Джудит Майкъл
Заслепени от страст (17)

Глава 17

До ресторанта пътуваха в различни коли. По време на краткото пътуване Ник продължаваше да чува ниския глас на Валери — като че ли седеше до него.

— Толкова странно — бе прошепнала тя, докато той държеше ръката й на входната врата. — Винаги съм си представяла, че си в Калифорния. За дълго ли си тук?

— Дойдохме само за днес. Сега живея във Вашингтон.

Очите й се разшириха.

— Целият ти живот трябва да се е променил.

— На няколко пъти — каза той и те размениха дълъг, нетрепващ поглед. Станала е много по-очарователна, мислеше Ник, в сравнение с момичето от колежа. Фигурата й бе все така нежна, маниерите — все така царствени, но светлокестенявата й коса беше по-златиста и по-подредена, отколкото в спомените му. Дванайсетте години бяха увеличили красотата й. На Ник му се стори, че изглежда по-спокойна, по-завършена, като че ли център на някаква картина.

— Вал, Ник иска да ни покани на обяд — обади се Карлтън. — Имаме ли време да отидем до града?

— Да. — Тя все още гледаше Ник. — Ще ми е приятно. — После отмести погледа си и видя Чад.

— Синът ми — каза Ник. — Чад Филдинг, Валери Стърлинг.

— Много отдавна искам да се запозная с теб — каза Валери усмихната и му подаде ръка.

— Ако ще тръгваме… — започна рязко Сибил, след което всички се разбързаха. Ник взе Сибил и Чад в колата си, а Валери тръгна с Карлтън. След няколко минути вече седяха около една кръгла маса в задното сепаре на ресторант „Уиндзор“, което гледаше към градината.

Сепарето беше уютно малко, облицовано с тъмно дърво и високи прозорци с масивни дървени рамки и пердета. От тавана висеше полюлей, над вратите имаше полици за книги, тапицирани столове около добре поддържани дървени маси. Място за влюбени, мислеше Ник. Ресторант „Уиндзор“, разположен сред модерни сгради на главната улица на Мидълбърг, беше запазил атмосферата и ленивия ход на отминали времена. Място за влюбени, които не бързат да приключат с вечерята, говорят ниско и се вглеждат в танцуващите пламъци на камината, преди да се изкачат по стълбите до стаите на горния етаж.

Вместо това Ник стоеше до кръгла маса близо до огъня със Сибил и Карлтън Стърлинг от дясната си страна, Чад — отляво, до Чад — Валери. Когато и да я погледнеше Ник, очите им се срещаха над главата на Чад. По-красива, помисли отново Ник, но едно нещо не се бе променило: все още често се местеше и жестикулираше, когато говореше. Питаше се дали е безпокойството, което си спомняше, или нова изнервеност.

Питаше се дали е щастлива.

— Сибил ми разказа за нейната църква по време на закуската на лова за лисици — говореше Карлтън. — Денят, когато не се чувствах добре и въобще не излязох на лов. От месеци съм с намерение да я разгледам, но досега не успявах. Невероятна е, Вал, като че ли някой просто я е поставил всред полето.

— Звучи невероятно. — Валери остави настрана менюто. — Какво още ще има там, Сибил?

— Какво още? — остро повтори Сибил.

— Сигурно имаш нещо на ум? Не мога да си представя, че ще направиш църква насред полето и ще я оставиш там, без да построиш още нещо. Изглежда ми като начало на град. Не се ли е правило така през колониалния период? Първо църквата, след това училището, накрая — общината.

Сибил поклати глава.

— Построих църква, защото вярвам в Лили; не съм мислила за нещо повече.

За момент всички млъкнаха. Карлтън се почувства неудобно.

— Как е построена? — попита той. — Само от дарения ли? Ако твоята Лили е успяла да ги събере за толкова кратко време, тя трябва да е забележителна. Искам да я видя някой път.

— Всичко е от дарения — каза Сибил. — Седем милиона долара дотук, а останалото ще получим скоро. Разбира се, че е забележителна, въпреки че Ник не мисли така. Той се отказа от предаването й.

— Не е във вашия стил? — Карлтън се обърна към Ник.

— Не е онова, което съм имал предвид за нашия канал — накратко отговори Ник.

— Какво си имал предвид? — попита Валери.

— Нещо по-жизнено и по-интересно. Ние не искаме да се харесваме на всеки, правим това, което мислим, че можем най-добре, а това, което не правим добре са програми с лековато съдържание. Имаме много забавни предавания, много история, малко наука, предавания за книги и различни видове новинарски програми, които се надявам, притежават по-голям интегритет от тези на нашите конкуренти.

— Но не и религиозни — каза Валери.

— Само собствената ни религия. — Той се засмя. — Ние ще се молим за успеха на програмите си, въпреки конкуренцията. Но това е всичко. Твърде много канали предлагат проповедници за всяка вяра, която можете да си представите и според мен това е чудесно. Сибил прави своето много добре, но то просто не е за нас.

— Дори ако привлекат голяма аудитория?

— Нашата задача е да се опитаме да открием нашата аудитория.

— Мислех, че телевизионните компании се стремят да обхванат най-широка аудитория.

Той се усмихна отново.

— Опитваме се да променим и това. Ние излагаме себе си и идеите си и ако има хора, които ни възприемат, значи сме прави. Ако не — може би ще си потърся друга работа.

— Искаш да кажеш, че няма да промениш идеите си, или да се съгласиш с нещо, в което не си убеден — каза Валери.

Погледите им се срещнаха.

— Мисля, че този спор сме водили и по-рано.

— Трябва да поръчаме — прекъсна ги Сибил. Наблюдаваше ги, докато си говореха. Не е възможно да подновят връзката си след толкова време. Тя не би допуснала. — Ако Чад иска да язди днес следобед, трябва да побързаме.

— Съгласен съм — каза Карлтън и направи знак на келнерката. — Аз също не бих искал да се бавим.

Ник се обърна към Чад.

— Реши ли какво ще си поръчаш за обяд?

Чад кимна.

— Печени чушки с козе сирене, моля, и пиле пане.

Карлтън го погледна. Очите на Валери заиграха весело.

— Ще взема същото. Харесвам вкуса ти.

— Татко ме научи — каза Чад. — Често се храним навън. — От мига, в който я видя, той не отделяше очарования си поглед от Валери; толкова беше красива, че му се искаше да я гледа постоянно, а гласът й беше чуден, нисък и мек — като целувка, помисли си Чад, опитвайки се да намери думи, за да го опише, — или както, ако обвие ръце около теб и силно те притисне.

