Халиде Едип
Синекли бакал (31)

V

Вторият шамбелан живееше в една от вилите, съседни на Роберт колеж. Основната част на сградата бе останала още от дедите му; имаше двеста години, откакто бе построена. Въпреки многото пристройки и ремонти, все още бе запазила простотата и достойнството на местната архитектура и чувството за простор, което внушаваше. Зад вилата, чак до върха на полегатия хълм се простираше голяма гора от борове и чинари. В дъното на гората, между дърветата, се криеше малко, бяло водопадче.

Беше първият четвъртък на месец декември. Рабиа пристигна във вилата рано сутринта. Тя й напомни с нещо за конака на Селим паша. Вила с широки коридори, двойни стълбища, прекрасни прозорци, пълна със светлина и въздух. Мебелите бяха по-внушителни, по-изящни. Килимите и полилеите не бяха много, но като всичко тук всяко едно от тях представляваше произведение на изкуството.

В тази вила Рабиа за пръв път видя открити огнища. В тях горяха купища дърва. Всички камини бяха от цветен мрамор. Посрещна я младичка робиня и й посочи пътя. Когато наближиха гостната, отвътре се чуха звуците на пиано. Свиреше някой, който владееше изключително добре този инструмент.

— Ариф бей свири — каза робинята. — Племенникът на бейефенди. Никоя от съседките не се крие от нашия малък бей. Може би и вие няма да обърнете внимание на това…

— Разбира се…

Рабиа бе облякла новото си черно йелдирме, бялото покривало на главата й стигаше до кръста. Както винаги дългото черно пече бе вдигнато и отметнато назад. Беше сложила и ръкавици. В Ръцете си стискаше малка чантичка. В този вид тя можеше спокойно да се яви навсякъде, където си иска. Младата робиня отвори вратата и тя спокойно влезе в салона.

Домакиня в тази разкошна вила беше дойката на втория шамбелан Икбал ханъм. Вторият шамбелан Сатвет бей никога не бе се женил. В огромната вила живееше заедно с дойката и племенника си Ариф бей, който бе сирак и когото бе отгледал и възпитал той.

Още с влизането на младата хафъз една дребна, суха старица облечена в зелена рокля, остави ръкоделието си, стана от креслото и тръгна към вратата. Това беше Икбал ханъм. Лицето й бе цялото сбръчкано, а в устата си нямаше нито един зъб. Въпреки това старата жена притежаваше някакъв свой, особен чар. Направи темане до земята и черните й очи смирено погледнаха Рабиа. Кой знае защо, уважението събуди у нея стар навик, останал от дните на робството. Скръсти ръце на гърди, като че бе застанала диван чапраз. Старата черкезка не знаеше смисъла на думата „религия“, не можеше да произнася правилно името на пророка, нямаше памет да запомни дори молитвата за намаза. Вече петдесет и пет години живееше в Истанбул и все още езикът й не бе свикнал с турския, говореше развалено. И въпреки всичко беше религиозна до фанатизъм. Птичият й мозък представляваше истински хаос от пророци, ангели и хурии. След тях в живота си най-много уважаваше приятеля на сина си Вехби деде. Икбал ханъм просто го боготвореше. Рабиа предизвика у нея по-скоро смирение и учудване. На тези години хафъз и ще чете цял мевлют!

— Дъщеря на сестрата на моя син, ефем… — представи тя младата жена, която се надигна бавно от креслото до прозореца. За момент Рабиа се загледа в пенестите зелени води на бушуващия зад прозорците зимен Босфор. После изведнъж се окопити и направи официалния си поклон. Третият човек в салона беше племенникът на шамбелана и брат на Бехире ханъм — Ариф. Изглежда, Икбал ханъм го считаше за още твърде малък и не сметна за необходимо да го представи.

— Надявам се, че не сте измръзнали, ефем…

Лицето й се набръчка още повече, тънките устни на малката тъмна като хралупа уста се свиха още повече, а очичките й станаха съвсем мънички. Ариф донесе стол и настаниха Рабиа край пламъците на камината от жълт мрамор. В малкото басейнче в средата на салона, покрай струйката на кристалния водоскок, лениво плуваха червени рибки. „Какво търси този млад мъж в харема? Няма ли си друга работа?“ — мислеше си Рабиа, докато наблюдаваше усмихнато рибите. Ариф наистина нямаше друга работа, освен да свири на пиано. След Нежат ефенди той беше най-добрият турски пианист в Истанбул. Но класата, към която принадлежеше, намираше, че е срамота да изкарва прехраната си с музика и го осъди на безделие. Вероятно защото бе и малко мързелив, прекарваше живота си при вуйчо си. От време на време изпитваше желание да върши нещо и веднага се записваше в Роберт колеж. След няколкомесечна трескава умствена дейност отново се връщаше към предишния си празен живот.

Ариф изучаваше Рабиа с много по-голямо любопитство, отколкото Икбал ханъм. И Перегрини, и Вехби деде бяха говорили много за нея. При думата хафъз той си представяше някакво неугледно, грозно момиче. Въртеше се около Рабиа и търсеше повод да я заговори. Сестра му разговаряше с момичето и за това не му оставяше нищо друго, освен, да седне на столчето пред пианото и да чака своя ред.

