Той беше роден и израснал в едно от именията далеч на север. Само преди година за него Естерен във Валедо беше образец на великолепие. Сега разбираше, че той е просто голямо село. Рагоса на цар Бадир беше един от наистина внушителните градове на Ал-Расан.

Никога не беше попадал на място, където живеят толкова много хора, ала независимо от врявата и хаоса, кипящия живот и оглушителния шум, над всичко това витаеше едно усещане за спокойствие и благородство — звън на струни под извитите арки, шепот на фонтан, скрит зад цъфнали дървета. Истина беше онова, което му бяха казвали — че Родените от звездите в Ал-Расан обитават свят, съвсем различен от този на Конниците на Джад.

Всеки втори предмет в двореца и в елегантните къщи, които беше видял, беше изработен от резбована и полирана слонова кост, която кораби докарваха от изток. Дори приборите за хранене в някои къщи. Дръжките на вратите в двореца. Въпреки бавния упадък на Ал-Расан след падането на Силвенес, Рагоса изглеждаше много богат град. А може би това се дължеше отчасти именно на падането на Халифата.

Алвар беше чувал да се говори за това. Освен прочутите майстори, които обработваха слоновата кост, тук имаше поети и певци, кожари, резбари, зидари, стъклари, каменоделци — представители на огромно множество професии, които никога не биха дръзнали да прекосят Серанските планини в дните, когато Силвенес беше център на западния свят. Сега, след гръмотевичното сгромолясване на Халифата, всеки местен цар си имаше цяла армия от майстори и талантливи хора, които да превъзнасят достойнствата му. И всеки беше лъв, ако се вярваше на медоточивите поети на Ал-Расан.

Разбира се, нямаше кой да им вярва. Поетите си бяха поети и трябваше да си изкарват хляба. Царете си бяха царе — сигурно двайсетина само в Ал-Расан — и някои бавно угасваха сред развалините на дворците си, други се терзаеха от страх и алчност и единици бяха онези, които наистина можеха да се нарекат наследници на славата на Силвенес. Алвар, колкото и неопитен да беше, смяташе, че цар Бадир от Рагоса е един от тях.

Сред всичко чуждо и необичайно, което го заобикаляше — непознатите, опияняващи аромати, носещи се от улиците, дворовете и сергиите, камбаните, призоваващи вярващите на молитва на равни интервали, денем и нощем, врявата и пъстротата на пазарите — Алвар беше благодарен, че и в Ал-Расан годината се измерва с пълнолунието на бялата луна, както беше у дома. Поне това не се беше променило. Можеше да каже колко точно е бил тук, в този друг свят.

От друга страна, тези три месеца му се виждаха много повече, когато се обърнеше назад. Годината, прекарана в Естерен, му се струваше много далечна, а имението на север — отдавнашен спомен. Чудеше се какво ли би казала майка му, ако можеше да го види в тези свободни ашаритски одежди, които носеше цяло лято. Всъщност дори и не се чудеше, а знаеше. Тя щеше тутакси да хукне към Острова на Васка, за да измоли на колене опрощение за греховете му.

А лятото тук, на юг, всъщност съвсем не беше горещо. Достатъчно беше да имаш някакво покривало на главата, за да се предпазиш от ярката светлина на пладнето — нещо не толкова обременително като твърдата кожена шапка, а светлите памучни роби и панталони бяха много по-удобни от дрехите, с които беше дошъл. Лицето му беше потъмняло от слънцето и сега той самият приличаше на ашарит. Изпитваше странно чувство, когато се погледнеше в огледалото и видеше това променено лице. В Рагоса на всяка крачка имаше огледала — тукашните хора бяха доста суетни.

Лятото вече беше отминало и беше настъпила есента. Алвар носеше лек кафяв плащ върху ашаритските си дрехи. Джехане му го избра, когато времето започна да захладнява. Сега, докато си пробиваше път с лакти през тълпата на пазара, вече опитен в това занимание, той си мислеше колко малко време всъщност е минало, откакто тримата с Джехане и Велас прекосиха планината и за пръв път видяха сините води на езерото и кулите на Рагоса.

Той се бе опитал да скрие слисването и възхищението си, макар сега да си даваше сметка, че в онзи ден двамата му спътници просто са били достатъчно великодушни да се престорят, че не го забелязват. Дори Фезана го беше изпълнила с благоговение, макар и видяна отдалеч. Рагоса я затъмни. Единствено самата Картада — след като Силвенес беше опустошен и разграбен — я надминаваше по великолепие. Редом с това величие с неговите високи стени и множество кули Естерен беше същото селце като Орвила, нападната от Гарсия де Рада през една лятна нощ.

Онази нощ животът на Алвар беше кривнал в неочаквана посока и вместо да язди на север към дома с Капитана, той пое на изток през Ал-Расан и Серанските планини към стените на този град заедно с Джехане бет Исхак.

Това беше негов собствен избор, одобрен от Родриго, а после приет и от Джехане, макар и с видима неохота в началото. На сутринта след онзи незабравим разговор край лагерния огън Алвар обяви, че ще й трябва някой, който да я пази, и не просто слуга, независимо колко е предан и храбър, а войник. Предложи себе си и Капитана се съгласи. Щеше да я придружи до Рагоса и да се върне у дома, след като тя се установи там.

Не им каза, че е влюбен в нея. Ако знаеха, нямаше да му позволят да тръгне, това беше сигурно. Сигурен беше и в това, че Джехане го е разбрала още в самото начало на пътуването. Той не умееше да крие чувствата си.

За него тя беше много красива с тези тъмни коси и неочаквано сините си очи, които гледаха прямо и честно. Знаеше, че е умна, дори нещо повече: беше образована, опитна, уверена в себе си. Беше видял смелостта и гнева й сред пламъците на Орвила, докато държеше двете момиченца в прегръдките си. Никога не беше срещал жена като нея. Но тя беше и киндатка, от вечните Скитници, еретиците, които се подиграваха с бога и бяха по-мразени от духовниците дори от самите ашарити. Алвар се опитваше да не мисли за това, но истината беше, че то я правеше още по-загадъчна, някак екзотична и дори малко опасна.

Всъщност тя не беше такава. Беше умна, практична и пряма. Беше го допуснала в леглото си един-единствен път, скоро след пристигането им в Рагоса. Направи го просто и естествено, без излишни обещания. Вярваше, че тази прозаична физическа връзка ще го излекува от младежката страст. Алвар, който съвсем не беше глупав, си даваше ясна сметка за това. Тя не му позволи да си прави илюзии за тази нощ заедно. Алвар знаеше, че го харесва. Пътуването беше минало без никакви произшествия, но тя му беше благодарна за компанията, смяташе го за надежден, заслужаващ доверие човек, енергията му я забавляваше. По своему наблюдателен, той беше сигурен, че и тя се е озовала в един нов и чужд свят и още не знае какъв път ще поеме.

Знаеше и това, че не го обича, че отвъд чисто физическия акт и хармонията на двете млади тела далеч от дома връзката им е безсмислена. Но вместо да го избави от любовта, тази нощ в нейната стая сякаш сложи печат като от сгорещен восък върху чувствата му.

В старите приказки, които разказваха жените в имението късно вечер пред огнището, смелите Конници на бога обикваха от пръв поглед и за цял живот изпаднали в беда девици. В рушащия се, разединен свят, в който живееха, не би трябвало да се случват подобни неща. Ала за Алвар де Пелино това беше живата реалност.

Той не го превръщаше в проблем. Обичаше Джехане бет Исхак, киндатската лекарка, и това беше факт също толкова неотменим, както изгревът на божието слънце сутрин. Докато вървеше из многолюдните улици на Рагоса, Алвар се чувстваше много по-възрастен, отколкото преди няколко месеца, когато яздеше с Родриго Белмонте на юг, за да събира летния париас.

Сега беше есен. Северният вятър откъм езерото Серана беше прохладен сутрин и понякога пронизващо студен през нощта. Всички войници носеха плащове и два ката дрехи под тях, ако дежуряха след залез-слънце. Неотдавна на разсъмване, след като беше прекарал нощта на северозападната стена, Алвар видя побелелите от скреж мачти и реи на рибарските лодки в залива, полюшващи се под пълната синя луна.

На другата сутрин още с първите слънчеви лъчи листата на дъбовете в източните гори грейнаха в червено и златно. На запад Серанските планини, които пазеха Рагоса от армиите на Картада и я ограждаха от Силвенес в дните на Халифата, осъмнаха със снежни шапки по върховете. Снегът щеше да се стопи чак пролетта. Проходът, през който бяха минали с Джехане и Велас, оставаше единственият проходим през цялата зима. Бяха му го казали приятели в джадитските кръчми в града и по сергиите на пазара.

Той вече имаше приятели тук. Не го беше очаквал, но скоро след пристигането им стана ясно, че съвсем не е единственият джадитски войник в Рагоса. Наемниците отиваха там, където имаше пари и работа, а Рагоса предлагаше и двете. Никой не знаеше за колко време, но това лято и есен градът на езерото Серана беше приютил пъстроцветна армия от войнствени мъже, дошли от Халоня и Валедо, а и от по-далеч — Фериерес, Батиара, Карч, Валеска. Светлокосите брадати гиганти от Карч се смесваха — и често влизаха в пререкания — със стройните, гладко обръснати, изкусни в боравенето с ножа мъже от опасните градове на Батиара. Сутрин на пазара можеха да се чуят половин дузина различни езици. Ашаритският на Алвар ставаше все по-добър, вече можеше да ругае и на два от диалектите на Карч.

В деня, в който се разделяха, сер Родриго му каза, докато яздеха малко настрана от останалите, че не е нужно да бърза да се връща у дома. Позволи му да поостане в Рагоса при условие, че редовно му докладва с писма, които да праща с търговците, тръгнали за Валедо. На третия ден след пристигането им един капитан от армията на цар Бадир прати да го повикат. Това беше организирана и дисциплинирана армия, въпреки цялата си разнородност. Бяха го забелязали в мига, в който тримата минаваха през портата. Конят и бронята, които си беше спечелил при Орвила, бяха прекалено добри, за да останат незабелязани. След като го разпитаха подробно, бързо го назначиха на заплата и го зачислиха в една от ротите. А няколко дни по-късно му разрешиха да напусне казармите и да живее при Джехане и Велас в Киндатския квартал, което го изненада. В Естерен подобно нещо не би могло да се случи.

Причината беше положението на Джехане. Тя беше представена незабавно в двора, след което царят и неговият знаменит киндатски министър Мазур бен Аврен я поканиха да заеме мястото си сред останалите дворцови лекари. Официалното й положение в двореца, както в Рагоса, така и навсякъде, където би пожелала да отиде, беше свързано с известни привилегии.

Това не попречи на Алвар да се замеси в три свади, за които не беше виновен той, още през първите две седмици, след като напусна казармите. Навсякъде беше така — войниците си имаха свои норми, каквото и да се казваше в царските укази, и онези, които се ползваха от особени привилегии, трябваше да си ги заслужат.

И Алвар се биеше. Не до смърт — това беше забранено в този град на наемници, — но успя да рани двама души и самият той беше ранен в дясната ръка, което за кратко притесни Джехане. Раната си струваше дори само заради нейната загриженост. Алвар не се боеше от рани и белези — той беше войник и това беше неизбежно. Освен това в Рагоса всички знаеха, че е от дружината на Родриго Белмонте, и той се биеше със съзнанието, че защитава честта на своите хора и превъзходството им над всички останали. Тази роля никак не беше лека за сам човек, но Алвар я изпълняваше достойно и с чувство за отговорност.

