Халиде Едип
Синекли бакал (40)

XIV

Къщата бе малко навътре в двора. Затова задната й част, която гледаше към Синекли бакал, бе по-издадена от останалите къщи на същия ред. Двата долни етажа се закриваха от високата ограда. Само по прозорците на третия етаж личеше, че вътре живеят хора.

Осман се поотдръпна назад и огледа най-горния стаж. Изпод решетката на един от прозорците се подаваше батистено перде, развявано от вятъра. Значи, имаше отворен прозорец. Може би именно там бе стаята на имама. Хвана чукчето на вратата и зачука. Никой не му отвори.

— Дръпни страничното въженце, чичо.

Обърна се. Мухарем го наблюдаваше, скрил ръце под кожената си престилка. Осман веднага дръпна въженцето. В двора иззвъня звънче и от прозореца с отворената решетка някой се обади. Беше гласът на имама:

— Кой е?

Отговори Мухарем:

— Имам ефенди, търсят ви за някакъв документ… — Той се обърна и намигна на Осман. — Работата непременно трябва да бъде свързана с мангизи, чичо, иначе не можеш да влезеш вътре.

И Двамата се ослушаха. В двора се дочуха стъпки, Мухарем прошепна: „Кой е?“, като имитираше плътния, мелодичен глас на имама, и изчезна. Старецът открехна вратата и измърмори:

— Какво искаш?

— Не мога да говоря тук, имам ефенди…

— Влез тогава…

Влязоха в двора. Навсякъде имаше опънати телове за простиране. Бяха ръждясали. Личеше, че тук бе живяла жена, която обича да пере. Тук-таме по двора се виждаха глинени паници, пълни с вода. Около тях се въртяха няколко врабчета и един гълъб. На Осман се стори странна такава любов към птиците у един изпълнен с омраза към хората човек.

— Трябва да се събуеш.

Осман събу обувките си пред вратата на къщата, мина по един мраморен плочник, изкачиха стълбите в пълно мълчание. Имамът се държеше за перилата и дишаше тежко. С бяла шапчица на главата, с дамаскската си хърка той изглеждаше много по-грохнал и хилав. Въведе Осман в малка стаичка на третия етаж. Вътре нямаше нищо освен ъглов миндер, стар орехов долап и една ниска поставка за книги. Седнаха един срещу друг на миндера и се погледнаха. Имамът заговори с най-отблъскващия си тон, без всякакво предисловие:

— Какво искаш, какво те носи, казвай!

— Аз съм съпругът на Рабиа, вашият зет Осман… — Всичко това му се стори много глупаво, изглеждаше смешен в собствените си очи.

— Нямам никакво отношение към жена на име Рабиа.

— Исках да ви помогна колкото мога…

— Да ми помогнете ли?

Изпъкналата адамова ябълка на имама започна да се движи нагоре-надолу по слабичката му шия.

— Искаш да кажеш, да върнеш онова, което ми се полага. Най-после тя се разкая и сега иска да ми върне парите, така ли?

— Рабиа дори не знае, че съм при вас. Аз сам ще дам онова, което ви се полага, дядо.

Старецът държеше да приеме парите не като помощ, а като върнат дълг. Нямаше смисъл да му досажда с думата „помощ“. Но любопитството бе най-голямата му слабост.

— Защо смятате, че спечелените от Рабиа пари се полагат на вас? Извинете, но питам от чисто любопитство.

— Защо ли? Аз я направих хафъз. Похарчих пари, положих труд, изгубих време. Благодарение на мен тя печели пари. През годините, когато баща и не изпращаше дори петак, тя спеше в дома ми, аз я хранех, обличах. А когато остарях, ме остави гладен, гол и бос. Всеки грош, спечелен от четене на коран, е мой, разбра ли? Иначе в деня на страшния съд ще отговаря пред мен…

— Аз ще ви давам по петстотин гроша на месец. Все пак вие сте дядо на жена ми. Не бих искал да мизерувате…

— Връщаш ми онова, което ми дължите, разбра ли. Милостиня не приемам, нямам нужда от съжаление, да не би да си дошъл да ме изпиташ? Ако е така хайде карай си колата…

Имамът бе отворил вратата и направо пъдеше Осман. Но той дори не мръдна от мястото си. Извади портмонето от джоба си, взе пет жълтици и ги протегна.

Костеливите ръце на стареца с достойна за възхищение бързина и ловкост грабнаха жълтите лири. В угасналите му очи се появи някакъв тъмен блясък. Вече толкова години не бе виждал в ръцете си златна монета. За всеки пет гроша правеше дълги пазарлъци с хората, дошли за някакво удостоверение. Извади от пазвата си изтъркана плетена кесия. С треперещи пръсти сложи жълтиците в нея. Стегна с връвчицата отвора на кесията омота я хубавичко и я сложи обратно в пазвата си. Едва след това се обърна към Осман и попита с доста странно любопитство:

— Как печелиш толкова пари? Да не би да ги печелиш само като учиш божиите чада да свирят на ония дяволски инструменти?

— Да.

— Я гледай! Нямаш ли някаква друга работа?

— Не. На времето и аз бях един вид имамин.

