Гай Гавриел Кай
Лъвовете на Ал-Расан (5)

Глава 4

Селяните от Орвила, дванайсет на брой, бяха дошли заедно във Фезана с натоварените си мулета и пак заедно си тръгнаха по пладне, когато пазарът затвори. Един-двама с удоволствие биха останали да позяпат войниците, които наперено се разхождаха из града, но това би означавало да се връщат сами към село без защитата на групата. В този неспокоен край, толкова близо до ничията земя, в такива смутни времена размотаването из града — а защо не и посещението на онова интересно предградие край северната стена? — би могло да им излезе скъпо и те предпочетоха сигурността.

Доста преди вечерната молитва те благополучно наближаваха Орвила с покупките си — всичко онова, което бяха получили срещу седмичната си реколта. Никой от тях дори не подозираше за случилото се във Фезана този ден. Щяха да го научат по-късно, но тогава нямаше да им е до това. У дома ги очакваше нещастие, с което трябваше някак да се справят.

Нападателите от север — дори и невежите селяци можеха да разпознаят джадитските конници — връхлетяха Орвила в мига, в който синята луна се вдигаше, за да се присъедини към бялата си посестрима в лятното небе. Беше прекалено точно изчислено, за да е случайно, макар че по-късно никой не би могъл да каже каква е била целта. Може би просто случайност. Ала нямаше нищо странно и случайно в начина, по който конниците — не по-малко от петдесет души — връхлетяха дървената ограда, обкръжаваща къщите и хамбарите. В Орвила живееха двайсетина семейства. Имаха няколко стари меча и още толкова ръждясали копия. Няколко мулета, един вол, три коня. Арам ибн Дунаш, чиято къща беше до мелницата на реката, имаше един останал от баща му лък.

Той умря пръв, докато се опитваше с треперещи ръце да пусне стрела срещу връхлетелия го конник. Копието на нападателя прониза гърдите му и го прикова към стената на къщата му. Отвътре изпищя жена му. Конникът скочи от седлото и се упъти към малката къщурка. Докато влизаше приведен през ниската врата, той вече разкопчаваше пояса си.

Няколко къщи и общият сеновал горяха. Сеното беше добре изсъхнало по време на горещините и пламъците с рев обгърнаха паянтовата постройка. Огънят сигурно се виждаше чак от Фезана.

Зири ибн Арам, който през лятото обичаше да спи на покрива на сеновала, скочи долу тъкмо навреме. Сеното се пазеше на другия край на селото, далеч от мелницата и реката. Това му спести гледката на умиращия му баща. Той не видя и конника, запътил се към къщата, в която бяха бременната му майка и сестрите му. Зири беше четиринайсетгодишен. Щеше да се опита да убие нападателя с голи ръце. И разбира се, щеше да умре. Сега той скочи тромаво на земята право в краката на един хилещ се джадит, който с плоската страна на меча си поваляше всички оцелели след първата атака. Те не бяха много. Зири го разбра бързо, докато отчаяно търсеше с поглед семейството си сред пушеците. Всичко на всичко двайсетина души — няма и половината от жителите. Все още беше трудно да се каже сред бушуващите пламъци. Орвила се беше превърнала в огнен ад.

Нападателите бяха разочаровани. Предварително знаеха, че няма нито един човек, за когото биха могли да получат откуп, дори и селски ваджия, на чийто гръб да припечелят нещо. Но и тръпката от кратката битка не си струваше труда. Селяните със своите жалки оръжия и липсата на бойни умения не бяха никакъв противник. Разбира се, имаше жени, но струваше ли си да се язди толкова далеч в този пек само за това? Едва когато един от мъжете предложи да разпънат оцелелите мъже — жените бяха отмъкнати в северния край на селото, — в редиците им настъпи оживление. Какво пък, това беше Ал-Расан. Полуголите селяци, скупчени като стадо, бяха неверници. Това нападение можеше дори да мине за нещо като богоугодно дело, вдъхновено от религиозно усърдие.

— Прав е! — извика един от мъжете. — Да разпънем копелетата на гредите на собствените им съборетини, а после и жените им — както ние си знаем!

Думите му бяха посрещнати с гръмогласен смях.

Бързо и ловко мъжете започнаха да измъкват от хаоса оцелели греди и да ги забиват здраво в земята. Беше се появила някаква надежда да се поразвлекат. Имаха достатъчно гвоздеи. Бяха ги взели за подковаване на конете, но и за приковаването на хора също щяха да свършат работа.

Тъкмо бяха избрали първия селянин — вцепенено от ужас момче, което без съмнение щеше един ден да порасне и да избива невинни мъже и жени отвъд таграта — когато някой изкрещя безнадеждно закъсняло предупреждение.

Връхлетя ги вихър от ездачи, които се промушваха между пламъците, носеха мечове и ги използваха. Повечето от нападателите бяха слезли от седлата, някои бяха оставили оръжието си на земята, за да забият гредите, към които трябваше да бъдат приковани ашаритите. Бяха лесна плячка. Толкова лесна, колкото за тях селяните.

Ала нападателите бяха хора от сой, а не някакви въшливи пройдохи. Те знаеха как стават тези неща дори в Ал-Расан. Селяните бяха едно — независимо от коя страна на ничията земя се намираха. — а хората с имот и положение бяха нещо съвсем друго. И сега в Орвила джадитите вдигаха ръце и с все сила крещяха: — Откуп! Откуп!

Пометените от първата вълна на чуждото нападение сигурно така и не повярваха докрай в случващото се, преди да умрат. Такива неща не ставаха. А ако все пак бяха разбрали кой ги е пратил на оня свят, изумлението им вероятно беше двойно по-голямо, но кой можеше да каже — мъртвите не са склонни да споделят.

 

Алвар никога не се беше замислял особено по въпроса, но ако му бяха казали, че първият човек, когото ще убие в живота си, ще е от Валедо, нямаше да повярва. Мъжът дори не беше на седлото. Това някак не беше редно, но заповедта на Лаин Нунес беше категорична: да ги убиват, докато не чуят команда да спрат. Всеки един от тях беше законна плячка, с изключение на набития чернокос мъж, който ги водеше. Него трябваше да оставят на Капитана.

Родриго беше страшен. Още от мига, когато тримата конници от Фезана дойдоха в лагера и разказаха историята си. Онзи дебел търговец — беше се нарекъл Абенмуза — им каза какво е направено във Фезана този ден по заповед на царя на Картада. Алвар не знаеше как да реагира и потърси с поглед водачите си. Лаин Нунес изглеждаше безразличен към кървавата история, сякаш нищо в Ал-Расан не можеше да го изненада, но изражението на сер Родриго говореше друго. Той обаче не каза нищо, когато търговецът замълча, само попита лекарката — наричаха я Джехане — дали някога е служила във войската.

— Не съм — спокойно отвърна тя, — макар понякога да съм се замисляла по въпроса. Засега възнамерявам да следвам пътя, който съм избрала. Радвам се, че ще оставя Хусари ибн Муса — явно така се произнасяше името му — с вас, което ще му помогне да осъществи целите си, а може би и вашите. А аз, с ваше позволение, ще тръгна утре сутринта.

