Гай Гавриел Кай
Лъвовете на Ал-Расан (6)

Глава 5

— Ще си имаме неприятности — подметна Диего от вратата на конюшнята. Навън ръмеше ситен дъжд.

— Какви? — Майка му го погледна през рамо и се изправи.

— Не знам. Идат много мъже.

— Къде е Фернан?

— Готви се да ги посрещне заедно с останалите. Вече го предупредих.

След като беше казал, каквото имаше за казване, Диего се обърна да си върви.

— Чакай! — викна майка му след него. — Къде е баща ти?

Диего я погледна с изпепеляващ поглед.

— Откъде мога да знам? Предполагам, че е тръгнал за Естерен, ако вече не е тук. Досега трябва да са събрали париаса.

— Не ми говори с този тон! — ядоса се майка му. Усещаше кога я правят на глупачка. — Случва се и да знаеш Диего!

— Тогава ти казвам — отвърна синът й. — Трябва да бягам, майко. Фернан има нужда от мене. Каза да залостим портите и да изкараме всички на стената.

Той й се усмихна с познатата мимолетна, убийствена усмивка — усмивката на баща му, която я караше да се чувства безпомощна — и изчезна.

„Доживях синовете ми да ми нареждат какво да правя!“ — помисли си Миранда Белмонте д’Алведа. Още едно напомняне за неумолимия ход на времето, към който трябваше да се приспособява. Странно нещо, още не се чувстваше толкова стара, та да го приеме. Погледна изплашения коняр, който се суетеше около кобилата.

— Аз ще се оправя сама. Чу го какво каза. Кажи на Дарио да изкара всички на стената, и жените също. Вземете всички оръжия, които намерите. Запалете огъня в кухнята — ако това е нападение, ще ни трябва вряла вода.

Старият коняр кимна и се завтече навън, доколкото му позволяваше сакатият крак.

Миранда изтри лице с опакото на ръката си. На бузата й остана черна ивица мръсотия. Тя се обърна отново към раждащата кобила и нежно й заговори. Раждането на жребче във Валедо не беше работа, на която можеше да се гледа през пръсти. Това беше крайъгълният камък на благоденствието им, на целия им живот, на обществото им. Наричаха ги Конниците на Джад, и с право. Миг по-късно жената, за която казваха, че е най-голямата красавица на Валедо, коленичи в сламата — опипваше корема на кобилата и й помагаше да даде живот на още един жребец от породата, с която семейство Белмонте се гордееше.

Беше разсеяна и угрижена. И имаше защо. Диего рядко грешеше в предупрежденията си, особено когато ставаше дума за неприятности, заплашващи дома им. С годините всички се бяха убедили в това.

Когато беше по-малък, още съвсем дете, и започнаха да му се явяват тези видения, никой, дори и той самият, не можеше да каже кое е истина и кое — кошмари, породени от детски страхове.

Една нощ той се събуди с писъци. Твърдеше, че баща му е в опасност, че някъде го причакват в засада. По това време Родриго беше на поход в Руенда — водеше се жестоката Война на Братята — и цялата къща остана будна през тази дълга нощ, докато чакаше дали някое ново видение няма да споходи мятащото се, обезумяло от ужас момче. Едва на разсъмване чертите му се успокоиха.

— Сбърках — промълви то, взирайки се умолително в майка си. — Още не се бият. Той е добре. Сигурно съм сънувал. Извинявайте.

И още недоизрекъл последната дума, потъна в сън.

Това не се повтори. Когато Диего кажеше, че е видял нещо, за останалите това беше абсолютната истина. Онези, които от години живееха редом с момчето, осенено от бога, отдавна вече бяха забравили недоверието си. Нямаха представа как се пораждат тези видения и никога не ги обсъждаха извън семейството. Нито родителите му, нито брат му проявяваха някакви признаци на… на какво? Как можеше да се нарече това — дар или бреме? Миранда до ден днешен не можеше да реши.

За такива хора се разправяха истории. Иберо, семейният свещеник, който ръководеше службите в новия параклис, построен от Родриго още преди да бъде обновена и разширена фамилната къща, беше чувал за тях. Той наричаше хората, на които се явяваха такива видения, „Пътешественици във времето“. Твърдеше, че Диего е благословен от Джад, но родителите на момчето добре знаеха, че неведнъж се е случвало такива ясновидци да бъдат изгаряни живи или разпъвани като магьосници.

