Джудит Майкъл
Заслепени от страст (14)

Глава 14

Куентин Ендърби умря три години след първия удар на осемдесет и три годишна възраст. Лили Грейс и Руди Доминус бяха от двете му страни. Разговаряха за ниския рейтинг на „Часът на Доминус“, когато Куентин получи нов удар, четвъртия, и свърши за няколко минути. Доминус бе човекът, който съобщи новината на Сибил.

В последната година Ендърби не се виждаше почти с никой друг, освен с Доминус, медицинските сестри и Лили, когато се върнеше от училище. Сибил се отбиваше в стаята му веднъж на ден, но не се задържаше повече от няколко минути. Излизаше веднага, щом започнеха да се карат. Бе нетърпелива и много раздразнена от упорития му отказ да умре. Яростта й се възпламеняваше винаги, когато проявеше внезапен интерес към кабелната мрежа и я караше да му разкаже последните новости. Повечето време изглежда не се интересуваше от нея, всъщност той просто забравяше съществуването й. Но внезапно мозъкът му се проясняваше, той се надигаше, разбуждаше, оживяваше. Изпращаше някой за хартия и писалка. Със замах даваше нови идеи. Преглеждаше счетоводните книги и правеше коментари за огромните суми, които пръскаше. Предизвикваше я. И когато тя заставаше в отбранителна позиция и обясняваше, че трябва време, за да може една кабелна мрежа да стане печеливша, той я сразяваше като й казваше, че е имала на разположение година, две, три и няма нищо налице, освен един стабилен поток на изтичане на пари. Сибил отказваше да го дискутира.

— Ще я направя най-голямата тук — бе всичко, което казваше. — Имам нужда от нови хора и нови програми и ще я направя, каквото и да ми струва, след това ще…

— Нямаш нужда от още пари, а от още мозъци! — изкрещяваше той и при разразяването на бурята Сибил обикновено с трясък затваряше врата на стаята му зад гърба си.

Обикновено тази му активност не продължаваше повече от седмица. И после замираше. Отново дните му потичаха един след друг, изпълнени с обикновените му дейности — гледане на телевизия с онзи втренчен поглед на човек, който нито вижда, нито чува нещо от това, което показват на екрана. Или пък седеше на стола до прозореца и гледаше към Потомак, или полуседнал в леглото слушаше Доминус да му чете от библията. А Сибил се завръщаше към работата си, която считаше по право за своя.

Ендърби почина. Умря в един студен декемврийски следобед. Два дни по-късно Сибил, облечена в черен костюм и черна шапка, отиде на погребението. Бе решила да има само църковна служба, изпълнена от Руди Доминус, който я бе молил за това, а и освен това бе единственият проповедник, когото познаваше. Бе изпратила съобщение в пресата и до всички, които работеха в телевизионната мрежа, в което посочваше деня и часа на погребението и посещението в апартамента й за изказване на съболезнования. Щеше да направи всичко, както трябва и никой нямаше да може да я обвини след това, че не е била добра съпруга или вдовица.

На гробището беше много студено. Голите дървета стърчаха към надвисналото мрачно небе. Но на погребението бе дошла цяла тълпа, а това бе единственото нещо, което имаше значение за Сибил. Всички те работеха в EBN, но репортерите щяха да си помислят, че двамата с Куентин имат дузини приятели. И изведнъж видя в края на тълпата Валери, с кожено палто, да пристига точно когато Доминус започна службата.

Сибил не обръщаше внимание на думите му. Откъслечни фрази стигаха до съзнанието й. Както винаги, тя се отегчаваше от това, което не може да види или да купи. Душата на Куентин бе нещо, което бе само негово и на Доминус. Тя нямаше нищо общо с нея. Леко отвърна поглед от него, за да огледа тълпата, докато външно създаваше впечатление, че скръбно гледа към ковчега, поставен до отворения гроб. Но под притворените клепачи внимателно изучаваше лицата на присъстващите. Забеляза, че никой не обръща внимание на Доминус. Ето защо рейтингът му бе нисък от самото начало. Никога не е могъл да накара някой да поиска да бъде спасен от него. Всъщност, помисли си Сибил, той има същите проблеми, които Ендърби се опитваше да й внуши, че има и тя, когато дяволски се мъчеше да докаже, че може да бъде пред камерата. Не можеше да установи контакт с аудиторията. Но Ендърби не бе видял това в Руди Доминус и предаването му, а й бе отнел нейното предаване.

Погледът й стигна до Валери. От всички присъстващи тя единствена слушаше думите на Доминус. На лицето й бе изписано любопитство. „Преструва се, помисли си Сибил, опитва се да изглежда набожна. Защо си прави този труд? И защо изобщо е дошла? Защото няколко пъти бе танцувала с Куентин?“

— Той най-сетна постигна покоя, за който всички ние копнеем в греховния си живот — говореше Доминус. — Мислейки само за прошка в последните мигове на живота си, той ни показа как да открием пътя си.