— Но баща ти не готви ли? — попита Валери, докато другите поръчваха. — Готвеше, когато бяхме в колежа. Той е най-добрият готвач, когото познавам.

— Понякога, защото много е зает. От колежа ли сте приятели?

— Да. Добри приятели. Доста сме се забавлявали двамата.

— А защо сега не сте?

— Продължихме в различни посоки; баща ти остана в Калифорния, а аз се преместих в Ню Йорк.

— Но можехте да си пишете?

Тя кимна.

— Бихме могли. Съжалявам, че не сме си писали.

— Аз също — каза Чад подчертано. Опита се да измисли какво да каже още, за да не я остави да говори с някой друг. Тя коленичи и го целуна, когато се запознаха, след това го тупна по гърба и каза, че много отдавна е искала да го види; колко е хубав и колко много прилича на баща си, а Чад си помисли, че тя беше точно такава, за каквато би искал баща му да се ожени; жена с приятна усмивка и позволяваща да я докосват. Макар че вече беше омъжена. Но може да се разведе, много хора се развеждат. А и съпругът на Валери не говореше много. Сигурно е скучно да се живее с него. — Татко приготвял ли ти е обяд?

— Разбира се — каза усмихнато Валери. — Аз не знаех как се готви… и все още не знам…, така че той трябваше сам да готви.

— Би трябвало да знаеш. Всички майки знаят да готвят.

— Но аз не съм майка.

— Не си ли? — Той погледна още веднъж към Карлтън.

— Не още. Разкажи ми за ресторантите. Кой ти харесва най-много?

— Китайските, италианските и френските, както и рибните, за хамбургери и пици. Ходим навсякъде.

Валери се разсмя.

— И двамата имате железни стомаси, значи. Какво друго правите заедно?

— О, много неща. Фризби^[1], софтбол^[2] и ходене, четем заедно, ходим на кино и театър, понякога на концерти в… — нали знаеш онова място, „Кенеди Център“, с огромната черна глава, висока сто фута, на президента Кенеди?

— Главата е бронзова и съвсем не е сто фута, но има ли значение?

— Точно така. Ние ходим там; харесва ми бронзовата глава. И многото светлини.

— Много неща вършите заедно — каза Валери и в гласа й се промъкна нотка на завист.

— Да, татко измисля. Макар че той излиза и сам. Трябва да извежда насам-натам разни жени и тогава аз стоя с Елена и Мануел. Те са добри, разбира се, но не толкова колкото татко.

Валери кимна замислено.

— Яздя и коне — каза Чад, опитвайки се да задържи вниманието й. — Нямаме място за коне, където живеем, но мама ме кани понякога. Колко коне имате?

— Осем. И се грижим за още дванайсет на наши съседи. Обичаш ли да яздиш?

— Да, много. И всичките осем ли яздиш?

— Един по един — каза Валери с усмивка.

Чад отвърна на усмивката.

— Различни ли са всичките?

— Всички.

— Кой ти е любимият?

— О, една нахалница на име Кейт. Нарекла съм я на героинята от една пиеса на Шекспир. Много е упорита, но е горда, красива и сигурна. Наистина нея обичам най-много.

Валери видя, че Ник я гледа и разбра, че беше чул.

— Може би ще ви е приятно да пояздите в Стърлинг Фармс някой ден — каза тя едновременно към Чад и него.

— О, да — извика Чад.

— Не яздя много — поклати глава Ник. — Но ако можем да го вместим в плановете по някакъв начин, разбира се, че Чад може да язди.

— Баща ми работи много — каза Чад на Валери, като си мислеше, че баща му не прояви особена любезност по отношение на поканата. — Нали знаеш, той е собственик на телевизионна компания — най-важният човек, и трябва да прекарва там много време. Също и нощем, понякога.

Валери кимна сериозно.

— Да се ръководи телевизионна компания е тежка работа.

— Той се връща все пак за вечеря и ние четем, говорим или правим нещо. След това много често той се връща обратно. Същото беше и с „Омега“. Около нас винаги става нещо.

Валери се усмихна.

— Но това не ти ли харесва? Около моята къща почти никога не се случва нищо. Постоянно търся нещо ново, различно, вълнуващо.

— Опитай да се преместиш от единия край на страната в другия. Това е различно и вълнуващо.

— Различно и хубаво?

— Да. Мислех, че няма да е… така, не исках да се местим от Сан Хосе…, но сега съм добре. Върховно е. Училището е върховно. И къщата ни е върховна; трябва да я видиш. И Джорджтаун е върховен.

— В Джорджтаун ли живеете?

Той кимна отново.

— Улица „N“. Елате да ни посетите някой път.

Валери погледна към Ник.

— Не ходя във Вашингтон толкова често, колкото бих искала.

— Това ще бъде нещо ново и различно — каза Чад подчертано. — Като онова, което винаги търсиш.

— Бедата с новото и различното — каза Ник — е, че нищо не остава за дълго ново и различно. Щом нещата станат стари и познати, трябва да бъдат заменени.

— Това е почти присъда, не мислиш ли? — каза Валери. Гласът й беше небрежен, но Ник видя насмешка в очите й и разбра, че си е помислила, че той не се е променил: все още ограничен, старомоден и привързан към работата си, какъвто си го представяше и по-рано. Но защо трябва да се променям? — попита се той сам. Тя не се е променила; все още очаква нещо да се случи, нещо, което да премахне скуката и безпокойството.

В никакъв случай не трябва да се опитваме да върнем миналото, размишляваше той. Бихме могли да открием, че то е точно такова, каквото си го спомняме.

Чудеше се защо толкова настояваше да се срещне с Валери отново. Изненадата, си каза. Неочакваността от откритието, че животът ги бе срещнал отново. Въпреки всичко, те можаха да се срещнат още веднъж и да се разделят още веднъж. Този път съвсем просто, като обикновени познати и нищо повече.

Глупости, каза си той. Исках да я видя, защото никога не съм я забравял.

Но сега вече приключвам! Тази среща приключи разпилените краища на младежките му фантазии. Веднага щом излязат оттук, Чад ще поязди и след това ще си вървят вкъщи. Ще четат неделните вестници, ще седят заедно, докато Чад изяде вечерята си, а след това Ник ще излезе с хубавичката, духовита и упорита издателка на списание, чийто живот беше твърде ангажиран, за да си позволи да скучае.