Този отговор, произнесен спокойно и изискано, окончателно спечели сърцето на Алвар. Той и без това беше почти влюбен в лекарката още преди тя да заговори. Беше красива. Косата й — доколкото се виждаше под синьото покривало, закриващо главата и раменете й — беше гъста и тъмнокестенява. Очите й бяха огромни, неочаквано сини в светлината на огъня. А гласът й — Алвар си помисли, че би искал да го чуе край смъртното си ложе. Или да го слуша до края на живота си. Тя се държеше като опитна светска жена дори и тук, в обкръжението на петдесет войници от севера, сред мрака на пустошта. Алвар знаеше, че в нейните очи сигурно ще е просто едно момченце и наистина се чувстваше така, докато я гледаше.

Така и не разбраха какво възнамеряваше да й отговори Капитана и дали това беше сериозна покана да се присъедини към тях, защото в този миг Мартин извика:

— На запад нещо гори!

— Какво има там? — попита Капитана тримата новодошли, които тутакси се обърнаха да погледнат. Пламъците не бяха много далеч.

Отговори не търговецът, а лекарката:

— Това е село Орвила. Имам пациенти там.

— Да вървим тогава — каза Родриго с още по-мрачно изражение. — Ще имате и нови. Оставете мулето. Качете се при Лаин — онзи, възрастния. Алвар, ти вземи слугата й. Лудус, Мауро, вие останете с търговеца да пазите лагера. Хайде! Тоя червей Гарсия де Рада все пак е дръзнал да дойде!

 

Поне половината от нападателите бяха изклани само за няколко мига. Джехане, която заедно с Велас се беше скрила зад една от пламтящите къщи, чу онзи, когото останалите наричаха Капитана, да изрича отчетливо:

— Стига толкова! Докарайте останалите тук. Капитана! Естествено, тя знаеше кой е той. Нямаше човек на полуострова, който да не го знае.

Двама други ездачи повториха като ехо думите му — единият беше възрастният мъж, с когото беше яздила. Клането спря.

Нападателите бяха подкарани към центъра на селото — широка затревена площадка. Някои от хората на Родриго Белмонте пълнеха на реката ведра и заедно с шепата оцелели селяни се опитваха да потушат огъня. Ала това беше безнадеждно. Дори за неопитен наблюдател като Джехане беше ясно, че само си хвърлят труда на вятъра.

— Докторке! Благословени да са звездите, че те доведоха! Моля те, ела бързо!

Джехане се обърна по посока на гласа и позна една от пациентките си — същата жена, която всяка седмица й носеше яйца на пазара.

— Абираб! Какво има?

— Сестра ми! Ранена е тежко. Един от мъжете го направи. Кръвта й изтича, а е бременна. Мъжът й е мъртъв. Ох, докторке, какво ще правим сега?

Лицето на жената беше черно от саждите и дима, сгърчено от болка. Очите й бяха червени от плач. Джехане, стъписана за миг от грубата реалност на този ужас, отправи безмълвна молитва към Галинус — единственото име, пред което наистина благоговееше — и каза:

— Заведи ме при нея. Ще направя каквото мога.

Зири ибн Арам, който стоеше от другата страна на площадката, още не знаеше какво се е случило с майка му и баща му. Видя леля си да говори с жената, която беше дошла с войниците. Понечи да ги последва, но нещо го възпря. Мигове преди това се беше приготвил да умре, прикован към гредите. Беше изрекъл думите, с които поверяваше душата си на звездите на Ашар. Излизаше, че звездите още не са готови да я приемат.

Видя как тъмнокосият командир на новодошлите свали ръкавицата си и поглади мустаците си, вглеждайки се от врания си кон във водача на онези, които бяха опожарили селото. Мъжът беше набит и мургав. Изобщо не приличаше на човек, който се бои да срещне смъртта.

— Ти си подписа смъртната присъда — заяви той с изумителна самонадеяност на мъжа с мустаците. — Знаеш ли кого избиха твоите малоумници? — Гласът му беше твърде тънък за мъж, почти пронизителен. — Знаеш ли какво ще стане, когато доложа за това в Естерен?

Плещестият тъмнокос мъж на коня не каза нищо. По-възрастният воин до него, изключително висок и мършав, с посивяла коса, рязко подметна:

— Толкова ли си сигурен, че ще се върнеш там, де Рада?

Набитият мъж дори не го погледна. Но първият конник, явно водачът, проговори много тихо:

— Отговори му, Гарсия. Той те попита нещо.

С такива думи мъмреха непослушните деца, но гласът прозвуча студено.

Зири видя как за пръв път по лицето на мъжа, наречен Гарсия, премина сянка на колебание. Ала само за миг.

— Не си чак такъв глупак, Белмонте. Не си играй с мене!

— Да си играя?!

Този път в гласа на конника прозвуча нескриван гняв. Той вдигна ръка и посочи обхванатата от пламъци Орвила. Нищо не можеше да бъде спасено. Нищичко. Зири започна да се оглежда за баща си. Усети как го залива вълна на страх.

— Мога ли да си играя при това тук? — избухна мъжът на врания кон. — Внимавай, Гарсия. Не ме обиждай. Не и тази вечер. Предупредих брат ти какво ще се случи, ако се приближиш до Фезана. Предполагам, че ти е казал. Не може да не е!

Мъжът мълчеше.

— Има ли значение? — подметна сивокосият и плю на земята. — Този е мърша. По-лошо от мърша.

— Ще те запомня! — процеди през зъби мургавият и стисна юмруци. — Имам добра памет.

— И въпреки това забрави предупреждението на брат си? — Гласът на Белмонте отново беше студен и таеше заплаха. — Или по-скоро предпочете да го забравиш? Гарсия де Рада, не ме интересува какво си правил като момче в семейните владения. Но за съжаление това, което правиш тук сега, когато вече минаваш за мъж, ме засяга. Това село е под закрилата на краля на Валедо, на когото служа. Дошъл съм тук да събирам париас, а той е платен отчасти и от хората, които ти изкла тази нощ. Ти потъпка обещанията, дадени от крал Рамиро, и по този начин го превърна в лъжец в очите на света. — Той замълча, за да могат всички да осъзнаят думите му, — Какво да те правя при това положение?

Мъжът, към когото се обръщаше, явно не очакваше подобен въпрос, но никак не беше глупав.

— При това положение! — натърти той подигравателно. — Трябвало е да станеш не войник, а адвокат, Белмонте. Съдия в своите пасища на изток — да раздаваш присъди за откраднати овце. Това тук да не са съдебните ти заседатели?

— Точно така — отвърна другият мъж. — Вече започваш да разбираш. Такива са и очакват отговора ти. Какво да правя с тебе? Да те дам ли на тези хора да те разпънат? Ашаритите също приковават осъдените. Ние сме го научили от тях. Знаеше ли го? Струва ми се, че няма да липсват дърводелци.

— Недей да ме плашиш! — викна му Гарсия де Рада.

Джехане, която се приближаваше към групата мъже на площадката насред пламтящото село, повела за ръка две момиченца, видя само мълниеносното движение на Родриго Белмонте и чу изплющяване като от камшик и вик.

Миг по-късно осъзна, че наистина е било камшик — видя черната кървава резка на бузата на Гарсия де Рада. Белегът щеше да му остане за цял живот. Искаше й се този живот да свърши още тази нощ. Никога не беше изпитвала подобна ярост — тя беше огромна и плашеща. Джехане чувстваше, че би могла да го убие с голи ръце. Трябваше да си поеме дълбоко дъх, за да се овладее.

Когато осакатиха баща й в Картада, двете с майка й най-напред чуха слуховете, после получиха вестта, а след това още два дни живяха в тревожна неизвестност, докато им позволят да го видят и да го отведат у дома. Онова, което видя преди малко в единствената стаичка на схлупената къщурка край реката, беше като сол в жива рана. Искаше й се да крещи. Какво беше медицината, какво беше цялото й обучение, клетвата й пред подобно зверство?

