Джудит Майкъл
Заслепени от страст (1)

Глава 1

Валери чу как моторът на самолета изхърка. Откъсна поглед от гората, над която летяха и се обърна към Карлтън, седнал до нея на мястото на пилота. Той бе вперил смръщено поглед напред.

— Чу ли нещо?

— Какво? — обърна към нея мрачното си лице. — Какво да чуя?

— Моторът изхърка.

— Не съм чул. Може да е от налягането на изгорелите газове.

Включи помпата за горивото и отново потъна в мислите си.

— Сигурен ли си? Не ми приличаше на изгорели газове.

— Откога си станала пилот? — с досада попита той. — Всичко е наред. Провериха самолета, преди да дойдем дотук. А това бе само преди четири дни.

— Добре де, ако не е от самолета, тогава какво е? Какво не е наред, Карл? Не си продумал, откакто потеглихме днес сутринта. Накара ни да тръгнем към къщи три дни по-рано и не искаш да ми кажеш защо.

— Казах ти, че ако желаете можете да останете. Не бяхте длъжни да тръгвате с мен. Не съм ви молил за това.

— Знам — сухо произнесе тя. — Защо си мислиш, че настоях да тръгнем с теб? Да не би да бягаш от някоя тайнствена жена, за която трябва да знам?

Той промърмори нещо под носа си, което Валери не чу, заради бръмченето на мотора.

— Е, добре. Да кажем, че това е само малко мълчание между приятели? — тихо каза тя и обърна глава.

Зад гърба й приятелите им Алекс и Бетси Тарънт си говореха, като се опитваха да приобщят и третия пасажер — млада жена, на име Лилит Грейс. Но тя изглежда бе потънала в собствения си свят. Или се взираше през прозореца, или седеше неподвижно със затворени очи. Валери погледна към бледото отражение върху пилотския прозорец пред нея, зад който бе тъмното сиво небе. Тежката, разкошна коса и бадемовите очи под тъмните вежди бяха като прозрачна картина, през която можеше да види хълмовете и долините на Адирондак Форест и гъстите тъмнозелени борове, покрити със сняг. Погледна се с критичен поглед. Не изглеждаше зле за тридесет и три годишна жена. Хубаво беше да седи и да се усмихва сговорчиво, докато съпругът й се прави на глупак с… Моторът отново изхърка. И после спря. Едното крило на самолета се наклони към земята.

Всички се люшнаха на една страна и само предпазните колани ги задържаха. Бетси Тарънт ужасено изпищя.

Карлтън увисна напред.

— Дръжте се… — каза той, но в този момент и другият двигател спря. Бученето му секна така, сякаш го бяха прерязали с нож. Във внезапно настъпилата зловеща тишина самолетът започна стремително да пропада надолу.

— Господи… и двата…

— Карл! — извика Алекс Тарънт. Бетси продължаваше да пищи.

— … не може да е от горивото… имаше достатъчно…

Валери здраво стисна ръце, докато го наблюдаваше.

Той се наведе, изключи селекторите за гориво и включи запасните резервоари. Изправи се и отново се опита да задейства мотора. Не успя. На лицето му се изписа напрегнато безпокойство.

— Какво, по дяволите…

— Помощ! — пищеше Бетси. — Направете нещо!

Карлтън отново се наведе. Ръцете му трепереха. Балансира самолета за безмоторен полет. Единствено вятърът свиреше в крилата, докато машината падаше към гората, губейки височина петстотин стъпки в минута. Опита се отново да запали двигателите.

— Тръгвай, мамка ти… хайде, хайде… Шибано копеле… Тръгвай!

Опита отново. Тялото му бе изпънато като струна, сякаш това би накарало мотора да се включи.

— По дяволите! — избухна той след няколко минути. — Трябва да са се задавили проклетите копелета. Как, по дяволите, ще запалят сега!

Валери видя паника в очите му. Бетси пищеше. Алекс ругаеше с тих, треперещ глас. Лилит Грейс не бе издала нито звук.

— Радиото — промърмори Карлтън. — Не, няма време за това. Вече е късно… на земята…

— Слушайте, — извика той — сега ще се приземим. Пред нас има езеро… — гласът му трепереше. — Наведете глави и ги покрийте с ръцете си… Всички да го направят.

Изключи горивото и електрическата система. Остави само батериите, които щяха да им позволят да се приземят по корем.

— Там има шосе! — извика Валери. Но то остана зад тях.

Падаха все по-ниско. Докоснаха върховете на короните на дърветата. Само след половин минута дърветата вече бяха зад тях и те продължиха стремително да се снижават към бялата покривка на замръзналото езеро.

— Сега! — извика Карлтън. — Дръжте се!

Валери се сви в мига, когато самолетът се вряза дълбоко в снега. Бе очаквала силен трясък, а вместо това ги обгърна зловеща тишина. Лекият самолет се плъзгаше в пухкавия сняг със свистене. Никой не издаде звук. Бяха се сковали от страх. Изглеждаха така, сякаш завинаги щяха да останат замръзнали в позите си. Ужасяващо плъзгане в зловещата белота на снежната фъртуна. И точно тогава самолетът достигна до края на езерото. Носът му с грохот се вряза в боровата гора, крилото и корпусът се откъснаха зад Карлтън. Най-после самолетът притрепери и спря. Екът от силния сблъсък разтърси смълчаната гора и бавно отзвуча. Тишината отново ги обгърна.

— Алекс? — прошепна Бетси. — Валери? Карл? Боли ме. Главата ме боли…

— Почакай — каза Алекс. — Не мога да направя нищо…

Откъм Лилит не се долавяше никакъв шум.

Валери размърда ръце и крака. Болеше я вратът и чувстваше мускулите си като вдървени, но можеше да се движи. Добре съм, помисли си тя и луда радост я обзе. Жива съм! Справих се. Добре съм.

