Гай Гавриел Кай
Лъвовете на Ал-Расан (18)

Глава 17

Алвар де Пелино, който беше държал факела над Диего Белмонте в мрака, видя как бащата на Джехане уморено се запътва към края на селото, подкрепян от жена си, за да излезе сам през източната порта на тревистата равнина. Там той коленичи, полюшвайки се, и започна да се моли.

Към Алвар се приближи Хусари, целият покрит с кръв, пепел и пот — като него самия — и промълви:

— Това сигурно е киндатско оплакване. Под двете луни. За мъртвите.

— Онези във Фезана?

— Разбира се. Но, доколкото го познавам, и за Велас. Алвар примигва. За свой срам беше забравил за Велас.

Родителите на Джехане бяха научили едва тази вечер. Докато гледаше стария лекар, който се поклащаше напред-назад в безмълвна молитва, Алвар неочаквано изпита вече познатата увереност: не, нямаше да бъде войник.

Той можеше да убива, при това доста добре, не му липсваше нито кураж, нито умение, но кланицата на войната не му беше по сърце. Не можеше да я назове като поетите с красиви имена — великолепие, триумф на силата и смелостта, славно поле, на което истинският мъж може да потърси и да намери честта.

Нямаше представа с какво друго би могъл да се захване, но тази нощ едва ли би могла да му даде отговора. Чу стъпки и се обърна. Към тях се приближаваше Родриго.

— Алвар, ще ти бъда благодарен, ако дойдеш с мене. Тонът му беше сериозен — зад него лежеше смъртната умора на тази нощ. Диего още не беше дошъл в съзнание — Джехане беше казала, че това ще се случи не по-рано от сутринта.

— Мисля, че ще ми трябва свидетел. Добре ли си?

— Разбира се — увери го Алвар. — Но защо?

— Кралят иска да говори с мене.

Алвар преглътна.

— И аз трябва…

— Да. Трябва ми някой от моите хора. — Родриго направи слаб опит да се усмихне. — Освен ако не ти се пикае.

Спомен, жив и ярък като слънчево зайче.

Той тръгна с Родриго към мястото, където кралят разговаряше със съгледвачите. Рамиро ги видя и вдигна вежди при вида на Алвар.

— Искате да присъства и трети човек?

— Ако не възразявате, ваше величество. Познавате ли сина на Пелино де Дамон? Той е един от най-надеждните ми хора.

— Не го познавам — каза кралят, — но щом вие го цените толкова високо, се надявам в бъдеще да го опозная.

Алвар се поклони.

— Благодаря, ваше величество.

Даваше си сметка, че след днешния ден сигурно е малко плашеща гледка.

Рамиро освободи съгледвачите и тримата тръгнаха заедно към северната ограда на селото. Алвар отвори портата и излязоха в откритата равнина.

Духаше вятър. Огньовете зад гърба им бяха почти угаснали. Луните и звездите сияеха в небето над просторната равнина. Беше прекалено тъмно, за да може Алвар да види лицата на другите двама мъже. Той мълчеше — свидетел, но на какво?

— Радвам се, че се върнахте. Сигурно имате въпроси. Питайте — каза Рамиро от Валедо. — После аз ще ви кажа някои неща, които не знаете.

— Добре — хладно каза Родриго. — Да започнем със синовете ми. Как се озоваха тук? Може би няма да се радвате дълго на присъствието ми, ваше величество. Зависи от вашите отговори.

— Вашият свещеник е писал на Жеро де Шервал, висш духовник от Фериерес, който остана да презимува при нас по пътя си за Острова на Васка. Той проповядва за свещена война заедно с колегите си в Ескалу и Орведо. Знаете ли, че армията в Батиара е отплавала?

— Знам. Какво беше това писмо?

— В него се разказва за дарбата на сина ви. И се изказва предположение, че той може да ни е от полза във войната с неверниците.

— И го е написал Иберо?!

— Ще ви покажа писмото, сер Родриго. Смятате го за предателство?

— Да.

— Той си понесе наказанието — каза кралят.

— Но не от мене.

— Има ли значение? Той беше божи човек. Джад ще го съди.

Възцари се тишина.

— Продължавайте — каза Родриго. — И писмото е пристигнало в Естерен?

— Да, и де Шервал поиска разрешение да повика момчето. Това беше след случилото се в Карказия. Чухте ли вече?

— Отчасти.

— В резултат на тези събития — продължи кралят — аз наредих да се свика армията и пратих хора да доведат сина ви. Брат му настоя да дойде и той. Съпругата ви ги последва и се присъедини към кралицата. Може би и аз заслужавам наказание, сер Родриго?

Тонът и на двамата беше хладен и вежлив. Алвар имаше чувството, че присъства на покана за дуел.

— Още не знам — безизразно каза Родриго. Алвар примигна. Все пак капитанът му разговаряше със своя крал. — Какво се случи в Карказия? По-добре вие ми го кажете.

— Точно това смятах да направя. Алмалик Втори е използвал свой шпионин в двора на брат ми в Руенда, за да се опита да убие кралицата. Всичко е било хитро замислено и едва не се увенча с успех. Ако кралицата беше умряла и аз бях обвинил Санчес, всякакъв съюз щеше да бъде невъзможен, а ние щяхме да тръгнем един срещу друг. Аз едва не започнах война с Руенда. И щях да го направя, ако тя беше умряла.

— Но?

— Но лекарят д’Иниго — същият, който днес асистираше на Исхак — успя да спаси кралицата. По вида на раната той прецени, че стрелата е била отровна, и приготви лекарство.

— Значи му дължим много — каза Родриго.

— Така е. Той каза, че знае за тази отрова от писанията на един прочут киндатски лекар от Фезана.

Отново настъпи тишина.

— Разбирам — пръв заговори Родриго. — Имах намерение да ви помоля да се погрижите за сер Исхак и семейството му, каквото и да се случи.

— Не е нужно да ме молите. Вече е направено. Заради кралицата и заради сина ви. Каквото и да се случи нататък.

Пред лицето на бялата луна премина облак и мракът стана още по-дълбок.

— Д’Иниго ми каза и още нещо — продължи кралят. — Че отровата, с която е намазана стрелата, е позната само в Ал-Расан. В Руенда не разполагат с такава.

— Разбирам. И вие писахте на брат си в Руенда?

— Да. Казах му какво сме научили. В страха си, че можем да го нападнем, той избяга от срещата ни. Както вече ви казах, за малко не го направих. Ако кралицата беше умряла…

— Мисля, че ви разбирам, ваше величество.

— Санчес ми отговори. Разкрили шпионина и намерили в дома му отровни стрели. Със същата отрова. Брат ми ми беше благодарен.

— Разбира се — сухо каза Родриго. — Толкова благодарен, колкото е възможно.

