Халиде Едип
Синекли бакал (42)

XVI

Около една седмица в къщи се разискваше въпросът за бялата къща на хълма в Бебек. Веднъж решила, Рабиа не преставаше да мисли за къщичката сред зелената гора. Тя за първи път през живота си щеше да отива на почивка. През това време нямаше да дава уроци.

На двадесет и пети юни каретата на шамбелана, впрегната с черни коне, спря пред „Истанбулска бакалия“. Жени с бакърчета в ръце, по налъми и с дъвки в устата, боси, сополиви момченца — всички се струпаха около колата. Сабит бейабей се зае да разпръсква тълпата, а Пенбе кокетно поклащаше бедра и подреждаше разни вързопи. Най-после се появи и Рабиа.

— Аллах да ви помага, дете!

— Недей да се заседяваш много, како Рабиа!

— Стига сте вдигали врява бе! Не отива на хаджилък я!

Рабиа за пръв път се отделяше от Синекли бакал. Черните коне просто излетяха от улицата. Джуджето плисна подир тях канче студена вода.

Рабиа и Пенбе се чувствуваха като ученици, които са свършили учебната година. Мостът, Галата… И докато се усетят, пристигнаха в Бебек. Двама слуги с черни сака отвориха вратата към вилата на шамбелана. Черните коне като хала изкачиха стръмнината. На площадката пред къщата ги очакваше възрастна, черна робиня. Тя и Пенбе започнаха да пренасят вързопите, а Рабиа спря и се залюбува на околната гледка.

Беше по залез-слънце. Заливчето приличаше на плитко, лилаво басейнче. После сякаш някакъв магьосник издуха багрите, то потъмня, върху водите се спуснаха сенки и на небето се появиха мънички звездички.

Рабиа само въздъхна пред тази красота, обърна се и влезе вътре. В антрето гореше цветен фенер. Едната стая бе за Пенбе, а стаята с каменен под служеше за кухня. Към горния етаж водеха не повече от пет-шест стъпала. Във вестибюла бе сложена маса и по такъв начин бе превърнат в трапезария. Горе имаше две големи стаи, разположени една срещу друга. Всичко бе остъклено, като истинска вила. Прозорците се редяха един до друг. Тази къщичка бе построена от дедите на шамбелана, които се занимаваха с четене, писане и музика. Имаше книги… Ооо, и то най-любимите книги на Рабиа! Все свързани с историята. Евлия Челеби, Наима… Имаше сазове, уд, теф, пиано…

Рабиа спря до отворения прозорец. Босфорската вечер се спускаше като черна копринена завеса над отсрещните брегове. Вечерната хладина галеше пламтящите й страни. На хоризонта едва забележимите очертания на хълмове, дървета, води, всичко плуваше в сенки, които преливаха от светлосиво до най-тъмния, абаносово черен цвят. Осман ще бъде безкрайно удивен от тази красота. Но Рабиа бе обзета от някаква тъга. Стана й мъчно за Синекли бакал — мъничката улица, която човек можеше да обхване само с един-единствен поглед. Тези мъгли, тези необятни, неуловими хоризонти и неясни очертания… Наоколо бе пусто, нямаше никого. А в Синекли бакал хората сега се връщаха от вечерния намаз, разговаряха помежду си, провикваха се продавачите на кисело мляко…

Рабиа имаше чувството, че бе направила някакъв нов завой в живота си. Тя никак не обичаше завоите. Завивайки, човек оставяше истинската си същност някъде отзад, превръщаше се в друг човек. Но и предишната му същност не го оставяше на мира. На всеки завой по една нова същност… Най-новата крачеше най-отпред, а най-старата — накрая… Цяла редица от същности, наредени една зад друга. И всички те заедно съставяха една-единствена Рабиа.

В мрака изсвири свирка. През тъмната бездна на залива, порейки меката коприна на водите, премина дълъг параход, целият облян в светлина, Осман сигурно бе в него. Рабиа тичешком слезе по стълбите. Спря на площадката пред къщата и зачака. Най-после по пясъка се дочуха стъпки.

— Ти ли си, Осман?

— Мен ли чакаш, Рабиа?

Сянката се приближи. Тънките ръце на момичето здраво я обвиха. Тази вечер Рабиа бе съвсем друга жена. Може би за пръв път тук Осман щеше да я притежава изцяло. Той се развълнува, сърцето му силно заби.

