Гай Гавриел Кай
Лъвовете на Ал-Расан (2)

Глава 1

Никога не забравяй, че са дошли от пустинята.

В дните преди да започне своя практика, когато баща й още можеше да й говори и да я напътства, той безброй пъти й беше повтарял тези думи. Те се отнасяха за господстващите ашарити, сред които по негласно споразумение те живееха и се трудеха — също като своите събратя от пръснатите навсякъде по света киндатски племена — в желанието да си създадат тихо островче на спокойствие и сигурност.

— Но пустинята е част и от нашата история, нали така? — веднъж го попита тя. Въпросът прозвуча като предизвикателство. Не беше лесна ученичка — нито за него, нито за никого.

— Вече сме минали през това — отвърна Исхак с красивия си мелодичен глас. — То е просто част от пътя ни. Всъщност никога не сме били истински хора от дюните. А те са такива. Дори и тук в Ал-Расан, сред градините, водоскоците и дърветата, Родените от звездите никога не са сигурни в дълговечността на всичко това. В сърцата си те остават, каквито са били, когато за пръв са приели учението на Ашар сред пясъците. Когато не можеш да проумееш постъпките на някого от тях, спомни си думите ми и сигурно всичко ще ти стане ясно.

В онези дни, колкото и да се дразнеше, за Джехане думите на баща й бяха като свето писание. Друг един път, след като се беше оплакала за трети път в продължение на една скучна сутрин, прекарана в приготвяне на мазила и настойки, Исхак кротко я беше предупредил, че животът на лекаря често може да е скучен, но не винаги е така и ще дойде време, когато ще копнее за еднообразието, от което се оплаква сега.

Тя лежеше и си припомняше думите му преди най-сетне да потъне в сън в края на един ден, който дълго щеше да се помни във Фезана — с проклятия и черни възпоменателни свещи — като Денят на рова.

Този ден щеше да остане в паметта на Джехане бет Исхак, лекарката, до края на живота й. Не само с това, с което щяха да го запомнят съгражданите й от този горд, бунтовен град. Този следобед тя изгуби стъкленицата си за урина, а още преди да са залезли луните — и частица от сърцето си.

Стъкленицата не беше обикновена. Тя беше част от семейната история.

Денят започна със седмичния пазар край Картадската порта. Малко след съмване Джехане вече седеше в палатката край фонтана, принадлежала преди това на баща й — точно навреме, за да види как последните стопани пристигат от околността с натоварените си с продукти мулета. В бяла ленена роба тя седеше с кръстосани крака на възглавницата си под бяло-зеления навес — цветовете на лекарите — и чакаше пациенти. В палатката зад нея както винаги се въртеше Велас, готов да отмерва и раздава лекарства по нейно нареждане, както и да я пази от неприятности, с каквито една млада жена лесно можеше да се сблъска на многолюдния пазар. Ала неприятностите бяха малко вероятни — Джехане вече беше добре позната в града.

Сутринта край Картадската порта обикновено беше свързана с предписване на лечение на земеделците, които живееха извън градските порти, ала имаше и градски жители — слуги, занаятчии, търговки от пазара, а нерядко и благородници, прекалено стиснати, за да плащат за частни визити, или твърде горди, за да допуснат в дома си киндатка. Такива пациенти никога не идваха лично — те пращаха някоя слугиня с шишенце урина за изследване или секретар, който й прочиташе описанието на симптомите и оплакванията.

Стъкленицата за урина на Джехане, която всъщност беше на баща й, стоеше на видно място на малкия тезгях под навеса. Тя беше емблемата на семейството, неговият герб. Върху този великолепен образец на стъкларското изкуство бяха изобразени двете луни, които киндатите почитаха, и Висшите звезди, по които се гадаеше.

Това в известен смисъл беше предмет, твърде красив за всекидневна употреба, особено при непривлекателната функция, която изпълняваше. Стъкленицата беше измайсторена от един занаятчия в Лонза преди шест години и беше подарък от цар Алмалик от Картада на Исхак, който беше давал напътствия на акушерките иззад една завеса по време на трудното, но успешно раждане на третия син на монарха.

Когато наближи време да се роди четвъртият син — едно още по-трудно раждане, в крайна сметка също завършило успешно — Исхак от Фезана, прославеният киндатски лекар, получи от царя още един дар, макар и твърде различен от първия. Дар по своему щедър и великодушен, но съзнанието за това не можеше да заличи горчивината, която Джехане изпитваше до ден днешен, четири години по-късно. И тази горчилка никога нямаше да се утаи, това беше сигурно.

Тя изписа лекарства срещу безсъние и стомашно неразположение. Няколко души спряха да си купят от настойката на баща й срещу главоболие — проста смес от карамфил, мирта и алое, макар и пазена в строга тайна, като повечето лечителски рецепти. Майката на Джехане я беше приготвяла цялата седмица в лечебницата, разположена в предната част на къщата им.

Сутринта се изнизваше. Велас тихо и прилежно пълнеше глинени съдинки и шишенца в дъното на палатката, изпълнявайки нарежданията на Джехане. Урината в стъкленицата, чиста на дъното, но мътна и бледа отгоре, говореше за гръдно страдание. Тя предписа копър и каза на жената да дойде на другата седмица с нова проба.

