Гай Гавриел Кай
Лъвовете на Ал-Расан (8)

Глава 7

— Е — изръмжа Алмалик от Картада, Лъва на Ал-Расан, — къде е той?

Кралят беше разгневен. Това беше очевидно за всички събрани в голямата сводеста зала. Под извитите арки от червен и кехлибареножълт камък мъжете се заспоглеждаха тревожно. Царедворците, поетите и музикантите, съставящи свитата на монарха, известен със своите често менящи се настроения, отдавна се бяха научили да отгатват кога се задава буря. Те гледаха как царят грабна един портокал от кошницата, която един роб му поднесе, и започна припряно да го бели с големите си сръчни ръце. Същите тези ръце преди по-малко от три месеца бяха вдигнали меча, посякъл Ишлик ибн Раал в същата тази стая, и тогава кръвта на поета опръска мозаичния под и мраморните колони. Както и дрехите на онези, които този ден стояха наблизо.

Младият поет от Тудеска, чиято слава шеметно растеше, беше направил грешката да вмъкне в своя поема два стиха от друг поет, след което отрече, че е било нарочно. Ала Алмалик от Картада познаваше поезията му и се гордееше с това. В Ал-Расан на дребните царчета след падането на Халифата добрите поети се ценяха неимоверно.

В продължение на петнадесет години главен съветник на Алмалик, впоследствие официално провъзгласен за наставник и опекун на най-големия син и наследник на царя, беше Амар ибн Хайран от Алхаис, който беше ненадминат в много изкуства. И който беше написал, за нещастие на Ишлик ибн Раал, въпросните откраднати стихове. И за когото говореше царят в този опасен момент, три месеца по-късно.

— Къде е той? — още веднъж попита Алмалик. Царедворците, които тази сутрин бяха към трийсетина души, изведнъж силно се заинтересуваха от шарките по тавана и мозайката на пода. Никой в стаята не гледаше към царя, нито към човека, на когото говореше. Само единствената жена в залата, седнала сред пъстрите възглавници близо до подиума на царя, остана невъзмутима и продължи леко да докосва струните на лютнята си.

Набитият побелял военачалник на картадийската армия, който четиридесет години беше воювал за халифите и после за техните наследници, остана на колене. Погледът му беше прикован към килима пред подиума.

Килимът беше великолепен, спор нямаше. Тъкан и боядисан от сорийски майстори преди векове, той беше спасен от Алмалик при разграбването на Ал-Фонтина преди петнадесет години. Разбира се, тук, в Картада, напълно умишлено се стараеха да подражават на някогашното великолепие на халифския дворец.

Коленичилият военачалник беше видимо уплашен, независимо от усилията си да го скрие. Недобросъвестният поет не беше единственият убит от царя в приемната зала, а само последният. Преди да стане наместник, а после и монарх, Алмалик беше пълководец и държеше хората му да не го забравят. Мечът, който стоеше в ножницата недалеч от подиума, не беше украшение.

Без да вдига глава, коленичилият каид промълви:

— Не е във Фезана, ваше величество. Никой не го виждал от… усмиряването на града.

— Вече ми го каза — изрече Алмалик от Картада почти шепнешком. Това беше лош знак, един от най-лошите. Придворните, застанали около подиума и между колоните, не смееха дори да се погледнат.

— Аз питах друго, ибн Рухала. Питах главния каид на всичките ми войски къде е сега една добре известна на всички личност, а не къде не е. Да не би в последно време да не се изразявам достатъчно добре?

— Не, ваше величество! Нищо подобно. Грешката е моя. Разпратих из цялата страна най-добрите от моите хора и от муардите, ваше величество. Разпитахме най-строго всички, които биха могли да знаят нещо за местонахождението на ибн Хайран. Някои от тези хора са мъртви, ваше величество, толкова старателно ги разпитвахме. Ала никой не знаеше нищо, никой не може да каже нищо и сега. Амар ибн Хайран е изчезнал… от лицето на земята.

Настъпи тишина.

— Какъв убийствено изтъркан израз — каза Лъва на Ал-Расан.

Утринните лъчи нахлуваха в залата през високите прозорци и осветяваха танцуващите под сводовете прашинки. Жената на възглавниците се усмихна. Кралят го забеляза и беше видимо доволен. Част от придворните си отдъхнаха, един-двама дори се осмелиха да се усмихнат и да кимнат одобрително.

— Простете ми, ваше величество — промърмори каидът, без да вдига глава. — Аз съм само един стар войник. Верен, скромен ваш слуга, прекарал живота си в битки. Не съм поет и не мога да говоря красиво. Мога само да кажа истината по най-простия начин, който знам.

— Кажи ми — попита кралят и отхапа гневно от портокала, — принц Алмалик беше ли подложен на такъв строг разпит, за който спомена?

Беловласата глава на каида се сведе още по-ниско. Ръцете му видимо трепереха. Жената на възглавниците вдигна поглед към подиума. Пръстите й за миг се поколебаха, но след малко отново задърпаха струните, макар и не толкова съсредоточено, колкото преди.

Всички знаеха, че ако принц Алмалик бъде лишен от наследство, двете деца на тази жена ще излязат на преден план. Хазем ибн Алмалик, вторият син на краля, беше в немилост заради крайните си религиозни възгледи, което означаваше, че не би имало кой да застане между по-голямото от момчетата и царската корона.

— Помолихме принца… за съдействие — заекна пълноводецът. — Разбира се, подходихме най-почтително и той… той ни каза, каквото можа. Изрази най-искрена надежда, че господарят Амар ибн Хайран скоро ще се намери и ще се върне, за да се присъедини към нас. Както… както преди.

Бъбренето на каида явно не подобаваше на човек с неговото положение. Той не беше прост войник, а главнокомандващ на картадийската армия. Ала всички в залата знаеха, че на негово място и те не биха се държали по-достойно. Не и при сегашните обстоятелства. Не и отговаряйки на този въпрос. Онези, които си бяха позволили да се усмихнат, отчаяно се молеха на звездите си лекомислието им да е минало незабелязано.