Замълча. Наведе глава. Зад Сибил останалите се огледаха и също сведоха глави.

— Куентин бе наш приятел — наруши тишината Лили Грейс. Високият й студен глас накара всички да вдигнат очи. — Той ни обичаше с любовта на добрия човек, открил, че може да ни даде много повече от това, за което всеки би го помолил. Много повече от това, което си бе мислил, че може да даде. Куентин разбра това много късно в живота си, когато бе смъртно болен, но го откри в момент, когато можеше да го съхрани заедно с откриването на своето аз. Куентин откри щастието да повярва в себе си, да се довери на доброто в себе си, да хареса своето аз. Какво повече може да поиска човек за себе си? Куентин затвори очи за последен път с покоя на преродения човек, който най-после бе повярвал, че е наистина добър.

Гласът й, не много силен, но верен, се извиси във фолклорна френска песен. Когато отново погледна към хората зад себе си, Сибил с учудване видя, че някои от тях бършеха крайчеца на очите си и спонтанно свеждаха глави. Валери гледаше Лили с възхищение. Сибил присви очи и отново обърна поглед към Лили. Изучаваше я, докато пееше своята песен и се чудеше какво не бе уловила до този момент в нея. Момичето бе облечено в черно вълнено палто, което стигаше до глезените. Носеше тежки обувки и черни памучни ръкавици. Фините й черти изглеждаха много бледи в студения въздух. Косата й падаше надолу и покриваше раменете й като бял воал. „Съвсем обикновена, помисли си Сибил, много млада, невероятно лошо облечена, простичко като селско момиче.“ Но Валери бе открила нещо, на което да се възхити. Познатата ярост започна да се надига в гърдите на Сибил. Какво бе успяла да види Валери в Лили Грейс, което бе невидимо за Сибил? Нещо, нещо, нещо — сякаш звучеше в ушите й. Тя го видя. Аз не. Тя го вида. Аз не.

Така за пръв път Сибил започна да мисли за Лили като за човек, без да я свързва с Руди Доминус. Доминус разбира се, нямаше да бъде повече в EBN. Сибил бе изхвърлила програмата му в деня след смъртта на Ендърби. Това означаваше, че няма да има повече религиозно предаване. По-рано не би мислила повече по този въпрос, но щатът доста се бе изменил, след като Ендърби купи кабелната мрежа. Господ се бе превърнал в добър бизнес. И хората като Оръл Робъртс, Джими Свогард, Джери Фолуел, които бяха разбрали това по-рано, вече бяха заели територията. Лили Грейс не можеше да бъде конкуренция на тези имена. Но може би, ако бе помощник на някого от тях, би могла да направи нещо различно…

„Ще помисля за това по-късно, реши тя. Няма защо да бързам. Тя ще се държи за полите на Руди, докато някой не я откъсне. А аз мога да го направя, когато поискам.“ Бавно спуснаха ковчега в гроба. Сибил го гледаше, но мислите й бяха далеч оттук, при телевизионната мрежа и това, което може да направи с нея. Не бе сигурна, че иска да я задържи. Тя бе една бездънна яма и не й доставяше удоволствие. Дори не й бе донесла престиж, защото в сравнение с останалите бе малка, особено като се има предвид CNN. Но онези цифри, които бе хвърлил пред нея Куентин в „Ла Шамие“, всички тези долари, влияние и власт, за които говореше като разкриваше блестящото бъдеще за кабелната телевизия и я убеждаваше да вложи всичко от себе си в нея я смущаваха.

Това бе вълнуващо време, времето, когато за нейната „Телевизия на радостта“, предшествана от огромна рекламна кампания, пишеха по вестниците и списанията. Аудиторията й се увеличаваше. Никога до този момент Сибил не е била толкова заета. Името й стана известно. Снимката й, направена от най-известния фотограф на модели и светски дами, се появи в статии в местните и националните вестници, както и на страниците на „Таун енд кънтри“, „Вашингтон Досие“ и „Вог“. Често се появяваше и снимката на Ендърби, седнал зад бюрото си, въпреки че когато я питаха, Сибил не виждаше защо трябва да лъже и казваше, че той вече не се занимава с бизнеса и тя единствена и съвсем сама ръководи EBN и „Телевизията на радостта“. Бе сама и когато се появи в светските салони. Това я караше най-после да се чувства част от върховете, към които винаги се бе стремяла.

И изведнъж всичко свърши. Рейтингите започнаха да спадат, отначало бавно, после все по-стремително. Зрителите се отказваха от нейния начин на предаване на събитията, за да се върнат към обичайната телевизия. Смутена, Сибил започна да прави промени. Пререди схемата, назначи на работа нови водещи, купи серия сапунени опери, взе нова серия филми, увеличи рекламите, но нищо не помогна. Игралните филми, особено уестърните и порнографията, поддържаха рейтинга си, но останалите предавания скоро останаха без аудитория. Все по-рядко излизаха статии за нея, а и тези, които се появяваха бяха критични. И заедно с това започна да замира и светският й живот. Телевизионната мрежа вече нищо не можеше да й донесе.