Докато в самия край на есента не се появи самият сер Родриго на черния си жребец, със своите сто и петдесет войници и търговеца на коприна, а знамената на Белмонте и Валедо се вееха и плющяха на вятъра.

Сега всичко се промени. Промените бяха навсякъде.

— Свети боже! — изкудкудяка ужасен Лаин Нунес, когато Алвар се изправи пред тях да докладва. — Погледнете го само! Момчето дойде тук и стана неверник! Какво ще кажа на горкия му баща?

Капитана огледа одеждите на Алвар развеселен и каза само:

— Получих три доклада. Явно си се представил добре тук. Кажи ми как те раниха и къде си сбъркал, та следващия път да се поправиш.

Засмян до ушите и въодушевен, сякаш беше пил чисто вино, Алвар започна да разказва.

А малко по-късно, докато бързаше през пазарния площад да намери Джехане и да й разкаже за събитията през деня, усещаше, че го познават, завиждат му и дори малко се боят от него.

Вече, никой не го предизвикваше на дуели. Знаменитият сер Родриго от Валедо, изгнаникът, беше сключил договор с цар Бадир, според който на цялата му дружина беше платено за една година напред. Това беше нещо почти нечувано.

Сега хората на Родриго бяха войници на Рагоса, челният отряд на армията, която трябваше да въдворява ред в града и околността, да сдържа амбициите на Халоня и Картада и да възпрепятства набезите на разбойническия главатар ибн Хасан от Арбастро, неговата южна крепост. Животът в Рагоса беше сложен, опасностите — многообразни.

Тази сутрин за младия Алвар де Пелино животът беше прекрасен, а блестящата, културна Рагоса на цар Бадир — кой би дръзнал да го отрече? — най-цивилизованото място на света.

Алвар беше ходил в двореца с Джехане, а и с Родриго. През него течеше поток, който напояваше някои от вътрешните градини и дворове и — за огромно изумление на Алвар — минаваше през най-голямата зала за пиршества.

По време на най-пищните си пирове цар Бадир, който имаше усет за красивото, обичаше да си угажда и беше несъмнено изобретателен, обичаше подносите с храната да плават в потока, откъдето ги вадеха полуголи роби и ги поднасяха на царските гости, полулегнали на диваните си. Алвар беше писал за това в едно писмо до родителите си, но знаеше, че няма да му повярват.

Напоследък избягваше да тича по улиците — беше твърде детинско и лекомислено, — но новината тази сутрин беше невероятна и Алвар искаше пръв да я съобщи на Джехане.

Опита се да завие край една сергия с кожени изделия, залитна и сграбчи пръта, подпиращ навеса над нея, който опасно се килна на една страна. Търговецът, негов познат, по навик изруга, но Алвар му подметна през рамо някакво извинение и продължи нататък.

Джехане и Велас трябваше да са в своята палатка на пазара. Тя следваше практиката на баща си от Фезана, която беше и нейна. Макар и добре платена в двореца, в пазарен ден Джехане беше неизменно пред палатката си, а два пъти седмично приемаше пациенти в къщата си. Един лекар трябваше да бъде известен не само в двореца, но и извън него — така го обясняваше тя на Алвар. Баща й я беше научил. Лекарят можеше лесно да изпадне в немилост в двора. Глупаво беше да се лишава от други пациенти.

Велас беше разказал на Алвар какво се е случило с бащата на Джехане.

Преди пристигането на Родриго двамата мъже понякога вечеряха заедно, когато Джехане отиваше в двореца, а Алвар беше свободен. Онази вечер, когато за пръв път чу историята за Исхак бен Йонанон и най-малкия син на цар Алмалик, Алвар за пръв, но не и последен път си представи как убива царя на Картада, а после се връща при Джехане в Рагоса и й казва, че баща й е отмъстен за безпросветното, мълчаливо страдание, на което е бил подложен.

Новината от тази сутрин сложи край на тази мечта.

Джехане я нямаше пред палатката. Велас беше сам и прибираше. Тя явно си беше тръгнала току-що — пред палатката още имаше пациенти, които пристъпваха от крак на крак и се чудеха какво да правят. В тихите думи, които си разменяха, се усещаше вълнение и необичайно оживление.

— Велас! Къде е тя? Имам новини! — изрече Алвар запъхтян. Беше тичал дотук от западната порта.

Велас го погледна през рамо с непроницаемо изражение.

— Чухме, Алвар. От двореца ни съобщиха. Алмалик е мъртъв. Забира от Картада е тук. Джехане отиде в палата.

— Защо? — рязко попита Алвар.

— Мазур я повика. Иска да е с него, когато се случват такива важни неща.

Алвар не се и съмняваше, че е така. Това никак не го зарадва.

Джехане извличаше най-искрено, здраво удоволствие от изключително редките случаи на физическа близост, които си позволяваше.

И в същото време имаше не по-малко здраво чувство на самоуважение. Всепризнатата истина, че първият министър Мазур бен Аврен е най-забележителният член на киндатската общност в Ал-Расан, най-прозорливият, най-умният и най-великодушният, изобщо не отменяше не по-малко съществения факт, че в същото време е и най-ненаситният любовник, когото беше срещала, ако се изключеха царствените особи с техните хареми.

В известен смисъл той беше царствена особа и можеше да има харем. Цял Ал-Расан познаваше бен Аврен като Киндатския принц и макар той да правеше всичко възможно да се разграничи от това прозвище — твърде разумна политика, като се вземеше предвид злонамерената бдителност на ваджиите — то в никакъв случай не беше незаслужено.

Царска особа или не, но Джехане решително отказваше да легне с мъж, който беше убеден, че това се разбира от само себе си.

Тя се опита ясно да му го покаже още първия път, когато той я покани на вечеря в личните си покои в двореца. В стаята имаше двама музиканти и беше повече от ясно, че очакват да останат и след вечеря и да продължат да свирят, докато министърът и новата му приятелка се забавляват.

Да, но Джехане нямаше такова намерение.

Мазур бен Аврен като че ли се забавляваше от това и се задоволи да й поднесе сладки и леко вино след вечеря, да й разкаже някой и друг спомен за баща й, когото добре познаваше, и внимателно и с разбиране да изслуша разсъжденията за това какво се е случило и какво още има да се случва във Фезана, с жителите й и с киндатската общност в частност. Той беше преди всичко министър на Рагоса, както даде ясно да се разбере.

Но имаше и още нещо, което Мазур ясно й показа — че очаква съпротивата й да е само временна, продиктувана най-вече от женско кокетство. Той беше петдесет й седем годишен, строен и стегнат, с посивяла коса под синята киндатска шапчица, с грижливо поддържана напарфюмирана брадичка, красив школуван глас и мисъл, която за миг можеше да премине от поезията към войната без видимо затруднение. Освен всичко това в тъмните му очи с тежки клепачи имаше нещо, което не оставяше никакво съмнение, че обича жените и те го обичат.

През последвалите дни и седмици Джехане неведнъж си задаваше въпроса дали причината за съпротивата й е гордостта. През по-голямата част от времето отговорът й беше отрицателен. Колкото и внимателен да беше към нея, бен Аврен по същия начин спираше преценяващия си поглед върху много други жени. Всъщност върху всички. Едно беше сигурно — че не я чака в целомъдрено отчаяние да го ощастливи с вниманието си. Подобен ненаситен апетит заслужаваше възхищение. Рядко мъж на неговата възраст можеше да се похвали с такава младежка страст.

Интересът му, предизвикан от нейния отказ, не угасна. Неизменно беше и вниманието му, зад което все така прозираше покана. Ала нямаше и намек за гняв или принуда. Все пак той беше един от най-културните мъже в Ал-Расан. Интересуваше се от мнението й и това не можеше да не я поласкае. Тя внимаваше какво ще каже и не бързаше с отговорите.

С времето Джехане забеляза, че се променя. Имаше нещо ново в начина, по който гледаше на нещата. Откри, че предугажда въпросите, които Мазур би могъл да й зададе, и обмисля предварително отговорите си. А той винаги я слушаше внимателно — нещо, с което тя не се сблъскваше често.

Всички свикнаха да виждат често канцлера в компанията на новата лекарка. Дори и цар Бадир забеляза, че бен Аврен настойчиво я ухажва. Това явно беше източник на забавление за целия двор. Тя беше от собствената му вяра, което правеше този танц пред очите на всички още по-забавен. Така измина лятото и настъпи есента, и заедно с листата в градините и горите отвъд крепостната стена се промени и дворцовата мода.

Джехане не беше възхитена от това да служи за развлечение на околните, но не можеше да отрече, че е приятно да е обект на внимание в толкова изискан двор като този в Рагоса. Не можеше да се оплаче и от уважението, което й оказваха като лекар. То й беше осигурено най-напред от името на баща й, а по-късно собственото й хладнокръвие и компетентност го затвърдиха.

Тогава пристигна Родриго Белмонте с цялата си дружина, пратен в изгнание заради събитията, в които и тя беше участвала. Денят на рова и опожаряването на Орвила бяха променили живота и на други хора.

И всичко започна отново да се променя. Алвар отиде да живее в казармите с другите войници и я остави сама с Велас. За Джехане това беше източник едновременно на облекчение и на съжаление. Последното донякъде я изненада. Чувствата му към нея бяха твърде очебийни и далеч надхвърляха всичко, на което беше разчитала. Това не беше мимолетната страст на млад мъж към първата му любима.

За Алвар де Пелино всичко беше много по-сериозно и Джехане трябваше да признае, че по време на тази дълга обсада от страна на министъра неведнъж й беше минавало през ума да потърси отново убежище при своя джадитски войник. Ала той не беше „нейният“ войник и заслужаваше нещо по-добро. Алвар беше млад, но Джехане разбираше какво е накарало Родриго да го вземе със себе си на юг, а после да го прати сам да я придружава до Рагоса. И все пак, ако й трябваше семеен уют, досега щеше да е задомена във Фезана за някой от своето племе, а нямаше да го търси при джадитски войник от севера.

Може би щеше да дойде ден и тя да съжали за взетите и за невзетите решения и за пътищата, които я бяха отвели далеч, отвъд най-добрата възраст за женене, към самотата, но това време още не беше настъпило.

Малката им къща и лечебницата опустяха след като Алвар си отиде. Джехане беше свикнала да обсъжда с него случилото се през деня. „Каква мила семейна картинка!“ — често си мислеше тя с крива усмивка. Ала истината беше, че често мислите, които споделяше с канцлера на чаша вино късно през нощта, бяха на Алвар.

Дори и на Велас като че му липсваше младият джадит. Джехане не беше очаквала подобна дружба. С тържествени химни в прослава на слънчевия бог на уста джадитите от Еспераня векове наред бяха клали киндатите, а в не толкова кръвожадни времена ги бяха принуждавали да сменят вярата си или ги бяха поробвали. История като тази трудно би могла да породи приятелство — още по-трудно и от любовта.

Ала тази горчилка едва ли можеше да се свърже с Алвар де Пелино. Или пък с Родриго Белмонте. Капитана все така държеше тя да бъде лекар на дружината му и още с пристигането си даде да се разбере, че не се е отказал. Беше й казал, че това е една от причините за идването му. Тя не му повярва, но си даваше сметка колко е важно за тях да имат добър лекар и колко е трудно да се сдобият с такъв.