— Хей, пилоте — каза тя като се обърна към Карлтън. — Това е чудесно… — Но думите й преминаха във вик. — Карл!

Той се бе наклонил и половината му тяло лежеше извън самолета. Само предпазният колан го крепеше увиснал над дупката, зейнала от отпрания метал.

— О, Господи, не, не — без дъх прошепна Валери. Откопча предпазния си колан и се наведе над него. Главата му бе цялата в кръв. Кръвта се стичаше по затворените очи.

— Карл! — изкрещя тя. — Карл!

Замириса й на дим.

— Пожар! — изкрещя Алекс. — За Бога, не мога да мръдна… Вал, помогни ми!

— Валери! — И той и Бетси я викаха. Гласовете им се врязваха в бялата тишина. Димът идваше откъм двигателя на другото крило.

Навън. Трябва да излезем навън. Трябва да измъкна всички навън. Потрепери от ледения въздух, който изпълни самолета.

— Чакай малко, Алекс.

Проправи си път всред останките от корпуса. Самолетът бе наклонен на ляво, към откъснатото крило. Тя с мъка се движеше между люлеещите се седалки и прострените крака на Бетси, като се спъваше в страници от „Неделния вестник“, разпилени из цялата кабина. Хвърли поглед към Лилит Грейс. Тя лежеше смъртнобледа със затворени очи на седалката. След малко, не сега. Отмина я и се протегна към купчината палта и пуловери, които бяха натрупали зад нея, преди да излетят. Дръпна дългото си самурено палто и напипа в джоба му кожените си ръкавици. Трябва да помогна на Карл. Не зная дали ще успея да го измъкна навън сама. Алекс. Трябва първо да измъкна Алекс навън, и тогава…

Промъкна се по тясната пътека до Алекс, който седеше зад Карл. Опита се с отчаяно усилие да издърпа металното парче, проболо съпруга й. То разкъса ръкавиците й и тя здраво стисна зъби, когато кръвта потече по прорезите. Но продължи. Алекс й помагаше със здравата си ръка.

— Готово — скоро извика той и протегна освободения си крак.

— А аз?! — изплака Бетси от другата страна на пътеката. — А мен ще ме оставите ли?

— Първо ще се погрижим за Карл — отговори й Валери. — Алекс, нуждая се от помощта ти.

— Стига да мога… Господи, Вал, не мога да си помръдна рамото…

— Слез долу — заповяда тя. — Ще го избутам навън.

— Добре. — Той тръгна към вратата в дъното. — Не мога да стигна до нея. Тя е на пътя ми — обърна се той. — Ще трябва да я преместим.

— По дяволите!

Валери отиде при Алекс. Той се опитваше да отмести крехкото тяло на Лилит, за да може да отвори вратата. Самолетът дотолкова се беше наклонил, че вратата почти допираше земята. Той излезе навън, докато Валери откопчаваше предпазния колан на момичето.

— Сега ще я изведа — извика тя.

Алекс протегна здравата си ръка и помогна на Лилит да излезе през вратата. Но само след крачка тя падна и заби лице в снега.

— Тя е наред — съобщи Алекс като я обърна. Изчисти снега от лицето й.

— Хайде да измъкнем Карл.

Издърпа Лилит със здравата си ръка настрани от самолета и я остави на снега. Заобиколи самолета и се отправи към Карл, докато Валери се връщаше по тясната пътека към пилотското място. Тя освободи предпазния колан на Карл и когато Алекс се появи от другата му страна, при дупката в корпуса, постла коженото си палто на земята и внимателно премести краката на Карл върху него. Бавно търколи тялото му към Алекс. Той не успя да го задържи само с едната си ръка и двамата се стовариха на земята. Валери изкрещя и скочи от самолета, за да им помогне.

— Не мога да го нося — задъхано рече Алекс. — Ще трябва да го теглим…

— Хайде! — Подпряха го под мишниците и го завлачиха по дебелия сняг, превити от тежестта му. Препъваха се и ставаха, докато стигнаха до едно дърво, достатъчно отдалечено от самолета. Валери го придържаше, докато Алекс отъпка широк кръг в снега. Положиха го там полулегнал, облегнат на един дънер.

— Помогнете ми! — пищеше Бетси. Моторът бе избухнал в пламъци. Огнените кълба настъпваха и обвиваха крилото и разсипаното по снега гориво. Валери хукна обратно. Алекс я следваше, като се препъваха в разхвърчалите наоколо отломки и дървета и малкото им багаж, разпилян навън от удара. Навсякъде се виждаха разхвърляни дрехи. Газеше в дълбокия сняг. Панталоните й прогизнаха и се залепиха за краката й. Валери вече се катереше по самолета.

Няма я. Празното място зад самолета сякаш само се набиваше в погледа. Огледа се. Лилит Грейс я нямаше. Валери продължи да се взира в белия сняг.

— Къде може да е отишла? — попита тя Алекс. — Видя ли я?

— Побързайте! — крещеше Бетси. — Крилото гори!

Смутено и объркано погледна още веднъж към празното място в снега. След това влезе в самолета. Алекс я последва и заедно се опитаха да изтеглят седалката, която бе затиснала Бетси.

— Побързайте! — пищеше тя. — Всички ще гръмнем във въздуха! Валери, направи нещо! Не мога да си движа крака! Алекс не може да ме носи, а ти не си достатъчно силна!

— Тогава ще трябва да ти изкарам акъла! — Валери се наведе към една от седалките, като едва си поемаше дъх. — Повдига ми се от теб. Мислиш само за себе си. Ще ти помогна, ако си затвориш устата и си размърдаш задника. Иначе се оправяй сама! Не ми пука, че ще изгориш заедно със самолета. Хайде! Трябва да побързаме.

