Джудит Майкъл
Заслепени от страст (16)

Глава 16

През юни, още в началото на лятната ваканция, Ник и Чад се преместиха във Вашингтон. Фургонът, с който се пренасяха винаги пристигаше рано и оставаше до късно. Стаите постепенно опустяваха, докато накрая къщата заприлича на гол и студен скелет. В нея нямаше нищо близко, или поне — познато. След това Елена и Мануел заминаха на пътешествие из страната за предоставената им като подарък от Ник едномесечна ваканция. А Чад и Ник отлетяха за Вашингтон — полет, който промени завинаги всичко в техния живот.

Ник два пъти бе посещавал града сам, за да работи с адвокатите си по сделката за EBN, а при второто си пътуване купи и къща. Тя беше на улица „N“ в Джорджтаун, построена през 1819 г., четириетажна, с червени тухли и черни жалузи, големи квадратни стаи с камини, стръмни тесни стълбища и високи тавани с дърворезба. Високи дървета оформяха зелен тунел над полегатата улица и тухлената пътека пред къщата. Няколко преки по-нататък на Уисконсин и на улица „М“ имаше ресторанти, магазинчета, художествени галерии и огромна търговска алея, изградена в стила на главните улици от края на века: с газени лампи, павирани улици, високо струйни фонтани и перила от ковано желязо по стълбищата.

Джорджтаун изглеждаше като малко селце. Чад и Ник заедно изучаваха тесните му улички. Караха велосипедите си по неголямата ивица покрай залива Чесапийк и Охайо Кенъл. По пътя се смесваха с други велосипедисти и туристи, гледаха лодките, теглени от магарета и си мислеха колко приличат на картинките от учебника по история на Чад. Минаваха покрай магазини и ресторанти, строени сякаш през 17-ти или 18-ти век, а след това по улиците с резиденции, или редици къщи във федерален стил, притиснати една до друга, издигащи се направо от тротоара, с малки портали или веранди отпред и задни дворове, скрити зад високи стени. Всички къщи бяха поне на сто-двеста години, тухлите им с времето бяха добили тъмен блясък, прозорците с малки стъкла и многобройни отвесни и хоризонтални дървени рамки, отразяваха трептящите отражения на старомодното улично осветление, а вратите — с тежка дърворезба и вградени гравирани огледала. Нищо не би могло да изглежда по-далечно от кварталите в Сан Хосе, където къщите бяха нови, дворовете големи и открити — с горещо слънце, което рефлектираше върху пастелни цветове и огромни палми.

Чад беше сигурен, че ще ненавижда живота си във Вашингтон, но не му оставаше време да намрази нещо. Стаята му в Джорджтаунската къща заемаше по-голямата част от третия етаж и той прекара една невероятно вълнуваща седмица с Ник в закупуване на мебели за нея и в намиране на най-подходящото място за всичките си съкровища. Помогна на Ник в подреждането на другите стаи, свикна с високите тавани и тесните, дълги прозорци, които контрастираха с квадратните форми, към които беше привикнал в къщата им в Сан Хосе.

Втората седмица започна да посещава дневен лагер във Вирджиния — упражняваше лък, езда, плуване, тенис, футбол и поло. Рано сутрин вземаше автобуса и се връщаше малко преди вечеря. Едва му оставаше време да помисли за Калифорния, а още по-малко — да почувства липсата й. Не повече от няколко минути дневно се питаше защо майка му го беше поканила само веднъж от пристигането им; това съвсем не бяха обещаните чести посещения.

— Ще изработим график на срещите ви, след като се настаним окончателно — каза Ник на вечеря през четвъртата им седмица във Вашингтон. — Може и да не я виждаш толкова често, колкото би искал, но пък ще я посещаваш сам, без аз да се въртя наоколо. Това ще ви помогне да се опознаете по съвсем друг начин.

— Харесва ми, когато си около нас — отвърна Чад. Той се задълбочи над рибата си. — Понякога… не мога да измисля какво да кажа. Като че ли нямаме за какво да си говорим. Но тя ми е майка.

— Е, не е толкова страшно — каза Ник нехайно. — Случва се с всеки, не само с теб. Понякога разговорите се изплъзват. Неприятното е, че повечето хора се притесняват, че нещо с тях не е наред, ако не могат да измислят какво да кажат. Няма нищо такова; те просто се нуждаят от малко спокойствие, от възможността да обмислят онова, което е наистина важно да се сподели с друг човек. Бърборенето, само за да се запълни тишината, е по-лошо от самата тишина. Моят съвет е, ако не можеш да измислиш какво да кажеш, стой спокойно и гледай замислено и умно. Това впечатлява всеки. Много скоро майка ти ще изнамери какво да каже. Или ти. Просто не се тревожи от такива паузи; те в никакъв случай не означават, че двамата с майка ти няма за какво да си говорите.

— Окей — каза Чад. — Благодаря. — Той побутваше граховите зърна в чинията си. — Значи няма да идваш с нас, когато отиваме някъде?

— По-добре ще е да не идвам, Чад.

— А ще излизаш ли с други хора, когато аз съм с нея?

— Може би. Макар че сега още си търся приятели. Като теб.

— Ти се срещаш с много хора.

— Главно с хора от бизнеса. Това е част от него.

— Но много от бизнесмените са жени.

Ник се усмихна.

— Също не е лошо.

— А излизаш ли с тях?

— Понякога.

— Но и работиш нощем, след като си легна, както беше с „Омега“. Искам да кажа, че не излизаш често с хора.

— Както в „Омега“, повечето нощи работя. Започнах друга работа, която изисква много време и съсредоточаване.

— Защо?

— Защото разучавам нов бизнес. Назначих двама вицепрезиденти, учим се да работим заедно. Необходими са ни нови програми, нови идеи, изцяло нов начин на мислене за онова, което ще правим.

— Кое е погрешно в начина, по който мама е работила?

— Не съм съгласен с много от нещата, които е правила. Казал съм ти го.

— Ъ-хъ, но… Като какво?

— Като да правиш всичко да изглежда хубаво. Наричаше го „радостна телевизия“, пълна с „моменти“ — малки драматични сцени, които отвличат вниманието на хората от главния проблем и го насочват към дребните човешки интереси. Мисля, че хората са достатъчно израснали, за да знаят, че светът е пълен с тъжни, трагични или опасни неща, толкова, колкото и с щастливи, забавни и оптимистични. Мисля, че работата на телевизията е да показва всички страни на света, колкото е възможно по-точно, независимо дали са приятни или не. Затова правя толкова много промени.

Чад кимна сериозно, въпреки че от по-раншни разговори Ник знаеше, че му става скучно, щом разговорът се насочи към отговорността на телевизията.

— Много ли хора уволни? — попита той.

— Малко.

— Известни хора ли?

— Едва ли. Ние нямаме такива. Но се надявам, че много скоро ще имаме.

— Кого уволни най-напред?

— Мортън Кейс. Мисля си, че би трябвало да го уволнят още преди девет години.

— Тогава съм се родил.

— За първи път го видях, когато беше бебе. Участваше в шоуто „Горещ стол“. Никога не ми е харесвал.

— Мама харесваше ли го?

— Да, още нещо, по което сме на различно мнение.

— Тя знае ли, че си го уволнил?

— Предполагам, че вече е научила.

Чад остана мълчалив за момент, наблюдавайки келнера да поставя чиния с цукото пред него.

