Халиде Едип
Синекли бакал (38)

XII

Билял се ожени на Гергьовден. Рабиа се събуди от далечните звуци на дарбуки и дайрета. Улиците отново ехтяха от викове, бяха пълни с продавачи на играчки, със звуците на техните свирки. От кафенето на ъгъла се дочуваше мърморещият глас на зурната и тамтамът на дюмбелека^[1]. В прохладния априлски ден животът пулсираше като сърцето на млад влюбен. Къде ли е Тефик сега? Къде останаха ония дни, когато заедно готвеха гергьовската гощавка, а от градината струеше в кухнята дъжд от розови и бели цветчета!

Сега Пенбе подхвърляше стария си гюбек само под чардака и току се обаждаше закачливо от градината: „Рабиа, бившият ти годеник се жени. Я стани да се облечеш, да се понагиздиш, момиче.“

Рабиа се омъжи в първия ден на месец май. В деня, в който жените от Синекли бакал пишеха манита^[2] на мънички листчета, слагаха ги в гърненца, пееха и се веселяха под дърветата.

Венчаха ги преди обед, в стаята над дюкяна. Вехби ефенди беше свидетел на Рабиа, а кърпачът Фехми ефенди — на Осман. Сабит бейабей също беше между свидетелите. Ракъм почерпи гостите с шербет.

Вечерта къщата на пашата бе претъпкана от хора. В харема Сабиха ханъм даде вечеря на жените. В селямлъка също бе сложена трапеза. Бяха поканени всички мъже от Синекли бакал. Пашата седна между Осман и кърпача Фехми. Ракъм и Сабит бейабей седнаха срещу него. Вехби ефенди седеше отделно, той ръководеше вечерята. Изпълняваше ролята на баща на младоженката.

Селим паша беше в чудесно настроение, любезен, разговаряше с всички. Наричаше Осман „зетко“, разказваше най-различни анекдоти и истории, свързани със семейния живот, но всичко бе в границите на приличието, изискано. Ергените се кискаха, като прикриваха уста със салфетките си. Женените пък клатеха глава съжалително, сякаш много добре знаеха какво очаква и Осман. Към края на вечерята пашата се обърна към съседите от квартала и им пожела добър съвместен живот с новото семейство. Думите му бяха посрещнати с одобрителни възклицания.

Вечерният намаз ръководеше Вехби деде. Тази вечер той бе по-мистичен и лиричен от всякога. Подбираше специални молитви — най-подходящите за сватбата на един музикант, току-що станал мюсюлманин.

Прислужникът на пашата запали фенера си и жителите на Синекли бакал поведоха младоженеца към дома му. Командата на Сабит бейабей размаха фенерите си, някой и друг се прокашля, но никой не посмя да пуска солени шеги, както обикновено правеха. Задоволиха се само с шепнене на ухото. Множеството стоя пред къщата на Рабиа дотогава, докато Осман не влезе и не затвори вратата след себе си.

— Честито, честито! — чуха се възгласи, изтрополяха стъпки, някой се прокашля и улицата потъна в сън.

Пенбе чакаше в дюкяна с лампа в ръка. Беше облечена в червената си тафтена рокля, с дългите коралови обеци и за пръв път главата й не бе покрита. Отсега нататък Осман бе господарят на къщата. Тя го заведе до стаята на Рабиа. Отвори вратата, каза: „Мир и любов да цари“ и лекичко го побутна по гърба.

Младоженката чакаше, облегната на пианото. В роклята от лилаво кадифе, бродирана със сребърни макове, изглеждаше още по-висока. Зад булото и висящите от двете му страни сребърни нишки лицето й не можеше да се различи. Дългата й шия, която се подаваше от лилавата кадифена яка, приличаше на стъбло на лилия, поставена в антична ваза.

Осман остана като закован. Според него момичето приличаше на истинска Дева Мария от картините на някой средновековен художник. Очите му се насълзиха. Пенбе още веднъж го побутна по рамото и му посочи постланото на земята седжаде. Разбира се, разбира се! Един мъж, застанал на прага на такава голяма радост, би трябвало да благодари на творец!

Циганката затвори вратата и си отиде. Осман тръгна към жена си.