Тя си спомни нощта, в която яздеше с него на север от Фезана, с пламтящата Орвила зад гърба и проснатите в тревата мъртви тела. Спомни си думите, изречени по-късно край огъня. В сивите му очи прочете, че и той си спомня.

Тогава, под двете луни, обзета от гняв, тя се беше опитала да го провокира. Сега едва ли би поела подобен риск. Дори не можеше да повярва, че го е направила. А от Алвар знаеше, че Капитана е женен за най-красивата жена във Валедо.

Онази нощ край Фезана Родриго говореше за жена си като за някакво страшилище. Странно чувство за хумор! Алвар го боготвореше, както и цялата му дружина. Това беше показателно.

Откакто той пристигна, двамата бяха говорили много малко, и все в присъствието на други хора. Веднъж Родриго обяви намерението си да я наеме пред няколко души, в това число бен Аврен. Той изразително вдигна вежди, но по-късно, когато останаха сами, не повдигна въпроса. Джехане също.

Родриго обикновено беше извън града — преследваше разбойническите банди на североизток или правеше демонстрация на сила в малкия, но важен град Фибас, разположен недалеч от прохода, който водеше към Фериерес. Рагоса владееше това градче и прибираше данъците, но крал Бермудо от Халоня явно имаше някакви апетити към него.

Той вече беше поискал париас, насърчен от примера на племенника си във Фезана. Джадитите ставаха дръзки. Припомняйки си онзи разговор край огъня, Джехане попита веднъж Мазур колко дълго смята, че ще оцелеят местните царчета в Ал-Расан. Той не отговори.

Родриго беше дал да се разбере, че иска тя да придружава хората му по време на тези походи. Цар Бадир обеща да си помисли, след което увеличи задълженията й в двора. Тя знаеше, че това е работа на Мазур. Условията на договора й оставяха свобода да напусне, когато пожелае, но те явно бяха решили да й създават трудности в това отношение. Родриго, който цялата есен ту напускаше града, ту се връщаше, чакаше удобен случай.

Хусари ибн Муса беше с него на няколко такива похода. Джехане не можеше да познае някогашния си пациент. Само за няколко месеца той беше отслабнал видимо и сега изглеждаше по-млад и по-силен. Вече не го мъчеха бъбречни кризи. Можеше да язди от сутрин до вечер, беше се научил да борави с меч и лък. Носеше широкопола джадитска шапка дори и в града. В желанието си да го подразни Джехане веднъж каза, че двамата с Алвар са си разменили ролите. Когато се видяха за пръв път, те много се смяха, после се замислиха.

Кожената джадитска шапка беше за Хусари нещо като емблема. Един вид напомняне. Той също се беше заклел да отмъсти и това обясняваше настъпилите промени у него. Хусари не се беше отказал от търговията — каза й го една вечер, когато отиде при нея на вечеря в Киндатския квартал, както гостуваше навремето в дома на баща й. Хората му бяха из цял Ал-Расан, дори и в Рагоса. Но сега главното беше друго, поне така твърдеше той. Джехане се изкушаваше да попита какви са взаимоотношенията му с Картада, дори го направи, но Хусари предпочете да замълчи.

По-късно, докато лежеше будна в леглото си, си мислеше, че всички тези мъже, които й вярваха, имаха и какво да крият от нея. Освен Алвар може би. Беше сигурна, че той ще й отговори, каквото и да го попита. Велас също. Велас, който винаги беше на поста си. Истински божи дар, който тя не заслужаваше. Спомни си, че не друг, а баща й я накара да го вземе със себе си, когато напускаше Фезана.

Покрай всичко това тримата й колеги в двора я мразеха люто. Това можеше да се очаква. Жена, киндатка, предпочитана от министъра. Открито подмамвана от прочутия джадитски капитан да стане лекар на дружината му. Имаше късмет, че още не са я отровили — така писа тя на сер Резони в Сореника. В писмото си го молеше да продължи да пише на баща й. Имаше причини да смята, че сега Исхак ще му отговори. Самата тя пишеше на родителите си два пъти в седмицата. Отговорите, които пристигаха, бяха писани от ръката на майка й, но много често под диктовката на баща й. Изглежда, в този свят все още ставаха малки, добри чудеса.

В писмата си до Фезана Джехане не си позволяваше да повтори тази шега с отравянето. Родителите си бяха родители и щяха да се тревожат за нея.

Сега, в тази есенна утрин, когато пратеникът на Мазур й донесе вестите от Картада и й каза да го последва в двореца, тази шега вече никак не й изглеждаше остроумна.

Явно все пак отровени имаше.

В двореца, където в Двора на потока царят чакаше гости, никой не говореше и не мислеше за нищо друго.

Алмалик от Картада, самозваният Лъв на Ал-Расан, беше мъртъв, а госпожа Забира — повече негова вдовица, отколкото бивша любовница — беше пристигнала без предупреждение същата тази сутрин, за да моли цар Бадир за закрила. Говореше се, че в бягството й през планините я е придружавал само слугата й.

Джехане, която беше изминала същия този път, съпроводена само от двама души, не беше особено впечатлена. Ала главната новина я беше сварила неподготвена. Щеше да й трябва много време, докато свикне с тази мисъл. За момента съзнаваше само, че човекът, когото се беше заклела да убие, е мъртъв от ръката на Амар ибн Хайран — всъщност тук още не всичко беше ясно — и че жената, която беше родила живо дете и беше оцеляла единствено благодарение на баща й, скоро щеше да пристъпи под арката в дъното на тази градина.

Извън тези два факта в душата й цареше объркване, примесено с някаква неясна болка. Преди да напусне Фезана беше дала клетва, след което месеци наред се беше наслаждавала на работата си в двореца и — ако трябваше да бъде честна със себе си — на вниманието на един изключително културен мъж, което я ласкаеше. Беше живяла за свое удоволствие. И не беше направила нищичко да изпълни клетвата, дадена в Деня на рова.

Сега вече беше твърде късно. Завинаги.

Стоеше на брега на потока, недалеч от Мазур, който седеше на островчето от дясната страна на царя. Обрулени от вятъра листа падаха във водата, която ги отнасяше. Джехане беше идвала тук много пъти, през деня и вечер, на светлината на факлите, но красотата на тази градина все така й действаше. По това време на годината цъфтяха само късните цветя, но падащите листа и онези, които още не се бяха отронили, сияеха с множество багри в ярката слънчева светлина.

Дворът на потока беше замислен и създаден преди години. Това беше същият поток, който минаваше през залата за пиршества. В градината той се разделяше на две и по средата оставаше малко островче, потънало в пищна растителност и цветя, прорязано от мраморни пътечки под изкусно издялани аркади. Сега на острова, до който се стигаше по две извити мостчета, на пейка от слонова кост седеше царят на Рагоса, заобиколен от приближените си.

В клоните над тях пърхаха птички. Четирима музиканти свиреха на брега от другата страна на островчето. Във водата се мяркаха златни рибки. Беше хладно, но слънцето грееше ярко.

Джехане видя Родриго Белмонте в дъното на градината, където се бяха разположили войниците. Беше се върнал от Фибас преди два дни. Погледите им се срещнаха и онова, което прочете в очите му, я накара да се почувства уязвена. Нямаше право да я гледа така преценяващо след толкова кратко познанство! Внезапно си спомни, че край Фезана му беше казала за намерението си да отмъсти на Алмалик от Картада. Това й напомни за Хусари, който онази нощ беше изразил същото намерение… и който не по-малко от нея щеше да се терзае от мъчителни мисли.

„Ако някой не го стори преди нас“, беше казал той тогава. Да, някой го беше сторил.

Сега Хусари го нямаше. Той не беше приет в двора. Джехане се надяваше да й се удаде по-късно да поговори с него. Мислеше си за баща си във Фезана и за онова, което убитият цар беше направил с него.

Между кораловочервените колони в дъното на градината се появи слуга, облечен в зелено и бяло. Музиката спря. Всички замълчаха и в настъпилата тишина се чуха звънливите трели на птица. Бронзовата врата се отвори и прозвуча името на Забира от Картада.

Тя пристъпи под арките и почака сред колоните слугата да се отдръпне. Беше пристигнала без официално известие, придружена само от един слуга, който пристъпваше на две крачки след нея. Когато жената се приближи по пътеката, Джехане се убеди, че в слуховете за красотата й няма нищо преувеличено.

Забира от Картада нямаше нужда от тържествено представяне. Беше блестяща в алената си туника, поръбена с черно, и подаващата се под нея златиста риза. Шията, ръцете и пръстите й бяха обсипани със скъпоценности, а към черната копринена шапчица на главата й бяха пришити рубини, които искряха на слънцето. Изглежда, беше пренесла цяло съкровище през планините, съпровождана от един-единствен мъж. Значи беше безразсъдна — или отчаяна. Но във всички случаи беше ослепителна. Джехане си помисли, че с нейното идване модата в Рагоса сигурно ще се промени.

Забира пристъпи с премерена лекота и изящество, без да издава с нищо, че е впечатлена от това място, и се сведе в нисък поклон пред цар Бадир. Явно не беше от жените, които ще изпаднат във възторг пред една градина, та макар и като тази. Дори потокът, който минаваше през залата за пиршества, не би я накарал да изгуби самообладание, помисли си Джехане, преди нещо друго да насочи мислите й в съвсем различна посока.

Повечето царедворци зяпаха Забира с нескрито възхищение. Самият цар обаче вече не гледаше към нея, а беше отправил поглед другаде в мига, в който тя се склони пред извитото мостче. Същото беше направил и министърът му, дори още преди него.

Едно облаче за миг закри слънцето. Ярката светлина помръкна, във въздуха повея хлад. В този миг новата лекарка на царя, проследявайки погледа му, насочен някъде зад коленичилата жена, усети как дъхът й секва.

Забира от Картада вече не беше обект на внимание и от страна на новия и най-прославен капитан на наемниците на цар Бадир.

Родриго Белмонте умееше да оцени красотата и самообладанието у една жена, както и видимия й кураж. Почти шестнадесет години беше женен за такава жена. Но сега и той беше забравил за нея и се взираше в мъжа, който я следваше на две крачки, все още поддържайки заблудата.

Слънцето се показа иззад облака и обля градината със светлина. Забира от Картада остана приведена в дълбок поклон — самата красота и изящество сред купчините окапали листа. Ала вече никой не й обръщаше внимание.

Мъжът, който я придружаваше, нейният единствен спътник, когото бяха представили за слуга, беше Амар ибн Хайран.

За няколкото изключително умни мъже, които присъстваха в градината, неизвестните около смъртта на цар Алмалик вече бяха изяснени. И макар жената пред тях да беше най-прославената красавица на Ал-Расан, умна, талантлива и майка на две изключително важни деца, още по-важен беше мъжът и онова, което беше направил. За втори път.

Родриго го позна по прословутата обица, която блестеше на дясното му ухо. Черният плащ на слуга само подчертаваше вроденото му изящество. Той се усмихваше — не особено почтително, не като слуга — докато оглеждаше двора на цар Бадир. Родриго забеляза как кимна на един поет.

Ибн Хайран се поклони на царя на Рагоса. Когато се изправи, погледът му за миг срещна този на министъра и се спря върху Джехане бет Исхак. Усмивката отново се появи на устните му. В този миг той явно почувства, че един от джадитските наемници го наблюдава, и се обърна към него.

И го позна. Сер Родриго Белмонте, Капитана на Валедо, също разбра кой стои насреща му. Двамата мъже се погледнаха за пръв път.