Бетси се бе вторачила в нея.

— Ти си луда! Помогни ми! — започна да бута седалката, която я притискаше към земята.

Валери и Алекс се наведоха да й помогнат и скоро я освободиха. Ръцете на Валери бяха премръзнали и лепкави от кръвта, изпълваща кожените й ръкавици. С усилие движеше пръстите си.

— Ще трябва сами да се измъкнете оттук. — Бе толкова уморена, че гласът й звучеше с безразличие. — Ще дойда веднага.

Сграбчи пътните чанти и палтата, нахвърлени в дъното на самолета, и ги изхвърли навън. После събра разпръснатите страници от „Неделния вестник“ и взе аптечката за първа помощ от кабината. Занесе всичко при малката групичка под дърветата. Всички лежаха или седяха мълчаливи в отъпкания кървав лед. Валери коленичи до Карлтън.

— Жив е — каза Алекс. — Но е в безсъзнание.

— Жив — Валери си пое дълбоко дъх. Раната на главата му още кървеше и тя я притисна отгоре с шала си, за да спре кръвта. В този момент самолетът избухна.

Огромно кълбо, подобно на ураган, се извиси към небето и до тях достигна топлият вятър.

— Боже Господи! — възкликна Алекс, изпълнен със страхопочитание от гледката. Гърмът се вряза в гората и ехото му още дълго остана да се носи сред дърветата. Край тях падаха горящи отломки и те усърдно ги стъпкваха с крака.

— Палтото ти! — извика Бетси като бутна един тлеещ къс от коженото палто на Валери, докато тя махаше друго от косата й.

Шумът постепенно замря. Изпълнени със страхопочитание гледаха погребалния огън.

— Успяхме — каза Алекс. — Едва успяхме…

Точно в този миг Валери почувства как ужасът я завладява. Ще умрем тук.

Карлтън издаде сподавен звук. Бетси плачеше.

Не трябва да мисля за смъртта. Нямам време за това. Взе стерилна марля от аптечката за първа помощ и почисти лицето на Карлтън и кожата около ужасната му рана. Тя все още кървеше и затова Валери здраво я стегна с бинт. Не се получи както би трябвало и тя се обърна към Бетси.

— Не зная как се прави това. Ти знаеш ли?

— Не. — Бетси изведнъж бе обхваната от униние. Гласът й затрепери. — Ние винаги сме наемали сестра или…

Точно както в моя живот. Когато имах нужда от нещо — купувах го. В охолството, в което живееше никога не се бе налагало да учи как се дава първа помощ. Продължи да бинтова раната. Отчаяно се опитваше да спре кръвотечението. Скоро дебелата марля, напоена с кръв, вече не се виждаше. Но Валери продължаваше да бинтова главата. Колко ли трябваше да е дебела превръзката? Достатъчно дебела, за да ме накара да се чувствам добре, помисли си тя. Див смях се опитваше да изскочи през устните й. Тя здраво ги стисна.

— Алекс, трябва да потърсим Лили Грейс.

— Трябваше да си счупя крака — със сълзлив глас се оплака той.

— Бетси, донесох вестници за огън. Ти събери малко дърва.

— Не мога. Не мога да движа крака си и главата също ме боли. Не мога нищо да правя.

— Можеш да пълзиш. Събери нападалите клони от дърветата. Има толкова много наоколо. Ще използваме това, което събереш.

— Имаме нужда от нещо повече от вестници — обади се Алекс. — Имаме нужда от подпалки. Каквото и да намери Бетси ще е мокро.

— Ще събере от откъртените клони — започна Валери — и ако не са достатъчно… — Тя събра малко от разхвърляните наоколо дрехи. — Ще изгорим блузите и ризите. Ще запазим пуловерите, чорапите и саката. Можем да ги облечем, за да ни пазят топло.

— Няма да останем дълго тук! — проплака Бетси. — Все някой ще дойде!

Ужасът отново обзе Валери. Спря дъха й.

— Трябва да потърсим… — опита се да се пребори със страха си и да оформи някоя дума — Лили…

Алекс тръгна напред.

— Гледай за следи в снега — каза той. — Няма да останем дълго тук. Всеки, който прелети над това място ще види горящия самолет.

— И аз се надявам на това. Но колко ли ще са онези дето ще прелетят над Адирондак в понеделник през януари?

— Един господ знае. Карл регистрира ли полета?

— Не знам. Обикновено не го правеше, когато се прибираме през деня. Все пак Мидълбърг е на по-малко от три часа…

Гласът й изведнъж секна. Беше на по-малко от три часа. А сега е завинаги.

— Вал? — Алекс я погледна с тревога.

— Съжалявам.

Крачеха в светлината, която се прокрадваше през клоните на дърветата.

— Лили! — викаше Алекс. — Лили! Лили!

След половин час изтощени тръгнаха обратно. Горящият самолет и малкият огън под дърветата им сочеха пътя. Когато стигнаха до групичката около огъня, Лили Грейс бе там. Седеше до Карлтън и държеше ръката си върху челото му.

— Съжалявам, че ви създадох неприятности — каза тя.

Гласът й бе висок и студен, подобно на чист поток, а лицето й бе ясно. Имаше нещо притегателно в нея. И останалите сякаш бяха хипнотизирани. Бетси бе седнала толкова близо до нея, че почти я докосваше. Погледът й, помисли си Валери, имаше нещо екзалтирано в погледа й и някак си тъжно. Господи боже, веднага си помисли тя, каква ужасна мисъл, сигурно е от студа. Никой не изглежда така. Но Лили Грейс изглеждаше и Валери знаеше, че това не е плод на фантазията й. Пребледняла, с бяло русата си коса и тъмносини очи, толкова млада… можеше да е четиринадесет или двадесет и четири годишна… тя седеше сред еднообразния зимен пейзаж и изглеждаше недокосната от него. Както бе недокосната и от катастрофата. Тя не бе оставила никаква следа по Лили Грейс.

