Халиде Едип
Синекли бакал (48)

XXII

Беше двадесети декември. На ъгъла на Синекли бакал Осман едва не се сблъска със Сабит бейабей.

— Домъчня ми за теб бе, Осман бей! Откакто се премести в новата къща, вече не се отбиваш към нас.

Осман се усмихна. Беше толкова увлечен по „Кладенецът на самодивите“, че беше забравил и съществуването на махленското кафене. А само това ли…

— Не ми забелязвай, абей. Тези дни не мога да оставям Рабиа самичка.

— Имаш право, имаш право. — Абей плю през рамо. — Ако ти потрябва лекар през нощта, ела под моя прозорец и ме извикай. Всичко ще зарежа и ще дойда.

— Жив да си, абей. Само едно нещо ме безпокои. Ако трябва да доведем лекар посред нощ, откъде ще намерим кола?

— Ти не се безпокой. Зад нашата къща има конюшня. Ще строша прозорците на собственика й, но ще го събудя. За пет минути колата ще бъде готова. Ако не стигнат конете, ще впрегнем и нашата пожарникарска команда. Ти само дай заповед, Осман бей.

Осман го потупа по рамото.

— Конете ще стигнат, няма нужда да разваляме съня на командата. — Засмя се и вече на тръгване добави: — Тази вечер ще гледам да дойда в кафенето, домъчня ми за всички ви.

— Ще се отбия да те взема след вечеря, Осман бей.

По пътя за в къщи Осман трепереше от студ. По улицата нямаше никой. Времето беше студено, но тихо. Сивото, оловно небе бе слязло толкова ниско, че още малко и щеше да докосне покривите. Къде започва и къде свършва? То караше човека да настръхне.

По време на вечерята Рабиа се прозяваше, очите й се затваряха. Напоследък клепачите й отново се подуха, сякаш непрекъснато й се спеше. От деня, в който се качи в стаята му, състоянието й се влошаваше, с всеки изминат ден силите я напускаха и изглеждаше все по-подута. Албуминът й се беше увеличил до такава степен, че лекарите, изпаднаха в тревога. Доктор Касъм идваше през ден и всеки път предупреждаваше Осман за евентуалните лоши последствия.

— Рабиа, легни си рано, скъпа. Очите ти се затварят.

— Че кога са се отваряли? Всяка вечер дремя като кокошка. — Рабиа мъркаше като болно дете: — Страхувам се да заспивам рано. От една седмица насам, щом затворя очи, и започвам да сънувам кошмари.

— Какви кошмари, Рабиа? — попита с интерес Пенбе.

Според циганката всеки сън, особено сънят на бременните жени, винаги означаваше нещо и непременно се сбъдваше.

— Винаги сънувам някакъв грамаден човек с бяла чалма.

— Господ да ни опази!

Ракъм и Пенбе плюха в пазвите си, а готвачката, застанала до вратата, се прекръсти.

— Много прилича на дядо ми — и чалмата му, и веждите му, всичко. Стои изправен сред ослепителна червеникава светлина. Видях и адските мъчения, за които разказваше дядо ми. Не чувах, но чувствувах, че повтаря едно и също. — Рабиа се разхълца. Сложи ръце на корема си. — „Хвърлете детето на тази жена в огъня!“ — викаше той.

Елени отново започна да се кръсти и да повтаря: „Христос ке Панаиа.“ Ракъм се опитваше да я успокои:

— Не се тревожи, дъще, сигурно, преди да заспиш, си мислила за имама. Тези дни си заприличала на същинско дете. Оня ден ми разказваше как имамът хвърлил куклата ти в огъня. Същото е влязло и в съня ти.

— Вярно е, чичо.

Осман присви очи.

— Сигурно си разглеждала илюстрациите на Дантевия ад в стаята ми.

— Честна дума, не съм ги разглеждала! Нали знаеш, че въобще не гледам неприятни неща.

— Послушай ме, преди да заспиш, мисли за Вехби деде, той ти действува най-успокояващо. Не вярва в ада и мъченията.

— Вярно, как не съм се сетила досега за това!

Тези думи на Осман я поуспокоиха. Ако Вехби деде не бе заминал отново на пътешествие до Коня, още утре щеше да го извика при себе си. Ако го вижда по-често, няма да се поддаде на подобни неприятни мисли. Напоследък тя се молеше повече от пет пъти на ден, главата й не се откъсваше от седжадето. Всеки миг, всяка секунда се молеше да не умре, да роди благополучно.

Всички бяха млъкнали и тревожно се ослушваха в стъпките й по коридора. Най-разтревожена бе Пенбе. Опулила очи, тя имаше твърде тайнствен вид. Понижи глас и зашепна:

— Май че са я нападнали нечистите… Дано да свърши с добро, тфу, тфу, тфу!

— Млъкни, зловеща черна вещице! — Ракъм се разгневи и изгледа Пенбе, готов да я удуши.