Джехане, връхлетяна от буря от чувства, също стана свидетел на този пръв разменен поглед, Отмести очи от единия към другия и усети, че я пронизва тръпка, без да знае защо.

Алвар де Пелино, който в този миг влезе през една врата в дъното на градината, също пристигна тъкмо навреме, за да стане свидетел на тези погледи, и макар да нямаше представа кой е облеченият в черно картадийски слуга с обицата, усети, че Родриго е развълнуван.

Потърси с поглед Джехане и я откри. Видя я как мести поглед от единия мъж към другия. Алвар правеше същото, опитвайки се да разбере какво става. И тогава и той почувства, че потреперва, макар слънцето да беше високо.

В тяхното имение в най-далечната северна част на Валедо жените в кухнята и слугините, повечето от които все още бяха наполовина езичници, твърдяха, че този трепет би могъл да означава само едно: че пратеникът на смъртта е посетил за миг света на смъртните мъже и жени, идвайки от Финяр — далечните незнайни владения на бога.

Тихо, развълнуван неизвестно от какво, Алвар се промъкна през тълпата и зае мястото си в редиците на наемниците на брега пред островчето.

Родриго и облеченият в черно картадиец все още не сваляха очи един от друг.

Сега и останалите го забелязаха. С крайчеца на окото си Алвар видя как Мазур бен Аврен поглежда последователно най-напред към Родриго, после към непознатия.

Младият джадит се опита да открие върху лицата им някаква следа от гняв, омраза, уважение, ирония, възхищение и не успя. И все пак имаше нещо от всички тези чувства в погледите и на двамата. А може би това беше един вид опознаване? Или предчувствие?

Алвар, вече мъж и войник, заобиколен от тълпа хора в това ярко слънчево утро, внезапно почувства страх, сякаш още беше дете и лежеше в леглото си, вслушвайки се във воя на северния вятър, блъскащ капаците на прозорците.

— Добре дошла в Рагоса, ваша милост — промълви царят на Рагоса.

Дори и да беше почувствал засилващото се напрежение, той с нищо не го показа. В гласа и държането му имаше сдържано възхищение. Цар Бадир беше ценител на красотата във всичките й форми и разновидности. Алвар, все още под влияние на мрачните предчувствия и защитен от любовта си към Джехане, реши, че гостенката от Картада е привлекателна, но прекалено натруфена. И все пак държането й беше безупречно. Едва след като Бадир заговори, тя се изправи грациозно и застана пред царя.

— Това посещение на загрижена майка ли е? — продължи Бадир. — Дошли сте да се убедите, че се грижим за децата ви както подобава?

Царят знаеше, че има и нещо повече от това, Алвар беше сигурен. Това беше просто встъпление.

— Така е, ваше величество — проговори Забира от Картада, — макар ни най-малко да не се съмнявам в грижите, които полагате за децата ми. Ала посещението ми е свързано с нещо по-важно от майчинската любов.

Гласът й беше нисък, но чист — школуван глас на певица.

— Дойдох да ви разкажа историята на едно убийство — едно отцеубийство — и последиците от него.

В градината отново се възцари тишина, само същата птичка продължи да лее трелите си над главите на множеството, а вятърът все така шумолеше в листата.

Забира първа наруши мълчанието.

— Светото учение на Ашар повелява отцеубиецът, като човек навеки омърсен, да бъде избягван приживе, да бъде наказан със смърт или пратен далеч от хорските очи, защото е прокълнат от бога и от звездите. И аз питам царя на Рагоса: трябва ли такъв човек да остане на престола на Картада?

— А така ли е наистина? — Знаеше се, че цар Бадир е сластолюбец и обича насладите, но никой не би могъл да постави под съмнение ума му.

— Така е. Преди две седмици Лъва на Картада беше убит по най-подъл начин и отцеубиецът, заграбил скиптъра и короната, сега се величае Алмалик Втори, Лъва на Картада, Защитника на Ал-Расан.

В градината се разнесе ропот — тези подробности все още не бяха стигнали до двора на Бадир. Забира беше прекосила планините по-бързо от вестоносците. Тя се изправи и издигна глас:

— Дойдох тук, господарю, да ви моля да освободите народа ми от този отцеубиец и цареубиец! Да пратите войската си на запад, изпълнявайки повелите на светия Ашар, и да унищожите този зъл човек!

Отново се разнесе ропот, сякаш вятърът шумолеше в листата.

— И кой ще царува тогава в славната Картада?

По лицето на Бадир не можеше да се прочете нищо. Жената за пръв път се поколеба.

— Градът е в опасност. Разбрахме, че Хазем, братът на узурпатора, е отвъд проливите на юг. Той е фанатик, който търси подкрепа от племената в Маджритската пустиня. Изпаднал е в немилост и е лишен от наследство още преди години.

— Това го знаем — тихо продума Бадир. — Всички го знаят. Но кой тогава ще управлява Картада?

Сега дори на Алвар му беше ясно накъде клони всичко това.

На нея обаче не й липсваше смелост, никой не би могъл да го отрече.

— Вие сте закрилник на двете деца на Алмалик, които нямат синовни прегрешения към него — заяви тя без колебание. — И аз отправям към вас официална молба в името на бога да превземете града и да въдворите на престола сина на царя, Абади ибн Алмалик. И да му окажете цялата помощ и подкрепа, които са ви по силите, до навършване на пълнолетие.

Най-трудното беше изречено. Съвсем открито. Покана към Бадир да превземе Картада и благовиден предлог да го направи в името на справедливостта.

Вместо царя този път заговори неговият министър. Дълбокият му глас беше сдържан и сериозен.

— Мога ли да знам, ако нямате нищо против, дали такова е желанието и на слугата, когото водите със себе си?

Джехане, която следеше случващото се с напрегнато внимание, бързо насочи поглед към Забира и се убеди, че и тя не знае отговора на този въпрос. Жената беше изиграла собствения си коз и сега чакаше какво ще се случи.

Трябваше обаче да изиграе и следващата карта.

— Той не ми е слуга. Мисля, че вече знаете кой е този човек. Той беше така любезен да ме придружи дотук — една жена без закрилници и влияние у дома. Но аз не бих се осмелила да говоря от името на Амар ибн Хайран, ваша милост, ваше величество! Никой от живите не би го сторил.

— Тогава може би ще го стори човекът, който се появява пред нас във фалшивия облик на слуга?

Гласът на цар Бадир този път издаваше известно напрежение. Джехане си помисли, че това не е никак чудно. Жената беше вдигнала залога неимоверно много.

Амар ибн Хайран, когото беше целунала в кабинета на баща си, погледна царя на Рагоса. В държането му се долавяше известно уважение, но не и страхопочитание. За пръв път Джехане си даде сметка колко проблеми би могъл да създаде този човек, ако пожелае. Освен това, отново трябваше да си напомни тя, той беше убил един халиф, а сега и цар.

— Ваше милостиво величество — изрече той, — поставен съм в трудно положение. Току-що чух думи на измяна, насочени срещу моето царство. Позицията ми би трябвало да е ясна, но две неща ме спират да постъпя, както дългът ми повелява.

— Как така? И кои са тези две неща? — попита Бадир. В гласа му се долавяше гняв.

Ибн Хайран сви рамене с изящен жест и зачака. Ако някой беше поставен на изпитание, това не беше той, а събраният в тази градина двор на Рагоса.

Мазур, първият министър, беше човекът, който отговори на въпроса на своя господар.

— Той би трябвало да я убие, но няма да вдигне ръка срещу жена, пък и не би извадил оръжие в присъствието на ваше величество. — Гласът му издаваше явно раздразнение. — Всъщност вие не би трябвало дори да имате оръжие тук!

— Така е — миролюбиво се съгласи ибн Хайран. — Пазачите ви бяха много… любезни. Дори прекалено.

— Може би не са видели причина да се боят от човек с вашата репутация? — промърмори министърът с най-ласкавия си глас.

„Това май беше размяна на удари“ — помисли си Джехане, която се опитваше да следи оттенъците в разговора, доколкото й беше по силите. Репутацията на Амар ибн Хайран включваше какво ли не. Ала във всички случаи никой не би могъл да го нарече безобиден. Особено пък за царете.

Амар се усмихна, сякаш отдавайки дължимото на тънкия намек.

— Отдавна не съм имал удоволствието да разговарям с високопочитаемия пръв министър — заяви той с видима непоследователност. — Каквото и да казват нашите ваджии, той прави чест на своя народ и на великия цар, комуто служи. По мое скромно мнение.

В този миг гореупоменатият цар като че изгуби търпение.

— Зададохме ви въпрос — рязко изрече Бадир и присъстващите внезапно си дадоха сметка, че каквото и самообладание и остроумие да демонстрират някои, все пак само един човек има думата. — Вие не ни отговорихте.

— Ах, да! — каза Амар ибн Хайран. — Въпросът.

Той скръсти ръце и Алвар де Пелино, който го наблюдаваше внимателно, отново се запита къде ли е скрил оръжието. Ако изобщо имаше такова.

— Госпожа Забира, признавам, ме изненада. Впрочем, не за пръв път — продължи ибн Хайран. — Аз наивно предполагах, че идва тук, за да види децата си и защото в Картада вече не може да намери убежище. И бидейки прискърбно недалновиден, повече не се замислих върху този въпрос.

— Стига с тези игрички — каза царят. — Може би ще имаме време за тях по-късно — кой знае? Но вие най-малко от всички на полуострова можете да се наречете недалновиден.

— Вашите думи са чест за мене, ваше величество. И мога само смирено да ви уверя, че не очаквах онова, което чухме преди малко. В този момент положението ми е деликатно, сигурно го разбирате. Аз съм дал клетва за вярност пред Картада. — Сините му очи блеснаха. — Това е причината да съм предпазлив и се надявам един такъв велик и мъдър цар, какъвто е Бадир от Рагоса, да прояви снизхождение към мене.

В този миг Джехане си помисли, че ибн Хайран би могъл да бъде убит още сега, в тази градина. Настъпи тишина. Царят се размърда неспокойно на пейката.

— Разбирам. Новият цар на Картада вече ви е пратил в изгнание. След като сте извършили убийството вместо него. Какъв невероятно умен младеж! — Това отново беше Мазур: дори не питаше, а говореше с пълна увереност.

Бадир погледна министъра си, после погледът му отново се насочи към ибн Хайран. Изражението му се беше променило.

„Разбира се!“ — помисли си Джехане. Явно това беше. Какво ще търси иначе съветникът и пръв приятел на принца тук със Забира, вместо да ръководи смяната на властта в Картада? Чувстваше се пълна глупачка, че не го бе разбрала по-рано. Но не беше единствената. Видя мъжете и няколкото присъстващи жени да кимат в знак на съгласие.

— Уви, най-мъдрият от всички министри казва самата истина. Да, наистина съм изгнаник. Заради многото си грехове — спокойно каза ибн Хайран. — Но има някаква надежда да получа опрощение, след като се пречистя от невъобразимите си пороци.

Той се усмихна, а миг по-късно в градината най-неочаквано прозвуча нечий смях и всички се стреснаха.

Царят, министърът му и Амар ибн Хайран се обърнаха към Родриго Белмонте, който продължаваше да се смее.

— Царят на Рагоса — весело заяви Родриго — трябва да внимава, иначе всички изгнаници на полуострова ще направят пътека до двореца му.

Джехане забеляза, че ибн Хайран е спрял да се усмихва.

Родриго обаче видимо се забавляваше.