Гневът замъгляваше разсъдъка й. Повела за ръка двете деца, тя си проправи път към средата на площадката и застана между Родриго Белмонте и водача на джадитските нападатели — мъжа, когото той беше нарекъл Гарсия и току-що беше белязал с камшика си.

— Кой беше? — обърна се тя към децата така, че всички да я чуят.

Внезапно се възцари тишина. Едно момче на четиринайсет или петнайсет години забърза към тях. Двете момичета бяха казали, че по-големият им брат може да е жив. Сестрата на майка им, Абираб, която всеки пазарен ден искаше на Джехане мазила и отвари за болки в краката и продължителни пристъпи на безсъние, още беше в къщурката и се опитваше да направи невъзможното — да се пребори с ужаса при вида на бездиханната, зверски обезобразена жена и мъртвороденото дете, изсипало се от нея.

Момчето се хвърли към сестрите си и коленичи пред тях. По-малката се захлупи на рамото му и зарида. Другата, по-голямата сърдито оглеждаше нападателите.

— Беше с червена риза — високо каза момичето. — И червени ботуши.

— Ето го! — каза Лаин Нунес и посочи един от мъжете. — Доведи го тук, Алвар.

Млад воин — онзи с нелепо вдигнатите стремена — скочи от коня си и измъкна някакъв мъж от редиците на оцелелите нападатели. Джехане, все още заслепена от гняв, дори не се замисли, че всички бяха спрели онова, което правеха, заради нея.

Не беше заради нея. Тя се вгледа в коленичилото момче, прегърнало ридаещата си сестричка.

— Ти ли си Зири?

Момчето кимна. Тъмните му очи бяха огромни на фона на побелялото лице.

— Съжалявам за това, което трябва да ти кажа. Майка ти и баща ти са мъртви. Тази вечер не мога да го кажа по-безболезнено.

— Много хора са мъртви, докторе. Защо ни прекъсвате? Това беше гласът на Белмонте и въпросът му беше напълно справедлив.

Но гневът все още заслепяваше Джехане. Този мъж беше джадит, а именно джадитите бяха направили всичко това. Тя дори не се обърна да го погледне.

— Искате да го кажа пред децата ли?

— След тази вечер никой тук вече не е дете.

Това беше самата истина. Джехане посочи мъжа с червената риза и изрече думите, които по-късно й се искаше да не е изричала:

— Този мъж е изнасилил майката на тези деца, която скоро е трябвало да роди. После я е намушкал с меча си отдолу, разпорил я е и я е оставил да умре в локва кръв. Когато влязох, детето вече се беше изсипало от раната. С почти разполовена главичка. Още преди да се е родило.

Докато изричаше тези думи, тя почувства, че й се гади.

— Ясно…

В гласа на Родриго Белмонте прозвуча умора. Тя се обърна и го погледна. По лицето му не се четеше нищо. Той остана мълчалив няколко мига, накрая каза:

— Дай меча си на момчето, Алвар. Не можем да приемем подобно нещо. Не и в село, което Валедо е длъжно да защитава.

„А къде можете да го приемете?“, искаше да попита Джехане, но премълча. Внезапно я беше обзел страх.

— Този човек ми е братовчед — рязко заяви Гарсия де Рада, притиснал до бузата си някакъв мръсен парцал. — Паразор де Рада. Братовчед на конетабъла, Белмонте! Спомни си кой…

— Млъкни или ще те убия!

За пръв път Родриго Белмонте повиши глас и не само Гарсия де Рада потрепери. Джехане още веднъж се вгледа в лицето на мъжа, когото наричаха Капитана, и отмести очи. Яростта й като че ли се беше уталожила, останала беше само тъгата и все така продължаваше да й се гади.

Младият войник, Алвар, се приближи до момчето, което сега беше прегърнало и двете си сестри, и му подаде меча си. Зири вдигна поглед към Капитана.

— Това е твое право. Давам ти го пред свидетели. Момчето бавно се изправи и нерешително пое меча.

Лицето на Алвар беше не по-малко пепеляво от неговото. Джехане си помисли, че тази нощ сигурно за пръв път е усетил вкуса на битката. По острието имаше кръв.

— Помисли какво правиш, Белмонте! — дрезгаво извика мъжът с червената риза. — По време на война стават такива неща! Не се прави, че твоите хора…

— Война?! — остро го прекъсна Родриго. — Каква война? Кой е във война? Кой заповяда това нападение?

Мъжът мълчеше. Накрая каза:

— Братовчед ми Гарсия.

— Какъв чин има той? Каква длъжност заема? Какви са основанията му?

Мълчание. Наоколо пламъците продължаваха да бучат и да вилнеят. Страшна, зловеща светлина, която затъмняваше звездите и дори луните. Някъде от тъмнте сенки недалеч от пожарището долитаха ридания — оплакваха мъртъвците.

— Джад да ти прости и да намери място за душата ти в своята светлина — каза Родриго Белмонте с променен глас на мъжа с червената риза.

Зири вдигна за последен път поглед към него и явно видя онова, което трябваше да види. И с меча в ръка пристъпи напред.

„Ако не беше това, до края на живота си нямаше да знае какво е меч“, помисли си Джехане. Искаше да затвори очи, но нещо я спря. Мъжът с червената риза не направи никакъв опит да избяга. Отначало това й се стори проява на храброст, но после си помисли, че сигурно е прекалено слисан от случващото се, за да реагира. Такива неща просто не се случваха на благородниците, които се забавляваха по този начин на село.

Зири ибн Арам пристъпи напред и несръчно, но с цялата си решителност заби меча в гърдите на мъжа, който беше убил родителите му. Човекът извика, когато острието го прониза — ужасен, злокобен звук.

Твърде късно Джехане си спомни за двете момичета. Трябваше да закрие очите им, да затули ушите им. И двете гледаха. И вече не плачеха. Тя коленичи и ги притисна до гърдите си.

„Аз съм виновна за тази смърт“ — помисли си. Сега, когато яростта й се беше поуталожила, тази мисъл я изпълни със страх. Спомни си, че беше напуснала Фезана с желанието да спомогне за друга една смърт.

— Аз ще ги отведа, докторе.

Джехане погледна нагоре и видя Зири да стои до нея. Беше върнал меча на Алвар. Очите му бяха празни. Тя се запита дали отмъщението би могло да му помогне с нещо. И още дълго щеше да си задава този въпрос.

Джехане пусна двете момичета и се загледа след тях, докато брат им ги водеше нанякъде. Запита се накъде ли ги е повел сред пламъците. Това едва ли знаеше и той самият. Тя остана така, коленичила, взирайки се в Гарсия де Рада.

— Братовчед ми беше свиня — спокойно каза той, като вдигна поглед към Родриго Белмонте. — Това, което е направил, е отвратително й аз ще го кажа, когато се върнем у дома.

Лаин Нунес се изсмя невярващо. Джехане също не можеше да повярва на ушите си. Дълбоко в себе си трябваше да признае, че не му липсва смелост, но той беше чудовище. Чудовище от приказките, с което майките плашат децата си, за да слушат. Но тук, в Орвила, чудовището наистина беше дошло и бяха умрели деца. Едно от тях посечено от меч още преди да се е родило.

Тя отново погледна през рамо и видя Родриго Белмонте да се взира в де Рада с някаква странна усмивка. Никой на света не би се чувствал спокоен, ако му се усмихват така.

