Халиде Едип
Синекли бакал (16)

XVI

— Рабиа, излезе ти късмета, пашата утре ще говори с Тефик — каза Сабиха ханъм една седмица по-късно.

— Бей ли е, паша ли е, не знам — имитираше Рабиа гласа на циганката Пенбе, когато тя гледаше на бобени зърна.

— Не се шегувам. Галип бей те иска за жена. Какви са тия физиономии, лудетино? Къде ще намериш по-добър от него? Баща му е богат, няма да имаш свекърва, няма да имаш зълви, ще бъдеш единствената жена в цялата къща.

— Аз не искам мъж — заяви Рабиа намръщена.

Вечерта Тефик забеляза сините кръгове около очите на дъщеря си и по време на вечерята в градината я запита:

— Болна ли си, Рабиа?

— Галип бей ме искал за жена, утре пашата ще говори с теб…

Този път се намръщи Тефик. Сълзите, които пареха очите му, бяха предизвикани от най-различни неща. Единствената му радост и топлина щеше да си отиде от неговия опустошен дом… Щеше да живее в огромен конак и да напусне бедняшката му среда… А отгоре на всичко беше принуден и да вземе някакво решение.

— Ти какво мислиш по този въпрос? — запита той, като с крайчеца на окото си изучаваше лицето на дъщеря си.

— Аз казах на ханъмефенди, че това не може да стане — отговори тя твърдо.

Лицето на Тефик светна. Гледай я ти, дяволицата! На тия години и колко бързо взима решения! Погледна Ракъм, който внимателно следеше и двамата с огромните си очи:

— Ти какво ще кажеш, чичо?

— Аз казвам, че Галип бей не е късмет, който може да бъде отхвърлен така отведнъж…

— Така, значи, чичо Ракъм, ти искаш аз да си отида от този дом?

— Не ставай дете, Рабиа! Ти си момиче без имот и без зестра. Нямаш дори побит кол. Имаш си само един чичо джудже. Ако се омъжиш за Галип, ще ме вземеш за прислужник като зестра. Няма да намериш мъж като Галип, когото да управляваш както си искаш. Друг може да не ме пусне и в къщата си.

— Гледай ти пустото му джудже! Все за себе си мисли…

Тефик тупна Ракъм по гърба. И тримата се чувствуваха щастливи, сякаш бяха прескочили някаква голяма опасност. Този случай внесе първата промяна в положението на Рабиа в конака. Когато Галип и Шевки бяха там, тя не се качваше в стаята на Хилми.

 

 

В петък Билял излезе да прекопава розите с училищната си униформа. Нали там бе станала първата му среща с Рабиа? Сигурно и тя щеше да дойде. Не можеше да свали и униформата си. Тънките пръсти на момичето бяха преброили златните нашивки на ръкавите и яката му и върховете им се бяха докоснали до неговите устни. Тъкмо когато отново, с цялата страст на седемнадесетте си години, изживяваше трепета на това докосване, се показа чичо му. Късата му устна се дръпна нагоре и той се засмя така, сякаш ръмжеше. Къде се е видяло да се прекопават рози с такъв гиздав жакет?

Момчето се съблече и запретна ръкави. Грабна мотиката пред очите на чичо си. Байрам ага си бе отишъл, но то още продължаваше да копае. Луничавото му лице над дългата и бяла шия се бе изчервило, от челото течеше пот, а от време на време очите му търсеха някого между розовите храсти.