Обзе го тъга. Можеше да е различно, неволно си помисли той. Знаеше, че мечтите му са били много повече от обикновени младежки фантазии и че каквото и да се случи в живота, който му предстоеше, той не би могъл лесно да ги заличи. Погледна към Валери. Тя слушаше Чад да разказва за училището. Вниманието й бе изцяло погълнато от него в историите за петото място, футбола и компютърните програми. Би могло да бъде различно, помисли си той отново. След това се откъсна от мислите си и се обърна към Сибил.

— Кажи ни нещо повече за твоята църква — предложи той.

 

 

В пет часа следобед, след като Чад и Ник си тръгнаха от фермата й, Сибил седеше във всекидневната на къщата си, декорирана от предишния собственик в черно-бели шахматни карета, които ненавиждаше, но не възнамеряваше да махне, защото очакваше скоро да купи много по-голям имот. Беше се опитала да задържи Чад и Ник, за да не остане сама вечерта. Лили лежеше изстинала и Сибил нямаше с кого да поговори, но Ник бе настоял да си вървят. Среща, вероятно, злобно си каза Сибил. Това е всичко, което го интересува. Жени.

Тя се замисли отново за обяда. Нищо няма да излезе от това. Валери беше омъжена, а и Ник се беше излекувал от чувствата си. Но признаците бяха противоречиви и тя не се чувстваше сигурна. А би трябвало, разсъждаваше тя; в края на краищата и двамата ги разбирам отлично.

След десетина минути размишления и представяйки си двамата заедно, а тя — напълно изоставена, тя се почувства толкова възбудена, вбесена и обезумяла от тишината, че телефонира на Флойд Басингтън и му каза да намине.

Той пристигна половин час по-късно и прие разредената напитка, която тя му предложи.

— Вие никога не забравяте — каза той, приседнал на софата. — Твърде много хора изобщо не се сещат за слабото сърце на някой си; не обичат да мислят за болести.

— Вие не сте болен, за мен не сте болен — тихо каза Сибил. — Вие сте един от най-силните, най-преданите мъже, които познавам.

Той се усмихна и вдигна чашата си към нея. Беше нисък, квадратен и седеше с изправен гръб в ъгъла на софата, за да изглежда по-висок, вероятно. С кривия си нос, счупен на състезания по борба в гимназията, дебели устни под гъсти, сиви като косата му мустаци и очила с дебели стъкла в черна рамка, той имаше вид на човек, който е бил предмет на внимание — актьор или политик. В действителност — бивш проповедник в известна църква в Чикаго. До петдесет и седма година, когато бе открит в леглото с Евелайн Маси, диригентка на хора му, от съпруга й и президент на борда на директорите на църквата — Олаф Маси, с яростна настойчивост проучи Флойд и откри факти за много други жени и злоупотреби: банкова сметка с почти двеста хиляди долара, търпеливо и методично натрупвани в над трийсет години проповедническа дейност.

Флойд Басингтън се оттегли от амвона. Разведе се и си купи малка къща в Александрия, щата Вирджиния, където живееше семейството на сина му. На новите си съседи той разказа добре нагласена история за масирана сърдечна атака и за предписанието на лекаря да се оттегли и заживее спокойно, без стресове. Затова и започнал да се занимава с градинарство. Със Сибил се запозна на парти в Лийсбърг. Там беше и Лили Грейс и Флойд бе привлечен и от двете: едната — силна и изтънчена; другата — цялата доброта и невинност.

— Казахте, че сте затруднена — започна Флойд. Той отпи от разреденото питие, като се питаше дали може да довери на Сибил, че сърцето му е съвсем здраво и да пийне едно свястно уиски със сода. Облегнат в нишата на хлад, благодарение на климатичната инсталация, която предпазваше от юлската горещина, той се любуваше на шахматно декорираната стая. Елегантно и отчетливо; като самата Сибил. Идвал беше два пъти по-рано на вечерни партита, но този път беше различно: само двамата, спокойно, приятелски. Единият — нуждаещ се от помощ, другият — разположен да я даде. — От какво сте разтревожена и как бих могъл да ви помогна?

— Имам много големи планове — каза Сибил. Наклони се съсредоточено към него. — Страхувам се, че може би са твърде големи. Страхувам се, че може да изглеждам амбициозна, а всъщност онова, което наистина искам, е да разнеса щастие и спокойствие на милиони хора.

Флойд я загледа внимателно.

— Милиони хора. За църквата на Кълпепър ли говорите?

— Катедралата. Катедралата на радостта. Да, но много повече, несравнимо повече. Никой няма идея… — гласът й секна, след това тя продължи — никой не знае какво съм замислила… нямам достатъчно близък човек… става въпрос за много пари, разбирате ли, а това ме плаши, не смея да говоря за това, дори с вас. — Тя млъкна, като че ли да набере кураж. — Флойд, искам да построя град около катедралата. Истински град, място за посещение на хиляди, стотици хиляди. Могат да идват за час, за ден, за седмица, за колкото им е необходимо — със семействата си — да слушат проповедите на Лили, да медитират, да се разведрят със спорт и игри, да си купят каквото пожелаят в десетки магазини, да прекарат времето си близо до природата, далеч от напрежението и изкушенията на всекидневния живот.

Настъпи тишина.

— Мила моя — каза накрая Флойд. Остави чашата си и Сибил я напълни отново от гарафата на масичката до нея. Този път питието бе по-силно. — Мила моя. Наистина амбициозно.

— Много амбициозно — Сибил въздъхна. Погледът й изразяваше опасения. — Много пари, много усилия… изглежда ли повече амбициозно, отколкото добронамерено?

— Не, не, не исках да кажа това. Как бих могъл, когато ми казахте, че единствената причина за построяването на този град е да се разнесе щастие и спокойствие…

Сибил кимна.

— Вие наистина разбирате. Но сте толкова добър, Флойд; не знаете колко много хора ми завиждат и желаят да ме възпрат. И може да успеят. Не мога да го направя сама. Знаете, че ме бива в бизнеса, обикновено постигам онова, което искам, дори ако трябва да бъда твърда и жестока, понякога и с измама…

— Глупости, защо говорите за себе си по този начин? Вярвам, че сте добра в бизнеса, вярвам, че сте силна, когато е необходимо. Наистина ви вярвам. Но нищо повече.

Сълзи изпълниха очите на Сибил. Само две преляха и блеснаха като скъпоценни камъни върху матовото й лице. Тя ги докосна с носната си кърпичка.

— Никога не плача — каза тя с извинителна усмивка. — Силните бизнес дами не си го позволяват, нали? Но пък и не е често да срещнеш толкова благороден човек. Благодаря ви, Флойд. Имам нужда да разговарям от време на време с човек като вас, за да не губя перспектива.