Защо да я задържа, мислеше си тя, докато водеше траурната процесия в гробището. Мислеше за това и в лимузината по време на краткия път към апартамента й. Гледаше с невиждащ поглед улиците на Джорджтаун. Какво я беше грижа за мрежата, която Ендърби бе купил? Сега притежаваше всичките му пари. Нямаше повече нужда да работи. А и за EBN можеше да получи цяло състояние. Ще намери купувач и ще се махне от Вашингтон — ужасно място. Винаги е знаела, че е ужасно. Всички са затворени в себе си, мислят само за собствената си значимост… Ще отиде някъде…

И какво? Какво ще прави?

Лимузината спря пред входа на къщата й в Уотъргейт. Ще мисля за това утре. Ще измисля нещо. Мога да си позволя да правя всичко, което пожелая.

Всички дойдоха в апартамента й. Пиеха кафе, уиски и мартини. Групички хора, които виждаше всеки ден на работа, стояха наоколо, тълпяха се в стаите, в които никога не бяха влизали, докато Ендърби бе жив. Разговаряха за рейтинги, политика, спорт, цените на жилищата. Никой не говореше за Ендърби.

Валери стоеше на една страна, пиеше шери и гледаше как Доминус се движи из стаите, сякаш печелеше избиратели. Когато спря при нея, го попита за Лили Грейс.

— Изпратих я вкъщи — каза той. — Тя бе премръзнала и емоционално изтощена от погребението. Извиних се от нейно име на Сибил. — Изпъкналите му очи я фиксираха. — Вие сте необикновено красива жена. Надявам се, че внимавате това да не съсипе живота ви.

Валери вдигна вежди. После избухна в смях.

— Благодаря ви. Това е най-галантният комплимент, който съм получавала някога.

— Не беше комплимент, а предупреждение.

Тя продължи да се усмихва.

— Но половината от него звучеше като похвала. Винаги ли вадите нож, когато казвате нещо любезно?

Той се намръщи.

— Какво имате предвид?

— Нещата, които казахте за Куентин на гробището. Казахте, че е бил страхотен предприемач, който е създал независима станция в най-жестокия град на света, а после казахте, че арогантността му го е довела до това да измами самия себе си и затова е познал само нещастието и ниския рейтинг.

Доминус впери поглед в нея.

— Точно това бяха думите ми.

Валери кимна.

— И вие го повтаряхте и повтаряхте отново. Всеки път, когато го възхвалявахте спирахте, поемахте си дъх и му забивахте ножа. Лили ли е единствената, която казва нещо мило, без да му противоречи в следващия миг?

— Така ли правя? Спирам и си поемам дъх?

— Всеки път. Все едно че се приготвяте да нападнете.

— Грешно е да се говори по този начин. Вие сте красива и интелигентна — пое си дъх, — но сте прекалено горда. Ще страдате от самота и ужас.

Валери мълчаливо го погледна. Лека усмивка заигра на устните й в момента, в който той си бе поел дълбоко дъх.

— Светът не е красиво място. Трябва да сте доволна, че намерих нещо, което да похваля във вас. Има толкова много хора, в които не мога да открия нищо, въпреки че много се старая. Има хора, в които даже Бог не може да види доброто, въпреки че Той няма време за това. Той направлява онези от нас на земята, които да го правим вместо Него.

Валери отново се засмя.

— Дори Бог има смесени представи. Трябва да сте много самотен да съдите един свят, в който всеки е грешен, без да можете да се обърнете към Бога.

— Аз не съдя, само наблюдавам и коментирам, нищо повече. И разбира се, че се обръщам към Бога. Двамата носим заедно бремето на този грешен свят. Той не би могъл да го прави без мен и аз бих имал много по-тежки времена без Него.

Валери започна да се смее. Но Доминус не откликна с усмивка на смеха й. Остана абсолютно сериозен.

— Кажете ми за Лили — каза Валери. — Дъщеря ли ви е?

— Само по душа. Грижа се за нея от години. Още откак бе малко момиче. Лили е толкова непорочна и вижда чистотата в другите.

— И вярва в това, което каза за Куентин?

— Разбира се. Лили не може да лъже.

— Права ли е? Той повярва ли преди да умре, че е добър?

