — Нищо не сте намерили, — продължи Валери. — Всичко, което чух бе, че нищо не сте открили.

— И това са открития, мисис Стърлинг. Трябва да се изключи излишното. Доста неща изключихме за вашия съпруг. Аз ви давам заключенията си. Мисля, че всяко по-нататъшно разследване ще бъде напразно. Не остана нищо неразкрито. Парите са изчезнали и се обзалагам, че никога няма да се появят. А смъртта на съпруга ви е била трагичен инцидент, но нищо повече.

— Нищо повече — повтори студено Валери. — Това е вече твърде много.

— Валери — каза Литигейт, — има нещо, което се налага да разискваме. Фред ще ни остави писмения си доклад.

Валери пое големия плик, който Бърстин й подаде преди да си тръгне.

— Нищо не е открил. Направи само няколко догадки.

— Но разумни — вметна Литигейт. — Не би трябвало да ги отхвърляш. Понякога очевидният отговор е верният отговор.

Тя го загледа.

— Не мисля, че е имало нещо очевидно в онова, което се случи в последните няколко месеца. За какво искаш да говорим?

— За положението ти. Много е лошо, Валери. Няма да ти помогна, ако го скрия от теб. Сега разполагаме с цялата информация и трябва заедно да я осмислим.

Валери се усмихна зиморничаво.

— Майка ми и аз сме тези, които трябва да я осмислим, Дан. Карай нататък.

— Когато Карлтън е набирал тринайсетте милиона долара, той е получил четири милиона от продажбата на остатъка от ценните ти книжа, седем милиона от ипотекирането на различни ваши имоти и два милиона от лични заеми. Дължимите вноски за ипотеките и заемите възлизат малко над милион годишно. Както знаеш, имаше осигуровка за живот за петстотин хиляди долара, на която ти си единствен наследник. Завещанието му остава два милиона долара на няколко роднини и за благотворителни институти, а всичко останало на теб.

Розмари, която дотук не бе казала дума, учудено протегна напред ръка.

— Можем ли да осигурим един милион долара годишно за плащанията на вноските?

— Не — каза Валери. — Нали е така, Дан?

— Страхувам се, че си права. Ценни книжа нямате, а всичките ви имоти са ипотекирани или продадени. Като попечител на имуществото на Карлтън, ще трябва… — Гласът му заглъхна. — Съжалявам, но ми е много трудно. Ако продадеш Стърлинг Фармс и апартамента в Ню Йорк, ще имаш около милион долара след изплащането на ипотеките. А след продажбата на конете, картините и скулптурите и изплащането на парите, които Карлтън е получил като ги е заложил, ще получиш още близо милион. По този начин ще имаш общо около два милиона долара.

— Добре тогава — каза Розмари с просветнало лице.

Валери поклати глава.

— Карл е оставил два милиона и на роднините си. Нямам представа по каква причина. Той почти никога не се срещаше с тях…

— Но това не е справедливо! — извика майка й. — Валери, обстоятелствата са други! Никой не би взел тези пари, когато се разбере, че нямаш нищо! Те ще разберат…!

— Нямам избор. Това е правилното, нали Дан? Ако парите могат да се намерят, условията на завещанието трябва да се изпълнят?

Той кимна.

Валери разпери пръстите на ръцете си и се взря в тях.

— Което означава, че не ми остава нищо.

В стаята беше тихо. По дяволите, Карл, върви по дяволите, задето ме докара дотук.

Защо го е направил? Защо ме остави така?

Какво ще правя?

Литигейт си тръгна. Розмари седна до Валери. Ръцете й потреперваха в скута, дишаше на дълги, пресекващи интервали и гледаше Валери в очакване на решение на всички проблеми.

— Не знам — каза накрая Валери, колкото на себе си, толкова и на Розмари. — Не знам.

Приятелите й знаеха. Казваха й го откакто се чу, че финансите на Карлтън не са в ред. „Трябва да се омъжиш — казваха те. — За някой богаташ. Веднага.“

Всички го казваха, въпреки че знаеха, че я харесват в телевизията, че разбира от коне, и от… Добре, съгласи се Валери, това беше проблемът — нямаше никакви други умения. Отлична клиентка, образована пътешественичка, добра приятелка, известна домакиня, очарователна компаньонка на вечеря. Но никой не плаща за това, мислеше си тя, освен съпругът.

Трийсет и три годишна и привлекателна. Нищо повече.

Това бе най-отчайващото от всичко.