— Мисля, че всичко ще се оправи — каза той и Ник не го попита какво иска да каже. Чад сам си търсеше начини за приспособяване. На девет години, той притежаваше бърз, любознателен ум и огромно въображение; четеше с ненаситно желание, гледаше телевизия, когато Ник позволеше, обичаше да спортува и се сприятеляваше много лесно. Знаеше какво означава да си обичан силно и се учеше да се справя с болката. Какво повече би могъл да направи Ник за него, освен да е на разположение, когато той би поискал да сподели радост или да подири утеха.

Само едно нещо не би направил — да уреди срещите на Чад и Сибил. Намираха се на не повече от петнайсет минути разстояние един от друг — от Джорджтаун до Уотъргейт — те сами ще трябва да си изработят график за посещения. Ник смяташе за известно време да се концентрира върху себе си. Работата му изискваше голяма енергия. Искаше да се среща с много хора и да се влюби, да се ожени отново. Не би могъл да си обясни защо смята, че по-лесно би си намерил жена във Вашингтон, отколкото в Калифорния; вероятно защото всичко беше ново, а и не избуяват ли надеждите при смяна на декора?

Докато Чад беше на лагер, той започна да открива Вашингтон за себе си: части от града, които никога не беше виждал, или познати места, но за първи път с очите на местен човек. Улиците бяха широки и чисти, автомобилният трафик — зашеметяващ, сградите — ниски, симетрични, равномерно отдалечени, създаващи впечатление за хармония, но никога за монотонност. Навсякъде имаше пространство и светлина, светлината на Източното крайбрежие — по-матова, по-плътна от калифорнийската и не толкова ефирна; тя осветяваше огромни тревни площи и мраморни монументи, нямаше и следа от обвитите в мрак и подозрителност дейности на правителството. За посетителя, или за живеещия тук от скоро, Вашингтон предлагаше фасада на чистота, откритост, почтеност, усърдие, уравновесеност и надежда за бляскаво бъдеще. Той символизираше, както всяка столица, своя собствен мит, мечтите и въжделенията на жителите си.

Ник, сега част от света на медиите, усещаше как се пренастройва, разхождайки се из града. За първи път щеше да има дял, и то съвсем реален, в неговия живот. Беше преизпълнен с очаквания: нови неща предстояха и той щеше да се промени. Дори Сибил, която често звънеше, сега му се струваше различна, тъй като бяха в един и същ град и в един и същ бизнес: по-малка някак си и по-млада. В началото, когато започнаха преговорите за EBN, тя беше както винаги твърда и яростна, защото й предлагаше само двеста милиона долара за телевизионната мрежа.

— Струва повече! — възкликна тя в офиса на своя адвокат. — Триста милиона!

— Двеста — произнесе Ник спокойно. — Това е последното предложение. Нямаш нито аудитория, нито програма, нито хора, които да я правят, за да струва и цент повече. Ти го знаеш, проучила си го.

— Знам какви са потенциалните й възможности! Тя е златна мина!

— Тогава сама я разработвай. — Ник се изправи. — До утре след обед съм в Медисън, ако поискаш да ме намериш.

— Ник, не може така! Спри, не можеш да си тръгнеш! Какво става с теб? Та ние не сме непознати; ние се познаваме! Смешно, нали? Кой би помислил само преди няколко години, когато едва можехме да си позволим да отидем на кино… — Тя стисна ръце в скута си. — Съжалявам, смятах да се държа делово. Но е трудно, защото заедно сме преминали през толкова неща, а сега се нуждая… — Тя разтърси глава; устните и трепнаха при опита да се усмихне. — Няма да се повтори, обещавам. Чувствам се толкова самотна… Ник, струва триста. Знам, че е така, но наистина искам ти да я купиш. Бих размислила за двеста, ако ти поемеш половината от дълговете.

Ник видя как адвокатът й свива устни и предположи, че беше предупредил Сибил да не опитва с този номер. Но тя не можа да се въздържи и Ник знаеше причината: задълженията й към EBN бяха най-малко сто и деветдесет милиона. Когато ги изплати — от Куентин и от продажбата на EBN ще й останат около десет милиона. Това би задоволило доста хора, мислеше Ник, но не и Сибил.

— Ако си готова да разговаряме за моята оферта, бих могъл все още да проявя интерес. Въпреки че започвам да се интересувам и от други телевизионни мрежи, които се продават. Чад и аз можем да избираме навсякъде. Не е задължително да бъде Вашингтон. Самолетът ми е в три утре след обед.

— По дяволите! — изкрещя Сибил, но той вече бе затворил вратата зад себе си. Следващата сутрин адвокатът й позвъни и съобщи, че тя приема.

— Заслужавам повече от теб — му каза тя със свити устни, когато се срещнаха отново. — Винаги си бил подъл и стиснат егоист, но никога не съм предполагала, че си и злобен.

— Каня те да пийнем по нещо — предложи Ник с мисълта за Чад. Той заведе Сибил във Феърфакс пиано бар, където останаха два часа, разговаряха за езда, лов… Избягваха други теми — оставиха музиката да запълва тишината между тях. Когато я върна в Уотъргейт, бяха почти приятели.

— Радвам се, че ще се занимаваш с телевизия — каза му Сибил, когато си казаха лека нощ. — Това е нещо, което можем да споделяме, освен Чад.

След това я видя само веднъж, въпреки че се обаждаше редовно — рано една вечер, когато тя и Чад излязоха да вечерят. Тогава си помисли, че изглежда странно смалена, почти покорна. Когато прекрати шоу игрите, излъчвани от EBN, които тя продуцираше, му се обади, за да го убеди да промени решението си, но не беше много настоятелна. А когато прекрати и „Часът на божията милост“, тя каза само, че прави грешка: Лили Грейс беше сензация и скоро щеше да стане едно от най-големите имена в телевизията.

— Няма значение — заяви Сибил на Лили вечерта, след като Ник свали шоуто. — Няма и с какво да ни е полезен, не разбира нищо от телевизия. Ще фалира след шест месеца. Аз ще те покажа на цялата страна преди той да състави програмата си. Пробвай друга рокля.

Лили се обърна към купа бели дрехи на леглото. Бяха в нейната стая в апартамента на Сибил. Въпреки че бе тук от доста време, все още не можеше да свикне с копринените чаршафи, нито с пухкавите килими, чиито влакна нежно галеха пръстите на краката й, или с банята, огромната вана и отделния душ, който струеше във всички посоки. Всичко това я караше да се чувства несигурна. Стаята бе толкова изящна, че тя не обръщаше внимание, когато понякога Сибил я молеше да остане в нея, докато тя приемаше някой. Така стана и на Коледа, когато синът й и баща му дойдоха.

— Приятно ми е да си представям, че все още сме семейство — каза Сибил тъжно усмихната. Лили напълно я разбра и остана в стаята си, докато те не си отидоха.

Но това се случваше рядко. Повечето време Сибил предпочиташе да има компания в големия апартамент и когато беше там, търсеше присъствието на Лили. Освен това носеше и изненади, като този куп дрехи, натрупани сега върху леглото й.

— Пробвай ги — каза тя, като ги разстла пред нея. — Ще задържим онова, което харесва и на двете ни.

Лили се гледаше в голямото огледало, докато ги пробваше една след друга.

— Памучната — не, — каза Сибил. — Не ти подхожда. Опитай копринените.

Лили свали памучната дреха.

— Руди казваше, че трябва да нося светли цветове, за да привличам повече внимание.

— Не е бил прав. — Сибил я гледаше как нахлузва копринената рокля през главата си. — Много по-добре; в другата изглеждаш като бавачка.

Лили се засмя.

— А в тази на какво приличам?

— На девица. — И още нещо, мислеше Сибил, нещо загадъчно. Момиче, но все пак загатната жена. — Девица — повтори тя. — Ти си съвършена.

— Съвършена в какво?

Сибил не отговори.