— Защо да мълча, да не би пък твоят акъл на джудже да ги проумява тия работи? Всяка бременна жена бива нападана от нечисти. Самодивата на Рабиа е гяурка. Сипах шербет по четирите ъгъла на градината, толкова петли занесох на баячките, всяка вечер я кадя, обаче нищо не помага пред неверницата. Ама и аз я наредих!

— Как я нареди, лельо Пенбе? — засмя се Осман.

— Как ли? Нали знаеш лекарството, което даде оня лекар с глава като бастун? Всичкото го излях върху главата й.

— Че къде успя да видиш главата й?

— Защо трябва да я виждам? И без да съм я виждала, знам — нощем кисне под прозореца на момичето. „Я аллах“ — казах аз и лиснах пет-шест лъжици горчиво лекарство. — Пенбе замълча и поклати глава. — По-добре да бяха се счупили ръцете ми! Ах, главо, негодна главо! — Тя се удряше по главата с черните си ръце, очите й бяха пълни със сълзи на разкаяние. — Ако негодницата реши да удари момичето, няма спасение. Няма родилка, която да се е спасила!

Докато я слушаше, очите на Ракъм се разширяваха, той скочи от стола си, стиснал юмруци, и закрещя извън себе си от ярост:

— Ах ти, вероломна, коварна циганко! Нека момичето се освободи, един ден няма да те оставя да живееш. Ще те стисна за черната гуша и ще те удуша!

Осман хвана Ракъм, накара го да седне:

— Опомни се, чичо Ракъм, лекарството, което е изляла леля Пенбе, е бром, лекарство за нерви. То може да успокои нервите и на най-буйните самодиви.

Върху белите пердета на стаята заиграха светли петна. Някой минаваше през градината, като люлееше фенера си нагоре-надолу. Залисани в разправията между Пенбе и Ракъм, те не бяха чули отварянето на вратата.

Осман стана.

— Лельо, дай ми палтото. Сигурно е абей, ще отида в кафенето с него.

На улицата върховете на пръстите го заболяха от студ. Закрачиха един до друг с абей. В светлината на фенера оловното небе над главите им изглеждаше още по-ниско, още по-близо до земята, приличаше на дебела, тежка покривка с цвета на барут.

— Наближава снежна буря — каза абей.

Щом влязоха в кафенето, от всички ъгли се разнесоха викове:

— Добър вечер, добре дошъл, Осман бей!

Тази вечер кафенето беше препълнено, но лицата не можеха да се различат сред гъстия тютюнев дим. Прозорците се потяха като в баня. Тракането на кафените чашки и шуртенето на водата от самовара се смесваха с бълбукането на наргилетата. Чиракът измъкна ръцете си изпод червената, на бели райета престилка и без да погледне новодошлите, извика към огнището:

— Едно сладко, едно обикновено…

Острата миризма на кафе, примесена с тумбекия^[1] и тежка миризма на застояло, достигаше до самите дробове. Осман говореше малко. Не можеше да се освободи от мисълта за Рабиа, за нейния сън и потискащото време навън. Изведнъж задуха вятър — врати, прозорци, всичко затрепери.

— Снежна буря! — извикаха в кафенето.

Осман не го сдържаше на едно място. Стана. При буря Рабиа ставаше нервна. Вълнението и отчаянието му се предадоха и на останалите. Сега мисълта на всички бе заета с Рабиа. Срокът бе настъпил, тия дни трябваше да оперират горката жена. Осман бе изпратен с всеобщо мълчание, с всеобща обич и съчувствие. „Аллах да им помогне“ — прошепна всеки на ухото на съседа си. Навън Осман и абей свалиха фесовете си, за да не ги отнесе вятърът. Фенерът изведнъж угасна. Сабит бейабей хвана Осман за ръката и го поведе. Вятърът беше толкова силен, че Осман всеки миг очакваше върху главата му да се срути някой комин. В кухнята гореше лампа. Ракъм седеше край мангала и пушеше.

— Какво ново, чичо Ракъм?

— Всичко е наред. Горе е пълна тишина. Ако искаш, седни и ти да изпушиш една.

— Не, ще се кача, Рабиа може да се събуди. Виж само какъв вятър задуха!

— Ако потрябва нещо, аз съм в кухнята. Бурята ме разсъни.

Всъщност през тази седмица Ракъм спа твърде малко. Живееше на горния етаж, в бившата стая на имама. Напоследък непрекъснато мислеше за дядото на Рабиа. Той беше страшилището от детството й. Тази вечер нейният сън и глупостите на циганката съвсем го разстроиха. Струваше му се, че ако се качи горе, имамът ще застане пред него с бялата си чалма. Реши да не заспива. Страхуваше се, че ако затвори очи, някой ще дойде и ще отвлече момичето. Сега Осман беше горе и това донякъде го успокои. Задряма с цигара в ръка. Присъни му се Рабиа — такава, каквато беше в деня, когато за пръв път дойде в дюкяна. Дългите й плитки се развяваха, в ръката си държеше кошница. Тефик беше луд от радост. Топлите му кестеняви очи бяха пълни със сълзи. „Не се страхувай, Тефик, докато аз съм жив, косъм няма да падне от главата на Рабиа“ — мъчеше се да го успокои Ракъм.