— Не. Но Лили вярва, че го е направил. Лили винаги вярва в най-доброто за всеки. Чарът й… вероятно нейният гений… е, че успява да убеди другите, че е права по отношение на тях и това ги прави добри. И после, разбира се, дават повече пари, което пък ни позволява да продължим работата си. — Видя любопитния поглед на Валери. — Как бихме могли да донесем посланието си на нисшите, ако на пътя ни стоят нашите нужди? Ние ги удовлетворяваме, за да можем да удовлетворим и другите. Скоро ще организираме църква в Ню Джърси, в една къща, която купих с помощта на Куентин. Ще позволявам на Лили да проповядва от време на време там. Когато всичко е готово, ще дойдете ли да чуете проповедите ни… да? Сигурен съм, че и вие ще ни дадете пари, защото ще поискате да продължим. Но вие нищо не ми разказахте за себе си. — Погледна към сватбения й пръстен с диамант, който хвърляше ярки отблясъци. — Във Вашингтон ли живеете със съпруга си?

— Не, в Мидълбърг.

— Значи имате коне. А деца?

Тя се усмихна.

— Само коне.

— А съпругът ви… Моля да ме извините, но не запомних името ви. Имаше толкова много хора, на които ни представи Сибил на гробището…

— Валери Стърлинг.

— Стърлинг? — повтори Сибил като се приближи към тях. — Не знаех, че отново си се омъжила.

— Преди няколко месеца. Защо не дойдеш за няколко дни, Сибил? Сигурно ще ти е трудно да останеш тук сама.

— Ужасно е. Непрекъснато си мисля, че Куентин е тук и искам да му кажа нещо за офиса, или да видим заедно някоя програма… — Сибил бе с гръб към Доминус и само Валери видя презрението в погледа му. — Къде да дойда?

— Мидълбърг. Фермата на Стърлинг. Това е едно чудесно място. Бащата на Карл го е създал. Имаме достатъчно стаи и можеш да останеш колкото дълго поискаш. — Хвана Сибил за ръката. — Сибил, толкова съжалявам за Куентин. Спомням си, че когато се оженихте ми каза, че е забавно да си с него и че се грижи за теб. Мисля си, че и ти сигурно си била толкова добра с него, колкото той с теб. Ела ни на гости. Ще ни бъде приятно с Карл да дойдеш. Обади ми се, когато решиш. — Остави чашата си. — Трябва да се връщам. Утре рано сутринта ще летим за Адирондак. На Карл внезапно му се прииска да покара ски.

— Ще летите? Имате самолет?

— Да. Ще…

— И къща там? В планината?

— Да. Ще се върнем след седмица. Ще ти се обадя. Може би ще дойдеш за Коледа. Къщата ще бъде пълна… приятели на Карл, майка ми… ще ни бъде приятно, ако дойдеш и ти. — Погледът й мина покрай Сибил и се спря на Доминус, който Сибил полека бе избутала и той стоеше с гръб до една ориенталска маса. — Желая ви успех с новата църква. Моля ви, предайте на Лили, че днес бе много добра.

— Ще ти помогна да откриеш палтото си — каза Сибил и се отправи с Валери към фоайето. Въздухът бе тежък от аромата на огромните купчини цветя, грижливо аранжирани и повечето поръчани от Сибил при Бил Доув. Малък букет от нежни, грациозно приведени бледи орхидеи привлече погледа на Валери.

— Който е изпратил тези цветя познава скръбта — каза тя.

— Той познава мен — отговори Сибил и спря до цветята. Валери нямаше друг избор, освен по-отблизо да ги погледне и видя картичката: „Нашите съболезнования. Надяваме се скоро да се видим. С любов, Ник и Чад“.

Остана за момент неподвижно, леко докосна с пръст деликатното цветче, после се обърна и продължи. Сибил я последва. Чакаше, но Валери не каза нищо. Във фоайето, докато прислужничката открие коженото палто на Валери, двете жени се погледнаха. На Сибил й се стори, че видя сянка на презрение в очите на Валери и вътрешно настръхна. За коя се мислеше тя? Идва тук и се държи като господар с една вдовица. Завира й в очите богатия си съпруг, къщата му в Адирондак, конете, огромната ферма в Мидълбърг… Мидълбърг! Градът, който Сибил бе избрала за себе си.

Накъдето и да се обърнеше, Валери бе там, няколко крачки преди нея. Има ли някое място в света, където тя може да бъде първа, където Валери ще трябва да й завижда, където Валери ще страда заради нея, както тя страда заради Валери?

— Кажи ми, ако мога да направя нещо за теб — каза Валери.

Сибил леко кимна.

— Благодаря ти, че дойде.

След като Валери си тръгна, Сибил затвори вратата след нея и се облегна. Трябва да направя нещо. Нещо ново. Нищо не съм постигнала. Куентин не направи нищо за мен. Всичко, което направи, бе да ми натресе този второстепенен телевизионен канал и глупавите си идеи за програми на радостта, които никой не иска да гледа. Ще се отърва от него. Ще го продам колкото се може по-скоро. Тогава ще се почувствам свободна и животът ми действително ще започне.