— Сега кажи някоя от беседите си.

— Отново? Сибил, повтарям ги непрекъснато от два месеца, откакто излязох в ефир, а и от пощата, която получаваме… хората казват, че ме харесват… Мислиш ли, че не проповядвам добре?

— Разбира се, че не, ти си сензация и го знаеш. Но да развълнуваш хората, гледащи второкласния канал на Ник е едно нещо, а съвсем друго да те гледа цялата страна. Искам да направя нов запис утре и да го изпратя на познати хора. Ще те предлагам така, както предлагам другите шоута, които продуцирам.

— Не! — извика Лили инстинктивно.

— Ти си съвсем различна, разбира се — каза Сибил внимателно. — Имаш собствен стил. Но трябва да накараме телевизионните продуценти да го разберат, а повечето от тях не са в състояние. Не е лесно да ги накараш да изгледат записа, Лили, още по-малко — да купят програма. Не очаквам от тях да пръскат пари за „Часът на божията милост“, но поне да ни дадат постоянно време. Ако не греша в теб, бих могла да накарам различни телевизионни канали да ми дават един час седмично, или може би два. Ако не сега, след година. Въпросът е да ги накарам да те харесат до такава степен, че да ми дадат часа преди да те заведа на прослушване. Но трябва да съм сигурна, че си съвършена; иначе ще хвърлят един поглед върху записа и ще го изхвърлят. Започвай.

— Ако мислиш, че е толкова важно… — Вглъбена в себе си, Лили започна да проповядва сред разхвърляните дрехи и обувки. Но само след минута вглъбеността й изчезна — беше загубила убедеността в посланието си. — Във всеки от нас съществува и друга личност, каза тя — можете да я откриете…

— Спри. Повтори това.

— Да повторя какво? — Лили премигна, като че ли събудена от сън.

— „Друга личност във всеки от нас“. Кажи го два пъти, за да го подчертаеш. Или още по-добре, кажи го по няколко начина. Не искам някой да го пропусне. Това е главната идея, нали?

— Да… една от тях.

— Опитай отново.

Лили затвори очи.

— … друга личност във всеки от нас, личността, която всеки би желал да бъде…

— Не може ли — „сте мечтали да бъдете“?

— О! Да. Харесва ми. Друга личност вътре във вас, личността, която искате да сте… не, личност, която винаги сте искали да бъдете, личност, която сте мечтали да станете. Може да сте мислили, че е невъзможно да бъдете тази личност; добра, сърдечна, обичаща личност, личност, която може да направи всичко; личност, която е уверена в себе си, която ви се възхищава и вярва във вас. Ние винаги искаме другите да вярват в нас, но…

— Не „ние“ — прекъсна я Сибил. — Ти не си една от тях; ти си над тях…

— О, не, Сибил, аз не съм над никого.

— Тогава, различна. Ти си тази, която говори; ти ги караш да мислят по нов начин за себе си. Не трябва да звучи, като че ли ти също си толкова объркана и нуждаеща се като самите тях. Казвала съм ти и преди това, Лили. Не знам защо не можеш да го разбереш.

— Защото искам да съм една от тях.

— Не, ти не си. Ако беше, щеше да седиш пред телевизора и да гледаш „Часът на божията милост“. Не можеш да кажеш, че въобще не искаш да си Лили Грейс, проповедницата.

Лили бавно кимна.

— Да, но не се чувствам над тях, по-добра от…

— Различна — повтори Сибил, овладявайки нетърпението си.

Лили помисли върху казаното, след това въздъхна и продължи проповедта.

— Винаги сте искали другите да ви се възхищават и да ви вярват, но по-важното е вие…

— „По-важното, най-важното, най-важното от всичко“ — каза Сибил. — Ритъм, Лили, интонация: това беше единственото, за което Руди го биваше.

— Да. Спомням си. Добре… По-важното, най-важното, най-важното от всичко е да вярвате в себе си. Вие можете, вие можете, защото сте добри, вие сте нещо по-специално, повярвайте, че можете да станете онова, за което сте мечтали…

— Любов — намеси се Сибил. — Вмъкни любов. Трябва преди това да споменеш и Господ.

— Трябва ли наистина да правя всичко това? — запита Лили тревожно. — Нали знаеш, че говоря така, както чувствам.

— Да, разбира се. Не се опитвам да променям онова, което казваш. Толкова ме вълнуваш, Лили. Но трябва да съм сигурна, че хората се вълнуват колкото мен; искам да са възбудени, хипнотизирани, крещящи от радост, като онези в църквата в Хакенсак. Телевизията е нещо различно, Лили — колко пъти съм ти казвала — трябва да натъртваш думите, за да изпъкнат; трябва да си остра и ясна, иначе никога не ще изглеждаш достоверно. Гледат в екрана и виждат скучен малък образ, а не човек от плът и кръв. Милиони хора биха ни повярвали, ако ти им помогнеш.

— Милиони — прошепна Лили. Тя погледна към отпуснато скръстените си ръце. — Да правиш едновременно толкова много добро… — Очите й се затвориха и високият й, нежен глас продължи в по-ускорен ритъм. — Любовта е във вас, толкова много любов, любовта, която давате на Бога и любовта, която давате на онези, чийто живот се докосва до вашия. Може би се страхувате, че никога не бихте могли да обичате толкова, колкото сте искали да обичате, колкото сте мечтали да обичате, защото болката и изпитанията на живота ви пречат, но вие можете, вие можете да обичате, можете да обичате възвишено… А щом като даваш любов, ти ще я получиш. Другите са готови да ви обикнат, да ви помогнат, да ви издигнат толкова високо, че никога да не се почувствате самотни отново. Веднъж разкъсали веригите, които държат затворена добрата, любеща личност във вас, други ще се съберат около вас.

— Добре — каза Сибил.

Очите на Лили се отвориха.

— Забравих, че си тук.

Сибил не й повярва, но това нямаше значение. Ако Лили си вярва, проповедта й ще бъде по-добра.

— Само едно нещо — продължи тя. — Говори от свое име колкото можеш по-често. Слушайте ме; Тук съм, за да ви помогна; Повярвайте ми, когато ви казвам… Нещо от този род. Тези милиони хора не трябва да си мислят, че могат и сами да го правят без теб. И освен това — за парите. — Лили се намръщи. — Слушай внимателно. Знаеш, че не можем да направим нищо без поддръжката на аудиторията ти…

— Богомолци — каза Лили нежно. — Аз ви помолих…

— Точно така, богомолците ще искат да ти помогнат. Те знаят, че ти нямаш възможност да финансираш шоупрограми…

— Религиозни часове.

— Нямаш възможност да финансираш религиозни часове без пари; всеки го знае. Те знаят, че трябва да живееш от нещо, освен от любовта; ще искат и да ти дадат пари да си построиш своя катедрала.

Лили вдигна глава.

— Катедрала?

— Катедрала на радостта. Да не мислиш, че ще те оставя дълго да проповядваш в телевизионно студио със сгъваеми столове на твоята ауди… богомолци, нали? Не можеш да останеш на място, построено за Руди Доминус; необходимо ти е много повече. Необходимо ти е величие, Лили; имаш какво да кажеш, знаеш как да го кажеш, притежаваш образ, който може да вълнува цялата страна. Искам да ти построя катедрала, където хиляда души едновременно могат да те чуят, а милиони повече да те видят по телевизията.

Зашеметена, Лили приседна на възглавницата.

— Хиляда… Кога… Откога мислиш за това?

— Откакто започнахме „Часът на божията милост“. Ти си права: писмата са фантастични. И в повечето има пари. Малки суми, но ти не си искала нищо. Отсега нататък, като част от всяка проповед, ще говориш на богомолците за Катедралата на радостта, за…

— Къде ще бъде тя?