Миранда се опита да насочи вниманието си към кобилата, но успокояващите думи, които й нашепваше, се състояха предимно от проклятия и ругатни по адрес на отсъстващия й съпруг. Нямаше представа какво е направил този път, та да постави имението в опасност, докато частта му беше разквартирувана в Естерен, а самият той с най-добрите си войници беше в Ал-Расан.

„Момчетата могат да се справят с неприятностите“, бодро заключаваше той, след като й беше описал в последното си писмо разменените с граф Гонзалес де Рада заплахи. И нито дума да й прати няколко войници за подкрепление. Не, разбира се! Миранда се гордееше, че може да чете без чужда помощ. Иберо я беше научил още в първите години на брака й. Но можеше и да ругае като войник. И точно това правеше, докато четеше писмото, което доста притесни куриера. Правехше го и сега, но по-внимателно, за да не подплаши кобилата.

Момчетата й още бяха деца, а техният нехаен, безотговорен баща беше далеч с хората си.

По милостта на Джад жребчето се роди съвсем скоро, здраво и невредимо. Миранда почака да види дали кобилата ще го приеме. Когато се убеди, че всичко е наред, грабна едно старо копие, подпряно в ъгъла на конюшнята, й забърза под дъжда към жените и няколкото ратаи, събрани на стената зад дървените укрепления.

Оказа се обаче, че там са само жените, без да се броят свещеникът Иберо и куцият коняр, старият Ребеньо. Фернан вече беше извел ратаите извън стените — щели да правят засада, както колебливо обясни една от жените. Миранда отново избълва поток от ругатни, които този път не бяха смекчени от нищо — скъпоценните коне ги нямаше наоколо. След като още веднъж си избърса сърдито лицето с ръкав, тя се обърна рязко и изтича по мокрите стъпала към западната част на стената и остана там да гледа и да чака. Някой й подаде шапка — да не й вали в лицето.

След малко реши, че от копието няма голяма полза и го смени за лък и пълен колчан стрели, окачени в една от шестте малки бойници в стената. Сега тук нямаше бойци. Всички бяха в Естерен или с Родриго.

„Момчетата могат да се справят с неприятностите“, пишеше той. Най-безгрижно.

Тя си представи как точно в този момент съпругът й се връща у дома, появява се между дърветата на широката поляна пред стените. И тя го застрелва в движение.

 

Земята около имението на Белмонте беше равна и открита от всички страни, освен от запад и югозапад, където бащата и дядото на Родриго бяха оставили неизсечена гората от дъбове и кедри. Родриго също не искаше да сече дърветата, макар и по съвсем други причини.

С тази гора и с езерцето насред нея бяха свързани множество свидни спомени, но младият Фернан Белмонте знаеше от баща си още от ранно детство, когато за пръв път се качи на кон, че тя може да бъде от полза и при отбрана, колкото и невероятно да звучеше.

— Помисли си — каза тогава баща му. — Ако искаш да нападнеш имението, без никой да те види, откъде ще минеш?

Фернан огледа откритата равнина, ширнала се във всички посоки.

— Само през дърветата — отвърна той. Отговорът сам се натрапваше.

— Можем да сме напълно сигурни, че ако се стигне до нападение, то ще е оттам. Трябва да сме заспали, за да не забележим, че някой се приближава през равнината, нали така?

— А ако дойдат през гората, Диего ще ги види — допълни Фернан.

— Така е — съгласи се баща му с готовност, макар и без особена радост.

През онези дни родителите му все още не бяха свикнали с това, че Диего е различен от другите, и с всички сили се опитваха да се примирят. Фернан нямаше такива проблеми, но той беше най-близо до Диего и го познаваше най-добре от всички.

И ето сега, години по-късно, в това необичайно дъждовно за сезона утро той се беше спотаил с двама приятели и шестима ратаи в овразите от двете страни на пътеката, извеждаща от гората. Разбира се, овразите не бяха създадени от природата. Бяха ги изкопали войниците на Родриго, та да могат да залегнат и да наблюдават всеки, който излиза от гората.