Отчайващо, но финансите й бяха направо ужасяващи. И въпреки това, колкото повече си повтаряше фактите, посочени от Дан Литигейт, толкова по-нереални й изглеждаха, не можеше да повярва, че касаят точно нея.

Стърлинг Фармс беше дадена на посредник, но всичко останало си отиде. Къщата в Адирондак и нюйоркският апартамент се продадоха бързо, защото не можеше да си позволи да иска висока цена и да чака подходящ купувач. Конете и колекцията от картини — също. Всички разпоредби на завещанието бяха изпълнени. Валери живееше в наетия от майка й апартамент на Парк Авеню, който беше единственото оцеляло нещо от разгрома. Не притежаваше вече никаква собственост.

Тя постоянно си го повтаряше, с Розмари безкрайно говореха за същото и се опитваха да проумеят, че наистина им се е случило. Нито една от двете някога се бе притеснявала за пари — как щяха да почнат тепърва?

— Така не може да продължава — каза Валери един ден през април, както всеки ден напоследък. Двете с Розмари закусваха и гледаха към Парк Авеню. Беше студено и слънчево, нови листа покарваха по дърветата долу под тях, във въздуха се носеше свежест, като че ли всичко започваше отначало. Полицаят, ръководещ задръстеното движение, приличаше на балетист, правещ пируети, сочеше с едната ръка напред, с другата назад и от време на време с подскок заемаше ново положение на улицата. Валери го гледаше с усмивка.

— Разбира се, че не може да продължава. Дан може да бърка… боновете на приносител могат да се появят… или парите да изскочат… или ще срещна някой, в когото да се влюбя… Нещо ще се случи и ние ще продължим живота, който водехме. Животът не се променя така — тотално, изведнъж. Хората преживяват страдания, но след това животът им се нормализира.

— Разбира се — съгласи се Розмари. Тя разбърка сока от портокал и отпи замислено.

— В края на краищата — продължи Валери, все още загледана в полицая, — никой не би могъл да заличи следите от такава голяма сума пари и толкова бързо. Тази история за комарджийството на Карл е смешна. Казвал ми е, че му липсва кураж за комар. Ненавиждаше всичко неизвестно. Каквото и да е направил, било е нещо друго. Просто не търсим в правилна посока. Ще настъпи обрат, трябва.

— Разбира се — повтори Розмари. Подобни разговори бяха водили и преди.

— Но всичко това изисква време — въздъхна Валери накрая. — И докато чакаме, ще трябва, изглежда, да си потърся някаква работа.

— Да, предполагам, че и аз — съгласи се Розмари. Отново настъпи тишина. И двете изпитваха неприятни чувства, когато разговаряха за работа, толкова чужда им беше темата. Казваха си, че трябва да се обадят на приятелите си — банкери, президенти на големи корпорации, директори на болници, собственици на вестници — но не се обадиха. Всеки път, когато посягаха към телефона, се отказваха, защото мразеха да искат услуга, която не са в състояние да върнат и малко засрамени, като че ли гибелта на Карл бе по тяхна вина. Но и приятелите им се чувстваха неудобно. Съжаляваха Валери и Розмари, но малко се притесняваха, защото те едва ли не трябваше да се извиняват, че на тях продължава да им върви и не ги е сполетяла същата трагедия. Би било по-лесно, ако потърсят в обявите за работа, помисли си Валери.

Но когато прегледаха вестниците и помислиха, че трябва да се уреди среща, им се стори невъзможно и унизително. А дори и да уредяха срещите, какво биха казали за себе си? Не пишеха на машина, нито знаеха стенография, нямаха квалификация за медицински сестри или болногледачки, за учители или възпитатели. Никога не бяха писали рекламни съобщения или вестникарски материали, нито разбираха онези малки, смешни знаци, които слагаха коректорите върху ръкописа, не знаеха нищо за счетоводство, нямаха представа как се включва компютър, никога не бяха готвили, сервирали или почиствали къщата си.

— Информатор в музей — каза Валери. — Или гид на туристи. Познавам галериите.

Розмари светна.

— Ще бъдеш идеална. И аз бих могла да правя това. — Лицето й се помрачи. — Но изглежда, че не се търси много този тип работа.

— Не. — Валери се прозя. — Ех, ако не е това, ще бъде друго нещо, нещо за запълване на времето. Нали знаеш, че не търся някаква кариера. — Тя си играеше с молива. — Странното е, че освен музейна работа не мога да измисля нищо друго. Може и да съм била права за чистенето на конюшни в края на краищата.