— Достатъчно благодарен. Съгласи се да тръгне на юг по същото време като мене. В момента наближава Салос.

Това се казваше новина! Алвар видя, че Родриго е изненадан.

— А Халоня? — попита той. — Чичо ви?

— На път е за Рагоса и Фибас. Случи се. Свещениците най-сетне имат своята свещена война, сер Родриго.

Родриго поклати глава.

— А на мене ми се струва, че имаме три завоевателни войни.

— Естествено. — Този път в гласа на краля се усещаше хлад. — Но духовниците са с нас и ако съм сигурен, че брат ми и чичо ми няма да се обърнат назад и да тръгнат към Валедо, заслугата е тяхна.

— Както и за идването на сина ми тук, предполагам?

— Пратих да го доведат, защото в гнева си реших да използвам оръжието, което само ми се предлагаше.

— Той е дете, а не оръжие, ваше величество.

— Той е и едното, и другото, сер Родриго. Съжалявам, но страната ни е във война. Колко годишен бяхте вие, когато за пръв път потеглихте с армията на баща ми редом с Раймундо?

Не последва отговор, само вятърът прошумоля във високата трева.

— Такава е историята. Трябва ли да си понеса наказанието? — меко попита крал Рамиро. — Надявам се, че не. Вие сте ми нужен, сер Родриго. Тази нощ Валедо няма конетабъл, няма военачалник, а сме насред Ал-Расан.

Алвар пое дълбоко дъх. Никой от двамата мъже дори не го погледна, все едно го нямаше с тях.

— Вие споменахте името на покойния си брат! — каза Родриго внезапно и гласът му вече не беше шепот.

Алвар потрепери. Беше много уморен, а нощният вятър ставаше все по-хладен, пък и раните го боляха, но не беше това причината.

— Винаги съм бил сигурен, че рано или късно ще стигнем дотук — каза Рамиро.

В този миг Алвар осъзна, че кралят го гледа преценяващо. Ето за какво беше нужен на Капитана!

Когато крал Рамиро заговори отново, тонът му беше напълно променен.

— Вие искрено го обичахте, нали? Не мога… никога не бих могъл да разбера защо всички толкова обичаха Раймундо. Дори и баща ми. Той му даде Валедо. Кажете ми, сер Родриго, отговорете ми този път на мене: наистина ли мислите че Раймундо щеше да бъде по-добър крал от мене, ако беше останал жив?

— Това няма значение — отговори Родриго със същия напрегнат шепот.

— Има значение! Отговорете ми!

Тишина. Вятър и стремителни облаци над главите им. Алвар погледна Капитана и внезапно го осени: той се боеше!

— Не мога да ви отговоря — отвърна Родриго. — Той умря твърде млад. Няма как да знаем в какво щеше да се превърне. Знам какво искате да кажете. Че имаше повече чар, отколкото сила. Че беше себичен, неразумен и дори жесток. Вярно е. Беше от всичко това по малко. Но Джад ми е свидетел, че аз познавах само другия човек, за когото животът беше тържество. Вие се оказахте далновиден и силен крал, ваше величество, не бих могъл да ви го отрека. Но аз наистина обичах брат ви. Бяхме млади и заедно в изгнание, после се завърнахме триумфално у дома… и аз винаги съм бил сигурен, че е убит.

— Убит е — каза крал Рамиро.

Алвар преглътна мъчително.

Родриго неволно вдигна ръка и докосна челото си. Остана така за миг.

— И кой го уби? — запита той с прекършен глас.

— Гарсия де Рада. — Гласът на краля беше спокоен. — Вие винаги сте го подозирали, нали?

Алвар си спомни същото това село няколко месеца по-рано. Бича на Родриго, оставящ червена резка на бузата на Гарсия. Лаин Нунес, опитващ се да успокои яростта на Капитана. И жестоките думи — обвинението в убийството на краля.

— Гарсия е бил — на колко? На седемнайсет или осемнайсет? — попита Родриго. — По заповед на брат си ли е действал?

Рамиро се поколеба.

— Казвам ви истината, сер Родриго, повярвайте ми. Отговорът ми е, че не знам. Дори и тази нощ, когато Гонзалес е мъртъв, пак не бих могъл да ви кажа със сигурност. Мисля, че не. Струва ми се, че граф Гонзалес не е виновен за пролятата кръв на брат ми.

— Боя се, че не споделям вашето мнение. Кой на осемнайсет години ще се осмели да убие краля си, ако не го тласнат към това?

— Не знам — повтори Рамиро. — Но трябва ли да ви напомням, че Гонзалес де Рада умря тази нощ от ужасна смърт, защото остана до сина ви докрай?

— Той ми даде клетва миналата година — невъзмутимо отвърна Родриго. — Гонзалес беше човек, който държи на семейната чест.

— Тогава би ли убил краля си?

— Но освен това държеше и на много други неща, ваше величество. Сред тях властта и богатството. Тогава и той беше по-млад. Би могъл да го направи. Мислех, че вие ще ми кажете.

— Казах ви вече мнението си.

— Така е. Значи ни остава само един въпрос и вие знаете кой е той, ваше величество.

Алвар също вече го знаеше. Последният въпрос. Какво щеше да последва? Искаше му се да е някъде далеч оттук.

— Не обичах Раймундо — тихо каза кралят. — Нито пък Санчес. Те също не ме обичаха. Това за никого не е тайна, Джад ми е свидетел. Баща ми избра странен начин да ни възпита. Но аз знаех, че мога да направя повече за Валедо, а може би и за цяла Еспераня един ден. Нещо, което братята ми не биха могли. Знаех го. По време на изгнанието ми в Ал-Расан, когато хората идваха на юг, за да говорят с мене, аз често давах воля на яда си, че Валедо сигурно ще бъде дадено на Раймундо след смъртта на баща ми. Както и стана.

Кралят замълча за миг, после продължи:

— Много е възможно… някой от слушателите ми в кръчмите или винарните… да е останал с убеждението, че ако Раймундо умре… ненадейно, аз няма да съм особено опечален. Наистина не бях опечален. Няма да си кривя душата. Но ви се кълна в Джад, в живота на моята кралица и в каквото още пожелаете, че не съм замесен в това убийство, нито имам представа как е извършено.

— Тогава откъде знаете, че го е извършил Гарсия? — неумолимо попита Родриго.

— Той ми каза. Искаше да ми каже още, но аз не му позволих.

Родриго беше стиснал юмруци.

— И това е всичко, което направихте? Не му позволихте да ви каже докрай? Възможно ли е? Без наказание, без разкритие? За убийството на един крал? Вие направихте брат му конетабъл на Валедо. Оставихте Гарсия да си живее живота, да прави каквото му хрумне през всичките тези години, докато едва не уби жена ми и децата ми?

