Джудит Майкъл
Заслепени от страст (15)

Глава 15

Определи цената на телевизионната мрежа на триста милиона долара. Бе много повече от тази, която експертите й казаха, че може да получи. Но след като Ник отказа, тя вдигна цената. Тя го бе питала и питала в поредица телефонни обаждания.

— Помисли върху това. Помисли известно време и ми кажи.

В началото настояваше, че не разбира нищо от телевизия и няма интерес да притежава никаква част от нея. В последните разговори обаче й се стори, че улови промяна в гласа му. Сигурна беше, че е започнал да мисли сериозно върху това. Но той бе пропуснал шанса да се възползва от връзките им и да получи телевизионната мрежа на невероятно ниска цена. За него, както и за останалите, цената се бе вдигнала. Тя искаше своите триста милиона и щеше да ги получи. Експертите грешаха. Сигурна беше, че грешат. Имаше студиа и апаратура, за които бе хвърлила цяло състояние. Програмите имаха нужда само от малко по-добро настройване и щяха да са на върха на класациите. Освен това бе успяла да пробие в цялата западна част на щата, която само чакаше появата на EBN, за да доведе със себе си рекламодателите. И в края на краищата щеше да получи парите, които искаше. Не се съмняваше в това.

В началото на новата година назначи на работа един мениджър. Не му каза, че EBN е за продажба.

— Нямам време сама да ръководя мрежата. Нито пък да я направя толкова мощна, колкото може да бъде — каза му тя. — Основах една продуцентска компания. Тя отнема по-голямата част от времето ми. Ще ми звъниш винаги, когато имаш някакви въпроси. А аз ще се отбивам, когато мога, за да видя, че всичко е наред.

— Някой със сигурност е объркал нещата тук — каза той, като изучаваше кривата на голямата диаграма, която показваше високия рейтинг на „Телевизията на радостта“ в самото й начало и след това постепенния й спад.

Сибил сведе поглед към сключените си ръце.

— Вината е моя. Бях прекалено заета да се грижа за съпруга си, който умираше дълго. И освен това съпругът ми бе невероятен инат…, но беше и болен, как можеше да разбере?… Не искаше аз да се занимавам сама без него с телевизионната мрежа и да я ръководя така, както аз смятам. Не би ми позволил даже да назнача човек като теб. Виждаш ли, телевизионната мрежа беше негова. Той я купи и искаше да я чувства своя, докато умре. Не можех да го пренебрегна все едно че вече е мъртъв…

Мениджърът, който би дал всичко, за да има съпруга като тази жена, се изчерви като си помисли колко надменно се бе държал. Хвана Сибил за ръката.

— Аз ще се погрижа вместо вас за телевизионната мрежа — заяви тържествено той. — И в памет на починалия ви съпруг.

Пръстите на Сибил трепнаха в неговите като изплашено птиче.

— Благодаря — въздъхна тя и остави EBN на неговите грижи.

Продуцентската компания бе наречена „Сибил Морган Продакшън“. Основа я съвсем сама. Не искаше никой да я критикува, нито да й казва какво да прави и как да го прави. Отсега нататък властта и силата ще бъдат нейни. Тя щеше да има власт над живота и състоянието на тези, които се появяваха в нейните предавания. Тя щеше да притежава властта да прониква в милиони домове и да оформя мнението на хората, да направлява мислите им, да насочва разговорите им, да се загнездва в паметта им. „Щом успея да продам телевизионната мрежа и получа парите си, мислеше си тя, ще имам всичко и тогава животът ми наистина ще започне.“

Повтаряше си, че не трябва да игнорира телевизионната мрежа, че тя все още й принадлежи и трябва да я държи под око, както и новия мениджър, за да е сигурна, че ще успее да я продаде. Но всъщност я интересуваше само оформянето на новата й компания, единствената, която бе започнала като изцяло нейна.

През пролетта и лятото, които последваха смъртта на Ендърби, чакайки добри оферти за EBN тя работеше върху постановката на две нови телевизионни игри и една порнографска сапунена опера. Бе прекалено заета, за да е част от светския живот на Вашингтон. Знаеше, че може всеки момент, когато реши да се върне към този живот.

Никога не си признаваше, че е самотна или че обезумява от самотата. Дори умиращият Куентин и натрапващият се Доминус бяха по-добри, отколкото никой. Когато се прибереше всичко, което имаше бяха празните стаи и тя не можеше да ги понася. Не й оставаше нищо друго, освен да работи. Спеше у дома, но останалото време прекарваше в офиса си или в студиото. Трябваше да направи едно сутрешно гимнастическо предаване, две или три детски предавания, някакво шоу за домашни любимци, няколко предавания за мода… Ако успееше да постави всички тези предавания, да ги продаде, никой нямаше да може да си позволи да я игнорира. Ще има всичко, което желае.

Освен религиозно предаване.

Не можеше да мине без такова. Телевизионните канали търсеха такива предавания. Господ носеше пари и добър рейтинг. Освен това и рекламодатели. Спонсорите пускат реклами преди и след предаването, насочени към специфична аудитория. Това, от което се нуждаеше Сибил, бе проповедник, но не какъв да е, а нещо значително. Освен това все още да не притежава своя телевизионна мрежа, да не е подписал договори с други канали или студиа. За съжаление, не можеше да измисли някой, който да е на разположение. А не искаше неизвестен.

Така Сибил се озова в Ню Джърси, за да доведе със себе си Лилит Грейс.

Стана по-лесно, отколкото бе мислила. Руди Доминус бе й пратил името на църквата им и тя се озова там в една облачна неделна утрин през април. Бе една неизографисана сграда близо до Хакенсак, с не повече от дузина хора, които изпълваха студената зала. Сибил се прокрадна вътре и седна в сянката в края на църквата, за да послуша проповедта на Лили.

— Разбира се, че всеки ден от седмицата трябва да имате вяра в себе си. Но днес, в неделната утрин, това е особено важно, защото сме заедно, за да си помогнем, за да повярваме един в друг, за да се обичаме… Човекът, който искате да бъдете, е вътре във вас, в сърцата ви и само чака да бъде пуснат на свобода. Нямате нужда от нищо друго. Повярвайте в доброто! Повярвайте на думите ми, защото вие сте направени по подобие на Бога и във вас не може да съществува злото или низостта, а само неоткритата мъдрост, доброта, величие…

Сибил изучаваше лицата. Двама плачеха. Няколко ритмично кимаха с глави. Всички изглеждаха като хипнотизирани.

