Халиде Едип
Синекли бакал (20)

XX

Лицето му приличаше на Христос в представите на художниците от четиринадесети век. Изглеждаше слязъл от небето, за да върши добрини и да проповядва братство между хората. Духът му живееше някъде в седемнадесети век. Самият той принадлежеше към двора на Абдул Хамид II. Беше втори шамбелан.

В двореца го познаваха като човек, който изпълнява задълженията си като часовник. Там той нямаше никакъв приятел, нито дори по-близък човек. В частния си живот също говореше малко и беше сдържан. А в султанската канцелария бе още по-сдържан и мълчалив. Но въпреки това хората около него прозираха същността му така, както прозира светлина иззад дебели завеси.

В къщи той се занимаваше с колекциониране на старинни кинжали, редки книги и старинни английски часовници. Освен това в градината на вилата си отглеждаше редки сортове рози, а понякога правеше и чесалки от сандалово дърво. Поради последните две слабости най-близък от всички в двореца му беше станал Селим паша.

Но всички тия неща бяха някак извън неговия живот. Някъде дълбоко в спокойствието на този дух, посветил свободното си време на постиженията на седемнадесети век, се криеше едно неясно и малко мистично кътче. И в това кътче живееше мечтата някой ден да може да напише подражание на Месневи от Мевляна^[1].

Ето защо беше много привързан към Вехби деде. Ето защо в един ъгъл на библиотеката си, в която всички книги бяха на френски език, пазеше богата колекция от произведенията на стари турски, персийски и арабски мислители. Но в тази най-богата библиотека в Истанбул нямаше нито една съвременна книга.

Обяснението, че такъв човек бе втори шамбелан и се ползуваше с благоволението и доверието на падишаха, не беше толкова трудно, колкото изглеждаше. За него общественото устройство бе вечно и абсолютно също както и законите на природата. Според шамбелана падишахът бе представител на обществения и политически ред. Падишахът беше възпитан човек. Не повишаваше тон, не се държеше грубо с никого, дори и най-тъмните престъпления подготвяше в една приятна и благовъзпитана атмосфера. Вторият шамбелан, за когото липсата на възпитание беше най-непростим грях, се правеше, че не забелязва тази трагична, грозна черта в характера на господаря си. Интригите между претендентите за власт, техните грабежи, безобразията с покупко-продажбите на концесии, които довеждаха страната до просешка тояга, подкупите и пазарлъците, всичко това за него не беше нещо повече от бурите през различните годишни времена. Както запушваше уши с тънките си пръсти и спускаше завесите при гръмотевици, така бе изработил специални душевни завеси и пръсти и за моралните сътресения и нещастия около него.

Всъщност вторият шамбелан не бе пряко свързан с неприятните страни на двореца. Падишахът обичаше да беседва с изискани хора. Ето защо те често разговаряха и спореха и обикновено на него възлагаше награждаването с ордени, медали и обявяването на благодарности. Вторият шамбелан не бе длъжен да си дава сметка в замяна на какъв позор и безобразия се даваха те. Пък и той никога не бе искал да променя и да оправя света. Просто не вярваше в необходимостта от такова нещо. За него промяната означаваше безредие, анархия. Поради това положението на този човек, никога не изпитал страстта към славата, известността и величието бе по-стабилно от положението на когото и да било в изменчивия дворец. Единствено в присъствието на подобен, лишен от страсти човек падишахът се чувствуваше сигурен и защитен от атентати.

Днес трябваше да оповести нещо, което го разстройваше. Нямаше да изказва благодарност, а мъмрене, и то на симпатичния му Селим паша, и главно пред неприятния Зати бей. Стоеше до масата слаб, изпънат като струна и стегнат в тясното си сетре, очите, чийто цвят трудно можеше да се определи, гледаха някъде далеч, а тънките му пръсти си играеха с една острилка. Даваше си вид, че съвсем не чува какво говори отпуснатият в креслото човек, който жестикулираше и вдигаше врява като уличен продавач.

Селим паша влезе с намръщени вежди и отпуснати рамене. Поздрави студено човека в креслото. Шамбеланът му посочи място до масата и заговори без той самият да седне:

— На падишаха е доложено, че напоследък притокът на вестници и брошури, подтикващи към бунт и смутове, неимоверно се е увеличил.