— Да — тихо отвърна Рамиро. — Оставих го да си живее живота. Гонзалес де Рада стана конетабъл, защото заслужаваше — не можете да го отречете — и защото вие не искахте да ми служите след смъртта на Раймундо.

— След убийството му!

Кралят разпери ръце.

— Добре, след убийството му. Гарсия никога не получи звания, постове, власт… Нищо от онова, което му се полагаше по рождение. Честно казано, мислех си дали да не наредя да го убият, защото да остане жив беше твърде рисковано, пък и изпитвах отвращение към него. Но… аз съзнавах, че е убил Раймундо, защото е бил убеден, че ще получи одобрението ми… и че е имал достатъчно основания да мисли така. Не бих могъл да убия човек за това. Да, оставих го да живее и запазих тайната. Позволих на Гонзалес да служи на мене и на Валедо. Да служи с чест. Вие бяхте човек на брат ми. Не бих ви молил за помощ и одобрение тогава, сер Родриго, няма да ви моля и сега. Мисля, че вие бяхте сляп за онова, което представляваше Раймундо, и че младостта ви беше достатъчно оправдание.

Алвар почувства промяната в гласа на краля.

— Сега не е оправдание. Вече не сме млади, Родриго Белмонте, и всички тези събития останаха в миналото. Няма да ви моля, но ще ви призова. Това, което ви казах сега, е самата истина. Ще бъдете ли мой конетабъл? Ще поемете ли командването на армията ми?

Родриго сякаш застина. Мълчанието му продължи много дълго.

— Не мисля, че миналото може да бъде забравено някога — най-сетне промълви той, но само след миг гласът му си възвърна предишната твърдост. — Да поема командването на армията ви, ваше величество, но с каква цел?

— Да превзема Фезана. И Картада. Силвенес, Лонза, Алхаис, Елвира. Всичко, което ми е по силите. — Отговорът прозвуча решително.

Алвар откри, че отново трепери.

— А после?

— А после — рязко каза крал Рамиро — смятам да отнема Халоня от чичо ми. И Руенда от брат ми. Както вече казахте, това е свещена война само на думи. Искам да си върна Еспераня, сер Родриго, и не само земите, които баща ми управляваше под непрекъснатата заплаха на халифите. Искам целия полуостров. Преди да умра, искам да видя свои моретата на юг, на запад и на север, да погледна от планините Фериерес и да знам, че земите, през които яздя, са Еспераня.

— А после?

Странен въпрос.

— А после — каза крал Рамиро — може би ще се оттегля. И ще опитам да се помиря с Джад и да измоля прошка за всичките си грехове на тази земя.

Алвар, който през тази дълга година, особено през последното ужасно денонощие, се беше борил с натрапчивите мисли за мястото си в живота, почувства как отново го обзема трепет. Това беше великолепно видение. Изгубената и покорена Еспераня отново става едно цяло, едно джадитско кралство на целия полуостров, а Валедо и неговите Конници са сърцето му. Алвар жадуваше да бъде част от това, да види как мечтата се превръща в действителност, да язди заедно с краля към моретата и в планината. Но докато сърцето му копнееше за слава, пред очите му преминаваха картини на насилие и жестокост, неотделими от мечтата на краля, кръжащи над нея като лешояди над бойно поле.

„Ще заживея ли някога в мир с всичко това?“, прободе го ненадейна мисъл и го изпълни с отчаяние.

Чу гласа на Родриго — прозвуча много спокойно.

— Можехте да ми кажете за Гарсия много отдавна, ваше величество. Мисля, че щях да ви повярвам. Сега ви вярвам. Ще ви служа, щом съм ви нужен.

Той коленичи пред краля и вдигна нагоре събраните си длани. Рамиро за миг безмълвно се вгледа в него.

— Нямаше да ми повярвате — каза той. — Винаги щяхте да се съмнявате. Трябваше да пораснем, и аз, и вие, за да ви го кажа и да ме чуете. Чудя се дали вашият млад войник е в състояние да го разбере.

Алвар се изчерви в тъмното.

— Може да се изненадате, ваше величество — каза Родриго, — но той е нещо повече от войник. Ще ви разкажа по-късно какво направи във Фезана тази вечер. Ако ще съм ваш конетабъл, имам за начало една молба: Алвар де Пелино да бъде мой вестоносец, който да предава нашите послания на Родените от звездите.

— Това е голяма чест — каза Рамиро. — Той е още много млад, а тази длъжност е опасна. — Той посочи димящото село. — Ашаритите могат да не се съобразят със законите за неприкосновеността на пратениците.

Родриго поклати глава.

— Ще се съобразят. Поне в това съм сигурен. Те държат на честта си не по-малко от нас. Дори и муардите. Вярно, по свой начин, особено родените в пустинята. А Алвар ще оправдае доверието.

Рамиро погледна Алвар с преценяващ поглед.

— А вие искате ли го? — попита той. — В това има по-малко слава, отколкото един смел млад мъж може да спечели в битка.

Алвар коленичи до Родриго Белмонте и вдигна събраните си длани.

— Искам го — каза той и в същия миг разбра, че именно това е желанието му. — Аз също съм готов да ви служа вярно, ваше величество, стига да съм ви нужен.

Кралят обхвана събраните длани на Родриго, после повтори същото и с вдигнатите ръце на Алвар.

— Нека да продължим напред — каза той — и да си върнем изгубената земя.

Видът му подсказваше, че иска да каже още нещо, но не го направи. Другите двама мъже се изправиха и всички закрачиха обратно към Орвила. Ала дори и сега мислите на Алвар не можеха да спрат насред път — и той откри, че в него напира неизреченият въпрос: „А чия земя ще бъде опустошена и отнета в тази война?“

Знаеше отговора. Това дори не беше въпрос. В сърцето на новия кралски вестоносец гордост и смразяващо предчувствие се бореха за надмощие.

Близо до селото видяха Джехане. Тя стоеше пред северната порта и ги чакаше заедно с Амар ибн Хайран. Взирайки се в нейната дребна изправена фигурка в светлината на двете луни, Алвар почувства как любовта отново го залива, едновременно сладка и горчива сред оръжията и пролятата кръв тази нощ.

 

Тя ги видя да коленичат — най-напред Родриго, после и Алвар. До нея Амар промълви:

— Сега той вече е конетабъл. — Джехане вдигна поглед към него и той продължи: — Така е по-добре и за двамата. Трябваше да се случи още преди години.