Странна тръпка мина по тялото на Сибил. Не, не бяха думите на Лили, те не успяха да я докоснат. Това, което я впечатли бе абсолютната тишина в църквата, съсредоточеността на хората, и самата Лили: малка, много по-красива, отколкото я помнеше, без грим, озарена от вярата в себе си. Бе облечена в детска светлосиня рокля с буфани, което изобщо не й подхождаше. Изглеждаше като десетгодишно момиченце, което се опитва да прилича на пораснала девойка. Би трябвало да се облича в бяло: символът на космоса, девствеността, недосегаемостта. „Бих могла да се справя с нея“ помисли си Сибил. Остана на стола си, както всички останали. „Мога да я направя най-добрата от всички.“ Изчака докато хората бавно напуснаха църквата. Минаваха покрай Лили и я докосваха. Спираха да й кажат нещо. Тя ги слушаше сериозно и кимаше, преди да се обърне към следващия. Тогава се приближи Сибил.

— Много си добра.

— Благодаря — каза Лили. Не показа никаква изненада от появата на Сибил. — Колко мило да те видя отново. Надявам се, че вече си по-добре.

— По-добре?

— Беше толкова разстроена от смъртта на Куентин, а и това завещание… бе време на изпитание. Двамата с Руди се чувствахме безпомощни. Ти бе така враждебна… разбирахме те. Но това не ни позволяваше да ти помогнем.

— Къде е Руди?

— Малко е настинал. Иначе той щеше да изнесе проповедта тази сутрин.

— Само при такива случаи ли проповядваш ти? Когато е болен? Ти трябва да проповядваш тук през цялото време. Ти си много по-добра, отколкото той някога е бил.

Очите на Лили грейнаха, но бързо успя да потуши блясъка в тях.

— Не по-добра. Просто различна — мило я поправи тя.

— Но ти искаш да проповядваш. Искаш да имаш своя църква и своя аудитория…

— Енориаши — отново мило я поправи Лили.

— Разбира се. И никой да не стои над теб, да те поучава какво да казваш и как да го казваш.

— Руди никога не ми казва какво да говоря. Той ми има доверие. И аз му имам доверие. Копнея за свой амвон и той го знае. Каза ми, че ще ми каже, когато съм готова за това.

— Споменавал ли го е напоследък?

Лили леко се смръщи.

— Не мисля… не и от известно време, но…

— Искаш ли да обядваме заедно? — попита направо Сибил. — Не е много лесно да разговаряме тук, а и ти сигурно замръзна.

— Да. Студено е. А и аз също съм гладна. Не съм закусвала. Останаха още няколко минути.

— Е, къде ти е палтото? — нетърпеливо попита Сибил.

— Не нося палто. Мислех си, че като е април ще бъде топло. А и слънцето грееше, когато излизах от къщи.

— Да вървим — Сибил бързо вървеше към колата, която бе взела под наем. Лили плътно я следваше. — Кой се грижи за теб? — попита тя като подкара колата.

— Аз. Аз съм на осемнадесет години. След няколко месеца ще навърша деветнадесет.

— Но не си достатъчно възрастна, за да прецениш кога е топло.

Лили се усмихна с плаха, притеснена усмивка.

— Звучиш като майка.

— Не искам да… — Сибил спря. Не се обърквай, помисли си тя. Точно е узряла да бъде избавена. — Не искам да ти бъда просто майка, Исус знае, че имаш нужда от нея — започна тя. — Искам да ти бъда приятел.

Лили я погледна и въздъхна.

— Мога ли да получа един хамбургер за обяд?

— Къде?

— В „Хамбургер Хевън“. Ако завиеш надясно…

Сибил зави надясно.

— Колко надалеч е?

— Около миля. Руди никога не ме води там.

— Защо?

— Не харесва хората, които го посещават и освен това мрази хамбургери.

Изглеждаше много млада. Само за няколко минути младият проповедник, който бе успял да хипнотизира аудиторията се бе превърнал в едно студено, изгладняло момиче, копнеещо за майка, или поне за някой… определено жена…, която да я напътства и да е близо до нея, когато се превръща от момиче в жена. Не й бе напълно ясно, че точно от това има нужда, но това нямаше значение. Важното бе, че на Сибил й беше ясно.

„И ето — аз съм насреща“, помисли си тя.

— Какво още не ти позволява Руди? Срещаш ли се с момчета?

Лили поклати глава.

— Не още. Понякога излизаме заедно с Руди с хора, които той познава. Ходим на ресторант или на кино. Понякога готвя за приятелите му в неговия апартамент.

— Не живееш ли с него?

— О-о, не. Никога не съм живяла с него. Руди казва, че това ще е израз на неблагоприличие, който може ужасно да ми навреди.

— Тогава защо ти готвиш за неговите партита? Няма ли жени около него?

— Не зная.

— И не си го питала? Не се ли чудиш дали не го прави понякога?

— Не. Руди прави, каквото си иска.

— Но ти не.

Настъпи пауза.

— Аз съм много млада — каза Лили, но в гласа й се долови колебание. Наведе се напред. — В следващия блок е.

Сибил намери място за паркиране близо до ниска тухлена постройка. На прозореца бе нарисуван огромен хамбургер, заобиколен от облаци чесън и червени репички ангели. Вратата също представляваше един хамбургер от пластмаса. Сибил последва Лили в заведението. Вътре се разнасяше музика от автомат, а тийнейджъри в джинси и тениски стояха облегнати или седяха до тезгяха. Тук-там се виждаха групички в сепаретата.

— Насам — каза Лили и я поведе към едно сепаре в дъното на заведението. Махна на едно момиче, което я повика по име.

Не е непозната тук, помисли си Сибил. Обзалагам се, че не само тук.

— Мястото е страхотно — каза тя на Лили, когато седнаха. Хвърли поглед към розовата покривка на масата и се опита да не гледа повече към нея. — Колко пъти си идвала тук?

Лили сияеше.

— Наистина ли ти харесва? Само няколко пъти. Руди ме доведе тук на рождения ми ден. Но не му хареса. После дойдох веднъж сама, само за… да постоя. Не мисля, че в това има нещо лошо.

— Не, няма — каза твърдо Сибил. — Какво не му харесва на Руди тук?

Лили леко сви рамене.

— Мисли, че ако си намеря приятели тук, те ще се възползват от мен. Не иска да излизам с момчета. Иска да остана невинна.

— Специално за някого? — Лили се изчерви и Сибил мислено се наруга. — Съжалявам. Не беше много мило от моя страна. Но ти си идвала тук и преди? Предполагам, че Руди не е познавал това място.

— Не. — Отново се изчерви. — Аз не го лъжа, но не му казвам всичко. Бих искала да го попитам… за някои неща, но той ми забрани да идвам тук, така че не мога да го попитам…

— Предполагам, че нямаше да има отговори за твоите въпроси. Искаш ли да ги зададеш на мен?

Сибил притаи дъх, но точно тогава дойде младо момче с престилка и Лили му даде поръчката.