Фернан беше поставил четири момчета с лъкове между постройките на имението и северните пасища, където тази сутрин пасяха кобилите и жребчетата. С тях имаше и двама бързоходци, които да оповестят останалите, ако някой се появи от юг. На изток от имението беше поставен още един конник — за всеки случай.

Диего долетя запъхтян на коня си и доложи, че току-що е предал нарежданията на майка им и сега тя сигурно вече е на стената с другите жени. Миранда знаеше какво да прави. Всички бяха готови. Фернан се загърна в плаща си и се сниши в оврага, скрит от дъжда под широката периферия на шапката си.

Възможностите бяха две. Ако някой се приближаваше към имението с лоши намерения, целта му бяха или постройките и хората вътре в самото имение, или конете, което беше по-вероятно. А може би и двете. Но за това бяха нужни много хора и тогава неприятностите наистина щяха да са сериозни. Той обаче не мислеше, че ще се стигне дотам, и не се притесняваше особено. Беше тринайсетгодишен.

— Видях ги — прошепна брат му. — Току-що навлязоха в гората. Познавам ги.

— Де Рада ли е? — спокойно попита Фернан. — По-младият, нали?

Диего кимна. И двамата бяха чели последното писмо на баща си.

Фернан изруга.

— Значи няма да можем да го убием!

— Не виждам защо да не можем.

— Кръвожадно дете! — ухили се Фернан. Отвърна му същата усмивка на съвсем същото лице.

Фернан беше с петнадесет минути по-голям и обичаше да го напомня на Диего. Ала брат му не се дразнеше лесно. Трудно можеше да го ядоса нещо.

— Двайсетина души са — каза той. — Вече са на пътеката.

— Разбира се — съгласи се Фернан. — Пътеката е затова.

 

Гарсия де Рада си беше изгубил шапката някъде по пътя, а единият му ботуш беше пробит на петата. Мокър от глава до пети, той яздеше през гората западно от имението на Белмонте. Между дърветата се виждаше нещо като пътека, макар и доста неравна, по която можеше да се мине на кон.

Напук на всички неудобства, той беше обзет от безумна радост, пред която трудностите на дългия път дотук бледнееха. Покойният му непрежалим братовчед Паразор беше свиня и палячо, който все напираше да си каже мнението по всеки въпрос. Мнение, което често се различаваше от това на Гарсия. Независимо от това по време на пътуването от Ал-Расан към Валедо благодарността към заклания братовчед крепеше Гарсия. Смъртта на Паразор от ръката на някакво въшливо ашаритско селянче беше събитие, благодарение на което Миранда Белмонте д’Алведа щеше да му падне в ръцете. И не само неговите.

В мига, в който безразсъдно позволи един де Рада да загине от ръката на някакво си селянче, нарушавайки всички правила за поведение между благородници, приети в трите джадитски кралства на Еспераня, Родриго Белмонте навлече върху себе си и семейството си жестока мъст. Такова оскърбление можеше да бъде измито само с кръв.

Гарсия беше сигурен, че кралят няма да може нищичко да направи, когато друг де Рада заслужено отмъсти за стореното от Родриго, пък и едва ли би пожелал. А заслуженото отмъщение вече беше пресметнато — за отнетите жребци щяха да получат конете на Белмонте, а за екзекутирания член на семейството — жената на Белмонте. Това беше напълно справедливо. Историята на Еспераня помнеше и далеч по-тежки случаи.

Гарсия го беше премислил и решил още докато се препъваше в тъмното по пътя към дома след нападението на Орвила. От разкъсаната му буза течеше кръв, но представата за голата Миранда, гърчеща се под него пред погледа на децата си, му даваше сили да върви напред. Гарсия имаше богато въображение.

В Орвила бяха оцелели двайсет и четирима от хората му, а ножовете и другите дребни оръжия бяха още по-малко. По-късно същия ден взеха от едно съседно село шест мулета и още една жалка кранта от някакъв дребен фермер, имал неблагоразумието да се засели далеч от по-оживените места. Гарсия не се погнуси от добичето, колкото и жалко да беше, а фермера, жена му и дъщеря му остави на другарите си. Собствените му мисли бяха далеч на североизток, отвъд границата на Валедо, в земите между изворите на Дурик и подножието на Халонските планини.

