Халиде Едип
Синекли бакал (24)

XXIV

— Какво има, Билял? Да не би някой от нашите да е болен? Да не би мама да е болна?

Бяха на пристанището и докато Билял отваряше вратата на колата, Хилми с тревога изучаваше лицето му, мъчеше се да разбере нещо по безизразното му лице. Току-що бе пристигнал с парахода от Бейрут. Толкова се стресна от промяната в поведението на бъдещия си зет, че дори не попита кои са двамата цивилни чиновници зад гърба му.

— Всичко е наред, няма нищо, наистина няма нищо. Почакайте в колата, аз ще изпратя багажа по Шевкет ага и ще се върна.

Хилми гледаше замислено в гърба на коларя пред себе си, когато вратата на колата се отвори. Шевки скочи вътре, седна до него, хвана го под ръка и без да отделя очи от двамата, които стояха на десет крачки от тях, тихо и задъхано заразказва историята на Тефик. Започна без всякакви предисловия и без обширни обяснения. Говореше направо за писмото, което бе изплашило и Селим паша, и двореца.

— Гьозпатлатан Музафер, който е натоварен с разпита на Тефик, не знае още нищо за нас. Внимавай, затваряй си устата, гледай да не се издадеш…

Но преди Хилми да успее да отговори, Билял се върна и седна срещу тях. Никой не продума чак до Аксарай. Хилми не можеше да понесе неудобното положение, което се бе създало, и заговори сякаш на себе си: „Достойнство, достойнството…“, но ръката на Шевки с бързината на мълния, затвори устата му, а самият той процеди през зъби, сякаш се караше на Хилми:

— Когато става дума за високи цели, достойнството на отделната личност е само горделивост и нищо повече.

Тези думи, подействуваха повече на Билял, отколкото на Хилми. Сините му очи се впиха в мургавото, фанатично лице на Шевки. Израснал в Македония, Билял бе свикнал да счита, че за победата на една кауза, всички средства са законни. А в Султание преподаваха някакви странни неща под името Танзиматска литература. Сега истанбулецът Шевки, един от първите випускници на същото училище, бе казал неща, каквито говореше и вуйчо му Байрам ага, само че ги изрази по-литературно. Устните на Билял се размърдаха, той повтори думите на Шевки и ги запомни.

Колата спря пред конака. Хилми не задържа приятеля си. Бързаше час по-скоро да види майка си и затова изкачваше по две стъпала наведнъж. Когато влезе при нея, забеляза, че и тя се държеше някак странно, като Шевки. Сабиха ханъм не попита пито за Дюрнев, нито как е минало пътуването. Очите и бяха разширени от страх, а гласът й — пресипнал от вълнение. Тя не отделяше очи от вратата, сякаш ей сега някой щеше да дойде и да отведе Хилми.

— Научи ли каква беда сполетя Тефик? Господ да го поживи, момчето не издаде никого. Някой трябва да съобщи на останалите да внимават, да не се издадат! Дори, дори да се крият!

— Ти знаеш ли кои са те, мамо?

— Не, не, не искам и да зная! Ден и нощ се моля за тяхното спасение. И да ги издаде, Тефик, все едно, няма да избегне наказанието… Просто ще угаснат още много други огнища и ще бъдат разплакани още десетки жени…

Изведнъж гласът й изхриптя, тя обви с ръце шията на Хилми, стискаше го, сякаш искаше да го удуши, и цялата се тресеше от ридания. Сълзите й потекоха през яката в пазвата на Хилми. Тя се замоли така, сякаш той искаше веднага да залови и предаде въображаемите съучастници на Тефик, а тя искаше да му забрани да прави това:

— Недей, чедо, недей, пожали старата си майка!

Хилми свали ръцете й от врата си, отдръпна се и погледна старата жена в лицето. Очите й бяха подути от плач, а нещастното й лице изведнъж се бе състарило най-малко с десет години. Червилото и белилото вече не можеха да го оправят. То приличаше на старо здание с олющена мазилка. Страданието и страхът във все още живите и млади светлокестеняви очи разкъсваха сърцето на Хилми. Не си спомняше някога да бе я обичал толкова дълбоко, както в този момент. Тя искаше от него да жертвува честта и достойнството си в името на своето лично спасение, а той имаше такава слабост към нея…

— Пашата ви очаква, Хилми бей!