Келнерът се приближи с табла питиета и тя си взе един коняк. Направи едно нещо за мен. Остави ми милионите си. Чудеше се колко ли точно бяха те. Беше потаен за това.

Адвокатът бе в дневната и тя тръгна да го намери.

— Колко имаме, Сам? — попита тя веднага, след като влязоха в библиотеката. — Не зная точно.

Самуел Бриф й хвърли един бърз поглед.

— Защо не почакаме до утре, когато ще прочетем завещанието?

— Защото искам да знам сега. За бога, Сам, от теб се искаше да работиш, иначе не виждам защо те е държал Куентин. Искам да знам колко е бил богат и ти ще ми го кажеш веднага, или това ще е последният ден, в който работиш за мен или за моята телевизионна мрежа.

Бриф остави чинията, която носеше, преди Сибил да го притисне в ъгъла.

— Куентин ви остави един милион долара — произнесе ясно той, почти с удоволствие. — Също така апартамента ви тук и в Ню Йорк, както и „Ендърби Броудкастинг Нетуърк“. Междувременно вие доста пресушихте парите му и имате тежки дългове като президент на телевизионната мрежа, но той бе сигурен, че ще се справите. Каза, че сте се оправяли много добре и с малко пари, преди да го срещнете. Остави пет милиона долара на Руди Доминус.

— Пет милиона — тя се втренчи в него. — Ти си луд. Това е лъжа.

Той поклати отрицателно глава.

— Не може да ми направи такова нещо. — Разкъсвана от ярост, тя се втренчи в малката му разкривена уста. — Никога не би постъпил така с мен! Той ме обичаше!

Бриф сви рамене.

— Не зная нищо за това. Не ми е споменавал нищо. Имам завещанието му написано преди четири месеца, на осемдесет и третия му рожден ден. Лили му бе изпекла кейк. Вие бяхте на някаква среща в Ню Йорк.

Пръстите на Сибил се извиха като орлови нокти.

— Ти, шибано… — Високите разговори, които долитаха от хола я върнаха към действителността и тя млъкна. Олюля се. Бе изпълнена с ярост и мислеше, че ще се пръсне. — Махай се — дрезгаво каза тя. — Махай се оттук. Вън.

Той се измъкна от стаята. Щом затвори вратата след себе си, Сибил се свлече на земята и заудря с юмрук по ориенталския килим.

— Копеле — прошепна тя. — След всичко, което направих за теб, след като ти позволих да лежиш на моя успех, да ме притежаваш нощ след нощ, въпреки че го мразех, да ме използваш… копеле, копеле, копеле…

Остана да лежи там, докато се смрачи, зад затворената врата. Гостите й се огледаха сконфузено за нея, но като не я откриха, си тръгнаха. Изправи се вдървено в тъмната стая. Огледа се наоколо, докато съзря телефона. Ник никога не би постъпил така с мен. Той щеше да иска да ми помогне. Той винаги е бил единственият човек, който ме е разбирал. Не трябваше да се омъжвам за Куентин. Можеше досега да сме се събрали отново с Ник, ако не се бях омъжила за Куентин.

Седна на бюрото на Куентин. Запали лампата и набра по памет телефонния номер на Ник у дома.

 

 

— Мама се обажда — каза Чад, когато Ник се прибра късно следобед. Седяха на коженото канапе в кабинета на Ник, където дневната поща бе натрупана на огромна купчина върху бюрото му. — Искаше да говори с теб. Говореше през плач.

— Днес бе погребението на Куентин. Вероятно е искала да чуе приятелски глас. Ще й се обадим след вечеря. Какво още се случи днес?

— Каза, че той й е откраднал всичко.

— Кой?

— Куентин. Каза, че е копеле и че не е трябвало да се омъжва за него и че тя… — спря.

— Тя какво?

— Че е трябвало да остане с теб.

Ник поклати глава.

— Изглежда ти е казала прекалено много неща наведнъж. — Той изпитателно погледна Чад. — Какво мислиш за това, което ти е казала?

Настъпи пауза.

— Нищо.

— Мисля си, че вероятно нещо си си помислил. Но няма да говорим, ако не искаш.

Чад пусна краката си на килима и сконфузено загледа към върховете на обувките си.

— Мисля, че в това нямаше да има нищо лошо. Знаеш ли, тогава щяхме да бъдем като останалите хора и да си имаме нормално семейство.

Ник кимна.

— И какво още?

— И си помислих… е добре…, че все още можем да го направим. Ако майка го иска…, но предполагам, че ти не искаш.

— Не — каза тихо Ник. — Не искам. И не мисля, че и майка ти го иска. Мисля, че се е чувствала самотна и тъжна, защото Куентин е умрял, но тя знае, че ние не можем да живеем заедно.