Белмонте едва ли беше направил много за сигурността на имението си, защото и заплашващите го опасности бяха нищожни. Жените зад дървените стени нямаше от какво да се боят, макар да ги пазеха момчета с нежни гласчета и шепа ратаи, твърде стари или негодни за военна служба. Всичко това би било вярно, ако Родриго Белмонте не бе заповядал да убият един де Рада. И не беше ударил с бича си брата на конетабъла. Това напълно променяше нещата.

Когато Гарсия и хората му най-сетне се довлякоха до Лобар, първото укрепление в таграта, той поиска — и му бяха дадени, макар и с оскърбителна неохота — коне и мечове за всички. Командирът на гарнизона, плувнал в пот, се опита да се извини с недостига на коне и оръжие, който би попречил на хората му да си изпълняват задълженията, но на Гарсия и окото му не мигна. Той заяви нехайно, че конетабълът на Валедо ще им прати мечове и по-добри коне от жалките кранти, които им вземат. Нямаше никакво настроение за спорове. Само това оставаше — да тръгне да се препира с някакъв подивял войник от периферията!

— Да, но дотогава ще мине много време — продължаваше да се инати командирът. — До Естерен има много път.

— Напълно е възможно — ледено изрече Гарсия. — И какво от това?

Човекът прехапа устни и млъкна. И какво би могъл да каже? Имаше си работа не с друг, а с брата на конетабъла.

Гарнизонният лекар — грозен селяндур с дрезгав глас и отвратителен цирей на врата, прегледа раната на Гарсия и тихичко подсвирна.

— Бич? Имате късмет, ваша светлост, или нечия много умела ръка просто ви е белязала. Раната е чиста и далеч от окото. Кой го направи?

Гарсия само го изгледа и не каза нищо. С някои хора беше безсмислено да се говори.

Лекарят му предписа някакво смрадливо мазило, което щипеше ужасно, сякаш го жилеше стършел, но за няколко дни отокът видимо спадна. Когато за пръв път се погледна в огледало, той реши, че справедливото отмъщение изисква и децата на Белмонте да умрат. След като видеха какво ще направи с майка им, разбира се.

Изпълнен със сладки предчувствия за мъст, той потегли от форта в таграта само след един ден почивка. Преди това обаче прати четирима души на север в Естерен, за да докладват на брат му за случилото се и да подадат официална жалба до краля. Това беше важно. Ако искаше онова, което се канеше да направи, да има законна сила, трябваше на всяка цена да подаде жалба срещу Родриго. Гарсия възнамеряваше да свърши всичко, както си му е редът, та да не срещне никакви спънки.

Два дни след като четиримата пратеници се отделиха от отряда, той си спомни, че е забравил за оръжието и конете, които беше обещал на командира на гарнизона в Лобар. Отначало си помисли дали да не прати още двама души след тях, но си спомни оскърбителното държане на офицера и реши да не си прави този труд. Имаше достатъчно време да го направи, след като самият той се върнеше в Естерен. На разглезените войници в таграта нямаше да им се отрази зле, ако известно време останеха с по-малко коне и оръжие. Току-виж и на някой от тях ботушът му се цепнал!

Сега, десет дни по-късно, ги валеше дъждът в гората край имението на Родриго Белмонте. Чорапът на Гарсия беше подгизнал, вода се стичаше и от косата и наболата му брада — след Орвила беше решил да си пусне брада. Вече разбираше, че ще трябва да я носи до края на живота си, иначе щеше да изглежда като жигосан крадец. Беше сигурен, че Белмонте е целял точно това.

Спомни си, че Миранда Белмонте е много красива. Всички жени от рода д’Алведа бяха красавици. Родриго, този прост наемник, беше направил много по-добра партия, отколкото заслужаваше. И той, Гарсия, щеше да поправи тази несправедливост.

