Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (45)

41

Голямата стая на втория етаж в мемориалната болница Мод Фицсимънс беше с изглед към океана, но Бари в момента едва ли можеше да оцени гледката. Лежеше неподвижно на леглото и начинът, по който обърна глава към нея при влизането й в стаята, подсказа колко сериозно беше положението му. Тя просто не можеше да познае в инвалида с пепелявото лице човека, който бе седял сутринта до нея в колата.

— Има и нещо хубаво в цялата работа — изрече той изнемощяло, докато тя оставяше кошницата с цветя до леглото му. — Ще имам предостатъчно материал за сериал на медицинска тематика.

— Завръщането на младия доктор Килдеър?

— Хубаво заглавие — каза той, докато й протягаше ръка. Ръкостискането му беше повече от вяло. — Господи, Алисия, чувствам се така, сякаш съм пристъпил в нечий кошмар.

— Доктор Райкър каза, че ще те изпишат само след няколко дни.

— Язви — каза той. — Имам кървящи язви и още цял куп други болести.

— Искаш ли да се обадя на родителите ти?

— Не! — Главата му се помръдна на не повече от инч и после отново се отпусна безсилно. — Не го прави. Мама има болки в гръдната област. Казах им, че отивам във вилата на един приятел да работя върху сценария.

— Бет?

— Тя е в Ню Йорк и ще се върне едва вдругиден. — Той упорито не пускаше ръката й. — Когато започнах да повръщам, се почувствах толкова зле, че легнах на пода в банята. Ако си бях у дома, щях да загубя съзнание и да се удавя в собствените си извержения. Сладур, ти ми спаси живота, като ме докара тук.

— Ще се оправиш.

Той притвори очи.

— Уморен ли си?

— Непрекъснато ми прилошава.

— Аз мога да се върна.

— Остани.

Тя седя до леглото му, докато той заспа. После излезе от стаята и тръгна по широкия светъл коридор, а болничният персонал я зяпаше с ококорени очи. Обади се от един автомат в Лоръл Каньон. От другата страна беше Хеп и тя му описа състоянието на Бари.

— Бедният — каза Хеп.

— Изглежда много зле. През цялото време ми се плачеше.

— Веднага идвам.

Хеп пристигна в Санта Барбара преди осем; ПД беше на кормилото.

Силата на привличането от детските им години взе връх и Хеп се приведе над Бари, прегръщайки го.

— Бари — изрече той с дрезгав глас.

— Хей, каква е тая важна клечка — възкликна ПД. Последва още една прегръдка.

Бари примига с очи, пълни със сълзи.

— Да ме беше видял по-рано.

В стаята се разнесе мъжки смях и Алисия се измъкна навън.

След по-малко от пет минути едър чернокож болногледач изгони останалите двама посетители.

ПД се измъкна в коридора и поклати глава.

— Виждал ли си някой друг да изглежда по-жестоко? Хеп, та той ни е връстник!

Хеп кимна. Раменете му бяха прегърбени, а ръцете свити на юмруци в джобовете.

Стигнаха до чакалнята, където завариха Алисия, надвесена над отворено списание, от което не беше прочела и ред.

— Много бързо се видяхте — каза тя.

— Болногледачът ни изрита — каза ПД.

— Можем ли пак да се върнем по-късно? — запита тя.

— Болногледачът каза, че тази вечер не може — отвърна Хеп. — Е, какво ще кажете да вечеряме заедно? — запита той, с мъка преодолявайки унинието си.

— Трима са много — каза ПД.

— Стига глупости, ПД — каза Хеп.

— Имам среща с много важен клиент — каза ПД и погледна часовника си. — Ако побързам, все още има шанс да не го изтърва. Чао.

Алисия и Хеп изпратиха с поглед нисичкия с добре скроен костюм мъж, забързан към асансьорите. Хеп я прегърна през раменете.

— Имаш ли някаква идея къде да вечеряме? — запита той.

— Резервирала съм в Билтмор — каза тя. — Какво ще кажеш за стайно обслужване?

 

 

Изядоха си пържолите и салатите в мълчание. И преди им се беше случвало да се хранят без да разговарят, но тази нощ тишината между тях беше заредена с някакво особено електричество. Разговорът с Райкър не излизаше от ума на Алисия, но тя не можеше да събере смелост да го разкаже на Хеп.

Събра сили едва когато вече лежаха в леглото притиснати един в друг, а здрачът бе нахлул в стаята.

— Доктор Райкър счита, че сега е много неподходящ момент за развод.

Шумът от прибоя заблъска в ушите й.

В мрака до нея се разнесе гласът на Хеп.

— Обясни ли защо?

Гласът му прозвуча така, сякаш беше на снимачната площадка — искрен и заинтересуван, изчакващ събеседника си да се изкаже.

— Пиенето съсипва Бари и ако продължава така, няма да изкара и година.

— Разбирам.

— Каза също така, че няма никакъв шанс лечението да помогне без мое участие.

— Алисия, ти сама разбираш. Нямам намерение повече да те подбутвам. — Гласът на Хеп беше изтощен и равен.

— Но ако не придвижа развода… Какво ще стане тогава?

Той въздъхна дълбоко.

— Как ми се иска да можех да гледам на нещата като Максим.

Брат му се бе покрил на един остров с някаква млада актриса, съпруга на любезен магнат от машиностроенето.

— Бари няма да бъде вечно все така — каза тя. — Не можем ли, поне на първо време, да продължим както си бяхме досега?

— Разбира се, че бихме могли — изрече спокойно той. — Има само две пречки.

— Кои са те?

Той пое ръката й и я положи върху гърдите си.

— Първо, Бари никога няма да се промени към по-добро.

— Доктор Райкър каза…

— Аз нямам предвид, че той ще лежи в болницата. Но всеки път, когато ти бъдеш готова за развода, нещо ще се случва. Той ще рухва и ти пак ще бъдеш принудена да го подкрепяш.

— Но…

— Не, позволи ми да свърша. Втората причина е, че аз с всеки изминат ден ще изпитвам все по-голям и по-голям срам от това, което правя, и ще се ненавиждам още повече.

— О, Хеп.

— Все повече и повече ще губя разсъдък. Ще бленувам за децата, които искам да имам. А ти, поради твоята същност, непрекъснато ще ме нападаш. През цялото време само ще се караме.

— Аз искам да се оженим; искам да имаме деца — и ти много добре знаеш това, Хеп.

— Но ти никога няма да изоставиш Бари.

— Той е смъртно болен, ти самият го видя.

— Аз не споря, любов моя. Единственото нещо, от което най-много ме е страх, е накрая да не свършим, ненавиждайки се един друг.

— Не е необходимо да бъдеш толкова мрачен.

— Необходимо е — каза той.

Дълго време след това в стаята се разнасяше само шумът от прибоя. После тя се притисна плътно в него. Гърлото й се беше свило, но не заплака. Мъката й беше прекалено голяма, за да заплаче. Бракът му с Вас е основна част от самочувствието му — беше казал доктор Райкър и тя се беше съгласила. В своята слабост Бари винаги щеше да намира основателна причина да не се развеждат.

С притиснати едно в друго голи тела и двамата скърбяха за Алис Холистър, която никога нямаше да си отиде; те скърбяха за старомодната порядъчност, неизтребимо вкоренена в Хеп Кординър. Скърбяха за съвместния живот, който и двамата желаеха, но който беше недостижим.