— Същото и за мен — каза Сибил, без да се интересува какво е.

— Бира? — попита той.

— Кафе — отговори тя. — Пиеш ли бира? — попита тя Лили.

— Не съвсем. Няма да мине надолу, докато се опитам да я преглътна. Взимам си, защото всички го правят и Руди…

— … не ти позволява.

Лили се изкикоти. После извърна поглед настрани и започна да изучава тълпата.

— Търсиш ли някого? — меко попита Сибил.

— Не! — Червенината отново се надигна по бледите бузи на Лили. — Е… един приятел.

— Излизала ли си с него?

— О-о, не. Не мога. Руди е толкова строг за това. Просто седим тук и си приказваме.

— Не можеш да ходиш по срещи, но можеш да пиеш бира.

— Аз не я пия. Само я поръчвам. Не е същото — оправдателно каза тя. — Бира и хамбургери… това са дребни неща. Срещата… може да промени целия ми живот.

— Имаш предвид, че можеш да загубиш девствеността си.

Неочаквано очите на Лили се изпълниха със сълзи.

— Толкова съм уплашена… — каза тя, гласът й едва се чуваше.

Сибил почувства внезапен прилив на екзалтация. Узряла да бъде избавена. Какъв късмет! Да пристигне точно в този момент. Никога в живота си досега не бе имала действителен контрол над друг човек. Понякога дори не бе сигурна дали може да контролира и самата себе си, особено когато яростта се промъкнеше в нея и блокираше мислите й, караше я да си мисли, че не знае каква ще бъде следващата й стъпка. Сега обаче не можеше да разбере защо бе чакала толкова дълго. Защо бе мечтала да има власт над дистанцираната аудитория, над хората, които работят за нея, когато поне за известно време пълното доминиране над един човек можеше да й донесе огромно удовлетворение.

Сервираха им огромни хамбургери.

— Не е ли красив? — въздъхна Лили. Взе хамбургера с двете си ръце и със задоволство отхапа от него, като напъха учудващо голямо парче в малката си уста.

Сибил се вторачи в своя хамбургер. Не можеше да го направи. Просто нямаше как да отхапе от него. Дори и тук, където никой не я познаваше, нямаше да изглежда като някакъв лаком тийнейджър, който никога не е виждал нож и вилица. Валери щеше да го направи. Сякаш прозвуча в главата й. Щеше да си помисли, че е забавно, че е нещо различно. Щеше да го превърне в игра и да се надсмее над всеки, който би се осмелил да й каже как изглежда.

По дяволите, помисли си отчаяно Сибил. Защо никога не мога да го направя?

Взе хамбургера си и стисна двата му края един към друг. Отхапа един малък залък. После друг, по-голям, внезапно осъзнала колко е гладна.

— Нали е вкусно? — попита Лили. Хамбургерът й почти бе изчезнал.

— Превъзходно — отговори Сибил. И за нейна най-голяма изненада, действително беше превъзходен. — Искаш ли още един?

— О-о, не. Не бива. Руди казва, че не трябва да ставам дебела.

— Прав е. Но това не изглежда да е проблем за теб. Можеш ли да изядеш още един?

Лили сведе глава и кимна. Сибил поръча още един и невярващо я гледаше, докато го изяде.

— Благодаря — въздъхна накрая Лили. — Ужасно ми бяха омръзнали рибата, пилетата и здравословните супи. Руди иска само от тях. Това бе раят. — Бирата й бе останала недокосната.

— Искаш ли кафе? — попита Сибил.

— Не пия кафе. Един газиран джинджифил ще ми дойде добре.

Когато питието пристигна, Сибил бутна настрани празната си чиния.

— Лили, искам да се върнеш с мен във Вашингтон.

Настъпи кратко мълчание. Лили остави чашата си.

— Знам — каза тя.

— Какво знаеш?

— Знам, че искаш да се грижиш за мен. Не знам защо. По-рано, когато бях при Куентин, не ме харесваше. Може би мислиш, че си се отнесла лошо с мен и сега искаш да се докараш? Или може би нямаш деца, и искаш да се престориш, че съм ти дъщеря? Или просто ме харесваш и искаш да се грижиш за мен и това би било толкова хубаво, но не зная защо би го направила и то толкова внезапно…

Думите на Лили замряха и Сибил нарочно остави мълчанието да продължи по-дълго. Искаше Лили да почака.

— Аз те харесвам — каза най-после тя. — Повече отколкото можеш да си представиш. Права си. Нямам дъщеря. Винаги съм искала да имам, но не можах. Вече съм на тридесет години. Не мога да си представя, че отново ще се омъжа, след брака ми с Куентин. А това означава, че вероятно никога няма да мога да имам дъщеря или пък някой друг, за когото да се грижа. Животът ми е толкова празен, Лили. Никога не съм мислила за това преди. Винаги съм приемала нещата такива, каквито са. Но внезапно осъзнах, че ми липсва присъствието ти. Че ми липсва гласът ти, който изпълваше стаята. Знам, че не бях много мила с теб, когато бе при нас. Бях позволила на страданието да ме обзема цялата и не мислех как се държа с хората около мен. Извинявай за това. Знам, че това те е правело нещастна. Но аз не те моля да живееш с мен, защото се чувствам виновна, Лили. Искам да се върнеш при мен, защото дори в онези ужасни месеци ти бе донесла топлота и любов в дома ми. И те сега така ми липсват… — Очите й се изпълниха със сълзи и на устните й заигра плачевна усмивка. — Не е ли абсурдно? Възрастна жена да плаче в заведение за хамбургери… в рая, нали така се казваше? Чакай малко. — Извади носната си кърпичка и избърса очите си. — Мислех си, че съм изплакала всичките си сълзи за Куентин. Предполагам, че винаги остават още, нали? Нека да бъда честна с теб, Лили. Надявам се, че винаги ще се отнасяме така една с друга — без лъжи, без тайни помежду ни. Искам повече от това, да споделяш дома ми с мен. Основах нова телевизионна продуцентска компания и искам да направя една програма за теб. Можеш да правиш каквото искаш: да проповядваш в църквата… ще ти намерим църква… или да говориш на малка група хора в студиото, или каквото друго можеш да измислиш; всичко, което поискаш. Имаш нужда от малко помощ по отношение на гласа, на някои фрази. Да говориш пред камерата е все едно че флиртуваш с нея. Аз ще ти помогна. Ще ти дам аудиторията. Тя те чака, Лили. Ще станеш известна. Ще бъдеш обожавана от милиони хора, които имат нужда от това, което само ти можеш да им дадеш. Искам да ти дам дом, любовта си и закрилата си. Но също така искам да ти дам възможност да използваш уменията си, за да достигнеш до тези милиони, които те чакат.

