Гай Гавриел Кай
Лъвовете на Ал-Расан (15)

Глава 14

Късно през тази безумна нощ, дълго след като синята луна се беше вдигнала високо в небето, за да поеме по дългия си път сред звездите, котката откри Алвар.

Той се беше отделил от останалите. Лаин беше отвлечен от стадо полски мишки, които с кикот го помъкнаха нанякъде, без да се вслушват в неубедителните му протести. Точно този смях ги издаде — бяха момичетата, които сервираха в любимата кръчма на отряда. От известно време те бяха взели стария сърдитко на подбив и не пропускаха случай да му се заканят какво го чака в нощта на карнавала.

Лудус с неговото безкрайно любопитство беше спрял на един ъгъл да наблюдава някакъв вълк, който гълташе огън, и така се беше заплеснал, докато се опитваше да разгадае фокуса, че после не успя да открие другарите си. Алвар не беше съвсем сигурен кога и къде се изгубиха с Мартин, а великолепният паун, скриващ търговеца на коприна, като че потъна вдън земя. Беше много късно. Алвар беше пил доста повече, отколкото беше разумно.

Не можа да открие никъде Джехане. Отначало си мислеше, че ще я познае по походката, но тълпата по улиците ставаше все по-гъста и необуздана и понякога му беше трудно да разбере дали човекът до него е мъж, или жена. През цялото време си напомняше, че тя знае как е маскиран, и че ако продължи да върви, все някъде ще се срещнат, за да се поздравят, да се посмеят заедно. И може би да разменят целувка в тази необикновена нощ. Мислите му постепенно бяха поели в опасна посока.

Твърде много свобода го заобикаляше, твърде далеч бяха стигнали буйството и безумието, обзели тази нощ улиците на Рагоса. Те го караха да тръпне от желание и от нещо много по-сложно и непреодолимо.

Сам, далеч от дома, заобиколен от птици и приказни създания, които никога не бяха съществували, той бродеше сред сергиите с храна и вино, край музикантите, свирещи под светлината на оранжевите и кехлибареножълти факли, на синята луна и звездите. Зажаднял за утеха, за взаимност, за всичко онова, което този труден, изменчив свят би могъл да му поднесе.

Но намери нещо съвсем различно.

Една верижка.

Тя се плъзна върху маската му на орел и се стегна около врата му, докато Алвар гледаше група танцьори в една градинка близо до казармите. Те се докосваха и се притискаха един в друг по начин, който до тази нощ му се беше струвал немислим. Опита се да си представи, че и той се включва в танца, но се отказа. Не и синът на войник от северно Валедо!

Точно в този момент верижката се наниза върху него изотзад и се стегна около врата му. Алвар се обърна светкавично. В първия миг не видя нищо — наблизо премина някой със запален факел, — но това не трая дълго.

— Ще трябва да си помисля дали да не се разсърдя сериозно — каза лъскавата котка, която беше видял предния ден. — Трябваше ти да ме намериш, валедиецо. А вместо това…

Тя беше отрупана със скъпоценности, освен онези, които вървяха заедно с маската, но затова пък облеклото й беше съвсем оскъдно и прилепваше плътно към тялото й. Гласът изпод маската приличаше изумително на котешко мъркане.

— Търсих те! — заекна Алвар и се изчерви под маската.

— Добре — промърмори тя. — Това донякъде изкупва вината ти. Но не изцяло. Не трябваше аз да те гоня.

— Как ме позна? — попита той, опитвайки се да си възвърне самообладанието.

— Мъж с твоето телосложение и с ашаритски чехли? Не е трудно, войнико! — Тя стегна още малко верижката. — Сега си мой, разбра ли? Тази нощ мога да правя с тебе каквото си поискам.

Алвар усети, че устата му е пресъхнала. Не каза нищо, пък и не се налагаше. Зърна усмивката й под маската. Тя тръгна и той я последва, без да знае накъде го води.

Оказа се, че никак не е далече — точно зад ъгъла, в една голяма къща, която гледаше към същата градинка като казармите, близо до двореца. Минаха през висока двойна врата, прекосиха осветения от факли двор и се качиха по стълбите. Къщата беше изискана. Облечени в черно слуги, маскирани като дребни горски животни, мълчаливо ги наблюдаваха.

Онова, което последва в голямата спалня с балкон, гледащ към парка, огромна камина и широко легло с балдахин, се превърна за Алвар в едно от най-дългите пътешествия в живота му.

 

Джехане отново беше сама. Беше оставила четирите заека на езерото, макар и малко неохотно — все пак бяха забавни — но нямаше никакво намерение да споделя нарастващата им близост и по едно време просто се измъкна от лодката, на която се бяха качили.

Манерката с вино още беше у нея, но тя беше спряла да пие. Сега умът й беше бистър, дори прекалено. Докато вървеше по нощните улици установи, че карнавалът въпреки всичко е място, където не можеш да се скриеш от себе си.

По едно време й се мярна великолепната маска на Хусари. Търговецът на коприна танцуваше с още няколко души. Всъщност беше в центъра на кръга и ловко подскачаше, а тълпата му ръкопляскаше със смях. Джехане постоя край тях, усмихната зад маската на сова. Достатъчно дълго, за да види как маскирана като лисица жена се приближи до пауна, обви внимателно ръце около шията му, за да не му смачка перата, и двамата се заизвиваха в грациозен танц.

Погледа още малко и си тръгна.

На пръв поглед движението й беше безцелно — шумящата тълпа я понесе край сергиите и пред прозорците на кръчмите, откъдето долиташе музика, към една каменна пейка пред някаква огромна сграда. Хорският поток край нея не секваше.

Не, движението й съвсем не беше случайно. Честна към себе си — и тази нощ, и всички останали — Джехане знаеше накъде я водят, макар и бавно, стъпките й, къде свършва криволичещата й пътека. Не можеше да се преструва, че е щастлива и й е леко на душата. Сърцето й биеше учестено и лекарят в нея без труд определи диагнозата.

Тя стана от пейката, сви зад ъгъла и тръгна по улицата към палата, където бяха най-хубавите къщи. Докато минаваше край една красива, изящна фасада, видя мъж и жена да влизат и вратата да се затваря зад тях. Проблесна някаква верижка и това смътно й напомни нещо, но тя предпочете да не се задълбочава.

Малко по-късно стигна до голяма сграда с редица факли на стената, наредени на равно разстояние, но прозорците и малкото украшения по фасадата не бяха осветени. Светеше само един прозорец и тя знаеше чий е.

Джехане стоеше на отсрещната страна на улицата, без да забелязва хората, които минаваха край нея, и се взираше в тази едничка светлина на горния етаж.

Някой беше сам и буден тази нощ.

Някой пишеше на новия си пергамент. Не за да иска откуп. Пишеше до дома. Джехане се взираше през дима на факлите и се опитваше да надникне в собственото си сърце, да разбере и да приеме онова, което беше в него.

Дребен мъж, причудливо маскиран като жител на Карч, с руса перука и буйна жълта брада, мина край нея, понесъл на ръце дългокрака жена, забулена като муард.

— Пусни ме! — викаше жената и се смееше. Двамата продължиха по улицата, осветена от факлите и лунните лъчи, и се скриха зад ъгъла.

На вратата на казармата би трябвало да стои някой от войниците. Онзи, който е имал лошия късмет да изтегли късата клечка и да остане на пост половината нощ. Който и да беше, щеше да я пусне. Всички я познаваха. Тя щеше да му каже коя е и щеше да влезе, да изкачи стълбите, после следващите, и да се озове пред онази последна врата, зад която гореше свещта.

Щеше да й отговори неговият глас. Без тревога. Тя щеше да каже името си и щеше да настъпи тишина. Той щеше да стане иззад писалището си, щеше да остави писмото до дома и да отвори вратата. С поглед, потопен в сивите му очи, тя щеше да влезе в стаята му и да свали най-сетне маската, за да намери… какво?

Светилище? Убежище? Място, където да се скрие от истината за тази нощ и за всички други нощи?

Застанала сама насред улицата, Джехане поклати глава и несъзнателно сви рамене. Жест, по който всеки би я познал.

Изправи рамене и пое дълбоко дъх. Беше нощта на карнавала. Времето да се скриеш от другите, но не и от себе си. Тя разбра колко важно е било да дойде тук. Да постои така с поглед, впит в осветения прозорец, да си представи как се качва по извитата стълба при мъжа в онази стая. Беше важно да признае някои истини, колкото и трудни да са. И после да се обърне и да си тръгне. И този път наистина да скита безцелно, сама сред безумието на нощните улици. Не безцелно, не, а да търси и да чака да бъде намерена.