Бехире ханъм хареса Рабиа по съвсем други причини. Тя бе истинско творение на своето време. По нейно време момичетата от аристократични семейства се възпитаваха от гувернантки, но заедно с това изучаваха и родната си култура, родните класици. И тя като Ариф бе израснала в дома на Сатвет бей, от неговия дом се бе и омъжила. Живееше в Кандили. Мъжът й бе завършил инженерство в Европа. Бе склонен да приеме едва ли не като религиозен закон всяка идея, дошла от Европа. Така например, той не сметна за нужно дъщерите му да учат турски и ги повери изцяло в ръцете на гувернантки — французойки.

Момичетата бяха добри. Но и те като баща си вдигаха рамене пред всичко местно. Когато майка им запееше някоя турска песен, те запушваха уши и със смях излизаха от стаята. Живееха свободно и щастливо и въпреки това майка им не бе спокойна. И може би като реакция у нея се появи прекадена слабост към местните традиции и постижения. Все по-често започна да посещава вуйчо си и все по-дълго време прекарваше в дома му. Не пропускаше нито един мевлют, нито един концерт а ла турка, които се устройваха там. Рабиа чиито корени бяха пуснати в най-дълбокото минало на родната земя, неволно й напомни за нейните малко превзети, донякъде смешни дъщери. Тя въздъхна:

— Миналата вечер Перегрини ни разказваше за вас и вашата изключителна музикалност.

— Много отдавна не съм слушала Перегрини. Не мога да свиря на модерни инструменти, но много обичам да слушам. Едно време в конака се мъчех да свиря с един пръст мелодиите на Перегрини…

Стана, отиде до пианото. Наведе се през рамото на Ариф и един пръст се опита да изсвири едно ноктюрно от Шопен.

— Я колко странно! Преди малко Ариф свиреше същото ноктюрно. В нашата къща се свирят само валсове и кабаретни песнички…

— Да не би да сте ученичка на Перегрини, ханъмефенди?

— В наше време беше модерно да бъдеш ученик на Перегрини. По едно време дори мислех, че съм се влюбила в човечеца. — Тя погледна към Икбал ханъм и намигна на Рабиа. — Но той ми каза направо, че нямам никаква музикална дарба и ме махна от главата си. Музикалността на цялото семейство е събрана в това момче.

Ариф започна да свири. Рабиа слушаше пиано за пръв път, откакто баща й бе заточен. В нея оживяха една по една всички вечери, прекарани в стаята на Хилми. Перегрини не обичаше Шопен и не искаше да го изпълнява. За да ядоса Хилми, казваше, че е препалено сладък, но съвсем безсолен. Предпочиташе по страстните, величави произведения със смесена оркестрация. Защо ли трябваше пръстите на Ариф да събудят тези стари спомени?

Навън виеше вятър, вълните се удряха в скалите, чуваше се как съскат и се разливат между тях. Звуците на ноктюрното се сливаха с ромона на водоскока и навяваха тиха печал. Икбал ханъм на пръсти приближи до Рабиа.

— От сутрин до вечер все това дрънкане, фем… — шепнешком се оплака тя от Ариф.

— Заповядайте на масата — покани от вратата младата робиня.

Веднага след обеда Икбал ханъм я отведе в стаята й, трябваше да се приготви за вечерта. Опита се, колкото позволяваха езиковите й възможности, да обясни на Рабиа какво значи да чете мевлют във вилата на Сатвет бей.

— В коридора ще ви чака момиче, фем… Може би ще искате вода за абдест…

Най-после Рабиа остана сама. Стаята й беше на горния етаж и гледаше към морето. Домързя я да се съблече. Дръпна стол и седна до прозореца. Решетката бе вдигната. Пред погледа й се откриваше целия Босфор. Вятърът лудуваше по стрехите, чукаше по улуците. По небето летяха кълба черни облаци. Оловносините води бушуваха, а леките очертания на отсрещния бряг едва се забелязваха сред влажната сива мъгла. Зрението и слухът на Рабиа долавяха всичко това, но мисълта й беше съвсем далеч.

Днес племенниците на Сатвет бей отново й напомниха за онова, което тя считаше за опасно у Перегрини. Напоследък тя не слушаше музиката му, не участваше в музикалните му спорове и вероятно за това бе започнала да го възприема като стар приятел на средна възраст, с набръчкано лице. А племенниците на Сатвет бей й напомниха за Перегрини — човека на изкуството, човека, който винаги безпокоеше душата й. Звуковете, мелодиите, които Перегрини изпълняваше с такава страст и сила и до преди една година разтърсваха душата й, сякаш вдигаха надгробните си камъни и отново оживяваха в душата й. И то с такава сила, че Рабиа дори не чуваше бушуването на вятъра и водната стихия. „Защо не е мюсюлманин; тогава бихме могли да се оженим“ — мина й през ума.

Изглежда, нямаше друг начин да се спаси от Перегрини, освен да се омъжи за него. А може би трябваше да мисли за Тефик. Тогава можеше да го забрави. Опита се да си представи живота на Тефик в Дамаск и малко се поуспокои. Стана, поиска вода, взе абдест, извърши намаз. След това отново седна на стола и тактувайки с ръка, повтори началните двустишия: една динамична, могъща ода на рождението, изпълнена с човешка радост и бодро настроение. Тя дори не си даде сметка какво огромно влияние й бе оказал Перегрини.