Валери си спомни, че когато пристигна във вилата им преди два дни я представиха като проповедник.

— Това е приятелката ми, преподобната Лилит Грейс — представи я Сибил. — Тя има телевизионен канал.

Тогава всички много се забавляваха. Е, кой знае? — помисли си Валери. Може би тя знае нещо, което аз не знам.

— Вал! — Карлтън се опитваше да вдигне глава — Вал!

— Тук съм — обади се Валери. Седна до него и целуна студените му устни. — Тук съм, Карл.

Лили тихо се отдалечи.

— Слушай! — Той отвори очи, опита се да фокусира погледа си върху нея. — Не можах да го направя. — Гласът му беше напрегнат, но думите сякаш бълбукаха в устата му. Валери се наведе над него. — Съжалявам, Вал. Наистина съжалявам! Никога не съм искал да те нараня. Опитах се да издържа. Сега ще узнаеш… По дяволите, загубих контрол, загубих… загубих го!

— Карл, не се обвинявай — възпря го тя. — Ти направи всичко, което можа. Беше страхотен. Ти успя да ни приземиш и ние всички сме живи. Не трябва да говориш. Трябва да почиваш, докато успеем да се махнем оттук.

Той продължи, все едно че не бе казала нищо.

— Никога не съм искал да те въвлека във всичко това. Бях казал, че ще… се грижа за теб. Помниш ли? Господи… мислех, че съм успял…, че ще започне отново. Прекалено късно е. Съжалявам, Вал, прости ми, прости ми…

Гласът му замря. Затвори очи и главата му бавно се залюля на една страна.

— Не знам какво, по дяволите… Сякаш в резервоара имаше вода… Но пък и в двата? Никога преди не ми се е случвало. — От гърдите му се изтръгна продължително хриптене. — Не проверих. Прекалено много бързах да тръгна. Глупавият, проклет механик не ми напомни. Не можеш да имаш доверие… — Лицето му ненадейно се смръщи. Отвори широко очи и се опита да повдигне глава. Погледна с обезумял поглед. — Не е моя вината! Не е било инцидент! Слушай! Не е възможно… и двата резервоара! Долетяхме дотук… и всичко беше наред! Нали така, Вал? Нали? Вода и в двата резервоара! Майната му, трябваше да предположа, че тя може…

Главата му се люшна към дървото.

— Трябваше да помисля за това… прости ми.

Отново затвори очи. Дишането му бе мъчително и бавно.

Валери се наведе към него и докосна лицето му.

„Толкова е студен“ — помисли си тя. Обърна се към останалите:

— Знаете ли какво се опитваше да каже?

Те поклатиха отрицателно глави.

— Не успях да разбера — каза Алекс. Лицето му се сгърчи от болка. — Има ли някакви болкоуспокояващи в аптечката?

— Да, разбира се. Сега ще превържа болната ти ръка през рамото.

Отвори аптечката и се заеха да си помогнат един друг. Изчистиха и издялаха клони за шина за ръката на Алекс. Направиха превръзка и на крака на Бетси. Валери наблюдаваше ръцете си, които ставаха все по-умели с всяка нова превръзка. Не преставаше да се учудва как го прави. Нямаше и най-малка идея. Откак самолетът катастрофира не бе помислила за това. Вършеше всичко в крачка и не се замисляше откъде знае какво следва да направи, нито пък как да го направи. Една нова Валери. Колко жалко щеше да бъде, ако трябваше да умре преди да успее да я опознае.

Седна до Карлтън. Гледаше неспокойния му сън, докато Алекс и Лили Грейс поддържаха огъня, който изпращаше искри до върховете на дърветата всеки път, когато прибавяха нови подпалки към него. Все се надяваха над тях да прелети някой самолет. Часовете минаваха.

Следобед, когато слънцето взе да слиза много ниско на хоризонта, въздухът стана още по-студен. Карлтън дишаше тежко и толкова бавно, че Валери усети, че затаява дъх, за да чуе дали продължава да диша. Погледна останалите, насядали безмълвно около огъня. Само Лили Грейс седеше така, сякаш медитираше.

— Ще отида да потърся помощ — въздъхна Валери. Не се изненада като чу, че казва това, сякаш го бе планирала. — Карл ще умре, ако не го заведем в болница. Не много надалеч оттук има шосе. Видях го, когато самолетът падаше. Няма да ми трябва много време да открия някой.

Бетси Тарънт я погледна втренчено.

— Ще се загубиш! Или ще умреш от студ!

Валери погледна към Алекс:

— Можеш ли да измислиш нещо друго?

— Няма още три и половина. Може би все някой самолет ще прелети над нас? А може да мине и самолетът на спасителните служби. Сигурно вече ни търсят. Отдавна трябваше да сме пристигнали в Мидълбърг.

— Ако Карл не е регистрирал полета, те няма да знаят къде да ни търсят. Щяха да го направят, ако ни работеше АЛА, но след като не дойдоха досега…

— АЛА? — попита Бетси.

— Апаратът за локализиране при авария. Той се намира някъде в самолета… беше някъде в самолета… мисля, че при опашката. Той изпраща някакви сигнали, по които спасителните служби да се ориентират. Ако работеше, досега щяха да ни открият.

Валери докосна лицето на Карлтън. Кожата му бе прозрачна на светлината на огъня.

— Не мисля, че някой ще ни открие и не мога да стоя тук и да гледам как Карл умира.

Тя се порови в купчината дрехи и откри едни скиорски ръкавици и кожени непромокаеми ботуши. Обу три чифта чорапи и нахлузи ботушите. Намери кожената си шапка и си я сложи. Обви кашмирения си шал около лицето, като остави навън само очите.