Тримата безмълвно вечеряха във вестибюла, всеки зает със собствените си мисли. След вечеря и тримата не мръднаха от местата си, сякаш заслушани в тишината отвън. И изведнъж отнякъде долетя песента на Мюсе „Раздялата е малка смърт“. Изпълняваше я някакъв баритон. Рабиа се намръщи, като се мъчеше да си спомни нещо.

— Веднъж Хилми бей изпя тази песен за Сабиха ханъм. Бе по времето, когато щеше да води Дюрнев в Бейрут.

Тя не разбра смисъла на думите, но оная вечер и бе особено мъчно, че Хилми заеква. Осман изкриви устни:

— Аман от тая песен за раздялата!

— Не я ли обичаш?

— Безсмислена е. Раздяла, смърт, сълзлива песен за стари моми…

— Да, но всеки човек се чувствува така, когато се разделя с любимия си, Осман!

Тя си спомни деня, в който се раздели с Тефик на „Шевкети дерйа“. Тогава душата й бе обзета от подобна мека тъга. Може би мъката от раздялата има най-различни нюанси. Може би има и такива раздели, които изцяло изтръгват човешкото сърце. Тя стана.

— Хайде да отидем в градината.

Докато стигнат до площадката, и гласът спря. Отидоха зад къщата. Спряха под боровете. Ослушаха се наоколо. В мрака протяжно изстена нечий глас. Идваше от голямото каменно здание на върха на хълма. Всичките му прозорци бяха осветени.

— Какво е това, Осман?

— Орган. Свирят в Роберт колеж…

Рабиа за пръв път чуваше гласа на орган. И този глас я покърти до дъното на душата. При органа не се усещаше преминаването от една мелодия в друга, звуците бяха непрекъснати, сякаш преплетени. Спомни си своето изпълнение на корана.

— Ако имаме син, ще го дам в това училище.

— Опазил ни господ!

— Защо, Осман?

— Дръж сина си по-далеч от всичко, което не е свързано със Синекли бакал, Рабиа. На човек със смесена кръв му стигат и непрекъснатите собствени душевни противоречия!

— Не си ли чел нашата история, Осман? В жилите на всички ни тече толкова различна и смесена кръв, че… Но в никого от нас не съществуват такива душевни противоречия.

— Работата не е само в кръвта, скъпа. Съществуват и различия в културата, цивилизацията. Може би именно това разделя хората много повече, отколкото разликата в кръвта, и създава адски хаос в главите и душите на хората.

Осман млъкна. Рабиа го докосна по рамото погали го, сякаш искаше да успокои бурята в душата му.

— Аз искам в главата и душата на моя син да царува хармония и спокойствие. Искам да го запазя от влияния, които биха пробудили противоречия в душата му…

— Но този хаос в човека не е нещо лошо, Осман. Тогава човек никога няма да скучае…

Тя весело се засмя. Въображаемото дете й се струваше истинско. Сутринта ги събудиха рибарите, които се връщаха от риболов през Босфора. Техните песни отекваха в отсрещните хълмове. Този ден те имаха чувството, че е празник. Непрекъснато минаваха мауни, пълни с хора, танцуващи под звуците на зурни и тъпани, отиваха в Гьоксу да се веселят. Животът бликаше от земята, пулсираше във въздуха и замайваше главите.

Вечерта излязоха пред къщата. Рабиа изнесе кресло за Осман, а за тях постла килим. Пенбе седеше подвила единия крак под себе си, а Рабиа се бе излегнала по гръб и наблюдаваше звездите.

Осман гледаше как падащите звезди валяха като златен дъжд върху водите и потъваха в залива.

