Халиде Едип
Синекли бакал (18)

XVIII

Рабиа оправи леглото на Тефик, изми лицето и ръцете му и изглеждаше в добро настроение. Но все пак баща й забеляза сините кръгове около очите й:

— През този рамазан не ходи нито веднъж да четеш молитви. Какво ли прави имамът? Казват, че старецът здравата обеднял. Странно, но снощи сънувах Емине…

— Всяка нощ сънуваш по нещо, омръзнаха ми твоите сънища. — Тя погали разрошените коси на баща си. — Чичо Ракъм сега ще те подстриже и обръсне, заприличал си на плашило. А, не, не се позволяват никакви целувки, брадата ти ме боде!

— Емине искаше сякаш да ми каже нещо…

— Емине, Емине… Хайде стига вече приказки. Чичо, започвай да сапунисваш. Ако не стоиш мирно, ще вържа ръцете ти…

— Да не би да ревнуваш майка си, дъще? Аз пък напук все за нея ще говоря. На курбан байрам на всяка цена ще отидеш да й целунеш ръка, разбра ли? — После замислено промърмори. — Какво ли искаше да ми каже? Никак не мога да си спомня…

— Аз ли ще държа съда със сапуна, чичо?

Тефик слушаше долитащата от улицата молитва:

— Погребват някого, Рабиа, погледни от прозореца дали е мъж или жена?

Лицето на Рабиа се долепи до стъклото и така си остана. Нима в този паянтов ковчег, под тези покривки лежеше жената, която години наред я бе тормозила и не бе я оставяла за минутка на спокойствие. Отгоре бе наметната с розов копринен креп, може би същия, който си бе връзвала, за да се хареса на Тефик. Имамът бе сложил най-голямата си чалма и бе облякъл най-широкия си черен халат. Самият той бе просто изсушен и смален до неузнаваемост. Следваха го още няколко подобни на него стари ходжи с чалми. Погребението не беше многолюдно. Няколко нещастни старци, които с прегракнали гласове четяха корана, носеха ковчега на раменете си.

Рабиа легна по очи, зарида с глас, като през сълзи нареждаше:

— Недей да умираш, Тефик, недей и ти да умираш, Тефик!

Болният се усмихна. Вълнението му бе преминало.

— Защо се изплаших толкова пък аз? Значи, погребват мъж. Не се тревожи, скъпа Рабиа, докато ти си жива, аз няма да умра.

След обеда той спа дълго. В кухнята Рабиа оправяше сметките, които толкова дълго време бе отлагала. Ракъм гледаше изнуреното й, пребледняло лице и обикаляше объркано из дюкяна. Влезе някакъв непознат човек с висок, червен фес и очи на хиена. Момичето вдигна глава и го погледна. После, сякаш не бе го видяло, отново се наведе, наплюнчи химическия молив и продължи да пише. Клиентът се нервира и ядосано се заоглежда наоколо. Очите на Ракъм се разтвориха широко от уплаха, самият той остана като закован. Но бързо се окопити и се завъртя около новодошлия. Човекът имаше изпъкнали очи и гледаше въртящото се в краката му джудже, сякаш то беше някакъв червей.

— Този ли е дюкянът, на Тефик?

— Да, ефендим, да, ефендим…

Рабиа се раздразни от страхопочитанието, с което Ракъм се отнасяше към този надут тип с изпъкнали очи. Тя попита с най-сърдития си тон:

— Какво искаш?

Непознатият не благоволи да й отговори, обърна се към джуджето и му заповяда:

— Кажи му да дойде!

— Ще отида да му съобщя, бейим. Той спи…

— Гледай го ти синковеца! Бакалин ли е той, или бей, а?

— Беше болен, бейим. Ако искате, мога да ви заведа при него.

— Какво? Да му отида на крака, така ли?

Присви очи, наведе глава напред, приличаше на готов за нападение побеснял бик.

— Ти знаеш ли с кого говориш, бре? Аз идвам от името на Зати бей!

— Баща ми познава Зати бей.

— Така ли, уважаема ханъм? — посетителят засука мустак и изгледа момичето предизвикателно.

— Ах ти, куче недодялано! Къде се намираш, та се държиш така!

Непознатият малко отстъпи и се обърна към джуджето:

— Тази ханъм наистина ли знае кой е Зати бей?

— Откъде да го знае, братко? Детето съвсем се обърка с болестта на баща си, не му забелязвай.

— Братко, а! Ах ти, къртицо такава! Хайде тръгвай пред мен!

Непознатият тръгна нагоре по стълбите, следван от Ракъм. Някакво предчувствие за нещастие витаеше във въздуха. Откъм вратата се дочу прегракнал глас:

— Како Рабиа, сама ли си?

— А, ти ли си, Сабит бейабей?

Рабиа се зарадва и дори се поуспокои.

— Искаш ли нещо?

— Оня тип със свинска муцуна питаше за вашия дюкян. Остави колата си на ъгъла. Рекох да намина, да не би да потрябвам. По улицата няма жива душа, всички се изпокриха като пилци. Проклетият фес на тая кучешка мутра сплаши всички до един.

— Знаеш ли кой е той, абей?

— Разбрах това по феса му. Какво иска?

Накрая и Рабиа разбра всичко. Беше чувала, че тайните полицаи носели високи червени фесове. Но понеже в Синекли бакал нямаше такива, бе забравила това.

— Зати бей вика баща ми при себе си.

— Мамицата му… Като започна от верицата и целия му род…

— Не бива да се псува на вяра, абей — започна Рабиа, но изведнъж закри с ръка устата си и направи знак. Откъм стълбите се дочу шум. Абей се облегна на тезгяха.

— Едно кило сапун, едно кило лук… — поръчваше той каквото му хрумне.

Тефик вървеше, като се олюляваше, между Ракъм и непознатия с изпъкналите очи:

— Довечера ще се върна, Рабиа, не се безпокой, станала е някаква грешка — помъчи се да успокои той дъщеря си.

Агентът го дръпна за ръката и заедно с Ракъм излязоха на улицата.

Рабиа и Сабит бейабей стояха до вратата, докато шумът от колелата на колата утихна. После подадоха глави и огледаха улицата. Наистина нямаше жива душа. Червеният фес беше преминал по улицата като зъл дух и бе накарал бедните хорица да се изпокрият по домовете си.