Сер Резони от Сореника, човек с мрачно чувство за хумор, я беше учил, че главното в успешната лекарска практика е да накараш пациента да се върне. Мъртвите, беше отбелязал той, рядко го правят. Джехане си спомняше, че тогава се засмя. Тя често се смееше в онези дни, докато учеше в далечната Батиара, преди да се роди четвъртият син на царя на Картада.

Велас се занимаваше с плащането, което обикновено беше в дребни монети, но имаше и изключения. Една жена от близко селце, измъчвана от множество болежки, които изчезваха и се връщаха, всяка седмица й носеше по дузина червени яйца.

Пазарът беше необичайно оживен. Джехане, която цяла сутрин беше работила, спря да разкърши рамене и да си поеме дъх. Вдигна глава и видя пред себе си внушителна опашка. През първите месеци, когато пое практиката на баща си, пациентите не бързаха да идват. Сега като че се справяше не по-зле от Исхак.

Тази сутрин наистина беше необичайно шумно. Сигурно имаше някаква причина за това оживление, но Джехане нямаше време да се замисли. Спомни си едва когато видя трима чужди наемници, брадати и светлокоси, грубо да си проправят път през тълпата. Днес ваджиите трябваше да осветят новото крило на двореца и младият принц на Картада, най-големият син на Алмалик, който носеше неговото име, беше дошъл да даде прием за отбрани граждани на покорената Фезана. Дори и в такъв бунтовнически град общественото положение значеше нещо. Онези, които бяха получили жадуваните покани за церемонията, от седмици се перчеха с тях.

Джехане рядко обръщаше внимание на подобни неща, оттенъците на дипломацията и войната не я интересуваха особено. Сред нейните хора битуваше една поговорка: откъдето и да духа вятърът, над киндатите винаги ще вали. Това напълно обясняваше безразличието й.

След страшното, оглушително сгромолясване на Халифата в Силвенес преди петнадесет години властта в Ал-Расан се сменяше непрекъснато, често по няколко пъти в годината. Дребни местни царе се възкачваха и падаха в градовете с главоломна бързина. Положението не беше по-ясно и на север, отвъд ничията земя, където джадитските крале на Валедо, Руенда и Халоня — двамата живи синове и братът на Санчо Дебелия — крояха интриги и воюваха помежду си. Джехане отдавна беше решила, че е чиста загуба на време да следи кой бивш роб е взел властта някъде или кой цар е отровил брат си другаде.

Слънцето се издигаше в синьото небе и горещината на пазара ставаше все по-силна. В това нямаше нищо чудно — лятото във Фезана винаги беше горещо. Джехане попи потта от челото си с муселинена кърпичка и се върна към работата си. Медицината беше нейният занаят и нейната любов, бягството й от хаоса и връзката с баща й, сега и до края на живота й.

Най-отпред на опашката стоеше непознат кожар. Държеше очукана пръстена чашка, която явно служеше за стъкленица. Той сложи на тезгяха до нея изтъркана монета, протегна чашката и погледна виновно.

— Прощавайте — прошепна едва чуто сред оглушителната глъчка. — Нищо друго нямаме. Урината е от сина ми. Осемгодишен е. Нещо не е добре.

Зад нея Велаз прибра монетата без много шум. Сер Резони я беше учил, че е лош тон лекарят да прибира сам възнаграждението си. Затова са слугите, беше добавил язвително. Той беше не само неин учител, но и първият й любовник, докато тя живееше и учеше в далечната Батиара. Сер Резони спеше почти с всичките си ученички, а злите езици говореха, че и с някои от учениците. Имаше жена и три малки дъщери, които го обожаваха. Противоречива, блестяща, заядлива личност беше сер Резони. Но с Джехане беше по своему добър от уважение към Исхак.

Тя се усмихна насърчително на кожаря.

— Няма значение в какво сте донесли пробата. Не се извинявайте.

По вида му личеше, че е джадит от севера, преселил се тук, защото в Ал-Расан имаше повече работа за изкусните занаятчии. Най-вероятно беше покръстен в тукашната вяра. Ашаритите не поставяха такова условие, но данъчното бреме върху джадитите и киндатите беше сериозен стимул да прегърнат веруюто на пустинника Ашар, наречен Мъдрия.

Тя прехвърли урината от очуканата чашка във великолепната стъкленица на баща си, дар от благодарния цар, чийто наследник днес беше тук, за да празнува събитие, затвърждаващо картадското владичество над гордата Фезана. В това шумно утро Джехане нямаше време да се замисли върху иронията на положението, но тя избиваше на повърхността и постоянно напомняше за себе си.

Джехане прехвърли урината на момчето в стъкленицата и видя, че е оцветена в розово. Вдигна я срещу светлината. Всъщност цветът беше близък до червеното. Детето имаше треска, а какво още — беше й трудно да прецени.

— Велас — тихо нареди тя. — Пелин, разреден с четвъртинка мента. И капка ликьор за вкус.

Чу как помощникът й се отдръпна в дъното на палатката да приготви лекарството.

— Топъл ли е на пипане? — обърна съм тя към кожаря.

Човекът закима усърдно.

— И сух. Много сух, докторке. И трудно преглъща храната.

— Съвсем разбираемо — побърза да го успокои тя. — Дайте му лекарството, което ще ви приготвим. Половината като се приберете у дома, другата половина след залез-слънце. Разбирате ли ме какво ви казвам?