— Ханъмефенди иска рози…

Гласът й беше сериозен, но устните се смееха и на носа й се появи онази симпатична бръчка. Откъснаха розите заедно и известно време пръстите им непрекъснато се срещаха. Този ден щастието им трая само толкова. Билял пак се измъчваше, но не можа да произнесе нито думичка. Рабиа не очакваше от него разговори. Той й приличаше на мимолетен пролетен ден. Харесваше го заради бликащото му здраве, заради някак дивата му красота и малко поради това, че бе първият връстник, с когото тя общуваше. След като Рабиа си отиде, Билял изпадна в отчаянието на неудовлетворените. Чувството му към Рабиа не бе обикновено плътско, младежко влечение. Той съвсем не беше такъв недодялан глупак, какъвто го смяташе Рабиа. Дори да не умееше да анализира чувствата си, те бяха объркани и дълбоки. За него тя бе символ на този зрял, интересен град, от който той се отвращаваше и за когото умираше. Всяка негова частица чувствуваше, че нейното държане, погледът й, всичко бе наслоено и сътворено от вековете, създали града.

Тази година в новото училище Билял вкуси от новия живот и се докосна до тайната, наречена „жена“. Спортните му успехи му извоюваха ръководно място сред румелийците, та дори и сред българската ученическа група. При разходките си с по-големи от него ученици той се свърза с няколко гъркини и еврейки от продажните жени на Бейоглу. Дори ходи в дома на едната. Благодарение на тези връзки Билял си изработи съвсем определено мнение за жените. Според него съществуваха два вида жени: проститутки от Бейоглу и момичета от семейство. Първите се взимаха с пари, вторите — чрез венчаване. Рабиа, принадлежеше към вторите. И за това беше решил непременно да се ожени за нея. Един ден той щеше да я вземе за жена и да й покаже какъв достоен за възхищение мъж беше той.

В петъчни дни, при срещите им в градината, Билял се мъчеше да обясни на момичето, че не е обикновен хлапак. В розовите храсти пееха славеи, пролетните цветя горяха като цветни пламъци в лъчите на слънцето, а той винаги се мъчеше да води сериозни разговори. Но да разговаряш сериозно, според него значеше да разказваш какви коне, каква каляска, дом и прислуга ще имаш в бъдеще. Сърцето на момъка работеше като динамо с хиляда конски сили, главата му приличаше на барутен погреб, готов всеки момент да избухне. Билял преливаше от чувството за собствената си сила, от желанието да владее. Нито за секунда не се съмняваше в изключителността на съдбата си. Само ако можеше да убедиш Рабиа в същото…

А чувството на Рабиа към Билял бе съвсем инстинктивно и непостоянно като на птичка, прелитаща от дърво на дърво.

И двамата бяха свикнали нейните тънки пръсти да галят яката на момъка, да докосват брадичката му и едва наболите над устните му златни косъмчета. Но това докосване, предизвикващо трепет у Билял, същевременно го караше и да се бунтува. Рабиа му се струваше малко лекомислена, вътрешно не одобряваше тази нейна постъпка и я намираше за недостойна за момиче от семейство и негова бъдеща жена. Той не можеше да предположи, че тази свобода и непосредственост се дължаха на невинността на Рабиа, на това, че не бе научила преждевременно опасностите, които криеше животът. Във всеки случай стигнеха ли дотук, момъкът моментално започваше да й говори за бъдещето си. За Рабиа този разговор бе скучен. Тя бе израснала между зрели и умни хора, които вече си имаха определени професии. На нея й се искаше да играе с Билял. Понякога, за да го прекъсне, се опитваше да говори за Вехби деде и Перегрини. Тогава лицето му добиваше ироничен израз:

— Защо трябва да говорим за разни свирачи? А що се отнася до Хилми бей и приятелите му, те са едни контета…

— За кого да говорим тогава? Единствено за теб, така ли?

— За Селим паша. Ето това е човек. Бие, когото си иска, изселва, когото си иска, може да разплаче майката на всекиго и никой нищо не може да му каже. Виж само какъв дом има и в какъв разкош живее! Аз ще стана като него. И жена ми ще има брилянти, коне и каляски, като неговата жена…

Рабиа прекъсваше разговора, защото никак не харесваше нещата, които се приписваха на Селим паша.