— С ваше позволение, може би един войник ще е в състояние да разсече този възел? — Царят кимна и Капитана продължи: — Негова светлост ибн Хайран е изпаднал в положение, което твърде много наподобява моето собствено. Той е изгнаник, но не е освободен от клетвата за вярност към своята страна. И тъй като не му е предложено нищо, което да я обезсили, той не би могъл да изкаже мнение за онова, което госпожа Забира току-що поиска. И действително най-правилно ще е да я убие с ножа, който е скрит в левия му ръкав. Направете му предложение.

Над градината отново надвисна мъртва тишина. Сега дори денят изглеждаше прекалено ярък, сякаш слънчевата светлина беше неуместна при цялата сериозност на положението долу.

— Да стана наемник?

Ибн Хайран продължаваше да се взира в джадитския капитан, сякаш забравил за присъствието на групата на острова. Джехане за втори път почувства как я пронизва хлад.

— Признавам, че не сме цвете, но има и по-лоши от нас.

Родриго продължаваше да се забавлява, или поне така изглеждаше. За ибн Хайран не можеше да се каже същото.

— Нямам нищо общо с Деня на рова — предпазливо каза той.

Джехане затаи дъх.

— Разбира се — съгласи се Родриго Белмонте. — Нали затова убихте царя.

— Затова се наложи да го убия! — поправи го ибн Хайран. Отново се надигна ропот, който бързо заглъхна.

Този път в гласа на министъра се прокрадна раздразнение.

— А трябва ли да предлагаме пост на човек, който убива всеки път, когато гордостта му е наранена?

Джехане си помисли, че причината за раздразнението му е в способността на Родриго да разгадае загадката пръв. Някой го беше изпреварил. „Наранена гордост, ха!“

— Не всеки път — тихо отвърна ибн Хайран. — Само веднъж в живота ми и със съжаление. Ставаше дума за нещо наистина голямо.

— Ах! — възкликна министърът с убийствена ирония. — Със съжаление! Е, това променя всичко.

За пръв път Джехане видя спокойствието на ибн Хайран да му изменя. Забеляза как сините му очи станаха студени преди да отмести поглед от лицето на бен Аврен. Той си пое дълбоко дъх и отпусна ръце. Направи й впечатление, че пръстените му ги няма. Ибн Хайран отново погледна министъра, но не каза нищо. Чакаше, готов да отблъсне всеки удар, който можеше да се стовари отгоре му.

Ала удар не последва. Този път заговори царят, който си беше възвърнал невъзмутимостта.

— Да приемем, че се съгласим с нашия приятел от Валедо. Какво ще ни предложите вие в замяна?

Забира от Картада, почти напълно забравена, се обърна и погледна мъжа, който беше дошъл с нея като неин слуга. Изражението на тъмните й, грижливо подчертани очи беше неразгадаемо. Още един облак закри слънцето и отмина, отнемайки и връщайки светлината на есенното утро.

— Себе си — каза Амар ибн Хайран.

Всички го гледаха онемели. Високомерието му беше стъписващо, но този мъж от петнадесет години беше известен не само като дипломат и стратег, но и като пълководец и може би най-добрият фехтовач в Ал-Расан.

— Това ни е достатъчно — заяви цар Бадир, видимо развеселен. — Предлагаме ви служба в двора и войници на подчинение за срок от една година. Вие ще ни дадете дума, че няма да приемате други предложения и да служите другаде без наше разрешение. Ще наредим на нашите съветници да предложат и обсъдят с вас нашите условия. Съгласен ли сте?

В отговор ибн Хайран се усмихна със същата усмивка, която Джехане помнеше от кабинета на баща си, и отвърна:

— Съгласен съм. Идеята да бъда купен ми харесва. И условията ми ще бъдат изпълними. — Усмивката му стана още по-широка. — Същите като на нашия приятел от Валедо.

— Сер Родриго дойде тук със сто и петдесет конници! — намеси се Мазур бен Аврен с негодуванието на човек, натоварен с важната задача да отговаря за царската кесия в трудни времена като сегашните.

— Няма значение — сви рамене ибн Хайран.

Джехане забеляза, че Родриго Белмонте се усмихва, но не и останалите капитани. Не беше трудно да се види, че са ядосани.

Един от мъжете, светлокос гигант от Карч, пристъпи напред.

— Нека да излязат на двубой — заяви той на завален ашаритски. — Щом казва, че и той струва толкова! Да видим! Тук плащат много по-малко на добри войници. Нека Белмонте и този мъж си премерят силите за доказателство.

Предложението предизвика силно оживление сред събраните в градината. В това имаше нещо ново и възбуждащо, някакъв намек за опасност. За изпитание. Царят изгледа замислено войника.

— По-добре не.

Джехане бет Исхак винаги щеше да помни този миг.

— Не можем да си позволим да рискуваме живота на такива мъже без нужда, за развлечение — пръв от тримата проговори министърът.

Родриго Белмонте и Амар ибн Хайран отново се спогледаха мълчаливо. Родриго вече не се усмихваше.

Тишината се проточи. Дори капитанът от Карч, настоял за двубоя, се отдръпна, като си мърмореше полугласно.

Най-сетне ибн Хайран каза толкова тихо, че Джехане трябваше да се наведе напред, за да го чуе:

— Мисля, че ако двамата с този мъж някога кръстосаме мечове, то няма да е за нечие забавление, нито заради годишната заплата. Прощавайте, но ще отклоня това предложение.

Цар Бадир като че ли понечи да каже нещо, но хвърли поглед към министъра си и се отказа.

— Аз имам друга идея — каза Родриго. — Ни най-малко не се съмнявам, че господарят ибн Хайран заслужава всичко, което царят на Рагоса благоволи да му предложи, но разбирам защо някои от другарите ни искат да изпробваме мъжеството му. За мене ще е чест да се бия рамо до рамо с него днес следобед за разтуха на царя с нашия приятел от Карч и още четирима мъже, които той благоволи да избере.

— Не! — каза Мазур.

— Дадено! — отсече цар Бадир от Рагоса. Министърът му с мъка се сдържа. Царят продължи: — Подобно зрелище ще ми достави удоволствие. А също и на хората в моя град. Нека се насладят на изкуството на доблестните мъже, които ги бранят. Колкото до договора, приемам условията ви, ибн Хайран. Еднакви условия за двамата ми капитани в изгнание. Честно казано, това ми харесва.

Той наистина изглеждаше доволен, сякаш беше успял да се ориентира в заплетения лабиринт от оттенъци и недомлъвки, оплел градината.

— Ваша милост ибн Хайран, време е да си заслужите заплатата. Най-напред ще обсъдим някои неща, за които стана дума преди малко. Следобед ще ни поднесете обещаното развлечение, а после ще поискаме от вас и още нещо. Стихове, които ще прочетете на пиршеството в чест на госпожа Забира, а също и в наша чест, тази вечер. Честно казано, съгласявам се на вашите условия, защото покрай всичко останало се сдобивам и с поет.

В началото на тази реч ибн Хайран гледаше Родриго, но в края й любезният му отговор беше отправен към царя.

— За мене е чест да служа на ваше величество по всички възможни начини. Имате ли предпочитана тема за тази вечер?

— Аз имам, ако царят милостиво ми разреши — намеси се Мазур бен Аврен, поглаждайки брадата си с показалец, и за по-голям ефект замълча за миг. — Жалба за убития цар на Картада.

Джехане не знаеше, че може да бъде и жесток. Внезапно си спомни, че не друг, а ибн Хайран я беше предупредил тогава, в стаята на баща й, да внимава с Мазур. И в същия миг разбра, че той я гледа. Почувства, че се изчервява, сякаш я бяха заловили в нещо непозволено. Амар се обърна към министъра, погледна го замислено и каза само:

— Както желаете. Темата си заслужава.

Стиховете, които ибн Хайран прочете тази вечер, след като бяха прибрани блюдата и чашите от трапезата, след битката на арената под крепостните стени следобед, щяха да обходят надлъж и шир полуострова, въпреки лошите пътища през зимата.

Напролет хората в няколко замъка и много градове щяха да ридаят над тях — често пряко волята си, защото Алмалик от Картада беше един от най-страшните мъже в Ал-Расан. Стара истина е, че на човек често му липсва онова, което мрази най-силно — също като онова, което обича.

Онази вечер, когато жалбата беше прочетена за пръв път в залата за пиршества в Рагоса от един мъж, който предпочиташе да гледа на себе си най-вече като на поет, беше решено, че още е рано за война с Картада, каквито и да бяха желанията на жената на мъртвия цар. Тук всички бяха единодушни. Зимата наближаваше и не беше време да се пращат войски.

По-важно беше да се опазят двете момчета на Забира. И по този въпрос нямаше две мнения. Принцовете са нещо много полезно, особено когато са млади. Царски пешки не се срещат на всяка крачка. Това също беше стара истина.

В края на този безкраен ден, след посрещането, битката и пиршеството, след стиховете и наздравиците в прекрасната зала, където течеше потокът, двама мъже все още бяха будни и разговаряха в личните покои на царя.

— Никак не се чувствам спокоен — каза бен Аврен.

Цар Бадир, отпуснат в ниския си стол — истинско произведение на изкуството, изработено от червено дърво от Тудеска, макар и в джадитски стил, с крака от слонова кост във формата на лъвски лапи — се усмихна на министъра си и протегна крака върху ниската скамейка пред себе си.

Двамата се познаваха отдавна. Още в зората на своето царуване Бадир беше поел голям риск, назначавайки за свой пръв министър киндат. Писанията на Ашар бяха категорични по въпроса — никой киндат или джадит не биваше да властва по какъвто и да било начин над Родените от звездите, не можеше дори да се вземат ашарити на работа. Наказанието, ако някой нарушеше пустинния закон, беше пребиване с камъни.

Разбира се, никой, който имаше някаква тежест в Ал-Расан, не се съобразяваше със закона на пустинята. Нито по времето на Халифата, нито след това. Чашата с вино в ръката на царя беше най-прякото доказателство. И все пак един пръв министър киндат беше нещо много сериозно — авантюра, която даваше непрекъснати поводи на ваджиите да протестират, но без особен резултат. Ако хората се бяха вдигнали, тласкани от праведен гняв, Бадир можеше да загуби не само короната, но и живота си. И в отплата за този риск Мазур бен Аврен, когото наричаха Киндатския принц, беше направил Рагоса не само независима, но и второто по сила царство в Ал-Расан в размирните години след падането на Халифата. Той беше превел града и неговия цар през множество опасни плитчини, беше запазил Рагоса свободна, богата и горда.

И много му беше простено. Бадир управляваше, бен Аврен беше неизменно до него, и двамата споделяха една обща мечта — да видят Рагоса не само свободна, но и красива. Град на мрамор, слонова кост и приказни градини. И ако Картада на омразния и страшен Алмалик беше наследила мощта на халифите, Рагоса на езерото Серана беше символ на други неща, които бяха изчезнали заедно с някогашното великолепие на Силвенес.

Сега царят и неговият пръв министър бяха двама стари съмишленици, които се познаваха до болка и не хранеха илюзии един спрямо друг. Всеки от тях си даваше сметка, че краят може да ги застигне ненадейно, от множество посоки. Луните изгряваха и залязваха. Звездите можеха да се скрият зад облаци или да изгорят в слънчевия огън.