Човекът кимна. Трябваше да го попита, това беше важно. Някои от пациентите, особено джадитите от севера, не разбираха защо е нужно лекарството да се дава на дози. За тях Велас приготвяше две отделни шишенца.

— Днес му давайте топла супа, но по малко, и ябълков сок, ако можете да си го позволите. Накарайте го, дори да не иска. По-късно може да повърне. Няма нищо страшно, стига да не повръща кръв. Има ли кръв, повикайте ме веднага. Ако всичко е наред, продължавайте със супата и сока до довечера. Щом е сух и горещ, това ще му е от полза, разбирате ли ме? — Човекът отново кимна, бърчейки чело от напрежение. — Преди да си тръгнете, обяснете на Велас къде живеете. Ще дойда утре сутринта да го видя.

Изражението на човека издаваше видимо облекчение, но след миг отново се появи познатото колебание.

— Прощавайте, докторке… Нямаме пари да викаме лекар у дома.

Джехане се намръщи. Изглежда, не беше новопокръстен, а смазан от данъците джадит, който отказва да предаде вярата си в своя бог-слънце, Джад. Но коя беше тя, та да осъжда религиозните предразсъдъци? Близо една трета от собствения й доход отиваше за киндатския данък, а тя в никакъв случай не се смяташе за религиозна. Малко лекари бяха такива. От друга страна, гордостта беше съвсем друго нещо. Киндатите бяха Скитниците, наречени така на двете луни, прекосяващи нощното небе сред звездите, и ако питаха Джехане, те не бяха странствали толкова надалеч, в продължение на много векове, за да се откажат от дългата си история тук, в Ал-Расан. И ако джадитът мислеше по същия начин за своя бог, тя би го разбрала.

— Ще говорим за заплащането, когато му дойде времето. За момента въпросът е дали детето има нужда от кръвопускане, а тук, на пазара, ще ми е трудно да го направя.

Чу как някой жизнерадостно се засмя пред палатката. Тя не му обърна внимание и се опита да смекчи тона. Знаеше се, че киндатските лекари са най-скъпо платените на полуострова. „И би трябвало — помисли си Джехане. — Ние сме единствените, които разбират нещо.“ Но не беше справедливо да упреква хората, че се притесняват за пари.

— Не се бойте — усмихна се тя на кожаря. — Няма да пусна кръв и на вас, и на момчето.

Този път се засмяха повече хора. Баща й винаги беше подчертавал, че половината от задачата на лекаря е да накара пациентите да му вярват. Малко смях винаги беше от полза, това Джехане го беше установила отдавна. Той пораждаше доверие.

— Искам да ми кажете точно луните и Висшите звезди в часа на раждането му. Ако ще му пускам кръв, трябва да изчисля времето.

— Жена ми знае точно — прошепна човекът. — Благодаря. Благодаря, докторке.

— Утре ще ми благодарите! — бодро заяви тя.

Отвътре се показа Велас с лекарството и го даде на човека, после изля съдържанието на стъкленицата в едно ведро до тезгяха. Кожарят застана до него и притеснено започна да му обяснява къде живее.

— Кой е следващият? — попита Джехане и вдигна поглед.

Сега пазарът беше пълен с наемниците на цар Алмалик. Светлокоси гиганти от Карч и Валеска и което беше по-неприятното, муарди от племената на Маджрити, докарани през проливите, мъже със забулени лица, в чиито тъмни очи не се четеше нищо освен нескривано презрение.

Без съмнение Картада нарочно демонстрираше сила. Сега вероятно из целия град сновяха войници, получили заповед да се покажат на публично място. Тя със закъснение си спомни слуховете, че принцът е пристигнал преди два дни с петстотин войници. Прекалено много хора за церемониално посещение. С петстотин души можеше да се превземе малък град или да се осъществи сериозен набег през таграта — ничията земя.

Явно им трябваха войници тук. Сегашният управител на Фезана беше марионетка на Алмалик и разчиташе на постоянна армия. Формално наемническата войска беше тук, за да пази срещу нападения от страна на джадитските крале или на бантитите, които тормозеха околността. А на практика присъствието й беше единственото, което пречеше на града отново да се разбунтува. Разбира се, сега с новото крило на двореца броят й щеше да се увеличи.

От падането на Халифата допреди седем години Фезана беше свободен град. Сега свободата беше спомен, а гневът — действителност. Градът падна по време на втората вълна на нашествието. Обсадата продължи половин година, после в началото на зимата някой отвори Салоската порта на войската отвън и това беше краят на съпротивата. Така и не се разбра кой е предателят. Джехане помнеше как се криеше с майка си в най-закътаните стаи на къщата им в Киндатския квартал, а отвън долитаха писъци, викове на сражаващи се, пращене на огън. Баща й беше от другата страна на стените, нает година преди това от картадийци като лекар във войската на Алмалик. Това беше животът на лечителя. Отново ирония на съдбата.

Човешки трупове, около които кръжаха рояци мухи, висяха над двете порти пет седмици след превземането на града, а вонята се носеше над плодовете и зеленчуците по сергиите като мор.

Фезана стана част от бързо растящото Картадийско царство. Такива бяха и Лонза, и Алхаис, дори Силвенес с тъжните, ограбени руини на Ал-Фонтина. По-късно същото се случи със Серия и Арденьо. Сега под заплаха беше дори гордата Рагоса на брега на езерото Серана, а на юг и югозапад — Елвира и Тудеска. В разпокъсания Ал-Расан на дребните царчета придворните поети на Алмалик от Картада го наричаха Лъва.