Само четиримата забулени муарди, двама на вратата и двама зад подиума, наблюдаваха невъзмутимо случващото се, а в очите им се четеше нескрито презрение.

Кралят отново захапа портокала.

— Би трябвало да повикам принца — каза той замислено. — Но съм сигурен, че не знае нищо. Ибн Хайран не би си дал труд да сподели плановете си с глупак като него. Между другото, окото му още ли играе като на безумец?

Отново се възцари тишина. Явно каидът ибн Рухала таеше надежда, че някой друг ще отговори вместо него. Ала никой не наруши мълчанието и старият пълководец, свел глава така, че се виждаше само темето му, промълви:

— Уви, негово височество синът ви все още страда от този недъг, ваше величество. Ние се молим за него.

Лицето на Алмалик се изкриви в кисела гримаса. Той хвърли портокала и вдигна ръка. Пред подиума тутакси изникна робът, бърз и грациозен, и избърса с муселинена кърпичка сока от пръстите и устните на царя.

— Той изглежда нелепо — продължи царят, след като робът се отдръпна. — Също като безумец. Тази слабост ме отвращава.

Жената вече дори не се преструваше, че свири, а гледаше внимателно царя.

— Стани, ибн Рухала! — рязко изрече Алмалик. — Ставаш досаден. Остави ни.

Старият пълководец скочи на крака с готовност, която не му подобаваше. Лицето му беше поаленяло. Той направи нисък поклон и започна бързо да се оттегля заднишком към вратата, като и по пътя не преставаше да се кланя.

— Чакай! — спря го Алмалик разсеяно. Ибн Рухала застина приведен като някаква гротескна статуя. — В Рагоса търсихте ли?

— Разбира се, ваше величество. От самото начало. Цар Бадир от Рагоса беше първият, за когото се сетихме.

— А на юг? В Арбастро?

— Това беше второто, за което помислихме, ваше величество. Знаете колко трудно е да се изкопчат сведения от онези, които живеят под заплахата на онзи долен престъпник Тариф ибн Хасан. Но ние бяхме усърдни и безкомпромисни. По всичко личи, че по онези места никой не е чувал и виждал ибн Хайран.

Отново настъпи мълчание. Жената до подиума още държеше лютнята, но вече не свиреше. Нищо в стаята не помръдваше. Оцветената вода в големия алабастров шадраван насред залата като че ли също беше застинала. Само прашинките танцуваха в ослепителната слънчева светлина.

— Усърдни и безкомпромисни — замислено повтори царят и скръбно поклати глава. — Имаш трийсет дни да го откриеш, ибн Рухала, или ще наредя да те скопят и да те изкормят, а главата ти ще набуча на кол насред пазарния площад.

Всички като един си поеха дъх, но това като че ли се очакваше. Финалната сцена тепърва предстоеше.

— Трийсет дни. Да. Благодаря, ваше величество! Благодаря! — изломоти каидът. Това звучеше нелепо, глупаво, но никой не се сещаше какво друго би могъл да каже.

Мълчаливо както винаги муардите разтвориха двукрилата врата и каидът се оттегли заднишком, като не преставаше да се кланя. Вратата се затвори. Звукът отекна в тишината.

— Поемата, Серафи. Искаме да чуем стиховете още веднъж.

Алмалик беше взел нов портокал от кошницата и разсеяно го белеше.

Човекът, към когото се обърна, беше не особено талантлив и вече не толкова млад. Ценяха го най-вече заради декламаторските му умения и напевния глас, а не толкова заради собствените му творби. Той колебливо пристъпи напред иззад една от двайсет и шестте колони в залата. Моментът беше такъв, че едва ли някой би пожелал да бъде център на внимание. Още повече че тази „поема“ беше, както всички вече знаеха, последната вест до царя от човека, когото каидът безуспешно търсеше из цял Ал-Расан. При създалите се обстоятелства Серафи ибн Дунаш би предпочел да е всякъде другаде, но не и там, където беше.

За щастие беше трезвен — нещо, което рядко му се случваше. Разбира се, алкохолът беше забранен на ашаритите, но същото важеше и за джадитските и киндатските жени, за момчетата, танците, нерелигиозната музика и редица храни. Серафи ибн Дунаш вече не танцуваше и разчиташе това да му се зачете пред ваджиите, ако решат да го упрекнат в разпуснатост.

Ала в този момент не ваджиите го плашеха. В Картада на цар Алмалик по-страшни бяха ръцете на светската власт. И тези ръце сега лежаха отпуснати на коленете на царя, който чакаше декламацията на Серафи. Стиховете не бяха ласкателни и царят беше озлобен. Всички предзнаменования бяха лоши, както и да ги погледнеш. Поетът нервно се прокашля и се приготви да започне.

Но кой знае защо, робът с кошницата портокали избра точно този момент, за да се доближи до подиума, застана точно между царя и Серафи, после коленичи пред Алмалик. Серафи не виждаше лицето му, но всички останали в залата забелязаха потресени, че чертите на царя се изопват в безкрайно изумление.

Жената, Забира, бързо остави лютнята и се изправи, направи крачка към подиума й застина. В същия миг царят се свлече на една страна между възглавниците си, подпирайки се на лакът. Другата му ръка конвулсивно се вдигна към сърцето. Очите му, широко отворени, се взираха напред с невиждащ поглед. Робът продължаваше да стои пред него, застинал като изваяние. Беше оставил кошницата с портокалите и не помръдваше. Царят отвори уста, но от нея не излезе нито звук.

Едно от добре известните свойства на отровата фиджана беше, че парализира гърлото преди да стигне сърцето. Ето защо никой в залата освен коленичилия роб не би могъл да каже по-късно дали царят е видял, преди да изгуби съзнание и да се раздели с живота, че робът, който цяла сутрин му поднасяше портокали, има изумително сини очи.

Ръката на царя внезапно се отпусна и Алмалик, отворил уста в безнадеждно усилие да си поеме дъх, безшумно падна възнак между пръснатите ярки възглавници. Някой изпищя и ехото отекна между колоните. Надигна се ропот на ужасени гласове.