Ако беше съдено. Ако можеше да се случи това някъде между луната, светлината на факлите и мрака.

Когато се отдръпна от каменната стена и обърна гръб на стаята горе с нейната бледа светлина, от сянката се отдели друга фигура и я последва.

А след нея тръгна още една, незабележима сред шумните тълпи, докато този танц, стар като света, вървеше към своето начало и край.

 

Тя стоеше пред двореца и гледаше как двама фокусници търкалят огнени колела. Изведнъж някой зад гърба й каза:

— Мисля, че манерката ми остана у вас. Гласът беше нисък и приглушен иззад маската. Дори и сега тя не беше съвсем сигурна. Обърна се. Не беше еленът.

Пред нея стоеше лъв — царствен, със златна грива.

Джехане примигна и отстъпи. Блъсна се в някого. Ръката й, която посягаше към манерката, се отпусна.

— Грешите — каза тя. — Наистина имам една чужда манерка, но ми я остави елен.

— Бях елен — тържествено заяви лъвът, после гласът му внезапно се промени. — Уверявам ви, че вече няма да бъда такъв.

Имаше нещо в интонацията му, нещо, което не можеше да се сбърка. Този път вече беше сигурна. Сърцето й заби учестено.

— Защо? — попита тя, опитвайки се да овладее гласа си. Беше благодарна за тъмнината, за приглушената светлина, за маската, скриваща лицето й.

— Рогата ми пречат да минавам през вратите — отвърна лъвът. — И по едно време целите бяха накачени с какво ли не — шапка, манерка, даже и факел. Едва не се подпалих.

Тя се засмя, колкото и да не й беше до смях. Гласът отново се промени.

— Вече е късно, Джехане — каза мъжът, който най-сетне като че ли я беше открил. — Може би дори прекалено късно. Но какво ще кажеш да повървим двамата, само ти и аз?

— Как ме позна? — попита тя, избягвайки отговора. Без да зададе онзи по-труден въпрос, който неизбежно следваше. Още не. Сърцето й биеше обезумяло в гърдите. Като барабан.

— Бих те познал дори да е тъмно като в рог — много бавно отвърна Амар ибн Хайран. — Бих усетил присъствието ти до мене навсякъде в този свят. Това достатъчно ли е като отговор, Джехане? Или е твърде много?

За пръв път тя долови неувереност в гласа му и това отново я изпълни с трепет.

— Защо да е прекалено късно? — попита. — Синята луна едва се е вдигнала. До края на нощта има много време.

Той безмълвно поклати глава. Наоколо гръмна смях — фокусниците бяха измислили нещо ново.

— Мила моя, бил съм в живота си и други неща освен елен на карнавала — каза ибн Хайран.

Тя разбра. При цялата му хапливост и ирония не можеше да му се отрече едно — никога не подценяваше интелигентността й.

— Знам — каза Джехане. — И точно то е причината да се боя.

— Точно за това говорех — простичко каза той.

Всички онези истории. Години наред като младо момиче беше слушала против волята си сплетните, които се разнасяха из Фезана. По-късно, вече жена, далеч от дома, отново беше чувала неведнъж същите разкази. Нови имена, нови обстоятелства, а мъжът беше същият. Ибн Хайран от Алхаис. От Картада.

Джехане гледаше мъжа с маска на лъв пред себе си и нещо леденостудено, болезнено сви гърдите й там, където лудо блъскаше сърцето й.

Той беше убил последния халиф на Ал-Расан.

Очите му проблясваха зад маската в светлината на факлите. На дневна светлина щяха да бъдат сини. Джехане осъзна, че той чака да проговори.

— А трябва ли да се боя? — попита тя най-сетне.

— Не повече от мене, Джехане — тихо отвърна той.

Именно това искаше да чуе. От това имаше нужда. Все още замаяна и невярваща, тя хвана ръката му и промълви:

— Да вървим.

— Къде искаш да отидем? — попита той, нагаждайки стъпките си към нейните.

— Някъде, където ще сме сами — решително отвърна тя и стисна ръката му още по-здраво. Най-сетне беше стигнала там, където се стремеше сърцето й от онзи летен ден във Фезана. У дома. — Някъде, където ще можем да свалим маските и да бъдем самите себе си.

— Колкото и да сме грешни?

— А как иначе? — отговори тя на въпроса с въпрос, откривайки с изненада, че лудото биене на сърцето й се забавя в мига, в който хвана ръката му. Внезапна догадка я накара да забави крачка. Тя се поколеба за миг, но вярна на себе си, не можа да премълчи въпроса. — Беше ли с мене одеве, когато стоях пред казармите?

Той не отговори веднага.

— Най-умна от всички жени — каза най-сетне. — Родителите ти могат да се гордеят с тебе. Да, бях там. Вече бях решил, че няма да се приближа до тебе, докато сама не направиш избора си.

Тя поклати глава и отново здраво стисна ръката му. Прониза я закъснял страх — можеше да се качи по онези стълби!

— Това не е изборът, за който си мислиш. Трябваше да реша дали да се скрия, или не.

— Знам — каза той. — Прости ми, мила, но наистина го знам.

Тази искреност лесно би могла да нарани гордостта й. Но тя му прости, защото сега, в тази нощ на маските, играта на криеница беше свършила. Хубаво беше, че той го е разбрал. Че я беше намерил и се беше осмелил да се приближи.

Стигнаха къщата му. Той отключи вратата — слугите бяха освободени, за да се насладят и те на карнавала — и прекрачиха прага заедно.

Откъм улицата ги наблюдаваха и ги видяха да влизат в къщата. Човекът беше вървял след Джехане и знаеше кой е лъвът. Той се поколеба, после реши, че вече може да я остави. Замисли се дали да не остане още малко навън, но се отказа. Беше уморен до смърт, пък и не беше сигурен, че удоволствията на карнавала са му по сърце.

Зири се върна в казармите, поговори си малко с дежурния на вратата и отиде да си легне. Заспа почти мигновено, сам в огромната стая. Всички останали бяха навън.

В къщата на Амар ибн Хайран слугите бяха оставили две запалени факли в преддверието, а в нишите по стените горяха свещи. Преди да се качат по стълбите, двамата свалиха маските си и Джехане най-сетне видя очите му.

Този път той се приближи към нея и целувката им съвсем не беше същата като във Фезана, пред отворения прозорец.

Тя откри, че сърцето й отново бие лудо и трепетът се е върнал.

Качиха се по стълбите и още веднъж се целунаха пред вратата на спалнята, под която се очертаваше осветена ивица. Ръцете му, силни и сигурни, я обгърнаха и тя почувства как желанието я изпълва като буйна река, прииждаща в мрака.

Устните му се откъснаха от нейните и се доближиха до ухото й.

— В стаята ми има някой — прошепна той. — Свещите не трябваше да са запалени.

Сърцето й подскочи и замря, после отново заблъска лудешки.

Бяха се качили мълчаливо, пред спалнята също не бяха разменили нито дума. Онзи, който беше вътре, сигурно беше чул отварянето на вратата, но не знаеше, че Амар не е сам. Тя го попита с поглед какво да правят и устните му отново се доближиха до ухото й.

— Искали са да разбера, че са тук. Нямам представа кой е. Влез в съседната стая. Балконът е общ. Остани там и слушай. И внимавай!

Тя кимна.

— А ти… — прошепна само с устни. — Искам те после цял и невредим.

Той се засмя беззвучно.

По-късно Джехане щеше да си спомни колко спокоен беше. Нито следа от страх. Беше озадачен, заинтригуван, може би донякъде нащрек, но не и обезпокоен. Джехане се запита коя ли жена може да го чака. Или беше мъж?

Тя отвори съседната врата и тихо се вмъкна в тъмната спалня. В мига, в който затваряше, чу гласа на Амар:

— Кой е? Какво търсите в къщата ми? Чу и отговора, който последва.

 

Вратата откъм улицата лесно можеше да бъде отключена, а слугите бяха излезли и свещите осветяваха коридора, така че да намерят спалнята му не бе трудно.

Ибн Хайран, изцяло завладян от усещането за жената, която току-що беше държал в прегръдките си, напразно се опитваше да отгатне кой е неканеният гостенин в стаята му. Прекалено много бяха възможностите.

След близо двадесетгодишен опит в подобни загадки той все пак се оказа неподготвен.