От всички покорени градове най-яростно се бунтуваше Фезана — три пъти за седем години. Всеки път наемниците на Алмалик се връщаха — и светлокосите, и забулените, и всеки път мухите и лешоядите пируваха върху телата на разпънатите по крепостните стени.

Ала напоследък иронията на съдбата се проявяваше още по-остро и в друго. Свирепият Лъв на Картада беше принуден да признае, че има и други също толкова опасни зверове. Джадитите от севера може и да бяха по-малобройни и разкъсвани от междуособици, но не бяха слепи, когато се появеше благоприятна възможност. Фезана вече втора година плащаше дан на крал Рамиро от Валедо. Алмалик не можеше да се опълчи срещу това, ако искаше да избегне риска от война с най-силния джадитски крал. Той беше твърде зает да държи в покорство градовете в разпокъсаното си царство, да усмирява бандитите, бродещи из южните хълмове, и да се противопоставя на цар Бадир от Рагоса, който беше достатъчно богат да купи собствените му наемници.

Крал Рамиро може и да властваше над пастири и прости селяни, но тамошното общество беше организирано така, че да води война, пък и с Конниците на Джад шега не биваше. Единствено мощта на халифите на Ал-Расан, властвали в Силвенес в продължение на три столетия, се беше оказала достатъчна, за да завладеят по-голямата част от полуострова и да изтласкат джадитите на север. Ала за да се поддържа това положение, бяха нужни все нови и нови набези през високите плата на ничията земя и далеч не всички бяха успешни.

Ако тримата джадитски крале престанеха да воюват помежду си — брат срещу брата и племенници срещу чичо си, мислеше си Джехане, Лъвът-победител от Картада заедно с останалите дребни царчета в Ал-Расан скоро можеше да се види с намордник и кастриран.

Което не би довело непременно до нещо добро.

Още една горчива ирония. Тя като че се надяваше човекът, когото мразеше повече от всичко на света, да оцелее. Може всички ветрове да носеха дъжд на киндатите, но тук, сред ашаритите от Ал-Расан, те бяха приети и намираха подслон. След векове на скитания по земята, също като техните луни в небето, това означаваше много. Макар да плащаха тежки данъци и законите да ги ограничаваха, те все пак можеха да живеят свободно, да си търсят щастието, да вярват в каквото си искат — и в бога, и в сестрите му. А някои киндати се бяха издигнали доста високо в дворовете на местните крале.

В съветите на Децата на Джад по целия полуостров нямаше нито един киндат, който да заема по-значимо положение. Едва ли някой от тях беше останал на север. Историята им ги учеше — а те имаха дълга история, — че джадитите могат да ги търпят и дори да ги приемат с разтворени обятия във времена на благоденствие и мир, но когато небето притъмнееше и надвиснеха дъждовните облаци, киндатите отново ставаха Скитници. Тогава ги прогонваха или ги покръстваха насила в джадитската вяра, или пък срещаха смъртта в земите, над които властваше богът-слънце.

Данъкът — париас — се събираше два пъти годишно от Конници от севера. Фезана плащаше скъпо и прескъпо за това, че се намираше близо до ничията земя, таграта.

Сега поетите наричаха трите столетия на Халифата Златен век. Джехане беше слушала песните и преданията. В онези далечни дни, колкото и да роптаели хората срещу абсолютната власт или невиждания разкош на двора в Силвенес, колкото и да оплаквали ваджиите в храмовете си разтлението и светотатството, по древните пътища на север преминавали огромните армии на Ал-Расан, които после се връщали с богата плячка и роби.

Сега нямаше обединена армия, която да навлезе в ничията земя на север, и ако в последно време пустите степи бяха виждали много войници на едно място, това без съмнение бяха Конниците на Джад, бога-слънце. Джехане почти вярваше, че дори и онези последни слаби халифи от детството й са били символ на едно златно време.

Тя поклати глава и се отказа да гледа наемниците. Следващият на опашката беше каменар. Джехане прочете професията му по белия прах, покриващ дрехите и ръцете му. Съвсем изненадващо видя и подагра в сгърчените му от болка черти и изкривената поза, още преди да е погледнала мътната, млечнобяла урина, която беше донесъл. Беше необичайно работник да има подагра. В каменоломните най-честият проблем бяха гърлото и дробовете. Искрено заинтригувана, тя отново се вгледа в човека пред себе си.

Каменарят никога не беше търсил помощта й. Както и детето на кожаря.

В този миг на тезгяха пред нея тупна тежка кесия.

— Извинете, че се натрапвам, докторе — изрече нечий глас. — Ще ми позволите ли да ви отнема малко време?

Изисканият светски тон някак не съответстваше на пазарната глъчка наоколо. Джехане вдигна поглед. Това явно беше мъжът, който се беше засмял на думите й.

Слънцето грееше зад гърба му, затова и първата й представа за него беше някак смътна — гладко обръснато лице по последна дворцова мода, тъмна коса. Не можеше да види добре очите му, но долови аромата на парфюм и видя меча на кръста му. Това означаваше, че е от Картада. Гражданите на Фезана нямаха право да носят оръжие дори между собствените си стени.