— Знаеш ли — каза той тихо, почти дружелюбно. — Винаги съм мислел, че ти отрови крал Раймундо.

Джехане видя как сянка на тревога премина по ръбатото лице на Лаин Нунес. Той рязко се извърна към Родриго. Това явно не беше предвидено. Лаин се приближи с коня си към Родриго, но той вдигна ръка и старият му другар спря като закован. Гарсия де Рада отвори уста и пак я затвори. Явно мислеше усилено, но в държането му нямаше страх. Дори и сега. От раната на лицето му се стичаше кръв.

— В Естерен не би посмял да кажеш подобно нещо! — изрече той най-сетне.

Сега гласът му беше по-кротък. През редиците на джадитите отново премина тръпка на напрежение. Джехане знаеше, че покойният крал на Валедо се казваше Раймундо. Най-старият от трима братя, синовете на Санчо Дебелия. За смъртта на Раймундо се носеха слухове, шушнеше се за някаква история, в която се намесваше името на Родриго Белмонте и коронацията на сегашния крал на Валедо. Джехане внезапно си помисли, че Амар ибн Хайран би могъл да й каже. Поклати глава — глупава мисъл.

— Може би — съгласи се Родриго. — Само че не сме в Естерен.

— И затова смяташ, че можеш да клеветиш, когото си пожелаеш?

— Не когото си пожелая, а само тебе. Хайде, извикай ме на дуел.

Странната усмивка продължаваше да играе на устните му.

— У дома ще го направя, повярвай ми!

— Не ти вярвам. Бий се с мене сега или признай, че си убил краля си!

С крайчеца на окото си Джехане видя как Лаин Нунес напразно се опита да спре с жест Родриго. Той не му обърна внимание. Нещо в държането му се беше променило и Джехане за пръв път почувства боязън пред него. Смъртта на крал Раймундо, изглежда, беше неговата жива рана. Едва сега забеляза, че Велас е застанал зад гърба й, готов да я защити от всичко.

— Няма да го направя. Не и тук. Но посмей да го повториш в двора, Белмонте, и ще видиш какво ще стане!

— Родриго! — намеси се прегракнало Лаин Нунес. — Престани, за бога! Убий го, ако толкова ти се иска, но престани!

— Точно това е проблемът — промълви все така напрегнато Капитана на Валедо. — Не мога.

Джехане, която напразно се мъчеше да овладее собствените си объркани чувства, не беше сигурна какво означава това — дали че не може да убие, или че не може да не говори по този начин. Имаше чувството, че и двете.

В този миг с грохот се сгромоляса още една къща. Огънят беше обхванал всичко, което можеше да гори. Вече нямаше какво да се запали. Орвила щеше да бъде само пепел и сажди до сутринта, когато оцелелите щяха да погребат своите мъртъвци и да се опитат да живеят по-нататък.

— Вземай хората си и се махай — каза Родриго Белмонте на мъжа, който беше причинил всичко това.

— Върни ни конете и оръжието й веднага ще си тръгнем — отвърна Гарсия де Рада.

Студената усмивка на Родриго беше изчезнала. Сега той изглеждаше уморен, сякаш този последен сблъсък беше изсмукал всичките му жизнени сили.

— Вие молехте за откуп, спомняш ли си? Тук има свидетели. В съда ще определят пълния му размер. Конете и оръжията ви са първата вноска. Освобождаваме ви срещу клетва, че ще си платите.

— Искаш да вървим пеша до Валедо?!

— Искам те мъртъв — отвърна Родриго лаконично. — Но няма да убия сънародник, така че бъди доволен и тръгвай. Между другото, тази вечер във Фезана има петстотин нови наемници от муардите. Те сигурно са видели пламъците, така че не ви съветвам да се бавите.

Той щеше да ги пусне да си вървят. Привилегия на високия произход и властта. Така беше устроен светът. Животът на мъртвите и осакатени селяци щеше да бъде изкупен с коне и злато, които щяха да получат избавителите. За един кратък и объркващ миг Джехане живо си представи как се надига от опърлената трева, приближава се към младия войник, Алвар, и взема меча му. Почти физически усети тежестта на оръжието в ръцете си. Със зловеща яснота се видя да се запътва към Гарсия де Рада и чу вика на Велас „Джехане!“ в мига, в който прониза мъжа, стиснала с две ръце джадитския меч. Острието се промуши между ребрата му. Чернокосият извика, когато кръвта бликна от раната и продължи да тече, докато той се свличаше на земята.

Никога не беше мислила, че може да й се яви подобно видение, при това толкова ярко и настойчиво. Тя беше лекар, беше се клела с клетвата на Галинус да защитава живота. Същата тази клетва, с която се беше вричал и баща й, която го беше накарала да помогне за появата на бял свят на едно дете, съзнавайки, че това може да му струва собствения живот. Той го беше казал на ибн Хайран само преди няколко часа. Невъзможно й беше да повярва, че е било толкова скоро.

Но тя беше лекар и това стоеше над всичко. То беше нейният спасителен остров, нейното убежище. Тази нощ вече беше причинила смъртта на един човек. Това беше достатъчно, повече от достатъчно. Тя се изправи и пристъпи към Гарсия де Рада. Видя, че я преценява с поглед, оглежда киндатската наметка, покриваща косата и раменете й. В очите му прочете презрение и присмех. Това не беше важно. Тя се беше клела, години преди тази нощ.

— Измийте раната на реката — каза тя. — И сложете отгоре чиста кърпа. Правете го всеки ден. Белегът ще остане, но може да не загнои. Ако имате лекар — да го намаже с мехлем; това ще ви облекчи.

Никога не беше допускала, че ще й струва такъв труд да изрече тези думи. Досами площадката, почти скрита в сенките на разрушенията, стоеше пациентката й Абираб, притиснала до себе си двете момиченца. Видя как брат им Зири направи крачка към нея и прочете в очите му въпрос. Джехане устоя на погледа му, но почувства думите си като най-вероломно предателство.

Тя се обърна и без да погледне назад, без да очаква някого, закрачи между опожарените къщи и излезе през една пролука в оградата. Още усещаше върху лицето си и в сърцето си пламъците на пожара и нямаше нищо, което би могло да облекчи мъката й.

Знаеше, че Велас ще я последва, но не очакваше да чуе толкова скоро тропот на копита зад гърба си.

— Лагерът е прекалено далече, за да вървите пеша — произнесе нечий глас и той не беше на Лаин Нунес. Родриго Белмонте спря коня си до нея. — Мисля, че и двамата направихме нещо, срещу което чувствата ни се бунтуват. Ще се върнем ли заедно в лагера?

В самото начало тя беше изпитала известна боязън пред неговата известност, която за кратко се смени със страх, а накрая и с гняв, макар да си даваше сметка, че може би е несправедлива към него. Сега беше просто уморена и благодарна, че няма да се тътри пеша до лагера. Той се наведе от седлото и я вдигна без никакво усилие, макар никак да не беше лека. Тя оправи полите и фустата си, преметна крак зад него през гърба на коня и го хвана през кръста. Капитанът не носеше ризница. В тишината на нощта, докато се отдалечаваха от пожарището, Джехане чувстваше ударите на сърцето му.

Известно време яздиха мълчаливо и безмълвието на мрака, нарушавано само от отмерения тропот на копитата, й помогна да сложи в ред чувствата си.

„Днес ми върви да срещам прочути мъже“ — ненадейно си помисли тя.