— Ашар и бог са милостиви — изрече робът, изправи се и се обърна към придворните и сащисания поет пред подиума. — Никак не ми се искаше да чуя тази поема отново. Писах я много набързо и някои места са несполучливи.

— Амар ибн Хайран! — заекна Серафи.

Мнимият роб спокойно размота шафраненожълтата си чалма. Беше си потъмнил кожата, но с това маскировката му се изчерпваше. Никой никога не се заглеждаше в робите.

— Амар ибн Хайран! — без нужда повтори Серафи.

— Надявам се да ме е познал — замислено изрече ибн Хайран. — Мисля, че все пак ме позна.

После захвърли чалмата между колоните. Имаше вид на човек, смъкнал от плещите си тежък товар. На подиума пред него лежеше проснат, с грозно провиснала в смъртта челюст най-могъщият монарх в Ал-Расан.

В този миг всички като един погледнаха към муардите, които единствени в залата имаха оръжие. Забулените наемници непонятно защо бяха останали неподвижни през цялото време. Ибн Хайран забеляза накъде са насочени погледите.

— Наемникът си е наемник — мрачно обясни той.

Не каза — а би могъл — че така или иначе тези деца на пустинята дори не биха си дали труда да изрекат молитва за душата на този покварен, по-лош и от неверник монарх. За муардите всички царе в Ал-Расан заслужаваха горе-долу същата съдба. Ако всички се избиеха помежду си, озарените от звездите видения на Ашар можеха и да се превърнат в действителност в тези земи.

В този миг един от забулените тръгна към подиума и докато минаваше покрай Забира, която не беше помръднала и продължаваше да стои, притиснала устата си с ръка, каза:

— Не съвсем.

Беше казано тихо, но многозначително, и беше запомено.

Мъжът се качи на подиума и махна покривалото от лицето си. Беше Алмалик ибн Алмалик, царственият наследник на Картада, онзи с треперещия клепач, за когото баща му беше казал, че прилича на безумец.

В този миг той приличаше на един от воините на пустинята. И в същото време беше цар на Картада.

Другите трима муарди извадиха мечовете си и застанаха пред вратата. Можеше да се очаква, че ще се надигне ропот, но събралите се мъже бяха вцепенени от страх. Единственият звук, който се чуваше в залата, беше дишането на ужасените придворни.

— Между другото, стражите отвън също са мои хора — спокойно продума младият Алмалик. И този път клепачът му не потрепваше.

Той погледна надолу към проснатото тяло на баща си и с бързо, решително движение бутна с крак мъртвия цар, който се претърколи и падна от подиума. Тялото спря в краката на жената. Синът спокойно се настани сред възглавниците на подиума.

Амар ибн Хайран коленичи пред него.

— Дано светият Ашар се застъпи за вас пред бога сред звездите — каза той — и да ви дари дълъг живот, велики царю. Бъдете милостив в своето величие към верните си слуги, ваше величество. Нека царуването ви бъде увенчано с вечна слава в името на Ашар!

И докосна пода с челото си.

Зад него поетът Серафи внезапно се окопити, хвърли се на мозаичния под, сякаш му се бяха подсекли коленете, и направи същото. Това беше като знак за всички останали. Хората в залата до един се склониха пред новия цар на Картада.

Същото направи и единствената жена в стаята, красивата Забира — докосна с чело пода до тялото на мъртвия си любовник, грациозна и пленителна както винаги.

Амар ибн Хайран, когото от месеци търсеха из цял Ал-Расан, се изправи и без покана застана пред подиума.

И всички в залата, вардени от муардите с извадени мечове, със закъснение се зачудиха къде са им били очите, та не са го познали по-рано. Никой не приличаше на ибн Хайран, с тези изумително сини очи. Никой не стъпваше като него. Ничие високомерие не можеше да се сравни с неговото. Сега, когато беше свалил чалмата, обицата, с която никога не се разделяше, проблясваше на ухото му. Весело, би си позволил да каже някой. Ставаше ясно, че през цялото време е бил в Картада. Може би в същата тази стая. Няколко придворни тутакси се разровиха из паметта си да си спомнят дали някога не са казали нещо неподходящо за уж отсъстващия фаворит, изпаднал в немилост.

Ибн Хайран се усмихна и се обърна да ги огледа. Всички помнеха тази усмивка, макар спомените не винаги да бяха приятни.

— Денят на рова — каза той — беше голяма грешка. Никога не е добре да оставиш човек без избор.

За поета Серафи това беше непонятно, но сред колоните и под сводовете имаше и умни хора. По-късно щяха да си припомнят думите на ибн Хайран, да ги тълкуват. Всеки щеше да бърза пръв да пролее светлина върху смисъла им.

Щяха да си шепнат в баните, в дворовете и из джадитските кръчми в града, че е трябвало вината за екзекуциите във Фезана да бъде стоварена върху ибн Хайран, защото е станал твърде могъщ в очите на царя. Трябвало е да му се надене юзда по този начин. И никой никога вече да не му вярва.

Така насоката на разговорите за следващия ден вече се очертаваше, или поне така изглеждаше.

Ала стара истина е, че събитията — и големите, и малките — не винаги следват логиката на мисълта дори и на най-умните мъже.

Зад ибн Хайран новият цар на Картада нагласи възглавниците на подиума по свой вкус и каза тихо, но ясно:

— Доволни сме от почтителността, която ни засвидетелствате. Нито един мъж тук не бива да се бои от нас, щом ни е верен.

И нито дума за жената.

Ибн Хайран се обърна към царя, който продължи:

— Слушайте първите ни царски заповеди! Първо: обявявам траур за трагично загиналия ни цар и баща в продължение на седем дни.

Придворните в Картада не пропускаха да забележат нито една подробност, дори и най-дребната. Никой от тях не зърна и следа от изненада върху лицето на ибн Хайран, който току-що беше убил царя.

Общото решение беше, че това го е планирал той. Принцът едва ли беше чак толкова умен.

Оказа се обаче, че грешат.