От това приятно предчувствие сърцето му заби учестено. Малко оставаше. Имението се вардеше от момчета и коняри. Родриго Белмонте беше просто един нахакан войник, когото възкачването на крал Рамиро беше поставило на мястото му. Беше лишен от длъжността конетабъл в полза на брата на Гарсия. И това беше само началото. Сега този наглец щеше да вкуси отмъщението на де Рада. Щеше да разбере какво е да бележиш Гарсия де Рада като обикновен престъпник. Гарсия попипа бузата си. Още продължаваше да се маже с мехлема, както му беше препоръчал лекарят. Смърдеше ужасно, но отокът беше спаднал и раната беше чиста.

Гората беше много гъста, но пътеката се виеше удивително равна между дърветата, като на места позволяваше трима души да яздят един до друг. Подминаха малко езерце от дясната страна. Дъждът капеше тихо през листака и образуваше кръгчета върху застоялата вода. Кой знае защо, разправяха, че това било свято място. Няколко от мъжете направиха знака на Джад, докато минаваха покрай него.

Когато първият кон се строполи на земята със счупен крак, цвилейки жално, това се възприе просто като досадна случайност. След още две такива случайности, в резултат на които пострада и един от конниците, отървавайки се с изкълчено рамо, подобно тълкуване вече беше неуместно.

Пътеката кривна на север между мокрите дървета, от които капеше вода, после отново изви на изток. На Гарсия му се стори, че вижда пролука някъде напред в бледата сивкава далечина.

Още беше в седлото, когато почувства, че пада.

Успя за миг да зърне коремите на двата коня, които току-що се движеха от двете му страни. Конят му се сгромоляса на дъното на добре прикритата насред пътеката яма и Гарсия де Рада трескаво се закатери нагоре, опитвайки се да избегне копитата на ужасеното, осакатено животно. Един от мъжете се оказа по-бърз от останалите, скочи на земята и се наведе над ямата. Гарсия сграбчи подадената му ръка и бързо се измъкна навън.

Мъжете за миг останаха загледани в поваленото животно, после един от тях му пусна две стрели и копитата замряха.

— Тази пътека не е естествена — заяви стрелецът.

— Каква прозорливост! — подметна Гарсия и се отдръпна. Ботушите му затънаха с жвакане в калта.

Следващото препятствие беше опънато въже, което събори още два коня, а единият от ездачите си строши черепа. Малко преди края на гората втори жребец пропадна в яма. Все пак се добраха до открито пространство, пък и жертвите при подобни нападения бяха неизбежни.

Равнината се ширна пред тях. В далечината мъжете съзряха дървени стени, обкръжаващи множество постройки. Стените бяха високи, но не чак толкова. Опитен ездач, изправен на гърба на коня, лесно би успял да се изкатери горе, а който нямаше кон, можеше да се качи с помощта на другарите си. Само солиден гарнизон би могъл да защити имението, ако нападателите си разбираха от работата. Дъждът беше спрял. Гарсия се усмихна, наслаждавайки се на мига.

— Не е ли това божие знамение? — изрече той като на себе си.

Под втренчения му поглед един от ездачите се усети и слезе от коня. Гарсия се метна на седлото.

— Към имението! — нареди той. — Първият, който се качи на стената, може да си избере която жена пожелае. После ще им вземем конете. Те ни дължат много повече от това.

И чувствайки се героичен наследник на славните си предци, Гарсия де Рада извади от ножницата чуждия меч, вдигна го високо над главата си и пришпори взетия от Лобар кон. Зад гърба му неговите хора с викове изскочиха от гората и се понесоха напред.

Първият рояк стрели повали шестима, вторият — още четирима. Самият Гарсия не беше засегнат, но на половината път зад него бяха останали само петима от хората му, а други петима тичаха колкото им крака държат през мокрото поле.

Това му подейства отрезвяващо. Едва ли беше разумно да препуска така, далеч пред останалите, към яките стени. Гарсия забави ход. Един от хората му се строполи, пронизан в сърцето от стрела, и той дръпна юздите, твърде слисан, за да даде воля на бушуващата в гърдите му ярост.

От дясната му страна изникнаха шестима конници, препускащи в галоп. Той отново се озърна и видя от две падини, които не беше забелязал, да изскачат като призраци още няколко души. Въоръжени с лъкове и мечове, те бавно се приближаваха. По стените се мяркаха още десетина души, също въоръжени.