— Съвсем не — възмутено заяви Розмари. — С това не бива дори да се шегуваш. — Устните й потрепериха. — Безсрамният Карлтън! Какво ли го е било прихванало, та да ни докара до този хал? Обичаше ни, нали? След смъртта на татко ти каза, че ще се грижи за нас! А не да ни остави на улицата… на моите години… да мисля за работа…

Валери мълчеше. Какво можеше да каже?

И точно през същата седмица, когато неприятният въпрос за работата не можеше вече да се отлага, се обади Едгар Уимпър.

Богат син на богати родители, чиято просторна ферма в Мериленд граничеше с Ашбрук Фарм. Валери го познаваше, откакто се помнеше и го намираше забавен, особено във втори гимназиален клас, когато й каза, че смята да се ожени за нея след като завършат. Не беше се отказал от тази си цел, въпреки че не бяха се виждали, откакто баща й продаде Ашбрук Фарм. Не беше се женил. На светски събития в големите столици на света се явяваше придружен от различни жени, но изпращаше цветя на Валери за рождения й ден и чакаше.

Когато й се обади по телефона й бе необходимо известно време, за да си го представи: кръгло лице — спомни си тя, малък орлов нос, малка брадичка, близо поставени топли кафяви очи, щастлива усмивка, закръглена фигура, облечен в най-скъпи костюми. Току-що се бе върнал от Европа.

— Искам да те видя и да направя каквото мога, за да помогна — каза той с мекия си глас. — Кога ще ти бъде удобно?

— Напоследък не излизам много — каза Валери. — Ела днес следобед, ако обичаш.

Той пристигна в четири и остана до шест часа. Като за една благоприлична визита. Щом Валери свикна с брадата, която скриваше малката му брадичка и му придаваше почти екстравагантен вид, тя го намери такъв, какъвто го помнеше — весел, любезен, проявяващ интерес към всичко свързано с нея, но с несъзнателната арогантност на онези, на които никога не се налага да пресмятат цената на нещо. Едва ли би ми минало през ума преди. Предполагам, че съм била същата като Едгар, всичките тези години.

Беше облечена в дълга копринена роба на широки ленти в различни цветове, а косата й падаше на вълни върху раменете.

— Удивително красива си, по-привлекателна от всякога — каза Едгар с блеснали кестеняви очи. — Не съм си представял, че е възможно. Много съжалявам за Карл, харесвах го. Но осъждам постъпката му. Да се отнесеш към която и да е жена по този начин! Особено пък съпругата, която си се заклел да закриляш! Оставил те е в ужасно положение. Подла постъпка.

О, Едгар, помисли си Валери. Припомни си в гимназията, че му натякваше, че обяснява най-обикновени и очевидни неща с такава важност, като че ли бе първият открил гравитацията.

— Наистина е ужасно — каза тя с тържественост, отговаряща на неговата. — Майка ми и аз се опитваме да решим какво ще правим.

— Никакви пари ли нямате?

— Няколко хиляди долара в банковите ни сметки. Мама разполага с бижутата си. Ако ги продаде и ги харчим разумно, може би ще изкараме годината.

— Господи, възможно ли е да се предположи, че ще дойде ден, в който ще говориш така! Жена от най-изисканите и най-красивите, с най-изтънчен вкус, с най-фино мислене. Как е възможно да си принудена да натоварваш ума си с толкова груби неща като пари и начин за преживяване.

Валери избухна в смях, но съзирайки напрегнатост в погледа му, млъкна. Беше забравила, че Едгар обича прекалено много драмата. Някога в гимназията заедно бяха участвали в пиеса и оттогава той вмъкваше драматично звучащи фрази в ежедневната си реч, правеше широки, театрални жестове и се превземаше като актьор. — Никой, обаче, не го подиграваше, защото въпреки добродушния си вид, всички знаеха, че Едгар може да бъде отмъстителен и трудно забравя.

— Разбира се, че не обичам да мисля за пари — каза тя с наведени очи. — Но майка ми съвсем не може да мисли за това, така че се налага аз да мисля. Поне започнах да се уча да мисля, Едгар. Да се чудиш колко бързо се научава човек!

— Но това е съвсем нередно. Не бива да си натоварваш мозъка. Ти знаеш как да живееш. Нищо повече не ти е необходимо.

Валери се усмихна.

— Онова, от което се нуждаех, си отиде безвъзвратно след промените. — Тя погледна към Розмари, която влезе в стаята. — Поканих мама да пие чай с нас.