Тя спря. Разбра, че бе отишла твърде далеч. Но Лили бе млада, вероятно не бе отишла толкова далеч, колкото си мислеше.

Лили седеше неподвижно, със сведени очи. Бе скръстила ръце върху масата. Много бавно вдигна поглед и дари Сибил с широка усмивка.

— Прекалено много е. Сякаш не може да бъде истина. Никога не съм се осмелявала да се моля за всичко това. Никога не съм мислила, че някога ще мога да го имам… Свой амвон, майка… О-о, Сибил, дори не мога да си представя всичко това! — от устните й излетя доволен смях. — Прилича на приказка! — Тя протегна ръка и когато Сибил сложи ръката си върху нейната, Лили здраво стисна пръстите си около нея. — Не зная дали някога ще мога да ти се отплатя за всичко, което правиш за мен. Ще се моля за теб всеки ден. Но това не е всичко… Ще трябва да ми позволиш да правя някои неща за теб — някоя домакинска работа, някои поръчки, от каквото имаш нужда, нали? Нека да правя нещо за теб, Сибил. Аз вече те обичам. Обичам те толкова много!

— Добре. Нека първо да отидем във Вашингтон. Колко време ще ти трябва да си събереш багажа?

— Не много. Нямам много неща, но Руди… Трябва да поговоря с Руди.

— Обади му се.

— О-о, не, не искаш да кажеш това. Той бе толкова добър с мен. Толкова добър, колкото можеше да бъде. Ще отида при него сега. Ще му приготвя вечеря и после ще поговорим. Той ми мисли доброто. Ще се радва с мен.

— Може да бъде ревнив.

Очите на Лили се разшириха от учудване.

— Как можеш да си помислиш такова нещо? Ще се радва.

— Ще дойдеш ли с мен, дори ако това го направи нещастен?

Настъпи продължително мълчание. Лили дръпна ръката си.

— Ще се помолим заедно и той ще се почувства щастлив.

— Но ако все пак остане нещастен — настоя Сибил.

— Сибил, — каза тихо Лили — Руди ще се радва за мен. И аз ще дойда с теб. Трябва да ми повярваш.

Очите й задържаха погледа на Сибил и за пръв път Сибил усети колебание. Малкото момиче, което се радваше на хамбургера и бе поръчало бира, която не искаше, бе изчезнало. На нейно място се бе появила младата жена, която така убедително бе проповядвала и държала аудиторията в ръцете си само преди половин час. И точно тогава в паметта й прозвуча треперещият глас на Лили — „Толкова съм уплашена…“ и тя позволи на лекия трепет на колебанието да си отиде. Лили беше дете. Чудесна актриса пред амвона, но малко дете през останалото време. Бе гладна за човек, който да се грижи за нея. Нека остане млада, колкото дълго искаше. Този път Сибил бе тази, която щеше да я води за ръка. Лили бе поставила ръката си в нейната.

— Вярвам ти — каза Сибил. — Двете с теб ще живеем чудесно. Знаеш ли какво? Това е истинското начало на нашия живот.

 

 

Тед Макилвън бе организирал прощално парти за Ник в последния му ден като президент на „Омега“. Чад също бе там, облечен в ново спортно сако и вратовръзка. Бе юни и училището бе приключило. Сега имаше повече време да помисли върху това, което правеше и мислеше баща му. Бе много притеснен, защото баща му се шегуваше, че трябва да търси нов гараж, за да основе в него нова компания. И Чад знаеше, че тази компания няма да е в Сан Хосе. Никога повече.

Не знаеше още колко може да спори с него. Баща му бе най-големият инат в света. Но беше и нещо като вълшебник. Всеки път, когато Чад си мислеше, че се е отказал, се случваше нещо и ставаше така, както той бе решил.

Имаше и други странни неща. Например всички тези книги и списания за телевизията, които баща му напоследък четеше. Всички тези изрезки от вестници, доклади, които получаваше по пощата от експертите, адвокатите и счетоводителите. Когато веднъж Чад го попита за какво му е всичко това, той му бе казал, че просто е любопитен, в случай че един ден реши да купи някой телевизионен канал, или няколко, или ако реши да създаде свой собствен. Дори го попита какво е мнението му за такова начинание? Чад мислеше, че е страхотно, че тогава може да се появява на екрана, когато си поиска и да се среща с всички хора, с които поиска. Но баща му не купи нищо. Просто продължи да чете, да гледа повече от обикновено телевизия и вероятно да мисли повече по това.

Никой не знаеше какво предстои. Това бе проблемът. Елена и Мануел не знаеха. Чад не знаеше. Баща му не знаеше. Не изглежда добре тази работа, мислеше си Чад. Вероятно всичко щеше да свърши с това, че щяха да се занимават с нещо необикновено в някое глупаво място с много инвеститори, с които баща му ще трябва да разговаря, но Чад нямаше да има приятели. И никога повече нямаше да види майка си, защото тя нямаше да иска да дойде на такова място.

— Какво ще кажеш за това, Чад?

Чад се изправи виновно. Те бяха устроили това фантастично парти за него и баща му, а той дори не ги слушаше.

— За кое?

— Не искаш ли да вдигнеш тост за Ник? — попита го Тед. — Преди вечерята каза, че искаш.

— О-о, да. Искам. — Баща му седеше до него и Чад улови погледа му, изпълнен с изненада, когато го видя да рови в джоба си за малкото листче, на което бе написал тоста си. Седяха около кръглата маса в един частен ресторант, с още много кръгли маси, където хората, работили с години в „Омега“ вечеряха, пиеха вино и разправяха случки от историята на компанията. Чад се изправи. Познаваше ги почти всички. Бяха му като чичовци, като семейство, помисли си тъжно Чад, и вече нямаше да ги има.

Разгърна листчето. Тед му бе обяснил какво означава тост и той бе решил, че е длъжен да го направи повече от всеки друг. Някой от семейството на баща му трябваше да го произнесе. Ако имаше съпруга, тя щеше да вдигне тост за него. Но такава нямаше. Майката на Чад не присъстваше. Мислеше си, че някой трябваше да я покани, но вероятно никой не се бе сетил. Така че оставаше само той.

— Баща ми е страхотен — започна да чете високо Чад, за да прикрие треперенето на гласа си. — Той е добър във всичко. Слуша те, когато искаш да му кажеш нещо. Не ти крещи, когато си направил нещо глупаво. Не ти се и присмива, ако допуснеш грешка. Правим всичко заедно и се забавляваме, защото харесваме едни и същи неща. Щеше да е чудесно, ако останехме тук, където има толкова много приятели, но вероятно няма да го направим. Беше много хубаво, че всички ни харесваха и че помагаха на татко да изгради „Омега“, защото това бе любимото му нещо за доста дълго време, освен мен. Предполагам, че трябва да пожелая късмет и на двама ни, както го направиха всички други и да кажа на моя татко, че е страхотен, както му го казват и останалите. Разликата е, че той е мой, искам да кажа — мой баща и мой приятел. Не точно като момчетата в училище и може би най-добрият… предполагам, че това е най-хубавото от всичко.