Тя хвана ръката му. Около тях още се стелеше дим, макар огънят да беше угаснал. Хусари беше с родителите й и двете деца, които бяха спасили в Киндатския квартал. Кралицата на Валедо беше отишла при тях. Беше казала, че Исхак и семейството му са нейни гости и ще останат такива, докато пожелаят. Инес беше любезна и приветлива, но си личеше, че никога не е разговаряла с киндати и не е съвсем сигурна как трябва да се държи.

Това не би трябвало да притеснява Джехане, но тази нощ тя беше особено чувствителна. По едно време дори й се искаше да попита кралицата на Валедо дали няма да се намери някое по-охранено бебе, та да го сготвят за закуска, но прекалено много деца бяха умрели тази нощ и силите й за отпор се бяха изтощили. Беше уморена до смърт.

Разбра, че Бернарт д’Иниго, лекарят от таграта, е съдействал за тази покана. Изглежда, беше спасил живота на кралицата, използвайки знанията, почерпени от трактатите на Исхак. Той сподели с Джехане, че още преди години е научил ашаритски и киндатски. Длъгнестият мрачен джадит беше добър лекар, не можеше да му се отрече.

„И защо да не е? — помисли си Джехане. — Щом си е дал труда да научи нещичко от нас…“

Това не беше честно, но тази нощ справедливостта най-малко занимаваше Джехане. Д’Иниго беше предложил той да поеме първото дежурство край сина на Родриго. Майката и братът на Диего също останаха до леглото му. Джехане не беше нужна. Валедийските лекари се грижеха за шепата оцелели. Само шепа — останалите бяха мъртви, грозно посечени.

„Те идат от пустинята — спомни си тя думите на баща си, докато гледаше обезобразените тела и усещаше миризмата на обгорена плът. — Ако искаш да разбереш Родените от звездите…“

— Кои са враговете ми? — изрече тя на глас и се огледа наоколо.

Сигурно имаше нещо в гласа й. Намек, че самообладанието е на път да й измени. Амар обви раменете й с ръка и я поведе извън селото, но Джехане продължи да се обръща към гаснещите огньове.

„Кои са враговете ми?“ Гражданите на Фезана? Муардите? Войниците от свещената джадитска армия, превърнали Сореника в руини? Валедийците, опожарили това селце миналото лято? Искаше й се да плаче, но не се решаваше.

Едната ръка на Амар беше порязана от меч. Тя прегледа раната му в светлината на факлите. Нямаше нищо опасно. Той й го беше казал, но Джехане държеше сама да се убеди. Поведе го към реката, изми раната и я превърза. Трябваше да прави нещо. Коленичила до водата, тя намокри кърпичката си в студената вода и избърса лицето си, вглеждайки се в накъсаните лунни лъчи, отразени в Таварес. Пое дълбоко хладния нощен въздух.

Двамата тръгнаха край оградата към северната порта и оттам видяха крал Рамиро с Родриго и Алвар сред тревистата равнина. Беше много късно. Нощният вятър се беше засилил.

Откъдето и да духа вятърът…

После видяха Родриго и Алвар да коленичат пред краля и да се изправят.

— Кои са враговете ми? — попита Джехане.

— Надявам се, че моите — отвърна Амар.

— А кои са твоите?

— Скоро ще узнаем, мила. Гледай и слушай. Мисля, че ще получа доста привлекателно предложение.

В гласа му се усещаше студенина, но тя знаеше, че това е неговата защита. Повече от всеки друг Джехане съзнаваше, че случилото се, колкото и да беше невероятно, беше укрепило още повече невидимата връзка между Амар ибн Хайран и Родриго Белмонте.

И сега я измъчваше предчувствието за неизбежния разрив. Тази нощ щеше да сложи край на нещо и това още повече засилваше желанието й да плаче.

Зачакаха. Тримата мъже се приближиха и тя видя, че Алвар също е ранен. Имаше кръв на рамото му. Без да каже дума, тя се приближи, разкъса внимателно ризата му и огледа раната. Той стоеше покорно и гледаше настрана.

— Амар, търсих те — тихо каза Родриго на есперански. — Имаш ли време да поговорим?

— С тебе винаги — мрачно го увери ибн Хайран.

— Кралят на Валедо ми направи честта да ми предложи поста на конетабъл.

Джехане го погледна. Амар наклони глава.

— За него също е чест, ако приемеш.

— Вече приех.

— Бадир от Рагоса ще е много разстроен — подсмихна се Амар.

— Знам. Боя се, че ще ми се наложи да го разстроя още повече.

— Как?

Зад тези кратки фрази се криеше нещо много по-дълбоко, отколкото можеха да изразят думите. Джехане стоеше до Алвар и слушаше. Вече дори не си даваше вид, че преглежда раната му. Пък и беше доста тъмно.

— Мисля, че съм облечен с достатъчно власт да ти отправя предложение от името на краля на Валедо.

„Прав беше“ — помисли си Джехане. Откъде Амар знаеше това с такава сигурност? Единственият отговор беше, че е това, което е. Родриго също.

— Предложенията винаги ме изпълват с интерес — каза Амар. — А твоите всеки път са много интригуващи.

Родриго се поколеба, търсейки думите.

— Крал Санчес от Руенда е тръгнал по реката към Салос, а армията на Халоня наближава Рагоса.

— Охо, Халоня се е вдигнала! Кралица Фруела е тръгнала да отмъщава за своя мъртъв капитан?

Крал Рамиро изкриви устни.

— Нещо такова — каза Родриго без усмивка. — Много капитани загинаха през всичките тези години.

— Уви, така е. „Войната се храни като куче със сърцата на храбри мъже.“

— Това ми е познато — внезапно се намеси кралят на Валедо. — Казал го е ибн Хайран от Алхаис.

Амар се обърна към него и Джехане разбра, че е изненадан, макар че се опитваше да го скрие.

— На вашите услуги, ваше величество. Но на ашаритски звучи по-добре.

Този път кралят не успя да скрие изненадата си. Погледна намръщено Родриго, после отново Амар. Веждите му бяха въпросително вдигнати. Родриго спокойно обясни:

— Двамата бяхме в изгнание в Рагоса по едно и също време. И служехме заедно. Той дойде тук, независимо от смъртната присъда, която го заплашва, за да измъкнем Исхак бен Йонанон и съпругата му от Фезана. Джехане бет Исхак, която виждате, е лекар на отряда ми. Муардите щяха да убият ибн Хайран, ако бяха узнали, че е в града.

— Представям си каква любов ги свързва — промълви крал Рамиро. Той беше висок, красив мъж. И познаваше поезията на Амар. — А как стоят нещата с нас?

— Точно това се опитвам да разбера — каза Родриго. — Амар, винаги сме смятали, че ако тези три армии тръгнат на юг, Язир ибн К’ариф ще премине проливите не по-късно от края на лятото или следващата пролет. Това означава, че иде краят на Ал-Расан.