Това се повтаряше всяка вечер. Понякога Рабиа се Осман и свиреше на уд. Започваше с дълги, провлечени интродукции, но винаги следваха весели, дори смешни песни. „Опашката на петела ми е откъсната“ — подхващаше тя и Пенбе запяваше след нея с малко дрезгавия си глас. Осман невинаги бе доволен от това странно равновесие на Рабиа, което смекчаваше неговия бурен темперамент. В най-разгорещените си мигове той имаше чувството, че в нея се е вселил зъл дух, които му се надсмива. „Тя се подиграва, но знам, че ме обича лудо — повтаряше си той за успокоение. — Жените, които ме обичаха някога, бяха по-горещи, по-страстни, но всичко у тях бе преходно. Любовта на Рабиа е постоянна, нейната вярност и преданост — вечни.“

Сега сестрата на Ариф идваше често във вилата и не ги оставяше на спокойствие. В лунни вечери насила караха Рабиа да пее. Това лято нейният глас бе най-харесваният в околностите на Босфора. Заливът на Бебек се изпълваше с лодки, дошли отвсякъде.

Веднъж Рабиа изпя един газел, най-класическия, мистичен газел, изпълняван от Вехби деде. Беше написан от Фузули, бавен, дълбоко философски. Изпълни го по желание на шамбелана.

Укорявани, с години пред града очакваме,

рат небесна сме и само божи знак очакваме

— започна тя.

Не ни блазнят като други земните желания,

ято феникси — да литнем към върха на Каф очакваме.

Тук тълпата от слушатели изпадна в екстаз.

Пътници, отрекли се от всичко, страх и студ търпим:

лудо влюбени, въртим се, своя ред очакваме.

Не мислете, че безсмислени са наште стонове,

зов за път към крепостта на любовта очакваме.

Последните й думи бяха съпроводени с възклицания, охкания, викове „Да си жива!“ Гласът на Рабиа накара сбитата, облечена тълпа, излязла да се забавлява и да търси удоволствия, изведнъж да изпита тайнствената страст на ония, които цял живот тичат подир нещо, борят се и загиват, не открили великата тайна на живота.

Веднъж в седмицата вечеряха при Канария. Там Рабиа отказваше да пее песни. В целия Босфор единствен Нежат ефенди се интересуваше повече от нея, отколкото от гласа й. Извеждаше я на балкона, обикаляха наоколо и разговаряха. Осман ги наблюдаваше отстрани, но вече не изпитваше ревност. Рабиа бе негова. Останалите бяха чужди хора, дошли да се възхищават на някакъв шедьовър. През тия дни имаше и нещо друго, което го изпълваше с чувство на победа и радост. Освен него само Вехби деде можеше да оказва влияние на Рабиа. Една вечер Вехби деде я помоли да изпее песента за строшената лодка. Момичето сложи ръка на сърцето си, гласът й изразяваше молба, но очите й се смееха:

— Никак не съм настроена за такива песни. Да ви изпея ли песента „Човече нисичък, на нищо не ми приличаш“?

„Най-после Босфорът и аз накарахме Рабиа да разбере, че е сътворена от плът и кръв — си каза Осман. — Научихме я да забелязва топлото слънце и зелените дървета“ — радваше се той.

Но през ония дни Рабиа пренебрегваше не само Вехби деде. Почти всички стари връзки сякаш бяха отслабнали. Беше позабравила дори и нещастното джудже, което всеки петък с последни сили изкатерваше хълма на Бебек.

Така минаха месец юли и първата седмица на август.

 

 

На втората седмица от август Рабиа поиска да се върне в Синекли бакал. Може би този месец бе друга повратна точка в живота й. Нали Селим паша бе казал, че има вероятност Тефик да бъде амнистиран за годишнината от възкачването на престола?

— Добрата новина бързо се разчува, Рабиа. За пръв път вкусваме истинския живот, дете. Да бяхме останали поне до края на месеца…

— Добре, Осман.

Тя се съгласи, но вече нито умът, нито сърцето й бяха изцяло негови. Тефик искаше да заеме там полагаемото му се място. Изглеждаше и малко отегчена от седенето без работа. Вече не слизаше във вилата. Седеше в бялата къщичка и по цял ден четеше разни „дивани“ и исторически книги. Щом останеше без занимание, нетърпението и притеснението й нарастваха.

Една сутрин Осман насила я заведе на морския бряг. Седнаха на някаква скала пред гробищата на Румелихисар. Водите достигаха чак до краката им, вълните бавно и лениво се плискаха в крайбрежните камъни и отново се оттегляха. Морето още не бе се пробудило.

— Би трябвало да видиш тези вълни през март Рабиа. Връхлитат върху скалите като бесни и се разбиват в тях. Толкова са свирепи!