Щом Силвенес с Ал-Фонтина можеше да падне, щом този град и дворецът можеха да бъдат опожарени и разграбени, превърнати в пепел, разнасяна от вятъра, значи всяко друго царство можеше да се сгромоляса. Това беше урок, който всички властници на полуострова бяха усвоили след смъртта на последния халиф.

— Знам, че не си спокоен — каза царят. — Не си докоснал чашата си. Дори не знаеш какво съм налял в нея.

Мазур се усмихна и вдигна чашата със златисто вино, огледа я на светлината и отпи с притворени очи.

— Чудесно! — промърмори той. — От лозята на Арденьо. Нова реколта, нали? Кога го доставиха?

— Ти как мислиш?

Министърът отпи още веднъж с видимо удоволствие.

— Тази сутрин, разбира се. Не е от жената, предполагам?

— Казаха, че е от нея.

— Че как иначе!

Двамата замълчаха. Царят пръв наруши тишината. Гласът му беше тих и унесен.

— Стиховете, които чухме тази вечер, бяха великолепни.

— И аз мисля така — кимна бен Аврен.

Цар Бадир го погледна замислено.

— Навремето и ти се справяше не по-зле.

Мазур поклати глава.

— Благодаря, ваше величество, но аз си знам възможностите.

И след кратка пауза добави:

— Той е изключителен мъж.

— Може би малко прекалено?

Бен Аврен сви рамене.

— Сам по себе си едва ли, но не съм много сигурен, че ще мога да държа работите в свои ръце тази зима, докато и двамата са тук.

Бадир кимна и отпи от виното си.

— Как са онези петимата след днешното представление?

— Казаха ми, че са добре. Джехане бет Исхак се грижи за тях. Позволих си да я помоля за това от ваше име. Има една счупена ръка и един от мъжете не може да си спомни как се казва и къде е. — Министърът поклати глава. — Онзи от Карч, който отправи предизвикателството, е със счупената ръка.

— Да, видях. Дали е нарочно?

— Не мога да кажа — сви рамене министърът.

— Така и не разбрах как стана.

— Нито пък той.

Двамата се спогледаха и се усмихнаха широко — първо царят, после министърът. Слугите, които им прислужваха, вече бяха запалили свещите и огъня и сега стояха до вратата, неподвижни като статуи.

— Двамата се биха, сякаш цял живот са били заедно — замислено каза царят и остави чашата си. Мазур премълча и Бадир продължи: — Мислиш как по-добре да ги използваш, нали? Срещу Картада?

Министърът кимна. Дългият поглед, който си размениха, приличаше повече на безмълвен разговор. Мазур кимна втори път.

— Видя ли как се гледаха тази сутрин в градината? — попита царят.

— Трудно можех да не забележа.

— Мислиш ли, че валедиецът може да се мери с ибн Хайран?

— Съвсем различни са. Вие ги видяхте, господарю. Не знам, може би… Честно казано, не знам какво да мисля, ваше величество. Знам само, че тук вече е съсредоточена прекалено много сила и че на важдиите, покрай всичко останало, няма да им се хареса тази работа. Джадитски войници от Валедо и отвъд планините, принцове, родени от куртизанка, киндатска лекарка и министър киндат, а сега и най-известният светски лъв в Ал-Расан…

— Мислех, че аз съм най-известният — намръщи се царят.

— Прощавайте, ваше величество — промърмори слисано Мазур. — Исках да кажа, вторият след вас.

— Забира казва, че вторият син на Алмалик е отвъд пролива. За да говори с водачите на муардите.

— Хазем ибн Алмалик, точно така. Всъщност аз го знаех от известно време. Бил е за малко в Тудеска и се е свързал с тамошните ваджии.

Бадир отново се замисли. Информираността на бен Аврен беше легендарна. Дори и царят не знаеше откъде министърът му черпи сведенията си.

— И какво мислиш по въпроса?

— Че нищо хубаво няма да излезе от това, ваше величество.

— Пратихме ли тази година дарове в пустинята?

— Разбира се, господарю.

Бадир отново вдигна чашата си със същата мрачно-насмешлива гримаса.

— Имало ли е някога някаква гаранция, че ще излезе нещо добро от онова, което сме започвали заедно? А ние с тебе извървяхме дълъг път, приятелю.

— И още има да вървим.

— Смяташ ли? — тихо попита царят.

— Да, доколкото зависи от мене. Бадир кимна и се облегна назад.

— Ще бъде, както звездите отредят. А междувременно, какво ще правим с тези… лъвове в града ми?

— Ще ги пратим някъде навън.

— През зимата? Къде?

— Аз имам една идея… Царят се разсмя.

— Както винаги!

Министърът се усмихна. Бадир вдигна приветствено чашата си. Мазур се изправи и се поклони, като остави своята.

— Аз се оттеглям — каза той. — Лека нощ, ваше величество. Звездите и духът на Ашар да бдят над съня ви!

— И аз ти пожелавам твоите луни да те сподобят с покой, приятелю.

Министърът се поклони още веднъж и излезе. Слугата затвори вратата след него. Ала царят на Рагоса не си легна веднага, а остана още дълго време замислен в креслото си.

Мислеше си за това как умират царете и как славата им изгрява мимолетно и си отива. Също като вкуса на това хубаво вино. Дар от Амар ибн Хайран, който неотдавна беше убил своя цар. Какво беше оставил царят след себе си? Какво оставяше след себе си всеки човек? Това го накара да си спомни залата за пиршества с ромолящия поток, на чийто фон бяха изречени думите, които оставаха.

Нека тази нощ скръбта да говори.

Нека тя назове с ново име луните.

Да нарече бледосинята Загуба,

а бялата й посестрима — Памет.

Нека облаци скрият светлика

на високите свети звезди

и обвият с мъртвешки покров водопоя,

където той утоляваше своята жажда.

И където сега се събират по-малките хищници,

защото Лъвът вече няма да дойде…

Бадир от Рагоса си наля остатъка от сладкото прозрачно вино и го изпи до дъно.

Още един мъж не спеше в двореца на Рагоса, макар денят да бе твърде дълъг дори за човек, който е свикнал на това.

Хванат в примката на физическата умора и душевната възбуда, Амар ибн Хайран излезе от изисканите апартаменти, в които беше настанен, за да поброди по улиците дълго след падането на нощта.

Стражите на задната порта го познаха. Всички вече го познаваха и в това нямаше нищо чудно. Той беше човек, който трябваше да се предреши, за да мине незабелязан през Ал-Расан. Развълнувани и въодушевени, мъжете му предложиха факел и охрана. Той вежливо отказа и двете. Носеше си за защита меч, който им показа, дори се пошегува със себе си по този повод. Стражите избухнаха в гръмогласен смях. След днешния ден едва ли някой се съмняваше в способността му да се защити и един от тях му го каза. Ибн Хайран му даде сребърна монета, после с усмивка предложи пари и на другите двама. Мъжете щяха да се сбият кой да му отвори портата.

Той излезе, загърнат в подплатения си с кожа плащ. Отново си беше сложил пръстените. Вече нямаше смисъл да се преоблича като слуга. В хановете между Картада и Рагоса това му беше свършило добра работа — все пак носеха цяла съкровищница в двата сандъка, които беше разрешил на Забира да вземе. През тези години Алмалик беше повече от щедър към жената, която обичаше. Ето защо трябваше да приличат на обикновени пътници, които нямат кой знае какво имущество. Сега това вече не беше необходимо.

Запита се какво ли прави Забира в този миг, но отхвърли тази мисъл като незаслужаваща внимание. Много скоро тя щеше да оплете някого в мрежите си — царя, министъра му, а може би и двамата — но още беше рано за това. Тази нощ тя сигурно беше със синовете си. С младите принцове. Пешки върху шахматната дъска в една нова, по-сериозна игра. Така беше решено на срещата сутринта преди да излязат на арената. Тогава той повече от всякога си даде сметка колко умен и проницателен е Бен Аврен. И защо Бадир е поел риска да държи министър киндат. Разбира се, беше слушал достатъчно за него, бяха разменили и не едно писмо, всеки познаваше поезията на другия. И ето че сега се срещнаха. Това също беше един вид предизвикателство, макар и от друго естество. Тук имаше върху какво да се помисли. Да, денят наистина беше запълнен до краен предел.

В Рагоса по това време на годината след мръкване беше студено и ветровито. Точно това му беше нужно сега. Трябваше му самотата и звездната светлина, хапещият вятър откъм езерото. Стъпките му го отведоха нататък, покрай затворените магазини и складовете, до дългия кей. Там той спря и вдъхна дълбоко студения нощен въздух.

Над главата му искряха ярко звездите и сияеха луните. Той видя как градските стени се протягат към водата като дълги ръце и почти обгръщат залива. Едномачтовите рибарски лодки и ладиите се полюшваха върху тъмните, неспокойни води на езерото. Плисък на вълни, които идваха и се отдръпваха. Вода. Защо така го теглеше към водата?

Той знаеше отговора.

Народът му беше дошъл от пустинята. От подвижните, изменчиви дюни, пясъчните бури и суровите, мрачни, изсечени планини. От местата, където вятърът можеше да духа безспир, ден и нощ. Където слънцето убиваше и само звездите нощем обещаваха живот, въздух за дишане, хлад след палещия зной на деня. Където водата беше… какво? Мечта, молитва, божие благословение.

Той самият не помнеше тези места, освен ако споменът за тях не беше дошъл заедно с него на този свят. Родовата памет, която съпътстваше ашаритите още от раждането им и ги защитаваше. Амуз и Сория, родината, която беше в душата на всеки един от тях. Пустинята. По-огромна дори от тази в Маджрити. Той беше роден в Алхаис, в Ал-Расан, в къща с три плискащи се фонтана. И въпреки това всеки път, когато беше в беда, когато имаше нужда от успокоение, нещо го теглеше към водата. Далеч от пустинята, тя беше в него като рана или бреме, тя беше във всеки един от тях.

Бялата луна се беше вдигнала високо, а синята едва изгряваше и тънкият й сърп почти докосваше водата. Звездите сияеха ярки и студени над езерото. За него те означаваха яснота — точно това, от което имаше нужда сега.

Той се вслушваше във вълните, които се блъскаха в кея под краката му. Веднъж, пауза, после пак… Диханието на света. Мислите му, безредни и разпилени, подскачаха като лодките във водата, отказваха да се свържат в едно цяло. Беше уморен, с няколко синини по тялото и порезна рана на единия прасец, но това не беше важно.

Следобедната среща на арената се оказа лесна. Бяха двама срещу петима, а гигантът от Карч беше избрал четирима от най-добрите капитани на Рагоса. Тези мъже бяха видимо разярени, мрачни, настървени да докажат нещо, което в никакъв случай не беше свързано единствено със заплащането. Това трябваше да бъде представление, развлечение за двора и за града, а не битка на живот и смърт, но очите под шлемовете бяха студени и зли.

Това просто не можеше да се случи така бързо, като танц, като мечта. Сякаш отнякъде се носеше музика, едва чута, почти недоловима. Беше се бил рамо до рамо, после гръб в гръб с Родриго Белмонте срещу петима мъже. С Капитана от Валедо, когото никога в живота си не беше виждал. С нищо несравнимо чувство, каквото не беше изпитвал нито на бойното поле, нито другаде. Сякаш виждаше повторението на собственото си аз. Две добре тренирани тела, ръководени от един ум. По време на битката двамата не размениха нито дума. Нито едно предупреждение или напътствие. Дори нямаше време за това.

Застанал на кея над студените, неспокойни води на Серана, ибн Хайран поклати глава при този спомен.