— Но веднъж сте опитали и е било наред… казвал си ми, че сте се обичали… бихте могли да се престорите, че е както преди и да имате още едно бебе и тогава аз бих могъл да имам брат или сестра и истинска майка. И тогава ще бъдем всички заедно.

Ник сложи ръката си на облегалката на дивана зад Чад.

— Може би щяхме да се опитаме да направим подобно нещо, ако бяхме други хора. — Силеше се гласът му да звучи спокойно. Досега Чад никога не го бе молил да се съберат отново със Сибил. Може би заради Куентин? Може би, защото се бе страхувал от отказа му, който би разрушил мечтите му. Време бе да разруши тази мечта, помисли си Ник, но веднага след това се поправи, както винаги, когато знаеше, че това ще донесе болка на Чад, че може да го отложи. Защо точно сега? Нека му запази тази мечта. Ако тя прави живота му по-лек, защо да я разрушава?

Защото дори на седем години синът ми трябва да живее с истината, а не с букет от красиви лъжи. Майка му живее с лъжи, той няма.

Качи краката си на масичката за кафе, облегна се назад и ръката му с привичен жест прегърна Чад.

— Ние с майка ти сме прекалено различни в разбиранията си за любовта, семейството и работата, както и по отношение на теб. Винаги сме били различни. Още от момента, когато за пръв път се срещнахме. Но тогава смятахме, че това няма значение. А може би всеки един от нас се е надявал, че може да накара другия да мисли и да живее по начина, по който той разбира този живот. Което е доста глупаво. Ние сякаш през цялото време се опитвахме да съединим частици от различни игри. Нищо не можеше да се получи, защото те просто не са направени, за да бъдат сглобени едни с други. Те са чудесни, когато са разделени, когато всеки си е на мястото.

— Можеш да използваш малко жица — каза Чад след малко — за да притегнеш частите.

Стомахът на Ник се сви от упоритостта и молбата в гласа на сина му.

— Няма да се получи — отговори той. — Понякога двама души не могат да живеят заедно, независимо какво се случва. Те може да се опитват отново и отново да споделят живота си, да бъдат мили един към друг, да бъдат щастливи и все пак да не се получава. Двамата с майка ти сме така. И ако не можем да живеем заедно добър и щастлив живот, и за трима ни ще е по-добре да живеем разделени.

Чад се сви в прегръдката на Ник, сякаш върху раменете му се бе стоварил огромен товар. Главата му клюмна, а ръката му ритмично потупваше крачето.

— Но веднъж сте опитали — упорито продължи той.

— Веднъж опитахме. И видяхме, че не се получава. Не можем да постигнем всичко, което искаме, Чад, дори и да се опитаме.

Пръстите на Чад продължаваха да потупват по крака му.

— Значи не мислиш, че можете да го направите отново?

— Сигурен съм, че няма да се получи, Чад.

Вдигна поглед към него. Очите му бяха пълни със сълзи.

— Никога?

— Никога.

Чад погледна настрани. Преглътна сълзите си и настъпи продължително мълчание. Седяха един до друг, съвсем близко, и много далечни. Ник не можеше да проникне в мислите на Чад. Остави го да се пребори сам с болката си. Надяваше се, че синът му ще се върне отново при него, ако болката станеше прекалено голяма, за да може да я понесе сам.

— Тогава защо не се ожениш за някоя друга — изтърва се Чад.

Ник бе така изненадан, че не можа да каже нищо. Погледът му обходи стаята — кабинета, който бе наредил за себе си, кожена мебел, бял персийски килим и черно бюро от орехово дърво. Стените бяха покрити с етажерки от дъбово дърво, претъпкани с книги. На масичка близо до прозореца бе поставена малка скулптура от Джакомети, а срещу бюрото му висяха ранни картини на Джаспър Джонс. Стаята бе топла и комфортна и без никаква следа от чуждо присъствие. Домът му, просторен, светъл и красив бе на двамата с Чад. Двама души в дванадесет стаи, достатъчно пространство за още един човек.

— Все още не съм намерил човека, който бих довел в нашия дом и в живота на двама ни — отвърна най-накрая той. — Когато го намеря…

— Но ти доста излизаш — прошепна Чад. — Елена ми каза.

— Аз също ти казвам — зае отбранителна позиция Ник. — Нямам тайни от теб.

— Не ми казваш за всички тях — произнесе замислено Чад. — Знам. Понякога излизаш, след като си легна и се връщаш много късно. Чувам те понякога. Тогава ли ги чукаш?

Веждите на Ник се вдигнаха високо.

— Какво означава това?

— Не знам — високо каза Чад. — Момчетата в училище казват, че ще правим това, когато пораснем.

— Кои момчета?

— Момчетата от осми клас. Веднъж вървяха до нас и ни разказваха разни неща, които ще правим, когато пораснем. Казваха, че е много забавно.

— Кое?

— Чукането. Не е ли?