— Чудесно — каза Едгар искрено. Всичко в държанието му като че ли казваше, че иска да стане интимна част от малкото, жертва на трагични обстоятелства, семейство. Но не бе тактичен: очакваше, че Валери ще разбере още с появяването му, че е дошъл като спасител на нея и на майка й. Да ги закриля до края на живота им.

От този ден нататък Валери постоянно усещаше присъствието му. Всяка сутрин й изпращаше цветя — нежни стръкове орхидеи, подредени с много вкус рози, камелии, перуники и лалета, или кошница с натежали от цвят азалии. Звънеше по телефона два-три пъти дневно, вечер я водеше на ресторант, театър, концерт, барове, балове и партита, сред хора, познаващи и двамата от години.

Начин на живот, познат на Валери почти колкото тапетите в спалнята й. Започна да й се струва, че нищо не се е променило чак толкова. Карл бе мъртъв, разбира се, и парите й се бяха стопили, но когато беше с Едгар, всичко това изгубваше реалност. Единствено реална беше социалната схема, в която тя се движеше инстинктивно, без да прави погрешна стъпка.

Отново се носеше през суматохата на нюйоркските улици в спокойната тишина на лимузината. Посещаваше същите бални зали, планираше деня си за същите партита, вечери и благотворителни сбирки, в същата позлатена обстановка, в същите банкетни зали с копринени пердета и ресни, които познаваше от дете. Никога не си каза „аз съм бедна“, защото вече не се чувстваше бедна. Със солидната фигура на Едгар до себе си в успокояващо действащата атмосфера на свят, в който парите могат да оправят почти всичко, Валери се отпусна като в пухено легло. Знаех си, че всичко ще се оправи, повтаряше си.

Скръбта й се превърна в тъга по всичко, което се бе провалило с Карл, както женитбата им. Ядът и страхът потънаха под повърхността на светската суетня, която Едгар й създаваше. Двамата станаха известна двойка в Ню Йорк: Едгар пригладен, с черна връзка и спретната брада, Валери шест инча по-висока, облечена в миналогодишна копринена рокля, с блестяща светлокестенява коса, с често пъти вглъбен в себе си поглед, когато помръкваше по време на танц. Приятелите й забелязаха тази странна, нова умисленост. Но не и необичайна — казваха си те един на друг — в края на краищата преживя толкова много. Когато се омъжи за Едгар, отново ще бъде жизнерадостната, безгрижна, усмихната светска пеперуда, на която винаги са разчитали да поддържа настроението на партитата.

Всички очакваха обявяването на годежа на Валери Стърлинг и Едгар Уимпър. На всяко парти приятелите им ги оглеждаха в търсене на някакъв знак: пръстен на ръката на Валери, който да замести празнотата, оставена по тях, след като свали пръстените, подарени от Карлтън; някаква възбуда върху кръглото лице на Едгар. Но седмиците минаваха и настъпи средата на юни. Всички се готвеха да напуснат Ню Йорк, да се отправят към по-хладни места. Розмари започна да се тревожи.

— Какво ще правиш, ако той не ти предложи? — попита тя Валери, приготвяща се за последното за сезона парти. Даваха го бащата и майката на Едгар в балната зала на Плаца.

— Ще ми предложи — отвърна Валери, обличайки роклята си. — Надявам се, че ще се ожени за мен.

— И ти, разбира се, ще кажеш „да“.

— Предполагам. — Седнала пред тоалетната си масичка, Валери погледна към отражението на майка си. Розмари, вече готова, подреждаше гривните си — изглеждаше достолепно елегантна в черна и бяла дантела. — Едгар, или някой друг. Друга алтернатива нямам. А ти?

— Да, но скъпа, ти го харесваш. Обичаш го, с него е приятно, чувствате се добре заедно…, нали?

Валери се усмихна мрачно.

— Точно тези думи употребявах за Кент и Карл. Харесвах ги, обичах ги, приятно ми беше с тях и обикновено се чувствахме добре заедно.

— И ги обичаше.

Валери разреса косата си, питайки се дали да я прихване от едната страна със златен клипс, след което реши да я остави свободно.

— Валери, ти беше влюбена в Карл!

Очите им се срещнаха в огледалото. Погледът на Валери беше мрачен.