Вратата се отвори почти в мига, в който отвори уста. В светлината на свещите изникна фигурата на мъж без маска.

— Най-сетне — с усмивка проговори Алмалик Втори от Картада. — Вече се боях, че напразно съм бил толкова път.

Въпреки цялото си прословуто самообладание Амар трябваше да положи неимоверно усилие да скрие изненадата си. Той се усмихна и се поклони.

— Добро утро, Малик! Ваше величество. Каква изненада! Сигурно сте пътували дълго.

— Почти две седмици, Амар. Пътищата са лоши.

— Много ли се измъчихте?

Любезен въпрос, зададен само за да печели време. Ако хванеха Алмалик от Картада тук, в Рагоса, съотношението на силите в Ал-Расан щеше да се промени като с магическа пръчка.

— Понася се. — Младежът, който беше поверен на неговите грижи цели три години, отново се усмихна. — Ти никога не ми позволи да се размекна, пък и още не съм бил достатъчно дълго цар, та да се променя чак дотолкова. — Той замълча за миг и Амар осъзна, че царят съвсем не е толкова спокоен, колкото се опитваше да изглежда. — Разбираш, че втора такава възможност няма да ми се удаде.

— Изобщо не бих допуснал, че ще го направиш — каза ибн Хайран, без да си криви душата. — Прекалено голям риск поемаш, Малик.

В същия миг в душата си той благодари на всички възможни божества, че Джехане не е тук — и се помоли наум да стои тихо. Алмалик не можеше да си позволи някой да научи за идването му и всеки, който го видеше, беше в смъртна опасност. Ибн Хайран не можеше да не се запита дали това не се отнася и за него.

— По-добре да вляза — каза той.

Царят на Картада се отдръпна и Амар влезе в стаята си — и видя, че вътре чакат двама муарди. Всичко му се струваше някак нереално. Той все още се опитваше да приеме факта, че Алмалик се е решил да дойде, ала когато се обърна към него и го погледна в очите, цялата истина блесна пред него. Недоумението му изчезна, за да отстъпи място на нещо още по-тревожно.

— Никой освен тебе вече не ме нарича Малик — тихо каза царят на Картада.

— Простете ми. Лош навик. Разбира се, ваше величество, веднага спирам.

— Не съм казал, че това ме обижда.

— Дори и така да е… все пак сте цар на Картада.

— O, да! — промърмори Алмалик и се отпусна в ниското кресло до леглото. Не беше особено изящен, но бе висок и добре сложен. — И представи си, първото ми царско решение беше да изгоня човека, от когото най-много се нуждая.

Това обясняваше всичко.

Ибн Хайран отбеляза, че поне в това не се е променил. Беше си все така прям, както навремето. Амар така и не можа да разбере дали това е признак на сила, или е тактиката на слабия — да принуди по-силните си приятели да компенсират уязвимостта му. Клепачът му играеше.

— Дори не си коронясан — тихо каза ибн Хайран.

Не беше подготвен за този разговор, това беше все по-очевидно. Не и тази нощ. Беше очаквал от нея нещо съвсем различно. Беше стоял в сянката, затаил дъх като момче, докато Джехане се взираше нагоре в осветения прозорец, и започна да диша свободно едва когато я видя да свива рамене и да се отдалечава някак умиротворена и спокойна сред глъчката на карнавала.

Никога не беше мислил, че ще му е нужна смелост да се доближи до жена.

— Не очаквах да те намеря сам — подметна Алмалик.

— Какво те учудва? — попита ибн Хайран предпазливо. — На днешните срещи им липсва… изтънченост, не мислиш ли?

— Не знам, Амар. На мене ми се видя доста весело. Известно време бяхме навън и те търсихме, но разбрахме, че е безнадеждно. По-лесно се оказа да платим, за да разберем къде е къщата ти, и да те чакаме тук.

— Наистина ли си дошъл в Рагоса с надеждата да ме откриеш по улиците по време на карнавала?

— Дойдох, защото не виждах друг начин да поговоря с тебе достатъчно бързо. Когато потеглихме, знаех само, че имам нужда от тебе. Между другото, пътувам почти сам. С мене са само тези двамата и още половин дузина, колкото да стигна спокойно дотук. Няма други. Дойдох да ти кажа някои неща. И да те помоля да се върнеш.

Ибн Хайран мълчеше. Очакваше го, а напоследък се боеше, че това може да се случи. Той беше опекун и наставник на този младеж, наследника на картадийския престол. Беше положил големи усилия да направи Алмалик ибн Алмалик достоен за тази роля. Не обичаше да признава, че се е провалил. И дори не беше сигурен, че наистина се е провалил. Предстоеше му трудно решение.

Той отиде до бюфета, като почти изблъска единия от муардите. Мъжът не помръдна и не го удостои с поглед. Всички муарди го мразеха. Целият му живот беше предизвикателство към мрачната им набожност. Той им отвръщаше със същото. Техният начин на живот — непознаващата съмнение вяра и омраза — беше нещо, срещу което се бунтуваха всичките му чувства, представите му за това как трябва да живее човек.

— Искаш ли вино? — попита той, за да подразни муардите. Може би не си струваше, но не можа да се въздържи.

Алмалик сви рамене и кимна. Ибн Хайран наля две чаши и му подаде едната. Чукнаха се и пиха.

— Иска се смелост да го направиш — каза Амар. Не можеше да не го признае.

Алмалик поклати глава и го погледна над ръба на чашата. Беше още много млад, за да скрие напрежението си.

— Единствено съзнанието, че ако не се върнеш, няма да знам какво да правя. А в някои неща те разбирам достатъчно добре, Амар. Какво трябваше да направя? Да ти пиша умолителни писма? Ти нямаше да се върнеш, признай си.

— Нима царят на Картада не е заобиколен от мъдри и опитни мъже?

— Шегуваш ли се? Недей.

Амар сам се изненада на гнева, който събудиха у него тези думи. И преди да успее да го потисне, избухна:

— Ти беше човекът, който ме прати в изгнание. Не е зле да не го забравяш, Малик!

Алмалик беше докоснал жива рана. Старата история — ученикът се обръща срещу учителя си — но той никога не беше допускал, че на него може да му се случи подобно нещо. Първо бащата, а после и синът.

— Не съм забравил — тихо каза Алмалик. — Сбърках, Амар.

Никога не се знаеше със сигурност сила ли е това, или слабост. Може би и двете. За двадесет години бащата нито веднъж не бе признал, че е сбъркал.

— Не всяка грешка е поправима.

Зад всички тези думи се криеше неизбежността на решението, което рано или късно трябваше да вземе. Алмалик се изправи.

— Знам. И съм тук с надеждата, че тази е поправима. Какво искаш, Амар? Какво трябва да кажа?

Амар го изгледа продължително, после каза:

— Какво искам ли? Бих могъл да ти кажа, че искам да пиша на спокойствие, но това ще ти прозвучи лицемерно, нали? Да живея живота си достойно и всички да го виждат. Само че то е самата истина и тъкмо затова трябваше да убия баща ти.

— Знам и това. Знам го по-добре от всеки друг. — Царят се поколеба. — Амар, мисля че още тази пролет джадитите ще тръгнат на юг. Брат ми още е в пустинята при Язир ибн К’ариф. Чухме, че строели кораби. В Абеневен. Освен това не знам какво крои Бадир.

— И затова се опита да убиеш момчетата?

Алмалик примигна. Това беше подъл удар, но той беше умен, истински син на баща си.

— Значи онези двамата не са убити в пиянско сбиване, така ли? Сега вече ми е ясно. — Царят сви рамене. — Аз ли съм първият владетел в Ал-Расан, който се опитва да се задържи на трона, като премахва братята си? Не си ли ме учил ти на история, Амар?

— Да съм те упрекнал? — усмихна се ибн Хайран. Алмалик внезапно се изчерви.

— Но ми попречи. Спаси живота на момчетата. На синовете на Забира.

— Други го направиха. Моята роля беше незначителна. Аз съм тук в изгнание, забрави ли? Сключил съм договор с Рагоса и се опитвам да го изпълнявам.

— Като помагаш на враговете ми? — Това бяха необмислени думи на момче.

— Живеем в свят, чиито граници постоянно се менят, и никак не е лесно човек да реши кое е право.

Ибн Хайран почувства как нещо го жегна. Познаваше тази страна на човека пред себе си. Не царя.

Осъзнаването на някаква истина често върви ръка за ръка с болката. Този човек все още се опитваше да се мери с един мъртвец — също както се беше опитвал да се мери с живия си баща. И сигурно щеше да го прави цял живот, независимо колко дълго щеше да живее. Да подлага околните на изпитания, да сравнява любовта им. Да изисква същата привързаност, дори по-голяма.