От друга страна, тя беше свободна жена, упражняваща законно професията си на законно определеното за това място, и благодарение на щедрите дарове на Алмалик към баща й не й се налагаше да се прехласва при вида на някаква си кесия, та макар и тежка, както явно беше в случая.

Раздразнена, тя си позволи малко нарушение на протокола. Вдигна кесията и му я хвърли обратно.

— Ако имате нужда от лекарска помощ, не се натрапвате. Затова съм тук. Но както може би сте забелязали, има други хора преди вас. Когато ви дойде редът, с удоволствие ще ви помогна, стига да мога.

Ако не беше толкова ядосана, може би щеше да й се стори забавно колко официален е станал езикът й. Тя все още не го виждаше ясно. Каменарят се беше изкривил на една страна и явно нервничеше.

— Опасявам се, че нямам време за подобно нещо — любезно каза картадиецът. — Ще се наложи да ви отнема от вашите пациенти и затова ви предлагам тази кесия като обезщетение.

— Да ме отнемете от пациентите ми?! — избухна Джехане.

Тя се изправи. Раздразнението се беше превърнало в гняв. Забеляза, че няколко муарди са се насочили към палатката й. Усещаше, че Велас се е изправил зад гърба й. Трябваше да внимава — той беше способен да предизвика всекиго, за да я защити.

Царедворецът се усмихна успокояващо и вдигна с примирителен жест облечената си в ръкавица ръка.

— Трябваше да кажа „да ви придружа“. Моля да ме извините. Почти забравих, че съм във Фезана, където тези тънкости значат много. Беше очевидно, че се забавлява, и това я вбеси още повече.

Сега вече можеше да го разгледа по-добре. Очите му бяха сини, също като нейните — нещо еднакво рядко срещано както сред ашаритите, така и у киндатите. Имаше гъста коса, леко начупена. Беше облечен изключително скъпо, носеше по няколко пръстена и на двете си ръце, а на едното му ухо висеше бисерна обица, която със сигурност струваше повече от всичките земни блага на хората от опашката, взети заедно. Скъпоценни камъни обсипваха пояса му и дръжката на меча, та дори и кожените му чехли. „Конте — помисли си Джехане, — префърцунено дворцово конте от Картада.“

Мечът обаче беше съвсем истински и в никакъв случай не можеше да се нарече украшение, а погледът му беше смущаващо прям.

Ала Джехане беше научена от родителите си да проявява уважение там, където то беше заслужено.

— Тези „тънкости“, както благоволихте да наречете обикновената вежливост, би трябвало и в Картада да са не по-малко важни, отколкото тук — каза тя спокойно и отметна с опакото на ръката си една къдрица от очите си. — Ще бъда тук, докато не звъннат обедните камбани. Ако действително имате нужда от лекарска консултация, ще проверя ангажиментите си за следобеда и ще видя кога мога да ви отделя време.

Той поклати глава. Двама от забулените войници се бяха приближили и чакаха.

— Споменах ви, струва ми се, че нямаме време за това.

— По тона му личеше, че продължава да се забавлява. — Може би трябваше да ви кажа, че не аз съм болният, макар че за всеки мъж би било огромно удоволствие да се повери на вашите грижи.

От опашката се чу хихикане.

На Джехане никак не й беше забавно. Знаеше как да се справи с такива положения и точно това мислеше да направи, но картадиецът продължи, без да й даде тази възможност:

— Идвам направо от къщата на един ваш пациент. Хусари ибн Муса е болен. Той ви моли да го посетите тази сутрин, преди да е започнала церемонията по освещаването на двореца, за да не пропусне възможността да бъде представен на принца.

— О! — успя само да каже Джехане.

Ибн Муса имаше камъни в бъбреците и кризите се повтаряха периодично. Навремето беше пациент на баща й и един от първите, които я приеха като негова наследница. Той беше богат, мек като коприната, с която търгуваше, и обичаше обилната храна повече, отколкото беше здравословно. Освен това беше добър, изненадващо скромен и умен и покровителството му значително й беше помогнало. Джехане го харесваше и беше искрено загрижена за него.

При неговото богатство нямаше съмнение, че търговецът на коприна непременно ще е в списъка на удостоените с честта да се срещнат с принца на Картада. Някои неща започваха да се изясняват, но не всичко.

— А защо е пратил вас? Аз познавам повечето от хората му.

— Не ме е пратил — невъзмутимо възрази непознатият. — Аз му предложих да дойда. Той ме предупреди, че това е денят, в който излизате на пазара. Бихте ли тръгнали, ако ви помолеше някой от слугите? Дори и да го познавате?

— Само ако има раждане или нещастен случай — призна Джехане.

Картадиецът се усмихна и белите му зъби блеснаха на гладкото загоряло лице.

— Ибн Муса не чака дете, хвала на Ашар и на Светите звезди. Нито пък е сполетян от нещастен случай. Доколкото разбрах, вече сте го лекували, когато е бил в подобно състояние. Той се кълне, че никой друг във Фезана не знае как да облекчи страданията му. А днес, разбира се, е… необикновен ден. Няма ли да направите изключение, само този път, и да ми окажете честта да ви придружа до дома му?

Ако още веднъж й беше предложил кесията си, тя щеше да откаже. Ако видът му не беше толкова сериозен, докато чакаше отговора й, нямаше да се съгласи. И ако някой друг, а не Хусари ибн Муса се нуждаеше от помощта й…

Когато по-късно си мислеше за този ден, Джехане си даваше ясна сметка, че в този момент и най-малкият жест би могъл да промени всичко. Много лесно можеше да каже на гладкия лъскав картадиец, че ще посети ибн Муса по-късно. И все не успяваше да се отърве от мисълта, че ако беше станало така, животът й щеше да протече по съвсем друг начин.