Това би могло да й се стори забавно, ако денят не беше зареден с толкова ужас. Сега просто отбелязваше натрапващия се факт. Мъжът, който яздеше пред нея, от близо двадесет години — още от последните дни на Халифата — беше известен на длъж и шир като Бича на Ал-Расан. Ваджиите и до ден днешен го проклинаха във вечерните си молитви. Джехане се запита дали той го знае, а ако го знае, дали се гордее с това.

— Не мога да се преборя с нрава си — тихо каза той на неправдоподобно чист ашаритски. — Не биваше да го удрям.

— Не разбирам защо — възрази тя.

— Хора като него или се убиват на място, или се оставят да си вървят по пътя — поклати глава Родриго.

— Тогава трябваше да го убиете.

— Може би. Още в началото, при атаката. Но не и след като се предадоха и обещаха да платят откуп.

— О, да — каза тя с горчивина. — Воинската чест! Защо не се върнете да погледнете онази майка и детето й?

— Виждал съм такива неща, докторе. Повярвайте ми.

Вярваше му. Може би не само ги беше виждал.

— Случайно познавам баща ви — продължи след известно време Родриго Белмонте. Това отново я свари неподготвена. — Исхак Киндата. Съжалявам за съдбата, която го е сполетяла.

— Откъде… Откъде знаете кой е баща ми? Откъде знаете коя съм аз? — заекна тя.

Той се засмя и този път отговори на чист киндатски:

— Не беше толкова трудно да се досетя. Колко синеоки киндатски лекарки има във Фезана? Имате очите на баща си.

— Баща ми няма очи — промълви горчиво тя. — Сигурно сте чули и това. Откъде знаете езика ни?

— Ние, войниците, говорим по малко всички езици.

— Но не така добре и не киндатски. Откъде го знаете?

— Навремето се влюбих, а това е най-добрият начин да научиш език.

Джехане се ядоса.

— А ашаритски откъде знаете?

Той с лекота премина на този език.

— Живях известно време в Ал-Расан. Когато принц Раймундо беше изгонен от баща си за множество грехове, повечето въображаеми, той прекара около година в Силвенес и Фезана и аз заминах с него.

— Живеели сте във Фезана?!

— Известно време. Какво толкова ви учудва?

Тя не отговори. Всъщност в това нямаше нищо странно. От десетки, та дори и стотици години враждите между джадитските монарси в Еспераня и семействата им често ставаха причина благородниците и техните свити да търсят утеха в изгнанието си в насладите на Ал-Расан. А по времето на Халифата немалко ашаритски благородници по същия начин благоразумно гледаха да са по-далеч от дългата ръка на Силвенес и отиваха при Конниците от севера.

— Не знам — каза тя замислено. — Може би защото очаквах да ви помня.

— Отпреди седемнайсет години? Тогава сте били още дете. Мисля, че съм ви виждал веднъж, освен ако нямате сестра, в палатката на баща ви на пазара. Но вие нямате никаква причина да ме помните. Аз бях горе-долу на възрастта на Алвар. И също толкова неопитен.

Споменаването на това име й напомни нещо.

— Алвар ли? Онзи, с когото яздеше Велас? Кога смятате да прекратите тази шега със стремената?

Родриго за миг се стъписа, после се засмя.

— Значи забелязахте? Умница! Но откъде знаете, че е шега?

— Не беше много трудно да се досетя. Коленете му стърчат почти до кръста. В Батиара си правят същите шегички с младите войници. Нали не искате да осакатите момчето?

— Разбира се, че не. Само че той е малко прекалено самонадеян. Един урок по дисциплина няма да му навреди. Имах намерение да му наредя да свали стремената преди влизането ни във Фезана утре сутрин. Ако искате, ще му кажа още тази вечер — заради вас. Не знам дали забелязахте, че вече е улучен в сърцето.

Не беше забелязала. Рядко обръщаше внимание на подобни неща. Родриго Белмонте внезапно смени темата.

— Батиара, казвате? Там ли сте учили? При сер Резони в Сореника?

Джехане отново беше смутена.

— И после половин година в университета в Падрино. Вие всички лекари ли познавате?

— Повечето от добрите — бодро заяви той. — Това е част от професията ми. Помислете си още веднъж, докторе. Ние на север имаме много малко опитни лекари. Да убиваме знаем, но с лекуването сме зле. Одеве говорех сериозно, а не колкото да се намирам на приказка.

— Едва ли не в момента, в който ме видяхте! Откъде знаете дали съм добър лекар?

— Дъщерята на Исхак от Фезана? Не мога ли да си позволя едно толкова основателно предположение?

— Струва ми се, че прочутият Капитан на Валедо може да си позволи всичко, което пожелае — хапливо отвърна тя.

Чувстваше, че е в неизгодна позиция — този човек знаеше твърде много. И беше прекалено умен — нещо необичайно за джадитски войник.

— Не всичко — възрази той жално. — Познавате ли скъпата ми съпруга?

— Разбира се, че не! — избухна Джехане. Той й се подиграваше.

— Скъпата ми съпруга е наложила строги ограничения върху поведението ми извън дома.

Намекът беше твърде прозрачен, макар че от онова, което знаеше за северняците, трудно би повярвала.

— Колко тежко за един войник! Тя трябва да е много страшна.

— Да, много е страшна — въздъхна Родриго.

Но сега в нощта се беше прокраднал някакъв нов оттенък, лекомислено допуснат намек за нещо по-различно, и Джехане внезапно си даде сметка, че двамата с този мъж са сами в мрака, далеч от Велас и от лагера. Тя седеше притисната до него, бедрата й опираха в неговите, ръцете й го обгръщаха през кръста. Джехане с усилие се пребори с желанието да се отдръпне и да смени положението.

— Съжалявам — след кратко мълчание каза той. — Нощта не е подходяща за шеги. Накарах ви да се чувстващ неудобно.

Джехане не отговори. Явно беше като разтворена книга за този мъж, независимо дали казваше каквото мисли, или не.

Внезапно й хрумна нещо.

— Кажете ми, щом сте живели тук, защо питахте какво гори? Орвила си е на това място от петдесет години, ако не и повече.

Не виждаше лицето му, но почувства, че той се усмихва.

— Добре! Много добре, докторе. Ако отхвърлите предложението ми, наистина ще съжалявам.

— Вече отхвърлих предложението ви, ако си спомняте — не се предаваше тя. — Та защо трябваше да питате какво гори?

— Не трябваше, а предпочетох да попитам. За да видя кой ще отговори. Някои неща могат да се научат от въпросите, не само от отговорите.

Тя се замисли.

— И какво научихте?

— Че сте по-съобразителна от вашия приятел, търговеца.

— Не подценявайте ибн Муса — възрази Джехане. — Той вече няколко пъти ме изненада днес, а го познавам отдавна.

— Какво да го правя? — попита Родриго Белмонте.

Джехане почувства, че въпросът е зададен сериозно, и се замисли. Сега и двете луни бяха високо в небето, а бяха изгрели с тридесет градуса разлика. Нейната небесна карта показваше, че й предстои пътешествие. Пред тях вече се виждаха огньовете на лагера, където чакаше Хусари заедно с двамата стражи.

— Разбирате ли, че днес той трябваше да бъде убит в двореца заедно с останалите?

— Вече разбрах. И как е оцелял?

— Аз не го пуснах да отиде. Имаше бъбречна криза — изхвърляше камък.