Много хора тепърва щяха да разберат, че грешат по отношение на Алмалик ибн Алмалик. Първият и най-изтъкнат сред тях стоеше пред младия крал и чу как новият монарх, негов подопечен и ученик, изрича със същия тих, ясен глас:

— За наше голямо прискърбие с втората си заповед осъждаме на изгнание нашия някога доверен и обичан слуга Амар ибн Хайран.

Онзи, когото бяха назовали, не помръдна, не издаде нито звук, не показа с нищо, че е изненадан. Само вдигна вежда — жест, който всички познаваха — и спокойно попита:

— Защо, ваше величество?

Това прозвуча неимоверно нагло от устата на човека, който току-що беше убил царя си, чието още неизстинало тяло лежеше в краката му. Но и опасно, защото убийството без съмнение беше извършено с одобрението и участието на младия принц. Алмалик Втори от Картада отмести поглед към меча на баща си, разсеяно протегна ръка и го взе. Злощастното потрепване на клепача сега се забелязваше ясно.

— За нарушаване на нравствеността — каза най-сетне младият цар. И се изчерви.

В настъпилата мъртва тишина смехът на Амар ибн Хайран отекна гръмко между колоните и под високите сводове. Ала в този смях имаше нещо, което накара по-проницателните да заподозрат, че това не е предвидено. А най-умните съзряха в това нечие безгранично коварство. Новият цар искаше цареубийството да се забрави по-бързо. Ако го посочеше като причина за изгнанието на ибн Хайран, подобно нещо не би могло да се случи — самото му присъствие в тази зала преоблечен като муард говореше достатъчно за начина, по който беше умрял баща му.

— Аха — каза ибн Хайран, когато смехът му заглъхна в тишината. — Отново прегрешения срещу нравствеността. Само това ли? — Той се усмихна и добави рязко: — Боях се, че ще споменете убийството на царя. Тази ужасна лъжа може вече да се разпространява из града. Е, успокоих се. Мога ли в такъв случай да се надявам, че един ден царят ще докосне с целувка на опрощение недостойното ми чело?

Царят се изчерви още по-силно. Поетът Серафи внезапно си спомни, че новият монарх е още съвсем млад, а Амар ибн Хайран е най-близкият му съветник и приятел. От няколко години се носеха разни слухове… Стори му се, че нещата започват да му се изясняват. Целувка на опрощение, виж ти!

— Времето и звездите и волята на Ашар ще решат! — изрече младият цар с показно благочестие. — Ние… ви ценяхме и сме ви благодарни за оказаните услуги. Решението за това наказание… ни се удаде трудно.

Той замълча за миг и продължи с променен глас:

— Но то е необходимо. Трябва да си тръгнете от Картада преди да са изгрели първите звезди. Имате седем нощи да напуснете нашите земи, а ако не го сторите, всеки, който ви види, има право да сложи край на живота ви и е длъжен да го направи в името на царя.

Думите прозвучаха ясно и решително. Това не бяха думи на объркан младеж, който не знае каква ще е следващата му стъпка.

— Какво, ще ме преследват ли? Стига толкова! — заяви ибн Хайран и в гласа му отново прозвуча познатата унищожителна ирония. — Но пък и тая жълта чалма така ми омръзна! Клепачът на царя видимо играеше.

— Най-добре е да тръгвате — неумолимо каза той. — Онова, което ще изречем сега, е предназначено за ушите на верните ни слуги. Ще се молим Ашар да ви насочи по пътя на добродетелта и просветлението.

Верните слуги не пропуснаха да забележат, че в гласа му няма колебание. Дори насмешката и скритата заплаха в думите на най-хитрия и проницателен човек в царството не успяха да го стреснат. С едва забележим жест той даде знак на двамата муарди пред двойната врата в дъното да се приближат.

Те пристъпиха с извадени мечове и застанаха от двете страни на ибн Хайран, който едва ги удостои с насмешлив поглед.

— Трябваше да си остана поет — заяви той и поклати глава в престорено униние. — Не съм достатъчно умен за подобни неща. Сбогом, ваше величество. Ще живея тъжен, мрачен, тих живот в размисъл и ще чакам да ме повикате отново до сияйната си особа.

След още един безупречен поклон той се изправи и замря за миг, сякаш искаше да добави още нещо. Младият цар го погледна с очакване, клепачът му все така потрепваше. Ала Амар ибн Хайран само се усмихна и отново поклати глава, после си тръгна между изящните колони, прекоси мозаичния под и излезе през сводестата врата. Нито един от присъстващите не повярва на последните му думи.

Никой не можеше да каже какво мисли единствената жена в залата, застанала до тялото на мъртвия цар, любовника си, бащата на децата й. Лицето на убития вече беше добило пепеляв цвят — един от характерните признаци на отравянето с фиджана. Устата му още беше отворена в последен безмълвен гърч. Кошницата с портокалите си стоеше там, където я беше оставил ибн Хайран, точно пред подиума.

 

Това беше грешка, която един по-млад мъж никога не би си простил. Но той вече не беше толкова млад и всичко това му се струваше доста забавно. Ако трябваше да се надсмива на някого, трябваше да се надсмива над себе си.

Ала в тази игра имаше и нещо друго и Амар ибн Хайран започваше постепенно да се отърсва от безгрижното настроение на страничен наблюдател, докато яздеше на изток от Картада. Когато надвечер наближи имението си, спътниците му биха могли да забележат, че лицето му е мрачно. Ала нямаше спътници. Двамата слуги, които го следваха на известно разстояние с мулетата си, натоварени с какво ли не — дрехи, скъпоценности и най-вече ръкописи — не можеха да знаят какво мисли, нито да видят изражението му. Ибн Хайран не беше човек, който се доверява всекиму.

Той си беше у дома още преди да са изгрели първите звезди. Щеше да бъде под достойнството му да бяга от Картада още на заранта след заповедта на Алмалик, но пък и да тръгне преди здрачаване си беше чисто предизвикателство — в града имаше хора, които с удоволствие биха го убили, и след това щяха да твърдят, че са видели звезда в небето. Не можеше да се каже, че Амар ибн Хайран е човек, който няма врагове.