— Не, Амар. Мястото ти е в Картада. Ти винаги си служил на Картада и си се стремил към това! — Алмалик се поколеба за миг. — Ти уби халифа заради баща ми, не можеш ли заради мене поне да се върнеш?

Ибн Хайран за пръв път се запита как ли е приел младият цар елегията, която беше написал за баща му. „Където сега се събират по-дребните хищници…“ И в същия миг осъзна, че Забира беше права: Малик не би изтърпял наложница, която би предпочела баща му да е жив.

— Не знам — отвърна той. — Не съм сигурен къде е мястото ми сега.

И нещо в него се отзова, още докато изричаше тези думи: „Лъжа, макар че някога може да е била истина. Има нещо ново. Светът се мени, човекът също. Светът се е променил.“ Вътре в него сякаш отекна нейното име сред звън на камбанки.

Той продължи, като се опитваше да се съсредоточи:

— Да смятам ли, че това посещение означава отмяна на изгнанието ми и покана да заема предишното си положение?

Опита се да го каже с най-официалния си тон — надяваше се да се измъкне от несигурната почва, където го беше отвел въпросът на царя. „Не можеш ли да се върнеш поне заради мене?“

Младият цар отвори уста да каже нещо, но се отказа. В очите му се четеше болка.

— Можеш да го приемеш и така — сковано каза той.

— За какво точно положение става дума?

Алмалик отново се поколеба. Не беше готов да се пазари точно сега. Това беше добре. Амар също не беше подготвен.

— Пръв министър на Картада, разбира се.

Ибн Хайран кимна.

— И твой официален наследник, при положение че нямаш законни наследници?

Тази чудовищна мисъл му хрумна в последния момент.

Единият муард се размърда. Ибн Хайран се обърна и го изгледа. Този път очите на мъжа се впиха в неговите, потъмнели от омраза. Амар се усмихна дружелюбно и отпи от виното си, без да отмества поглед.

— Такова ли е условието ти, Амар? — тихо попита Алмалик Втори. — Разумно ли е?

Естествено, че не беше разумно. Беше си чисто безумие.

— Не — безгрижно заяви Амар. — Ще го оставим за резерва. Започнал ли си някакви преговори за женитба?

— Да, получихме някои предложения — неловко призна Алмалик.

— Най-добре ще е бързо да приемеш някое от тях. Да убиваш деца е много по-безсмислено, отколкото да ги създаваш. А по въпроса с Валедо какво направи?

Царят вдигна чашата си и я пресуши на един дъх. После каза:

— Съветите, които получавам, не вършат никаква работа. Всички примират и кършат ръце. Първо ме съветват да удвоя париаса, после да отложа събирането му, накрая да го отменя! Аз взех мерки да разбуня духовете в Руенда. Там имаме наш човек, помниш ли го?

— Стотникът д’Ароса. Баща ти го купи преди години. И какво?

— Наредих му да направи всичко възможно между Руенда и Валедо да се породи смъртна вражда. Знаеш, че тази пролет всички те трябваше да срещнат. Ако вече не са се срещнали.

— Крал Рамиро няма нужда от помощта на брат си, за да е заплаха за тебе — каза ибн Хайран.

— Така е, но ако го принудим да тръгне срещу Руенда вместо срещу мене? — Алмалик имаше вид на ученик, сигурен, че е издържал труден изпит.

— Ти какво направи?

— Кой пита? — усмихна се Алмалик. — Моят верен министър ли?

Ибн Хайран го погледна изненадано, но само след миг му се усмихна.

— Прав си. Е, а Фезана? Укрепи ли я?

— Колкото можах. Има храна за половин година. Стегнах отчасти стените, макар парите да не стигат. Пратих още войници в новото крило на крепостта. И позволих на ваджиите да настройват хората срещу киндатите.

Амар усети как го обзема хлад, сякаш в стаята беше нахлул студен вятър. Помисли си за жената на балкона, която сигурно чуваше всичко.

— Това пък защо? — тихо попита той.

— И баща ми правеше същото — сви рамене Алмалик. — Трябва да се угажда на ваджиите. Те вдъхновяват хората. Това е важно при една обсада. Ако изгонят някой и друг киндат или убият двама-трима, хората по-лесно ще изтърпят обсадата. Не е ли ясно?

Ибн Хайран не каза нищо. Царят на Картада го гледаше втренчено.

— Докладваха ми, че в Деня на рова си бил с някаква киндатска лекарка. Каква беше причината?

Изглежда, животът отговаряше на най-трудните въпроси по най-неочаквани начини. Студеният поглед на тези присвити очи донесе на ибн Хайран облекчение. Напомни му защо никога не беше обичал истински момчето, превърнало се в мъжа, който сега стоеше насреща му, макар че имаше за какво да го обича.

— Шпионирал си ме?

— Ти ме научи, че всяка информация може да се окаже полезна — невъзмутимо заяви царят на Картада. — Аз исках да се върнеш и потърсих начина.

— И шпионирането ти се стори най-добрият начин да си осигуриш доброволната ми подкрепа?

— Подкрепата е нещо, което може да има много причини и да се прояви по много начини. Можех да не ти го казвам, Амар. Но предпочетох да ти го кажа. Дойдох тук, в Рагоса, и ти се доверих. Сега е твой ред. Е, каква беше причината?

— Питаш дали съм искал да я вкарам в леглото си? — изсумтя ибн Хайран. — Стига, Малик! Потърсих я, защото тя беше лекар на един от поканените за церемонията. Един мъж, който каза, че е твърде болен, за да дойде. Тогава нямах представа коя е. Тя обаче се оказа дъщерята на Исхак бен Йонанон. Сигурно вече го знаеш. Това говори ли ти нещо?

— Лекарят на баща ми — каза Алмалик. — Помня го. Ослепиха го, след като се роди второто дете на Забира.

— И му отрязаха езика.

Царят сви рамене.

— Трябва да угаждаме на ваджиите. Или поне да не им даваме повод да ни хулят по ъглите. Те искаха киндатският лекар да умре. Тогава баща ми ме изненада. — Алмалик внезапно вдигна ръце в умолителен жест. — Амар, аз нямам оръжие срещу теб. И не ми трябва. Ти си ми нужен като мой меч. Какво да направя?

Това се беше проточило прекалено дълго. И беше твърде болезнено. Амар усещаше опасността. Той също нямаше оръжие, освен ножа в левия ръкав, с който никога не се разделяше. Алмалик изглеждаше спокоен, но отчаянието можеше да го тласне към някоя необмислена постъпка. А муардите щяха да танцуват от радост под звездите в пустинята, ако научеха, че Амар ибн Хайран от Алхаис е мъртъв.

— Нека да помисля, Малик — промълви той. — Договорът ми тук изтича в началото на есента. Тогава ще бъда свободен от всякакви задължения.

— Есента? Даваш ли дума? И ще…

— Казах ти вече, нека да помисля. Това е всичко, което мога да ти кажа сега.

— А аз какво да правя дотогава?

Ибн Хайран изкриви устни в насмешлива гримаса. Не можа да се сдържи. Твърде много неща в живота му се струваха забавни.

— Искаш да те науча как да управляваш Картада? Сега веднага ли? В тази стая, докато навън тече карнавалът?

Алмалик го погледна стреснато, но след миг се засмя.

— Няма да повярваш колко лоши слуги имам!

— Тогава си намери по-добри. Има ги из целия Ал-Расан. Просто трябва да положиш известно усилие.

— И за какво друго да положа усилие?

Ибн Хайран се поколеба. Не беше лесно човек да се раздели с навиците си.

— Може би си прав. Фезана е в опасност. Джадитските войски в Батиара могат и да не тръгнат тази пролет, но настроението на север се е променило. А изгубиш ли Фезана, едва ли ще успееш да запазиш трона си. Ваджиите няма да позволят.

— Муардите също — каза Алмалик и погледна двамата си наемници. Те бяха все така безстрастни. — Всъщност аз вече предприех нещо в тази насока. Тази нощ, в Рагоса. Ти би го одобрил.

Странно и донякъде плашещо е как интуицията на войника понякога го кара да застане мигновено нащрек.

— Какво да одобря? — попита Амар, като се помъчи да овладее гласа си.

И чак след това си даде сметка, че беше очаквал това — още преди царят на Картада да му отговори.