Явно беше време да прибере меча. Четиримата конници с него побързаха да направят същото. Останалите се пръснаха из полето. Един се държеше за пронизаното рамо.

В мига, в който шестимата ездачи се приближиха, стрелците от валозите вече ги бяха обкръжили и Гарсия с отвращение установи, че повечето са момчета. Това обаче го изпълни с надежда.

— Слизайте! — нареди едно от момчетата, тъмнокосо и добре сложено.

— След като ми кажете защо убивате гостите, които с нищо не са ви предизвикали! — опита се да спечели време Гарсия. Гласът му беше суров и надменен. — Що за държане?

Момчето примигна, сякаш не вярваше на ушите си, после рязко кимна. Трима от групичката вдигнаха лъковете си и застреляха коня му. Де Рада изрита стремената и отскочи тъкмо навреме, та сгромолясващият се кон да не го смачка. Препъна се и падна на едно коляно на мократа трева.

— Не обичам да убивам коне — спокойно изрече момчето. — Но не си спомням някога да са ни идвали гости, без да ни известят, в галоп и с извадени мечове. — После замълча и се усмихна с бегла усмивка, която му се стори странно позната. — Това що за държане е, а?

Гарсия не можа да измисли нищо. Озърна се наоколо. Бяха изиграни от хлапета и коняри, без дори да влязат в бой.

Момчето, което явно беше водачът, погледна към конниците на Гарсия. Те побързаха малодушно да хвърлят оръжието си и да скочат от конете.

— Хайде! — нареди друго момче.

Гарсия го погледна, после се взря невярващо в първото момче. Съвсем същото лице! Сега му стана ясно къде е виждал тази усмивка.

— Вие сте синовете на Белмонте? — попита той, опитвайки се да овладее гласа си.

— На ваше място не бих си губил времето да питам — подметна второто момче. — Щях да си подготвя отговорите. Майка ми сигурно ще иска да си поговори с вас.

Това всъщност си беше отговор на въпроса му, но Гарсия реши да не се задълбочава. Едно от момчетата му посочи с меча си към имението и той закрачи нататък.

Когато се приближи достатъчно, с изненада установи, че въоръжените с лъкове и копия фигури на стената са жени. Една от тях, облечена в мъжки жакет и бричове, с резки от мръсотия по челото и бузите, се приближи по стената и се изправи точно над тях. Дългите й тъмни коси бяха скрити под широкопола кожена шапка. Държеше лък със стрела на тетивата.

— Фернан, ще ми кажеш ли какъв е този жалък човечец? — Гласът й прозвуча ясно в сивотата на деня. Отговори й първото момче, водачът.

— Да, майко. Мисля, че е сер Гарсия де Рада, братът на конетабъла.

— Наистина ли? — ледено процеди жената и впери поглед в Гарсия. — Ако действително е от знатно потекло, ще разговарям с него.

Това беше жената, която си беше представял просната и гола под себе си, откакто напуснаха Орвила. Той стоеше в мократа трева с подгизнали крака и я гледаше отдолу нагоре. Преглътна. Наистина беше много хубава, дори и в мъжки дрехи и с изцапано с кал лице. Но в момента това беше последната му грижа.

— Сер Гарсия, ще ми обясните ли какво правите тук? Но кратко и ясно.

Надменността й беше оскърбителна и го жегна като рана. Ала Гарсия де Рада не беше глупак, нито страхливец. Положението никак не беше розово, но в Орвила беше още по-зле. Сега се намираше във Валедо, сред цивилизовани хора.

— Имам сметки за уреждане с вашия съпруг — заяви той невъзмутимо. — В Ал-Расан той ни взе конете, моя и на хората ми. Дойдохме да оправим сметката.

— Какво правехте в Ал-Расан? — попита тя.

Гарсия не очакваше такъв въпрос и се прокашля.

— Бяхме на поход. Срещу неверниците.

— Щом сте се срещнали с Родриго, значи сте били някъде около Фезана?

Откъде знаеше тази жена всичко това?

— Да, може да се каже — съгласи се Той. Започваше да се чувства малко неловко.