Когато Чад седна, в стаята цареше тишина, като че ли всеки бе затаил дъх. После някой започна да ръкопляска и след минута всички бяха станали на крака. Баща му също стана, привлече го към себе си и го прегърна толкова силно, че Чад си помисли, че ще го счупи. Не го болеше. Наистина се чувстваше страхотно. Наистина това бе най-страхотното нещо на света. Каквото и да направеха, където и да отидеха, докато баща му се държеше така, докато го обичаше толкова много, щяха да бъдат добре. Не трябваше да се притеснява, не трябваше да се тревожи, че някога ще остане сам. Никога.

 

 

Сибил ги покани за Коледа. Чад бе абсолютно сигурен, че не иска да отиде сам и двамата заминаха за Вашингтон веднага след започването на коледната ваканция. Преди срещата със Сибил за вечеря, те първо отидоха, както винаги преди това, в Музея на космоса. Чад видя совалката, влезе в модела на „Аполо“, постоя под растенията, които се спускаха от тавана. С учудване сочеше парченцата скали, донесени от луната, въпреки че двамата с Ник знаеха, че те изглеждат точно както земните скали.

Прекараха четири спокойни вечери със Сибил в началото на тяхната визита.

— Трябва да замина три дни след Коледа — беше казала тя, когато с Ник планираха пътуването им. — Поканена съм на едно парти във Вирджиния. С удоволствие ще прекарам новогодишния ден с Чад и теб, но няма начин да се измъкна от това. По-добре е да сме заедно на Коледа, нали?

Размениха си подаръците в дневната на Сибил и Ник, както обикновено, се почувства неудобно, притеснено, прелистваше списания и вестници и се опитваше да седи спокойно. Не бе успял да намери начин да се измъква от тези семейни тържества. Ако бе по-силен, мислеше си той, щеше да изпрати Чад сам при майка си. Или поне щеше да се вижда със Сибил само в ресторантите или на други неутрални места. И да сложи край на целия този фарс, който продължаваше, откакто се бяха развели. Дори бе купил подарък на Сибил, защото преди години Чад бе избухнал в плач, когато бе разбрал, че Ник е очаквал размяната на подаръци да бъде само между Чад и майка му. Тази година Ник подари на Сибил малка карфица за ревер, във формата на дебнещ златен леопард с диаманти вместо очи. Нейният подарък бе много по-претенциозен: куфарче от змийска кожа пълно със златни писалки и моливи, сребърен нож за отваряне на писма, класьор и други канцеларски материали. На всички бе гравирано името му. А върху куфарчето бяха изписани в златисто инициалите му.

Бе толкова ядосан, че едва успя да благодари. Но Чад го наблюдаваше с широко отворени очи и той още веднъж се престори. После отидоха на вечеря в „Олимпия“, където Сибил бе резервирала едно от тъмновиолетовите сепарета в дъното. Когато пиеха кафето си, а Чад смучеше през сламка третата лимонада, Ник вече се бе успокоил. Сибил бе говорила през цялото време. Сякаш знаеше колко е сърдит. Бе се впуснала в едни от най-приятните и забавни за нея разговори за телевизията, за продуцентската й компания, за актьорите и актрисите, с които работеше.

— Тати знае всичко за тези неща — каза накрая Чад. — Всичко, с което се занимава напоследък е да чете за телевизията. Книги, списания. — Очите му се разшириха от удоволствие, когато видя огромното парче шоколадова торта, което поставиха пред него. — Уоу! — прошепна той и взе вилицата.

Сибил погледна към Ник.

— Наистина ли?

— Малко преувеличава — отговори Ник. — Чета за много неща. И телевизията е едно от тях.

— И я гледаш — каза Чад с пълна уста. — Много повече, отколкото по-рано. Ти си експерт.

— Може би трябва да си купи телевизионна мрежа — обърна се Сибил към Чад.

Чад усърдно кимна с глава.

— Каза, че може да го направи. Или един телевизионен канал. А може и сами да си изградим наша телевизионна станция. Голяма. Голяма колкото NBC или ABC, или някоя друга. Сега имаме много време, защото татко вече не е президент на „Омега“. Каза, че търси гараж, за да основе нова компания. Но не е така. Той се шегува.

— Вече не си президент на „Омега“? — повтори Сибил.

— Засега — не — каза Ник.

— Не си ми казвал!

Той я погледна мълчаливо, докато тя се изчерви и погледна настрани.

— Разбира се, не си длъжен да ми казваш какво правиш, но знаеш, че се интересувам от теб… и Чад…

— Пишеше го във вестниците — каза заядливо Ник.

— Но аз чета само новините, свързани с телевизията. Нещо толкова голямо, Ник… Мислех си, че сам ще ми кажеш.

Чад се мръщеше, като поглеждаше ту към единия, ту към другия.

— Следващия път — каза Ник, като се опитваше да изглежда спокоен — ти ще си първата, която ще научи.

Сибил стисна устни и Ник си спомни да казва „Мразя, когато се правиш на умен“. Беше го чувал толкова пъти по време на брака им и след това. Насочи разговора далеч от телевизията — към филмите, които бе гледал, книгите, които четеше, събитията в Калифорния. Чад ядеше тортата си, слушаше гласовете на своите родители в един приятелски разговор.

Държаха се приятелски и през следващите два дни, докато разглеждаха околностите на Вашингтон. Последната вечер на тяхното посещение след вечеря Сибил помоли да дойде с тях до апартамента им в „Медисън хотел“. Искаше да целуне Чад за лека нощ и да си вземат довиждане, защото нямаше да могат да се видят сутринта. Рано на другия ден щеше да замине с приятели за Вирджиния. Ник, без да крие неприязънта си и безпокойството си, накрая се съгласи. Така Чад целуна майка си, преди да си легне, притисна се към нея и вдъхна парфюма й, преди да затвори очи.

— Весела Коледа и щастлива Нова Година — каза й той. Искаше му се да й каже, че я обича, но винаги когато си помислеше да го каже, стомахът му се свиваше. Изглежда на нея не й бе харесало, когато го бе направил. А освен това не знаеше и как ще се почувства татко му, ако знае, че Чад й го е казал. Затова реши да каже само „Щастлива Нова година“ и Сибил веднага се дръпна.