— За съжаление и аз мисля така — тихо отвърна Амар.

— Кажете ми, кой ще си спомни тогава градините на Ал-Фонтина и слоновата кост в храмовете на Рагоса?

— Не мога да ти отговоря — отвърна Родриго. — Може би ти ще ни помогнеш да не забравяме, не знам. Сега имам по-неотложни грижи. Кралят заяви, че това е завоевателна, а не свещена война, макар духовниците да са с нас.

— Чудесно! — възкликна Амар с престорено въодушевление. — Значи ли това, че само онези, които ви оказват съпротива, ще бъдат разпънати или изгорени живи, докато свещениците пеят химни за възхвала на Джад?

— Нещо такова — безизразно каза Родриго.

— Алмалик от Картада е осъден — тихо се намеси Рамиро. — Заради онова, което се опита да стори на кралицата. Муардите също не могат да разчитат на милост. Не и след тази нощ. Но аз не обичам клането, нито заради тръпката, нито за да удовлетворя свещениците.

— O, нежно завоюване! — възкликна Амар с най-саркастичния си тон. — Конниците на Джад махат от седлата на щастливите ашаритски селяни. А как ще поддържате доброто настроение на храбрите си войници? Като пътем заколите някой и друг киндат? И без това никому не са притрябвали, нали така?

Родриго отказа да захапе въдицата.

— Това е война, Амар. Не сме деца. Ашар и Джад си остават и няма да минем без грозни сцени. А сега, след толкова векове и с тази армия, тръгнала за Сория, ще е още по-лошо.

— Кое може да е по-лошо от грозотата?

— Едва ли си вярваш — каза Родриго. — Но аз мога да ти отговоря поне отчасти. По-лошо е, когато хората изгубят и малкото свобода, която имат, да се докосват до други светове, защото тези светове са потънали в омраза. Това може да ни се случи занапред. — Той се поколеба. — И е твърде вероятно да се случи, Амар. И аз не храня повече илюзии от тебе. Няма да има щастливи селяни там, където премине войската. Ние ще се опитаме да завоюваме Ал-Расан, ще направим онова, което трябва да направим, и ще властваме над ашаритите така, както халифите и местните царе са властвали над джадити и киндати.

— Какво здравомислие! — каза Амар с ледена усмивка.

Беше ядосан и не се опитваше да го скрие.

— Смяташ ли, че в този момент гневът ти е насочен към онзи, който го заслужава?

— Ставате и вие — поради липса на нещо по-добро.

— Какво искаш да направя? — внезапно извика Родриго и в последвалата тишина Джехане изпита чувството, което я беше споходило месеци преди това в Рагоса — че за тези двама мъже, впили поглед един в друг, в този миг не съществува никой друг в целия свят.

Това отмина така бързо, както беше дошло, по-стремително от най-бързите коне.

— Какво искам да направиш? — повтори по-меко Амар. — Онова, което не можеш да направиш. Да се върнеш у дома. Да отглеждаш коне, да възпитаваш синовете си, да обичаш жена си. — Той се обърна към краля на Валедо. — Да превърнете страната си — цяла Еспераня, ако успеете да я обедините — в земя, която се интересува не само от война и от религиозни добродетели. Да допуснете в живота си нещо повече от бойни маршове, вдъхновяващи войниците. Да научите хората си… да проумеят смисъла на една градина, на един фонтан, на музиката.

Ибн Хайран тръсна глава.

— Простете ми. Това беше много глупаво от моя страна. Уморен съм, вие също. Вестите, които ми съобщихте, не са неочаквани, но те бележат края на нещо, което… ми беше скъпо.

— Знам — твърдо го прекъсна Родриго. — И искам да ни помогнеш да запазим част от Ал-Расан жива. Казах ти, че имам предложение. Ако кралят не възразява, предлагам ти да заемеш важни постове в Ал-Расан, както и длъжността конетабъл на Валедо заедно с мене.

Джехане чу как Алвар си пое дълбоко дъх. Кралят направи рязко, неконтролирано движение. Родриго току-що беше предложил да раздели на две властта си, за да предложи половината на един ашарит.

Амар се засмя.

— Обичаш да изненадваш хората, нали? А аз си мислех, че това е само мой порок.

Родриго остана все така сериозен.

— На мене това ми изглежда съвсем просто. Нямаме достатъчно хора да завоюваме и заселим Ал-Расан. Родените от звездите и киндатите са ни нужни — да останат тук, да обработват земята, да въртят търговия, да плащат данъци… и може би един ден да станат джадити, както нашите хора тук са приели ашаритската вяра след толкова векове. Ако тази кампания се увенчае с успех, ще бъдем малко хора на огромно пространство. За да бъдат синовете и дъщерите на Ашар спокойни и добре управлявани, са нужни хора от собствената им вяра. Много хора, но засега има само един човек, на когото мога да поверя такава власт, и това си ти. Ще ни помогнеш ли да управляваме Ал-Расан? Тази част от него, която е под наша власт?

— Много е красноречив, когато реши, нали? — обърна се Амар към краля и в гласа му пак прозвуча познатата ирония. — Успя ли да ви убеди? На вас това звучи ли ви толкова просто?

— Изненада ме — замислено изрече Рамиро. — Макар и не толкова, колкото откритието, че сте в лагера ми. Но сер Родриго действително каза някои прости истини, които аз мога да доловя не по-зле от всеки друг, надявам се. Колкото до мене, аз също предпочитам дворецът или храмът да притежават известна красота, а не да бъдат просто укрития от дъжда и вятъра. Давам си сметка какво е бил Ал-Расан. Чел съм стиховете ви и тези на други поети. Сред нас може би има такива, които жадуват за клади и разрушения. Предпочитам да излъжа очакванията им.

— А брат ви и чичо ви?

Крал Рамиро отново изкриви устни.

— Бих искал да измамя и техните надежди.

Амар се засмя. Родриго и този път остана сериозен. Джехане знаеше, че той чака отговора. И че наистина го желае. Тази нощ синът му за малко не умря. И все още можеше да умре. Родриго Белмонте не искаше да понесе още една загуба точно сега.

Смехът на Амар внезапно секна. Той потърси с поглед Джехане. Тя улови погледа му, но в тъмното не беше възможно да прочете нищо в очите му. Амар се обърна към Родриго.

— Не мога — каза той и беше ясно, че това е последната му дума.

— Тогава ще дойдат муардите! — разпалено заяви Родриго. — Ти го знаеш, Амар! Рагоса не може да устои срещу Халоня с всичките й наемници от север. А когато духовниците застанат пред стените и заговорят за свещена война…

— Знам.

— И Фезана ще падне. Това също го знаеш. Още преди края на лятото.