— Понякога съм мислила, че съм влюбена. Понякога съм мислила, че би трябвало да го обичам много повече, ако се бяхме опитали. Но най-вече изпитвах съжаление към него и не знам дали не бърках любовта със съжалението. Винаги изглеждаше объркан. Понякога ме караше да чувствам, че трябва да се отнасям майчински, друг път се държеше енергично и самоуверено, аз се отпусках и всичко се оправяше. Не, струва ми се, че не го обичах истински. Харесваше ми. През повечето време си мислех, че сме добри приятели. Мисля…, страхувам се…, че не знам как да обичам. Аз нямам…

— Не говори такива неща! Не е вярно!

— Надявам се — отвърна Валери спокойно. — Но беше много отдавна, когато чувствах, че съм влюбена по онзи прекрасен, приказен начин, за който пишат поетите. — Тя продължи да се разресва.

— А Едгар? — попита Розмари.

— Харесвам Едгар. Привързана съм към него, приятен ми е, с него е забавно. Развлича ме и обича да се грижи за мен. — Тя се изправи и огледа отражението си. — Едгар живее в свят, в който никой не се грижи за прехраната си. Влюбен е в мен и ще се грижи за нас. Не ти ли се струва идеалният мъж?

Розмари не обърна внимание на иронията в гласа на Валери.

— Ще се научиш да го обичаш — каза тя твърдо, сигурна за себе си, че е колкото добре, толкова и необходимо за Валери да се омъжи за него. — Може да не е идеален, но е най-подходящият за теб.

Триста души бяха дошли на партито на Уимпър в Плаца, на вечеря и танци и да се сбогуват, преди да са се разпръснали за лятната ваканция. Валери беше облечена в червена, опъната по тялото рокля без презрамки, която контрастираше с белотата на раменете й и придаваше на лицето й почти щастлив отблясък. Майката на Едгар й бе дала за празненството бижута, тъй като знаеше, че Валери бе продала повечето от своите. На ушите и врата на Валери блестяха диаманти и рубини. Всички казваха, че е ослепителна: истинската Валери, върнала се отново при тях. В единайсет часа вечерта, когато гостите бяха седнали около кръглите маси, довършвайки кафето и крем фламбе, Едгар се изправи до масата на родителите си, а оркестърът изсвири туш, за да прекъсне шума в залата.

— Ще ви съобщя нещо — каза той.

В знак на протест Валери постави ръка на рамото му. За това не бяха разговаряли. Решението би трябвало да се вземе от двамата.

Едгар не обърна внимание. За първи път от шест месеца не обърна внимание на протеста й.

— Всъщност не е съобщение — продължи той. Гласът му достигаше до трийсетте маси. В тона му се чувстваше трепет, но и оттенък от помпозната драматичност, който така му се удаваше. — Всъщност е молба. Реших да я отправя тук, защото приятелите ни и семействата ни са тук, защото е краят на сезона, когато се правят планове за бъдещето. — Погледна надолу към Валери. — Скъпа Валери, реших да говоря тук, без да те питам и това може да те затрудни, но ти обещавам още сега, че това ще бъде последното решение, което вземам без да те питам. Още шестнайсетгодишен съм мислил за тези думи — дълго продължила преданост, както знаеш. Думите ми са толкова важни, изискват достойна и подходяща обстановка. Бих могъл да ги изрека по всяко време в последните шест месеца!

Стоеше изправен и оглеждаше внимателно лицата на присъстващите. В балната зала се разнесоха тих смях и шепот на одобрение. Валери, вбесена, но и готова да избухне в смях, видя, че Розмари я наблюдава. Трябва да спра това. Това е цирк, мислеше тя. Още веднъж сложи ръка на рамото на Едгар. Но след това я отдръпна. Не можеше. Не можеше да го засрами пред семейството и приятелите му. Но какво пък значение има? Така или иначе ще се омъжи за него. Ако иска да прави предложение в балната зала на Плаца пред триста свидетели, защо да се засяга?

Гласът на Едгар, висок и добре модулиран, се издигна отново, все още с лек трепет.

— Валери, обичам те. Обичал съм те, обожавал съм те през повече от половината си живот. От момента, в който те видях за първи път, поисках да се грижа за теб. Исках да ти се посветя, да те направя щастлива. Твоите желания ще бъдат мои желания, твоят свят ще бъде мой свят. Сърцето ми винаги ще бъде твое. Валери, любов моя, моя най-скъпа, най-прекрасна Валери, моля те да се омъжиш за мен.

Ехото от драматичния глас на Едгар проеча в балната зала, мина през вратите и стигна до кухнята, откъдето персоналът мълчаливо слушаше. В залата някой започна да ръкопляска. Други поеха, гостите се изправиха на крака и цялата зала гръмна в аплодисменти и поздравления, весели подвиквания, пожелания за щастие и радост.