— Както вече ти казах, с мене дойдоха още шестима души. Наредих им да намерят валедийския наемник Белмонте и да го убият. Прекалено опасен е, за да му позволим да се върне при Рамиро. Той, изглежда, не е излизал от стаята си тази вечер. Хората ми знаят къде е, а на вратата има само един пазач. — Алмалик от Картада се усмихна. — Това ще е голям удар, Амар. Така ще съкруша и Бадир, и Рамиро.

„И мене също — помисли си Амар ибн Хайран с нямо отчаяние. — И мене.“

Двамата бяха победили заедно петима мъже миналата есен. Тази нощ Родриго щеше да е сам и да не очаква нападение. Целият град беше пълен с хора, преоблечени като муарди. Шестима безмълни убийци и един объркан пазач на вратата. Представи си го, сякаш го виждаше наяве. Може би в този момент всичко беше свършило.

Дори и така да беше — има неща, които човек прави, без да се замисли, тласкан от някакъв неясен порив. От желанието да пресече болката. Царят на Картада още не беше млъкнал, когато Амар се втурна към вратата и я отвори широко. В същия миг, без да спира, се приведе, за да избегне ножа, който полетя след него и се заби в тъмното дърво.

Секунда по-късно той вече тичаше надолу, прескачайки по три-четири стъпала наведнъж. Знаеше, че Алмалик не би му го казал, ако не е сигурен, че всичко вече е свършило, но продължи да тича, сякаш от това зависеше животът му.

Ала имаше едно нещо, което не пропусна да направи преди да се втурне към улицата.

 

— Глупак! — изкрещя царят на Картада. — Защо хвърли ножа? Аз го искам с нас, червей такъв!

— Няма да е с нас.

Гласът на човека от пустинята беше дълбок като гробница. Джехане не ги виждаше, но болката се стовари отгоре й смазваща като ковашки чук. Тя стисна юмруци и ноктите й се впиха в дланите. Нищо не можеше да направи. Трябваше да ги изчака, докато се махнат. Искаше й се да крещи.

— Той ще се върне! — избухна младият цар. — Сега е разстроен заради валедиеца, с него са другари по оръжие. Допусках го, но ибн Хайран не е човек, който ще позволи това да повлияе на решенията му. Той самият би ме посъветвал да нанеса този удар.

— Той няма да е с нас — повтори тихо и безизразно мъжът с някаква непоколебима увереност.

В стаята се възцари тишина.

— Убий този човек! — хладно каза Алмалик. — Това е заповед. Знаехте, че не бива да наранявате ибн Хайран. Той наруши заповедта. Убий го. Веднага!

Джехане затаи дъх. И чу стон — много по-скоро, отколкото очакваше — после нещо тежко тупна на земята.

— Добре — каза царят на Картада. — Поне някои от вас са ми верни. Остави тялото тук. Искам Амар да знае, че съм наредил да го убият.

Джехане чу стъпки, после гласа на царя, който прозвуча някъде отдалеч.

— Хайде, време е да се махаме от Рагоса. Направих каквото можах. Сега не ни остава друго, освен да чакаме Амар.

— Можеш да го убиеш — тихо и безизразно проговори вторият муард. — Щом ти отказва, за какво да го оставяш жив?

Царят на Картада не отговори.

Миг по-късно Джехане ги чу да излизат от стаята.

Почака да чуе отварянето и затварянето на външната врата и хукна. От коридора хвърли поглед към стаята на Амар. На пода лежеше човек.

Лекарят в нея я накара да спре. Това се беше превърнало в инстинкт. Тя се спусна към него, коленичи и потърси пулса му. Беше мъртъв, разбира се. Оръжието не се виждаше, но на гърлото му зееше рана. Муардите знаеха как да убиват.

Родриго сигурно беше седял на писалището си. За да пише писмо до дома. И не беше очаквал някой да почука на вратата му, освен може би връщащите се от карнавала приятели.

Джехане се изправи и хукна надолу по стълбите. Потърси маската си на малката масичка и не я видя. Кръвта й се вледени.

Миг по-късно се сети. Амар я беше взел. Картадийците не биваше да видят маската и да заподозрат присъствието на жена в къщата. Цар Алмалик би могъл дори да се досети, че совата е символ на лекарската професия — все пак беше ученик на Амар.

И това беше част от болката, с която беше заредена тази шеметна нощ. Тя блъсна вратата и хукна навън, без маска, сред тълпите по улиците. Започна да си проправя път към казармите. Някой закачливо протегна ръка към нея. Тя се изплъзна и продължи да тича. Не беше никак лесно, хората бяха навсякъде сред факлите и дима.

Стигна и не осъзна веднага необичайната тишина, която я посрещна пред казармите. Видя, че смълчаната тълпа се опитва да се отдръпне, извън градинката, по-далеч от мястото, където някакъв човек лежеше на земята.

В светлината на факлите и единствената луна видя посивялото лице на Амар, застанал там с още няколко души, които добре познаваше. Проправи си път през събралото се множество и коленичи на плочите до ранения. Един поглед й беше достатъчен. Късно беше за лекар. Зашеметена от болка, тя се разрида като дете.

— Джехане — прошепна умиращият. Широко отворените му очи се взираха в нея. — Джехане… аз… толкова…

Тя нежно сложи ръка на устните му. Погали го по бузата. От гърдите му стърчеше дръжката на муардски нож, над ключицата му зееше дълбока рана от меч, от която бликаше кръв. Това щеше да го убие.

Миг по-късно той за последен път си пое трескаво дъх и затвори очи, сякаш потъвайки в сън. Някои мъже умираха така. Беше го виждала толкова много пъти. Ръката й още беше на бузата му, когато той ги напусна, за да потегли нататък, където отвъд мрака лежеше неизвестността.

— Мили мой — промълви тя съкрушена. — Мили мой… Защо винаги ставаше така? Човек изричаше думите, които копнееше да изрече, едва когато станеше много късно.

Кръгът на войниците над нея се разтвори. Някой се приближи и се отпусна на колене от другата страна на тялото, без да обръща внимание на стичащата се по плочите тъмна кръв. Дишаше тежко, сякаш беше тичал. Джехане не вдигна поглед, но го видя да протяга ръка към изстиващите пръсти на мъртвия мъж.

— Дано оттатък те чака светлина — нежно промълви той. — По-ярка и по-добра от всичко, което можем да си представим.

Тя вдигна глава и го погледна през сълзи.

— Толкова съжалявам, Джехане — каза Родриго Белмонте. — Това не биваше да се случва. Той ми спаси живота.

 

Алвар беше изгубил представа за времето и мястото. Главата му се въртеше от изпитото вино и натрапчивия аромат на тамян в стаята. Жената беше неуморна — той се движеше в нейния настойчив ритъм, ту отгоре, ту под нея, ту заедно с нея. Бяха свалили маските си още с влизането. Това не променяше нищо — тя си оставаше хищната котка, каквото и да представляваше през деня, през всички останали дни на годината. Доказателство бяха драскотините, покриващи цялото му тяло. Откритието, че и тя е изподрана, го разтревожи. Не можеше да си спомни кога го е направил. А малко по-късно откри, че отново го прави. В този миг бяха изправени, подпрени на леглото.

— Дори не ти знам името — задъхано каза той, вече на килима пред камината.

— Какво значение има това тази нощ? — отговори тя.

Пръстите й бяха дълги, с остри боядисани нокти. Ръцете й бяха изумително умели. Имаше зелени очи и широка уста. Алвар беше сигурен, че не само той получава удоволствие.

Малко по-късно тя угаси всички свещи и го привърза с верижката по особено интимен начин. Поведе го навън, към тъмния балкон, надвесен над гъмжащата от хора градинка. Двамата бяха голи, по телата им личаха следите от бурната нощ.

Тя се облегна на парапета и му помогна да влезе в нея. Алвар вече беше почти сигурен, че във виното му е имало нещо. Досега трябваше да е омаломощен.

Нощният вятър носеше прохлада. Алвар усещаше, че кожата му е гореща и неестествено чувствителна. Отдолу се носеха викове и смях и му се струваше, че двамата кръжат над шумната танцуваща тълпа. Никога не беше допускал, че да се любиш на открито може да е толкова вълнуващо.

— Помисли си само — прошепна тя, като изви глава назад. — Ако някой погледне нагоре… представи си каква гледка ще види!

Алвар усети лекото подръпване на верижката, вдигна ръце от парапета и ги плъзна по тялото й към малките й гърди. Долу някакъв мъж свиреше на петструнна лютня, а около него в кръг танцуваха мъже и жени. В средата кръжеше паун — търговецът на коприна Хусари ибн Муса.