— Нито веднъж не съм те чула да се възхитиш от нещо спокойно, Осман…

— Спокойствие. Какво общо може да има то с морето? Помисли само колко милиона хора са загинали в него! Кой знае колко милиона бездомни духове без трупове скитат в момента по вълните!

Той искаше да каже нещо поетично и за това говореше всичко това. Но въображението на Рабиа заработи.

— Откакто дойдохме тук, забравям да се моля за душите на умрелите поне в четвъртък и понеделник.

— Какво отношение можеш да имаш ти с умрелите, Рабиа? Ти четеш за живите, ти…

— Отсега нататък всяка сутрин след намаза ще се моля за душите на загиналите в морето.

— Рабиа не се увличай по тези отминали, отмрели неща…

Но тя вече не го слушаше. В паметта й оживяха, всички минали неща, умрелите я упрекваха. Да обичаш околните, да мислиш за тях — това бе единствената истина, на която Деде съзнателно я бе учил, а Тефик съвсем несъзнателно й бе внушил. Само това даваш спокойствие и даряваше удоволствие на човека. А ето че вече месец тя се занимаваше само със себе си и собственото си щастие. Тази сутрин това щастие и се стори малко безвкусно, малко досадно.

Рабиа лекичко се заклати и с тъжен, задушевен глас запя молитвата, която започваше с „Животът на земята е игра“, сякаш искаше да каже на умрелите, че животът не е кой знае какво и така да ги успокои, да ги утеши.

Върнаха се в къщи с развалено настроение. Пред входа Осман дръпна жена си за ръката:

— Ела да отидем под боровете.

— Ти иди, излегни се под тях и си почини. Аз ще дойда след малко.

Боровите иглички бяха като килим под Осман, нагрети от слънцето, те топлеха гърба му. Дори под зелената сянка нямаше капчица хладинка. С наближаването обедните часове горещината ставаше все по-непоносима, Осман лежеше по гръб със затворени очи. Тъкмо задрямваше, когато чу звук от приближаваща се кола. „Сигурно отива в колежа“ — помисли си той и заспа.

Изглежда, бе спал доста дълго. Събуди се от чувството, че някой го наблюдава. Рабиа стоеше над главата му. Бе облякла черното си копринено фередже, в ръката си държеше чанта, бе облечена за официално посещение. В тези тъмни дрехи лицето й изглеждаше напрегнато, устните й бяха стиснати.

— Къде отиваш, Рабиа?

— Сабиха ханъм изпратила Шюкрие ханъм с колата, снощи имала сърдечна криза, искала да ме види.

— Измислила е повод, за да отидеш.

Тя клекна до Осман. Сабиха ханъм се разболяла, защото получила лоша вест. Хилми искал позволение от валията да прекара лятото в Ливан. Завел там и семейството си заедно с Тефик. Но оттам избягал в Европа. Тефик му осигурил билет за един френски параход, преоблякъл го в женски дрехи и го качил на парахода. Нещастната Сабиха ханъм едва не умряла от мъка. Била уверена, че на годишнината от възшествието на престола ще му дадат амнистия. Била, била…

— А баща ти успял ли е да избяга?

— Не.

Рабиа отново се усмихва с предишната си полуусмивка. Не само че не избягал, ами щели да го интернират в Таиф, понеже помогнал на Хилми да избяга. Усмивката стана горчива като отрова. Осман се изправи. Ръцете му поискаха да прегърнат купчината черен плат, под който бе скрита тя.

— Докога баща ти ще бъде наказван заради Хилми?

Момичето несъзнателно отблъсна ръцете от рамото си. Стана. Горчивите бръчки около устата изчезнаха.

— Тефик обича Хилми бей. Да обичаш, значи да си готов да бъдеш и наказван заради онова, което обичаш, Осман! Кой знае колко се радва, че е успял да му помогне да избяга… Ох, добре, че му е помогнал…

Беззаветността на Тефик й харесваше, одобряваше я и се радваше за него. Въпреки това от очите й закапаха горещи сълзи.

— И аз ще дойда. Не мога да те пусна сама, скъпа Рабиа…

— Не, не, аз ще пренощувам в Синекли бакал и утре рано ще се върна.

Тя замина. Осман бе изпълнен с гняв и тъга. Това събитие окончателно сложи край на броените щастливи дни в Бебек.