Халиде Едип
Синекли бакал (13)

XIII

Градинарят на Селим паша минаваше шестдесетте. Но все още ходеше изправен, беше строен, краката му бяха запазили подвижността си; когато замерваше враните, беше по-пъргав и от малките момчета и стъпваше съвсем леко. По улиците крачеше с достойнството на велик везир, а в градината подскачаше като двадесетгодишен младеж. Кожата на лицето му бе обгоряла и сбръчкана, но огънят на сините очи още не бе угаснал, а зъбите в устата му блестяха с предишната си белота. Неговата бяла брада и мустаци бяха винаги грижливо подстригани, а малко късата горна устна и леко вдигнат нос придаваха на лицето му израз на сърдит булдог. Червеният пояс обхващаше целия му корем и стигаше до мишниците, а тялото под него напомняше тънък и як ремък.

С парите, които бе успял да скъта, този човек можеше да се смята почти богат. Вярно е, че все още ревниво пазеше и обичаше създадената от ръката му прекрасна градина, но изпитваше нужда да отгледа един заместник, на когото да може да я остави със спокойна душа. Собствените му деца бяха все момичета и затова се спря на племенника си Билял. И така Билял пристигна от село Манастир и стана най-младият прислужник в конака. Този петнадесетгодишен румелиец бе истинско копие на Байрам ага. Само краката бяха малко по-тънки, по-пъргави, обвитото от червения пояс тяло — по-младо и дългият син пискюл на червения фес падаше на рамото му някак по-контешки. Същите светлосини очи на чичото и неговите светли клепки, но само носът бе съвсем различен. Удължен, ноздрите разширени и извити, а устата — по-стегната и по-упорита. Поради това вместо свиреп булдог профилът му напомняше властен сокол. Толкова.

Понеже беше най-малкият в конака, прислугата започна да го използува като момче за всичко. Но той се разбунтува още първия ден. Беше горд и разпален. Избягваше ловко плесниците и ударите, а притиснеха ли го сериозно, успяваше да се покатери на някое дърво и от там продължаваше да се зъби: „Ще ви покажа аз на вас!“ Дори възрастните започнаха да се стряскат от блясъка на сините очи зад русите клепки и да го оставят на мира.

Една сутрин помощник-готвачът го видя да обикаля пред кухнята, реши, че е недостойно за него да вади вода от кладенеца, когато хлапак като Билял си клати краката, и го погна с тавата за риба. Момчето хукна през лехите и неочаквано попадна сред розовите храсти. Озова се пред някакъв висок човек с дамаска хърка и бяла нощна шапка. Селим паша бе излязъл след утринната молитва да подиша чист въздух и да се полюбува на рядко красивите си рози. Като видя падналия като топка в краката му Билял и помощник-готвача с тавата в ръка, той кипна:

— Какво има, какво е това?

Помощникът веднага започна да се оплаква от мързела и лентяйството на Билял.

— Този младеж пък откъде се взе?

— Племенникът на Байрам ага, помощник на градинаря…

— А ти кой си?

— Аз съм помощник на готвача. Готвачът поиска вода и аз казах на момчето да извади няколко кофи…

— Млъквай веднага! Щом искаш вода, сам ще си я извадиш!

Готвачът изчезна. Селим паша измери от глава до пети момчето, облегнато на градинската ограда. От яд Билял гризеше ноктите си. Селим паша хареса достойнството на русата глава и израза на студените сини очи, на луничавото, розово лице.

— Искаш ли вместо градинар да станеш чиновник?

Как да не иска? „Сега ще им покажа аз на тях!“ — помисли си Билял.

— Кажи на чичо си, като свърши ваканцията, да ми напомни. Ще те запиша в Султание.

 

 

Този случай спаси Билял от досажданията на прислугата. Но свършеше ли работата му в градината, той започваше да се отегчава, и тръгваше да обикаля из улиците. Търсеше си приятел.

Първо започна да се върти около купчината деца на Синекли бакал. По-големите момчета веднага разбраха по погледа му желанието и възможността да бъде начело на всички, които го заобикаляха, и затова не го приеха. Опитаха се да го пропъдят от улицата, като се подиграваха с облеклото и произношението му. Но от упоритост и гордост той започна да идва всеки ден, скърцаше със зъби, свиваше юмруци и ги заплашваше: „Ще ви покажа аз на вас!“. Не след дълго още щом Билял се покажеше от ъгъла и всички деца започваха да викат: „Идва нашият «Ще ви покажа аз на вас»…“.

По време на тия свои приключения Билял откри „Истанбулската бакалия“. Една сутрин той се опитваше да срича буквите на фирмата и погледът му спря върху стоката, разположена пред дюкяна. Купища грозде, дини с изумрудено зелени кори и с кървавочервена сърцевина, медено сладки пъпеши, сухи плодове… Поиска да си купи рожкови. Но изведнъж пред вратата се показа момиче с огромна „мухогонка“, с която пъдеше мухите от плодовете. Билял се стресна и се отдръпна. Момичето бе покрило главата си с тънка бяла батиста, но трите й кестеняви плитки се мятаха полуоткрити на кръста.

Златните очи със зелени точици не удостоиха Билял с погледа си. В момента момичето продаваше моливи, хартия, дъвка и други работи на група момиченца, отиващи на училище.

По външния си вид не се отличаваше от ученичките, само краката й бяха дълги, главата — високо вдигната и имаше по-самоуверен вид. Тя говореше и едновременно с това тънките й ръце увиваха нещата с главозамайваща бързина, и от време на време леко повдигаше веждите си. Беше забелязала непознатия младеж. Децата си отидоха, а той продължаваше да стои като закован и я гледаше право в очите. Рабиа никак не хареса този провинциалист и грубо го запита:

— Слушай, как се казваш?

— Билял.

— Какво си ме зяпнал като невидял? Карай си колата…

Билял напусна улицата по-бавно и по-наперено от всеки друг път, размахвайки дългите си ръце.

Едва сега с горчивина разбра колко различен бе видът и приказките му от тези на местните истанбулци. Започна да изпитва ненавист към Истанбул, спомняше си за Манастир като за обетована земя, даде дума да покаже на този превзет град колко струва неговото село. И въпреки това продължи да обикаля всеки ден по улицата, която му достави толкова горчивини.

С момичето от бакалския дюкян се гледаха така, сякаш си бяха обявили безмълвна война. Не подозираха, че и двамата бяха свързани с конака.

Един ден привечер Рабиа отиде в градината да набере рози за Сабиха ханъм и сред розовите храсти срещна Билял.

— Какво търсиш тук?

Билял така се обърка, като видя Рабиа, че се убоде в един трън и докато се опитваше да изсмуче кръвта от пръста си, зададе същия въпрос:

— Ами ти какво търсиш тук?

— Къде е Байрам ага? Ханъмефенди иска рози…

Момичето от бакалския дюкян говореше така, сякаш принадлежеше към жителите на конака. Това накара Билял да се замисли. Да не би пък тази да е малката хафъз, за която прислугата говореше с такова възхищение!

Откъсна рози, подреди ги в букет. После откъсна една жълта роза и зачервен от смущение, без да смее да погледне момичето, му я протегна.

Първото желание на Рабиа бе да стъпче розата и да я захвърли право в лицето на Билял. Но толкова обичаше жълтите рози, че без да иска, я поднесе към носа си и я помириса.

— Ако минеш пак по нашата улица, отбий се в дюкяна. Аз пък ще ти дам бонбони — каза тя със смирен глас.