След подобен триумф би трябвало да се чувства ободрен, може би малко любопитен. А вместо това беше неспокоен и объркан. Дори малко уплашен, ако трябваше да бъде искрен със себе си.

Беше прекарал живота си сам. Сам и в забавленията, и в битките. Никога не беше искал да командва свой отряд, да има на разпореждане свои офицери, дори не беше изпитвал нужда от приятел. Сътрапезници, хрантутници, угодници, любовници — да, такива имаше не един и двама. И нито един истински приятел, ако не се броеше човекът, когото беше отровил в Картада.

С годините ибн Хайран беше започнал да гледа на света като на място, в което се движи и диша, повежда хората на бой, когато е необходимо, крои планове и взема решения за своя монарх, когато го помолят, пише стихове и песни, когато му остане време, и се среща и разделя с множество жени — и не толкова много мъже.

Нищо по-трайно, по-задълбочено. Никога не се беше женил. Не го беше искал и нищо не го принуждаваше към това. Братята му имаха деца. Родът нямаше да се прекъсне.

„Хайде, братко! — беше му казал Родриго Белмонте, когато петимата мъже пристъпиха напред, за да ги обкръжат. — Ще им разкажем ли играта?“

И им я разказаха.

„Братко.“ И златният диск на Джад, окачен на шията му. Командирът на най-опасния отряд на полуострова. Сто и петдесет Конници на бога. Красива жена, двама синове. Наследници, които да учи — и да обича. Вярващ, верен и опасен.

В последното ибн Хайран вече се беше убедил. По-рано само беше чувал слуховете, сега го видя с очите си. Петима души бяха излезли насреща им. Добре обучени, изключителни бойци, едни от най-добрите в Рагоса. Извадени от строя твърде, твърде бързо, като на шега. Като в танц.

Когато всичко свърши, той погледна Родриго Белмонте и видя, с тревога и облекчение едновременно, своя огледален образ. Същата отчужденост, сякаш нещо беше отлетяло от тях и сега се връщаше. Родриго изглеждаше някак далечен и застинал.

„Поне не съм само аз“ — помисли си ибн Хайран.

Публиката вече ги приветстваше оглушително, опиянена от възторг. И от стените, и от царската ложа се носеха викове, във въздуха хвърчаха шапки, шалчета и ръкавици, подхвърляха се манерки с вино, които падаха в краката им. И всичко това сякаш идеше някъде отдалеч.

Той се опита по навик да бъде саркастичен.

— И сега може би трябва да се изколим, за да им доставим удоволствие и да довършим започнатото?

Помогнаха на победените да станат — по точно на онези от тях, които можеха да се държат на краката си. Един — гигантът от Карч — беше със счупена ръка. Втори беше отнесен на носилка. Небесносин женски шал плавно се спусна върху него. Амар смътно си спомняше как се изправи срещу мъжа със счупената ръка. Това беше в самото начало. Не помнеше добре нито удара, нито какво последва. Наистина твърде странно.

Родриго не се засмя на опита му да се пошегува, дори не се усмихна.

— А нужно ли е да го довършваме? — попита той.

Амар поклати глава. Двамата стояха сами в центъра на света. Малко, тихо късче земя. Като насън. И летящи от всички посоки шалове и шапки, цветя и манерки с вино. Твърде много шум…

— Още не — Отвърна той. — Не сега, но може да стане един ден. Независимо дали го искаме.

Родриго замълча за миг. Сивите му очи под стария шлем с изображение на орел бяха замислени и спокойни. Откъм ложата на царя се приближи великолепно облечен вестител, който пристъпи към тях изящно и почтително.

Миг преди да ги достигне, валедиецът промълви:

— Каквото има да става, ще стане. Бог се разпорежда. Но такова нещо никога досега не ми се е случвало. Да се бия рамо до рамо с някого.

В мрака до хълмовете на запад от езерото падна звезда. Ибн Хайран чу стъпки зад гърба си. Те спряха, после се отдалечиха. Човекът беше сам. Вероятно от нощната стража. Никаква опасност не го грозеше, пък и не би трябвало.

Беше уморен до смърт, но мислите не му даваха мира. Бялата луна високо в небето оставяше върху водата блестяща накъдрена пътечка, а от изток синият полумесец чертаеше тънка нишка от светлина върху вълните. Двете следи се срещаха в краката му — застанеше ли човек нощем на брега, водата неизменно насочваше светлината към него.

„Днес си изкарах голяма част от заплатата“ — помисли си ибн Хайран. Сега беше наемен войник, на служба на цар, който би се радвал да види Картада в развалини. И който би могъл през пролетта да изпрати войска на запад. По силата на договора си Амар вече беше част от тази войска, един от водачите й. Не беше свикнал да раздава така лоялността си.

Беше убил Алмалик — другаря си от двадесет години. Двамата се бяха издигнали и бяха стигнали на върха заедно. Ала с годините хората се променят. Властта ги прави различни. Времето и звездите не спират своя ход и променят хората.

Мъжът, когото беше убил, единствен на света можеше да се нарече негов приятел, макар никой да не наричаше царете с това име. Тази нощ той му посвети жалбата си. По молба на бен Аврен, който искаше да го уязви. Умен мъж беше бен Аврен. Ала Амар вече беше мислил върху стиховете, докато яздеше на изток със Забира. И тази нощ ги беше поднесъл в залата за пиршества на враговете на Картада. В залата с минаващия през нея поток. Отново вода. Мечтата на Ашар сред пясъците на пустинята. Тази зала беше чиста превземка, но впечатляваше, пък и беше направена с вкус. Той се опитваше да убеди себе си, че може да харесва цар Бадир и да уважава Мазур бен Аврен. В края на краищата, и извън Картада се живееше.

Където сега се събират по-малките хищници… Той поклати глава, обърна се и тръгна назад, а вятърът и луните останаха зад гърба му.

От сянката на дъсчената стена на един склад тя го видя да обръща гръб на водата и протегнатите ръце на градските стени. След като почти беше стигнала до кея, реши да го изчака в тъмното. Очите й вече бяха свикнали с лунната светлина и сега тя забеляза странното му, самовглъбено изражение и почти беше готова да го остави да я подмине. Но още преди да си е дала сметка, вече беше пристъпила напред към улицата.

Той спря като закован. Посегна към меча, но в същия миг я позна. Тя очакваше да чуе нещо иронично, някаква шега. Сърцето й биеше трескаво.

— Джехане бет Исхак. Какво правите навън сама посред нощ?

— Разхождам се — отвърна тя. — Също като вас.

— Не е същото. За жена е опасно. Правите глупости.

Тя усети как я обзема гняв. Това винаги й действаше благотворно.

— Чудя се как ли съм оцеляла в Рагоса без вашите напътствия!

Амар премълча. На лицето му все още се четеше онова странно изражение. Джехане се запита какво ли го е отвело до езерото. Но не беше дошла да се кара с него, макар че трудно би могла да каже за какво всъщност е дошла.

— Тук ме познават — заяви тя по-миролюбиво. — Всъщност нищо не ме заплашва.

— В тъмното? На езерото? — Той вдигна вежди. — Могат да ви убият само заради плаща ви. Или пък заради религията ви. Къде е слугата ви?

— Велас ли? Спи, надявам се. Много се измори днес.

— А вие?

— И аз — призна тя. — Опитвах се да оправя онова, което вие съсипахте. Идвам от лазарета.

Чудеше се кое ли я спира да се заяде с него.

Той я погледна втренчено, но погледът му не издаваше нищо. Перлата на ухото му просветваше бледо на лунната светлина.

— Студено е да стоим тук. Хайде.

Той закрачи към града и тя тръгна редом с него. Вятърът биеше в гърба й и се промушваше през плаща. Наистина беше студено, а — каквото и да твърдеше — Джехане не беше свикнала да излиза толкова късно. Всъщност за последен път й се беше случило онази нощ, след Деня на рова, когато се срещнаха за пръв път. Тогава тя мислеше, че този дивашки план е негов, че той е виновен за убийството на толкова невинни хора. Цял Ал-Расан мислеше така.

— Спомням си какво казахте във Фезана — промълви тя. — Че нямате нищо общо с това.

— И вие не ми повярвахте.

— Повярвах ви.

Той я погледна, после продължи да върви мълчаливо.

Беше го видяла да минава от вратата на лазарета. Двамата й пациенти спяха — единият упоен, за да не чувства болката от счупената ръка, другият още не можеше да дойде на себе си, а на главата му имаше цицина колкото щраусово яйце. Джехане беше наредила да го будят при всеки звън на камбаните. Тази нощ дълбокият сън можеше да му навреди.

Беше застанала до отворената врата и вдъхваше студения нощен въздух, борейки се с умората, когато видя да минава ибн Хайран. Наметна плаща си и го последва, без дори да се замисли, с единственото желание да се оправдае пред него.

Този ден двамата с Родриго Белмонте бяха направили нещо изумително. Двама срещу петима — и се създаваше впечатлението, че онези петимата едва ли не нарочно се оставиха да ги победят, толкова бързо и изящно стана всичко. Тя обаче знаеше най-добре. Двама от петимата й бяха пациенти тази нощ. Гигантът със счупената ръка все още не можеше да проумее какво се е случило. Беше огорчен, дълбоко унижен. Мъж, който не е свикнал да губи. Или поне не по този начин.

Докато вървеше след ибн Хайран, Джехане смътно съзнаваше, че има определен род жени, които биха постъпили точно така, особено след днешния ден. Почти очакваше да види някоя от тях по петите му, нагласена и напарфюмирана. Да следва героя на деня, опитвайки се да се докосне — да бъде докосната — от славата, да свети с отразената й светлина. Такива жени я изпълваха с презрение.

Казваше си, че онова, което прави, съвсем не е същото. Не беше толкова млада и заслепена. Вместо украшения имаше проста бяла шапчица на главата, която пречеше косата да й влиза в очите, докато работи, а обувките й бяха изцапани с кал. Беше трезвомислеща, хладна и отдадена на работата си.

— Не сте ли ранен? — попита тя. — Струва ми се, че видях да ви улучват в крака.

Той я погледна с онзи ироничен поглед, който добре си спомняше още от Фезана.

— Драскотина, нищо повече. Единият ме закачи с меча си, докато падаше. Много мило, че се интересувате. Как са пациентите ви?

Тя сви рамене.

— Онзи със счупената ръка ще се оправи. Наместих му я. Но другият от Батиара, когото повали сер Родриго, е по-зле. Още не можеше да си спомни името на майка си, преди да заспи.

Ибн Хайран се засмя и белите му зъби блеснаха.

— А, това вече е сериозно! Виж, ако не помнеше името на баща си, щеше да е съвсем нормално за Батиара.

— Можете да се шегувате колкото си искате! — намръщи се тя. — А аз трябва да се оправям с тях.

— Това беше глупаво. Ужасно съжалявам. — Той беше самата загриженост. — Много работа ли ви отворих?

Джехане примигна. Беше си го изпросила. Трябваше да внимава какво говори пред този мъж. Беше умен като Мазур. Поне толкова.

— Как е баща ви? — попита той със съвсем друг тон. Тя го погледна с изненада и се извърна. Още помнеше как този човек стоеше на колене пред Исхак и стискаше ръцете му.

— Родителите ми са добре, благодаря. Баща ми… получих няколко писма под негова диктовка. Мисля, че… разговорът с вас му помогна.

— За мене е чест, че мислите така.