— Най-новата мода — пресилено се засмя тя. — Сега тук, а утре във „Вог“.

Спря, за да не затрепери гласът й. Не искаше да тръгва. Малката група около огъня създаваше чувство за дом и сигурност. А зад тях гората бе мрачна и пълна с неизвестност. Пое дълбоко дъх.

— Ще се върна с помощ колкото мога по-бързо. Стойте заедно и ме чакайте.

Като се обърна чу тихия глас на Лили Грейс.

— Господ да ти помага.

— Благодаря — каза Валери, като си помисли, че по-добре щеше да бъде, ако й помогнеше планинската спасителна служба.

— Успех! — викна след нея Алекс.

— Внимавай да не се загубиш — настигна я гласът на Бетси. — Да не замръзнеш! И бързай да се върнеш!

Валери учудено поклати глава. Бетси никога нямаше да се промени. Мисълта, че в тази гора има нещо пророческо донякъде я успокояваше.

Само след няколко минути огънят и тлеещият самолет останаха зад гърба й. Тя крачеше през замръзналото езеро, като следваше оставената от самолета пътека. Малки облачета се появиха в ясното небе. Бледата луна надничаше иззад близкото възвишение. Ще има кой да осветява пътя ми, помисли си Валери.

Вървеше през езерото и движеше ръцете си, за да не замръзнат от ледения вятър, който свиреше над откритото езеро. Мислите й се изпълниха с образи, ясни и живи като рисунки на фона на тъмната гора. Летният лагер, когато беше малка и се учеше да плува, да играе тенис и да язди; кокетните ферми, когато бе тийнейджър и се учеше да стреля, да участва в родео и други конни състезания и да се измъква, когато се смрачи, за да се среща с момчета.

В лагера я бяха учили как да се ориентира по слънцето, луната и звездите. Трябваше, вместо да търча подир момчета, помисли си тя, да слушам по-внимателно за луната и звездите.

Като пресече езерото отново се озова в гора, която я скри от пронизващия вятър. Но в дълбокия сняг бяха скрити корени, клонки и храстчета, които се увиваха около нея като пипала и я караха да бърза. Понякога откриваше някое място, където снегът бе по-корав и тръгваше по него, но скоро то свършваше и тя отново се озоваваше потънала до колене или до кръста в дълбокия сняг. Тогава се опитваше да си проправи път все едно че плува.

Замръзваше и се чувстваше изтощена. Краката й така натежаха, че тя едва ги повдигаше, за да направи следващата крачка. И тогава изведнъж й ставаше много топло. Спря и започна да съблича палтото си. Не, какво правя? Господи Боже! Сигурно полудявам; ще замръзна и ще умра. Обви стегнато палтото около тялото си и продължи да върви. Чудеше се какво ли щеше да каже Бетси, ако замръзнеше; дали щеше да е доволна, че е била права или щеше да побеснее, че Валери я е оставила да умре? Засмя се, но в смълчаната гора смехът прозвуча ужасяващо и тя спря. Върви! Не мисли! Върви на север; там беше шосето. Върви. Върви.

Продължаваше да крачи. Спъваше се и падаше в преспите. Измъкваше се от тях, пъшкайки под тежестта на мокрото си кожено палто. Продължаваше да върви. Бе прекалено уморена, за да се бори с непрекъснато нахлуващите в мислите й образи; топлата прегръдка на френското легло във вилата им в Мидълбърг; топлите покривала на конете, които яздеше; топлият жълт губер на диванчето в будоара й, топлият и мек фински килим под босите й крака, докато се облича пред топлата камина; топлите бални салони, в които танцуваше и се въртеше около приятелите, облечени в коприна и дантели.

Вече трябваше да съм стигнала шосето. Не може да е било толкова далеч. Освен ако не съм го пропуснала.

Беше премръзнала и изгладняла. И после — много странно! — гладът премина. После отново огладня. Изяде една шепа сняг и си представи запечени разбити със захар белтъци върху кейк; чу някаква птичка и си помисли за печен фазан; разпръснатите борови иглички напомняха за трюфели, а дървесните гъби — за купчинка черен хайвер върху препечена филийка… Стига. Просто върви. Единият крак, после другият. Върви!

Светлината на деня се стопи. В гората стана съвсем тъмно. Тя вървеше с ръце изпънати пред себе си като търсеше пътя, подпирайки се от дърво на дърво. Краката й се вкочаниха. Ръцете… Ледът сякаш я обгръщаше цялата. Дори дъхът й замръзваше под кашмирения шал. Облегна се на едно дърво. Трябва да си почина. Само за минута. После ще продължа. Свлече се надолу по ствола. Заспиваше. Когато падна върху снега, потрепери и се събуди. Не! Ставай! Изправи се!

Но да остане така, свита в топлата прегръдка на снега, бе толкова приятно. Само за минутка. Имам нужда. Имам нужда от почивка. После ще открия шосето… Скочи.

— Шосето! — гласът й отекна в тишината на гората. — Трябва да открия шосето… не мога да заспя точно сега. Ще умра, ако заспя. Карл ще умре. Не мога да заспя сега.

Направи усилие да се изправи. Силно изпъшка. Очите й все още бяха затворени.

— Не мога да го направя — изрече отново на глас. — Нямам сили да продължа да вървя. Никога няма да намеря шосето. То е прекалено далеч. Толкова съм уморена. Не мога да се справя.

Господ да ти помага.

Успех.

Моля те, върни се.

Да не се загубиш.