Едгар протегна ръка, Валери я пое и се изправи до него. Тя изгледа мазно усмихнатите лица, които я заобикаляха. Нейният свят — познат, удобен, предсказуем, приемлив. В него щеше да се чувства сигурна.

Като украшение.

Е, и какво? Мислеше. Ако за това съм се подготвяла трийсет и три години, ще трябва да продължа да го правя. Това върша най-добре.

Звукът на аплодисментите наподобяваше свистене на вятър и за миг тя си припомни снежната виелица, воя на вятъра при езерото, когато Карлтън катастрофира, мъчителното придвижване през ледения вятър към гората на отсрещния бряг.

Тогава бях повече от украшение. Спасих живота на хората. Спасих собствения си живот.

Напомнянето като шокова вълна възвърна всички чувства и преживявания от онази дълга нощ: студа, страха, изтощението — но също така, че е необходима, че от нея зависят, че върши нещо мъчително и страшно и накрая триумфът над опасността, съзнанието, че върши нещо по-значимо от преходните моментни желания.

Искам да го преживея отново. Веднага след избистрянето на тази мисъл тя осъзна, че от момента на оздравяването я е носила в себе си. Ужасяваше се, че никога отново няма да изпита чувството на победа.

Но може би съм способна да извърша подобно нещо само веднъж? Може би при следваща криза ще бъда сломена? Всички очакват това.

Или пък съм много по-добра от онова, за което ме мислят. Може би притежавам много повече качества, отколкото някой си представя. Не изключвам и себе си.

Гостите се тълпяха около тях и Едгар я прегърна през рамо, привличайки я по-близо, като че ли да я предпази от блъсканицата. Винаги щеше да се държи така с нея: ще я закриля от всичко, което я засяга. Няма да постъпи като Карл. Никога не би я оставил сама да се справя със света.

Тя се облегна на здравото му тяло, усещайки топлина и сила. Едгар не би допуснал и сянка от опасност да застраши живота й.

Но ако няма опасност, няма и победа?

Е, добре, без победи, мислеше си тя. Най-малкото — не така драматични, както през онази нощ. На кого ли пък са необходими, в края на краищата? Хората се нуждаят единствено от сигурност и удоволствия.

— Толкова хубава двойка сте! — казваше някой.

— Не е ли малко дръзко да се прави предложение по този начин! — възкликна едно младо момиче. — Такъв смелчага — вашият Едгар! Същински герой!

Валери я изгледа презрително. Герой! Че направил предложение в бална зала.

— И щастливи оттук нататък — каза една жена наблизо. — В такава бъркотия беше изпаднала, но успя да се справиш, Вал. Страхотна си.

Валери я погледна. Страхотна съм, защото успях да се изправя на крака. Благодарение на богат съпруг, искаш да кажеш.

Тълпата от хилещи се лица се притискаше около нея. С разтегнати уста — огромни и ненаситни, в тътен от смях и бърборене — те предчувстваха как есенният светски сезон се завърта около Едгар и Валери Уимпър. Валери си наложи да остане спокойна. Сигурност, напомняше си тя. Удоволствие.

А какво ще стане с нещата, които никога не съм и помисляла, че мога да върша? Че съм по-добра, отколкото всеки тук ме мисли?

Взря се в ухилените физиономии. Толкова сигурни, че я познават. Какво знаеха? Спасявали ли бяха живота на някого?

Мислите й бяха отнели само няколко секунди. Мислят си, че ме бива само за съпруга на Едгар. Кои са те да решават за какво ме бива? Ще им покажа аз на какво съм способна…

Обзе я страх. Нямаше и най-малка представа какво би могла да върши сама. Може би нищо? Но не вярваше. Така мислеха всички останали. Можеше да направи много. Колко ли трудно ще бъде, обаче? Млада е, умна и познава хората от върховете на големите световни компании. Ще открие нещо наистина трудно и тогава ще изпита отново познатото чувство за победа, ще им докаже, че има нещо по-важно от спечелването на обществено положение и изгода.

Забрави за страха. Ще се справя, мислеше тя. Само да открия какво наистина мога да върша.

Тя отстрани ръката на Едгар от кръста си и направи крачка настрана, след това още една. Той я изгледа изненадано и това веднага се отрази на лицата на най-близко стоящите. Застанала сама, дълбокият й ясен глас се издигна над говора на поканените.

— Не — каза тя.