— Щастлива Нова година, Чад. Надявам се, че ще помогнеш на баща си да реши какво ще прави… — Спря и замислено го погледна. — Бих искала да живееш във Вашингтон. Тогава ще можем да се виждаме, когато поискаме.

Очите на Чад се разшириха. Никога преди не бе казвала такова нещо.

— И аз също бих искал — прошепна той.

— Добре, ще трябва да измислим нещо. Може би баща ти ще купи тук телевизионен канал или пък ще стартира собствен. Може би това ще му хареса? А и тук е добро място за теб да ходиш на училище. Но вероятно ти не искаш да напускаш Сан Хосе.

— Е, не, искам да кажа не бих искал, но татко иска. Той ми обеща, че няма да го направи, докато и аз не поискам. Но аз казах, че не искам, но… не знам… може би.

Сибил се наведе и докосна с устни челото му.

— Ще трябва да помислим за това, нали? А сега трябва да спиш. Може би двамата с баща ти ще поговорим малко за това.

Чад се мушна в леглото. Мислите му се блъскаха.

— Ако решите нещо, събудете ме да ми кажете.

Но Сибил вече бе излязла и бе в коридора, който съединяваше стаята на Чад с дневната.

— Толкова е пораснал — каза тя, като седна във фотьойла. — Ще ми налееш ли едно питие, Ник? Бих искала малко да си поговорим. Един господ знае кога пак ще се видим.

— Когато поискаш — каза той. — Пътят със самолет от Вашингтон до Сан Хосе е много лесен. Коняк?

— Да. Трябваше ли да напуснеш „Омега“?

— Никой не ме караше. Просто реших, че ми е време да потърся нещо друго. — Подаде й питието и седна в близкия стол. — Какво ще кажеш за себе си. Продаде ли телевизионната мрежа?

— Не. Щях да ти кажа, ако бях го направила. — Спря за момент. — Много е странно. Имам някои нови програми, рейтингът ми започна да се качва. Дори намерих един репортер, който започна да пише за мен. Предизвиках доста интерес. Обаждаха ми се по телефона, идваха счетоводители да погледнат документите ми. Знаеш ги тези работи. Но никой не дойде с парите. Те са такива малки, уплашени момчета. Сред тях няма мъже. Адвокатът ми казва, че не искат да рискуват с кабелна телевизия. Но това е лудост. Виж какво направи CNN. Виж какви възможности има! Разбира се, че телевизията крие рискове. Никой не може да започне да се занимава с телевизия, преди да е готов да отдаде цялата си енергия и всичките си способности… и дяволски много пари. Е, предполагам, че ще намеря някой. Проблемът е, че няма много мъже, които да вярват в себе си и да имат достатъчно пари зад гърба си. А аз бързам да го продам…

Ник се засмя.

— Това е добре. Звучи, сякаш имаш някой предвид, който ще я купи.

— По дяволите, Ник, не си играй. Знаеш, че имам. Искам ти да я купиш. И защо не? Искаш нещо ново и никога не те е интересувало дали ще е трудно или не. Защо тогава да не го направиш? — Спря и се загледа в тъмната течност в чашата си. — Чад каза, че това ще му хареса.

— Какво искаш да кажеш?

— Каза, че ще му е приятно да живее тук, защото тогава ще можем да се виждаме, когато поиска.

— Чад ли каза това?

— Да, сега, като си казвахме лека нощ.

— Какво си му казала, по дяволите?

— Не много. Когато каза това, на мен ми стана толкова мъчно за него… изглеждаше толкова нещастен, защото заминавате утре… Каза, че може би ще купиш някоя телевизионна станция във Вашингтон, или ще стартираш своя собствена. Не съм казала нищо, което ти вече да не си му казвал! Лицето му така сияеше, беше невероятен.

Ник се намръщи.

— Не трябваше да му казваш нищо.

— Защо не? Той е мой син! Защо да не живее близо до мен, ако го искаме и двамата?

— Това ли искаш?

— Винаги съм го искала! Но непрекъснато се случваха много други неща. Не успявах да уредя живота си и да направя това, което бе най-доброто за мен… Винаги се налагаше да мисля първо за други хора, Ник… — Стана и се отправи към него, за да седне на облегалката на стола му. — Можем да направим толкова много неща заедно! През цялото време мисля за теб. Какъв идиот бях, като те оставих да ме отпратиш, без да се боря. Каква глупачка бях, като се омъжих за Куентин, когато през цялото време съм обичала само теб. Никога не престанах да те желая…

Ник стана от стола и прекоси стаята.

— Мисля, че вече сме приключили с това. — Гласът му бе твърд и решителен. — Между нас не е останало нищо, Сибил. От години помежду ни не е имало нищо и ти го знаеш толкова добре, колкото и аз. Ти не ме обичаш вече, както и аз не те обичам. Ние дори не сме приятели. Не си приличаме, за да бъдем приятели. — Съзря надигащия се гняв на лицето й. — За бога, не се опитвай да се държиш така, все едно че съм те обидил. Само ти казах това, което и двамата отлично знаем. Сега можем да продължим с нещо друго. Тази вечер направи два намека. Единият се провали, но ако все още те интересува другия, можем да поговорим.

Думите му бавно потънаха в тишината на стаята. Сибил стана от облегалката на стола.

— Имаш предвид телевизионната мрежа?

— Точно това имам предвид. Защо не си сипеш още едно питие, имам няколко въпроса, на които искам да ми дадеш отговори.

 

 

Фермата на Стърлинг покриваше около шестстотин акра във Вирджиния — пасища, които граничеха с хълмове. Снегът все още покриваше поляните и клоните на дърветата, както и каменните огради, които следваха извивките на хълмовете и се простираха до хоризонта. В центъра на това огромно пространство се виждаше боядисана желязна ограда, която ограждаше около шест акра, в които бе къщата на Карлтън Стърлинг. На два етажа бяха разположени двадесет и пет стаи. Върху стръмния покрив, покрит със сиви шпиндели^[1] имаше осем комина и няколко заострени тавански прозорчета. Дървета криеха къщата от погледа на всеки любопитен, попаднал на главния път на миля от входната врата. Зад къщата, където не минаваше никакъв път, се гушеха постройките на две къщи за гости, тенис корт и басейн. Стаята на Сибил гледаше към терасата и поляните, които се разстилаха под нея. В далечината се очертаваха склоновете на Блу Ридж Маунтинс. Много внимателно бе огледала къщата, когато Валери я разходи из нея. Мебелите бяха от дъб и от бор, имаше прекалено много дивани, антични килими върху подовете, покрити с дърво, лампи, които пръскаха бледа светлина и загадъчни сенки. Всичко това можеше да изглежда хаотично, но вместо това цареше хармония, топлина, задушевност и човешко присъствие. Имаше вид на нещо много старинно и много скъпо.