Когато стигна имението, двама коняри се втурнаха да поемат коня му. На вратите се мярнаха слуги, други се суетяха вътре в къщата, палеха фенери и свещи и приготвяха стаи за господаря си. Не си беше идвал от пролетта. Никой не знаеше къде е.

Домоуправителят му беше мъртъв. Ибн Хайран го беше научил от принца преди известно време — човекът беше един от онези, за които каидът беше казал, че са разпитвани усърдно.

Можеха да не си правят този труд и те сигурно го знаеха. Едва ли някой би могъл сериозно да разчита, дори муардите, че той ще каже на слугите си къде се крие. Но на ибн Рухала му трябваха трупове, за да докаже усърдието си. Хрумна му, че същият този каид му дължи живота си сега, когато царят беше мъртъв. Това също беше донякъде забавно. Той обаче никак не можеше да влезе в обичайната си форма този ден.

Причината не беше в това ненадейно изгнание и в обръщането на принца срещу него. Това си имаше основания. Той би бил по-доволен, ако лично беше планирал този неочакван обрат, както беше планирал останалото, но неприятната истина беше, че царят не възнамеряваше да бъде марионетка нито на ибн Хайран, нито на никого другиго. „Какво пък, това може би не е чак толкова лошо — мислеше си Амар, докато слизаше от коня. — Доказателство за успеха ми като учител — прогонен съм от страната от човека, когото направих цар.“

Това също би трябвало да му се стори забавно, но не беше. Трябваше най-сетне да признае пред себе си, докато оглеждаше мястото, което най-много обичаше, че занапред ще му е трудно да гледа на нещата откъм забавната им страна. Спомените и всичко, свързано с тях, в този миг бяха твърде живи.

Преди петнадесет години той беше убил последния халиф на Ал-Расан заради човека, когото уби днес.

Джарайнидите далеч на изток от родината му вярваха, че животът на човека е кръг от повтарящи се действия и постъпки. Той самият не споделяше подобна философия, но си даваше сметка, че след тази сутрин животът му може да служи като илюстрация на тяхното верую. Мисълта, че може да бъде пример за каквото и да било, никак не му се нравеше. Нямаше нищо вдъхновяващо в подобна роля, а той гледаше на себе си преди всичко като на поет.

Макар че и това в най-добрия случай беше вярно само наполовина. Амар влезе в ниската обширна къща, която беше построил благодарение на щедростта на Алмалик. „Човек не бива да бъде оставян без избор“, беше казал многозначително на събралите се в приемната зала, за да е сигурен, че най-умните от тях ще предадат историята така, както искаше той.

Но избор имаше. Почти винаги. В Деня на рова Алмалик по един твърде суров и унизителен начин беше показал на сина си мястото му и беше нанесъл удар по гордостта на ибн Хайран. Синът трябваше да бъде безучастен зрител на клането, символ на бдителността на баща си и нищо повече. А Амар?

Амар ибн Хайран, който преди петнадесет години не се беше поколебал да убие човека, наричан халиф и наследник на Ашар, заради честолюбивия управител на Картада — и оттогава беше заклеймен за цял живот като цареубиец, — сега отново трябваше да бъде представен пред целия полуостров и пред света като коравосърдечния, кръвожаден вдъхновител и извършител на това грозно убийство.

Онова, което беше видял в двора на фезанския дворец през онзи жарък летен ден, го беше отвратило. А той беше виждал и причинявал толкова смърт, че познаваше всичките й лица. Ала тази крайност го порази. Мащабите на случилото се бяха непостижими.

И над всичко това, разбира се, стоеше гордостта. Както винаги гордостта. Колкото и да го отвращаваше онова, което се беше случило на жителите на Фезана, не по-малко отвратителен му се струваше и начинът, по който бяха постъпили с неговото име, с образа му пред света и мястото му в него. Той знаеше, че каквито и високи титли да носи, все пак е слуга на царя. Царете можеха да наказват слугите си, можеха да им отнемат всички земни блага, да ги убият, да ги пратят в изгнание. Но не можеха да накарат един мъж — ако мъжът беше Амар ибн Хайран — да се изправи пред целия Ал-Расан и пред света като слуга… на грозотата.

Без избор?

Разбира се, че имаше избор, стига да го искаше достатъчно. Можеше да се оттегли от света на властта и неговите жестокости. Можеше дори да напусне тази обичана, унизена земя на Ал-Расан с нейните самодоволни царчета. Можеше да се отправи направо от Фезана отвъд планините към Фериерес или към някой от големите градове на Батиара. Там имаше изтънчени, великолепни дворове, където един ашаритски поет би се радвал на възторжен прием. Той би могъл до края на живота си да пише в разкош, сред най-културните джадити.

Би могъл дори да отиде с кораб още по на изток, до Сория, за да посети каменните гробници на предците си, които никога не беше виждал, дори да преоткрие вярата си при скалата на Ашар, да поживее в пост под божиите звезди в пустинята, да свърши живота си далеч от Ал-Расан.

Разбира се, че имаше избор.

Вместо това той беше предпочел отмъщението. Преоблечен се беше върнал в Картада. Беше се разкрил пред принца, после беше подкупил управителя на двореца да го допусне като роб в свитата на царя. Най-големият подкуп, който беше давал в живота си. И днес беше убил царя с кърпичка, напоена с фиджана.

За втори път. Два пъти в продължение на петнадесет години беше слагал край на живота на най-могъщите монарси в Ал-Расан. Един халиф и един цар.

„Все по-малко вероятно става да ме запомнят с поезията ми“ — унило си помисли ибн Хайран.

— Чакат ви, ваша светлост — посрещна го помощник-домоуправителят. Ибн Хайран седна на ниската пейка до вратата и човекът коленичи да му помогне да свали ботушите си. Беше му приготвил обсипани със скъпоценни камъни чехли.

— Пуснали сте някого тук в мое отсъствие? Човекът всъщност сега беше главен слуга. Нов на тази длъжност, пък и в такова ужасно време, той гледаше в земята и не знаеше какво да прави.