Прекалено късно е. Прости ми, Вал, прости…

Чуваше гласовете им толкова ясно, сякаш бяха около нея в тъмната гора. Внезапно усети прилив на сили, който се разля по цялото й тяло. Точно както в самолета, когато разбра, че е останала жива. Те имат нужда от мен. Животът на всички зависи от мен. Никой досега не бе зависел от нея. Беше ново и много силно усещане. Те имат нужда от мен. Силите й се бяха свършили, но в нея остана мисълта, че животът им зависи от нея, че те я чакат да се върне. Те си нямаха друг, на когото да разчитат. И тя щеше да продължи да върви.

Луната се издигна още по-високо в небето. Много скоро освети гората и снегът засия като сребро, сякаш нещо го осветяваше отвътре. Валери вървеше. Дъхът й излизаше на пресекулки. Мускулите й тежаха и я боляха. Очите й горяха от напрегнатото взиране през дърветата, които сякаш плуваха пред погледа й. Понякога не бе сигурна напред или назад се движеше. Все по-трудно й ставаше да върви. Трябваше й известно време докато разбере, че се изкачва нагоре по хълм. Шосето бе близо до някакъв хълм. Споменът изплува в съзнанието й. Шосето сякаш разделяше два малки хълма. Вече почти стигнах. Повдигна крака си и направи още една крачка. Спомни си вечерта, когато с Карлтън бяха отишли на танци с приятели. Четирите двойки се държаха за ръце в кръг и се бутаха, докато танцуваха ту наляво ту надясно. Чуваше шепота на цигулката. Той се извиси над хората. Запя мелодията, която свиреше цигулката. Гласът й трепереше в студения въздух. Почувства, че движи краката си по-леко, все едно че бяха върху лъскавия под на дансинга. Беше топло. Светлините блестяха върху облечените в ярки цветове двойки — мъжете в джинси и фланелки, а жените в карирани или раирани памучни панталони.

— Какъв чудесен танц! — извика Валери. Протегна ръце, за да хване ръцете на приятелите си.

Палтото й се разтвори и студът сграбчи тялото й.

— Къде съм? Къде съм? Мили Боже, какво се е случило? Тя започна да плаче. „Палтото — помисли си тя, — трябва да си затворя палтото.“

Обви дрехата плътно около себе си. „А сега тръгвай! Просто върви.“

Направи една крачка, после още една. И изведнъж под нея земята изчезна. Кракът й пропадна, тялото го последва. Тя се претърколи надолу, плъзгайки се по другия склон. Зари лице в снега. Очите и устата й се напълниха със сняг. Палтото й се отвори и започна да пада. Клоните дърпаха кашмирения шал от лицето й. Но в подножието на възвишението се виждаше шосето.

Тя падна върху твърдата снежна покривка и се сгуши — една малка мокра топка, под прогизналото самурено палто. Изправи се много бавно. Изтърси снега от лицето и тялото си. Шосето! Шосето! Шосето! Вървеше, олюлявайки се, по средата на пътя. Беше успяла. Беше на пътя.

Но шосето беше празно и тя трябваше да продължи да върви. Този път нямаше значение в коя посока ще тръгне. Сега се крачеше много по-лесно. Нямаше го дебелият сняг, но краката й все още тежаха. Тя се напрягаше с всяка измината крачка. Вървя, докато небето посивя и луната изчезна. И точно тогава един млад мъж на име Харви Гейнс, който бе пътувал цялата нощ, за да стигне до града, където щеше да започне работа в горското, я откри. Видя я как се препъва по пътя с толкова здраво стиснати устни, че не можеше да говори.

— Не говори — каза й той и й помогна да се качи в джипа. Подкара колата надолу по пътя, където се виждаха светлините на една ферма. Двойката, която отвори вратата, погледна към Валери и веднага я занесоха до огъня.

— Не говори — казаха й те. — Опитай се да се отпуснеш.

— Има още четирима — прошепна Валери. Но това едва ли можеше да се нарече шепот. — Езерото, на юг от шосето, където ме намерихте. Катастрофирахме. Има огън…

— Разбрах — каза Харви Гейнс и отиде до телефона, докато Валери остана да стои увита в одеяла, стискаща чаша горещ шоколад. Наслаждаваше се на топлината, която се разля по тялото й докато най-после почувства, че се стопля. Все още не усещаше краката си и когато полицията уреди хеликоптер, който да я закара до болницата в Гленс Фолс, не можеше да върви.

По-късно сутринта хеликоптерът докара семейство Тарънт и Лили Грейс в същата болница, където Валери вече ги чакаше.

Докараха и тялото на Карлтън. Той бе умрял няколко часа след като Валери бе тръгнала за помощ.

 

 

Пристигна щатската полиция. Валери ги видя от стаята си, където седеше на плетеното канапе до прозорците, през които проникваха слънчевите лъчи. Краката й, сега много болезнени и изтръпнали, почиваха завити с тънко одеялце. Ръцете й бяха бинтовани. Болезнеността в мускулите й беше като огромна пулсираща болка и тя едва можеше да ги движи. Бе разказала на полицията историята на тяхната катастрофа от момента, в който Карлтън ги бе накарал да напуснат вилата, за да се отправят към Вирджиния до момента, когато бе оставила групата, за да търси помощ.

— Той каза, че не е било инцидент — допълни тя. — Бяхме стояли само четири дни и самолетът беше наред, когато излетяхме. Той каза…

— Защо бързаше толкова много да си тръгне? — попитаха полицаите.

— Не зная. Предполагам, че заради бизнес. Той беше съветник по капиталовложенията. Той каза… звучеше много странно… каза, че е направено нарочно. И в двата резервоара за гориво имаше вода. Каза, че никога преди не се е случвало. И тогава спомена нещо за някаква жена.

— Какво?

— Каза: „Трябваше да предположа, че тя може…“

— „Може“ какво?

— Не знам.

— Вероятно е имал предвид самолета. Хората често говорят за самолетите си като за „тя“, както за лодките.

— Предполагам, че е така — бавно отговори Валери.

