Халиде Едип
Синекли бакал (11)

XI

Ракъм хващаше натясно момичето в кухнята и питаше:

— Кого обичаш най-много на тоя свят?

— Тефик.

— Защо?

Откъде да знае защо? Кой може да обясни причините за обичта, пуснала дълбоки корени в човешката същност? Тефик беше за детето първият оазис в живота, който то смяташе за суха пустиня; единственият човек, обединил в себе си несбъднатите й желания. В него бе намерила липсващата й майчина нежност, сърдечността на въображаемото приятелче, с което би искала да играе. Може би затова толкова старателно прислужваше на баща си, отгатваше желанията му; както на времето поливаше на имама преди молитва, така сега приготвяше подноса с ракия за Тефик и всеки ден в един и същи час му го носеше. Но сложеше ли това „забранено и грешно“ питие пред баща си, тя съвсем естествено тичаше, за да не закъснее за вечерния намаз.

— Рабиа, кого най-много обичаш след баща си?

— Вехби деде.

— Защо?

Откъде да знае? Ако знаеше, би казала, че той е една свята необходимост, че той разбира и прощава човешките слабости, но самият стои над тях и затова винаги придава сила и утеха на Рабиа.

— А след него кого обичаш?

Тук Рабиа се колебаеше и след това заявяваше:

— Сеньор Перегрини.

В гласа на чичо Ракъм вече се долавяше раздразнение:

— Защо?

Рабиа и това не знаеше. Ако знаеше, би казала, че отношенията й с Перегрини приличат на игра на криеница, че я плашат и вълнуват.

— Поне колкото гяурина не ме ли обичаш?

Погледът на джуджето се изпълваше с отчаяние, като нещастно бито животно. Тогава тънките ръце на Рабиа обвиваха шията му.

— Теб обичам най-много от всички, мой малък чичо, моя маймунка! — възкликваше тя.

 

 

Един ден през последната седмица на рамазана между множеството, дошло да слуша молитвата й, Рабиа видя Перегрини. На главата си носеше малък фес. Беше в „Сюлеймание“. Нито Перегрини, нито Ракъм, който я гледаше с обожание, се задържаха в съзнанието й. Като всеки творец тя бе опиянена от вълнението на заобикалящите я, предизвикано от нейното изкуство. Разноцветните стъкла на прозорците хвърляха отблясъци по кандилата под купола и в приказната светлина човешката маса, дишаща в този момент сякаш с един-единствен дъх, приличаше на някакъв сън. Но когато Рабиа забеляза зад Перегрини Вехби деде, езикът й се заплете и устните й затрепериха.

Големият майстор на религиозната музика я обърка. За момент спря. С крайчеца на покривалото избърса потта от челото си и продължи. За пръв път Рабиа схващаше смисъла на прочетените арабски стихове, изпълняваше ги с глас, който разбира и разказва.

— „Той създаде човека от кал като калта на грънчарите, и направи той небесата от бездимен огън… Боже на двата изтока… Аллах на двата запада… Корабите, извисени над моретата като планини, са негови… Всичко във вселената е преходно, но великото и благородно лице на моя бог е вечно!“

Гласът й изграждаше странна мозайка от полутонове, придаваше някаква тайнствена прелест на стиховете; фактът, че именно днес Рабиа четеше този пасаж, съставляващ основата на ислямското тайнство, изглеждаше на Вехби деде повече от случайност.

Перегрини и Вехби деде излязоха, преди да дочакат края, и известно време наблюдаваха гълъбите на двора. Пианистът беше развълнуван, но се опита да обърне всичко в шега:

— Това момиче създава музика, която може да обърка дори такива неверници като мен. Аллах ли се вселява в нея, дяволът ли, не знам. Какво изкуство, какво изкуство!

Вехби деде не се засмя. Заговори бавно, сякаш решаваше някакъв въпрос.

— Само тогава противоречията в духа й намират хармония, в минутите на творчество детето се слива с вечността… — каза той.

