Халиде Едип
Синекли бакал (29)

III

Животът на Рабиа бе съвсем различен от предишния. Дните си приличаха един на друг. Тя седеше горе, в стаята над дюкяна, и посвещаваше часовете си на музиката. Гърлото й се излекува. Пенбе готвеше в кухнята и слушаше песните й. Те бяха все весели, живи. Циганката поклащаше глава. Ах, младост! Нямаше и два месеца, откакто бе заминал Тефик и ето, Рабиа вече пееше весели песни!

А Рабиа бе решила да крачи по новия си път с предишната упоритост и успех. Вехби ефенди идваше два пъти в седмицата. Беше решил при първа възможност да й отстъпи неколцина от учениците си. Перегрини пък я препоръчваше като учителка по турска музика в семействата, в които преподаваше и самият той. Тази новина Рабиа научи от Вехби деде. Защото след онази вечер Перегрини не бе идвал нито веднъж. Накъдето задуха вятърът, натам и той. Така мислеше Рабиа за него. Един ден можеше да бъде най-добрият приятел на човека, а на следващия да бъде съвсем чужд…

Тези дни Вехби деде й съобщи, че тя ще може да прочете цял мевлют, от край до край. Това я развълнува. Досега бе чела само молитви. Новината възбуждаше гордостта й. Толкова млада и вече четец на цели мевлюти! Но в нея говореше повече впечатлителността на твореца. Досега успехите и известността си тя бе спечелила с четенето на молитви. Винаги на арабски. Винаги с полу и четвърт тонове, винаги бавна, задълбочена музика. Мевлютът е на турски. Сега Рабиа всяка сутрин разтваряше розовите корици на книгата, слагаше я върху малкия си чин и започваше да чете. Особено внимание обръщаше на страниците, посветени на рождението. Тя нямаше да го изпълнява като останалите четци на мевлюти — по предварително заучен начин, тъжно. Нейният глас ще гърми от радост, победоносно, ще чете така, както никой не бе успявал да го направи. В утринните часове тя напрягаше цялото си същество, за да създаде нова мелодия за думите на мевлюта. Опитваше се да си спомни и мелодиите, който изпълняваш на времето Перегрини.

Следобедите Рабиа бе заета с определяне на първите, най-прости встъпителни мелодии и песни, които щеше да даде на бъдещите си ученици. Вечерите пък прекарваше в оправяне на сметките на дюкяна, за да помогне с нещо и на Ракъм.

Вече никой не заговаряше за Тефик. Не беше го забравила. Тефик продължаваше да властвува в подсъзнанието й, все още раната от неговото отсъствие не бе зараснала. Но тя ненапразно се бе доверявала на съдбата още от детинство. Ненапразно още в първите години от живота си бе научила какво е търпение и смиреност.

Пенбе спеше заедно с нея в стаята над кухнята. Тя изваждаше от стенния долап завивките, постилаше ги до Рабиа, запалваше кандилцето със зехтина върху подставката за свещи в ъгъла и си лягаше. Но не заспиваше, докато Рабиа не си легне. Наблюдаваше вечерния намаз на момичето и винаги се учудваше как, без да се замисля, всяка вечер, тя извършваше тази дълга, уморителна работа. Самата Пенбе през живота си не бе извършвала намаз. Не че не вярваше, а по-скоро я мързеше. Пък и за какво му бяха на аллах, който бе толкова велик и се намираше толкова високо, молитвите на някаква си бедна циганка! Нали за това са светците! Да бъдат посредници между хората и аллаха. Тя редовно палеше свещи по тюрбетата^[1], връзваше конци на прозорците им. Да извършваш намаз, да се молиш, значи да искаш нещо от аллаха. Именно на светците бе възложено да му съобщават желанията на живите. В замяна живите им колят курбани, осигуряват светлина в тъмните им тюрбета. Когато Пенбе имаше някакво желание, тя опитваше късмета си чрез врачките и магьосниците, при духовете и феите. Колко петли и захар от родилка, вързани в розови кърпи, им занесе тя. Според Пенбе духовете и феите имаха по-пряка връзка с живите, те се интересуваха всеки момент от всичко, намираха се във всяка къща. Тях човек можеше да подкупи много по-лесно. Защото, макар и да не се виждаха, те живееха, обикаляха. А пък светците никога не излизаха от тюрбетата си. Странно, но Пенбе изпитваше по-голямо уважение към феите и се стесняваше от тях. При всяка дума плюваше в пазвата си и казваше: „Дано да е на добро.“ Случваше се да обещае нещо на някой светец, а той да не изпълни желанието й. Тогава тя не преставаше да мърмори. Последния път, когато ходи при „Тезверен деде“, тя много открито изрази мнението си по този въпрос:

— Името ти е „Тезверен“^[2], ама нищо не вършиш. Духовете и феите вършат много повече работа. Колко свещи ти обещах, за да ме вземе Тефик? А пък ти взе, че го изпрати и на заточение. Поне по-скоро върни човека. Ако те смущава това, че съм циганка, помисли поне за Рабиа. Тя е хафъз и се моли по пет пъти на ден…

Според Пенбе Рабиа вървеше по съвсем друг път. Тя не ходеше нито по тюрбета, нито по гледачки. Сама отправяше молбите си. Ето сега отново постилаше седжадето си. Пенбе следеше всяко движение на Рабиа по тънката дълга сянка върху стената. Ето, намазът започна. Дългата черна сянка се наведе, коленичи, допря земята с глава, отново се изправи. Безкрайна игра на черна сянка върху бяла мазилка. Най-после започна молитвата. Рабиа коленичи и отпусна отворените си длани върху коленете. Изрязаният й като с нож профил изразяваше такава всеотдайност и молба. „Ето, изпълних дълга си, и ти изпълни желанието ми!“ Дланите продължаваха да бъдат разтворени, сякаш за да грабнат милостта, която ще падне от небето.

Пенбе бе свикнала да отгатва желанията на момичето по тънката сянка. Понякога тя имаше неясен и уморен израз. Намазът свършваше, ръцете се отпускаха върху коленете, лицето се усмихваше като някакво видение. Рабиа произнасяше „амин“ така, сякаш нещо се откъсваше от сърцето й. Пенбе участвуваше в произнасянето на амина и веднага бързаше да я заговори.

Рабиа никога не отговаряше на Пенбе веднага след намаза. Или мълчеше, или мърмореше нещо и дълго се прозяваше. А и темата, на която заговаряше циганката, беше винаги една и съща — конакът и Сабиха ханъм.

— Откакто Хилми бей отиде на заточение, пашата и ханъмефенди не разговарят.

— Има ли някой в Синекли бакал, който да не знае това?

— Оня ден се сдобриха. Ханъмефенди започна да се готви за сватба.

— Толкова бързо!

— Крушката си има опашка, Рабиа. Робините се въртят около Билял като пеперуди. Че освен него в къщата не остана никой, който може да се нарече мъж. Припадъци, свестявания… Момчето е като картина. Той е триста пъти по-подходящ за бей, отколкото намусеният Хилми бей.

— Парвеню! Как се чувствува Михри ханъм?

Тази вечер Рабиа за пръв път отговори на Пенбе и се заинтересува от конака. Циганката използува това и с охота заразказва:

— Непрекъснато плаче. Колкото по-бързо стане сватбата, толкова по-добре. Нали знаеш, стара мома… Омъжи ли се Михри ханъм, оставаш само ти…

Мълчание.

— Рабиа, заспа ли?

— Какво има пак, лельо Пенбе?

— Ще отидеш ли на сватбата?

— Нали ти казах, че повече няма да стъпя в конака?

— Ханъмефенди обеща курбан на Еюб султан ако ти дойдеш на сватбата.

— А на теб какво ти обеща, лельо? — Запита иронично Рабиа.

— Чифт коралови обеци.

— Добре, добре, за бога, стига вече, хайде да спим.

Циганката се обърна на другата страна и веднага заспа. Рабиа поседя известно време будна. Пенбе имаше право. Омъжи ли се дъщерята на Селим паша, Рабиа щеше да бъде най-възрастното момиче в околността. През април ще навърши осемнайсет години. А в Синекли бакал нямаше момиче над петнайсет години, което да не е омъжено. Но за кого можеше да се омъжи Рабиа? Единственият подходящ неженен мъж в квартала беше Сабит бейабей. Рабиа се засмя в себе си. Наистина нямаше нито един мъж, за когото да може да се омъжи. Така си мислеше, но дълбоко в подсъзнанието й съществуваше един образ и този образ винаги бе съществувал. Дребен мъж с лице, потънало в бръчки, с очи като въглен. И неговите ръце! Тя ги виждаше как летят по клавишите и изпълняват мелодии, разтърсващи човешката душа. Всички хора изпълняваха една-единствена мелодия. Дори и Вехби деде. А онези ръце изпълняваха толкова много мелодии наведнъж, така хармонично свързваха всичките в едно, че объркваха човека! Тя сякаш отново чу въпроса, който преди много години едно тринайсетгодишно момиче зададе на Сабиха ханъм: „Какво би станало, ако мюсюлманка се омъжи за християнин, ханъмефенди?“

Рабиа ли беше онова момиче?