На следващата сутрин пристигна майка й. Седяха заедно и се държаха за ръце.

— Никога не си бях представяла, че мога да те загубя — прошепна Розмари Ашбрук. — Бедните ти крака… какво ще стане с тях?

— Все още не се знае. — Валери почувства вълната от страх, която я заливаше всеки път, когато си помислеше за премръзналите си крака. Опитваше се да повярва, че Карл вече го няма. А после трябваше да застане лице в лице с истината за това, което можеше да се случи със собствените й крака. „Няма да стана инвалид, помисли си тя, по-добре да умра.“

— Горкият Карл — преглътна мъчително Розмари. — Бях толкова привързана към него! И разчитах на него. Какво ще правим сега? Не зная нищо за парите си. Той винаги правеше всичко вместо мен.

— Дан ще се грижи за тях за известно време, докато намерим някой друг. Карл се грижеше и за моите пари. Чувствам се толкова глупаво. Нищо не разбирам от тези работи.

— Е, аз ще те помоля да се грижиш и за моите пари. Просто не мога да се занимавам със сметки. Никога не съм можела. Бедната Валери, какъв ужасен миг за теб. И полицията беше тук! Какво искаха да знаят?

— Много неща, за които не можах да им кажа. — Валери затвори за миг очи, опитвайки се да разбере какво означаваше фактът, че Карл вече го няма. Чувстваше се безпомощна. Имаше толкова много недовършени неща…

— Наистина не зная твърде много за Карл. А и защо трябваше да знам? Три години брачен живот и пред развод.

— Валери!

— Ние се опитвахме да оправим нещата…, затова дойдохме тук. Карл мислеше, че няколко дни далеч от всички и от всичко отново ще ни направят романтични и ще забравим всичко. Не мисля, че наистина вярваше в това. Макар че напоследък бе много притеснен. Не успяваше да се справи с нещо. И най-вече с брака ни. Между нас никога не е съществувала онази страст, която би помогнала да върнем отново любовта. Освен това той си имаше някой.

— Не може да бъде! Той те обожаваше!

— Не, не беше така. Не съм сигурна какви чувства изпитваше Карл към мен. Изобщо какви чувства изпитваше… Бяхме приятели… винаги сме били повече приятели, отколкото любовници…, но напоследък почти не разговаряхме. Той бе така вглъбен в нещо, и разбира се — в някого…

Много рано на другата сутрин Лили Грейс влезе в стаята на Валери.

— Можеш да се помолиш за мен — да не загубя краката или пръстите си от премръзване, но искам да помисля за Карл насаме. Има толкова неща, за които бих искала да помисля. Надявам се, че ме разбираш.

— Разбира се. — Лили я погледна загрижено. — Никога не съм била омъжена. Но мисля, че смъртта на съпруга е все едно че загубваш частица от себе си, дори бракът ти да е бил изпълнен с подозрения и мълчание.

Валери обърна поглед към нея:

— На колко години си, Лили?

— На двадесет и една. Следващата седмица ще навърша двадесет и две.

— И ти си забелязала, че между мен и Карл е имало съмнения и мълчание.

— За мен бе очевидно. — Тя се усмихна така лъчезарно, че това накара Валери да се почувства потисната. — Аз разбирам доста неща. Това е споделена вина. Ти също имаш вина. Забелязах го в гората: начинът, по който знаеше какво трябва да се направи, и как го направи, твърде много риск имаше за теб. Ти имаш силно чувство за ориентация и това спаси живота на всички ни. Не зная как бих могла да ти благодаря, но ще се моля за теб. Ще се моля да премислиш миналото си така, че то да ти даде нов живот, така както ти ни даде живот. Ще се моля също да не е сериозно премръзването ти.

Целуна Валери по двете бузи и излезе от стаята. Тогава я видя за последен път. През нощта тя тихо си бе тръгнала сама от болницата. Никой не знаеше къде. Бих искала отново да я видя, мислеше си Валери, въпреки че знаеше, че Лили бе сгрешила в едно — никога през живота си Валери Стърлинг не бе имала силно чувство за ориентация. През своите тридесет и три години бе вършила това, което й доставяше удоволствие.

Но аз действително им помогнах след катастрофата; измъкнах ги от гората. Това бе една нова Валери. Но не зная какво ще правя сега. Нито пък какво искам да правя.

На другата сутрин тя и останалите бяха откарани в болницата „Линокс Хил“ в Ню Йорк. Два дни по-късно лекарят на Валери позволи на един млад репортер, който я бе последвал от Гленс Фолс да вземе интервю от нея. Той доведе и фотограф.

— Как се чувствате? — попита репортерът. — Страхувахте ли се от дивите животни? Откъде знаехте в каква посока да се движите? Загубихте ли се? Ходили ли сте на някакви курсове за ориентация? Доста ли се молихте? За какво си мислехте?

— Да слагам единия си крак пред другия.

— Мислила е, че трябва да спаси хората, останали в гората — твърдо отговори майка й. — Тази мисъл я е държала, давала й е сили да продължава да върви. Знаела е, че те ще умрат без нея. Била е премръзнала и изтощена и на ръба на припадъка, когато този млад мъж я е открил. Но тя не се е предала. Тя е една героиня.

Тези думи, заедно със снимката на Валери, напечатани на първата страница на вестник „Таймс“ на Гленс Фолс бяха видени от редакторите в Ню Йорк и Лонг Айлънд, които изпратиха свои репортери и фотографи. Този път Валери сама отговаряше на въпросите им. Мислеше си, че репортерите са много глупави като се опитваха да превърнат онази ужасна нощ в романтичен разказ. Но те бяха толкова сериозни, че тя търпеливо разказа историята си, като отговори на всичките им въпроси, с изключение на тези за Карлтън.