— Търся земя близо до планините, около Кълпепър.

— Кълпепър?

— Вирджиния. Искам да е близо до фермата за коне, която току-що купих в Лийсбърг, но там наоколо няма достатъчно земя. А имам и други идеи. Кълпепър е на по-малко от петдесет мили на юг, земята е много повече.

— Какви други идеи? — попита Лили. — Не можем да се разрастваме твърде много, Сибил; мисля, че катедрала е твърде много. Всичко, от което се нуждая, е нещо обикновено, малка семпла църква…

— Не търсим нищо малко и семпло — заяви Сибил категорично. — Не ме интересува и не би трябвало да те интересува.

— Защо? Това, което казвам не е много сложно.

— Мислех, че ти харесва идеята да достигнеш до милиони хора.

— Да — съгласи се Лили като че ли притеснена от собствената си амбиция. — Да, харесва ми.

— Тогава ни е необходима катедрала. И около десет милиона долара, за да я построим.

Лили я погледна.

— Това е невъзможно. Не можем да съберем толкова!

— Ще ги съберем. Това е само началото. Толкова много добро можеш да направиш, Лили, на толкова много хора можеш да помогнеш. Досега никога не бях се чувствала толкова въодушевена: ще направим хората щастливи, ще направим света по-добър. Но за всичко това трябват пари.

— Не разбирам почти нищо от пари — каза тъжно Лили.

— Няма значение; аз разбирам — успокои я Сибил. — Това е една от причините, за да се разбираме. Сега — ще задържим тези пет рокли и тази, с която си в момента. Другите шест ще върнем. И Лили, давам ти ключ от апартамента; не трябва да зависиш толкова много от мен. В края на краищата всеки си има собствен живот.

Лили се сконфузи.

— Заминаваш ли? Или не искаш да ти се пречкам? Нещо сбърках ли?

— Не, разбира се, че не, никъде не заминавам, и ти не ме притесняваш. Но ако аз работя до късно или ти искаш да отидеш някъде сама, би трябвало да можеш. Ние ще продължим да живеем заедно, надявам се да ми казваш какво правиш в свободното си време, с кого се срещаш, но имам нужда… всяка от нас се нуждае от известно пространство. И като проповедник разбираш по-добре от всеки друг значението на пространството: личното ти време за уединение и размисъл…

Лицето на Лили светна.

— Да, знам. — Тя коленичи до Сибил и постави глава на коленете й. — Ти си чудесна, така ме разбираш. И колко си безкористна. Руди беше мил и добър към мен и аз го обичах, но не ме разбираше много добре, не разбираше нищо от дрехи и мисля, че в действителност не му се искаше да проповядвам. А ти искаш, ти знаеш колко важно е за мен; толкова работиш, за да ми дадеш възможност да проповядвам и то в катедрала, всичко е като че ли сън… — Тя повдигна глава и погледна Сибил с блеснали очи. — Толкова те обичам, Сибил. Благодаря ти за любовта.

Сибил постави ръка върху меките русо бели коси на Лили.

— Ти ми помогна да открия добротата в себе си.

Лицето на Лили засия.

— Аз ли? Но ти винаги си била добра; аз го знаех. Но ако съм ти помогнала, това е чудесно…

Сибил постепенно се отдръпна и се изправи.

— Ще вечеряме след двайсет минути, оправи се.

— Да — каза Лили. Тя все още седеше на пода, очите й бяха на нивото на белите дрехи, колани, шарфове, дантелени маншети и обувки, разпилени на леглото. Тя въздъхна и също стана. Отиде до Сибил и леко я целуна — знаеше, че Сибил не обича да я докосват — и след това с мила усмивка излезе от стаята.

 

 

Месеци наред, от посрещането на Нова Година до първите мразовити неделни дни през октомври, Сибил не бе виждала Карлтън Стърлинг сам, дори след като купи фермата Кросхач близо Лийсбърг. Тя беше смешно малка — 40 акра и твърде отдалечена от Мидълбърг, но тя бързаше да купи нещо, за да стане част от Лаудон Каунти — нещо, което считаше за първа стъпка към придобиването на много по-грамадно имение, каквото тя заслужава.

През август тя покани на вечеря хората, които бе срещнала на новогодишното парти на Валери, в своята двуетажна бяла къща, но Карлтън не дойде; бил в Канада на риболов, каза Валери. През октомври се състоя лов на лисици в полето близо до Пърсълвил и на обилната закуска, с която започваше лова, Сибил откри останалия за момент сам Карлтън на една маса до верандата.

— Мога ли…? Попита тя, държейки в ръка чиния, която бе напълнила на бюфета. — Или очаквате някой?

— Една ведра усмивка — каза той, като издърпа стола до себе си. — Рано сутрин се нуждая най-вече от това.

Сибил се засмя.

— Как беше риболовът? — попита тя, седна и посегна към каничката с кафе в средата на масата.

— Риболов?

— В Канада.

— О, миналия месец. Добре. Щуки и костури; ходите ли на риболов?

— Не. По-скоро — да: от време на време за комплименти и винаги за публика.

Погледна я изненадано, след това започна да се смее.

— Спомням си: толкова неподправено искрена сте. Харесва ми. Вал е същата; трябваше ми известно време, за да свикна. Каква публика? На вас самата ли?

— На програмите ми. Никога не съм се интересувала от публика за себе си, да бъда на екрана или нещо подобно. Изглежда толкова… фалшиво… да говориш с камерата като че ли ще я вкараш в леглото си…

Карлтън се усмихна нервно.

— Звучи вулгарно.

— Да, веднъж някой ми каза, че за да изглеждаш добре по телевизията, трябва да се държиш като че ли правиш любов с камерата. Не знам точно какво значи, но като че ли е нещо, от което бих се засрамила.

— Знаете, че Вал се явява по телевизията — каза той рязко.

— Така ли? Все още? Съжалявам. Не съм и помисляла, че още продължава, мислех, че вече го е надживяла… ох, по дяволите, защо не мога да си държа устата затворена? Карл, толкова съжалявам; никога не бих казала нещо против Валери; тя е прекрасна. Възхищавала съм й се през целия си живот.

— Наистина? Тя мисли, че не я обичате!

Сибил го загледа.

— Мисли, че не я…

Към масата им се приближи една двойка с пълни чинии в ръце.

— Да не би да заговорничите двамата — попита един от тях весело.

— Чак такъв късмет — отвърна Карл с усмивка. — Хайде, седнете с нас. Говорим за риболов.

Сибил хапваше едва-едва от пушения фазан и суфлето със сирене, полуслушайки разговорите около нея и от време на време поглеждаше към Карлтън. Очите им се срещнаха само веднъж и тя изчервена бързо погледна настрана. Когато накрая двойката стана и заяви, че малко ще се поразходят, преди да е започнал лова, тя продължи да гледа надолу.

— Слава богу — весело каза Карлтън. — Най-скучната двойка! Жалко, че седнаха при нас. Изглеждахте като че ли скучаете до смърт.

— Държах се невъзпитано — каза Сибил тихо. — Надявам се, че не ви притесних; през цялото време се питах кога ще си тръгнат.

— Е добре, тръгнаха си, а вие не ме притеснихте. А и защо?

— Защото са ваши приятели.

— Не са — нито на мен, нито на Вал. Приятели на домакините, предполагам, въпреки че Господ знае защо?

— Защо Валери мисли, че не я обичам?

— За това ли размишлявате? Не трябваше да ви го казвам, глупаво беше от моя страна. Просто нещо, което Вал каза преди известно време, предполагам след Нова година; нищо съществено; вероятно не съм я разбрал добре.