— Когато пожелаете. Не преставаме да сме проповедници само защото сме се оттеглили от амвона, мила. Винаги сме там, където се нуждаят от нас.

— Нуждая се от теб — прошепна Сибил, но се чу почти само въздишка.

— Какво беше това? — Флойд се наведе по-близо.

Тя поклати глава.

— Нищо. Не бих могла да го кажа… не си позволявам слабости. С течение на времето се научих, че трябва да върша онова, което ми е възложено. Ти виждаш само доброто в хората, Флойд, но няма начин да постигна целите си, без да извърша неща, които не са ми присъщи. Хората казват, че съм груба, дори безмилостна, и струва ми се, че може да са прави. Не вътрешно, но на повърхността, разбираш ли? Мога да се състезавам с всеки. Но по-късно винаги ме боли, ако съм наранила някой… не мога да понеса, когато успея за сметка на някой друг. Не че съм замисляла предварително капани, но понякога нещата така се развиват…

— Сибил — Флойд постави долу питието си и се плъзна по дивана, докато хвана ръката й. Грубите му пръсти бяха запазили студенината на чашата. — Можем да говорим за града, който искаш да построиш, можем да говорим за огромните суми, за които изглежда се тревожиш; но трябва да спреш да се самобичуваш. Усещам хората инстинктивно и знам, че никога не би била безмилостна. Намеренията са от значение, а твоите намерения са благородни. Не клати глава, глупаво момиче. Познавам те по-добре, отколкото ти сама се познаваш. Сега, кажи ми името на града, който искаш да построиш.

— Ох — тя се позасмя. — Почти бях забравила. Искам да го нарека Грейсвил^[3].

— О… Добро наименование. Лили трябва да е доволна.

— Да, но и затруднена. И уплашена. Както и аз всеки път, когато се замисля за това. Твърде много е за сам човек, Флойд. Ти си прав — притеснена съм за парите; тези, които сме употребили и огромните суми, които ще пристигнат. Някой трябва да ми помага, да ме съветва, да застане зад мен, когато ме обвинят… — Тя започна да трепери — … в съревнование… с… Бога…

— Боже Господи! Кой би посмял да го каже?

— Някои проповедници… няма да кажа имената им, не ме питай… и някои финансови консултанти…, когато споменах идеята за града. Нищо конкретно, дори не посочих мястото, казах само колко чудесно би било, ако на хората се даде възможност да получат мир, спокойствие и време за размисъл, но и шанса да се срещнат с други, изпитващи подобна потребност.

— И ти се изсмяха!

Тя кимна с наведена глава.

Флойд я хвана за брадичката и повдигна главата й, за да я накара да го гледа в очите. Бледосините очи светеха с твърда непоколебимост и той си каза, че никога не е виждал толкова неподправена почтеност и копнеж за разбиране. Силна, преуспяваща бизнес дама, проправяща пътя си в един мъжки свят и въпреки това жадна за любов и подкрепа. И толкова невинна, нямаше представа дори колко пари могат да се съберат чрез този неин град.

Флойд почувства силата си. С малката, трептяща брадичка на Сибил между пръстите, той изпита опияняващо чувство на превъзходство, мощ, интелигентност.

— Ще ти помогна, Сибил — каза той с дълбок и вибриращ от вълнение глас. — Ако си ме поканила тази вечер да ме помолиш, отговорът ми е да. За мен ще бъде чест да ти помогна, и никой не би могъл да ни обвини в самонадеяност или амбиция, защото онова, което ще правим, е за доброто на други хора, не за наше лично удовлетворение или за да си напълним джобовете.

— О, не. Не това. Никога. — Тя въздъхна дълбоко. — Не знам какво бих направила, ако бе отказал да дойдеш тази вечер и да ме подкрепиш.

Сила закипя във Флойд. Повече не можеше да се въздържа.

— Никога не бих могъл да ти откажа — прогърмя гласът му. — Аз съм тук! Винаги ще бъда тук. — Ръцете му я обгърнаха, притиснаха до задушаване върху сакото от туид.

— Не — извика задъхано Сибил, отблъсквайки се от него, за да си поеме въздух. — Не, не мога, Флойд.

— Не можеш? Няма нещо, което да не можем да направим, Сибил, стига да сме заедно. Повярвай ми, аз те разбирам.

— Не, не знаеш… ох, по дяволите… — Тя скри лице в ръцете си.

— Какво? Какво? Какво по дяволите…

— Флойд. — Тя повдигна набразденото си от сълзи лице. — Аз не мога да се наслаждавам на секса. Никога не съм могла. Опитвала съм се, искала съм. Знам, че нещо не е в ред с мен, но…

— Не! — избухна той. — Виновни са мъжете, с които си била! Бедното ми малко момиченце, трябва да си се любила с най-големите леваци в тази част на земното кълбо. Нужен ти е мъж, който знае какво прави, познава жените, познава и теб. — Той я привлече към себе си отново и започна да разкопчава блузата й. — Поемам грижата за теб, дете. Сладко дете, малко бедно дете, много, много е трябвало да чакаш за Флойд.

Сибил потрепери и се облегна на ръката му, докато късите му пръсти разтвориха блузата й и се вмъкнаха под копринената материя, покриваща гърдите й, за да ги погали. Слаба усмивка трепна по устните й.

Тя лежеше безучастно, докато Флойд се освобождаваше от нейните и собствените си дрехи, а след това я пренесе върху дебелия килим пред софата. Тя продължи да лежи спокойно и когато ръцете му се плъзнаха надолу по тялото й и я пронизаха, тогава бавно раздвижи бедрата си.

— Флойд — прошепна тя и вдигна глава към него. Устните й — все още затворени — се разтвориха под неговия натиск и едва тогава, като че ли внезапно открила страстта, тя вплете езика си в неговия. Той се отдръпна.

— Видя ли? — извика той дрезгаво. — Видя ли на какво си способна? — постави крак върху тялото й. — Сибил — извика той ликуващо, — ти си моя!

 

 

Бялата рокля на Лили блестеше като маяк пред олтара в Катедралата на радостта. Малкото й личице бе бледно, ръцете й пърхаха като птичета, когато жестикулираше, за да подчертае нещо важно. Стоеше права в кабина зад мраморния амвон. Сибил й беше казала да стои така, че всеки присъстващ да я вижда добре.

„Те трябва да почувстват силата ти“, беше казала тя и й показа как да се навежда напред към аудиторията. Сега в бялата си дреха тя светеше като слънце над тях.

— Какво търсим сега — запита Лили риторично, и гласът й прозвуча високо, младежки чисто в глухата, все още незавършена църква — себе си, скритото аз, заровено вътре в нас — заровено, невидимо, непостижимо за момента — но в очакване да бъде открито.