Пристигнаха и телевизионни репортери и оператори. Изпълваха болничната й стая. И трите телевизионни канала бяха тук, също и Си Ен Ен и екип от Канада. Не само защото Валери им поднасяше история за човешките взаимоотношения, която винаги бяха търсили, но и защото това бе сензация за телевизията. Красотата й бе пленяваща дори с белезите и ожулванията, които вече заздравяваха. Гласът й бе плътен, топъл и изискан. А живото й лице изразяваше чувствата, които изпитваше, когато отново и отново разказваше за катастрофата и приземяването върху езерото до нейното избавление от Харви Гейнс.

След телевизионните компании пристигна и Сибил Морган със собствен оператор.

— Ти си такава сензация! — извика тя като държеше ръката на Валери. — Никога не сме предполагали, че ще станеш телевизионна звезда в моя канал, нали?

Донесе си стол близо до Валери. Черната й коса бе събрана в кок и светлите й сини очи изглеждаха като сапфири на фона на тъмния овал. Бе облечена в кашмирен костюм.

— Разкажи ми за Карл.

Валери поклати глава.

— Не мога да говоря за него.

— Не мога да повярвам. Аз бях с него, с двама ви само преди няколко дни на езерото Пласид. Бях толкова щастлива, че Лили пожела да остане, когато трябваше да си тръгна към къщи. Мислех, че добре прекарвате времето си. Карл мислеше, че е малко необикновена. А сега вече го няма. Можеше ли да говори, след като катастрофирахте? Какво каза?

Валери въздъхна. Сибил никога не оставяше нещо, което си бе наумила. Още в колежа не се отказваше от целта, докато не я постигне.

— Няма да говоря за Карл — твърдо каза тя. — Може би някой друг ден, не сега.

— Добре…, но ще ми се обадиш, нали, ако искаш да говориш за това? Все пак аз познавах Карл. Не толкова добре, но бяхме приятели.

— Знам. Говори ли с Лили Грейс? Тя изчезна от болницата в Гленс Фолс. Добре ли е?

— Добре е. Върна се в къщи и пее молитвите си. Ти стана за нея голям хит, по-голям от мен, а аз й дадох тази работа.

Валери вдигна вежди.

— Не съм се опитвала да ставам хит. Опитвах се да оцелея.

След това посещение Сибил често телефонираше от дома си във Вашингтон, настоявайки за признания, които Валери все още не бе готова да даде. Останалите приятели повече се интересуваха от самата катастрофа и от битката й с гората. Всички те я посетиха през втората седмица в болницата. Носеха й новини от светския живот в Ню Йорк, Вашингтон и Вирджиния. Разказваха й за партитата, които не били същите без нея.

По-късно, когато визитите им поспряха и животът й затече по-спокойно, получи цветя и кратка бележка от Никълъс Филдинг. Бяха минали повече от дванадесет години, откакто бяха заедно в колежа. Оттогава се бяха виждали само веднъж, но докато четеше кратката бележка, изписана с твърдия му почерк, тя си спомни съвсем ясно притиснатите им тела на скърцащото легло в апартамента му в Пало Алто. Начинът, по който докосна бузата й, когато му каза, че няма да се виждат повече.

Последен от всички пристигна адвокатът й, Даниел Литигейт. Седяха в салона с Розмари.

— Ужасно нещо — каза Литигейт като целуна Валери с нервен жест. — Откакто се помня го познавам. Не мога да си представя, че няма да го видя повече в клуба или на игрището за голф. Че няма да пием заедно бърбън, докато ни разказва как е трябвало да изиграем играта. Помня, че когато бяхме деца, правеше същото на игрището. Разказвал ли съм ти някога как… когато бяхме единадесет или дванадесетгодишни… толкова му бях ядосан, че взех стика си и…

— Дан! — Валери вдигна поглед към него. — Защо стоиш прав? Седни, за да мога да те виждам. Нямам нужда от истории за Карл. Искам да разбера колко пари имам. Не искам подробности. Само в най-общи линии.

— Добре. — Седна в един плетен стол. — Ти не знаеш много за работите на Карл.

— Не зная нищо. Ти знаеш ли? Той бе изпълнител на завещанието на баща ми. И се оправяше с имуществото ни. Моето и това на майка ми. Иначе защо ще те питам?

— Точно така — Литигейт спря. — Валери… — Прокара палец по носа си, оправи златната рамка на очилата си. Но те отново паднаха надолу. — Има един проблем. Нещо, което никога не бих си помислил за Карл. Най-невероятното и непростимо поведение…

— Какво означава това? — Валери си спомни колко неспокоен бе Карл, как бързаше да се прибере, раздразнението и потиснатостта му през последните седмици. — Какво има?

Той потърка челото и носа си.

— Виждаш ли, той е загубил много лошо на стоковата борса. Страхувам се, че действително е много лошо.

— Колко? Дан, колко?

— Около петнадесет милиона долара. Но…

— Петнадесет милиона долара?

Литигейт се изкашля, сякаш за да прочисти гърлото си.

— Точно така. На борсата. Но това не е… има и още нещо. Бяхме уверени, че ще се опита да възстанови загубите. Нямахме представа как, и разбира се не можехме да попитаме…

— Дан.

— Добре. Той е заложил всичко: вашите къщи, апартамента ви в Ню Йорк, конете ви, картините и антиките… заложил е всичко, и го е превърнал в пари в брой. Това му е осигурило около тринадесет милиона долара.

Валери се опита да надникне в загрижените му кафяви очи зад златните рамки.

— Всичко, което имахме? — прошепна тя. — И къде е всичко това?

— Разбираш ли, точно там е работата. Не знаем. — Очилата отново се плъзнаха по изпотения му нос. Той ги свали и погледна към нея с късогледите си очи. — Няма и следа от тях, Валери. Няма никаква следа от тях. Всичко изчезна.