Халиде Едип
Синекли бакал (25)

XXV

Пръв заговори по въпроса вторият шамбелан.

— Значи, Тефик все още не иска да каже кой го е изпратил в пощата? А може да е отишъл по собствено желание?

Селим паша поклати глава:

— Ако го познавахте, не бихте говорили така. Той е обикновен махленски бакалин и карагьозчия, който не разбира от нищо. Не, не, има други, които се крият зад гърба му…

— Зати бей казваше, че в представленията си иронизирал големците и правел намеци, които всявали смут сред обществото. Не сочи ли това, че той е доста хитър? Може би е просто, хитрец и анархист?

— Всяко порицание на някои наши лоши обичаи Зати бей е склонен да приеме като лична обида и е готов да изселва. Подигравките и намеците на Карагьоз съществуват от шестстотин години насам.

Известно време и двамата мълчаха, наблюдаваха дима от цигарите си, всеки мислеше за нещо свое. След това Селим паша отново заговори:

— Човекът има женско сърце. Мозъкът му не се различава от сърцето. Държава, родина, политика, падишах — тези понятия са твърде смътни за него. Сложих го срещу себе си и му говорих. Опитах се да му обясня, че не струва колкото и една мравка. Личността представлява житно зрънце, докато държавата и правителството са мелницата. Те могат да смелят всяко зрънце и да правят с него каквото си искат. Откакто взехме да се нагаждаме към Запада, да се мъчим да усвояваме неговите гнили идеи, започнахме да забравяме тази мъдрост. Да допуснем, че един ден младотурците вземат властта. Помнете ми думата, бейефенди, че и те като нас, а може би и повече от нас ще тъпчат отделната личност.

Пашата избърса потта си. След минута отново подхвана:

— Жените… Добре, че жените не се месят в държавните работи. Нито една от тях не би могла да разбере тази мъдрост. Но не защото са по-малко умни, не! Колко жени е имало, които са управлявали цели държави, скрити зад гърба на някого! Но във всички, също както у нашия Тефик, има нещо, което ги кара да отстъпват пред чувствата си. Чувствата ги побеждават. Например ако Тефик беше прост палячо, той отдавна би признал. Ако пък беше истински мъж, нямаше да плаче като жена: нито едното, нито другото. Търпи ударите на Гьозпатлатан, плаче, припада и пак не издава човека, когото обича. И жените са същите. Вземете например моята жена. Представете си, че стане велик везир. Бъдете сигурен, че ще управлява много по-умело от който и да е мъж. Но срещнат ли се служебните й интереси с майчинското чувство, тя ще бъде готова да разруши не само поверената й държава, ами всички държави във вселената.

На устните на втория шамбелан се появи усмивка, напомняща тихата мъдра усмивка на Вехби деде.

— Етика на любовта. Кой знае, може би в бъдеще човешките институти ще се ръководят преди всичко от нея… Дай боже да бъде така!

Замълча. Искаше да накара стареца да изплюе камъчето. За пръв път се обърна към него приятелски и съвсем непосредствено:

— Защо на всяка цена искаш да вярваш, че синът ти е престъпник, братко?

От притеснение и безсъние през последните дни слабото, с орлов профил лице на пашата бе просто позеленяло. Но при последните думи на шамбелана страните му се покриха с червени петна като при треска.

— Докато беше в Бейрут, и аз бях на път да повярвам в невинността му. Ах, ако можех отново да повярвам! Ако знаехте в какви кръвни врагове се превърнахме сега! Използувам всеки удобен случай, за да му разкажа за мъченията на Тефик по време на разпитите. Мисля си, че ако има капчица мъжко достойнство, ще си признае. Стисва зъби, намръщва се и вместо да признае, започва да ме оскърбява. Веднъж дори без малко щеше да вдигне и ръка срещу мене. Срещу мене! Срещу баща си! Домът ми се превърна в ад. Собствената ми съпруга, една болнава жена, вече не ме поглежда. Ще вземе да умре от мъка. Дъщерята на Тефик, която отгледах като собствено дете, вече не стъпва у дома. Какво съм направил аз? Превърнах се в страшилище за всички. Заслужава ли такова отношение един дългогодишен служител, готов да жертвува и собствения си син заради уважението към религията и държавата?