— Обедът е в малката трапезария в един часа — каза Валери, докато проверяваше има ли кърпи в банята. — Ще бъдем само петима. Останалите ще се върнат за вечеря. Мисля, че има всичко, което ще ти е нужно, но ако имаш някаква неотложна молба, позвъни на Сали. Тя живее тук още откакто Карл е бил бебе и мисията й е да ни направи щастливи. Чудесно се справя. Искаш ли нещо?

— Не. Благодаря. Всичко е чудесно. Колко хора ще има за вечеря?

— Двадесет и пет. Карл е на лов с приятели и ще отсъства няколко дни. Всички ще ти харесат. Говорят малко повече, отколкото на мен ми харесва, за коне, но всеки човек си има своята страст, а конете са тяхната. Искаш ли да се поразходим преди обяд? Ще ти покажа конете. — Избухна в смях, а очите й сякаш танцуваха. — Виж кой се оплаква от хората, които говорели само за коне. Имаме и други забележителности: зимните градини са невероятни. Обичам и изгледа при езерото по това време на годината. Дърветата са още голи, със скреж по върховете. На фона на заснежените хълмове приличат на черно-бяла снимка. И разбира се, конете. Носиш ли си костюма за езда?

— Да. Ще ми се да видя конете ти.

— Добре. Да вървим. А след обяда, ако искаш, ще пояздим. Ако имаш други желания, Сибил, просто кажи. Ще правим каквото си искаме през тези три дни.

Сибил кимна. Тя не можеше да си представи един свободен час, камо ли три дни. Но това бе Мидълбърг и обществото на Мидълбърг. Имаше още много да учи, за да стане част от тях. За втори път Валери Стърлинг я въвеждаше в нов начин на живот.

Валери обу високи ботуши и облече пурпурното си сако за езда.

— Става много кално — каза тя. — Ако не си носиш високи ботуши, може да намерим някакви.

— Нося само ботуши за езда — отговори Сибил.

— Е — Валери започна да рови в една кожена кутия. — Пробвай тези. Може да са ти малко големи, но това е по-добре, отколкото да ти стискат.

— Твои ли са? — попита Сибил, като седна и започна да събува обувките си. — Изглеждат съвсем нови.

— Нови са. Купих си ги, но никога не съм ги слагала. Стават ли ти?

Сибил се изправи.

— Добре са. — Загледа се в кожата и в гумените подметки и се усмихна на себе си. Винаги бе искала да бъде на мястото на Валери.^[2] — Къде ще отидем най-напред?

— Мястото за езда, оборите, езерото, зимната градина. Така харесва ли ти? На мен ми е все едно. Аз просто искам да изляза малко. Имам чувството, че цялата седмица не съм си показвала носа от къщи.

— Какво прави?

Вървяха по пътеката, която минаваше покрай градина със зеленчуци, поляни с цветя, оформени в красиви кръгове и лехи свързани с пътеки, покрити с червени тухли. Откъм кухнята, долепена до къщата, бе зимната градина.

— Досадни срещи — отговори Валери.

Минаха през просторна поляна и Валери поведе Сибил към мястото за езда.

— Направих и един телевизионен филм за изложба в Музея на децата във Вашингтон. Всъщност аз го поставих. За пръв път правя нещо от този род. Това е повече в твоето поле на дейност, отколкото в моето.

— Може би ще направиш още — каза Сибил.

Валери бързо се извърна и Сибил си помисли, че вероятно гласът й я е издал и Валери е доловила обзелата я ярост.

— Исках да кажа — започна с по-мил глас тя — може би по-добре е да се занимаваш с това, отколкото да се явяваш само пред камерата.

— Не знам. — Валери отново се обърна и продължиха пътя си. — Господ ми е свидетел, че искам да направя нещо повече, но още не знам какво. — Печално се усмихна. — Толкова е трудно, когато изглежда, че имаш всичко, а искаш повече.

— Повече какво? — попита Сибил. — Няма нещо, което да не притежаваш.

— Искаш да кажеш, че имам пари. Е, добре, и ти имаш пари. Всичко ли имаш?

— Не е достатъчно. И аз искам повече от парите.

Валери отново се засмя.

— Ето, и ти стигна до това. Винаги има едно „още“. Напоследък имам чувството, че нещо съм пропуснала. Не зная какво. Но се чувствам на ръба. Все едно че очаквам нещо да се случи, нещо, което да ме накара да се размърдам, да стана нещо по-различно от това, което винаги съм била… Малко е изнервящо. Да очакваш нещо, за което нямаш и най-малка представа какво може да бъде. Никога преди не съм се чувствала така. Струва ми се, че е нещо неотложно, и ако не го направя сега, никога повече няма да имам шанса да го направя… — Спря и се облегна с ръце на желязната ограда, която обикаляше мястото за езда, сякаш наблюдаваше някой кон да прескача препятствия. — Напоследък доста си мисля за деца. Не мисля, че точно това чакам, а може би е точно това. Трябва обаче много скоро да реша, макар че винаги съм си слагала стоп, когато трябва да решавам. Ти какво ще кажеш, Сибил? Искаш ли още деца?

— Не. — Сибил усети колко грубо прозвуча и се опита да смекчи малко тона си, въпреки че никога не бе мислили да има други деца. — Мислила съм за това. Бих искала, но не виждам как бих могла. Не бих се омъжила, само за да имам дете. А освен това знаеш, че трябва да си изкарвам прехраната. А това отнема почти цялото ми време. — Наведе се към оградата и скри лицето си от Валери. — Толкова много сбърках с Чад, като оставих Ник да ми го вземе, като го оставих да ме уговори, че не трябва да го виждам често, защото това го разстройва, като го оставих да се радва сам на растежа му… не трябваше да допускам всичко това. Трябваше да настоявам да си взема сина и тогава нямаше да съм толкова самотна…

Валери се опита да види лицето й, но тя продължаваше да гледа настрани.

— Не знаех, че Ник ти създава трудности да виждаш сина си — каза объркана тя. — Не съм допускала, че би го направил.

— Не знаеш какво може да направи Ник! Не си го виждала осем години и никога не си била омъжена за него… — хапливо каза Сибил. — Извинявай — продължи след малко тя с плачевен глас. — Толкова се разстройвам, когато говоря за Чад. А и след смъртта на Куентин имам толкова много неща, които трябва да свърша в работата. Край мен няма никой, с когото мога да се посъветвам, да поговоря… Съжалявам, че бях толкова груба.

— Не беше груба. Няма значение. — Валери се взираше с невиждащ поглед напред. Спомняше си за времето, когато с Ник си говореха за деца.

— Ами Карлтън? — попита Сибил. Гласът й трепереше, сякаш се опитваше да преглътне сълзите си. — Той сигурно иска деца?