Внезапното влизане на Шюкрие ханъм го накара да се съвземе. Трябваше да се измие и преоблече, а след това щеше да отиде при баща си. Излезе от стаята на майка си уморен, отпаднал, като шептеше сам на себе си: „Какъв смисъл има да правим нещастни още толкова хора? И то заради една детинщина! Нима може да се свали режимът с някакви си книжа? Аз изпратих Тефик в пощата, но сега това признание не може да го спаси. Не е ли прав Шевки, когато казва, че смелостта в случая е празно високомерие?“ Мекият характер на Хилми, който изпадаше бързо под външни влияния, притежаваше още една черта, която и сам той не подозираше. А тя извисяваше своя строг глас: „Сигурен ли си, че от съжаление към майка си или в името на някаква цел не искаш да се предадеш, или просто те е страх и толкова?“

Когато се качи в стаята си, мислите в главата му се гонеха като загубили мярка и самообладание обезумели хора. Изми лицето си, преоблече се, седна и се опита да се успокои. В момента повече от всякога в сърцето му се надигаше бунт против насилието, тиранията и всичко, което причинява мъки на този свят. Те бяха противни, отвратителни дори да се използуваха като средство за смъкване на тиранията. Светът му се стори някаква отвратителна арена за борба. И падишахът, и онези, които се бореха против него, всички, всички бяха замесени от едно и също тесто. Само отделната личност беше невинна, само отделната личност бе нещастна и понякога добра.

Как бе станало така, че Хилми повярва в Запада и в неговата човещина и справедливост? Кой знае сред каква жестокост и насилие е била извършена Френската революция, за която толкова бяха спорили в прохладните стаи сред приятния аромат на жасмините и с чаша студен шербет в ръка? Кой знае как бе объркала и тя живота на отделните личности!

Изправи се. Внимателно поправи вратовръзката си пред огледалото и тръгна към стаята на баща си. По пътя непрекъснато си повтаряше: „За личността има само едно-единствено спасение — да възприема света като Вехби деде като преходен божествен сън…“

Селим паша се осведоми за здравето на снаха си, попита как е преминало пътуването, посочи му място и го накара да седне. Самият той не седна. Беше спокоен, вежлив, но и повече от всякога официален. След доста дълга пауза той също заговори за бедата, сполетяла Тефик. Във всеки случай предполагаемите съучастници на Тефик будеха у него не съчувствие, а по-скоро гняв. До такава степен, че постепенно спокойствието му го напускаше.

— Ех, ако можех да заловя оня страхливец, който си позволява да се прикрива зад гърба на един палячо!

Хилми видя как тънките пръсти на пашата се свиха така, сякаш се впиваха в гърлото на въображаемия престъпник.

— Ами ако съучастниците му са повече хора? — запита той с горчива усмивка.

— Нека всички негодници бъдат заловени и всички да получат заслуженото наказание!

— Защо да са негодници? Защо бунтът против насилието на падишаха да е престъпление?

— Не разбрах…

— Ами например хората, които вие считате престъпници, могат да сметнат вас за престъпник…

— Какво, какво каза?

— За секунда да допуснем, че е така…

— Не мога да допусна. Дори за секунда не мога. На този свят има една-единствена правда и една-единствена кривда. Нещата, в които вярвам аз, са правилника техните — не. Разбра ли? Или и ти си от тези жалки същества, които се крият зад гърба на оня палячо?

— …

— Отговори!

— Няма да отговоря. Вярвайте, в каквото си искате, правете, каквото е по силите ви. Разбрано ли е?

Хилми се противопоставя! Един твърд и категоричен мъж, който бе забравил дори да заеква!

— Ако вярвах, в каквото си искам, сега щеше да бъдеш при Тефик, Хилми бей. Но ти никога не би проявил твърдостта на оня тип, който се бе преоблякъл в женски дрехи. Ако бе претърпял неговите мъки! Ако бе изпитал върху себе си лапата на Музафер, щеше да издадеш и майка си, и баща си, на колене щеше да молиш за пощада! Ти, гнусно човече със заешко сърце!

Връзките между бащата и сина се скъсаха окончателно, приказките за уважение и възпитание се разсеяха като дим. И двамата се бяха превърнали във врагове, готови да се вкопчат един в друг и взаимно да се унищожат. Ръцете на стареца не мръднаха, защото според него отсрещният не бе достоен дори за бой. Пестниците на младия бяха свити.

— Хилми, иди си в стаята, аз ще говоря с баща ти насаме.

И двамата не бяха забелязали Сабиха ханъм, която повече от две минути стоеше до вратата, облегната на бастуна си, и ги наблюдаваше. И двамата се стреснаха и поокопитиха. Нямаше и следа от безпомощния глас, с който само преди половин час Сабиха ханъм бе молила сина си.

Хилми все още бе готов да удуши баща си от отвращение и омраза. Но се покори на майка си, излезе и си отиде.