— Селим паша съвсем не е такъв, какъвто си го представяш — човек, който разплаква майката на всекиго. Той е много възпитан и деликатен…

— Той изглежда такъв в харема. Единственият му недостатък е, че няма образование. Ако знаеше онова, което знам аз, да беше учил малко френски…

Тук Билял млъкваше. В бъдеще той винаги се виждаше в ролята на министър на полицията. Щеше да бие, да изселва, но всичко щеше да върши по един по-законен, по-съобразен с науката начин.

— Изглежда, искаш да приличаш на Сабит бейабей — казваше Рабиа презрително.

Насилието и гнетът, колкото и да бяха съобразени със законите, колкото и да изглеждаха знак на сила и власт, за Рабиа бяха един вид хулиганство. Според Рабиа неговите бляскави мечти приличаха на мечти на пожарникарски командир и това дълбоко обиждаше Билял. Тогава той стисваше юмруци и скърцайки със зъби повтаряше:

— Един ден аз ще ти покажа на какво съм способен, Рабиа!

Последният петък от лятната ваканция те пак разговаряха в градината. Зеленината вече бе поувехнала, листата пожълтели, славеите бяха млъкнали и започна да духа доста студен вятър.

Отчаян, че не бе успял да разкаже за големите неща, които преизпълваха душата му, и че може би никога нямаше да успее да го направи, Билял за пръв път прегърна момичето със силните си ръце така, сякаш нападаше някакъв враг, и за пръв и последен път я целуна по устните.

Топлината от устните и докосването на меките като коприна мустачки достигна чак до сърцето на Рабиа и го накара да примре от сладост. Зелените пламъчета в очите й пламнаха ярко, тя бързо закрачи между голите клони на дърветата, като си шепнеше: „Защо това момче обича да говори като Бекир Безсолния от Карагьоз и иска да разплаче майките на целия свят…“

Честите срещи на двамата млади през лятната ваканция не убягнаха от погледа на прислугата. Вярно е, че те не се срещаха тайно, не търсеха затънтени места като влюбените. И все пак бяха достатъчен повод за някои клюки в селямлъка. Прислугата бе убедена в сериозността на малката хафъз. Според тях племенникът на градинаря тичаше подир момичето, защото то се ползуваше с благоволението на ханъмефенди и пашата и славата му се носеше навред. Ако момичето се съгласи, той щеше да бъде щастливец.

Подшушнаха тези неща и на Байрам ага. Помислиха, че старият градинар ще се заеме да измоли съгласието на пашата Рабиа да се омъжи за неговия племенник, но не стана така. Байрам ага кипна и стисна юмруци. За Билял ли беше дъщерята на някакъв си палячо, момиче, което се занимава с бакалия? Щеше да откъсне езика на всеки, който спомене за това! Главният градинар беше от Албания, а останалите прислужници бяха все от Анадола, хора търпеливи и обичащи спокойствието. Особено пък откакто бяха дошли в Истанбул, съвсем бяха омекнали. Никой вече не отвори дума по този въпрос.

Но Байрам ага все повече и повече се засягаше от приказките на прислугата. Той бе повярвал в блестящото бъдеще на Билял не по-малко от него самия. Първата стъпка към това бъдеще бе, че пашата го бе харесал и пратил на училище. А нима едно време зетьовете на пашите и великите везири не бяха момчета, харесани и възпитани от някой паша? Може би пашата искаше да го ожени за дъщеря си или пък мислеше да го подготви като свой бъдещ заместник? Така де, Хилми бей беше някак хилав, не го биваше за нищо. А Билял е огън момче. Може би пашата беше говорил дори на падишаха за него! И всички тези сладки илюзии щяха да бъдат сринати от някаква си Рабиа!

В онази сутрин Селим паша събираше охлювите, налепени по розите, хвърляше ги на земята, стъпваше върху тях и всеки път, когато ги смачкваше, се мръщеше. Изпитваше жал към животните, през живота си не бе заклал дори едно пиле. Убийствата, мъченията — ако те бяха извън неговата служба, извън служебните му задължения — го отвращаваха.