— В такъв случай Родриго е постъпил с вас като кралски офицер, чийто дълг е да защитава земите, които плащат париас. На какво основание тогава претендирате за правото да ни откраднете конете?

За миг Гарсия не намери какво да каже.

— И после, щом сте били пленени и освободени, без да ви върнат конете, значи сте дали дума да платите откуп, който съдът ще определи. Така ли е?

Така беше, колкото и да му се искаше да отрече. Не му оставаше друго освен да кимне.

— Тогава с идването си тук сте нарушили дадената дума, права ли съм?

Гласът й беше безизразен, но очите й гледаха неумолимо.

Това започваше да става нелепо. Гарсия избухна.

— Съпругът ви нареди да убият мой братовчед, след като се бяхме предали и обещали откуп!

— Аха… Значи не става дума само за коне и за оръжие? — Жената се усмихна мрачно. — А не е ли работа на краля да реши дали неговият офицер си е превишил правата, сер Гарсия?

При дадените обстоятелства официалният й тон прозвуча като подигравка. Никога в живота му жена не му беше говорила по този начин.

— Всеки, който си позволи да убие член на рода де Рада, трябва да си понесе отговорността! — заяви той с най-ледения си тон.

— Разбирам — невъзмутимо изрече жената. — Дошли сте да му търсите отговорност. И как?

Той се поколеба за миг.

— Конете — отвърна накрая.

— Само конете? — Това внезапно го накара да осъзнае накъде бие този разпит. — Тогава защо тръгнахте към стената, сер Гарсия? Конете пасат на юг оттук, всеки може да ги види.

— Омръзна ми да отговарям на въпросите ви — заяви Гарсия, опитвайки се да си придаде достойнство. — И аз, и хората ми се предадохме. Нека кралският съд в Естерен определи размера на откупа.

— Вие вече сте се споразумели за същото с Родриго в Ал-Расан, но въпреки това дойдохте тук с извадени мечове и лоши намерения. Съжалявам, но не мога да приема думата ви. Независимо дали ви е омръзнало, или не, ще трябва да отговаряте на въпросите ми. Защо тръгнахте към стената, млади момко?

Това беше преднамерено оскърбление. Унижен, кипящ от гняв, Гарсия де Рада процеди:

— Съпругът ви трябва да разбере, че има неща, за които се плаща!

Откъм групичката момчета и ратаи се разнесе ропот, който бързо заглъхна. Жената само кимна, сякаш беше очаквала да чуе точно това.

— И вие определяте цената, така ли? — спокойно попита тя.

Гарсия мълчеше.

— Доколкото разбирам, трябваше да я платим аз и синовете ми?

Пред стените се възцари тишина. Над главите им облаците започнаха да се вдигат и да се разпръскват, гонени от лекия ветрец.

— Той заслужава един добър урок! — мрачно каза Гарсия де Рада.

И тогава тя го застреля. Просто вдигна лъка и пусна стрелата с едно-единствено грациозно движение. Право в гърлото му.

— Заслужава добър урок… — замислено повтори Миранда Белмонте д’Алведа, загледана в мъжа под стените, когото току-що беше убила.

— Другите могат да си вървят — добави тя след миг. — Тръгвайте! Нищо няма да ви сторим. Можете да кажете в Естерен, че съм екзекутирала един клетвопрестъпник и разбойник, който заплашваше беззащитна валедийска жена и децата й. Ще дам обяснение лично на краля, ако той пожелае. Предайте това в Естерен. Диего, Фернан, вземете им конете и оръжието! Някои от животните изглеждат прилично.

— Мисля, че татко не би одобрил, дето го застреля — обади се колебливо Фернан.

— Не се обаждай! Ако имам нужда от мнението на децата си, ще им го поискам — ледено го сряза майка му. — А баща ти ще е истински късметлия, ако не му пусна и на него една такава стрела, когато се осмели да се върне. Сега правете каквото ви казах!

— Да, майко — в един глас отвърнаха синовете й.

Момчетата и ратаите се втурнаха да изпълнят нарежданията й, а оцелелите другари на Гарсия де Рада се запрепъваха през полето на запад. В този миг следобедното слънце си проби път през облаците и зелената трева блесна ярка и свежа, окъпана от дъжда и слънчевите лъчи.