— Познавам този град — намеси се крал Рамиро. — Някога бях там в изгнание. И ми направиха впечатление някои неща. Ако отбранителните й съоръжения не са напълно подновени, ще мога да я превзема дори с новия й гарнизон.

— Възможно е.

— И тогава Язир и Галиб ще преминат проливите, за да ни посрещнат — продължи Родриго отчаяно. — Ал-Расан ще бъде или техен, или наш, Амар. В името на твоя и на моя бог, не може да не го виждаш! Картада, Рагоса, споменът ти за Силвенес… те не могат да бъдат спасени. Дори и ти не можеш да танцуваш между два огъня. И не може да не знаеш, Амар…

— Трябва да опитам.

— Какво?

— Трябва да опитам, Родриго. Да танцувам този танц.

Родриго дишаше тежко като кон с твърде стегната юзда.

— Толкова много ли значи вярата ви за вас? — попита крал Рамиро замислено. — Чувал съм друго. Толкова ли много значи, че сте готов да служите на онези, забулените от пустинята, като знаете как живеят и какво ще донесат на страната ви?

— Вярата ми? Аз бих го казал по-иначе, ваше величество. Моята история. Не само Ал-Расан, но и Амуз и Сория… Ашар в пустинята. Нашите мъдреци, нашите певци, халифите на изток. — Амар сви рамене. — Муардите? Те са част от всичко това. Всеки народ си има своите фанатици. Те идват, променят се и се появяват отново в нов облик. Простете ми, че казвам това, но ако един крал на Валедо — потомък на кралица Васка Блажената! — е способен да се разколебае в твърдите принципи на вярата, защо да не допуснем същото и за един забулен син на пустинята? Може би сред навяващите нега фонтани и бавните реки на Ал-Расан е възможно…

— Ти предпочиташ да бъдеш с тях — горчиво изрече Родриго.

— Като мои другари? Приятели? За луд ли ме смяташ? Родриго, приличам ли ти на луд? — Амар поклати глава. — Но какво са муардите? Същото, което е и кралица Васка, което са и повечето хора на север. Праведни, убедени, неспособни да простят. Треперещи пред всичко, което излиза извън кръгозора им. Племената били диви? Вярно е. Но, да си призная, не намирам нищо особено привлекателно и в градовете на Еспераня. Пустинята е сурово място, още по-сурово от вашия север през зимата. Ашар ми е свидетел, не чувствам никаква духовна близост със забулените, но още по-малко разбирам онези, които на колене се отправят към Острова на Васка. Дали предпочитам да бъда с муардите? Нека ти го кажа още веднъж по малко по-друг начин и да приключим с това, освен ако не искаш да се скараме на сбогуване. Ако Ал-Расан трябва да загине, аз бих предпочел да паса камили в Маджрити, отколкото овце в Еспераня.

— Не! Това не може да е последната ти дума, Амар! — Родриго тръсна глава. — Как да позволя да идеш при тях? Знаеш ли какво ще направят с тебе?

Амар отново се усмихна и тази усмивка никак не беше весела.

— Какво ще ми направят? Ще ми вземат мастилото и хартията? За начало е почти сигурно, че Алмалик Втори ще ме назначи за каид на цяла Картада. Предполагам, че един хубав ден ще се скараме с Галиб ибн К’ариф кой да води обединената ни армия и аз вежливо ще отстъпя. От сигурен източник знам, че той носи на шията си каишка, направена от човешка кожа — на онези, които не се съгласяват с него. — Усмивката му помръкна. — А после наистина не знам. Може в крайна сметка да се наложи да паса камили. Моля те, Родриго, остави това.

Той замълча за миг, после вдигна глава.

— Остава обаче въпросът за Джехане.

— Нищо подобно!

Тя беше очаквала това и беше готова, когато то се случи. Четиримата мъже се обърнаха към нея.

— Амар, ако мога да бъда сигурна, че родителите ми са в безопасност с Родриго и краля, боя се, че ще трябва да ме вземеш със себе си — иначе ще те убия преди да напуснеш лагера.

Родриго се усмихна за пръв път тази нощ и тази усмивка смекчи чертите му.

— Аха, виждам, че вече сте се запознали с жена ми.

Джехане се обърна към него.

— Да, запознахме се. Госпожа Миранда е толкова хубава и мила, колкото ми бяха казвали. Тя би ли ви оставила да заминете без нея в подобни обстоятелства, сер Родриго?

Амар понечи да възрази:

— Не е…

— Същото е! Аз не виждам разлика! — избухна Джехане. Боеше се, че умората ще я накара да се разплаче, а не искаше да го прави.

— Добре де — намеси се кралят на Валедо, — аз не искам да се меся в ничии сърдечни работи, но може ли да ми каже някой защо трябва да позволя самопровъзгласилият се каид на враговете ми да напусне лагера?

Джехане преглътна. Сърцето й заби учестено. Това изобщо не й беше минало през ума.

— Трябва да го оставите да си иде — тихо каза Родриго. Кралят се обърна рязко към него и Джехане почувства какво усилие му струва да обуздава нрава си. Онова, което току-що бе казал Рамиро, я ужаси. Всъщност войната беше започнала. Защо наистина да ги пуска? Амар беше получил своя шанс, но сега…

— Трябва? — повтори Рамиро от Валедо. — Не обичам тази дума, сер Родриго.

— Простете, ваше величество — спокойно каза Родриго, — но аз имам — ние имаме — сто и петдесет войници в армията на Рагоса. Те са в капан. Когато се разбере, че аз съм с вас и кралят на Халоня също е тръгнал на юг, царят на Рагоса ще бъде посъветван да премахне хората ми преди да са се изправили срещу него.

— Смяташ ли, че Мазур ще го посъветва да го направи? — замислено попита Амар.

— Ако не той, някой друг. Помниш ли миналата есен? Бадир те оцени колкото целия ми отряд с мене начело. Ако ги избие, ще загуби по-малко, отколкото ако ние убием тебе.

— Играеш си с думите, Родриго. Това не е справедливо.

— Не забравяй, че е война. Те са в смъртна опасност. Трябва да се опитам да намеря изход. Най-добрият начин е чрез тебе. И засега единственият. Това ще бъде цената за твоята свобода. Ще се закълнеш в честта си да осигуриш възможност на моите хора да напуснат армията на Рагоса и да дойдат тук.

— А ако не мога?

Този път отговори кралят. Гневът му беше утихнал.

— Тогава ще се закълнете в честта си да се върнете тук и да приемете моето решение. Справедливо или не, щом цар Бадир е съгласен да получи услугите ви на такава цена, същото ще направя и аз.

Това беше чудовищно в очите на Джехане, но някак неизбежно. Сякаш онзи ярък есенен ден в Рагоса, когато едва ли не на шега се пазаряха за заплатите на наемниците, водеше право към този миг сред тъмната равнина.

