Халиде Едип
Синекли бакал (22)

XXII

Всички лампи на полицията бяха запалени, всички чиновници имаха доволния и горд вид на ловци, хванали някакъв много рядък дивеч. Двама грамадни мъже докараха лова пред Селим паша.

Тефик бе в окаяно положение, но все още бе запазил остатъците от женските си одежди. Червило, белило — всичко се бе размазало по лицето му, а от очите му се спускаха надолу две успоредни улейчета — следи от сълзи. Около очите, по бузите и носа си имаше синини, а кестенявите му, обикновено с толкова мек и нежен блясък очи, бяха замръзнали, сякаш за пръв път бяха забравили да се усмихват. Фереджето на гърба му висеше на парцали, целият бе изцапан с кал, а на места се виждаха и следи от кръв. Позна ли Селим паша, разбираше ли го? Не можеше да се установи.

По вида, по състоянието на Тефик, който не бе на себе си, Селим паша откри намесата на Гьозпатлатан. А самият той, сложил едната си ръка на рамото на Тефик, гледаше в очите на Селим паша с покорството и усърдието на ловджийско куче, очакващо заповедите на господаря си.

Този пълен човек, който разпитваше опасните политически престъпници, никак не изглеждаше страшен. По-скоро приличаше на бивш пехливанин, който след изоставянето на борбите е решил да се отдаде на ядене и пиене. Носеше висока, стегнато закопчана яка, над която висяха бузите и двойната му брадичка, челото му бе месесто, типично за хора, които не разсъждават. Мъничките му очички имаха израз, който напомняше приятелския израз на слоновете. Стовареше ли тежките си лапи върху лицето на някого от обвиняемите, той можеше не само да оглушее, но дори и да ослепее. Тъкмо тези ръце бяха вече успели да погалят няколко пъти Тефик.

— Дайте му един стол и цигара…

Сложиха Тефик да седне, мушнаха в ръката му цигара. Заместникът Рана бей със собствената си ръка драсна клечката кибрит, но пръстите на Тефик не успяха да хванат цигарата и останаха отпуснати върху коленете. Музафер беше готов да изпълнява служебния си дълг.

— Нарочно се преструва, нищо му няма!

— Отдръпнете се, оставете човека на мира — накара го да млъкне пашата. — Ще разпитваме аз и Рана бей.

Когато останаха сами, Селим паша се наведе и погледна отблизо лицето на Тефик. И тогава за пръв път паметта на пашата му изигра номер, и то при изпълнение на служебния му дълг. Лицето на Тефик му напомни жребчето, което яздеше в детството си и обичаше повече от майка си и баща си. Един ден животното си счупи крака, възпитателят му каза, че няма друг изход, освен да му теглят куршума. Сега Тефик го гледаше с очите на ранения жребец, който молеше за помощ. Съвсем неволно ръката на пашата погали рамото под опръсканото с кръв фередже.

— Кажи ми всичко. Кой те изпрати във Френската поща в тези дрехи? Дори да е собственият ми син, ще го накажа. Ние тук сме хората, които раздават справедливостта на падишаха…

Замръзналото до преди миг лице изведнъж се оживи. Може би разбра думите на пашата. Но някъде в дълбините на съзнанието му възкръсна една картина. Тефик държеше в ръката си някакво пенесто сладко питие, смееше се и говореше. Един приятелски братски глас шепнеше на ухото му:

— Не казвай на никого, че съм те изпратил в пощата, скъсай адреса още там и го хвърли…

Сега гласът повтаряше пак същото. Не думите, а самият глас караше Тефик отново да се вълнува. Този глас се обръщаше към съвестта, към човещината на Тефик, към братското му чувство; глас, който му доверяваше живота си! Тефик познаваше най-различни тефици. Такива, които пиеха на трапезата на знатните, забавляваха ги, разсмиваха ги… Но те бяха винаги палячовци, подритвани и понякога оплювани. Между тях и маймуните и мечките, разигравани по пазарищата с халки на носа и синджири на вратовете, нямаше особена разлика. Вечният артист на Изтока! А на онази маса Тефик бе човек, човек като всички! Затвори очи, размърда устни. Рана бей и пашата се надвесиха и се прислушаха в мърдащите устни.