По-добре или по-зле? Никой не би могъл да каже. Да, ветровете духаха и носеха дъжд, но понякога освен това разпръскваха ниските облаци, забулващи небето, за да открият великолепието на изгрева и залеза или на онези ярки, вълнуващи, ясни нощи, когато синята и бялата луна прекосяваха като кралици небето, обсипано с искрящите скъпоценни камъни на звездите.

Джехане нареди на Велас да затвори и да я последва. На хората, които чакаха, каза да съобщят имената си на помощника й, за да ги прегледа безплатно в лечебницата си или на пазара след седмица. После взе стъкленицата за урина и позволи на непознатия да я придружи до дома на ибн Муса. Непознатия.

Непознатият беше Амар ибн Хайран от Алхаис. Поет, дипломат, воин. Човекът, убил последния халиф на Ал-Расан. Тя узна името му, когато стигнаха къщата на пациента й. Това беше първият голям потрес за този ден, но не и последният. Джехане така и не можа да реши дали би тръгнала с него, ако знаеше кой е.

Ако не беше тръгнала, животът й щеше да бъде друг. С по-малко вятър и по-малко дъжд. И може би с по-малко от виденията, осеняващи онези, които стоят по ветровитите върхове на света.

 

Главният слуга на ибн Муса я поздрави небрежно и веднага се обърна към придружителя й, назовавайки го угоднически по име, като едва не обърса пода с челото си; сипеше думи на благодарност като розови листенца. Картадиецът успя да вметне тихо извинение към Джехане, че не се е представил, и й се поклони изискано. Не се случваше често някой да се кланя на киндатските неверници. Ваджиите го бяха забранили на ашаритите под страх от публично бичуване.

Отрупаният със скъпоценности мъж пред нея не беше заплашен от бичуване, поне не в скоро време. Джехане си спомни кой е в мига, в който чу името му. Според някои Амар ибн Хайран беше един от най-прославените мъже на полуострова, а според други — от най-печално известните.

Говореше се и се пееше, че едва възмъжал, той съвсем сам прескочил стените на Ал-Фонтина в Силвенес, съсякъл вътре дузина стражи, добрал се до Кипарисовата градина, за да убие халифа, и после отново сам си проправил път навън, оставяйки след себе си мъртви тела. За тази услуга благодарният новопровъзгласен цар на Картада го възнаградил с голямо богатство, а властта му с годините растяла, като в последно време стигнала дотам, че му била поверена ролята на опекун и съветник на принца.

Властта, която този пост му давал, не била точно такава, каквато изглеждала на пръв поглед. Далеч не такава, приказваха злите езици. Алмалик от Картада беше импулсивен, коварен, ревнив владетел и се говореше, че не обича много големия си син. Принцът също не питаеше особена любов към баща си. Положението беше деликатно. Слуховете, които се носеха за разпътния, набиващ се в очите на всички Амар ибн Хайран — а такива слухове никога не липсваха, — през последната година бяха от малко по-различно естество.

Ала нито един от тях не беше в състояние да обясни кое беше накарало този човек лично да потърси лекарска помощ за някакъв си търговец на коприна от Фезана, само за да може той да отиде на дворцов прием. Единственото, от което Джехане можеше да си направи някакво заключение, бяха едва забележимите весели искрици в погледа му, което не беше кой знае какво обяснение.

Във всеки случай тя спря да мисли за това, дори забрави за смущаващото присъствие на мъжа до себе си, когато влезе в спалнята и видя отдавнашния си пациент. Един поглед й беше достатъчен.

Хусари ибн Муса лежеше подпрян на множество възглавници. Един слуга усърдно размахваше ветрило, опитвайки се да разхлади стаята и измъчения й обитател. Ибн Муса трудно можеше да се нарече смел човек. Беше блед, по бузите му се стичаха сълзи, а болката и предчувствието за нещо още по-лошо го караха тихичко да скимти.

Баща й я беше учил, че не само смелите и твърдите заслужават съчувствието на лекаря. Страданието беше едно за всички, напълно истинско, без значение как го понася човек. Един поглед към страдащия й пациент беше достатъчен да погълне цялото й внимание и да я накара да забрави собствените си тревоги.

Тя бързо се приближи до леглото и каза с най-решителния си глас:

— Хусари ибн Муса, днес няма да ходите никъде! Вече познавате признаците не по-зле от мене. Какво си въобразявате? Че ще станете от леглото, ще яхнете мулето и ще идете на прием?

Пълният мъж в леглото жално изохка при мисълта за подобно усилие и стисна ръката й. Двамата се познаваха отдавна и тя му позволи този жест.

— Трябва да ида, Джехане! Това е събитието на годината за Фезана! Как може да отсъствам? Какво да направя?

— Можете да поднесете най-неискрените си съжаления и да обясните, че вашият лекар ви е наредил да останете в леглото. Ако по някакви непонятни причини решите да влезете в подробности, накарайте слугата да каже, че днес следобед или вечерта ще изхвърлите камък, че болката ще бъде непоносима и едва ли ще сте в състояние дори да стоите прав и да говорите свързано. Но ако въпреки състоянието си все пак настоявате да присъствате на картадското тържество, мога само да си направя извода, че страданието вече е замъглило мозъка ви. Държите ли да сте първият, паднал и умрял в новото крило на двореца, не се съобразявайте с нарежданията ми.