— Но какво каза тя? Не е вярно; че не я обичам! Тя го знае! Обичам я и винаги съм я обичала. Тя ми е като по-голяма сестра, мисля, че е най-възхитителната… Какво каза тя за мен?

Той въздъхна.

— Като че ли нещо, което не сте успяла да превъзмогнете в Станфорд. Тя не спомена какво, но има ли значение? Стара, детинска история, ако ме питате; аз не й вярвам. Всъщност, сигурно съм чул погрешно и се извинявам за бъбривостта си. Кажете, че ми прощавате.

Бледосините очи на Сибил гледаха право в неговите.

— Разбира се, че сте простен. Не мога да ви се сърдя. Още когато се запознахме почувствах нещо… глупаво е да го казвам, не ми се смейте… като че ли ви познавам отдавна и съм уверена, че не бихте ме наранили.

— Господи. — Той се изправи на стола, отдалечавайки се от нея. — Какво значи това?

— Нищо. — Тя се дръпна назад заедно със стола си. — Съжалявам, че го казах, знаех, че ще прозвучи глупаво. Обикновено не изпадам в мистични настроения, дори съм много практична. Но имаше нещо в нашата среща, за което не бих могла да разсъждавам трезво. Би трябвало да си замълча, но вие казахте, че харесвате искреността ми…

— Чакайте, аз наистина харесвам искреността ви. Харесвам ви. Но какво искате да кажете?

Тя направи малък, безпомощен жест с ръка.

— Исках да кажа, че е трудно да намериш човек, на когото да вярваш. Не мислите ли така? Има толкова много неизвестности, клопки…

— От това не разбирам какво искате да ми кажете?

— Ох… не ме бива с мъжете. В това отношение нещо не ми върви. Не мога да бъда упорита, внимателна и пресметлива; просто се втурвам, готова да обичам и най-вече да бъда обичана… Тя се извърна. — Но от това никога нищо не излезе; винаги оставах наранена. — Тя се обърна към него и се засмя късо и горчиво. — Изморих се вече да казвам истината. Повечето жени намират някой да споделя живота им; защо аз не можах? Не мисля, че давам много, или че искам много, мисля, че съм съвсем нормална; изглежда, че не избирам подходящите. Или аз не съм подходяща за тях. Може би грешката ми е, че не обръщам достатъчно внимание и не предугаждам нуждите им, за да ги задоволя след това. Толкова искам да намеря човек, с когото да съм, а и не мога винаги да се заравям в работа, за да забравя, че съм сама… — Тя докосна ъгълчето на окото си. — Извинявайте, Карл, нямах намерение да развалям закуската ви с хленчене. От всички неща, които не ви се слушат, това стои може би на първо място. Тя погледна зад гърба си. — Всички са тръгнали! Какво направих? Карл, ако заради мен сте пропуснал лова… — Тя придърпа стола си обратно и се изправи. — Доста се потрудих, за да разруша нещо, което би било едно добро приятелство, нали? Срамувам се. Бих искала да се върна и да започна разговора отначало…

— Седнете — каза Карлтън, гледайки я замислено. — Вал каза, че сте изглеждали щастлива с Ендърби.

— Бях! Толкова бях щастлива. Но само в началото. След известно време той не се застояваше вкъщи. Тогава не знаех, но се оказа, че има друга жена. Мисля, че е било важно за Куентин да доказва мъжествеността си на неговата възраст. Обичах го заради това, което беше, но изглежда не го задоволяваше, така че той продължи да търси млади жени. Чувствах се… неадекватно. За онази, другата, разбрах малко преди да умре. След това остави повечето от парите си на нея, а друга част на проповедник, с когото се бе запознал; предполагам, че когато се разболя се е измъчвал за душата си или нещо друго.

— Нищо ли не ви остави?

Сибил поклати глава отрицателно.

— Мислех, че ви е оставил телевизионен канал.

— О! Да. Но с огромни дългове. А и дори да ги нямаше, всичко там е толкова студено и безчувствено — техническо оборудване — нищо лично, нищо, от което да личи, че сме се обичали.

Мина му през ума, че нещо не е наред в цялата тази история. Защо парите да изглеждат по-лични и по-любещи, отколкото бизнеса, който са имали двамата? Все пак тя бе докоснала нещо дълбоко в него, когато каза, че се чувства неадекватно. Често се беше чувствал по същия начин с Вал. Тя вършеше всичко толкова добре — езда, партита, малките й появявания на телевизионния екран, набиране пари за някаква благотворителна цел, съпруга. Всички я ценяха, той — също. Добре, че никога не пожела да върши нещо наистина сериозно. В обратен случай би го оставила някъде назад в прахоляка зад себе си.

— Не трябва да се чувствате неадекватна — каза той на Сибил. — Той вероятно не е знаел как да ви оцени и освен това си е имал собствени проблеми — с болестта. Било ви е тежко.

Сибил не каза нищо. Бавно прокарваше камшика за езда през пръстите си, като че ли дълбоко замислена.

— Защо мислите, че аз няма да ви нараня? — попита Карлтън.

Тя вдигна глава и го погледна.

— Мисля, че не бихте наранил никого, ако зависи от вас. Още първия път, когато говорихме на Нова година, почувствах нещо особено. Като че ли се познавахме много отдавна, смели сме се заедно, може би сме се обичали? Не страстно, но с… привързаност. Близост. Доверие. Знаете толкова повече от мен. Имах чувството, че мога да дойда при вас за съвет или подкрепа, когато нещо не върви, че бихме могли дори да извършим някоя лудория…, че сме имали, или че бихме могли да преживеем такава любов, при която животът да изглежда поносим.

Карлтън не можа да отдели погледа си от нея.

— Вие сте невероятна жена.

Бавно, все още с очи впити в неговите, тя поклати глава.

— Радвам се, че мислите така. Струва ми се, обаче, че се дължи само на глупавата ми искреност; не мога да ви лъжа, Карл… мога само да обичам… или желая…

Той я притегли към себе си, покри устните й със своите, разтвори устата й и езикът му яростно се вплете в нейния. Като че ли я покоряваше насила, въпреки че тя не се бореше. С малко дълбоко изхълцване, Сибил го обви с ръцете си и се отдаде на целувката му с покорността на дете и страстта на жена.

Карлтън я понесе на ръце през верандата към къщата.

— Не — прошепна Сибил. — Приятелите ти… лова…

— Нямат нужда от мен.

— Но тази къща…

— … има много легла и всичките празни. — Той се разсмя весело и възбудено. — Господи, Сибил, имаме цял ден. Мъничка си, знаеш ли колко си мъничка? В ръцете ми си като малко момиченце. — Той изкачи стъпалата, все още държейки я в ръце, а тя се сгуши и притисна към него, за да я усеща още по-малка. Той зави към първата спалня след площадката — стая за гости, с цветни покривки и пердета. Сложи я върху цветната завивка на леглото, погледна към нея и се засмя отново. — Проклетите дрехи за езда… почакай минутка.

Той изчезна в коридора и се върна с приспособлението за издърпване на ботуши. Сибил не беше помръднала, лежеше с широко отворени очи и го чакаше.

— Сега — каза той и се освободи от ботушите и дрехите си. Сибил все още лежеше и гледаше. Чувстваше огъня на очите й върху себе си и си помисли, че никога не е бил толкова възбуден.