Църквата беше пълна: около хиляда мъже, жени и деца, дошли чак от Мериленд, Пенсилвания и Западна Вирджиния, за да чуят проповедта на Лили. Онези, които не бяха успели да дойдат, наблюдаваха службата по телевизията; други щяха да я гледат на запис през седмицата. Лили знаеше, че я гледат: изпращаха писма, пощенски картички, малки подаръци и пари.

Телевизионните оператори насочваха камерите си към Лили и нейното паство от четири дискретни стратегически точки. В студиото във Феърфакс режисьорът избираше кой от четирите образа трябва да се излъчва във всеки момент от „Часът на божията милост“. Повечето време на екрана се виждаше Лили, вглъбена и девствена, гримирана така, че да подчертае чистия, сладостно мил вид на лицето й.

— Какво можете да направите? — попита Лили. — В този объркан свят на противоречиви послания — противоречиви и много често опасни, ако не се разчетат правилно. Послания от работодатели, приятели, управляващи, дори роднини… какво можете да направите, за да осмислите света?

Да осмислите. Изглежда толкова просто, но е толкова трудно да намерите достатъчно време за дома, семейството и работата, за някоя вечер с приятели, за четене на вестници или за гледане на новини по телевизията, да намерите ключа към света, в който живеете. Толкова сте натоварени… толкова неща се изискват от вас…

Започвате да си мислите, че не можете.

Това не е вярно! Вие сте точно толкова способни, колкото и всички експерти! Господ ви е надарил със също толкова ум; с толкова мъдрост, колкото всяко друго същество в света! Слушайте ме! Аз ви познавам! Била съм при вас в домовете ви, говорила съм с вас; държала съм децата ви в скута си; хранила съм се на масата ви. Вие сте силни и добри!

Страхувате се да го осъзнаете.

Защо се страхувате? Какво ви пречи да навлезете в себе си, да откриете и да отключите онова друго, скрито аз, което знам, че съществува, защото съм го видяла.

Страхувате се от неизвестното. Страхувате се, че онова, което откриете, може да промени живота ви, а изглежда, че е по-удобно да си останеш при познатото и известното. Или се страхувате, че личността, скрита във вас не е мъдрото същество, за което копнеете, а някакъв невежа, или може би зло и долно същество. Вие не вярвате в себе си, в аз-а, с който още не сте се срещали.

Лили протегна ръце към молещите се. Със затаен дъх, без да трепнат, те чакаха.

— Доверете се на себе си! Повярвайте в себе си, в мъдростта и добротата, която Господ влага във всяко свое същество! И ако не можете да повярвате, ако не можете да се доверите на себе си, доверете се на мен! Повярвайте в мен! Аз знам на какво сте способни! Аз знам, че няма нищо, което не можете да направите, да разберете или споделите с другите! Доверете ми се, повярвайте в мен, помогнете ми да ви помогна!

Млад човек от аудиторията се изправи и залитна към олтара.

— Преподобна! — хълцаше той. — Преподобна Лили, аз ти се доверявам, аз вярвам в теб, аз те обичам! — Той падна на колене в подножието на мраморните стъпала, протягайки ръце към Лили, така както нейните бяха протегнати към него и останалите молещи се.

В студиото във Феърфакс режисьорът превключи камерите и на екрана се появиха нови картини: Лили, протегнала ръце, усмихната със сълзи в очите, младият човек, политнал към нея с набраздено от сълзи лице, други, станали от пейките, си проправяха път към олтара, или коленичеха на мраморния под.

— Ще ти помогна! — извика възрастна жена. Тя се заизкачва по мраморните стъпала, но в същия миг двама младежи в тъмни костюми, избръснати и красиви, пристъпиха напред, решително я хванаха за ръцете и я издърпаха назад при останалите. — О, съжалявам! — извика тя. — Увлякох се… — Тя отвори портмонето си. — Исках да дам на преподобната Лили пари, да й помогна да завърши катедралата, да посещава хората и да върши добро! Това не е лошо, нали, преподобна Лили? Няма да кажеш не! Искам да помогна!

Лили пламна. Това беше най-омразният момент.

— Благословена бъди — каза тя. Гласът й проеча почти тъжно в църквата. Тя посочи с ръка една колона с дърворезба, висока около три фута с отвор отгоре. — За тези, които желаят да помогнат… — прошепна тя.

— Благодаря ти! — възкликна жената. — Господ да те благослови. Тя пусна парите в колоната. Другите я последваха. Лили се обърна и заговори към една от камерите; гласът й беше малко по-висок от обикновено, а думите — малко по-механично изречени.

— Всичко, което давате, е като милувка за сърцето ми. То ми помага да разнеса до всеки радостта от себеоткритието, за което всички копнеем, молим се, мечтаем и обичаме… така, както аз ви обичам. Лека нощ, любими приятели; изпращам ви благословията си, Божията благословия, до дните, когато отново ще се срещнем.

Прозвучаха звуци на орган и Лили запя; гласът й бе тих и неуверен. Зад нея запя и хорът. Камерата се върна и я показа над застаналата долу пред мраморните стъпала тълпа. Огромни, красиво подредени букети цветя покриваха почти целия олтар, а блещукащи светлини като че ли обливаха със златни искри Катедралата на радостта. Друга камера се насочи към седящите по пейките хора, които пееха. На екрана се появи адрес и звучен мъжки глас го прочете високо, призовавайки аудиторията да изпрати пари, или да пише на преподобната Лили Грейс. След това се появи кратък списък на градовете, които същият глас прочете, като добави, че преподобната Грейс ще бъде там следващите две седмици.

Лили тръгна към задната част на олтара и изчезна зад малка вратичка, където Сибил я чакаше. Тя отпусна глава на рамото й.

— Толкова се уморих — прошепна тя.

— Такова вдъхновение — каза Сибил. — Може би трябваше да споменеш Бог още няколко пъти, но всичко останало беше най-доброто от всичко, което досега си правила.

— Видя ли ги? — попита Лили, като повдигна глава с блеснали очи. — Те бяха щастливи! Те ме обичаха, обичаха казаното от мен; Сибил, те се нуждаят от мен.

— Разбира се, че се нуждаят — потвърди Сибил гальовно. — Без теб животът им би бил окаян. А има още милиони, Лили, те те чакат. Сега можеш да спреш, почакай докато построим Грейсвил. Ще осъществим всичките си мечти. Обещавам ти.

Лили кимна.