Тя често използваше този тон, когато говореше с него, пък и с много от пациентите си. Мъжете, дори и най-силните, искаха да видят в лекарката властните си майки, даващи нареждания. Исхак караше пациентите да му се подчиняват със сериозността си и тежестта на красивия си звучен глас. Джехане, която беше жена, при това още млада, трябваше да използва свои методи.

Ибн Муса обърна отчаяното си лице към царедвореца.

— Виждате ли? — жално изстена той. — Какво мога да направя при такъв лекар?

Амар ибн Хайран продължаваше да се забавлява. Джехане откри, че ядът й помага да превъзмогне силното впечатление, което й беше направил. Все още нямаше представа какво толкова забавно намира този човек в положението. Може би това беше просто обичайната поза на циничен придворен. Вероятно беше отегчен от ежедневието в двора. Божиите сестри й бяха свидетелки, че на негово място тя би се отегчавала.

— Предполагам, че можете да потърсите мнението и на друг лекар. — каза ибн Хайран и поглади замислено брадичката си. — Но моето впечатление, колкото и бегло да е, е че тази невероятна млада жена много добре знае какво прави. — Той я удостои с още една блестяща усмивка. — Когато имаме повече време, трябва да ми кажете къде сте учили.

Джехане не обичаше да се отнасят с нея като с жена, когато се явяваше в ролята на лекар.

— Няма нищо за казване. В университета в Сореника, в Батиара. Две години бях ученичка на сер Резони. После ме обучаваше баща ми.

— Баща ви? — учуди се той.

— Исхак бен Йонанон — каза Джехане и с голямо задоволство отбеляза изумлението, което той не успя да прикрие. Един придворен на Алмалик от Картада със сигурност трябваше да знае за Исхак. Историята за случилото се не беше тайна.

— О! — тихо промълви Амар ибн Хайран и се вгледа в нея с вдигнати вежди. — Сега забелязвам приликата. Имате очите и устата на баща си. Трябваше да се сетя по-рано. Сигурно обучението ви тук е било още по-добро от това в Сореника.

— Радвам се, че съм на нивото на изискванията ви — сухо каза тя.

Той отново се усмихна. Явно продължаваше да се забавлява, въпреки хапливостта й. Джехане видя как зад гърба му слугата зяпна от изумление пред нахалството й. И как иначе — нали всички трепереха пред картадийците. Сигурно и тя трябваше да изпитва същото — и така си беше, но нямаше нужда всички да го знаят.

— Господарят ибн Хайран великодушно пожертва част от времето си заради мене — промълви от леглото Хусари. — Той дойде тази сутрин, както се бяхме уговорили, да разгледа някои мостри и ме намери… нали виждаш как. Когато разбра за опасенията ми, че няма да мога да отида на приема, настойчиво ме увери, че присъствието ми е важно — в гласа му прозвуча гордост, която дори болката не можеше да заглуши — и ми обеща, че ще направи всичко възможно да примами опърничавата ми лекарка тук.

— Ето, сега тя е тук и най-опърничаво настоява всички да бъдат така любезни и да напуснат стаята, с изключение на слугата и роба. — Джехане се обърна към картадиеца. — Сигурна съм, че някой от помощниците на ибн Муса ще ви бъде от полза в избора на коприна.

— Без съмнение — спокойно се съгласи мъжът. — Доколкото разбирам, вие сте на мнение, че пациентът ви не бива да ходи на приема следобед?

— Той може да умре там — рязко заяви тя.

Беше малко вероятно, но не и невъзможно и понякога се налагаше лекарят да стресне хората, за да се вслушат в нарежданията му.

Картадиецът не изглеждаше стреснат. Напротив, отново се забавляваше неизвестно от какво. Джехане чу шум откъм вратата. Велас беше дошъл с лекарствата.

Амар ибн Хайран също го чу.

— Вие имате работа. Тръгвам си, както ме помолихте. И тъй като не страдам от нищо, което би ме поставило под вашите грижи, боя се, че ще трябва да отида на освещаването на двореца. — Той се обърна към мъжа в леглото. — Не е нужно да пращате човек, ибн Муса. Аз лично ще предам съжаленията ви и ще осведомя принца за вашето състояние. Повярвайте ми, отсъствието ви няма да бъде изтълкувано като неуважение. Никой, а най-малкото принц Алмалик, не би искал да умрете, прекрачвайки прага на новия дворец.

Той се поклони на ибн Муса, после още веднъж на Джехане — за огромно неудоволствие на слугата — и си тръгна.

За кратко настъпи тишина. Джехане внезапно си спомни какво се говореше на пазара и в града — че в Картада някои благородни жени (а според слуховете и мъже) пострадали сериозно в скандалите, избухнали за благоволението на Амар ибн Хайран. Двама души загинали, а може би трима?…

Прехапа устни, после тръсна глава, сякаш да отпъди неприятните мисли. Чудеше се на себе си. Какъв смисъл имаше да си припомня всякакви празни клюки? Никога не беше обръщала внимание на подобни сплетни. Миг по-късно влезе Велас и тя се зае с работата си. Да уталожва болката, да продължава живота, да вдъхва надежда там, където няма място за надежда.