Байрам ага се изкашля, за да привлече вниманието му.

— Мерхаба, Байрам ага!

— Мерхаба, паша ефенди!

— Как вървят, работите? Като че искаш да ми кажеш нещо?

— Да, паша ефенди, един въпрос, засягащ честта…

Охлювът падна от ръката на пашата, той забрави да го стъпче, очите му бълваха огън. Спокойното до преди секунда лице така се изкриви от ярост, че който и да е, освен твърдия Байрам ага, би се обърнал и моментално би изчезнал.

— Какво искаш да кажеш, човече?

Градинарят разказа. Билял и Рабиа често се срещали в градината, прислугата ги видяла, и тази игра с огъня разтревожила Байрам ага…

Пашата въздъхна. Лицето му отново придоби извън служебната си кротост и смиреност.

— Слушай, Байрам ага, това не е чак толкова лошо. И двамата са си лика-прилика. Ханъмефенди може да купи на Рабиа една къща, аз пък ще настаня момчето на някоя длъжност, щом завърши училището…

Градинарят поклати глава. Според него Рабиа ханъм никак не беше лика-прилика на Билял. Много добро момиче, но най-хубаво е да се омъжи за някой бакалин, имамин или пък за музикант. Пашата отново се намръщи.

— Ами Билял какъв е?

Какъв ли? Градинарят каза и това. Билял беше момче, чиито способности бе забелязал сам пашата и пак той го бе пратил да се учи. Билял бе замесен от същото тесто, от което бяха и едновремешните зетьове и везири на падишаха. Най-малкото може да стане зет на някой паша. Докато старият градинар се мъчеше да намери думи, за да обясни всички тия неща, без да го разсърди, гневът на пашата отново утихна. Разбра, но не се ядоса. Селим паша беше демократ от старото турско общество. Според него благородството на човека се криеше в неговите способности. Само че никога досега не бе го занимавала мисълта за дъщеря му. Първо, беше по-голяма от Билял, а беше и доста невзрачна, некрасива. Би могъл да я вземе само някои беден младеж, който би искал да се възползува от общественото положение на пашата. Дъщеря му се стори неподходяща, за горещия, красив Билял. Още повече че може би неговата любимка Рабиа обичаше момъка… Веждите отново се смръщиха:

— Ако Билял се е подиграл с Рабиа ханъм, ще му счупя кокалите! Може би просто са разговаряли в градината и толкова, а прислугата да е преувеличила нещата. Рабиа ханъм разговаря с всички. Но…

Байрам ага се разтревожи. Според него засега нямаше нищо нередно и от двете страни. Иначе, иначе… И Байрам ага си имаше някакво мерило за почтеност. И то удивително, румелийско мерило. Ако узнаеше с положителност, че се е случило нещо нередно, той сам, със собствените си ръце би разкъсал Билял, та и родната му майка не би го познала.

— Нека да помисля — каза пашата. Заряза и розите, и градинаря си и се прибра. До вечерта седя в стаята си, зает с една и съща мисъл.

Храбрата, умната, милата Рабиа! Ако в сърцето й има капчица чувство към Билял, пашата непременно ще ги ожени. Ако ли не, тогава вече може да помисли за момъка и като за собствен зет. Рабиа първа има право на избор.

Вечерта отиде в стаята на жена си. Там бяха и Рабиа, и циганката Пенбе. Момичето разказваше нещо, а Сабиха ханъм и Пенбе се смееха. Щом видя пашата, то дръпна миндера, на който той обичаше да сяда — до кушетката, донесе неговия кибрит и пепелника му.

Известно време пашата следеше с нежност и умиление живите движения, хубавите очи и кестенявите плитки, мятащи се на гърба на момичето.

— Рабиа, забеляза ли колко хубаво стои училищната униформа на Билял?