— Вярвам ти. Бих искала само да не трябва…

— Но трябва. И трябва да го казваш по-силно. Не можем да строим без пари. Без пари не можем да правим добро. Нали знаеш?

— Да. Благодаря ти, Сибил. Не съм много практична. Ако не беше ти, бих могла да помагам само на няколко души едновременно. Ще правя, каквото ми казваш. И ще гледам да не се оплаквам.

Излязоха от църквата от задната врата и се качиха в лимузината на Сибил. Тя прегърна Лили през рамо и я остави да дремне на рамото й, а тя пийна няколко глътки мартини, докато шофьорът ги откарваше обратно във Вашингтон. Толкова просто, кога ли нещо е било толкова просто? Тя гледаше разсеяно малките градове и ферми, покрай които минаваха. Точно този следобед беше получила сметката за всичко, което Лили бе получила за първите три тримесечия от годината. Ако четвъртото тримесечие е същото — сборът от годишните постъпления ще бъде кръгло двайсет и пет милиона долара.

Достатъчно, за да се направят много добрини на хората, които най-много заслужават. В тъмнината на колата тя погали рамото на Лили.

— Ти си съкровище — каза тя, а Лили задрямала се сгуши обичливо към нея.

 

 

Вторниците и повечето от петъците принадлежаха на Карлтън. Той бе наел котеджа за гости във фермата за коне на свои приятели и там двамата със Сибил прекарваха от ранен следобед до късно през нощта. От време на време отлитаха със самолета му до неговата къща в Адирондак за целия уикенд, но само през месеците, когато Карлтън и Валери не ходеха на планина. По този начин той държеше съвършено разделени двата живота.

През тези уикенди Валери мислеше, че е в Ню Йорк, а във вторниците и петъците — на срещи с приятели, съветници по инвестиране и клиенти, чиито ценни книжа управляваше. В действителност Карлтън се бе отказал от повечето си клиенти. Достатъчно бе да управлява парите на Валери, на майка й и собствените си. Останалото време разпределяше между конете и Сибил. Тя владееше изцяло мислите и чувствата му. А той не знаеше нито как да се справи, нито отделяше време, за да обмисли път за отстъпление. Когато не бяха заедно копнежът му по нея бе толкова силен, че се чувстваше болен. Копнееше по безпомощността й, която странно контрастираше с деловите й качества; по нежното обожание към него, на фона на което още по-обаятелно звучаха хапливите анекдоти за хора от телевизионната индустрия; по невъздържаната й сексуалност, след като се увери, че той няма да й причини болка.

Валери беше зашеметяващо красива, отлична домакиня, превъзходна съпруга. Обича я колкото може да се обича жена, казваше си той; но в края на краищата съзнаваше, че е егоистично говедо, и че му е трудно да изпитва дълбоки чувства към когото и да било… всички жени му го бяха казвали. Но Сибил го беше завладяла напълно.

Нещата помежду им вървяха толкова добре, че Сибил ги смяташе за решени. Внезапно, обаче, един вторник сутринта през последната седмица от единайсетия месец на връзката им, когато тя пристигна, него го нямаше в котеджа за гости. Нито се обади по телефона, нито дойде по-късно през деня. Не беше го чула и след това. — И сега, на път към котеджа в петък следобед я обхвана ярост и страх. Но щом видя паркираната на обичайното дискретно място кола, тя изпита такова облекчение, че почти се втурна в къщичката.

— Помислих, че си ме изоставил без да ми кажеш — прошепна тя. — И че оставам отново сама.

Той седеше тежко отпуснат в голямото кресло.

— Знаеш, че не бих го направил.

Сибил спря рязко в средата на стаята.

— Какво се е случило? — Обикновено трийсет секунди след пристигането те тръгваха към леглото. Този път той дори не я погледна. — Е? — попита тя. — Няма ли да ми кажеш?

Той вдигна глава и я погледна.

— Знам, че не обичаш да слушаш за неприятностите на другите — отвърна той, потръпвайки.

— Не, но за твоите искам да чуя. Може би мога да помогна. Карл, какво се е случило?

След като потрепери отново, той с усилие проговори.

— Загубих известна сума пари. На борсата. Станал съм невнимателен, не обърнах внимание, мислех за теб… — Той я видя да застива и бързо продължи. — Вината не е твоя, не те обвинявам. Никой не мога да обвиня, единствено себе си. Това е най-лошото, разбираш ли — няма кого да обвиниш; само себе си. Направих няколко тъпи операции, не улучих момента. Мислех, че залагам на сигурно, но информацията е била фалшива… акциите спаднаха главоломно…

— Кога?

— Понеделник следобед. Там бях и във вторник — в Ню Йорк, гледах как парите ми изчезват по дяволите.

— Колко?

— Не само моите. Господи, и това би било лошо. Но отидоха и на Валери, и на майка й. Всичките им шибани ценни книжа отидоха по дяволите.

Сибил почувства, че трепери от възбуда.

— На Валери? Всичките пари на Валери? Пропаднали?

— Не прекалявай — отвърна й грубо той.

— Колко всъщност?

— Всичко — нейните, на майка й и моите — почти петнайсет милиона.

В котеджа настъпи продължително мълчание. Сибил закрачи напред-назад в малката стая. Всичките й пари. Пропаднали. Тя няма нищо.

— Няма ли да седнеш? — попита Карлтън.

Тя поклати глава и продължи да крачи, още и още, не можеше да се спре, толкова бе развълнувана.

— Мисля си какво можем да направим ние?

— За бога, ние да намерим за мен петнайсет милиона, за да възстановя загубеното. — Гласът му изтъня, очите му горяха. — Нищо не можеш да направиш. Единственото, което мога да направя, е да започна да продавам всичко, което притежавам. И да кажа на Вал. Как, по дяволите, да й кажа? — Той се отпусна още повече във фотьойла. — Баща й ми вярваше, аз управлявах парите му. И страхотно ме биваше. Всички ми се доверяваха. Всички ме мислеха за златоносна кокошка. Когато станеше въпрос за пари никога нищо не съм пропускал. Господи! Как по дяволите…, как по дяволите… го направих? Изгубил съм си нюха. Изгубих парите, задник! Ще трябва да продам конете, фермата, самолета… и да кажа на Вал. Апартаментът в Ню Йорк, картините, Господи, огромното богатство от картини… Имах всичко… разбираш ли всичко! — а сега то отива по дяволите. И трябва да кажа на Вал.