— Сигурно за пръв път в живота си е благодарен за това — изсмя се Родриго, но веднага смени тона. — Е, добре. Алмалик го е белязал да умре. Какво да направя аз?

— Вземете го с вас на север. — Джехане отново се замисли, — Струва ми се, че той иска точно това. Ако крал Рамиро има намерение един ден да завземе Фезана…

— Чакайте! Какви са тия приказки?

— Това, което казвам, е очевидно — нетърпеливо го прекъсна тя. — В един момент той неизбежно ще се замисли защо само събира париас, без да управлява града.

Родриго Белмонте отново се засмя и поклати глава.

— Знаете ли, не всичко, което е очевидно, се изрича на глас.

— Вие ми зададохте въпрос — отвърна тя невинно. — И аз го приех сериозно. Ако на Рамиро му минават такива мисли — колкото и далечни и маловажни да му се струват, — помощта на единствения оцелял след днешното клане може да му е от полза.

— Особено ако разтръби, че този човек след клането е отишъл право при него и го е помолил да се намеси…

В тона на Родриго нямаше сарказъм — личеше си, че и той се е замислил сериозно.

Джехане внезапно се почувства уморена от разговора. Този ден беше започнал на разсъмване на пазара, като всеки друг път. А сега, след клането в града и нападението на Орвила, тя беше тук и обсъждаше в тъмното политиката на полуострова с Родриго Белмонте, Бича на Ал-Расан. Това вече беше малко прекалено. На сутринта тя трябваше да поеме по собствения си път, а до разсъмване не оставаше много време.

— Сигурно сте прав. Аз не съм дипломат, а обикновен лекар.

В този миг ужасно й се искаше да легне и да заспи.

— Няма голяма разлика — отвърна той и това отново я ядоса дотолкова, че да я разсъни. Най-вече затова, защото сер Резони неведнъж й беше повтарял същото. — Къде смятате да отидете?

— В Рагоса — отговори тя миг преди да си спомни, че е решила да не казва на никого.

— Защо? — продължи да пита той.

Явно смяташе, че има право на отговор. Твърде дълго беше командвал мъже.

— Защото съм чувала, че там войниците и царедворците били невероятни любовници — измърка тя с най-гърления си глас, свали ръце от талията му и ги плъзна леко по бедрата му. Само след миг отново здраво го държеше през кръста, сякаш нищо не се е случило.

Той си пое дълбоко дъх и бавно издиша. Ала Джехане беше твърде близко — дори и да се беше опитал да скрие чувствата си, тя пак щеше да усети учестеното биене на сърцето му. В същия миг си даде сметка, че мъжът, с когото си играе, е опасен.

— Това ми е страшно познато — въздъхна той. — Жена, която ме слага на мястото ми. Сигурна ли сте, че не познавате жена ми?

Против волята си, напук на здравия разум, Джехане избухна в смях. И фактът, че се смее, искрено развеселена, отново я накара да си спомни какво беше видяла в малката къщурка в Орвила. Спомни си, че тази вечер баща й за пръв път от четири години й беше проговорил, а тя го напускаше, него и майка си, може би завинаги.

Мразеше да плаче. Исхак обичаше да казва, че от смеха до сълзите има само една крачка. Това не беше лекарско наблюдение. Беше го чул от майка си, а тя — от своята майка. Киндатите бяха оцелели хиляда години и бяха носили със себе си тази мъдрост като багаж, който винаги им е подръка.

Джехане се бореше със сълзите, поела на гърба на черния жребец на изток, под луните, които й предричаха дълъг път, и ярките летни звезди. Мъжът, с когото яздеше, не пророни нито дума, докато не стигнаха лагера и не видяха, че муардите са били там.

 

Ако за Алвар тази нощ беше тежка, причината не беше само в случващото се. Винаги се беше мислил за умен. Всъщност знаеше, че е умен. Проблемът беше в това, че събитията в Ал-Расан дотолкова излизаха извън рамките на досегашния му опит, че му беше трудно да ги осмисли и приеме.

Ясно му беше, че със своя дял от откупа за Гарсия де Рада и оцелелите му хора вече е по-богат, отколкото си беше представял, и то още през първата си година служба при краля на Естерен. Пазарлъкът още не беше свършил, а Лаин Нунес вече му беше обещал кон и оръжие, много по-добри от неговите собствени.

Така се издигаха войниците — ако изобщо им беше съдено да се издигнат. С грабеж и откупи. Не беше очаквал обаче да забогатее от сънародници.

— Постоянно се случва — подметна грубовато Лаин Нунес, докато деляха плячката в селото. — Напомни ми да ти разкажа за времето, когато с Родриго бяхме наемници на ашаритите в Салос, дето е надолу по реката. Колко пъти сме нападали Руенда!

— Но не и Валедо — възрази Алвар намръщено.

— Тогава всичко беше едно. Крал Санчо все още беше на трона на обединена Еспераня. Три провинции на една държава, момче. А не разделени като сега.

Алвар се замисли върху това по пътя към лагера. Трябваше да се пребори с толкова трудности — в това число и потреса от първото си убийство, — че не можеше дори да се радва на бойните си трофеи. Направи му впечатление обаче, че Лаин Нунес раздаде голяма част от оръжията и конете, взети от нападателите, на оцелелите селяни. Не го беше очаквал.

По-късно в лагера, където ги чакаха Капитана и киндатската лекарка, Алвар видя струпаните там сандъци, торби и бъчви. Това беше летният париас, докаран от муардите — Забулените — през нощта.

— А търговецът? — попита Лаин Нунес още в мига, в който скочи от коня си, — Арестуваха ли го?

Алвар си спомни, че дебелият ашарит беше белязан да умре в двореца на Фезана същия този ден. Капитана бавно поклати глава.

— Няма го вече търговеца.

— Чумата да ги тръшне дано! — разпалено извика Лаин Нунес. — Мразя муардите, кълна се в пръстите на Джад!

— На мястото на търговеца — спокойно продължи Капитана — вече имаме войник, който ще се присъедини към Мартин и Лудус в челото на отряда. Но преди това ще трябва да му стопим малко сланинките, иначе няма да има голяма полза от него.

Лаин се изсмя с лаещия си смях, когато видя до огъня да изниква шишкавата фигура на търговеца, нагласен в одеждите на джадитски конник. Колкото и да беше невероятно, Хусари ибн Муса явно се чувстваше съвсем удобно.

— Днес вече бях ваджия — спокойно обясни той на приличен есперански. — Това сега не ми струва по-голямо усилие.

— Не ще да е така — подсмихна се Капитана. — Като гледам как сте опънали дрехите на Рамон, усилието сигурно не е било малко.

Избухна смях. Търговецът също се засмя и ласкаво потупа шкембето си.

Алвар колебливо се присъедини към общото веселие. Киндатската лекарка, Джехане, седеше на един чул до огъня, обвила коленете си с ръце, и се взираше в пламъците.

— Колко от пустинните кучета идваха? — попита Лаин Нунес.

— Само десетима. Затова не тръгнаха към Орвила.

— Казахте ли им, че сме отишли да оправим работите?

— Да. Те явно имаха заповед само да ни предадат златото с надеждата, че скоро ще се махнем.

Лаин Нунес свали шапката си и прокара ръка по редеещите си сиви коси.

— И какво, махаме ли се?

— Така мисля — каза Капитана. — Не виждам за какво да оставаме тук. В момента Фезана не предлага нищо друго освен неприятности.

— И у дома ни чакат неприятности.

— Още не. Нали тръгнаха пеша.