— Как мислиш — прошепна жената, извила назад като котка дългата си шия — дали да не изнесем една факла и да продължим тогава?

Той си представи как Хусари поглежда нагоре и се намръщи. Ала едва ли имаше нещо, което би отказал на тази жена точно сега. Знаеше, че и тя би се съгласила на всичко, което би му хрумнало тази нощ. Тази мисъл беше едновременно вълнуваща и плашеща.

Той пое дълбоко дъх преди да й отговори. Вдигна поглед към нощното небе — само синята луна беше там, единствена сред звездите.

Все още в нея, движейки се в същия всепоглъщащ ритъм, Алвар отново погледна надолу, към светлините, запалени от смъртните мъже и жени, за да разпръснат мрака.

И видя отсреща Родриго Белмонте да пада между запалените факли, осветяващи казармите.

 

Той наистина седеше на писалището си с разгърнат пергамент, мастило и перо пред себе си, с чаша тъмно вино до лакътя, и си мислеше какво е забравил да напише — за събития, съвещания, предчувствия, задължения.

Не беше мъж, който ще пише на жена си как копнее тя да е в тази стая с него в този миг. Как ще освободи косите й, кичур по кичур, ще я обгърне и ще я привлече към себе си след толкова време. Как ръцете му ще се плъзгат по нея, а после, когато дрехите са свалени, как…

Не, не можеше да пише за това. Но можеше да си го представя като един вид наказание. Можеше да седи сам в стаята си на горния етаж, да се вслушва във веселието, чийто звуци нахлуваха през отворения прозорец, и да си представя Миранда, премалял от желание.

Преди години й беше дал обещание, което неведнъж беше повтарял — и не толкова заради нея, колкото заради самия себе си. Не беше човек, който нарушава обещанията си. Това беше част от него. Един мъж може да запази честта и самоуважението си по много начини, в много битки — и не само на бойното поле. Тази вечер той водеше битка, за която също не би написал на Миранда.

Взе перото, потопи го в мастилницата, готов да продължи. Нещо за момчетата, което да го отвлече от тези неканени мисли.

Момчетата. Любов, остра като нож, страх и гордост. Вече бяха почти мъже — твърде, твърде скоро! Дали да не ги вземеше със себе си? Дали щеше да е по-добре? Спомни си стария разбойник Тариф ибн Хасан в онази кънтяща долина. Коварен, свиреп гигант. От онзи ден в Емин ха’Назар често си мислеше за него. И той имаше двама синове, които бяха останали под крилото му. Чудесни мъже, кадърни и почтени, макар единият да беше останал без крак, което беше нещастие. Но беше оживял благодарение на Джехане. И двамата вече не бяха млади, но все още не можеха да се измъкнат от огромната сянка на баща си, да излязат на слънчевата светлина, за да хвърлят своя сянка. Така щеше да бъде дори след смъртта на Тариф. Без съмнение.

Дали и с Фернан и Диего щеше да се случи същото?

Стоеше с перото над гладкия пергамент, без да е написал нито дума, потънал в мислите си.

На вратата се почука. По-късно, когато мислеше за случилото се, той си даде сметка кое го е накарало да застане нащрек.

Не беше чул стъпки. Ако беше някой от неговите хора — а всички те бяха обещали или заплашили, че ще дойдат по някое време — щеше да се приближи шумно, така че да чуе стъпките по стълбите и дългия коридор. Муардите бяха обучени да се движат тихо — тишината на нощната пустиня под звездите.

Въпреки това той не беше напълно подготвен — все пак очакваше хората му да дойдат с още вино и разкази за онова, което става по улиците, и дори малко се самосъжаляваше за дългото си отшелничество.

Бутна стола си назад и се изправи.

В същия миг вратата се отвори с трясък.

Родриго нямаше подръка никакво оръжие — мечът и бичът му бяха в другия край на стаята, до леглото, където ги оставяше винаги. Движен единствено от инстинкта си, той светкавично се извъртя, за да избегне първия хвърлен към него нож, който одраска ръката му. И за да сграбчи и хвърли в лицето на първия нахълтал в стаята му мъж свещта от масата.

Видя зад първия още двама. Нямаше никаква надежда да се добере до меча си.

Чу вик на болка и очаквайки всеки миг да го застигне нечий нож, прескочи писалището и се хвърли към прозореца.

Прозореца на третия етаж. Прекалено високо беше, за да оцелее.

Той обаче нямаше намерение да пада.

Преди много години Лаин го беше научил на една хитрост. Винаги, когато нощуваше на по-висок етаж, Родриго забиваше в стената до прозореца клин и връзваше за него въже. Това вече два пъти му беше спасявало живота. Веднъж тук, в Ал-Расан, когато беше в изгнание с Раймундо, и втория път по време на една кампания срещу Халоня.

Хвана се за перваза, увисна и посегна нататък, където трябваше да е въжето. Пусна се и сграбчи нищото. Въжето го нямаше.

Родриго започна да пада — дереше коленете си в стената. Нападателите сигурно бяха разбрали къде е стаята му, докато беше на вечеря с хората си. Някой с изключително точно око и твърда ръка бе стрелял с лък и бе разкъсал навитото въже.

Това, че го разбра, не забави падането му.

Помогна му нещо друго. Лаин Нунес, който като негов помощник се ползваше от известни привилегии, си беше избрал ъгловата стая точно под неговата и по същия начин беше забил клин с въже в стената до прозореца си.

Нападателите не си бяха дали труд да свалят второто въже. Прозорецът на Лаин наближаваше стремително. Падайки, Родриго разпери ръце, вкопчи се в перваза, после сграбчи навитото въже.

То одра дланите му, но го удържа, макар че от рязкото усилие ръцете му едва не се измъкнаха от раменните стави. Той се залюля между две факли на стената, над главите на множеството в парка. Никой не го видя.

Или поне никой не очакваше да го види.

В лявата му ръка се заби нож, хвърлен от улицата. Нямаше никакъв шанс да се вмъкне тихо в някоя стая на първия етаж. Той пусна въжето, измъкна муардския нож от ръката си, тупна тежко долу и тутакси се претърколи — тъкмо навреме, за да избегне изсвистелия над главата му меч.

Претърколи се втори път на плочите и скочи на крака. Пред него изникна забулен муард с вдигнат меч. Родриго отскочи и се озова от другата му страна. Мечът на муарда се стовари със звън върху плочите, пръскайки искри. В същия миг Родриго заби ножа в тила му. Мъжът изстена глухо и се строполи. Родриго грабна меча му.

В този миг трябваше да е мъртъв.

Щеше да умре тази нощ в Рагоса, ако един човек отдолу не го беше видял да пада и не беше реагирал при вида на хвърления срещу него нож.

Втори муард се хвърли към него, вдигнал високо меча си, готов да го посече.

Острието се сблъска с дървена тояга и отскочи. Муардът изруга и се приготви за нов удар, но в този миг тоягата го удари по глезените. Муардът се извъртя, пренебрегвайки болката, и пак вдигна меча.

Мъжът пред него, пъргав и хладнокръвен, вдигна тоягата да отбие удара, но дървото беше леко, просто част от карнавален костюм, а мечът на муарда беше неотвратим като смъртта. Острието разсече тоягата на две и се заби дълбоко в ключицата на мъжа. В същия миг друг нож, хвърлен от трети муард, прониза гърдите му.

Муардът с меча изхърка — и издъхна.

Родриго Белмонте стоеше над него с муардския меч в ръка и черна ярост в сърцето.

Обърна се към третия муард, който не побягна, дори не трепна. Муардите не бяха страхливци. Каквото и да говореха за тях, воините от пясъците бяха не по-малко храбри от всички други мъже, стъпващи по земята. Беше им обещан раят, ако загинеха с оръжие в ръка.

Двата меча се срещнаха със звън, някъде изпищя жена, после се чу и вик на мъж. Тълпата наоколо започна трескаво да се отдръпва по-далеч от тази внезапна, смъртоносна ярост.

Двубоят трая кратко. Муардите бяха избрани заради изкуството си да убиват, но Родриго Белмонте беше побеждаван в бой за последен път, когато беше момче.

Той измъкна меча си от гърлото на поваления враг, извърна се и видя тъкмо това, което очакваше. Още трима — същите, които бяха нахълтали в стаята му, изскочиха от казармите и се втурнаха срещу него. Родриго си помисли, че неговият човек, онзи който беше имал лошия късмет да изтегли късата клечка, вече е мъртъв. Не знаеше кой е, но смъртта му го изпълни с неизказана ярост.