— Може би направих грешка, ваша светлост. Но тя твърдеше, че ще искате да я видите.

— Тя?

Но ибн Хайран вече знаеше коя е. Интересът, който за миг се мярна върху лицето му, бързо се смени с нещо друго.

— Къде я покани?

— Чака ви на терасата. Нали постъпих правилно, ваша светлост?

Той се изправи и слугата направи същото.

— Да, жените трябва да бъдат посрещани по този начин. Нареди да приготвят вечеря за двама и една от стаите за гости. С тебе ще поговорим по-късно, има много работа за вършене. Напускам Картада за известно време. По заповед на царя.

— Да, ваша светлост — безизразно каза човекът.

Амар се обърна да влезе в къщата, но на вратата спря.

— Новият цар — добави той. — Старият умря. Тази сутрин.

— Уви! — каза слугата без видима изненада. „Добър слуга“ — реши ибн Хайран, хвърли ръкавиците си на мраморната маса и се запъти по коридора към терасата, която беше построил в западната част на къщата, където бяха покоите му. Винаги беше предпочитал залеза пред изгрева. Терасата гледаше към червените хълмове и синята извивка на реката на юг. Картада, останала зад хълмовете, не се виждаше.

Жената стоеше с гръб към него и се наслаждаваше на гледката, стъпила боса на студените каменни плочи.

— Човекът, който построи къщата, не искаше да прави тази тераса — каза той, като застана до нея. — През цялото време ми повтаряше, че къщата трябва да бъде открита навътре.

Тя вдигна поглед към него. Сигурно беше дошла с покривало, но сега то беше свалено. Тъмните й очи за миг се спряха върху него, после жената отново извърна глава.

— Наистина изглежда прекалено открито — тихо каза тя.

— Но погледни къде сме! От какво да се крия тук — това питах и строителя, и себе си.

— И какво си отговори? — попита тя, загледана в стъпаловидните хълмове над реката и в залеза. — А на строителя какво каза?

Профилът й беше невероятно красив. Амар си спомни деня, в който я видя за пръв път.

— Не това. — Той простря ръка към ширналата се пред тях земя. Тя беше умна, добре би било да не го забравя. — Признавам, че съм изненадан, Забира. Рядко се изненадвам, но този път не го очаквах.

Първата дама в двора на цар Алмалик; куртизанката, която му беше родила две деца, практически царица на Картада от осем години, отново го погледна и се усмихна. Съвършените й бели зъби блеснаха.

— Наистина ли? В деня, в който убиваш царя и те изпращат в изгнание, ти си объркан от най-обикновеното посещение на една жена? Сигурно трябва да се чувствам поласкана.

Гласът й беше невероятен, в него звучеше музика. Тя разбиваше сърца и лекуваше разбити сърца, когато пееше. Ухаеше на смирна и рози. Очите й бяха грижливо подчертани, ноктите й — боядисани. Той се запита колко ли време го чака. Трябваше да попита слугата.

— Няма нищо обикновено нито в посещението, нито в жената — промълви той. — Искаш ли нещо разхладително?

Появи се един слуга с поднос, на който във високи чаши имаше сок от нар и шербет. Ибн Хайран й подаде една чаша.

— Ще те обидя ли, ако ти предложа и чаша вино? На север оттук има джадитско лозе. Те ми го доставят.

— Няма да ме обидиш ни най-малко — отвърна Забира многозначително.

Амар се усмихна. Тя беше първата красавица на Ал-Расан и все още млада, макар и не толкова свежа след днешния ден. Ибн Хайран беше само един от пълчищата поети, които я бяха възпявали през тези години. Но беше първият и това никой не можеше да му отрече. Той я беше срещнал с Алмалик и беше там, когато започна всичко.

Жената пред Портата на фонтана,

когато здрачът се прокрадна към стените

като загърнат крадец на светлината,

носеше първите свети звезди на Ашар

като диадема над черния водопад на косите.

Как бихме назовали красотата на звездите,

ако не с нейното име?

Това, разбира се, беше светотатство, но Ал-Расан след падането на Халифата — а и дълго преди това — далеч не беше най-благочестивото място в ашаритския свят.

Тя беше седемнадесетгодишна онази вечер, когато царят и господарят ибн Хайран, най-близкият му приятел и съветник, се връщаха в Картада от лов в западните гори и видяха едно момиче да налива вода от фонтана в последната светлина на отиващия си есенен ден. Това беше преди осем години.

— Наистина, Амар, защо трябва да си изненадан? — попита сега същата тази жена, несравнимо по-опитна, и го погледна над ръба на чашата. Ибн Хайран направи знак на слугата, който излезе да донесе вино. — Как мислиш, какво може да ми поднесе Картада сега? Той съзнаваше, че онова, което беше направил тази сутрин, е преобърнало целия й свят и е изложило живота й на опасност, така че каза предпазливо:

— Синът е син на баща си, Забира, и ти е връстник.

Тя се намръщи.

— Чу го какво каза сутринта.

„Не съвсем“, беше казал принцът. Всички го чуха. Забира беше много внимателна открай време, но за никого не беше тайна, че ваджиите бяха оплели безнадеждно втория син на Алмалик, Хазем, и единствено нейното момче би могло да замени принц Алмалик. Ако царят доживееше да дочака пълнолетието му. Той не доживя. Амар изведнъж се запита къде ли са двете момчета.

— Чух го какво каза. Това не значи, че Алмалик ибн Алмалик не може да бъде съблазнен — все така предпазливо отговори той. Това, което предлагаше, беше отблъскващо, но в никакъв случай не беше ново. Царствените синове наследяваха от бащите си не само короната.

Забира го погледна косо.

— От кого, от мъж или от жена? Може би ти си в състояние да ми кажеш? — И продължи преди да е успял да й отговори: — Аз го познавам. От дълго време го наблюдавам, Амар. Той няма да се поддаде, независимо колко чар ми е останал. Прекалено е уплашен. За него аз ще нося сянката на баща му, където и да съм, в леглото или в двора, а той не е готов да се пребори с това.