— Съгласен съм — тихо каза Амар.

— Можеш да ги освободиш и да се върнеш тук — бързо добави Родриго. Джехане знаеше, че не е човек, който лесно ще отстъпи, ако изобщо беше способен на това. И не би поставил гордостта над всичко. В гласа му звучеше молба.

Амар също я долови. Не можеше да не я почувства. Двамата мъже отново се погледнаха в очите, но този път предизвикателството беше изчезнало.

— Онзи ден в Рагоса с тебе отказахме да се бием един срещу друг — промълви Амар.

— Да, спомням си.

— Тогава щяхме да го направим за развлечение. Но сега светът е по-различен. Аз… съжалявам, че трябва да го кажа. Повече, отколкото мога да изразя с думи. Родриго, бих искал…

Амар се замисли за миг, после разтвори безпомощно ръце.

— Имаш избор — каза Родриго. — Тази нощ трябва да решиш. Ние ти отправихме предложение.

Амар поклати глава и за пръв път в гласа му се прокрадна отчаяние.

— Не мисля, че имам избор. Този път не. Не мога да обърна гръб на тази земя, когато я е сполетяла такава беда. Не разбираш ли? Родриго, ти единствен би трябвало със сигурност да ме разбереш. — Той се засмя и в този смях прозвуча горчива насмешка — присмиваше се на самия себе си. — Аз съм човекът, който уби последния халиф на Ал-Расан.

Родриго Белмонте сведе глава, сякаш очакваше отгоре му да се стовари мечът на палача. Амар вдигна ръка да го докосне, но след миг ръката му се отпусна безсилно.

До нея Алвар де Пелино плачеше. Джехане щеше да го обича цял живот за този плач.

 

Родителите й спяха, заспали бяха и двете деца в палатките, осигурени от кралицата. Джехане надникна вътре и после се запъти да смени Бернарт д’Иниго, както беше обещала. По това време трябваше вече да спи, но явно тази нощ не й беше писано да си легне.

Беше свикнала с това. Но тази нощ в известен смисъл беше различна от всичките й безсънни нощи досега. Тя бележеше края на всичко, с което беше свикнала.

Бернарт д’Иниго й се усмихна уморено и сложи пръст на устните си. Джехане видя, че Фернан е заспал на земята до леглото на брат си. Спеше и майка им, покрита с тънко одеяло.

— Починете си — прошепна Джехане на джадитския лекар. — Аз ще остана тук до сутринта.

Той кимна, изправи се и се олюля. Всички бяха уморени до смърт.

Диего лежеше по гръб, главата му беше подпряна на навити одеяла. Джехане коленичи до него и хвана китката му. Пулсът му беше по-ясен и забавен.

Тя се огледа, даде знак на един войник с факла да се приближи и прошепна:

— Светни ми.

Повдигна клепачите на момчето и видя как зениците му се свиха от светлината. Това също беше добре. Диего беше много блед, но нямаше треска. Превръзката беше стегната и надеждна.

Всичко се развиваше чудесно. И напук на всичко случило се Джехане не можа да потисне трепета на гордост и неверие. Това момче би трябвало вече да е мъртво. И щеше да бъде, ако животът му зависеше от Джехане или от Бернарт д’Иниго. От всеки друг лекар, когото познаваше. Но беше живо, пулсът му бе равномерен, а дишането му спокойно, защото след пет години мрак Исхак бен Йонанон още беше най-смелият и талантлив хирург на света. Кой би го отрекъл след тази нощ? Кой би дръзнал?

Джехане поклати глава. Празна суетност. Нима това значеше нещо сега? И все пак значеше. Водеше се война, хиляди хора щяха да умрат, но Исхак беше спасил един изгубен живот. Никой лекар, а най-малкото дъщеря му, не би могъл да устои на усещането, че е извоювана малка, но безценна победа над мрака.

Тя кимна и войникът с факлата се отдръпна. Джехане се настани до момчето. Беше наредила на Амар да поспи малко до сутринта. Тя самата може би също щеше да успее да дремне.

— Добре ли е той?

Беше майката. Жената на Родриго. Джехане, вгледана в нея в мрака, си спомни всички кръвожадни истории, които той й беше разказвал за нея. Пред себе си виждаше дребна, много красива жена, легнала на студената земя до детето си, а в гласа й звучеше страх.

— Добре е. Сутринта може да се събуди. Сега му е нужен сън.

Очите й бяха посвикнали с мрака и сега виждаше другата жена доста по-ясно.

— Д’Иниго ми каза, че никой досега не е правил такава операция.

— Така е.

— Баща ви… е бил ослепен, задето е спасил нечий живот?

— На майка и дете. При раждане. Трябвало е да докосне ашаритска жена, за да го направи.

Миранда Белмонте поклати глава.

— Как е възможно да си причиняваме такива неща?

— Не мога да ви отговоря, госпожо.

Настъпи тишина.

— Родриго много пъти ви е споменавал — тихо каза Миранда. — В писмата си. И всеки път ви хвали. Неговата киндатска лекарка. — Тя се усмихна. — А аз ревнувах.

— Никоя жена, която обичат колкото вас, не бива да ревнува.

— Да, знам — каза Миранда Белмонте. — Това е големият ми дар от съдбата. Ако благодарение на баща ви Диего оживее, това ще бъде втори дар. Твърде много е. Аз не съм достойна. Това ме плаши.

Този път тишината беше по-продължителна. Накрая Джехане усети, че Миранда отново е потънала в сън.

Тя остана да бди до спящото момче. Мислеше за смъртта и раждането, за зрението и слепотата, за луните, слънцето и звездите. За Ашар и Джад, които воюваха, а над киндатите, странстващи по света, падаше дъжд. Мислеше за любовта и за това, че иска един ден да има свое дете.

Чу стъпки и тутакси разбра кой е. Някъде дълбоко в себе си чувстваше, че този последен разговор предстои тази нощ.

— Как е той? — тихо попита Родриго и приклекна до нея, вгледан в лицето на сина си.

— Толкова добре, колкото е възможно. Казах на жена ти, че ще се събуди сутринта.

— Искам и аз да съм тук.

— Разбира се.

Родриго се изправи.

— Искаш ли да се поразходим?

Беше го очаквала. Откъде знаеше? Как можеше сърцето да почувства всичко това?

— Добре, но няма да се отдалечавам от него.

Отидоха до реката, близо до една малка къщичка, която Джехане помнеше. Една от малкото, които бяха оцелели миналата година. Тук братовчедът на Гарсия де Рада беше убил една жена и нероденото й дете. Всичко се повтаряше. Тук беше срещнала Родриго. Същия ден, когато срещна и Амар.