 

Този следобед в новото крило на двореца се събраха сто тридесет и девет граждани на Фезана. За случилото се този ден не след дълго вече се говореше като за Деня на рова. Ето как стана всичко.

Наскоро завършената част от двореца във Фезана беше твърде необичайна по замисъл. Обширни спални помещения за настаняване на новите муардски войници, после също толкова обширна трапезария, където да се хранят, и накрая параклис, в който да се молят. Известният на всички Амар ибн Хайран, който съпровождаше гостите през редицата стаи, беше твърде любезен, за да засегне въпроса за основанията във Фезана да бъдат настанени нови войски, но никой от събраните градски големци не се залъгваше за смисъла на това разширение на казармите.

Ибн Хайран, който водеше остроумна и безупречно светска беседа, беше твърде сдържан и по още един въпрос, особено в такъв тържествен ден — все по-явните признаци на недоволство и непокорство в града. Ала някои от гостите си разменяха крадешком тревожни погледи. Онова, което виждаха, без съмнение беше смущаващо.

Дори нещо повече.

Странният замисъл при построяването на новото крило стана още по-очебиен, когато групата великолепно облечени мъже мина през столовата и продължи по дългия коридор. Тесният тунел, предназначен за отбранителни цели, както ги осведоми ибн Хайран, извеждаше в двора, където ваджиите щяха да извършат церемонията по освещаването. Там принц Алмалик, наследникът на честолюбивото Картадско царство, щеше да приеме първите хора на града.

Благородниците и най-преуспяващите търговци на Фезана един по един влизаха в тъмния коридор, придружавани от муардските войници. В края му ги блъсваше в лицето ослепителната слънчева светлина. Те спираха и примижаваха заслепени на границата между мрака и светлината, а в това време един слуга възвестяваше тържествено имената им.

И когато поредният големец пристъпваше, примигвайки, в обления от светлина двор и понечваше да се отправи към едва различимата бяла фигура, седнала върху възглавници в средата на двора, за да поднесе почитанията си, един от двамата муарди, застанали отстрани на тунела, му отрязваше главата.

Муардите, за които това не беше нещо необичайно, като че се наслаждаваха на работата си повече, отколкото изискваха задълженията им. Разбира се, в двора нямаше никакви ваджии. Новото крило на двореца беше осветено със съвсем различна церемония.

Муардите бяха грижливо подбрани. Нямаше грешки. Нямаше викове.

Двама забулени войници подхващаха падащите тела и ги повличаха към дъното на двора, където една кръгла кула се извисяваше над новия ров, който се пълнеше с вода от отклонената река Таварес. Телата на убитите политаха във водата от един нисък прозорец. Отрязаните глави бяха натрупани небрежно на кървава камара недалеч от мястото, където седеше принцът на Картада в очакване да се срещне с най-видните граждани на най-непокорния град, който щеше да управлява един ден — ако доживееше.

Оказа се, че принцът, чиито отношения с баща му не бяха особено сърдечни, не е бил осведомен за тази основна, отдавна замислена част на следобедната церемония. С нея цар Алмалик явно преследваше и други цели. Принцът беше попитал кога ще се появят ваджиите, но никой не можа да му отговори. След като първият фезанец се появи и беше посечен, а отрязаната му глава се търколи от свличащото се тяло, принцът спря да пита.

По някое време през този тих, кървав следобед под палещото слънце, горе-долу когато лешоядите започнаха да кръжат на ята над водата, някои от войниците в окървавения двор забелязаха, че лявото око на принца играе някак странно. За муардите това беше признак на слабост, достойна за презрение. Все пак той продължаваше да седи на възглавниците си. И нито веднъж не помръдна, не каза нито дума, докато траеше всичко. Седеше и гледаше как сто тридесет и девет души, дошли да изразят почитта си към него, един по един умират.

Този тик му остана за цял живот. В минути на напрежение или на радост той се появяваше — безпогрешен знак за онези, които го познаваха, че принцът е развълнуван, колкото и да се опитва да го скрие. И напомняне — защото скоро цял Ал-Расан вече знаеше тази история — за кървавия летен следобед във Фезана.

За полуострова насилието не беше нещо ново — имаше го и по време на ашаритската победа, и преди това — но този случай беше по-особен, по запомнящ се. Денят на рова. Част от наследството, оставено от Алмалик Първи, Лъва на Картада. Част от онова, което щеше да премине към сина му.

Клането още не беше свършило, когато камбаните за пети път призоваха вярващите на молитва. По това време броят на птиците над реката и рова вече не оставяше съмнение, че става нещо лошо. Няколко любопитни деца излязоха извън града и тръгнаха на север покрай стените да проверят какво е довело толкова много птици над Фезана и тъкмо те донесоха страшната вест. Във водата имало обезглавени тела. А скоро след това от къщите и улиците на Фезана отекнаха писъци.

Разбира се, тези смущаващи звуци не проникваха през стените на двореца, а лешоядите не се виждаха от красивата сводеста столова. Когато и последният от гостите влезе в тунела, Амар ибн Хайран, човекът, убил последния халиф на Ал-Расан, тръгна към двора по същия този тунел. Слънцето вече клонеше на запад, а светлината, към която се приближаваше през дългия, прохладени мрак, беше мека, мамеща, почти достойна за поема.