Тя отпи от чашата си и се загледа в блестящата лента на реката и червените хълмове.

— Той ще поиска да убие синовете ми.

Амар мислеше за същото.

Реши, че ще е по-добре да не пита къде са момчетата, макар че по-късно това можеше да се окаже полезно. Слугата се върна с още чаши и вино и вода в красиви гарафи. Ибн Хайран беше похарчил цяло малко състояние за стъкло. Вещи, които щеше да остави зад гърба си.

Слугата остави подноса и се оттегли. Ибн Хайран смеси вода и вино за двамата. Пиха мълчаливо. Виното беше наистина хубаво.

Образите на двете момчета сякаш витаеха във въздуха в сгъстяващия се здрач. Внезапно, без никаква видима причина, той си спомни Исхак от Фезана, киндатския лекар, помогнал да се появят на бял свят и двете деца на Забира и загубил очите и езика си след раждането на второто. Той беше видял с тези свои очи на неверник забранената красота на жената, чийто живот беше спасил. Сега тази жена стоеше тук и уханието й беше близко и опияняващо, а бялата й кожа — безупречна. Запита се дали тя знае какво е станало с Исхак бен Йонанон, дали Алмалик й е казал. Това го наведе на нова неочаквана мисъл.

— Ти обичаше царя, нали? — попита той най-сетне и сам се изненада колко неловко се чувства. Не знаеше как да се държи с нея. Убийството правеше човека уязвим — за петнадесет години почти беше забравил този урок. Как трябваше да се държи с любовницата на човека, когото беше убил?

— Знаеш, че го обичах — хладно промълви Забира. — Не е трудно да се отговори на такъв въпрос, Амар. Това дори не е въпрос. — Тя се обърна и за пръв път го погледна право в очите. — Горчивата истина е, че и ти го обичаше.

Това също го свари неподготвен.

— Не — бързо се окопити той. — Аз го уважавах, възхищавах се от силата му и се наслаждавах на ума му. Ценях далновидността и хитростта му. Възлагах надежди и на сина му. И донякъде още е така.

— Иначе уроците ти са отишли напразно…

— Иначе уроците ми са отишли напразно.

— И е така. Скоро ще се убедиш. И макар че чух да отричаш, че си обичал царя, не ти вярвам.

Забира остави чашата и го погледна замислено.

— Кажи ми още нещо — промълви тя с променен глас. — Казваш, че новият цар може да бъде съблазнен. А ти, Амар?

В цял Ал-Расан едва ли имаше човек, който толкова трудно да се стряска, но това наистина го слиса. За миг изпита желание да се изсмее, но то трая твърде кратко. Тази сутрин той беше убил любовника й. Бащата на децата й. Надеждите й за бъдещето.

— В много неща са ме обвинявали, но не и в това — каза той, опитвайки се да печели време.

Но Забира не му позволи.

— Добре тогава.

Тя се надигна на пръсти и го целуна, бавно и обиграно.

„Това май ми се е случвало вече. И не толкова отдавна“ — хрумна му за миг, преди всички останали мисли да бъдат изместени от нещо друго. Жената пред него отстъпи крачка, за да освободи черната си коса. Копринените ръкави се смъкнаха и откриха бялата кожа на ръцете й.

Той я гледаше като омагьосан. Ръцете й посегнаха към седефените копчета на дрехата и разкопчаха две от тях. Това не беше връхна дреха. Отдолу нямаше нищо. В приглушената светлина на отиващия си ден бледо се очертаха заоблените й гърди.

Той усети, че гърлото му е пресъхнало. Гласът му прозвуча дрезгаво, когато каза:

— Стаите ми са точно тук.

— Добре — повтори тя. — Покажи ми.

Едва сега му хрумна, че може би е дошла да го убие.

Дори и не помисли, че може да направи нещо срещу това. Наистина никога не го бяха обвинявали, че не се поддава на съблазън. Той я вдигна на ръце. Беше дребна и стройна, лека като перце. Уханието й го обгърна и за миг му се зави свят. Чувстваше устните й върху ухото си. Ръцете й обвиваха шията му. Кръвта лудо пулсираше в него, когато я понесе и прекрачи прага на спалнята си.

„Нима мисълта за смъртта прави това?“ — запита се той. Първата и последна ясна мисъл за много време нататък. „Тя ли ме възбужда толкова?“

Леглото му в голямата стая, обвита в серийски драперии, беше широко и ниско, отрупано с възглавници с най-различна форма и големина, чието предназначение беше не само да придават цвят и атмосфера, но и да служат на приумиците на любовната игра. Пурпурночервени късове коприна, окачени на медни халки над леглото, се спускаха до подножието му от резбовано дърво. Амар обичаше свободата на движение, неограничавана от нищо, но между онези, които посещаваха тази стая, някои намираха удоволствие в други неща. С годините той си беше спечелил репутацията на домакин, който се старае всячески да угоди на гостите си.

С близо двадесетгодишен опит в любовната игра зад гърба си, ибн Хайран бързо си даде сметка — макар и без особена изненада, — че жена, обучена като Забира, знае някои неща, които и на него не са му известни. Дори и за собственото му тяло и реакции.

Малко по-късно, когато лежаха сред възглавниците, той усети пръстите й да го докосват и изучават. Примигна от едно леко ухапване и почувства как възбудата му нарасна още повече, когато тя за втори път приближи устни до ухото му и със задъхан, тържествуващ глас прошепна нещо, което го изуми. Очите му се разшириха в мрака, когато Забира започна да прави точно това, което беше описала.

Всички любовни наставници и кастрати в двора на Алмалик идеха отдалеч, отвъд моретата на изток, където тези изкуства бяха част от придворния живот векове преди отшелничеството на Ашар в пустинята. За миг сред рояка объркани мисли изплува една — че пътуването до Сория може да му предложи повече, отколкото си е представял.