Сибил крачеше. Беше й горещо и студено, чувстваше се възбудена и възхитена. Очите й обхождаха всичко, като че ли виждаше света за първи път. Спря се пред прозореца. Не избързвай. Помисли предварително. Тя е във властта ми; аз ще решавам бъдещето й. Загледа се през прозореца. Навън се виждаха ливадите и полята на Вирджиния, златнозелени на утринната светлина. Декари земя, достигащи до хоризонта. Достигащи до Кълпепър, където освен Катедралата на радостта, ще има и град, наречен Грейсвил.

— Карл — меко каза Сибил. Някаква идея се зараждаше в главата й и разпростираше клони като дърво. Дървото можеше да се разраства безкрайно.

Тя придърпа друго голямо кресло близо до Карлтън и седна, краката й почти докосваха неговите.

— Карл, ти не си ме загубил. Аз съм тук. Ще ти помогна.

Той поклати глава.

— Карл, изслушай ме. Погледни ме. Имам идея.

Той я погледна изпод почервенелите си клепачи. Не беше бръснат и вероятно не е лягал изобщо, мина й през ума.

— Слушаш ли ме?

Той кимна.

— Ти знаеш за катедралата ми, беше там. — Тя почака. — Нали?

— За Бога, разбира се, че знам.

— Не съм ти говорила за Грейсвил.

Той я погледна.

— Никога не съм чувал за него.

— Той още не съществува. Слушай сега. Знаеш ли как беше построена катедралата?

— С дарения. Ти каза седем милиона… очакваш още три.

— Добре. Успя да си спомниш. Парите се внасяха във Фондация „Часът на божията милост“. Данъчно облекчени дарения за непечеливша религиозна институция, управлявана от борд на директори, начело с пенсиониран проповедник, много почтен човек на име Флойд Басингтън.

— За бога, Сибил, нямам никакво време…

— По дяволите, изслушай ме, кога изобщо съм ти губила времето? Касиерът на борда е Монти Джеймс, президент на „Джеймс кредити и спестявания“, вицепрезидент и секретар е Арч Уорман, президент на „Уорман строители и предприемачи“. Бордът ми плаща да продуцирам „Часът на божията милост“. Бордът получава всички дарения за „Часът на божията милост“ и ги изразходва. Бордът планира да построи град, наречен Грейсвил, на земя, която ще закупи в съседство с двата акра, купени за Катедралата на радостта.

Карлтън се понамръщи.

— Изразходват парите както си искат ли? Без ограничения? Без надзорен комитет?

Сибил кимна одобрително. Понякога Карл бързо схващаше.

— Да — каза тя.

— И имате банков президент и строител.

— Той е и предприемач.

Погледите им се срещнаха.

— Какво си намислила? — попита Карл.

— Мисля, че бордът ще те покани да станеш акционер в строителната компания, която ще закупи необходимата ни земя за Грейсвил. Пазарната цена на тази земя е около десет хиляди долара на акър. Ако ти я купиш — хиляда и триста акра за тринайсет милиона — мисля, че бордът ще купи земята от теб на цената, която ти посочиш без пазарлъци. Да речем — трийсет милиона.

Карлтън не откъсваше поглед от нея. Печалбата от седемнайсет милиона…

— И къде ще намеря тринайсет милиона, за да купя земята?

— Не можеш ли да ги събереш? Продай остатъка от ценните си книжа, заложи имотите, за които говориш — апартамента в Ню Йорк, Стърлинг Фармс, картините…

Той отговори бавно.

— Ще се съберат горе-долу. — Кимна два пъти. — И ще получа трийсет милиона, когато продам земята?

Сибил се засмя тихо.

— Само двайсет и шест. Ще стане за около три месеца. Флойд, Монти и Арч — всеки ще вземе по един, както и аз, за преданите ни усилия в твоя полза. Това ти оставя тринайсет милиона за ценните книжа на Валери, майка й и твоите, и още тринайсет, за да изплатиш полиците и ипотеките, с които си събрал парите.

— Ще се върна там, откъдето почнах.

— Но никой няма да узнае.

Лицето му помръкна.

— Не съм сигурен… Не ми харесва много.

— Нито аз — извика бързо тя. — Предпочитам да правя всичко открито, честно, не харесвам някои от нещата, които ми се налага да правя. Заради тях нощем не мога да спя, защото знам, че това не съм истинската аз. Но Карл, толкова добро мога да направя с Грейсвил. Какво значение има как сме спечелили парите, когато от това ще произлезе добро? Добро и за теб.

— Откъде ще вземете трийсетте милиона, за да купите земята от мен?

— От даренията. Набираме сто и петдесет милиона, за да покрием началните разходи за Грейсвил. Миналата година Лили донесе над двайсет и пет милиона. Тази година ще са близо трийсет, а следващата ще стигнем седемдесет и пет. Но ще се нуждаем от всеки цент.

Той я изгледа.

— И ги събирате само с едно шоу?

— Тя се явява два пъти седмично.

— И хората изпращат…

— Това е само началото. Все още сме далеч от Суагарт или Джим и Тами Бакър. Но ще ги задминем, въобще не могат да се сравняват с Лили.

— Колко… Той се покашля. — Каза сто и петдесет милиона за града.

— Да, но ние ще съберем много повече, преди да е завършен. Необходим ни е резервен фонд за продуцирането на „Часът на божията милост“, което включва моята заплата като продуцент и разходите ми, заплатите на борда, наем за офиси, коли, самолет на корпорацията… не е евтино да се поддържа развиваща се организация, Карл.

Той замълча.

— Бордът — каза накрая. — Вярваш ли им?

— Поели са сериозен ангажимент да построят Грейсвил, за да създадат радост на последователите на Лили. Флойд, президентът на борда, е проповедник, казва, че имал слабо сърце. Направих справка и разбрах, че е бил отстранен заради други слабости, но е отличен за фондацията „Часът на божията милост“ — предан и енергичен. Монти Джеймс ще изготви заемите за плановете на Фондацията, така че бордът да плати на Арч Уорман за строежа на града. И двамата са толкова ангажирани, колкото и Флойд.

— А ти?

— Разбира се.

— Не, искам да кажа, какво е твоето положение в борда?

— Никакво — отвърна Сибил моментално. — Аз работя зад кулисите. Толкова отдавна го върша, че там ми е най-добре.

— Не ти вярвам.

— О, Карл, каква е разликата? Не заемам никакво място в борда, името ми не е свързано с него или Фондацията. Ще говорим ли за строителната компания, в която ти ще инвестираш?

— Не съм казал още, че приемам.