Той пристъпи напред, за да посрещне враговете сам, да утоли яростта си със справедливо възмездие, болката си — със смъртоносен устрем. Знаеше кой е човекът на плочите, загинал, за да спаси живота му. Ярост и болка. И се приготви да срещне убийците му. Други го изпревариха.

Един съвсем гол мъж, след който се влачеше някаква верижка, вързана през кръста му, беше грабнал меча на един от убитите муарди и вече се биеше с първия от тримата нови нападатели. От другата страна изникна великолепен паун, размахващ овчарски кривак. Докато тичаше, Родриго видя как паунът стовари изотзад тоягата върху главата на един от муардите. Мъжът от пустинята се свлече като парцалена кукла. Паунът се поколеба за миг, после пак стовари кривака върху черепа на падналия.

Голият мъж — едва сега Родриго позна Алвар де Пелино и забеляза, че верижката всъщност не е вързана за кръста му — напираше срещу муарда и крещеше с все сила, без да си дава сметка колко е уязвим в голотата си. Докато тичаше към последния муард, Родриго светкавично резна прасеца на противника на Алвар. Това беше истинска битка, а не дворцово представление. Мъжът изпищя и падна, а Алвар го довърши с един удар.

Последният муард беше на Родриго.

Храбър и непоколебим пред лицето на смъртта не по-малко от останалите. Но яростта на Белмонте беше хладна и овладяна. Един тежък и добре премерен удар по ключицата, твърде много наподобяващ онзи, който беше убил мъжа с тоягата, го просна безжизнен на земята.

Всичко свърши. Като толкова други битки в продължение на години — почти светкавично. Родриго дължеше на тях славата си в очите на света, в който живееше. В който щеше да продължи да живее, макар че тази нощ трябваше да умре.

Задъхан, той се обърна към Алвар и пауна, който за негова изненада се оказа Хусари. Ибн Муса беше свалил маската си и стоеше с побеляло лице над тялото на мъжа, когото току-що беше убил с кривака си. За пръв път.

В затишието след битката Алвар явно започваше да осъзнава необичайността на вида си — с това единствено златно украшение, висящо от него. Във всички други обстоятелства Родриго сигурно би се смял до сълзи.

Но сега не му беше до смях. Както и на останалите. Няколко от хората му дотичаха запъхтени и един от тях метна плаща си на Алвар, без да каже дума. Алвар се загърна и откачи верижката.

— Добре ли си?

Беше Мартин — внимателно оглеждаше Родриго.

Белмонте само кимна, подмина шестимата мъртви муарди, собствените си войници и тълпящите се отстрани уплашени хора.

Лаин Нунес беше коленичил над дребната фигура на мъж, проснат върху камъните, издъхващ от дълбоката рана в гърлото. Беше подложил плаща си като възглавница под главата му. Лудус стоеше над тях с пламтящ факел.

Родриго погледна мъжа на плочите и за миг затвори очи. Беше виждал тази гледка неведнъж. Би трябвало вече да е свикнал, но не беше. Не и когато умираха хора, които познаваше. Той коленичи на окървавените плочи, нежно свали от лицето на дребния мъж доминото — дан към традициите на карнавала — и тихо каза:

— Велас.

И разбра, че не може да каже нищо повече. Този човек не заслужаваше да умре така. Не биваше да издъхва тук, на студените плочи, с нож в гърдите и грозна рана в гърлото. Това беше чудовищна несправедливост.

— Те… мъртви ли са?

Очите на умиращия бяха отворени и в тях се четеше жестока, бездънна болка.

— До един. Ти ми спаси живота. Какво повече да ти кажа?

Велас преглътна и понечи да каже още нещо, но болката отново се стовари върху него и го накара да замълчи за няколко мига.

— Грижете се… за нея — прошепна той. — Моля ви…

Родриго почувства как мъката го задушава. Тази древна, несекваща мъка на човечеството, толкова позната и толкова нова всеки път. Разбира се, какво друго би могъл да каже преди смъртта си Велас от Фезана! Как позволяваше светът, в който живееха, да се случват подобни неща? Защо когато падаше наблизо не беше Лаин, или Лудус, или Мартин… или някой друг от толкова многото му войници? Смъртта на всеки един от тях щеше да бъде оплаквана горчиво, но тя би била нещо по-естествено заради риска, който всички те съзнателно бяха поели, избирайки си този начин на живот.

— Ще се грижим за нея — тихо каза той. — Давам ти дума. Така, както се грижеше ти.

Велас кимна успокоен. Дори и от това леко движение от зейналата му рана бликна кръв. После отново затвори очи. Лицето му беше бяло като платно.

— Можете ли… да я намерите? — прошепна той.

— Ще я намеря — промълви Родриго. — И ще ти я доведа.

Изправи се и тръгна през тълпата, с подгизнали от кръв дрехи, за да направи онова, което тази нощ не беше по силите на нито един човек — да открие една-единствена жена, скрита от маската и шеметния мрак на карнавалната нощ.

Той блъскаше с юмруци по вратата й и крещеше с все сила името й сред шума и смеха на тълпата, когато най-напред Амар, а после и Джехане дотичаха до градинката, очаквайки да намерят Родриго мъртъв, но вместо това откриха проснатия на плочите Велас, заобиколен от притихналите войници.

 

Джехане никога не си беше давала сметка с каква любов се ползва сред войниците от валедийския отряд дребният мъж, който беше служил толкова години на баща й, а след това и на нея. Макар че не би трябвало да е изненадана. Войниците ценяха умението, вътрешната сила и верността, а Велас олицетворяваше всичко това.

Алвар понасяше много тежко смъртта му, почти се обвиняваше за нея. Оказа се, че той е бил вторият притекъл се на помощ на Родриго. Джехане не знаеше откъде е дошъл, но се досети, че е бил с жена, и то някъде наблизо.

Нощта си отиваше. Тънкият сърп на бялата луна вече беше високо в небето, но мракът, нахлуващ през отворените прозорци, сякаш започваше да сивее. Бяха в казармата, в столовата на първия етаж. Улиците бяха поутихнали, но може би само така им се струваше зад стените. Джехане изпитваше желание да каже на Алвар, че няма нищо нередно в това да е с жена в нощта на карнавала, во все още й беше трудно да заговори.

Някой — като че беше Хусари — й донесе чаша с нещо топло за пиене. Тя я сграбчи с две ръце. Продължаваше да трепери. Загърнаха я с нечий плащ. Други два плаща покриваха Велас, когото бяха положили на една от масите, и войника, стоял на пост. Изглежда, беше гледал танцуващите в парка и не беше заключил вратата.

Джехане беше плакала дълго и сега се чувстваше онемяла, празна, безчувствена към всичко. Трепереше от студ под плаща. Опита се в ума си да започне писмото, което трябваше да напише на майка си и баща си… И се отказа, за да не се разридае отново.

През целия й живот той беше част от нейния свят. Може би не в самия център, но твърде близо до него. Тя не беше чувала Велас някога да е наранил друг човек. До тази нощ, когато беше нападнал муардски воин, за да спаси живота на Родриго.

Това я накара да си спомни нещо друго, макар и със закъснение. Обърна се и видя, че раните на Родриго са почистени и превързани от Лаин Нунес. „Това беше моя работа“ — помисли си тя, но си даде сметка, че не би могла да го направи. Не и тази нощ.

Забеляза, че Амар се е приближил и е приклекнал до нея. Едва сега видя, че плащът, наметнат на раменете й, е неговият. Той я погледна внимателно и мълчаливо взе ръката й в своята. Как да повярва, че тази нощ двамата се бяха целунали за пръв път? И че той й беше казал думи, които разкриваха пред нея нов свят?

И след това — царят на Картада.

И Велас върху плочите.

Не беше казала на никого за Алмалик. Тук, с нея, беше мъжът, когото обичаше — вече можеше да погледне истината право в очите и да я признае пред себе си — и единствено той можеше да реши дали да разкаже за случилото се тази нощ, или да го запази в тайна.

Беше чула от балкона достатъчно, за да разбере какви са отношенията между Амар и младия, уплашен цар на Картада. Който все пак се беше оказал достатъчно пресметлив да прати убийци от пустинята при Родриго Белмонте. И беше наредил да ликвидират наемника, хвърлил нож по Амар. Това беше някак прекалено сложно и болезнено.