— Иска да изчакаме малко. Но той не е човек, който би се разтревожил от факта, че вече е почти на тридесет и една година. На него му харесва да бъде консултант инвеститор и е един от най-добрите. Обича да играе поло и е един от най-добрите и в това. Щастлив е, когато работи и играе, но мисълта за бащинство май не го прави много щастлив.

— А да бъде съпруг? — подло попита Сибил.

— Той не го знае.

Двете жени се погледнаха и в погледите им пролича един от редките моменти, когато се разбраха.

— Мисли си, че да бъде съпруг му харесва и понякога наистина е така. Зависи от това, колко лесен правя брака ни за него. Ако съм като неговите играчи на поло или клиентите му и не изисквам от него пълна интимност… — Спря, осъзнала, че е казала повече, отколкото би си позволила. — Но е добър приятел и аз не искам повече от това.

— Не искаш повече?

— Може би, но вземам това, което имам. Двамата с Куентин не бяхте ли добри приятели?

— Да, бизнес партньори. Но не бих се омъжила за него, ако не го обичах. — Валери кимна и Сибил не беше сигурна дали й повярва или не. — Значи не обичаш Карл? — попита тя.

Настъпи пауза.

— Да — спокойно каза Валери. — Обичам го. Е, вече видя мястото за яздене. Оборите са до него.

Тръгна и Сибил я последва към оборите, в които държаха дванадесет коне на съседи, които прекарваха повече от времето си в пътувания и осем, които принадлежаха на Валери и Карл. Повече никога през последвалите три дни Валери не говори за себе си или за Карлтън.

Но Сибил това не я интересуваше. Тя бе научила достатъчно през първия ден, а докато стоеше в тяхната къща научи още повече. Наблюдаваше, слушаше, забелязваше дрехите и бижутата, които носеха гостите. За нея те бяха обществото на Мидълбърг. Съхраняваше в паметта си начина им на говорене, фразите, които употребяваха, животът им, който бе обграден от богатство и коне. Наблюдаваше Валери, която бе най-перфектната домакиня, която бе виждала. Обръщаше внимание на гостите си винаги. Забелязваше от какво имат нужда, готова да им помогне, без да натрапва присъствието си. Сибил с неохота си призна, че й се възхищава — независимо колко глупава бе Валери, тя правеше всичко това великолепно.

И така, Сибил наблюдаваше и се учеше. И за тези два дни започна да се вижда като част от тях. Всичко, от което сега се нуждаеше, бе собствена къща и ферма и тогава наистина щеше да стане част от Мидълбърг.

Последната сутрин на годината Карлтън Стърлинг се завърна от лов. В суматохата да поздрави всичките си двадесет и четирима гости, той едва забеляза Сибил. А тя успя само да зърне, че е с дълго лице и със сенки под очите, светла коса, малко изтъняла на върха, остър бдителен поглед и момчешка усмивка, която му придаваше младежки и невинен вид.

Сибил го наблюдаваше, докато говори с приятелите си. Как се смее на шеги, които тя не разбираше. Чуваше имена, които подхвърляше и които не можеше да идентифицира с определени личности. Гледаше как се държи като човек, цял живот живял в това общество, в което са живели и родителите му, и техните родители. Когато се приближи до нея, тя нямаше и най-малката представа какво може да му каже.

— Сибил Ендърби — каза той. — Вие се познавате с Вал с години, от деца. Живели сте в Ню Йорк, но сега живеете във Вашингтон. Съпругът ви — Куентин Ендърби — е починал миналата година. Моите съболезнования. И притежавате EBN. Какво още трябва да знам за вас?

— Нямам представа — отговори студено Сибил.

— По дяволите, обидих ли ви? Така ли? Господи, имате най-невероятните очи. Като фарове. Вижте, винаги го правя, когато за пръв път се срещам с някого. Иначе не мога да запомня името. А Вал каза, че точно това е, което най-много обижда хората. Прилича на портативния ми Ролодекс. Простихте ли ми? Исках всичко да знам. Вал ми каза, че винаги правите това, което сте си наумили. Любопитен съм как го правите. Какво харесвате и какво не. Какво търсите, когато пазарувате, какви коне харесвате. Книги, филми, музика. И така нататък. Ще имате ли достатъчно време, за да ми разкажете за всичко това?

Държи се като тийнейджър, който иска да ти определи среща, помисли си Сибил. Чудеше се какво се опитва да скрие под тази поза.

— Мога да ви отделя толкова време, колкото поискате — каза тя не така студено, както първия път. — И аз бих искала да знам някои неща за вас. Валери спомена достатъчно неща, които да събудят любопитството ми.

Той й хвърли бърз поглед.

— Така ли? Ще отскоча до Вал да я попитам какво толкова ви е разказала за мен.

Сибил поклати глава.

— Казах го, за да ви се прииска да отделите повече време да си поговорим, като го узнаете от мен.

Той се засмя.

— Вие сте много пряма, нали? Е, добре, поласкан съм. Защо не седнем в кабинета? Там гори огън и би трябвало да няма никой поне още един час. Искате ли да седнем там и да си поговорим малко? Или предпочитате да пояздим. Яздите ли?

— Да. Сигурно не толкова добре, колкото вас.

— Никога не се извинявайте, преди да сте направили нещо. Времето е пред нас. Е, какво ще правим? Ще яздим или ще говорим?

— Засега ще си говорим.

— Добре.

Поведе я към кабинета. Но той не беше празен. Преди да успее да избере някое друго място, Карлтън бе увлечен в разговора на малка група, която вече бе седнала пред камината. Двамата със Сибил нямаха възможност да говорят през целия ден. За Сибил това нямаше значение. Бе доволна, че стои близо до него, че го наблюдава. Знаеше, че той усеща присъствието й и че тя го интригува. Бе се възхитил на очите й. Знаеше, че се възхищава и на погледите й. Той бе заинтригуван от нея. Той бе съпруг на Валери. Тя го наблюдаваше и стоеше близо до него. Веднъж, като отстъпи малко назад се блъсна в нея и здраво я хвана в ръцете си. Тя не каза нищо, но му даде да разбере, че с неохота се освободи от пръстите му. По-късно, когато пристигнаха и останалите гости с питиета в ръка, дойде и Валери и застана пред камината.

— Тази вечер за пръв път ще чуете тези думи, но не и за последен — каза тя като вдигна чашата си. — Щастлива Нова година, приятели!

Думите й бяха повторени и от останалите. Стаята, облицована с дърво, ехтеше от топлите им гласове и смях. От ъгъла Сибил мълчаливо погледна Карлтън и задържа погледа си върху него. Чашите им се докоснаха, пръстите им — също.

— Весела Нова година, Карл — прошепна Сибил и се усмихна.