Селим паша хвърли многозначителен и ироничен поглед към Зати бей. Използувайки скрития в думите на шамбелана въпрос, той веднага отговори:

— Пристигат чрез чуждестранната поща. С чуждите учреждения се занимава нашият уважаван млад и отговарящ на съвременните изисквания министър на вътрешните работи. — Селим паша поглади брадичката си. — Възрастта и старите ми разбирания ме карат да се отнасям твърде сурово с враговете на падишаха, дори да са чужденци. Особено пък, когато се отнася за сигурността на светлейшата особа, не бих се поколебал да използувам пръчката и за дипломатите. А слабостта и уважението, което нашият брат храни към чужденците и особено към младотурците, е известна на всички.

— А какво бихте казали, ако един от младотурците, за които споменавате, е ваш син? Напоследък всички опасни брошури пристигат на името на младия бей.

— Моля за доказателства.

— За съжаление не мога да го сторя. Материалите, които пристигат на името на сина ви, минават през чуждестранната поща. Ние нямаме възможност да обискираме чужденците. Съществува една много горчива истина и препятствие, наречено капитулация.

Селим паша потърси погледа на втория шамбелан. Той отговори с възможно най-вежливия си тон:

— Падишахът не се съмнява във вашата преданост. Младият бей сигурно не е уведомен за пристигащите на негово име опасни материали. Според показанията на господин министъра това съобщение е получено от един чиновник чужденец от френската поща. По понятни съображения името му се пази в тайна. Вие разпитайте младия бей и разберете как стои въпросът.

— Моля за вашето извинение, бейефенди. Ако синът ми се е присъединил към враговете на светлейшата особа, той ще се опита да го скрие преди всичко от мен. Ако разбере, че съм узнал, той не само ще отрече, но сигурно ще предупреди и съучастниците си. Виновният не бива да знае, че го подозират. Това е общоприето правило при започването на едно следствие.

Селим паша млъкна. Предаността му към падишаха не се ръководеше само от материални интереси, както бе със Зати бей. За него държавата бе едва ли не същество, към което той изпитваше, почти мистична преданост. Само че не бе способен да прави разлика между това същество и падишаха.

— Какъвто и да е оня, който върши предателство спрямо държавата, такава сопа ще му дръпна, че месото от петите му ще се разлети като раздрънкан памук. Не само моя син, ами и най-любимия принц, на светлейшата особа не бих се поколебал да изпратя пеш във Физан, стига да разбера, че е изменник!

Докато говореше, сякаш мълнии проблясваха в очите му. После се поуспокои и се обърна към шамбелана.

— Моля да предадете на падишаха следните мои думи. Смятам, че в случая господин министърът не е изпълнил дълга си. При първото възникнало съмнение той трябваше да проследи моя син и всички негови приятели. И евентуално, ако някой от тях бе влязъл във Френската поща, веднага след излизането му да бъде обискиран.

Зати бей скочи от мястото си, искаше да се защити, но вторият шамбелан бе вече тръгнал към изхода. Затвори вратата зад себе си и си отиде. Колко неприлични, колко невъзпитани бяха думите на Селим паша за боя по петите и раздрънкания памук. Ето за какво мислеше той, когато отиваше на аудиенция при падишаха. Шамбеланът се върна след двадесет минути. Изправен в средата на стаята, той оповести още един указ на падишаха:

— Негово височество изпраща и на двама ви царския си поздрав. Засега въпросът за внасянето на опасните документи ще бъде разследван от покорния им слуга Селим паша. Според тях на Зети бейефенди все още не му достига опит за разрешаването на такива деликатни въпроси. За съжаление между учениците, и особено между учениците от военните училища, съществуват опасни настроения. Вие, Ваше превъзходителство, обследвайте случая, вземете необходимите мерки и уведомете подробно падишаха за всичко. Смятам, че и двамата сте достатъчно заети и повече няма да ви задържам.

Тръгна към вратата, отвори я. Зати бей излезе пръв. В ръката на пашата отново бе мушната червена атлазена кесия, а вторият шамбелан се наведе към ухото му:

— Един малък знак на благоволение от страна на величайшата особа.

Това бе първата кесия, която опари пръстите на пашата. Стори му се, че държи в ръцете си горящ въглен и болката от изгарянето достига чак до сърцето му. Предаността му към държавата и падишаха го доведе до горчиви последици — да преследва собствения си син. И той прие създалото се положение. Но да получава и пари за това! Колко прав бе поетът, който бе казал: „Близостта на владетелите прилича на изгарящ огън“.