— Искаш да кажеш, че си бил поп, изчадие адово.

— Нека бъде по твоему, дядо.

Старикът бе доста оригинален, струваше си човек да го познава отблизо.

— За да се оженя за внучката ти, приех правата вяра. — Осман се усмихна. Хрумването му се стори смешно. — Може би в рая ще бъдем съседи, дядо…

Устните на стареца се свиха с безкрайно пренебрежение:

— Въобразяваш си. И ти, и Рабиа, и дори всички жители на Синекли бакал ще отидат в ада. Нито един от вас не разбира истинския смисъл на правата вяра.

На един дъх Илхами ефенди изрече съответния стих от корана: „Невярващите на тълпи ще бъдат изпратени в ада“. Осман не знаеше арабски и нищо не разбра. Обаче беше сигурен, че един спор със стареца за рая и ада би бил много интересен. За да го накара да говори Осман възрази:

— Мисля, че жителите на Синекли бакал имат страх от бога, дядо.

— Но страхът не можа да ги спаси от огъня! — Беззъбата уста на дядото хлътна още повече, той си представи как всички горят и се засмя от удоволствие.

— Защо, уважаеми дядо?

— Защо ли? Защото сърцето на вярващия трябва да бъде изпълнено с разкаяние. А в тази махала не може да се мине от смехове, песни и звуци на саз. Онази сатана, твоята жена де, още от дете мислеше само за песни и музика. Дори когато учеше наизуст корана, очите й се смееха. Нито един няма да се спаси от ада, нито един!…

Имамът разтвори ръце. Пред погледа на Осман възникнаха тълпи, цели армии от хора, които крачеха към ада. Раят бе пустинно място с един-единствен жител — имамът. Старецът изведнъж забрави и махалата, и Рабиа и с интерес запита:

— Кой ще ми донася петте жълтици всеки месец?

— Пак аз ще ти ги донеса, уважаеми дядо.

Вече на улицата Осман се опита да представи годините, които Рабиа бе прекарала с този страшен старик. Дали спокойният й, слънчев характер не криеше нещо от мрачната, злопаметна същност на имама? Не можеше да бъде! Момичето бе дъщеря на Тефик. Осман изведнъж си спомни неговия приятен смях. Тя бе дъщеря на веселия, комичен Тефик. Това го поуспокои.

Беше юни градът бе обзет от гореща вълна. Улиците приличаха на баня. Влажната топлина проникваше и в костите на човека и го караше да се поти чак до върха на пръстите си. Хора, животни, всички живи същества търсеха сянка, хладинка, за да си поемат дъх. Кучетата лежаха прострени под стрехите. Езиците им бяха изплезени, коремите се вдигаха и спускаха като мехове.

Сега децата пренесоха игрите си под зелената сянка на кипарисите в малкото гробище, в двора на джамията. Светлата ивица между стрехите на Синекли бакал гъмжеше от мухи. Улицата миришеше. Така миришеше!

Осман се опита да убеди Рабиа да наемат къща в Босфора и там да прекарат горещините. Тя не го удостои с отговор. Само поклати глава. Не може! Кой от Синекли бакал отива да прекара лятото другаде? Да не би да започнат да правят нововъведения, та да станат за смях на хората? Нима вечерно време не ставаше по-хладно? Ставаше. Градината наистина беше приятна. В петъчни дни пък ходеха в зеленчуковата градина на конака. Долапът се въртеше, течеше кристална вода, Рабиа потапяше краката си във вадите, направени за напояване на зеленчуците.

Въпреки всичко Осман не можеше да си намери място. Беше му трудно да ходи на по-далечни разстояния, за да дава уроци. На моста взимаше кола, слизаше две крачки преди Синекли бакал и се прибираше пеша. Не смееше да се появява с кола. Общественото мнение в Синекли бакал не би позволило такова нещо. Всеки, който би изглеждал по-заможен от самите тях, не би могъл да проникне в тайнствената същност на квартала. Тук много от хората през живота си не бяха се качвали в кола. А за Осман бе мъчение да измине в това горещо време дори две улици. Ах, колко лошо миришеха улиците!

Рабиа ходеше само пеша. Обикновено се прибираше с побелели от праха мигли и с прилепнало от пот йелдирме. Влизаше в гусюлхането^[1], обливаше се със студена вода и излизаше чиста и отпочинала. Осман за пръв път усети неприятните страни на ролята, която бе приел да играе в Синекли бакал — ролята на беден човек. Но на Рабиа не каза нищо. Само започна често да се дразни и винаги бе готов да се кара. Защо неговата жена все още не можеше да се откаже от страстта си да преподава уроци? Да изпълнява мевлюти, молитви — това бе нейното изкуство. Но преподаването на уроци бе детска прищявка. Богатството на Осман стигаше за всички, дори и за Тефик.

Една вечер той се опита спокойно, разумно да разисква с нея всички тия въпроси. Обаче Рабиа стисна устни, погледът й стана далечен, и чужд и въобще не му отговори. Когато не се разбираха по някой въпрос, тя винаги мълчеше упорито и това много дразнеше Осман. Той се изпусна и каза неща, които не би искал да казва, за пръв път гласът му достигна до кухнята. Но само неговият глас!