— Не, честна дума, няма да кажа!

— Няма да кажа, няма да кажа, честна дума…

Пашата отново погали рамото му с тънките пръсти на ръката си, напомняща лапа на хищник.

— Кажи го на мен, Тефик. Ако пък оня, който те е изпратил в пощата, е синът ми, тогава съвсем няма защо да криеш. Хилми ли е, кажи? Давам ти честна дума, че няма да позволя да те бият повече! Ако признаеш, наказанието ти ще бъде много по-леко. Ще те изселя някъде наблизо и ще ти отпусна заплата. Ще изпратя и Рабиа при теб. Кажи, Хилми ли е?

При споменаването на Рабиа, раменете под ръцете му трепнаха. Пашата отново се наведе и погледна в лицето на Тефик. От очите към брадичката, се проточваха черни, бели и червени улейчета от сълзи, посинелите му устни мърдаха, но не издаваха никакъв звук.

— Рана бей, за днес стига. Кажи да измият лицето и ръцете му, да го облекат с нещо по-свястно. Музафер да не го разпитва повече без мое знание.

— Да поискаме ли дрехи от семейството му?

— Не, не, вземете отвън. Аз ще дам парите. Нека засега дъщеря му да не знае.

Изведоха Тефик от стаята. Селим паша веднага седна до масата и зачете документите, намерени в обвиняемия. Бяха турски, вестници и брошури, издавани в Швейцария и Париж. Те му се сториха някаква върховна глупост, бабини деветини. Но не вестниците и брошурите го накараха да се замисли. Имаше и едно писмо, написано на ръка до неизвестна личност. Уж бил подготвян бунт за свалянето на падишаха. Уж привържениците на този бунт били много. В писмото дори се споменаваха имената на доста известни личности. Може би това бе обикновена хитрост. Колко пъти бяха правени такива работи. И въпреки това пашата знаеше, че ще бъдат арестувани много повече хора от друг път. Гьозпатлатан щеше да има прекалено много работа. И може би между останалите щеше да се намира и Хилми.

Пашата остави документите настрана. Избра един молив от многото върху масата, внимателно провери върха му и написа рапорт до двореца.

— Изпратете го по някого от служителите, после ми донесете леген, ибрик и седжаде^[1]. След намаза ще се излегна ей на това канапе и ще подремна — каза той.

Развиделяваше се, Истанбул се пробуждаше. Пашата свърши намаза си, излегна се на канапето и задряма. Шумът от улицата се увеличаваше. Отдалеч се дочу гласът на латерна и пашата засънува. Байрам. Хилми е на шест години, облечен в униформа на паша. Панталоните му са малко дълги, а пагоните доста големички. На кръста си е препасал тенекиена сабя. Размахва ръце и обикаля като малко паунче. Млада жена пляска с отрупаните си с пръстени бели ръце. Светлокестенявите й очи блестят от възторг.

Гласът на латерната се приближава. Момчето спира, ослушва се, после се мъчи да откъсне сабята от кръста си и да я захвърли. Крещи колкото му глас държи:

— Искам латерна, искам латерна!…

Селим паша се изпотява от притеснение. Защо не накарат да млъкне това глезено момче? Защо не може да зашлеви една-две плесници на това нахално момче?

Латерната спря. Слънцето грееше право върху главата на министъра на полицията. Той отвори очи, потта от челото се стичаше по бузите му. Изпитваше някаква необяснима мъка. Още неразсънен, Селим паша се обърна към момчето от съня:

— Този път ще си получиш заслуженото!