 

 

Вечер Рабиа раздаваше в дюкяна билети на децата и на все по-увеличаващата се публика от възрастни от квартала, след това затваряше вратата и отиваше при баща си. Тя бе очарована от неговото умение да придава живот на разноцветните хартийки, от ловкостта на ръцете му, от майсторството на гласа му да се превръща ту в женски, ту в мъжки и детски, да имитира дори най-различни, жени, мъже и деца от различните обществени слоеве. Но най-много се учудваше на възхищението на зрителите от почти първобитната хармония в гласа на музикално неграмотния Тефик.

Рабиа удряше теф зад завесата и заедно с джуджето изпълняваше всякакви шумове, охканията, пъшканията и различните звуци, които трябваше да издават фигурите, отразени на завесата. На един от столовете пред завесата неизменно седеше Перегрини с възмалкия си фес, а отзад между децата, върху рогозката се виждаше дългата островърха шапка на Вехби деде. И двамата се тресяха от смях. Но звучният смях на Рабиа се извисяваше над всички гласове в градината.

Последната вечер Тефик раздаде безплатно на малките си зрители бонбони. Те пък от своя страна се събраха пред дюкяна, започнаха да бият барабанчетата си и се простиха с рамазана и Тефик, като запяха: „Пристигна и ето вече си отива“. Накрая, люлеейки фенерите си напред-назад и осветявайки разбития калдъръм и надвисналите стрехи, те се разотидоха.

— Всичко е в мига, мигът блести в сияние, а после идва вечният мрак — рече след тях Вехби деде. — „Пристигна и ето вече си отива“. Човешкият живот, животът на вселената е илюзия, която блясва и угасва. Една игра на сенки.

Гостите се качиха горе. Шевкет ага и циганката Пенбе донесоха поднос с плодове. Докато долу в кухнята се приготвяха закуските, горе цареше празнична атмосфера. Някои пушеха, други все още се смееха, а Тефик бършеше потта от челото си с огромна кърпа.

— Перегрини, приятелю, докато Тефик вдъхваше живот на късовете хартия, успя ли да разбереш до каква степен мисълта владее материята? Изчезне ли мисълта, и човекът става като хартията безжизнен и безсмислен обади се Вехби деде: — Тази вечер си спомних думите на Исус: „Господ не принадлежи на мъртвите, а на живите.“

За пръв път през живота си Перегрини не пожела да говори на философски теми. Мъчеше се да имитира гласа на Тефик, когато разиграваше духовете и феите си.

— Слушайте, момчета — казваше Галип, — какво ще кажете, ако осъвременим този хилядолетен Карагьоз? Например да разиграваме сянката на кървавия султан и съучастниците му… Да покажем престъпленията и безобразията му. Би ли предизвикало това революция в страната?

Очите на джуджето се ококориха:

— Галип бей, не се заяждай с падишаха, че иначе всички ни живи ще одерат, ще напълнят кожите ни със слама и ще ни изсушат!

Тефик се почеса по брадичката:

— Напразно се тревожиш, Ракъм. В днешно време човек не само големците, ами и собствената си жена да имитира, пак ще го изселят. Аз искам да живея и да умра в Истанбул…

Прегракналият му от викане глас едва се чуваше. Спомни си затвора и преживените мъки и очите му се напълниха със сълзи. През пролуката на открехнатата врата видя Рабиа с пълна чиния в ръка:

— За такъв неук и самотен човек като мен е нужно благоволението на големците, за всичко трябва да прекланяме глава пред тях…

Но в едно скрито ъгълче на мозъка му непреодолимата фантазия на твореца вече работеше и се мъчеше, да си представи как ще изглежда върху завесата някой от гуляите на Зати бей в Галиполи.

След два месеца в дюкяна дойде стопанинът на кафене „Кабасакал“. Кафенето му бе току-що боядисано и тапицирано цялото с червено кадифе. Би ли могъл Тефик да идва една вечер в седмицата като медах? В очите на дългогодишния играч блеснаха светкавици, преглътна. Стопанинът помисли, че веднага ще се съгласи. Но огънят в очите му веднага угасна и той заяви с решителен глас:

— Не, не мога…

След една седмица същият човек отново дойде. Предложи всеки петък вечерта да разиграва в кафенето Карагьоз. Този път пустата му съдба сякаш го бе хванала, за гушата.

— Добре — рече той.