Едва сега й хрумна, че и тя като Амар и Родриго трябва да вземе решение през следващите дни. Не само те двамата бяха раздвоени. Тя беше лекар на отряд от валедийски наемници и на царския двор в Рагоса. Но освен това беше гражданка на Фезана, която се намираше в Картада. Там бяха родителите и домът й. И човекът, който тази нощ се отдалечаваше от стените на Рагоса, придружен само от един воин в опасното си пътуване, беше нейният цар. А мъжът, когото беше наредил да убият, беше валедиец, джадит, Бича на Ал-Расан.

Амар държеше ръката й. След малко се върна и Хусари с почервенели очи и хвана другата й ръка. Беше заобиколена от добри, грижовни мъже, но най-добрият и грижовният, който я беше обичал от деня на раждането й, лежеше на масата под войнишкия плащ.

Приближи се и Родриго, гол до кръста, с превързана рана. Тялото и ръцете му бяха здрави и мускулести, покрити с белези. Сега към тях щеше да се добави още един. Тя щеше да го прегледа по-късно. Понякога работата беше единствената преграда между живота и пустотата отвъд.

Изражението на Родриго беше особено. Веднъж вече го беше виждала такъв — онази нощ, когато гледаха горящото село на север от Фезана. В очите му се четеше гняв и някаква болка, която никак не можеше да свърже с професията му. А може би именно затова беше толкова добър войник — защото знаеше цената, която хората плащаха на война?

Странно накъде я отнасяха мислите й. Задаваше си въпроси, на които нямаше отговор. Също като смъртта. Като пустотата. Вечният враг на лекаря. Рана от меч в гърлото. Въпрос без отговор.

Чу собствения си глас:

— Лаин почисти ли раната… преди да те превърже?

Белмонте кимна.

— С цяла манерка вино. Не се ли чу?

Джехане поклати глава.

— Превръзката изглежда добра.

— Той го прави от години.

— Знам.

Родриго коленичи пред нея до Амар.

— Последната му молба беше да се грижим за тебе, Джехане. Обещах му.

Тя прехапа устни.

— Мислех, че съм наета аз да се грижа за вас.

— И едното, и другото е вярно, мила.

Това беше гласът на Хусари. Амар не каза нищо, само я гледаше. Ръката му беше студена.

Родриго го погледна, видя сплетените им пръсти и се изправи.

— Тези муарди ме навеждат на мисълта за Картада.

— И аз мисля така — каза Амар. — Всъщност, знам го. И при мене имаше пратеник, макар и с друга задача.

Родриго кимна.

— Иска да се върнеш?

— Да.

— Както предполагахме, нали?

— Мисля, че Алмалик е искал да е сигурен, че го знам.

— Какво беше предложението?

— Всичко, което можеше да се очаква. — В гласа на Амар се чувстваше студенина.

Родриго разбра.

— Извинявай. Не биваше да питам.

— Може би. Но го направи. Какъв ще е следващият въпрос?

Амар пусна ръката на Джехане и се изправи. Двамата мъже се гледаха в очите. Родриго кимна, сякаш приемайки предизвикателството.

— Добре. Ти какво отговори?

— Че още не съм решил дали ще се върна.

— Така… А това истина ли беше?

— За момента — да.

— Не е било толкова отдавна. Тази вечер, нали? — попита Родриго след кратко мълчание.

— Да. Но се случиха някои неща.

— Разбирам. И какво би отговорил, ако ти зададат същия въпрос сега?

Амар се поколеба за миг, но не защото не знаеше отговора. После каза:

— Че се чувствам добре в компанията, в която съм. Джехане почувства в думите му някакъв нов оттенък и видя, че Родриго също го улови.

— За нас ли говориш? — попита той и посочи присъстващите.

Амар го погледна косо.

— Отчасти.

И двамата мъже бяха високи, но валедиецът беше по-широк в раменете.

— Разбирам — пророни Родриго.

— А ти? — попита Амар и едва сега Джехане разбра защо беше позволил този разпит. — Къде ще служат това лято хората на Родриго Белмонте?

— Скоро ще тръгнем срещу Картада. С армията на Рагоса.

— А ако крал Рамиро също тръгне нататък? Срещу Фезана например? Какво ще направи тогава Бича на Ал-Расан? Ще се разделим ли? За да чакаме със страх да зърнем отново знамето ви?

Някои от хората на Родриго се бяха приближили и слушаха. В стаята беше тихо. От изток светлееше. Скоро щеше да съмне.

Родриго мълча дълго.

— Аз също се чувствам добре, където съм сега — най-сетне отвърна той.

— Но?

— Но ако есперанската войска премине таграта, мисля, че съм длъжен да се присъединя към нея.

— Разбира се, че си длъжен. Цял живот си чакал това.

Родриго погледна Амар в очите.

— Какво очакваш да кажа?

— Какво ли? — Гласът на Амар беше студен и безпощаден. — Нещо от рода на „Мрете, ашаритски псета! Киндатски свине!“ Как ти се струва?

Сред войниците се чу ропот. Родриго поклати глава.

— Не и аз, Амар. Нито онези, които са с мене.

— А другите около вас?

— Какво мога да ти кажа? Предполагам, че и те ще са като муардите. Изпълнени с омраза и праведен гняв. — Родриго разпери ръце. — Ти ми кажи, Амар. Какво да правят свестните мъже в една такава война?

Отговорът беше точно онзи, от който Джехане се боеше.

— Да се колят един друг, докато нещо в този свят не се промени.

 

Алвар и Хусари отведоха Джехане у дома. Слънцето вече изгряваше над опустелите улици, още пазещи следите от нощното безумие. Всички имаха нужда да се наспят хубаво. Алвар си легна в някогашната си стая на долния етаж. Хусари зае леглото на Велас до приемната на Джехане.

Тя им пожела лека нощ, макар нощта да си беше отишла. Утринният вятър донасяше аромат на цъфнали бадеми от градините отсреща. Всичко беше притихнало. Улиците бяха пусти. Велас нямаше никога да види този изгрев.

Тя отново се опита да си представи как ще съобщи това на родителите си и пак се отказа. Трябваше да му уреди погребение по киндатски. Аврен щеше да й помогне. Дали да не го помолеше той да намери човек, който да извърши ритуала, да изрече древните думи на заупокойната служба: „Едно слънце, единственият бог. Две луни — възлюбените му сестри. Безчет звезди, озаряващи нощта. О, мъже и жени, родени на тъмна пътека, само погледнете нагоре и светлината ще ви отведе у дома!“

Отново заплака. Стичащите се по лицето й сълзи капеха на перваза на отворения прозорец.

Малко по-късно изтри лицето си с длани и легна на леглото, без да си даде труд да се съблече, макар дрехите й да бяха окървавени. Сълзите бяха секнали. На тяхно място дойде пустотата, извираща право от сърцето й. Лежеше със затворени очи, но сънят не идваше.

Отвън се чу шум. Звукът, който чакаше.

Амар се покатери на перваза. Изправи се и застана там, вглеждайки се в нея.

— Ще ми простиш ли? — попита той. — Трябваше да дойда.

— Никога не бих ти простила, ако не го беше направил — промълви тя. — Прегърни ме.

Той скочи на пода и прекоси стаята. Легна до нея на леглото и тя се сгуши до гърдите му. Чуваше биенето на сърцето му. Затвори очи. Амар посегна и погали косата й.

— Любов моя — промълви нежно той. — Джехане.

Тя пак се разплака.

И това мина, макар и не скоро. Когато най-сетне се успокои и притихна, Амар отново заговори:

— Можем да лежим така колкото поискаш. Всичко е наред.

Но празнотата в нея трябваше да бъде запълнена.

— Не, не можем — промълви тя, вдигна глава и го целуна. Усети върху устните му соления вкус на собствените си сълзи. Зарови пръсти в косата му и го целуна отново.

По-късно заспа в прегръдките му, а той лежеше с отворени очи и мислеше за онова, което ги очакваше същия този ден. Трябваше да напусне Рагоса още преди падането на нощта. Щеше да настоява тя да остане. Тя нямаше да се съгласи. Дори знаеше кой ще държи да тръгне с тях. Мракът настъпваше към запад като буреносен облак. Към Фезана, където се бяха срещнали за пръв път.

Лежеше буден, обвил ръце около нея, и си мислеше за поредния парадокс, който им поднасяше този свят — изгряващото слънце нахлуваше през източния прозорец и ги обливаше с лъчите си, сякаш някой или нещо искаше да ги дари с благословията си, загръщайки ги с плащаница от светлина.