— Може да бъде. — Ник се изчерви. Нямаше и ни най-малка представа как да започне и колко да му разкаже.

— Е, аз няма да го направя, докато не ми се прииска — решително каза Чад. — Тези момчета казаха, че трябва да опитам. Но те не могат да ме накарат. Мога да правя каквото си искам.

Ник почака още малко, но Чад не каза нищо повече. Все още не го интересува твърде много, помисли си той. Все още. Значи ще имам малко време да си помисля какво точно да му кажа.

— Чад, помниш ли, че ти казах веднъж, че няма да се оженя преди двамата да се опознаете? — Чад кимна. — Това не се е променило. Когато открия жената, с която искам да споделя живота си, ще я доведа в къщи, за да се запознаете. И ако всичко е както трябва, едва тогава ще се оженя отново. Прав си, излизал съм с доста жени и бих искал отново да се оженя. Но това не е нещо, което мога да си поръчам както хамбургер в ресторант.

— Медиумите са рядкост — засмя се Чад, доволен от шегата си. — Можеш да си поръчаш съпруга, която е блондинка, със зеленикави очи, висока, но не колкото теб, богата и красива и те ще ти я сервират.

Думите му като ехо отекнаха в съзнанието на Ник. Те почти точно описваха Валери. Погледна към Чад.

— Защо точно блондинка със зеленикави очи и така нататък?

— Не знам. Звучи красиво. И различно.

Различно от Сибил, помисли си Ник. Възможно най-различното нещо, което можеше да измисли човек.

— Чад — започна Ник. — Намислил съм да направя една голяма промяна. И ми се иска да поговорим за това.

Чад се намръщи.

— Нали току-що каза, че няма да се жениш.

— Не става въпрос за брак. А за работа. Не може ли да поговорим и за това?

Чад се изправи и лицето му доби много сериозно изражение.

— Добре.

— Мисля да продам „Омега“ и да се заловя с нещо различно. Говорих с Тед…

— Не можеш да продадеш „Омега“! Ти я създаде и тя е най-добрата в света. Ако дойде някой друг, може да обърка всичко.

Ник се усмихна.

— Този, който дойде, може да промени част от нея. Напоследък ми се обаждат много хора, които биха искали да я купят, защото мислят, че е страхотна.

— Тогава защо ще я продаваш? Не ти ли харесва вече?

— Харесва ми. Харесва ми мисълта, че сме я създали двамата с Тед. Харесват ми и хората, с които работя. Може би има и други неща, които мога да правя. Нещо, за което дори не ми е хрумвало. Всичко, което съм правил досега е било свързано с „Омега“. Правя го вече почти десет години, откакто дойдох в Сан Хосе.

Чад бързо погледна към баща си.

— Ще отидем ли да живеем другаде?

— Може би. Мисля, че би ми харесало. Какво мислиш за това?

— И да оставя моите приятели? И моето училище?

— Ще си намериш други приятели в другото училище. Никога не съм имал проблем с намирането на нови приятели.

Чад упорито поклати глава.

— Това не ми харесва.

— Добре, пак ще поговорим за това. Може да е добра идея.

— Защо? Тук е мястото, където живеем.

Прекалено много е за един път, помисли си Ник. Започнахме със Сибил и свършихме с напускането на Сан Хосе. Как си представям, че може да се справи с всичко това?

— Няма да отидем веднага — каза той. — Все още работя в „Омега“. Всичко по реда си.

Още веднъж Чад решително поклати глава.

— Мога да се обзаложа, че вече си го решил. Искаш да се преместим. Но не и аз. Аз ще остана тук. Ще остана с Елена и Мануел. Те знаят как да се грижат за мен. — Избухна в сълзи. — Аз живея тук! Няма да се преместя другаде.

Като се ругаеше мислено, Ник привлече Чад към себе си. Обещанието, че ще останат трепереше на устните му, но той не го изрече. Няма да даде това обещание, няма да го направи дори и заради Чад. Време бе да напусне Сан Хосе. Трябваше да си намери място. Бе почти на тридесет и пет, пред него все още имаше много продуктивни години, за да остане на една работа, която бе престанала да бъде предизвикателство за него и да продължи да живее в град, който вече не можеше да го заинтригува. Светът бе твърде голям и изпълнен с приключения. Щеше да изчака момента и да направи своя избор и Чад щеше да го приеме като приключение, защото и двамата щяха да го споделят.

— Не се обади на майка — каза Чад и Ник разбра, че целият разговор за промяна и несигурност бе накарал Чад да си помисли за Сибил.

— Добре — кимна той. — Искаш ли да отидеш при Елена и да провериш кога ще бъде готова вечерята?

— Ще излизаш ли после?

— Не. Двамата ще прекараме заедно вечерта. Какво искаш да правим? Ще четем, ще гледаме някой филм или ще играем на нещо?