Забира продължи да се плъзга надолу, уханната й кожа докосваше неговата, а пръстите й повтаряха това движение. Ибн Хайран чу въздишка на удоволствие и с изумление разбра, че стене той. Опита се да се изправи, да застане над нея, да се слее с нея в плавните приливи и отливи на страстта, но усети ръцете й с нежна настойчивост да го притискат надолу. Той се подчини и затвори очи. Остави я тя да започне, да го води, така, както го беше правил той толкова пъти.

Не знаеше колко време е продължило това, но движенията й бяха изумително разнообразни и находчиви. Слънцето беше залязло и стаята тънеше в мрак — свещите още не бяха запалени. И тогава мислите му започнаха бавно да се връщат, да изплуват като гмурец, изтръгващ се от прегръдките на зелена морска бездна. Опиянен от желание, той си даде сметка за нещо, което досега не беше осъзнал.

Сега тя го беше накарала да се обърне на една страна и се беше долепила до него. Единият й крак беше обвит около тялото му и движенията й наистина наподобяваха морски вълци в техния неизменен ритъм — неговия собствен дълбок ритъм, който тя беше усетила интуитивно.

— Забира — прошепна той и гласът му прозвуча сякаш много отдалеч.

— Тихо! — промълви тя и езикът й отново докосна ухото му. — Тихо, нека аз да те водя!

— Забира! — повтори той.

Тя се извъртя, гъвкава и гладка, и сега беше над него, още по-настойчиво от преди. Наведе се и устните й се впиха в неговите. Дъхът й ухаеше на мента, целувките й пареха като огън.

Той пое дълбоко дъх и извърна глава.

Посегна и сграбчи ръцете й — нежно, но достатъчно здраво, за да не й позволи да се измъкне. Опита се да види очите й в тъмнината, но успя да различи само сърцевидния овал на лицето й и завесата от черни коси.

— Забира — промълви той с неочаквана болка, — няма защо да се наказваш, да сдържаш мъката си. Можеш да го оплачеш. Няма нищо лошо в това.

Тя застина от изумление, сякаш я беше зашлевил. Тялото й се изви назад в първото неконтролирано движение за цялата вечер. За миг остана така — вцепенена, неподвижна — и с болка и облекчение Амар я чу да издава един-единствен дрезгав, неестествен звук, сякаш нещо в нея се беше скъсало.

Той внимателно я положи до себе си, но не както досега, и в мрака на стаята, помнеща толкова страст, ибн Хайран прегърна жената, която убитият от него беше обичал, и се опита да й даде малкото утеха, която можеше да й предложи. Остана безмълвен, когато тя най-сетне си позволи да заридае, оплаквайки цялата си неизмерима загуба, страшната празнота, останала след любовта в този горчив свят.

Горчив, ироничен свят, помисли си той, опитвайки се все още да изплува над благоуханните зелени вълни, които го заливаха. И в този миг, сякаш наистина беше стигнал до повърхността, съзнанието му се проясни и той трябваше да застане лице в лице е истината. Да, тя беше права за онова, което каза на терасата.

Той беше убил един жесток, недоверчив, блестящ, безумно честолюбив мъж. Когото обичаше.

Когато Лъвът пристъпва към извора

да се напие на воля, о, вижте тогава!

Вижте как дребните хищници се разбягват

като есенни листи, подгонени от вятъра,

като семена, пръснати през пролетта,

като сиви облаци пред светлината

на първата звезда, изгряла над земята.

Лъвовете умираха. Любовниците умираха или ги убиваха. Мъжете и жените ходеха по земята, тласкани от гордост и глупост, вършеха безумия и зверства, а звездите на Ашар гледаха отгоре безучастно. Или не съвсем?

Тази нощ двамата не излязоха от стаята. Слугите им носеха табли със студено месо, сирене, смокини, нарове от собствените му градини. Ядоха на свещи, мълчаливо, със скръстени на леглото крака. После оставиха подносите, духнаха свещите и отново легнаха един до друг, но не тласкани от желанието.

Събудиха се преди да съмне. В сивия полумрак на стаята тя му каза, без да я е питал, че в края на лятото без много шум е пратила децата си при цар Бадир от Рагоса, да останат там под негово настойничество.

Рагоса. Тя сама беше взела това решение след получаването на поемата на ибн Хайран в Картада. Същата, в която той се надсмиваше над царя. Забира винаги се беше старала да изпревари събитията, а в стиховете се съдържаше намек за наближаващи промени, дори нещо повече от намек.

— Къде ще отидеш? — попита тя. Утринната светлина вече беше нахлула в стаята. Отвън долиташе песента на птиците, чуваха се забързаните стъпки на слугите, шетащи из къщата. Забира седеше на леглото с кръстосани крака, загърната като в пастирско наметало с лекото одеяло. Сълзите бяха оставили тъмни бразди по лицето й, косата й беше разрошена.

— Честно казано, нямах време да помисля. Нали си спомняш, че ме прогониха едва вчера сутринта? А после, когато се прибрах у дома, вече ме чакаше една много настойчива гостенка.

Тя се усмихна слабо, но не помръдна, а продължи да чака. Зачервените й очи бяха приковани в него.

Наистина не беше мислил за това. Беше очаквал да бъде посрещнат триумфално в Картада, да ръководи политиката и първите стъпки на новия цар и царството. Явно човек не можеше да предвиди всичко, каквито и планове да кроеше. През изминалата нощ той дори не си беше спомнил за Алмалик ибн Алмалик, новия цар, който така решително го беше прогонил. Имаше достатъчно време да мисли за него по-късно. Трябваше да има.

Картада не беше целият свят, не беше дори целият полуостров. Той можеше да отиде на толкова много места, да върши толкова много неща. Беше поет, войник, царедворец, дипломат.

Погледна жената и прочете в очите й незададения въпрос. Усмихна се при мисълта за цялата ирония на положението — да поеме бремето, което не убийството, а утехата стоварваше върху него. Там, където нямаше място за утеха. Тя беше майка. Той го знаеше, разбира се, но никога не се беше замислял какво може да означава това за нея.

— Къде ще ида ли? В Рагоса, предполагам — безгрижно каза Амар и беше възнаграден с усмивка, лъчезарна като слънчевата светлина, заляла стаята.