— Но все ще стигнат!

— И какво трябваше да направя според тебе? — намръщи се Родриго.

Помощникът му сви рамене и плю на тревата.

— Значи тръгваме на разсъмване? — попита той, без да отговори на въпроса.

Капитана го погледна втренчено за миг, отвори уста да каже още нещо по въпроса, но се отказа и само поклати глава.

— Муардите сигурно ни наблюдават. Тръгваме, но без припряност. Ще съберем лагера, без да бързаме. Утре сутринта вземи няколко души и се върни в Орвила. Останете там през деня и помогнете с каквото можете. Ще ни догоните по-късно. Освен всичко останало, има непогребани хора.

Алвар слезе от коня и се приближи до огъня, където седеше лекарката.

— Има ли… мога ли да ви помогна с нещо?

Тя изглеждаше много уморена, но му благодари с бегла усмивка.

— Не, благодаря. — И след кратко колебание попита: — За пръв път ли сте в Ал-Расан?

Алвар кимна и приклекна до нея.

— Надявах се утре да видя Фезана. — Искаше му се да говори по-добре ашаритски, но правеше каквото можеше. — Чувал съм, че била град на чудесата.

— Не е съвсем така — небрежно подметна тя. — Рагоса, Картада, Силвенес — да. Или поне онова, което е останало от тях. Те са големи градове. Серия е красива. А във Фезана няма нищо особено. Тя винаги е била прекалено близо до таграта, за да си позволи някакъв по-очебиен разкош. Няма ли да я видите утре?

— Сутринта си тръгваме. — Алвар отново изпита неприятното чувство, че се опитва да изплува от дълбоки води, които го заливаха. — Капитанът току-що ни го каза. Не знам защо. Може би защото муардите са дошли сами.

— Да, разбира се. Огледайте се. Златото е тук. На тях не им се иска утре да отворят портите и да пуснат в града джадитските войници. Не и след случилото се днес.

— Значи трябва просто да се обърнем назад и…

— Боя се, че е така, момко. — Беше Капитана. — Този път няма да можеш да вкусиш от покварата на Ал-Расан.

Алвар почувства, че се изчервява.

— Тази година жените са извън градските стени — с престорено целомъдрие подметна лекарката. Погледът й беше отправен не към Алвар, а към сер Родриго.

— Не го казвайте на хората ми! — възкликна Капитана. — Алвар, заповядвам ти да мълчиш! Не искам никой да минава реката. Който напусне лагера, направо си заминава у дома.

— Слушам! — побърза да каже Алвар.

— Между другото, сетих се още нещо. — Капитана погледна с крайчеца на окото си лекарката. — Сега, като ще се връщаме, можеш да свалиш стремената.

За пръв път от много време Алвар се усети донякъде в свои води. Беше чакал този миг, откакто напуснаха Валедо.

— Нужно ли е, Капитане? — невинно попита той. — Тъкмо свикнах да яздя така. Даже мисля дали да не ги вдигна още малко, с ваше позволение.

Капитана отново погледна към докторката и се прокашля.

— Не, Алвар, всъщност… Не мисля…

— Мисля си, че ако коленете ми са достатъчно високо, ще мога да си подпирам брадата на тях, докато яздя. Това ще ме държи бодър през цялото време. Вие как мислите, Капитане?

Алвар де Пелино беше възнаграден за дългото търпение и непривичното мълчание. Видя, че докторката му се усмихва широко, и погледна въпросително към Капитана.

Ала Родриго Белмонте не беше от хората, способни да се разстроят от подобно нещо. Той се вгледа в Алвар за миг и също се усмихна широко.

— Баща ти ли ти каза?

Алвар кимна.

— Той ме предупреди за някои неща, с които може да се сблъскам във войската.

— И въпреки това ти се съгласи да вдигнеш стремената? Без да кажеш и дума?

— Вие ми наредихте така, Капитане. А аз искам да остана във вашия отряд.

Киндатската лекарка видимо се забавляваше. Челото на сер Родриго се навъси.

— За бога, момче, искаш да кажеш, че си го направил, за да ми доставиш удоволствие ли?

— Тъй вярно! — жизнерадостно заяви Алвар.

Жената, която беше решил, че ще обича вечно, отметна глава и се разсмя. Миг по-късно Капитана, комуто искаше да служи вечно, направи същото.

Алвар реши, че в крайна сметка нощта не е чак толкова лоша.

— Виждате ли колко са умни моите хора? — обърна се Родриго към лекарката. — Сигурна ли сте, че няма да размислите и да се присъедините към нас?

— Изкушавате ме — отвърна тя, все още усмихната. — Харесвам умните мъже. — Изражението й се промени. — Само че Еспераня не е място за киндати, сер Родриго, и вие го знаете не по-зле от мене.

— За нас това е без значение. Ако можете да зашиете рана от меч и да облекчите стомашни колики, винаги сте добре дошла в моя отряд.

— Мога и едното, и другото, но вашият отряд не е широкият свят, колкото и умни да са хората ви. — Веселите искрици в погледа й бяха изчезнали. — Спомняте ли си какво е казала вашата кралица Васка за нас, когато Еспераня е заемала целия полуостров, още преди да дойдат ашаритите и да ви изтласкат на север?

— Това е било преди повече от триста години.

— Знам. Спомняте ли си думите й?

— Разбира се, но…

— А вие? — обърна се тя към Алвар.

Личеше си, че е ядосана. Алвар безмълвно поклати глава.

— Казала е, че киндатите са животни, които трябва да бъдат преследвани и изтрити от лицето на земята.

Алвар не знаеше какво да отговори.

— Джехане — каза Капитана. — Мога само да повторя, че това е било преди триста години. Тя отдавна е мъртва. Вече я няма.

— Как така я няма? И смеете да го кажете? Къде е? — Тя погледна Алвар, сякаш той носеше някаква вина за това. — Къде почива кралица Васка?

Алвар преглътна.

— На Острова — прошепна той. — Острова на света Васка.

— Който е светиня! Място за поклонение, където се стичат джадити от всичките три кралства, дори и отвъд планините. И се молят на колене, очаквайки чудеса от духа на жената, изрекла тези думи. Готова съм да се обзаложа, че половината от тези ваши толкова умни войници имат близки, които са били на поклонение при блажената Васка — да молят за застъпничеството й!

Алвар и не помисли да отвори уста. Този път мълчеше и Капитана.

— И вие ще ме убеждавате — продължи киндатката горчиво, — че докато се справям със задълженията си, никой няма да го е грижа каква вяра изповядвам в Еспераня?

Сер Родриго дълго мълча. Алвар забеляза, че търговецът, ибн Муса, незабелязано се е приближил и се вслушва в разговора, застанал от другата страна на огъня. Мъжете в лагера се готвеха да си лягат. Беше много късно.

Най-сетне Капитана промълви:

— Живеем в подъл и несъвършен свят, Джехане бет Исхак. Аз съм човек, който убива, за да си изкара прехраната. Не бих си позволил да ви давам отговори. Но имам един въпрос. Как мислите, какво ще стане с киндатите в Ал-Расан, ако дойдат муардите?

— Муардите са тук. Те бяха във Фезана днес през деня, а през нощта — в лагера.

— Те са наемници, Джехане. Около пет хиляди на целия полуостров.

Беше неин ред да замълчи. Търговецът на коприна се приближи. Джехане го погледна, после отново обърна поглед към Капитана.

— Какво искате да кажете?