— Да. Ако падишахът го види, ще му даде щерката си.

Гласът й бе обиден, горчив, ироничен. Вечерта, когато идваше в конака, бе срещнала стария градинар. Байрам ага просто й бе препречил пътя и дълго бе говорил за Билял. И в този разговор тя откри много общи черти между чичото и племенника. Той й разказа надълго и нашироко какъв голям човек щял да стане Билял. През дума повтаряше, че момчето щяло да стане зет на паша. Гласът на стареца звучеше заплашително, той сякаш искаше да каже: „Внимавай, това момче не е за теб.“ Рабиа свърза разговора с думите на Билял и стигна до заключение, което не бе в негова полза, но не беше и справедливо. Значи, затова момчето непрекъснато говореше за коне, каляски и слуги; имал е намерение да става зет на Селим паша.

Пашата забеляза сърдития израз на Рабиа и се засмя:

— Значи, момчето е толкова красиво, че може да стане и падишахски зет, така ли?

И Рабиа се засмя от все сърце. Грабна феса на Хилми, забравен върху миндера, и го сложи на главата си. Започна да повтаря думите на Билял, като имитираше неговото произношение и маниери. Започна с това, че ще покаже на цял свят кой е той и ще разплаче майките на всички и завърши с възхвала на Селим паша.

Сабиха ханъм примираше от смях, но пашата вече не се смееше. Знаеше, че новите младежи, кой знае защо, не го харесваха, та дори и неговият собствен сий. Значи, все пак в Галатасарай имаше един младеж, който взимаше пример от него.

— Ти не харесваш ли хората с положение и власт, Рабиа? Защо се подиграваш с момчето за това, че то има такива високи стремежи?

Рабиа сви рамене. Пенбе затананика някаква песничка.

— По-високо пей, Пенбе ханъм, изглежда, игрива песничка…

Прозорецът се отвори, момко Билял,

пищовът гръмна,

кого ли застреля кървавият Билял?

Няма да бъда твоя, момко Билял,

няма да бъда твоя,

седем години да чакаш,

пак няма да склоня!

— Отговаря ли на твоите чувства песента на Пенбе ханъм, Рабиа?

Рабиа погледна пашата и намигна с едно око:

— Съвсем точно, паша ефенди.

Тази песен обиколи конака като някаква епидемия, а Пенбе забавляваше Сабиха ханъм, като хвърляше гюбеци под нейната мелодия. Тефик я научи от Пенбе и започна да я изпълнява в Карагьоз. Децата от улица Синекли бакал започнаха да си я пеят по всяко време на денонощието.

Всичко това много дразнеше Билял. Стигаше му неговата собствена мъка. По неизвестни за него причини Рабиа вече не го поглеждаше. А и чичо му го дръпна настрана и му говори така, сякаш вече нещата бяха сигурни и той щеше да става зет на пашата. Накрая заяви, че ако го види да говори още веднъж с Рабиа, ще му счупи кокалите. Билял не изпитваше никакво влечение към възрастната грозна дъщеря на пашата. Все още си харесваше Рабиа. Въпреки че тя не му говореше и бягаше от него, в края на седмицата той продължаваше да обикаля по Синекли бакал като призрак. Няколко пъти дори се осмели да влезе в дюкяна, уж да купи нещо. Но Рабиа пак не го погледна.

— Чичо Ракъм, виж какво желае Билял ефенди — каза тя с официален тон и отиде в кухнята.

След този случай Билял се съгласи да стане зет на пашата, за да отмъсти на Рабиа.

Една лунна вечер за последен път отиде до вратата на дюкяна. Споменът за Гергьовден беше толкова мъчителен, че се облегна на вратата и поседя известно време така. Изведнъж от стаята над дюкяна се дочу плътният глас на Рабиа:

Няма да бъда твоя, момко Билял,

няма да бъда твоя,

седем години да чакаш,

пак няма да склоня!