Сви устни, замълча. Ако продължеше цялата му твърдост щеше да се стопи. Отново, надяна маската на предишния неустрашим, твърд министър на полицията. Стана, шамбеланът също се изправи.

— Селим паша, време е вече да съобщите на падишаха вашето мнение за арестуваните. Няма смисъл да продължавате да се мъчите и да чакате признанията на Тефик.

Селим паша подаде един плик.

— Моето изложение — каза той късо.

В сряда шамбеланът съобщи на Селим паша решението на падишаха относно арестуваните. Висши и низши чиновници, ученици, чийто брой този път бе най-голям, всички трябваше да бъдат изпратени на заточение. Половината изпращаха в Триполитания, а другата половина в Йемен. Вярно е, че по време на следствието не можа да се изясни дали лицата, чиито имена бяха споменати в писмото, наистина са готвили бунт. Но ако те не бъдат изгонени от Истанбул, падишахът нямаше да може да спи спокойно. Какво от това, че няколко, дори няколкостотин души щяха да бъдат принесени в жертва за спокойствието на височайшата особа — основният камък на държавата, единственият представител на религията и държавата. Така разсъждаваше Селим паша.

Тефик трябваше да бъде изселен в Дамаск. В града можеше да се движи свободно. Пашата бе доволен. Интересно бе да узнае по чие благоволение се правеше такова изключение за Тефик.

— Падишахът остана доволен от безпристрастието, с което се отнесохте към сина си. Той намери изход, от който и вашата съвест ще бъде спокойна, и неуместният интерес на Хилми бей към опасната литература ще бъде пресечен — каза вторият шамбелан.

„За какво е това въведение? Какво искат да направят с Хилми?“ — помисли пашата, но продължи да мълчи. Шамбеланът продължи:

— Падишахът благоволява да назначи Хилми бей за заместник-валия на Дамаск. Известно време ще трябва да живее там. В близко време, за да ви удовлетвори, падишахът ще прости грешката му, която приписва на младостта, и ще го назначи на друга някаква длъжност.

Съвестта на Селим паша наистина се поуспокои. Прегрешенията на останалите арестувани пък бяха съвсем неизвестни в сравнение с Хилми. Въпреки това гърлото му пресъхна, ръцете му изстинаха. Шамбеланът продължаваше:

— Утре рано сутринта всички трябва да бъдат качени на параход. Ще им дадем парахода „Шевкети дерйа“. Моля да се погрижите за изпълнението на всичко това. В петък, когато негово величество отива на джамия, параходът трябва да бъде извън Босфора.

Селим паша все още мълчеше.

— Разбира се, вие ще искате да подготвите нещата, да съобщите на семействата. Никой няма да може да вземе семейството си със себе си. Могат само да се простят на пристанището преди тръгването на парахода. Негово величество заповядва да се погрижите всичко да бъде извършено без излишен шум, тихо и спокойно.

Пашата направи официален поклон.

— Заповедите на величайшата особа ще бъдат точно изпълнени — каза той и тръгна.

Днес гърбът му бе превит, но главата все още бе гордо вдигната. Шамбеланът го изпрати до вратата.

— Можете да представите за повишение чиновниците, които според вас заслужават. — Шамбеланът сложи ръката си на отпуснатото му рамо. В гласа и очите му отново се появи онази мекота, напомняща Вехби деде: — Не го взимай толкова присърце, паша. В този живот всички сме само преходни сенки и нищо друго.

„Нека дойде и сам обясни на Сабиха, че синът й е сянка и нищо друго“ — мислеше Селим паша с горчиво присвити устни, докато излизаше от двореца.

Черните коне на колата му летяха надолу по извиващия се като змия бял прашен път на Йълдъз. Селим паша мислеше за жена си и особено за един неин детински навик. Всяка вечер тя пъхваше бялата си ръка, зад яката на сина си, проверяваше дали е потен, настояваше да се преоблече и го караше на всяка цена да изпие чаша горещ липов чай.

Селим паша пристигна в полицията и веднага започна да действува. Преди всичко трябваше да подготви „Шевкети дерйа“ за пътуване. Вече отдавна корабът не излизаше от Златния рог, корпусът му бе целият облепен в миди. Капитана на кораба откриха в една от кръчмите на Галата, а екипажа събраха човек по човек от различните кътчета на Касъмпаша. Когато всичко бе готово, пашата се върна в къщи.