Родриго приклекна до Алвар, замислено откъсна снопче трева и едва тогава заговори.

— Преди малко доста прямо заявихте, че един ден може да дойдем във Фезана. Как мислите, какво ще направят Алмалик от Картада и другите царе, когато ни видят да прекосяваме таграта и да обкръжаваме ашаритските градове?

Лекарката отново не отговори, потънала в размисъл.

— Ваджиите ще са първи — тихо продума Хусари ибн Муса. — Не царете, а те ще започнат всичко.

— И аз така мисля — кимна Родриго.

— Какво ще започнат? — попита Алвар.

— Да събират племената от Маджрити — отвърна Капитана и се обърна мрачно към Джехане. — Какво ще стане с киндатите, ако местните царе бъдат покорени? Ако Язир и Галиб преминат проливите с двайсет хиляди души? Мислите ли, че воините от пустинята ще се сражават с нас и после мирно и кротко ще се върнат у дома?

Тя остана да седи замислена. Мъжете край огъня мълчаха, очаквайки отговора й. Бялата луна зад гърба й беше слязла ниско на западното небе, сякаш си почиваше над ширналата се равнина. За Алвар това беше особен миг — по-късно, когато се вглеждаше в миналото, той щеше да каже, че тази нощ е пораснал. През тази дълга, дълга нощ край Фезана вратите и прозорците на простия, разбираем живот се бяха разтворили и той за пръв път осъзна, че нещата могат да бъдат сложни и дълбоки. Не отговорите, разбира се, а въпросите.

— Значи такива са възможностите? — най-сетне наруши тишината Джехане. — Забулените или Конниците на Джад? Това ли е всичко, което светът може да ни поднесе?

— Славата на Халифата никога няма да се върне — тихо каза ибн Муса. — Дните на Рахман Златния и синовете му, та дори и на ибн Заир, са си отишли завинаги.

Алвар де Пелино не би могъл да каже защо това толкова го натъжи. Беше прекарал детството си в игри, в които покоряваше злите ашарити, мечтаеше за златото на Силвенес и трепереше пред мечовете и късите лъкове на Ал-Расан. Рашид ибн Заир, последният велик халиф, с огън и меч беше опустошавал есперанските провинции Валедо и Руенда още по времето, когато баща му е бил момче, а после и войник. Но тук, под луните и късните летни звезди, тихият глас на търговеца извика у него чувството за непоправима загуба.

— Достатъчно силен ли е Алмалик от Картада?

Лекарката гледаше търговеца и дори Алвар, който не знаеше какво се крие зад този въпрос, почувства колко трудно й е да го зададе. Ибн Муса поклати глава.

— Няма да му позволят да бъде силен. — Той посочи сандъците със злато и мулетата, които ги бяха докарали в лагера. — Дори и с тези наемници, които едва успява да си позволи, той не може да избегне плащането на париас. Всъщност не е никакъв лъв, а просто най-силният от местните царе. И вече му трябват муардите, за да се задържи на това положение.

— Значи онова, което вие възнамерявате, а аз се надявам да направя… то просто би ускорило края на Ал-Расан, така ли?

Хусари ибн Муса приклекна до нея и се усмихна. — Ашар ни учи, че човешките дела са като стъпки в пустинята. Ти го знаеш.

Тя се опита да отвърне на усмивката му, но не й се удаде.

— А киндатите казват, че нищо под луните не е вечно. Че ние, които наричаме себе си Скитници, сме символ на живота на цялото човечество.

Тя се обърна към Капитана.

— А вие какво казвате?

— Дори и слънцето залязва — промълви Родриго Белмонте. — Няма ли да дойдете с нас?

С някаква странна, неочаквана тъга Алвар я видя да поклаща глава. Няколко кичура от тъмнокестенявата й коса се бяха измъкнали изпод покривалото и тя малко несръчно се опита да ги прибере.

— Не мога да ви кажа защо, но ми се струва важно да тръгна на изток. Ще видя двора на цар Бадир, ще говоря с Мазур бен Аврен, ще премина под сводовете на Рагоса преди да са рухнали като тези в Силвенес.

— И затова ли напускате Фезана? — попита сер Родриго.

Тя отново поклати глава.

— И така да е, аз не го знаех. Тук съм, защото дадох клетва пред себе си и пред никого другиго, когато разбрах какво е направил днес Алмалик. — Изражението й се промени. — И мога да се обзаложа с моя стар приятел Хусари, че ще се справя с Алмалик от Картада преди него.

— Ако някой не ни изпревари и двамата — подметна ибн Муса.

— Кой? — попита Родриго.

Прям въпрос на войник, който ги накара да се отърсят от унеса. Но търговецът само поклати глава и не отговори.

— Трябва да си лягам — каза Джехане. — Дори и само за да дам възможност на Велас да поспи.

Алвар се огледа и видя стария й слуга, застанал уморено недалеч от тях, там, където светлината на огъня едва достигаше.

Лагерът беше утихнал — хората бяха легнали да спят. Лекарката погледна Родриго.

— Казахте, че сутринта ще пратите хора в Орвила да погребат мъртвите. Аз ще тръгна с тях — да направя каквото мога за живите — после с Велас ще поемем по своя път.

Алвар видя стария слуга да посочва на Джехане леглото, което й беше приготвил, и тя се запъти нататък. Алвар я изпроводи с тромав поклон, който тя не видя, и тръгна в обратна посока, към Мартин и Лудус, които спяха, загърнати в чуловете си.

Легна, но сънят не идваше. Твърде много и противоречиви мисли се тълпяха в главата му. Спомни си гордостта в гласа на майка си, когато разказваше за първото си поклонение. Беше отишла да моли за застъпничеството на Блажената Васка, когато синът й реши да напусне дома си и да поеме по трудния път на воина. Той помнеше разказа й как на колене и лакти е изминала последната част от пътя по камънаците, за да целуне краката на статуята на кралицата пред гробницата.

Животни, които трябва да бъдат преследвани и изтрити от лицето на земята.

Тази нощ той за пръв път беше убил човек. Добър удар от седлото, разсякъл ключицата на бягащия мъж. Движение, което беше упражнявал толкова пъти, с приятели и сам, най-напред като момче под погледа на баща си, после с хлевоустите помощник-офицери на тренировъчната площадка в Естерен. Съвсем същото движение, нищо по-различно. И мъжът рухна на земята окървавен и повече не помръдна.

Човешките дела са като стъпки в пустинята.

Тази нощ той си беше спечелил прекрасен кон и много по-добро оръжие от досегашното. Щеше да има и още, Това означаваше начало на богатството, на почестите, може би постоянно място в отряда на Родриго Белмонте. Беше заслужил одобрението и смеха на човека, който сега наистина можеше да стане неговият Капитан.

Нищо под луните не е вечно.

Беше клечал до огъня насред тъмната равнина и се беше вслушвал в думите на един ашарит и една киндатка, по-красива и по-умна от всички жени, които беше срещал. И на самия сер Родриго, докато обсъждаше с тях миналото и бъдещето на полуострова.

Решението, което взе, му се удаде по-лесно, отколкото би могъл да си представи. Докато лежеше с отворени очи и се вглеждаше в звездите, помъдрял за няколко часа, той почувства, че ще му позволят да го направи. Едва тогава мислите му се успокоиха, сякаш взетото решение беше ключ към съня, и той се унесе. Насън видя Силвенес, който никога не беше виждал наяве, видя Ал-Фонтина в славните дни на Халифата, отминали още преди да се роди.

Дори и слънцето залязва.