— Филм, после „Монополи“ и след това ще четем в леглото.

— Значи ще седим до три часа през нощта. Ще трябва малко да го модифицираме. Хей, приятелю — викна той, когато Чад бе стигнал до вратата.

— Какво?

— Обичам те. Ти си най-добрият син на света, най-добрият съквартирант и най-специалният приятел, който мога да имам. Няма да те насиля да направиш нещо, от което ще се почувстваш нещастен. Добре?

— А какво ще стане, ако има нещо, което те прави щастлив, а аз го мразя?

— Тогава ще имаме конфликт и ще намерим изход от него.

— Да, но ти си по-голям — започна Чад, — ти купуваш всичко и се грижиш за къщата и семейството ни.

— Искаш да кажеш, че съм човекът, който притежава силата и властта тук. Прав си в някои отношения. Но нещата се балансират, защото те обичам и никога няма да те накарам да страдаш, ако това зависи от мен. Така че това намалява властта ми тук. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Не съвсем.

— Е добре, властта е сложно нещо. Ще поговорим за това някой път. Искам просто да разбереш, че за мен ти си най-важният човек на света и каквото и да решим да правим, ще го правим заедно. Ясно ли е?

Чад бавно кимна.

— Предполагам.

— Предполагаш?

Чад се спусна към баща си и обви ръце около врата му.

— Ясно е — каза той и думите му се разляха по гърдите на Ник. После избяга от стаята. Ник не бе сигурен какво му бе станало ясно. Иска ми се до мен да има човек, с когото да споделям. Проблемът не е само в това, че Чад има нужда от майка. Аз имам нужда от жена, която да ми помага да се оправя с тази сложна работа… и която да споделя живота ми.

Поръчай си една в ресторанта, помисли си насмешливо той. Образът на Валери отново изпълни съзнанието му и изчезна, когато се отправи към бюрото, за да се обади на Сибил.

— Събудих ли те? — попита той.

— О-о, Ник! Чудех се дали Чад ти е предал. Преглеждах документите в другата стая. Случи се нещо ужасно, Ник. Имах нужда от приятел, имах нужда от човек, който да ми помогне.

Никога не я бе чувал толкова смутена.

— Куентин ли имаш предвид? Знаем, че е умрял, Сибил, ти ми се обади преди три дни, за да ми кажеш.

— Не, не, не е това… разбира се, ужасно е, че е мъртъв. Не мога да го понеса, да стоя тук сама без него. Но има нещо друго, Ник… току-що открих… какво ми е направил. Не знам как е могъл. Толкова го обичах. Правех всичко за него, а той ме направи на глупачка, глупачка…

— Сибил, какво има?

— Той ме е лишил от наследство и е оставил парите си на шибания проповедник!

Ник седна, сякаш ухапан от зловещия й писък.

— Съжалявам — дрезгаво продължи тя. — Аз не… Имам проблеми… Той е оставил повечето от парите си на този Доминус… разказах ти за него, нали?… Онзи откачен проповедник, който дори не може да покачи рейтинга си. На мен е оставил телевизионната мрежа, но аз не я искам. Тя ми е дошла до гуша.

— Почакай малко. Куентин ти е оставил мрежата?

— И един милион долара. Трохи.

Ник се усмихна в себе си. Имаше време, когато за Сибил това щеше да бъде цяло състояние. И все още е състояние за много хора.

— А колко е оставил на Доминус?

— Пет милиона.

— Пет? Мислех си, че са повече.

— Да, имаше повече. Но той вложи много в телевизионната мрежа. Той бе побъркан, Ник, начинът, по който харчеше парите си за нея… мислеше, че всеки проблем може да бъде решен като харчеше, харчеше, харчеше…

— Но ако парите са вложени в мрежата, а ти не искаш да я задържиш, защо не я продадеш?

— Мислих за това. Но… — Сибил се изправи в стола си и се загледа през прозореца в светлините на Вашингтон. — Но Куентин остави някои дългове — произнесе бавно тя. — Не са много, но дълговете правят продажбата по-трудна.

— Зависи от вида и размера на дълга. И какви са потенциалните възможности след покриване на дълговете за печалба. Сибил, трябва да поговориш със счетоводители и адвокати, те могат да направят много повече за теб, отколкото аз.

— Ще го направя веднага след като се почувствам във форма. — Все още се взираше през прозореца. Но това, което виждаше, бе къщата на Ник със своите дванадесет стаи, луксозно обзавеждане, мерцедеса и поршето в гаража, Елена и Мануел, камериерките, градинарите… и статиите на първа страница на „Таймс“ и „Нюзуик“. Двеста милиона долара.

— Ник — каза тя. — Знам, че си изцяло ангажиран със своята компания и че тя е всичко, което те интересува, но не мислиш ли, че би могъл да се заинтересуваш от купуването на една телевизионна мрежа… на една добра цена?