Този път в гласа му нямаше ирония. Тази вечер беше чула елегията му. Той беше убил човека, когото се беше заклела да унищожи. Беше й показал, че наивната й, детинска клетва е била само празни думи. Докато слушаше стиховете му, Джехане почти се поддаде на скръбното настроение, звучащо в тях. Жалбата, скрита зад меча.

— Аз самата имах намерение да убия Алмалик — каза тя. — Заради баща ми. Точно затова напуснах Фезана.

Изричайки тези думи, Джехане си даде сметка, че точно това я е тласнало да тръгне след него в мрака и студа.

— Не съм изненадан — промълви той след кратко мълчание.

Много великодушно от негова страна да го каже. Да я приеме сериозно. Една киндатка, дала необмислена, припряна клетва.

— Сърдите ли ми се, че ви изпреварих?

Това беше съвсем неочаквано. Няколко мига тя продължи да крачи мълчаливо до него. Двамата завиха зад ъгъла.

— Малко ме е срам — призна тя. — Четири години не направих нищо, после дойдох тук и пак не си мръднах пръста.

— За някои неща е нужно повече време, отколкото за други. Така стана, че за мене беше по-лесно да го направя.

Предрешен като роб. Беше чула историята от Мазур преди пиршеството. Кърпичка, напоена с отрова. И царският син, който му беше съучастник, после го беше прогонил. Не можеше да не го е заболяло.

Свиха зад следващия ъгъл. В дъното на улицата се виждаха две светлинни — лазаретът. Внезапно у нея пряко волята й се събуди друг спомен. Фезана, стаята на баща й. И тя се надига на пръсти и целува този мъж, който сега вървеше до нея.

„Трябва да съм била луда!“ — помисли си изумена, преди да спрат пред вратата на лазарета.

Сякаш прочел мислите й, Амар ибн Хайран подметна:

— Между другото, прав ли бях за министъра?

Иронията в гласа му отново я вбеси.

— Прав за кое?

Не може да не беше видял къде седеше тя тази вечер на пиршеството. Сигурно му беше направил впечатление самият факт, че изобщо е там. Страните й пламнаха. Надяваше се, че той няма да забележи в тъмното. Сега почти съжаляваше, че бе тръгнала след него.

— Разбирам — тихо се засмя ибн Хайран. — Ще останете ли при пациентите си, или ще се прибирате?

Джехане продължаваше да го гледа гневно.

— Какво значи това? — процеди тя.

Виждаше ясно лицето му в светлината на факлите. Той я гледаше спокойно, но й се стори, че съзира насмешка в очите му.

— Какво искате да кажете с това „разбирам“?

— Простете ми — каза той след кратко мълчание. — Обидих ли ви?

— С този тон, да.

— Тогава ще трябва аз да го накажа вместо вас.

Познатият глас идеше зад гърба й. Тя се извърна.

На вратата на лазарета стоеше Родриго Белмонте, облечен в същите дрехи, които носеше на пиршеството, с меч на хълбока.

— Все някой ме наказва! — жално изрече ибн Хайран.

— Много се съмнявам — изсумтя насмешливо Родриго. — Но трябва да знаеш, ако вече не си разбрал, че в Рагоса от месеци се говори само за това как на бен Аврен не му е потръгнало с нашата лекарка.

— Така ли? — вежливо се учуди Амар.

— Така ли? — едновременно с него изрече и Джехане, но със съвсем различен тон.

— Боя се, че е така — отвърна Родриго и я погледна. Стори й се, че и той се забавлява, макар в изражението му да имаше и нещо друго. — Трябва да си призная, че и аз изкарах нещичко от това.

— Залагали сте на мене?! — Джехане усети, че в гласа й се прокрадва пронизителна нотка.

— Аз имам голямо доверие на всички в отряда си — невъзмутимо каза Родриго.

— Аз не съм от вашия отряд!

— Все още не съм изгубил надежда.

Зад гърба й ибн Хайран се изсмя на глас. Тя се обърна стремително към него. Той вдигна ръце, сякаш да се защити. В този миг Джехане усети как смехът напира неудържимо у нея. Беше безпомощна да го спре.

Когато най-сетне беше в състояние да си поеме дъх, тя се облегна на вратата и изтри очите си с ръка. Отвътре неодобрително надничаха двамата санитари. Трябваше бързо да им даде наставления, затова се опита да се овладее.

— Тя не може да дойде с нас — каза ибн Хайран, който беше влязъл в преддверието да се защити от пронизващия вятър. — Бен Аврен няма да й позволи да напусне града.

— С нас? — повтори Родриго.

— Да напусна града? — в същия момент попита и Джехане.

Красивото гладко обръснато лице се обърна към единия, после към другия. Ибн Хайран не бързаше да отговори.

— Някои неща ми се струват очевидни — най-сетне каза той. — Цар Бадир никак няма да се чувства спокоен, ако и двамата останем в Рагоса тази зима просто да му ядем хляба. Ще ни пратят някъде. Заедно. Готов съм да се обзаложа. И като знаем за оправдания интерес, който бен Аврен изпитва към нашата прекрасна лекарка, той едва ли ще й позволи да напусне града в компанията на двама толкова безотговорни мъже.

— Аз не съм безотговорен — възрази Родриго Белмонте.

— Ще си позволя да съм на друго мнение. Джехане ми каза, че един от наемниците от Батиара — свестен мъж и храбър войник — благодарение на тебе е забравил името на собствената си майка! Как да наречем подобно нещо, ако не безотговорност?

— Името на майка си? — повтори Родриго. — А не на баща си? Е, ако беше баща му…

— Щяхте да го разберете. Да, знам — прекъсна го Джехане. — Негова светлост ибн Хайран вече се пошегува по този великолепен начин. Освен всичко останало двамата, изглежда, имате едно и също недоразвито чувство за хумор.

— Кое е това „всичко останало“? Сега май аз трябва да се обидя.

Изражението на ибн Хайран опровергаваше думите му. Направи й впечатление, че вече не изглежда уморен и разсеян, и като лекар се почувства доволна. Колкото до въпроса, предпочете да не му обърне внимание.

— Аз съм обидената, или забравихте? А вие още не сте се извинили. Нито пък вие — обърна се тя към Родриго. — Да се обзалагате за поведението ми! И как дръзвате да намеквате, че първият министър на Рагоса или който и да било друг може да решава вместо мене къде ще ида?

— Чудесно! — възкликна Родриго. — От колко време чаках да го чуя! Една зимна кампания ще е най-доброто изпитание за всички ни.

— Не съм казала…

— Няма ли да дойдете? Шегата настрана, Джехане, имам голяма нужда от добър лекар и още не съм забравил онова, което казахте за есперанците. Няма ли да ни дадете шанс да докажем, че грешите?

Джехане помнеше. Тази нощ се беше отпечатала ясно в паметта й. „Дори и слънцето залязва“, беше казал той.

— Как? — попита тя саркастично. — Може би тази година няма да има поклонници на Острова на блажената Васка?

— Не и от моя отряд — тихо отвърна Родриго.

Да, той умееше да успокоява страстите, не можеше да му се отрече.

— Освен това едно пътуване ще ви позволи да си отдъхнете от ухажването на бен Аврен — подметна ибн Хайран.

Тя се обърна към него и ръцете му отново се вдигнала в същия отбранителен жест.

— Стига да имате нужда от такъв отдих, разбира се — побърза да добави той. — Той е забележителен мъж. Поет, министър, учен. Принцът на киндатите. Майка ви ще се гордее.

— Ако легна с него? — попита тя с най-невинния си глас.

— Е, не, имах предвид нещо по-официално. Например… Погледът й го спря. За трети път той вдигна ръце пред себе си. Пръстените му блеснаха.

Джехане беше стиснала юмруци. Проблемът обаче беше, че още изпитваше желание да се смее, а това някак не се връзваше с гнева.

— Ако ви се случи да се почувствате зле по време на пътуването, тежко ви — заяви тя. — Не са ли ви казвали никога да не обиждате лекаря си?

— Казвали са ми го много пъти — жално изрече той. — Какво да правя, като съм безотговорен.

— Аз обаче не съм! — весело заяви Родриго. — Питай когото искаш.

— Само защото се боите до смърт от жена си — подметна Джехане. — Сам ми го казахте!

Ибн Хайран се разсмя, а миг по-късно го последва и Родриго, който видимо се беше изчервил. Джехане ги гледаше намръщено, с кръстосани на гърдите ръце. Чувстваше се чудесно.

Над покривите отекна звънът на камбани, чист и ясен в студената нощ, за да събуди за молитва най-ревностните вярващи.

— Тръгвайте си — обърна се Джехане към двамата мъже.

— Пациентите ми ме чакат.

Двамата се спогледаха.

— И да ви оставим тук сама? Какво ще каже майка ви? — попита ибн Хайран.

— Знам какво ще каже баща ми — отсече тя. — Това е болница, а аз съм лекар.

Това ги отрезви. Ибн Хайран се поклони, след него и Родриго, и двамата си тръгнаха заедно. Тя ги изпроводи с поглед, застанала на вратата на лазарета.

Войникът от Карч със счупената ръка още спеше. Точно от това имаше нужда сега. Беше му дала настойка от пелин срещу болката и още една от микстурите на баща си, която щеше да му помогне да си почива по-дълго.

После събуди внимателно другия войник. Санитарите бяха застанали от двете страни на леглото. Понякога такива пациенти буйстваха, когато се събудеха. Все пак бяха войници. Човекът обаче я позна, което беше добре. Тя накара санитарите да й посветят с един факел, за да погледне очите му. Още бяха замъглени, но вече изглеждаха доста по-добре от преди. Помаха с пръст пред лицето му и човекът проследи движението с поглед. Джехане повдигна внимателно главата му и му даде да пие отвара от карамфил, смирна и алое срещу главоболие.

След като смени превръзката му, се отдръпна в дъното на стаята, докато санитарите му вземаха урина в една чашка. Преля урината в стъкленицата на баща си и я вдигна срещу светлината. Горният слой, по който можеше да съди за главата, сега беше почти бистър. Човекът щеше да се оправи. Тя му го каза на собствения му език и болният отново потъна в сън.

Джехане реши все пак да подремне малко. Санитарите й оправиха едно легло и разпънаха пред него параван. Тя свали обувките си и легна, както беше облечена. Беше го правила неведнъж. Един лекар трябваше да се научи да спи навсякъде и по всяко време.

Точно преди да потъне в сън внезапно й мина през ума, че току-що се е съгласила да напусне удобствата на града и двора, за да тръгне нанякъде — неизвестно къде — посред зима. Дори не беше попитала. Никой не тръгваше с войската през зимата.

— Идиотка! — промърмори си тя на глас и се усмихна в тъмното.

На сутринта батиарецът си спомни името на майка си, вече знаеше кой е, какъв ден от седмицата е и как се казват помощник-командирите му. Когато тя малко лекомислено го попита за името на баща му, човекът се изчерви като рак.

На Джехане никак не й беше лесно да запази невъзмутимо изражение. В този миг тя най-тържествено се закле пред Галинус, бащата на медицината, че по-скоро ще умре, но няма да каже за това на Амар ибн Хайран или Родриго Белмонте.

И поне тази своя клетва успя да спази.

Към следващата част или към съдържанието

Гай Гавриел Кай Лъвовете на Ал-Расан (9)

Метаданни

Данни

Лъвовете на Ал-Расан

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 8

Гай Гавриел Кай
Лъвовете на Ал-Расан (9)