— Господи, ти си чародейка — и се наведе над нея, за да изтегли ботушите и дрехите й. Изхвърли ги грубо от леглото. Сибил усети пръстите му да пробягват по кожата й, докато той сваляше сутиена и копринените пликчета, тогава тя простена продължително и го привлече над себе си. Разтвори краката си и почувства как се намества, усети допира на окосмените му гърди върху своите. Тя повдигна бедрата си, шепнейки името му и той проникна в нея. В стаята се чуваше единствено острото им и учестено дишане. Сибил захапа врата на Карлтън, засмуквайки кожата между зъбите си, а езикът й попиваше потта му. Усещаше потреперването му при всяко близване. Бедрата й се движеха по отработения още от колежа начин; дишането й стана по-учестено и се изравни с това на Карлтън, тогава той навлезе дълбоко в нея и извика. В същия момент извика и Сибил. След това двамата стихнаха.

— Невероятно — промърмори Карлтън. — Невероятна малка магьосница. — Цялата му тежест се отпусна върху малкото й тяло. Беше го накарала да се почувства силен. След няколко минути Сибил задвижи плавно бедрата си под него и той се понадигна и погледна надолу към нея, към проницателно гледащите го очи.

— Малката ми магьосница — каза той и се наведе отново към устата й. Сибил въздъхна — продължителна, дълбока и страстна въздишка. А може би на удовлетвореност? Карлтън не се запита кое по-точно, защото не мислеше за това. Мислеше за тялото й, усещаше я като малко момиченце в прегръдките и под себе си, ниския й глас, с който казваше, че знае, че няма да я нарани.

Карлтън бе твърде ленив, за да излъчи цялата енергия, необходима за постигане на истинска интимност. Мислеше, че доста се е приближил до Валери. Но сега изпитваше нещо ново. Нещо го привличаше в Сибил Ендърби. Нещо различно, мислеше си той, когато тя въздъхна отново. Страст. Или удовлетвореност. Във всеки случай, беше сигурен, че е заради него, само заради него. Тя му вярваше и бе намекнала, че го обича. И тази въздишка, и това движение на бедрата и ръцете й го възбуждаха, като че ли беше момче на шестнайсет години. Сибил, мислеше той радостно, ти си моя.

 

 

Дните и нощите на Ник бяха като при започването на „Омега“: само работата и Чад, въодушевлението да създадеш нещо ново, да се учиш и едновременно да действаш, да намериш клиенти, които да помогнат в налагането на известността ти. Първата му работа беше да ангажира двама вицепрезиденти и тримата заедно в продължение на три месеца да подготвят съвършено нова програмна схема, която да замести тази на Сибил. Вече имаха и ново име: E & N.

— Предполагам, че „Н“-то е от Ник, каза Лес Брадън, вицепрезидентът на новините. — Но чие е „Е“-то?

— Забава^[1] и новини — отговори Ник с усмивка. — Ясно и просто. Реших, че не е необходимо да налагам името си на публиката.

Лес се изкиска.

— Харесва ми — човек, който не държи да покаже на света колко е важен. Това ли е всичко? Забава и новини?

— Какво друго може да има?

— О, тежката артилерия. Документалните предавания за храната на атлетите и строежа на окопите през Първата световна война. Неща от този род.

Ник се засмя.

— Ще имаме и такива предавания, но не мисля, че храната за атлети би отговаряла на изискванията, освен ако намериш начин да я свържеш със състезания по плуване или скокове във вода.

— Не е в моя бранш. Аз съм в новините. Ще поговоря с Моника, толкова е добра, че сигурно ще се справи. Какво мислиш за Трейси Мур като водеща за новините в шест и в десет часа?

— Харесва ми. Упорита и сърдечна. Но ще ни трябва мъж. Или — не? Те като че ли винаги вървят по двойки, като съпрузи. Някой е решил, че зрителите трябва да виждат света пълен с щастливи двойки, усмихващи се един на друг и подхвърлящи си шегички; иначе новините не биха се изконсумирали.

— Напомня ми мисленето на телевизионните администратори — каза Лес. — Кони Чънг води сама неделните новини и е без грешка. Мисля, че може да тръгнем само с Трейси. Ще имаме достатъчно мъже репортери.

— Съгласен. Подпишете договор с нея.

Подготовката на новата схема продължи през целия септември: през деня в офисите на E & N, а нощем в къщата на Ник.

Повечето от телевизионните босове купиха идеите му и се съгласиха да останат в E & N поне за една година. Ник и двамата му заместници един по един си признаваха, че заседанията им по планирането стават по-оптимистични. Началото бе поставено.

— Имам идея — каза Ник една ранна сутрин през октомври. Три седмици преди да превключат от програмната схема на Сибил на собствена схема.

Лес се облегна назад и протегна крака. Седяха в някогашния кабинет на Сибил, сега почти празен, защото тя бе изнесла мебелите си.

— Каква идея? — попита Лес. Той наля две чаши кафе и подаде едната на Ник. Двамата се бяха сприятелили още в мига на запознаването. На пръв поглед силно се различаваха. Лес беше с двайсет години по-възрастен, самопровъзгласил се за несполучил радиоговорител, загубил на два пъти работата си при продажбата на радиостанциите, а третия път напуснал сам, защото му бяха наредили да съобщи изборни резултати и предвиждания в полза на някои кандидати, преди да са приключили самите избори. Беше щастливо женен за гимназиалната си любов и се мъчеше да осигури колежи за двете си деца. Сравнен с брилянтния успех на Ник, неговият изглеждаше незначителен. Но двамата мъже имаха сходни разбирания за телевизията, за новините и за света, в който живееха. Чувстваха се непринудено и работеха заедно в същата хармония, с която Ник бе работил с Тед в „Омега“.

— Какво би си помислил за програма, наречена „Новините от другата им страна“ — попита Ник. — С подзаглавие „Какво не казват? Какво не показват?“.

Лес помисли малко.

— Харесва ми. Показваме например президента, някой сенатор, някой от ООН…

— Или човек от бизнеса. Не само политици.

— А след това друг допълва речта, или поне части от нея, с онова, което е било премълчано.

— Или което е останало извън полезрението.

— Лъжите — каза Лес. — Хората лъжат, а политиците лъжат доста по-добре.

— Ще трябва да помислим за всички възможни начини за казване на „лъжа“, без да я назоваваме. — Ник се засмя. — Без свещени крави, недосегаеми няма да има.

— Добро заглавие — измърмори Лес. Той си записа нещо. — И така, кой ще продуцира това шоу?

— Ще трябва да вземем някой външен. Ако имаш предвид имена, бих ги подкрепил.

— Вероятно. Ще отида да видя в кабинета си. Някакви други идеи?

— Да, но те са за Моника.

— Забавленията. Като например?

— Щанд за книги. „Ревю на новите книги“.

— Никой няма да го гледа.

— Никой?

— Неколцина.

— Тогава ще го правим за неколцина.

— Добре — каза бързо Лес.

— Готов съм и с над десет други, но ще говорим за тях по-късно. А ти имаш ли нещо ново?

— Цял списък. Искате ли да дойдете с Чад на вечеря?

— Разбира се, ако Чад не ти досади с приказките си за новото училище.

— Все още? Та той говори само за него от септември!

— Не е преставал. Никога не съм го виждал толкова щастлив.

— А ти? — попита Лес. — Щастлив ли си?

Ник се разсмя.

— Щом ме пита женен мъж, това означава дали съм срещнал някоя. Не, не още. Но се забавлявам и ти знаеш, Лес. Ще се запозная с жени — а и не е възможно да не се запозная в такъв град! Но не бързам. Не е толкова важно, щом като ми се предлагат толкова забавления. — Той спря. Думите бяха като ехо от някакъв далечен спомен. Някой друг беше казал това. Защо трябва да бързам, когато толкова забавления ми се предлагат?