Мислеше за Хилми, по-скоро за Сабиха ханъм, на която бе длъжен да съобщи, че синът и заминава на заточение в Дамаск. Първо повика в стаята си Хилми.

— Негово величество те назначава за заместник-валия на Дамаския вилает — каза му той.

— Нека великодушно ми простят. Не ламтя за валийско място, а нямам и никакви заслуги.

— Това се знае. Няма нужда от заслуги, пък и работа няма. Между тази и службата ти в Министерството на финансите няма почти никаква разлика. Просто трябва да посещаваш сградата на валийството.

— С други думи, заточение специално за синове на паши…

Колко горчивина и ирония се криеше в усмивката на Хилми!

— Бъди благодарен, че си син на паша. Останалите отиват в Йемен и Физан.

— Тефик къде отива?

— И той ще бъде в Дамаск.

Сякаш камък падна от гърдите на Хилми, олекна му. Там той щеше да се отплати на този нещастен човек, може би по-късно ще могат да вземат и Рабиа при себе си.

— Кога ще отпътуваме? — запита той едва ли не с нетърпение.

— Утре сутринта ще те изпратя на парахода с катер. Наредих тази вечер да почистят каюта за теб…

— С кой параход ще пътуваме?

— С „Шевкети дерйа“.

Хилми пребледня.

— На мен ми става лошо дори когато пътувам до Кадъкьой. Как ще прекося Бяло море с това продънено корито? Мама ще се разболее, ако научи, че ще излизам в открито море с такова счупено корито.

— Ние не можем да правим изключение от другите. И после, защо не харесваш „Шевкети дерйа“? Вече двайсет години все той пренася войници и заточеници за Йемен.

Хилми не отговори. Готвеше се да излезе от стаята.

— Бих искал да те видя, преди да заминеш, Хилми.

— Какъв смисъл има, ефендим? Дадохте си нарежданията. Аз излизам, за да се простя с някой и друг приятел.

— От къщи ще излезеш само за парахода, преди това не можеш да излизаш.

— Така ли? Добре. Тогава ще ме видите довечера в стаята на майка ми.

Откъде се взе такова достойнство в това заекващо невзрачно момче!

— Няма ли да е по-добре, ако заминеш, без да се обадиш на майка си, а пък аз после да й обясня всичко?

— Не мога да замина без нейната благословия!

— В такъв случай ще имаш нужда от пари…

Пашата се обърна гърбом и иззе да рови в едно от чекмеджетата на инкрустираното със седеф писалище. Той не видя омразата и иронията в очите на сина си, не забеляза колко той се срамуваше от постъпката на баща си. Селим паша се мъчеше да утеши някак собственото си сърце. Искаше да целуне сина си по челото, да го посъветва, да се прости с него преди заминаване.

Пашата се обърна и протегна на Хилми една натъпкана, червена атлазена кесия. Хилми видя кесията, очите му се разтвориха широко и с треперещи ръце закри устата си, за да не изрече думите, които напираха в него. Червената кесия! Тя бе възнаграждението на баща му за насилието, което упражняваше над цял един народ!

Секунда, а може би и повече, и двамата се гледаха като замръзнали. Очите на Хилми все още бяха широко разтворени, но когато заговори, гласът му бе спокоен, толкова спокоен, че Селим паша за пръв път не забеляза заекването му.

— Приберете кесията в джоба си. Аз вече не мога да приемам пари от вас. Баща, син, тази връзка днес вече е напълно скъсана.

Хилми се бе отрекъл от баща си с достойнството на самовластен господар, решително… И за първи път Селим паша изпита дълбоко уважение към сина си. С побеляло лице и разтреперани устни младият мъж обърна гръб и си тръгна. Полекичка затвори вратата, като че ли в стаята зад него оставяше мъртвец.

Старецът бе замрял по средата на стаята, червената кесия изгаряше ръцете му. Той бе сякаш учуден, че вместо ярост и възмущение оскърблението предизвика у него болка и горчивина. А мисълта му бе заета със съвсем друго нещо. През есента Бяло море беше много бурно. Отиде и отвори прозореца. Нощта бе звездна и прохладна, небето лилаво, въздухът сладък, напоен с аромат на рози. Вятърът бе толкова слаб, че не можеше да изсуши дори една женска кърпичка.