— А какво чакаш? Къде другаде би спечелил толкова бързо тринайсет милиона, Карл, без никой да разбере? — Тя скочи на крака и тръгна към вратата. — Отивам си вкъщи. Ако искаш да ми се обадиш…

— Чакай! По дяволите, Сибил, не съм казал… — Той се изправи и започна да крачи, както Сибил преди малко. — Кога ще са ти необходими парите?

— В началото на декември. След два месеца. Това време ще ти е необходимо, за да ги събереш. Три месеца в краен случай. Монти преговаря със собствениците на земята. Може да проточи, но не бих искала да стане след началото на годината.

— Три месеца. Бих могъл да се справя. — Направи още няколко крачки, след това я погледна. — Защо правиш това за мен?

— О, Карл, поради толкова много причини. Обичам те, ти го знаеш. Бих направила всичко, което е по силите ми, за да те измъкна.

— И?

— Сделката е хубава. Ти си получаваш тринайсет милиона печалба, а ние винаги можем да употребим извънредните четири милиона.

Той я загледа втренчено.

— И?

След малко тя въздъхна.

— Никога няма да оставиш Валери без средства. Ако получи обратно парите си, тя ще може да се грижи сама за себе си — за това я бива. А ти можеш да дойдеш при мен с чиста съвест.

— Да дойда при теб. С чиста съвест.

— Защо не? — Гласът й звучеше спокойно, но вътрешно трепереше от възбуда. Сибил Стърлинг. Мисис Карлтън Стърлинг. Сибил Стърлинг от Стърлинг Фармс. — Съвсем почтена сделка — каза тя, а след това снижи гласа си до страстен шепот. — Злоупотребите ти премахнати без следа, Лили и Грейсвил носят приличен доход и ние двамата — заедно. О, Карл, има ли нещо по-хубаво? Да бъдем заедно след толкова месеци очакване! Но чудесни месеци — добави тя бързо. — Най-прекрасните месеци от живота ми, когато разбрах, че наистина мога да обичам, да бъда обичана и да не се плаша. През които ти ми помогна да порасна. През които започнах да живея. — Тя спря и за известно време замълча. — Знам, че не трябва да съм ненаситна, че трябва да се задоволявам с каквато и да е попаднала ми радост. Но ние сме говорили да се съберем, Карл, говорихме за това и сме чакали… толкова много…

Той мълчеше. Думите се запечатаха в главата му като издялани с длето. В устата си усещаше сладко-кисел вкус. Да, бяха говорили за това. Беше мечтал. Беше фантазирал за това, обикаляйки стопанството си. Мислеше за нея, когато яздеше, когато се обличаше и събличаше, когато се любеше с Валери.

— Карл — произнесе тя нежно. — Позволи ми да ти дам онази радост, която ти ми даде… нов живот… — Гласът й го обви така, както се обвиваха краката й около бедрата му. Всичко останало изчезна и той я изгледа, като че ли току-що бяха пристигнали в котеджа след няколкодневна раздяла.

— Сибил, за бога, мина цяла седмица. — Той пресече стаята и я вдигна на ръце. — Господи, как ми липсваше!

 

 

Около Коледа, всред партита и гости, Карлтън и Валери си разменяха едва-едва по някоя дума. Карлтън, напрегнат и разсеян, спеше лошо, ядеше, когато свари и се самоубеждаваше, че бясното темпо на живот няма да позволи на Валери да забележи нещо. Но Валери забеляза достатъчно, за да го закачи няколко пъти за лошото настроение, преди да се отдръпне. Прекалено бе заета с приемите в Стърлинг Фармс, за да се задълбочава повече. Сигурно има връзка с някоя — на няколко пъти се държа невнимателно, говорейки за пътуванията си в Манхатън, а имаше и други признаци — но не знаеше коя е тя и не желаеше да узнава. Имаха твърде много други проблеми, като се започнеше с женитбата им.

Карлтън я наблюдаваше, отдадена на собствените си мисли, и изпадна в паника. Ако заради нещо я беше ядосал, би могла да го изхвърли или да поиска развод, което би предизвикало разкриване на всичко по финансите им. Дори да не поискаше развод, а само защото не се чувства вече близка с него, би могла да реши сама да управлява парите си. Вцепеняваше се от ужас, че с всеки изминат ден двамата все повече се отдалечаваха един от друг. Когато майка й пристигна на гости, той си представяше как двете тайно си говорят и го гледат с подозрение. Някой от близките дни ще го накарат да седне и да им даде сметка за финансите. Представяше си целия разговор.

Паниката му беше толкова голяма, че когато Валери му каза един ден преди Коледа, че иска двамата да отидат някъде за малко, той не можа да я разбере.

— Не искаш ли да си тук за празниците? Защо не? Какво лошо има, ако си тук?

— Нищо, ако бяхме сами. Уморена съм да се мъча да отнема от тълпите гости малко време, за да останем заедно, Карл. Мисля, че ни е необходима почивка от фермата и от всичко останало.

— Не можем да тръгнем; не можем да кажем на всеки…

— Знам; засега сме вързани тук. Искам обаче да отидем някъде след първи януари. Само двамата.

Той помисли за предложението.

— Може да успея за тогава. Ако не веднага след първи, поне към средата на януари.

— Не — каза тя твърдо. — Не съм съгласна. Не искам да чакам. Знаеш, че това ни е необходимо, Карл.

Той се замисли. Не можеше да отсъства. Трябваше да държи Сибил под око, за да знае какво става.

— Можем да отидем в Ню Йорк, ако искаш. Ще мога да се обаждам от време на време в офиса, а в останалото време ще ходим на вечери, театри…

— Карл, казах сами. Доникъде няма да стигнем, ако продължаваш да организираш партита навсякъде, където отидеш. Мисля, че нашият брак заслужава да поговорим. Или не? Нямам намерение да чакам дълго, за да разбера.

Точно от тези думи се страхуваше най-много.

— За бога, разбира се! Какво точно искаш, Вал? Ще направя всичко, което искаш, само не ме заплашвай.

Веждите й се вдигнаха.

— Не те заплашвам. Казах само, че не мога да чакам месеци за разговора. Казах ти и какво искам: да отидем на спокойно място, където няма да ядем, заобиколени от тълпи хора. Да се сближим отново, да се любим и да забравим целия останал свят. Не мисля, че искам твърде много. Наречи го новогодишен подарък.

Карлтън я прегърна, така че да не вижда лицето му.

— Звучи страхотно. Къде искаш да отидем?

— На планина. Не ти ли харесва?

— Да — отвърна той с едва забележимо колебание. — Особено, ако ще се почувстваш щастлива. Ще тръгнем веднага след първи. — Ръцете му я притиснаха по-силно. — Една седмица в Адирондак, далеч от останалия свят.