Навън бурята вилнееше, керемидите по покрива тракаха, а в съня на Ракъм техният шум се превърна в бумтене на тъпани по време на рамазан. Ракъм чува виковете на махленските деца: „Дойде и си отива, дойде и си отива, дум, дум-да, дум-дум. Дум-дум-да, дум-дум!“

Кой е дошъл? Кой си отива? Рабиа ли?

Сега вятърът разклащаше улуците на кухнята. Не, Рабиа свири на теф. Върти се на едно място и от време на време подритва джуджето с червената си обувка. А сега джуджето е маймунка, чупи орехи, премята се и надава писъци. Все по-бързо и по-диво…

 

 

Осман седеше на един стол, загледан в лицето на Рабиа. То едва се виждаше в мъждукащата светлинна на нощното кандило, но изразът му бе твърде странен. Тя непрекъснато се мяташе, подскачаше и стенеше насън.

Навън бушуваше някаква сляпа, луда, страшна сила, готова да изкърти всичко, каквото й попадне. Къщата се тресеше. Осман хвърли дърва в печката, загледа се в огъня. Ще умре ли Рабиа? С нейната смърт ще завърши и неговият живот в Синекли бакал. Може би тази нощ изживяваше последните мигове от този живот. Година и половина те бяха заедно. Какво ли не им се случи! Почти всички негови спомени бяха щастливи. Сякаш не бе изживял нито един горчив миг. Толкова хубави бяха дните, прекарани с Рабиа, а тази нощ може би щеше да настъпи краят им. Тя непрекъснато стенеше. Осман запали лампата и реши да я събуди. Отиде до кревата, но изведнъж се дръпна ужасен. Никога нямаше да забрави страха и страданието, изписани върху нейното лице. Тя се бе свила като нещастно животно, което се сгушва, за да избегне смъртоносния удар. Лицето й бе сгърчено, подуто и посиняло. Очите й бяха отворени. Едното бе присвито, съвсем безжизнено, а другото гледаше встрани и блестеше като малко цветно стъкло.

— Рабиа, Рабиа, Рабиа!

Осман я раздруса, но тя не усети, не се събуди. Заедно с болките бе настъпил и спазъмът, от които се страхуваше лекарят. Осман изтича долу. Хвана Ракъм за раменете и започна да го друса. Джуджето тъкмо играеше с дъщерята на Тефик, но щастливият му сън изведнъж бе прекъснат.

Сега всички лампи в къщата светнаха, настъпи тревога. Осман разтриваше китките на жена си с одеколон и се вслушваше в шума отвън. Чакаше кола. А времето бе сякаш спряло и бурята бушуваше.

 

 

Рабиа почувствува сладка топлина, обгръщаща я от всички страни, и постепенно започна да идва на себе си. Намираше се в някаква баня. Възрастна жена държеше главата й — сестрата, която доведе доктор Салим. Някъде пропя петел. Завесите започнаха да посветляват. В стаята все още гореше лампа, влизаха и излизаха хора. Някой шепнеше: „Всичко е готово.“ Подготвяха отсрещната стая за операция. Сега, сега…

Рабиа усети, че я извеждат от банята. Една-единствена болка проряза тялото й като мълния. Отново се сви като таралеж. Някаква игла прободе ръката й, усети сладникава миризма и след това всичко изчезна…

 

 

Червените керемиди бяха побелели, снегът валеше на парцали и те се лепяха по стъклата като пеперудки. Печката в стаята на Осман весело бумтеше. Лекарите закусваха. Осман ги наблюдаваше, седнал в креслото си.

— Синът ви ще стане музикант, шер метр, майка му непрекъснато пя под хлороформа. Музикална операция! Ха-ха-ха!

Говореше доктор Салим, но Осман преживя всеки миг от тази музикална операция. Стоеше отвън, до вратата, и всичко чуваше. Какви странни звуци издаде тя, някои може би имаха общо с музиката: части от мевлют, свързани с раждането, отделни молитви…

— Сигурни ли сте, че ще живее?

— Лекарите, не обичат да повтарят — отговори сухият глас на доктор Касъм.

— Не го слушайте — засмя се доктор Салим. — Той няма деца и семейство. Да, ще живее!

— Считайте, че сте поканени предварително за деня, в който Рабиа ще стане от леглото. Двамата с нея ще ви изнесем концерт. Рабиа ще ви изпълни песента за съкровището от „Кладенецът на самодивите“.

— Каква е пък тази песен? Да не би да са звуците, подобни на кладенчов скрипец, които издаваше от време на време.

— Да. Снощи ги изпълняваше заедно с оркестъра на бурята.