Валери, седнала в тревата в Станфорд, слънчевите лъчи проблясват в светлокестенявата й коса. Валери му се смее, че е толкова сериозен. Сцената се възстанови така живо, че Ник чуваше смеха й, усещаше топлината на слънцето, припомни си дори заглавията на книгите, които си бе купила от книжарницата.

— Ник? Чуваш ли ме?

— Извинявай — отвърна Ник. — Просто си спомних нещо.

— Трябва да е била невероятна жена, която и да е. — Лес закачи писалката в джоба на ризата си и тръгна към вратата. — Ще потърся продуценти. И ще запиша идеите си за „Новините от другата им страна“.

— Ако обичаш, кажи на Моника да дойде. А ние тримата ще се съберем утре.

— Правилно. Шибана работа е да се задвижат нещата, нали?

През третата седмица на октомври, същата, през която Сибил позвъни от новия си дом близо до Лийсбърг, за да му каже, че е била на лов за лисици и е срещнала един интересен човек, E & N прекъсна в полунощ и се появи в ефира шест часа по-късно с напълно нова програмна схема. Нямаше нищо общо с възбудата на онова търговско шоу в Калифорния. Тогава Ник знаеше, че успехът ще дойде в момента, в който новите компютри на „Омега“ започнат да се продават. При телевизията трябваше да чакат писма и телефонни обаждания на зрителите, за да следят увеличава ли се или спада числото на абонатите. Все пак, докато наблюдаваха как преминава първия ден, ритмичността на закупените програми и новините, които продуцираха, Ник усети полъх на възбуда в студиата на E & N, която не би заменил с нищо.

Малко повече от година, след като Ник и Чад се преместиха във Вашингтон, телевизионният канал предаваше осемнайсет часа дневно за двайсет милиона семейства.

— Дреболии — казваше Лес, за да обясни възбудата си. — Но е дяволски трудно да преживееш завъртането на колелото.

E & N продуцираха някои от програмите си, но по-голямата част купуваха. Моника избираше американски и чужди филми, но основната част от програмите се избираше от Програмен комитет, който Ник бе създал.

Отпечатаха програмен указател и различни извадки от него — за училищата, със списъци на книги и филми, които биха могли да се използват заедно с програмите за училищни дискусии. Ангажираха репортери, откриха новинарски бюра отначало в няколко близки града, по-късно — в главните градове по целия свят. През август една от програмите — „Новините от другата им страна“ спечели наградата „Еми Хауърд“ в новинарския раздел. „Дяволска работа!“ — извика Лес ликуващо, а на другия ден се обади Сибил, за да поздрави Ник.

— Изумително! Как се справи с положението? — попита тя. — Когато купи E & N ти не разбираше нищо от телевизия, а сега печелиш награди.

— Прочетох доста литература — отвърна Ник сухо.

— Добре. — Сибил пое дъх и Ник разбра, че има намерение да насочи разговора към себе си. — Може да се изненадаш от нещата, които правя. Не си ме питал, но…

— Не си се появявала напоследък.

Настъпи пауза.

— Така е. Позвъних на Чад, не ти ли каза?

— Да. Веднъж през последните пет седмици.

— И той ми се обади. Казал ли ти е това?

— Не — отговори Ник изненадано. — Макар че не ми казва всичко, което прави. Радвам се, че се е обадил. Надявам се, че често се обажда.

Сибил очакваше да я попита какво я е задържало толкова далеч.

— Е, добре — подзе тя отново — заета бях с катедралата, която строя за Лили Грейс.

— Катедрала?

— Ник, не би могъл да си представиш какво Лили може да направи от една аудитория. Ти винаги си я подценявал. Както и мен. Казах ти, че грешиш, нали си спомняш? Много сгреши, Ник. Направих невероятни неща с нея, научих я какво да казва, как да говори, какви фрази да употребява, какво да облича… сега е много по-шлифована, по-вдъхваща доверие. Тя е способна да разплаче слушателите си; не можеш да си представиш израза в очите им. Не си ли я виждал напоследък? Не гледаш ли конкурентните канали?

— Не всички и не през цялото време. Кой я излъчва?

— Двайсети канал в Балтимор в седем, неделя вечер, осемнайсети канал във Филаделфия в седем и половина, вторник вечер. Можеш да хванеш и двата. Бих искала да я гледаш, Ник.

— Ще се опитам. Повечето нощи работя.

— Още ли продължаваш така? Нямаш ли светски живот? Ник, ще дойдеш ли да видиш катедралата? Не е далеч, малко извън Кълпепър. Строя я с парите, които хората ни изпращат — не е ли фантастично — толкова много хора, които искат Лили да има собствено място, откъдето да проповядва. Ела този уикенд, Ник, наистина искам да ти я покажа. На Чад също; той ще я хареса. След това можем да отидем до фермата ми, за да поязди. Последния път показа голям напредък.

— Съжалявам, не разполагам със свободно време. Но ще доведа Чад до твоята ферма. Добре би било да поязди и да прекара деня с теб.

— Ник, искам да видиш катедралата. Гледах твоето шоу, онова, което спечели наградата; гледах повечето от сериите. Искам само да се освободиш за няколко часа и да видиш какво правя. Не си единственият, който преуспява, нали?

Ник усети гневни нотки в гласа й.

— Добре — каза той след малко. — И Чад ще поязди няколко часа.

— Разбира се. Събота сутрин, десет и половина, в моята ферма. Оттам ще тръгнем заедно.

Когато пристигнаха в събота, тя ги очакваше. Седна на предната седалка в колата на Ник, Чад — отзад, и тръгнаха за Кълпепър. Блестящо обагрените есенни листа хвърляха златни и червеникави откоси върху хълмистите поля; потъмнелите огради изглеждаха като тъмни силуети на фона на пожълтелите пасища; няколко облака протягаха дълги пръсти по наситеносиньото небе. Пътуваха мълчаливо, освен когато Сибил посочваше фермите, покрай които минаваха, имената на техните собственици и произхода им. Ник почувства дълбока меланхолия. Пейзажът беше толкова красив, че той копнееше да го сподели с някой, когото обича: жена, чието сърце би се вълнувало като неговото от вечния покой на тези поля и гори, прегръдката на златното слънце и небесносинята аркада. Толкова много пропуснах, мислеше си той, докато караше по почти пустия път. Всички тези години — добри години, посветени на работа, Чад и приятели — някога мислех, че ми е достатъчно. Или си казвах, че ме задоволява, че не се нуждая от повече. Би трябвало да съм благодарен и за това, което имам. Той леко се усмихна. Лъжите, с които се самозалъгваме, каза си той.

— Какво? — попита Сибил, като видя усмивката му.

— Разсеях се. Кажи нещо за църквата си.

— Катедрала. Ще бъдем там след няколко минути. Ще има места за хиляда души, ще могат да седят, на два акра площ е… парите идват отвсякъде…, откакто Лили е в ефир.

— Колко станции ви предават?

— Двайсет и две, но непрекъснато се увеличават. Като снежна топка, нали разбираш, колкото повече зрители имам, толкова повече нови станции искат да се включат.

— Колко пари постъпват? — попита Ник заинтересовано.

— Достатъчно, за да се постои „Катедралата на радостта“ и фонд „Часът на божията милост“. Е, и малко повече.

Уклончивостта й беше първото указание, че сумите трябва да са далеч по-големи.

— Тук — каза Сибил. — Тръгни по отклонението в дясно. Пътят продължава около четвърт миля.

— Гледай! — възкликна Ник. — Тя е огромна.

Всъщност църквата не бе толкова голяма, колкото Ник си представяше, но разположена всред полята близо до гъста гора, тя изглеждаше като кула, извисяваща се над тях. Ник паркира близо до десетината коли и фургони на работниците в разровена, прашна алея близо до страничния вход.