Беше много тихо. Двамата стояха и се вслушваха в плисъка на реката.

— Знаеш, че с нас родителите ти са в безопасност — каза Родриго. — Това е… най-доброто място за тях в този момент.

— Вярвам ти.

— Джехане, това може би е най-доброто място и за тебе.

Тя знаеше, че ще го каже. Поклати глава.

— Най-сигурното, но не и най-доброто.

Почувства думите, напиращи от сърцето й, но те не биваше да бъдат изречени пред Родриго.

Луните се бяха снишили на запад, а с тях и звездите. Под тях шумеше реката.

— Предложих на Хусари да остане с мене. Той се съгласи. Тази вечер се наложи малко да излъжа краля.

— Така е. Нали не мислиш, че Лаин и Мартин са неспособни сами да измъкнат отряда?

— Не. А и Хусари може да бъде не по-лош губернатор на Фезана или на който и да било град от Амар. Естествено, по свой начин.

— Ще се съгласи ли?

— Мисля, че да. Той не би служил на муардите. И ми вярва, за разлика от Амар.

Тя усети горчилката в думите му.

— Това не е въпрос на доверие, знаеш го.

— Може би. Във всеки случай, исках да съм сигурен, че ще може да си тръгне, ако пожелае. Затова измислих тази история с моите хора в Рагоса.

— Знам, Родриго.

— Не исках да си тръгва.

— Знам и това.

— Не искам и ти да тръгваш, Джехане. Когато муардите дойдат, за никой от двама ви няма да има място в Ал-Расан.

— Ще се опитаме да си намерим.

Той чакаше и тя най-сетне изрече думите, които напираха в нея.

— Аз няма да го оставя, Родриго. Чу го да си поема дълбоко дъх.

Загледана в тъмната вода, Джехане промълви:

— Бях под прозореца ти в нощта на карнавала. Стоях дълго и гледах светлината в стаята ти. Едва не се качих.

Почувства как той се обръща към нея, но продължи да се взира в реката.

— Защо не го направи? — попита той с променен глас.

— Заради онова, което ми каза през деня.

— Спомням си. Тогава купувах пергамент. Какво ти казах, Джехане?

Тя вдигна поглед към него. Беше тъмно, но познаваше чертите му.

— Каза ми колко много обичаш жена си.

— Разбирам — промълви той.

Джехане се извърна. Трябваше. Бяха стигнали мига, в който погледите трябваше да замълчат. Джехане изрече тихо към реката, към мрака около тях:

— Грешно ли е, невъзможно ли е една жена да обича двама мъже?

Гласът му долетя до нея след цяла вечност.

— Не повече, отколкото за един мъж.

Джехане затвори очи.

— Благодаря ти — промълви тя, опитвайки се да задържи мига. — И сбогом.

Мигът беше отлетял. Светът отново се движеше — времето, течащата река, луните. И онова невидимо и неизречено, каквото и да бе то, което витаеше около тях, сякаш се сниши и леко се отпусна на тревата край тъмната вода.

— Сбогом — каза той. — Бъди благословена, където и да те отведе пътят ти. Скъпа моя.

И прошепна името й.

Не се докоснаха. Върнаха се заедно там, където Диего, Фернан и Миранда спяха след всички тревоги на изминалия ден. Родриго остана за миг, вгледан в лицата на близките си, после тръгна към палатката на краля, където се решаваха въпросите на войната.

Тя го изпроводи с поглед. Видя го да вдига платнището на палатката. Силуетът му се очерта в светлината на факлите, после изчезна.

Сбогом. Сбогом. Сбогом.

 

Диего отвори очи малко преди слънцето да изгрее.

Беше много слаб и явно страдаше от силна болка, но позна родителите си и дори се опита да се усмихне. Фернан коленичи до него и хвана ръцете му. Бернарт д’Иниго стоеше зад тях и се усмихваше щастливо. После дойде Исхак да види пациента си, да премери пулса му и да опипа раната.

Джехане не беше нужна и се възползва от момента да отведе майка си настрана и да й обясни какво смята да направи и защо. Оказа се, че Елиане и Исхак вече са го научили от Амар.

Той ги беше чакал пред палатката да се събудят. В паметта й изплува онзи летен ден, когато Амар беше коленичил пред баща й в кабинета му. Двамата се познаваха отдавна, а Амар ибн Хайран не беше човек, който ще отведе дъщеря им, без да им каже дума.

Тя се запита какво ли са си казали. Най-изненадващото беше, че никой не възрази. Майка й никога не пропускаше да каже какво мисли, но сега Джехане се канеше да ги напусне и да поеме незнайно накъде с един ашарит, по време, когато войната беше на прага им, а майка й не се опитваше да я разубеди.

Това беше още едно мерило за променящия се свят.

Майка и дъщеря се прегърнаха. Очите им бяха сухи, но когато баща й я притисна до гърдите си, Джехане не издържа и се разрида.

Алвар де Пелино стоеше безмълвно наблизо и в очите му се четеше всичко неизречено. Тя погледна Хусари, после Родриго.

Извърна се към Амар, който я чакаше на коня си, и кимна. Двамата поеха заедно на изток към Фезана и я подминаха. Димът все още се виеше над града и се издигаше в ясното небе.

Тя се обърна назад само веднъж, но Орвила беше изчезнала от погледа. Вече не плачеше. Преди една година беше поела по същия този път с Алвар и Велас. Сега с нея беше само един мъж, но той струваше колкото сто и петдесет, взети заедно.

И много повече от това, измерено с мярката на сърцето й.

Тя приближи коня си до неговия и му протегна ръка. Амар свали ръкавицата си и пръстите им се сплетоха. Яздиха така дълго, докато облаците пред тях бавно не се вдигнаха и сивото утро не се смени с ярка светлина.

— Камилар в Маджрити? — внезапно си спомни тя.

Той се засмя и смехът му огласи огромната равнина.

Малко по-късно тя му зададе съвсем различен въпрос и този път в гласа й нямаше смях.

— Какво каза на баща ми? Поиска ли благословията му?

Той поклати глава.

— Твърде много е. Казах им, че те обичам, и ги помолих за прошка.

Тя продължи да язди мълчаливо, осмисляйки думите му. Накрая едва чуто промълви:

— Колко ли време ни е дадено?

— Не знам, мила — тихо отвърна той. — Ще направя всичко, което ми е по силите, да ни стигне.

— Никога няма да ни стигне, Амар. Разбери го. И цялото време на света не би ми стигнало.

Вечер, когато спираха за почивка, се любеха със страст, каквато Джехане не познаваше дотогава.

След десет дни езда срещнаха армията на Рагоса, поела към Картада, и времето в прекрасния Ал-Расан полетя в галоп към своя край.