— Мястото за паркинг — отбеляза Сибил. — Ще имам още два, един отзад и един от другата страна.

— Можем ли да влезем вътре? — попита Чад.

— Нали за това сме тук — отвърна Сибил. — Исках да я видите.

Докато заобикаляха постройката, за да стигнат до богато резбованата двойна врата на фасадата, Ник я погледна, търсейки някогашното възбуждение, което бе видял на лицето й онази вечер, когато гледаха първото излъчване на „Горещ стол“ и след това, когато с Чад седяха в апаратната по време на едно от новинарските й предавания. Но вместо възбуда видя студена пресметливост: острия поглед на жена, която мислеше не само за този момент, но далеч в бъдещето, към очакваните много по-големи постижения. Какви по-големи постижения? Ник се питаше. Винаги толкова ревностно търсеше да бъде забелязана и все пак винаги е оставала на заден план… Какво ли преследва сега? Не беше за вярване, че се стреми да обърне внимание върху Лили Грейс.

Може би — парите, ако действително бяха толкова много, колкото намекваше престорено свенливият й отговор.

Или — власт, може би. Но не бе ясно накъде би насочила властта си.

— Какво, по дяволите…! — извика Сибил и Ник погледна към олтара, проследявайки погледа й. Намираха се в централната част на църквата. Слаба синкава светлина падаше от тъмносиния сводест таван, на който блестяха звезди. Прозорците бяха с тъмносиньо боядисани стъкла, между които като че светеха ярко оцветени абстрактни форми. Като малки експлозии от светлина. Все още нямаше пейки, но олтарът бе завършен: голямо пространство от розов мрамор с вградени вази за цветя и амвон от същия мрамор, мраморни свещници от всяка страна. Близо до амвона се бе изправил висок мъж, с глава отметната назад, който разглеждаше сводестия таван. Лицето му беше тясно, а русата, въздълга коса, падаше на гърба му.

— Какво има? — попита Чад. Беше изтичал напред и сега се връщаше при Сибил и Ник.

— Достатъчно видяхме — каза Сибил. — Вътре е задушно.

— Там има няколко стъпала — каза Чад. — Не може ли да видим накъде водят? Щеше да е върховно, ако имаше и кула, както е било едно време.

— Не! — отказа рязко Сибил, но Чад се бе обърнал и отново тичаше към олтара. — Чад! — извика тя, при което човекът пред олтара се обърна.

— Сибил — повика я той. — Той слезе надолу по широките мраморни стъпала и тръгна към тях. Когато ги приближи, забеляза Ник и намали хода си. — Не знаех, че си довела някой. — Той протегна ръка. — Карл Стърлинг.

— Ник Филдинг. — Те си стигнаха ръцете.

— Тъкмо си тръгвахме — каза Сибил. — Обещала съм на Чад, че ще поязди следобед.

Карлтън погледна зад себе си, към олтара.

— Чад. Синът ви? — обърна се към Ник. — Не направих връзката. Мисля, че Вал не ми е споменавала фамилното име на Чад, когато казваше, че Сибил има син.

— Карл, ние си тръгваме — каза Сибил с нотка на нетърпение в гласа. — Позвъни ми утре, ако искаш да говорим за катедралата.

— Името на жена ви е Валери? — попита Ник. — И е приятелка на Сибил?

— Да, познавате ли я? О, разбира се, би трябвало да я познавате. Срещнали сте Сибил в Станфорд, нали? Трябва да се съберем някой ден, да поговорим за миналото…

— Защо не сега? — попита Ник. Сърцето му биеше, обзет бе от налудничаво предчувствие. Не беше и помислял, че може да се срещнат ей така, случайно, след толкова много години. Никога не би му минало през ума, че тя и Сибил са поддържали връзки.

— Какво? — попита Карлтън.

— Защо да не обядваме заедно? — запита Ник настойчиво. — Наблизо ли живеете? Можем да вземем Валери… — гласът му се заплете при произнасянето на името й — и да отидем някъде наблизо.

— Не е много добра…

— Не — сухо заяви Сибил. — Имам планове за по-късно. Ник, ако искаш Чад да язди, ще дойдеш сега. Не съм планирала съботата си в скитане по тукашните заведения.

— Сибил е права, разбирате ли? — Карлтън допълни бързо. — Нашите уикенди са натоварени и ние не организираме срещи през деня. Ако искате, елате с Чад някой път. Не е необходимо да водите Сибил. Дори и от мен няма да се нуждаете, просто позвънете на Вал и й кажете, че идвате. Сигурен съм, че ще й бъде приятно да ви види.

— Хайде тогава да го направим сега — предложи Ник. Учуди се на невъзпитаността и упоритостта си, но изведнъж разбра, че не би могъл да чака нито ден повече. Не искаше да отложи за някакво неопределено бъдеще време, нито да се появи сам на вратата на Валери. Искаше да я види и то сега. Искаше да я види сред други хора, така че да изглежда като нормална среща, а и той би овладял младежката възбуда към жена, която не бе виждал от дванайсет години, и с която се бяха разделили скарани.

— Каня ви на обяд — заяви той твърдо. — В името на миналите дни. Бих желал да видя Валери отново. Не съм я виждал много отдавна. Няма да отнеме повече от два часа, Сибил. Мисля, че за ездата на Чад ще остане достатъчно време.

Сибил го погледна. Светлосините й очи изглеждаха като две късчета лед. Премести погледа си към Карлтън, очаквайки да откаже още веднъж — имаше достатъчно основания. Но той мълчеше и гледаше безпомощно ту нея, ту Ник. Джентълмен, помисли си Сибил презрително. Слаб. Безполезен.

— Щом настояваш — каза тя и тръгна към изхода на църквата. Докато Чад тичаше, Ник и Карлтън се гледаха един друг.

— Само това — каза момчето тъжно. — Няма кули, нито място, където да погребат някоя принцеса. Само че в църквата ще има принцеса, нали? — Той погледна въпросително към Карлтън и Ник ги запозна.

— Ще обядваме с Карл и жена му; оказа се, че тя ми е стара позната, от колежа.

Лицето на Чад помръкна.

— Няма ли да яздя?

— Разбира се, след като обядваме. Обещах ти. Надявам се, че няма да скучаеш много на обеда. Ще се опитаме да не се проточи много.

— Благодаря — каза сериозно Чад. — И вие ли притежавате коне? — обърна се той към Карлтън.

— Няколко — кимна Карлтън. — Ще ти ги покажа, ако искаш.

— Великолепно. Далеч ли е?

— Не много. Стърлинг Фармс в Мидълбърг. — Той извади визитна картичка от джоба си. — Ще ви начертая пътя — каза той на Ник и набързо скицира маршрута. — Около половин час. Ще се видим там.

Сибил стоеше до колата на Ник, загледана в далечината. Когато потеглиха, тя каза без да го поглежда:

— Очаквах, че ще разполагаме с целия ден — само ние тримата.

— Разполагаме с по-голямата част — отвърна Ник. Той се чувстваше въодушевен, опиянен и подкара бързо по спокойните пътища. Когато зави покрай каменната ограда с бронзов надпис „Стърлинг Фармс“ изпита странно усещане като че ли отстрани наблюдаваше, че върши нещо, което ще промени живота му. В края на виещата се алея спря колата до тази на Карлтън. Доби смътна представа за чудесна къща — стара и уредена — преди входната врата да се отвори и да се появи Валери, с ръка заслонила слънцето от очите си.

Ник скочи от колата и тръгна към нея.

— Радвам се, че те виждам — каза той и ръката му намери нейната.